Търсене в сп.Морски Свят

РУМЯНА ПОПОВА

Адмиралът на българския театър и кино Георги Калоянчев и Стояна Мутафова в “Космонавти” на сцената на Фестивалния и конгресен център- Варна. Снимка Светла Каталойска

ПЪРВИЯТ СПОМЕН

Като деца още през март, щом слънцето изгрее, и хуквахме към морето. Имаше едни големи камъни, катерехме се по тях хлапетата от цялата махала и, тогава нямаше ролби, оттам се надпреварвахме да скачаме във водата. И си брояхме баните – колкото пъти скочиш, толкова бани имаш. Още първия ден – аз имам шест бани, аз имам седем! Така брояхме! Деца...

Баща ми беше млекар и работата му беше на брега, а аз му помагах. Но близо до нас живееше един Панаито, рибар. Много обичах да излизам с него в морето. Като му се примоля – моля ти се бе, бай Панаито, вземи ме, и той ме вземаше. Много беше интересен тоя Панаито. Излизахме извън пристанището. Той си имаше определени места, където заставаше - засичаше ги по камбанарията на църквата. Като засече мястото, ми вика: пускай камъка! И аз пусках един камък вместо котва, а той хващаше две въдици. Държи въдиците в двете ръце – едната в лявата, другата в дясната, и говори на рибите: хайде, миличка, виж какво съм ти закачил тука, хайде, ела да си хапнеш, ах, каква си красавица, хайде на въдицата!... Като на хора им говори и една след друга ги лови. Все едно че ги омагьосваше! Много риба хващаше. Обаче, пита ли го някой: „Как е, чичо Панаито, риба има ли?”, винаги се тросваше: „Няма! Никаква риба няма!” И това изглежда му беше като магия.

СВЕТЛИНИТЕ

Пътувахме с една гемия до Несебър като деца и се връщаме чак вечерта. Тъмно! На носа на гемията само една малка лампа свети. И влизаме в бургаското пристанище. А в пристанището едни светлини светнали! И песни се чуват! Живот! Навсякъде светлини! Така съм го запомнил морето нощем.

Дерчурлигата не ходехме на централния плаж, а на едно място по-далеч, до фабрика „Верига” – сега там е рибната борса. По-тайнствено ни се струваше! Близо до нас имаше една малка къщичка с една баба. Синът й, бай Коста, беше комунист и винаги го арестуваха по 1 май. И нищо да не прави, арестуват го за всеки случай. Някъде 32-ра – 35-а година става това, обажда ми се бай Коста тъкмо срещу 1 май привечер да ходим двамата на нашето място да се къпем! Отиваме и той ми казва: ти ме почакай тук на пясъка, аз имам малко работа във фабриката и ей-сега се връщам. Стоя аз, чакам го, тъмно, студено стана, сам съм. Страшничко! Два часа стоях там. След два часа чак дойде и си тръгнахме, така и не се изкъпахме. След години разбрах, че имал там явка! А аз съм му бил прикритието.

МОКРИЯТ ПЯСЪК

Бях войник в Поморие, в бреговата артилерия. Едно от наказанията беше бегом до морето за мокър пясък! От плаца тичаш надолу до брега, вземаш мокър пясък в шепата, после обратно нагоре до плаца, пускаш пясъка пред старшията и тичаш за още. Надолу, нагоре – бегом! Дъх не ти остава! Ама после се изтарикатихме. Вместо да тичаме до брега, като се скрием от старшията спираме до някоя лоза, пускаме една вода да се намокри пясъкът, морето го гледаме отгоре само, и – обратно! Това ми бяха последните години на морето, след войниклъка ме приеха в театралното и се преместих в София. И като ме накараше жената да копая на вилата, все ми ставаше мъчно за него – морето не ще копане! Само да го гледаш...

ПРИЯТЕЛЯТ

Нейчо Попов беше също от Бургас. Моряк. Свиреше на цигулка, оркестър имаха. Но лъжеше, че бил подводничар и водолаз. Такива фантастични истории разказваше за едни потънали кораби, за едни съкровища! Небивалици! Обаче всички жени му вярваха. Със зяпнала уста го слушаха. Много хубаво лъжеше!

Прекрасен актьор.

Беше ми незаменим приятел до края на живота си, единствен!

ТИ СИ БИЛ ГОЛЯМ МОРЯК

Снимахме „Нако, Дако и Цако – моряци” , аз бях Нако, Парцалев – Дако, Кольо Анастасов – Цако, и пътувахме с кораба „Цанко Церковски” до Тунис. Нейчо Попов беше режисьорът, Стоянка /Мутафова/, жена му, и тя беше с нас. Ухажваха я всички - млада беше, хубава! И ний бяхме млади.

Стигнахме до Тунис обаче, нали идваме от социалистическа страна, такива бяха времената, не пускат кораба в пристанището. Капитантът вика на техните: „Филм снимаме, артисти возим”. Нищо не помага. Девети септември беше и капитанът казва: „Като не можем да видим Тунис, артистите, поне една програма ни изнесете!” Играхме ние. После момчетата викаха, че не съжалявали за Тунис, защото видели нас.

Тръгнахме да се връщаме и капитанът разправя: много е опасно тук, има едни плитки места, корабът може да се удари. Има бочки, които ги очертават, но не можем да ги видим. Затова всички, и артистите също, да гледат много внимателно, да не стане нещо. Взех аз бинокъла и, още докато поглеждам, видях бочката. И така минахме където трябва. А капитанът ми вика: „Калоянчев, ти си бил не само артист, ти си бил голям моряк!”

Играх в киното в една морска история – „Кит”. Началник. Щом излезе навън – в колата, две крачки пеша не прави. Хващат на риболовния кораб една цаца. И от дума на дума, от човек на човек, докато аз науча за нея, цацата става кит! Прекомерно се надуваха нещата тогава – и в политиката, и в държавата.

Отивам на една среща с бай Тодор (Живков), пита ме какво снимам. Така и така, разказвам му за цацата. Видях го, че му стана кофти. Зачерви се – каква е тая фантасмагория бе! После забраниха филма.

Любовта е лудост

Животът ми вървеше от театъра – на снимки, от киноцентъра – в телевизията, пак в театъра. Филми, представления. Но през цялото това време не съм преставал да търся любовта! Луд бях от любов! Но вече не мога да я изпитам – с годините се налага човек да се отказва от много неща. Сега се радвам на младите като се целуват по улиците и се прегръщат. Едно време, ако се целунеха младеж и девойка, веднага го водеха битово разложение. Помня, бяхме на бригада, наведох се на една чешма да си намокря главата – горещина! И едно момиче, Аня, да се пошегува, взе, че ми сапуниса косата! После ни мъмриха пред строя за битово разложение... Но на онези години любовта беше всеки ден приятна, сладка, хубава лудост!

Сега за мен „Любовта е лудост” е само кинофестивал на морския бряг. Много хубав фестивал! Добре, че го има, да се събираме във Варна приятели – актьори, режисьори, сценаристи от българското кино. Публиката да ни вижда и ние да виждаме, че не е забравила какво сме направили. Да се зареждаме взаимно. Много ни ръкопляскат, като минаваме по червената пътека на откриването! Спират ни за афтографи. Усещаме, че ни обичат! Идвам почти всяка година и догодина ще направя всичко възможно да дойда пак!

Profile: The sea of an admiral – the great actor George Kaloyantchev at 80, by Rumiana Popova.

Иван Манолов e роден на 30 март 1961 г. Завършил е Висшето военноморско училище във Варна. Автор на стихосбирките: “Нито спасител, нито палач” „Криле на разпятие” и „Внезапна спирачка”. Член на Съюза на българските писатели.

     ИВАН МАНОЛОВ

     НЕЖНАТА РЕВОЛЮЦИЯ

     Тихо е в Букурещ,
     Тихо в Браила.
     Пием си в кръчмите родни -
     хъшове,
     овъзмездени насила
     с голото право: “свободни”.

     Патриотизмът ни
     на вересия
     борда валутен избива,
     а по чужбина
     чиниите мие
     лъвчето с огнена грива.

     Хранихме дилъри,
     юпита, мутри...
     (Още какво се задава?)
     Само че днес
     все започва от утре
     в тази нещастна държава.

     Като за хроника –
     животът светъл
     блести от светски балове.
     Ала приключва
     отвъд паветата
     сред фойерверки ялови.

     И вместо времето
     да стане наше,
     съвсем се сбърка народа
     да сменя старите
     с нови апаши,
     докато търси войвода.

     Люлеят кръчмите
     бунтовни речи –
     от викане сме пияни.
     Но нищо истинско!
     Кръвта изтече,
     а няма юнашки рани.

     ПО ЖИЦАТА

     Не е грешка!
     Има бели гарвани.
     Тука сме, а хич не е за вярване.
     На Европа в края
     и в началото -
     вино от кръвта ни,
     хляб от тялото.
     Богомили
     и от бог забравени,
     сбъркани сме при самото правене.
     Затова помръкне ли от делници,
     пълним с вятър
     празните си мелници.
     И разкъсва жицата стоманена
     тъжната въздишка на Моканина.
     Радостта
     от сълзите ни месена
     все е късна,
     все е някак есенна.
     Все като молитва за децата ни,
     по-жестока от обратно смятане.
     И като задушница
     за живите.
     Дълги са ни пътищата - кривите.
     Кръстни са победите.
     Забравата.
     Блъскаме се за глада си здравата.
     Но до крайност всякаква докарвани,
     тук сме.
     Не търсете бели гарвани.’

     Иван Овчаров e роден на 18 август 1959 г. в Русе, живее във Варна. Работи като преподавател по литература в Националната гимназия по хуманитарни науки и изкуства. Автор на шест стихосбирки. Член на Съюза на българските писатели.

     ИВАН ОВЧАРОВ

     ЗИМНО МОРЕ

      В памет на баща ми

     Не е море морето... И не е
     докосването: ехо, път и ласка.
     Денят не е пореден, а задраскан
     от календара.
     Зимата снове...

     Не е това, което бе поне
     събуждане.
     Светът е изговорен.
     И слънцето като изтръгнат корен
     напомня свити гузно рамене.

     Сезонът на смълчани брегове.
     Задраскан ден –
     предчувствие за гибел.
     Дори звезди, като случайни риби,
     подсказват от небето,
     че не е
     море морето...
     Зимното море!
     Защо все трябва някого да губиш,
     за да прозреш живота като чудо
     на оцелял
     сред всичкото “не е”?...


     * * *

     Зимно море –
     опрощаващо всичко, неопростено от хора
     и тъга, неизказана никому, напластяващо.

     Страшно море –
     само вълни, неочакващи нищо и никого,
     като последната смърт на въздишка.

     Ясно море –
     необещаващо нищо,
     освен
     само представа за себе си...

     Пясък и думи,
     думи от пясък
     нататък...
     * * *

     Пътувайки във автобуса
     си мислех за Омар Хаям –
     друса!...
     Звезди, звезди...
     Но трябва и да ям!

Банко П. Банков

Докъм два след полунощ спеше безпаметно, спасена от лутане, не чуваше звънтежа на буфери и дрезгавия рев на корабни сирени, който разтреперваше изпотения, облепен с хартия прозорец. Мъглата откъм Азовско море душеше града до ранна пролет. След това я обземаше нарастващо неспокойство, върви нанякъде, но е сбъркала посоката и времето не е това. Отхвърляше завивката, надигаше се в кревата – каква е тази стая? Объркващите я предмети бавно идваха по местата си – рано е, спи, спи. Варя се отпускаше отново, но защо завивката е бежово палто с прасковена на цвят подплата? Уютно й е, сънува, че е будна и преподава глава от „Евгений Онегин”:

„и тены распускал густые

огромный, апушенный сад,

приют задумчивых дриад...”

Как се четеше щ, в кой език беше шч и в кой – шт?

Варя преподаваше руски език и литература в скромен български град, обкрачил Осъм. Родителите й бяха белогвардейци, изоставили по време на революцията фабрика в Полтава и параходи по Днепър, и спрели да презимуват в България. Следващата пролет възнамерявали да продължат на Запад.

Следващите пролети се изнизваха една след друга край бреговете на бозово прииждащия Осъм. Баща й, представителен мъж с офицерска стойка, прехранваше семейството като учител по математика в гимназията. Съседките наричаха майка й „мадам”, но тайно я одумваха заради копринения летен чадър и претенциозните дантелени ръкавици, заради това, че пуши, и неразборията в дома й. Майка й помагаше за наема на вехтите квартири, които сменяха, с уроци по френски език. Методиката й беше специална, началният урок започваше с песен – „Savez-vous plаsnter les choux?”*. Никога не се постара да научи поне пет български думи с точното им произношение.

Първо почина баща й, доста време след него – майка й. От всичкото минало й остана само една опушена икона на Христос Спасител, с трънен венец и чувствена, силна шия.

Германските войски, които пресякоха Дунав през 1941 година, донесоха едни страхове, Червената армия през 1944 година – други.

Какво очакваше белоемигрантите? Повечето излязоха да посрещнат с цветя изпратените руски войници от волските обози, размахваха знаменца, скроени от стари червени калъфки и покривки. Страховете се премесваха с атавистично вълнение, срещаха сънародници победители.

Белоемигрантите получиха настоятелни инструкции да кандидатстват за съветско гражданство. Варя стана председател на градския им клуб. Усещаше даже известно превъзходство пред колегите и обърканите съседи. Отсега нататък великата й родина щеше да диктува съдбата не само на България, но и на половин Европа.

Защо седи с книга на колене до прозорец над зашумен от влажно-зелени чемшири двор? Червени като вино божури ухаят сладко, а тя бърза, до довечера трябва да дочете романа „Тютюн” и да го върне на Надето, колежка по български език и сърдечна приятелка. Този роман се разпространява от ръка на ръка, могат да го забранят.

Героинята Ирина бърза по смрачените калдъръмени улици на южен български град. Но не е Ирина, Варя е. Краката й омекват, няма да стигне навреме до развалините на крепостта, до неопитните, нетърпеливи ръце на къдрокосия единадесетокласник, най-добрия й рецитатор на Пушкин.

Разбере ли директорът кого Варя учи на любов, кого е направила мъж, с нея е свършено. Ще я дамгосат под барабанен грохот насред училищния двор. Срещу стъписаните ученици вече е изправен някой с позеленяло лице – не, не е тя, това е секретарят на СНМ, изключват го от гимназията, защото е скрил, че вуйчо му е бил злостен опозиционер от петковистите.

Слава богу, тя е уважавана учителка по много важен предмет – дребна, кръглобуза, с очи метличини, председателка на клуб.

Привикаха председателите на всички провинциални клубове в София и ги предупредиха: трябва да дадат личен пример и първи да подадат документи за завръщане в родината майка. Два месеца живя разпъната между надежди и страхове. Страна, опряла до три океана, отгледала велики умове и страшни военачалници, я вика под крилото си, настоява Варя да сподели величието й. Нищо че родителите й бяха бягали от нея като след бедствие.

Плака сърцераздирателно на рамото на приятелката си, Надето. Едрата скоклеста балканджийка бършеше собствените си сълзи, но настоя със сепваща българска практичност: „Омъжваш се за българин, вадиш си нов паспорт и нека те търсят! С твоята заплата и бяло лице до седмица ще ти доведа поне двама кандидати. Ако искаш да знаеш, физкултурникът Гетов подпитва за теб!”

Физкултурникът беше мургав, та чак черен селянин, с остър хитроват нос и щръкнали уши. Ходеше с домашно плетена фланела (тя миришеше остро) и гуменки. За него няма да кажеш, че

„он по французкий совершенно

мог изъясняться и писать...”

Мисълта за Гетов я изпълваше с гнусливо превъзходство, но години след това, отвъд азовските степи, почваше да й се привижда съвсем приличен човек, по-скоро непосредствен, отколкото примитивен.

Уши си зимно палто от топъл бежов плат, запаси се с ватирано бельо, пуловери, кожени ръкавици. Старата икона и всичките си книги остави на Надето, обемистите вещи – на последната си хазайка. Да се поболееш какво да вместиш в петдесетте килограма разрешен багаж. Изписа цяло тефтерче с адреси и в един хаплив есенен ден се раздели завинаги с града, обкрачил отъняла река между ръждиви хълмове. И със страната, към която изпитваше противоречиво чувство, като към кръвна, но все пак по-долна по положение и образование роднина.

На разпределителния пункт в Киев ги посрещнаха с духова музика и гирлянди от цветни балони, леден вятър издуваше приветствени транспаранти. Всеки възвращенец получи персонален пакет с килограм захар, банка сгушчонка и банка риба кета, пакетче грузински чай, бонбони „Миша косолапыш” и брошура с текста на съветската конституция.

Отначало я разпределиха при селско семейство в станица на брега на Хопер. От тъмно до тъмно работеше полска работа, навлякла каквото има под бежовото палто, а вечер делеше с домакините хижа-землянка. Прежулените й от сапа на мотиката длани тръпнеха болно, давеше я остра воня. Зад тънката дъсчена преграда две крави прозвъняваха със синджири, пикаеха шумно. Всяка нощ се унасяше далеч, далеч, в един пролетен град, обкрачил бистра река – там всичко миришеше на божур.

Денем бабата бъркаше в захарта й, децата изядоха бонбоните, майката си услужваше с пуловера, с ръкавиците й.

После работи като хигиенистка в работническа столова (така се водеха по ведомост миячките на съдове), сортира гумени ботуши в обувна фабрика. Възвращенците бяха подозрителни, идваха от вчерашни буржоазни страни, държаха ги под око. Палтото й се изтърка, захаби се, но я топлеше предано в студените зими.

След пет години упорито кандидатстване й разрешиха да работи по специалността си – лелка в детския комбинат към ждановското пристанище. Получи и самостоятелна стая в многофамилно жилище.

Сутрин се извиваше унизителна опашка пред клозета, вечер жените вдигаха люти скандали в кухнята – кой е запушил канала на умивалника с отпадъци, коя е готвила на чужд примус... На пронизващо влажната, ветровита зима не й се виждаше краят, осаждена мъгла кривеше дърветата в обоклучената горичка, която Варя пресичаше всеки ден, за да стигне до пристанището. В занемарените, разкъртени павилиони се навъртаха джебчии и проститутки, нощуваха пияници.

Вечер родителите не идваха да вземат децата си навреме, някои изобщо не се вестяваха, да се чудиш как да утешаваш разплаканите сополивци. Варя се прибираше по тъмно, какво да пазаруваш, магазините са ометени още сутринта. Носеше си остатъци от обяда на децата. Събуваше изкаляните си до глезените шушони, събличаше грубото палто, прекроено от мъжки шинел, и чукаше на вратата на Тося.

Тося беше вече се стегнала за нощна смяна в компресорната станция на корабния завод, тантуреста, мустаката, навлечена с три фланели и ватени гащи. Грабваше палтото, навличаше го пътьом и негодуваше: „Разбрали сме се в шест най-късно да си тук! Всеки път закъсняваш, аз как да сваря! Разхайтили са ви вас по Европата!”

Първата вечер, след като я настаниха в многофамилната квартира, събра съседите на бутилка самогон и варени картофи със сланина. Самогона купи от беззъба бабичка на вторнишкия пазар. Вдигнаха наздравици за съседството, за дружбата. Сутринта, когато излезе във вестибюла и посегна към закачалката, краката й се подкосиха. Къде е палтото й, хубавото й българско бежово палто с прасковена подплата?

Отначало не искаше да повярва какво се е случило, чукаше по вратите на съседите и питаше с разтреперан глас – някой да е взел по погрешка бежово зимно палто, някой да си е услужил? Съседите открехваха едва-едва вратите си, клатеха назидателно глави, тя да не е паднала от клон, оставя ли се такава дреха в общо помещение? Не са видели ни палто, ни подплата!

Нямаше друга връхна дреха, нямаше откъде да купи. Как ще отиде на работа, кой ще посрещне децата от първа смяна? Директорката беше я предупредила, взима я от нямай къде – възвращенците създават неприятности, те имат да връщат на родината.

Скимтеше, скрила мокро лице в дланите си, съвсем сама в една много голяма страна. Свари я Тося, страшилището на кухнята – тя се връщаше от нощна смяна в корабния. Груба, устата, скандалджийка. Като разбра за кражбата, свали от гърба си прекроено от войнишки шинел палто, набута го в ръцете й и заръча: „Бягай, но довечера в шест да си тук, инак ще ти счупя врата!”

Така цяла зима двете се редуваха да ходят на работа с един прекроен мъжки шинел, поел чужда пот, чужда миризма. Чак на следващата година Варя се вреди с бележка от профкомитета за полушубка – латвийска конфекция.

Но в неспокойния й сън спомените за България я топлеха като бежово палто с прасковена подплата.

Short Story: A Passion for a fawn coat – by Banko P. Bankov.

Иван Райков

Любовта излиза от човека, мислеше си дервишът, за да се влее в някой друг. Това „излизане” обаче често я кара да се разпръсне безцелно в пространството, между човека и съществото, за което тази любов е предназначена.

Мъчеше се. Мъчеше се да се върти колкото се може по-силно, та вътре в тялото му да не остане нищо, всичко да се разпръсне – омразата, тъгата и всяка друга ненужна и нужна мисъл, та когато вътре бе празен, да може да се срещне с Бог. От него се искаше да полудее! Тази лудост бе дар от Него, бе естество, лудост без никаква завист, копнежи или каквото и да е страдание, един вечен транс, докато душата му е горе в небесата, а тялото му все още бе на земята, въртеше се като пустинен вихър и чакаше светлината да се завърне обратно в него, този път благословена и зърнала Бог.

Но звуците на рапапа сякаш нанизаха главата му на някаква огромна игла. Дясната му ръка бе издигната към небето, а лявата висеше като вцепенена от рамото му. Така се осъществяваше връзката между Създателя и земята, върху която дервишът се въртеше. Сега беше моментът, в който трябваше да достигне върха... Беше чувал, че някои дервиши изпадаха до такава степен в екстаз, че бяха способни да забият шиш през черния дроб и бъбреците до гръбначния стълб и след това раните им от само себе си да заздравеят. Дервишът бе убеден, че ако в този момент някой го пронижеше с шиш, най-вероятно щеше да свърши в близката лечебница с накацали по раната му мухи.

Истината беше, че колкото и усилия да влага в това да достигне до Бога в тоя момент, не се получаваше. Внимателно следеше движенията на ръцете си, наклона на главата си, всяко премятане на десния крак и завъртане по петата на левия, чуваше дори шумоленето на полата си. Но не! Не и не! Всяко поредно завъртане го приближаваше до екстаза, не този, който бе характерен за напредналите мевлеви, а този, който караше коленете му да омекнат, а тялото му да се свлече на пода. Така и стана. Повърна. И докато лежеше в повърнатото си, дервишът чу смеха на връстниците си, отекващ в стените на Семахане. Киселият поглед на по-възрастните, най-вече този на Шейхът, се изрисува от една невидима четка по вътрешната страна на клепачите му.

„Не скърби. Всичко, което губиш, се завръща под друга форма” – така беше казал великият Руми и тази негова мисъл изскочи в съзнанието на съществото, все още легнало върху мръсния под.

Ама как така?! Докато се учеше на сема, всичко бе наред, винаги достигаше до върха, разбира се, не така, както най-добрите го правеха, а по свой си начин, свой, но въпреки това ефективен. А сега, когато танцуваше в същинския ритуал заедно с другите, винаги свършваше по един и същи начин – на пода. Преди другите му помагаха да стане и сетне да се преоблече и измие, а сега... сега просто го гледаха и му се смееха.

Все пак дервишът се изправи (сам) и когато усети, че светът около него сякаш пада в бездна и се върти по един особено непонятен начин, той се препъна и отново падна, този път по гръб. Видя тавана на залата, в който смехът отекваше и се блъскаше в лицето му като плесница. Шейхът изкрещя нещо от рода на „Достатъчно!” и отново възцари тишината.

Изправи се отново и този път стигна до портата, бутна я и се озова в съблекалнята. Свали дрехите си, шапката и седна в ъгъла.

Чудно какво му донасяше провалът. Стараеше се да прави всичко така, както неговият баща го бе правил, както дядо му, прадядо му и всичко останали корени, които хранеха дървото, на което той бе плод. А и точно това го мъчеше – именно в него трябваше да тече кръвта на дервиш, не в другите. Може би не бе роден за това. Може би трябваше да бъде рибар или земеделец. Всъщност, той и за това не ставаше.

Където и да идеше, все тия въпроси си задаваше. Не искаше да намира отговор, но въпреки това се питаше. А чувството, което се беше загнездило в тялото му, беше ужасно. Сякаш душата му се е канела да излезе, да се издигне, но вместо това се е заклещила някъде между стомаха и главата му, мъчеше се да излезе, но не можеше. Нищо не помагаше, нито разходките в градините, нито изгледът към хоризонта, кацнал в морето. Нито дори времето, прекарано на пазарите, където с пазарлък се мъчеше да се сдобие с няколко ябълки за по-евтино.

Заедно с вятъра долетяха ситни песъчинки, които потънаха в насълзените му очи, потъна и езанът. Хилядите мъже се стекоха към джамиите и го отнесоха заедно със себе си. Когато дервишът излезе от храма, видя небето, няколкото облака, както и морето и това го накара да забрави за случилото се или по-скоро да се примири с него. „Следващият път ще се получи” – каза си, докато се прибираше към квартирата. „Трябва да се получи. Ако не се получи, ще напусна ордена.”

Леонид Фьодор,

“Птица”

На другият ден не се чувстваше добре. Орденът имаше представление, в което му бе забранено да участва – не и докато не се усъвършенстваше. И той присъстваше сред публиката, гледаше към празната сцена и слушаше музиката, която звучеше от оркестъра. Всичко вървеше по план, не след дълго влязоха и мевлевите. Отстрани изглеждаха чудато. Черна роба, която бе тяхната гробница, а зад нея – чисто белите дрехи, чисти също като душата на дервиша. После обърна внимание и на шапките – техните надгробни камъни. Мъртъвците спяха, но флейтата ги събуди. Дали така не можеше да събуди и всички (истински) мъртви, които някога бе обичал?

Този въпрос накара връхчетата на пръстите му да претръпнат, сякаш именно тази флейта бе в ръцете му и не друга, а самият той свиреше на нея. Скоро мъртвите излязоха от гробниците си и душите им се завъртяха на сцената, танцуваха, полите им се вееха и създаваха вихър, който докосваше кожата му. Настръхна. Засега всички се справяха отлично, никой не вдигаше левия си крак, което бе похвално. Беше допустимо само по време на екстаза. Той самият винаги го вдигаше, колкото и да се стараеше, при това много преди върха. А достигнеше ли самия връх, не издържаше и падаше.

Виждайки дервишът в центъра, той забрави за всичко зло, което бе преминавало през ума му. Остана само мъдростта му и усещането, че вижда човек, или по-скоро „нещо”, което се докосва до същността на цялата Вселена. Сълзи се насъбраха в очите му. Осъзна, че колкото и да иска, никога няма да може да достигне до тази наслада. Той винаги щеше да придава ужас на ритуала, щеше да пада с лице в собствените си стомашни сокове и щеше само да се съжалява. Никога нямаше да види Бога, не и докато бе жив, никога нямаше да се издигне от земята и да посети другия свят, където нямаше нищо друго, освен една безспирна наслада, и отново – никога нямаше да направи това, за което бе създаден.

Спомни си първите думи на Учителя:

– Хайде, обличай се! Тези дрехи са всичко материално, което ти наистина притежаваш. Без тях не можеш.

Това се случи преди година, когато бе встъпил в ордена.

– Защо не мога без тях?

– Защото робата е твоята гробница, бялата дреха е твоята душа, а шапката е твоят надгробен камък. Що за мъртвец ще си без тях?

– Ще бъда жив.

– Именно. А как ще стигнеш до съвършенството, след като си жив?

Не отвърна. Усмихна се. Истината бе, че се чувстваше по-мъртъв от всякога, със или без дрехите за сема. Беше истински мъртвец. Само дето душата му не можеше да танцува, да покаже любовта си към Съвършенството, да изживее мечтанието и самото достигане...

Eй ги на! Въртяха се около левия си крак и това ги пращаше при самия Него. Изглеждаше така просто. А знаеше, че не е. Знаеше, че колкото и концентрация да влага, никога не бе успял да съзерцава светлината. А щом досега не бе успял, надали някога щеше да може.

Излезе от залата. Излезе и от храма. Никога повече нямаше да се върне, никога повече нямаше да вижда гнева на Учителя, да чува присмеха на останалите. Повече нямаше да пада. Нямаше изобщо да танцува – в това беше решен.

И докато бродеше из улиците под тежестта на жегата, се стараеше да мисли какво да прави от тук нататък, осъзна, че спомените му пречат да забрави за миналите си мечти. Обикаляше по сергиите, искаше да чиракува независимо какво. Видя всяко мръсно кътче на пазара, срещна търговци, които за пари биха убили и семействата си. Имаше много възможности, но никоя от тях не му се видя подходяща, във всяка виждаше Недостатък, нещо което го отвращаваше с нечистотата си.

Цялата тая грозота изпълваше горещият ден. Така горещ, че кожата му се разтапяше в пот и потъваше в дълбините на влакната, които се преплитаха в дрехата му. И също така, както се въртяха останалите дервиши, така и в мозъка му се бе образувала някаква си вихрушка от непонятни за него идеи, от жал, от отегчение. Всичките тези прегради замъглиха съзнанието му и той се изгуби сред лабиринтите от улици, криещи се зад пазара. Там той се спря на мястото си, погледна горещите небеса и падна на земята в безсъзнание.

Беше си постлал със собствената си урина, а главата си бе положил на повърнатите боклуци, които бе съумял да изяде през деня. И за да не позволи на светът да види неговия позор, той бе легнал по очи в прахта. Беше привечер, почти нито един от прозорците наоколо не светеше, дори търговците все още викаха по павилионите, за да продадат и последния грам стока, с който разполагаха.

Червеят надигна глава, избърса мършавата си брада от нечистотията и се изправи. Устата му зейна, докато вдигна поглед към залеза. Небето бе така ясно! Виждаше хилядите нюанси на червено, лъчите, които играеха по морската вода и образуваха права пътека към хоризонта. Устните му се изкривиха в нещо като блажена усмивка, а кожата под веждите му претръпна. После заподсмърча и се изхрачи на земята.

Спомни си за съня, който бе видял преди миг. В него беше моряк. Беше облечен в широки бели дрехи, плътта му бе чиста, а красотата по лицето му не можеше да бъде пресъздадена и от най-умелия скулптор. Човекът застана на носа на своя кораб и погледна към финия хоризонт в далечината, където сякаш светът свършваше и след него... след него беше Той. Да, той плаваше към самия Него с помощта на Фенафилах. Можеше и години да му отнеме, но бе решен да Го достигне. Морската тишина наоколо бе нарушена от вятъра, който бучеше в ушите му, но този шепот му се стори като най-нежната мелодия, която музите можеха да изсвирят. Чуваше божествена музика, вмирисваше се от божествени аромати, докосваха го божествени ръце, виждаше Го пред себе си... И когато затвори очи...

Тогава той се събуди. Изправи се, погледна локвата, в която бе преспал, после си спомни за съня с усмивка. Погледна и към небето, но залезът вече го нямаше, беше заличен от някаква лигава боя, която дразнеше така или иначе уморените му очи. Колко ужасен бе този сън! За какво му трябваше да го сънува, сега само съжаляваше, задето никога нямаше да изживее насладата, с която се бе събудил, с това опиянение от чара на нещо, за което знаеше, че никога нямаше да се сбъдне.

Изплю се на мястото, където бе спал и се упъти към градината. Вече беше там и слушаше шумът на фонтаните, песните на птиците, тихия шепот на палмите, клатещи се заедно с вятъра на нощта. Погледна нагоре и видя лунния сърп, заобиколен от звездите. Сетне пак върна вниманието си към земята, видя как завесите на сарая в далечината се поклащат също като дървесните листа. Затвори очи и в ноздрите му се впи нажежена миризма на билки, вероятно наблизо имаше кафене, или пък харем, или пък може би магьосник.

Дервишът стана от пейката, на която седеше, и вдигна глава към звездите. Без да се замисля, без да се концентрира, без дори да съзнава какво прави, той кръстоса ръце пред гърди, докосвайки рамената с пръстите си, преметна десния крак около левия и се завъртя. Усмихна се. Чуваше вятъра в ушите си, чуваше шума на полата си, която се бореше с бризът, въртеше се. Въртеше се! Не мислеше за нищо, нито за ръцете си, нито за наклона на главата, нито за стъпките, нито дори за техниките на дишане, които трябваше да спазва.

Очите му виждаха въртящият се свят. Душата му виждаше светлината на сътворението, на самото начало. И тази светлина се събираше в един единствен сноп, който започна да се смалява. Щом той достигна размери, по малки и от тези на прашинка, той избуха и светлината, по-силна и от Него, попи до всяко ъгълче на Вселената, носейки със себе си звукът на тътен, така божествен... Всичко се тресеше, съвършенството бе достигнало най-съвършената си точка, центъра на всичко съществуващо и несъществуващо, отговора на всеки въпрос, въпроса за всеки отговор.

Точно до това се докосна дервишът. Точно това видя той. Точно от това стана част, макар и за частица от секундата – частица, която в себе си носеше безсмъртието и силата на нещо, много по-силно, придаващо маловажност на самата вечност и заедно с нея на Началото и Това, което е било преди Него, същото, което щеше да царува, след като всичко изчезнеше и щеше да надживее безкрайността, светлината и дори човешката душа.

Въртеше се, стъпка подир стъпка, там в градината, под луната и звездите, заедно с вятъра, въртеше се и разпръскваше любовта си из света, сякаш от него тя струеше на песъчинки. Това можеше да продължи безкрайно, защото целият бе изпълнен с една безгранична любов, която надали някога щеше да свърши. Щеше да излее тази си любов за хората, а остатъкът от нейното съвършенство щеше да запази за себе си, за да подхрани Съвършенството, което бе видял. Беше достигнал до нещо, което надали другите дервиши подозираха, че съществува. Някак си ги бе задминал.

Нямаше да се връща при тях, нека те продължаваха да правят своите евтини спектакли. Неговата мисия бе различна и той тепърва трябваше да я осмисли. За това бе избран, и за това в него бе влята безкрайната любов, която досега бе така добре скрита под сърцето му, под душата му. От тук нататък неговата задача бе да я изживява. Да премята десния си крак и мястото, на което да се върти да бъде мястото, където Небесата и земята щяха да се срещат и да сблъскват своите съвършенства.

Спря се. Не му се виеше свят, не му се повръщаше. Чувстваше се прероден.

Треперейки, седна обратно на пейката. Всичко наоколо изглеждаше точно така, както преди да затвори очи. Не помнеше нищо от изживяното. Беше останало просто едно усещане за чистота, за живот, в който той не е допуснал нито една грешка. Значи това било... Просто едно по-различно усещане. Но друга бе причината да се чувства добре – беше успял. Това си беше едно ново начало. Какво точно обаче не знаеше. Преди всичко трябваше да се прибере в квартирата си и да поспи.

Така и направи. Само че не можа да спи. Дълго време седеше на масата пред прозореца и гледаше пламъчето на свещта, което се поклащаше при всеки полъх на вятъра. Мислеше за себе си. И за случилото се. Мислеше за нощта. Тя беше красива, с множество звезди, а вятъра й придаваше мистичен чар, който го изпълваше с благоговение и едно особено приятно смирение. Затвори очи и въздъхна.

За един ден бе изживял толкова, колкото повечето хора не биха изживели и за десет човешки живота. Нещо го накара да се усмихне. Чувството в него бе удоволствие. Сякаш беше благодарен за всичко, което има, дори за празната си стая. За него щастието не беше в материалните неща, мислеше си. За него щастието бе да види усмивка, независимо дали е позната, или не, да гледа морето, да седи на прозореца със свещта и да лови мисли от хаоса в съзнанието си. Не е лесно да си материалист, рече си, колкото и да имат, те никога не са щастливи. И са неблагодарни.

Подобни идеи се раждаха още часове наред. Накрая главата му се килна на една страна и дервишът заспа.

На другата вечер отново отиде в градината. Не беше като вчера, бе пълна с хора, които седяха по пейките и гледаха фонтаните. Минавайки покрай мястото, на което вчера бе полудял, той настръхна. Когато намери къде да седне, той интуитивно впи поглед във въпросното място и отново потъна в мисли. Истински красивите неща се постигат тогава, когато мислиш за нещо напълно различно, помисли си. Истината за него бе, че това, което бе очаквал цял живот, се случи точно тогава, когато бе повярвал, че никога нямаше да се случи. В ума му се появи сцената, в която той се въртеше до фонтана, и се усмихна плахо и донякъде самодоволно.

Вятърът почиваше в дърветата. А самите дървета танцуваха. Слънцето залязваше постепенно, толкова бавно, че сякаш мигът се бе вцепенил и върху него се бе родила вечността. Шумоляха листата, гаснеха. Редом с облаците в небето летяха и няколко птици, невидими за неговия поглед. Ето! Ето го последният лъч, който като че ли премигна и угасна мъртъв иззад ствола на палмата. Мъртвата тъмнина, която погълна околността му, подейства успокояващо, приспивно. Наближаваше моментът, когато всичко щеше да започне. Всичко, събрано в един невинен миг.

В този миг сякаш всички хора около него изчезнаха, той забрави за тях, забрави и за себе си. Затвори очи и се завъртя. Чу музиката. Заплака заедно с нея. Ето го и Него! Господи, каква наслада!

     Рисунка Доньо Донев

     Морето приличаше на изтъркано от употреба, смачкано и захвърлено индиго.
     Бурята ги люлееше вече две денонощия. Две денонощия капитанът не беше спал, пък и как ще заспиш, когато всичко се люлее, трака, скърца и не се задържа на мястото си. Очите му бяха хлътнали, зачервени. Когато прекарваше пръсти по лицето си, те потъваха в гъста четина.
     “Идиотско време!”
     На командния мостик се изкачи старши помощникът. В този миг корабът наведе чело пред нова вълна и влезлият политна.
     Капитанът се намръщи.
     - Има ли нещо, старпом?
     - Буря, капитане.
     Неспокоен нерв заигра по скулите на капитана.
     - Останете на мостика и дръжте така!
     - Слушам, капитане.
     От оскъдната светлина гънките на лицето му изглеждаха по-дълбоки и то придобиваше присмехулен израз. Това още потече раздразни капитана. Той го погледна косо, без да извръща глава.
     - И престанете с това “слушам”!
     Капитанът хласна вратата след себе си. Докато се промъкваше из тесния лабиринт на корабната надстройка, дочу писукане и хлътне при радиста. Той бе погълнат от неразбираемия говор на радиостанцията. Капитанът го наблюдава някое време, преди да запита:
     - Каква е музиката?
     - Подходяща за сезона, капитане.
     Ефирът беше пълен с гласове. Те викаха, молеха, призоваваха на различни езици по различните вълни. Бурята лудуваше - тези бяха нейните гласове. Тревогата им се трансформираше в светлината на жълтите, зелените, червените лампички, в пищенето на невидимите пулсиращи радиовълни. Радистът ги улавяше и с едно завъртане на копчето ги правеше по-ясни и по-тревожни.
     “Дявол да го вземе!.. .Никой не иска да потъва при хубаво време”
     Той мислеше така за другите, защото не го допущаше за себе си и за своя кораб. Повече от десет години плаваше по моретата, верен на професията си. Морето беше негова съдба. Брегът бе сако кратък престой от един рейс до друг.
     - Току що приех метеора, капитане.
     Говореше за метеорологическото сведение. Капитанът пробяга с поглед по изписания лист. Лицето му остана все тека непроницаемо. После слезе в каюткомпанията. Моряците, които бяха там, се сместиха и той, додето пиеше кафето си, мълчаливо поседя при тях.
     - Още що ни друса ли бурята?
     - Не съм я питал.
     - Попитайте я,че после и нас да кажете...Може и събрание да направим... - опита се друг да подхване шега.
     - Ако приказваш много, езикът ще се изприщи, момче.
     При друг случай и той би се пошегувал, но сега не му беше до остроумия. Като всеки моряк, той беше фаталист и всякакви шеги в такива часове възприемаше като предизвикателство.
     “Морето не е цирк, на него клоуни не му трябват...”
     Шормът разиграваше всичката си сила. Вятърът беше променил посоката е и сега вълните биеха о борд. Корабът понасяше честите им трусове, които удряха, със силата и звука на тежки механически чукове. Като се изкачваше по трапа към командния мостик, капитанът изведнъж усещаше бездна под краката си, а после някаква сила го подхвърляше нагоре. Перилата и стълбата сякаш искаха да се изтръгнат заедно с ръцете му.
     - Мечтаеш ли? - грубо запита той старши-помощника, който димеше с цигара, загледан там, където лежеше сива, непрозирна мътилка.
     - Съвсем не, капитане. Държа на курса, както ми е заповядано - спокойно отвърна другият.
     “Дявол ми го доведе този женски поклонник!”
     Старши-помощникът бе от онези типове, които рядко се срещат. Привлекателната му външност правеше жените лесно достъпни за него. Той не криеше приключенията си. Понякога, уж случайно потърсил носната си кърпа, вместо нея изваждаше от джоба си дребна, но съвсем не из лиша принадлежност към дамското бельо. И като почистваше без нужда носа си, открил грейката, симулираше сконфузване.
     - Пак без пера сто пуснали птичката, старпом...
     А той, като натъпкваше в джоба си повода за тази закачка, наставнически отвръщаше:
     - Ако искаш птичките да не се разлитат, оскубвай им перата!
     Кой знае защо капитанът си припомни тъкмо това и то го накара да бъде груб:
     - Курсът ни не е към дъното, старпом!...Вземи още надясно! Сечи вълните! — изкомандва той на моряка при руля.
     Корабът неохотно се подчини.
     Денят имаше цвета на напрашен асфалт.
     - Приятно временце, капитане.
     Старши-помощникът не се обиждаше. Вече няколко години плаваха заедно и помежду им съществуваше странна близост. Тя ги караше да се усещат потребни един за друг, но с упоритостта на установени характери, те не искаха да я признаят.
     Капиталът не му отговори. И той се опита да запали цигара, но ръцете му нетърпеливо чупеха кибритените клечки, додето старши-помощникът му поднесе пламъчето на запалката си.
     - На брега ни завиждат, капитане. ..Какво им е на моряците - пътуват по света и това те наричат работа!...
     - Романтика, старпом!
     Другият разбра иронията, но му отговори сериозно:
     - Имате право, капитане!
     Огромна вълна поднесе кораба и той за миг застана на гребена й като на пиедестал.
     “Сега ще започне гмуркането...”
     В следващия миг носът на кораба щеше да увисне във въздуха. Капитанът следеше тази игра и сам участвуваше в нея, защото беше станал част от кораба. Новата вълна се стовари върху предната палуба и той видя как тя изчезна под водата.Корабът изхриптя, машините му сякаш се задъхаха от напрежение. Но след малко носът му отново се изправи и то така високо, че закри дори и този оскъден хоризонт, който имаха.
     “Този ще е последният ми рейс” за годината. Ще си взема отпуск и ще отида на планина...”
     Жадуваше за тишина - за такава тишина, в които оглушаваш. Мечтаеше да стъпи на твърда земя, където човек ходи изправен и не прилича на онези панаирни играчки, които се люлеят на вкопаните си в олово крачка. Но знаеше, че няма да го направи. Няколко дни почивка, залисии около разтоварването и товаренето, разправии с пристанищните началства и той отново щеше да бъде на кораба. Отново щеше да усеща под краката си тая люлееща се плоскост, щеше да гледа нащърбената водна пустиня, от която очите избеляват,и и щеше да се чувствува спокоен след уморителните неприятности на брега.
     Старши-помощникът мълчеше. Наведен над картата, той нанесеше пътя на кораба. И чак когато завърши работата си, каза:
     - Ето ни пак тука, капитане...Помните ли - спасявахме “Глориана”...
     - Помня...
     Капитанът се увличаше в подробностите, мислите му, изречени, бяха кратки.
     През този сезон на тази географска ширина винаги бушуват бури. Тогава уловиха сигналите на италианския кораб, който бедстваше. Те дълго слушаха как преговаря с някакъв друг кораб за цената на спасяването си и когато не се разбраха, капитанът избухне:
     - Превърнаха морето на пазар!
     Отклониха се от курса, за да то вземат на буксир и едва се довлякоха до най-близкото пристанище. Спомни си и жалкото угодничество па италианския капитан, който му предлагаше пари. Тогава в душата му се напласти отвращение към този свят, където дори и човешката благодарност имаше цена. Тогава за пръв път са спречка със своя помощник, който се опита да извлече изгода за себе си.
     - Екипажът на коя кораб е съставен от моряци - каза му той. - Ако не ви харесва, ще ви помогна да се качите на друг кораб.
     Може би и старши-помощникът искане сега да му припомни този случай и това беше неговата признателност за по-сетнешните им съвместни плавания.
     Капитанът го по гледна. Старши-помощникът пушеше, загледан напред.
     Лицето му бе източено, с леко хлътнали страни и симетричен профил.
     “Хубавец е дяволът!...”
     Силен удар разтърси кила. След него последва друг и целият кораб се затресе, под напора на вълните - те идваха насреща като тъмни стени и мракът им внезапно се наслагваше на мостика. Двамата стояха заедно и тази малка кутийка извършваше всички движения на виенското колело. Стомахът му отведнъж се свиваше и се залепяше на диафрагмата, а после пак отведнъж го усещаше да тежи в долната част па корема си.
     Той пак запуши цигара, макар в устата си да усещаше горчилката й. Старши-помощникът също димеше. И за пръв път, откакто беше почнала бурята, той първи го заговори.
     - Ще ос приберем, старпом.... И ще си взема отпуск. Ще ми се да отида на планина...
     - Боите ли се, капитане?...
     - От какво?
     - Есе някой ден ще угояваме рибите...
     - Говориш глупости, старпом! - помълча и сетне добави: - Тъкмо от това сестрахувам... Страхът ме кара да не им се давам.
     - Това се нарича смелост...
     - Може и да е така...Но няма нищо по-хубаво от завръщането, старпом...
     Изминаха няколко минути. После старши-помощникът запита:
     - Значи...не е срамно, че и аз се страхувам.
     - Срамно е за дърдорковците. ..Аз съм насъбрал толкова много страхове,че ако се измерваха на килограми, тоя кораб отдавна щеше да бъде пълен със страх...Как ти се струва това, старпом: кораб, натоварен със страх!
     - Изумително!
     - Разкажете го на онези от брега и те няма да ви завиждат на пътешествията...Как го рекохте? “И това го наричат работа!”... Това е професия на страха, старпом!
     - Не се ли увлякохте, капитане?
     - Може би...Но плаване, като сегашното, не е удоволствие...
     - С това. съм съгласен, капитане.
     “Дявол да го вземе! Този е моряк! Морето не обича онези, които не се страхуват от него...”
     И направил такова заключение, той беше доволен.
     Вятърът духаше с удвоена сила и, съюзен с вълните, отнасяше кораба от курса му. И капитанът отново командваше: “Посрещай вълните!”
     - Идете да си легнете, старпом...Засега не сте ми потребен.
     - Ако не преча, аз мога да остана, капитане.В такава буря почивката е по-лоша от бодърстването...Пък и когато сме двама, всякога е по-лесно...
     “Благодаря ти, приятелю... И дано тази буря не е по следна, която двамата ще надвиваме!”
     И все пак си помисли, че когато и да, те ще трябва да се разделят.
     Поредната вълна разтърси кораба и старши-помощникът политна.
     Не ножа да разбере как се намери в силните ръце на капитана. Той го подкрепи, а когато застана твърдо на краката си, потупа го по рамото и с една ненадейна ласка в гласа рече:
     - И тая ще я преживеем, старпом...
     Думите му се сториха странни и старши-помощникът го погледна изненадан.

КРЪСТЬО ДРЕНСКИ

Вуйчо и бате Йордан седят на зеления кръстопът, а в краката им лежат кървави два едри заека. Акациевата гора от време на време шуми с изсъхналите си листа. Двата пътя, оставени някога от залесителите, са обрасли в трева: по тях никой не минава освен зайците и ловците. Аз лежа зад вуйчо и бате Йордан по гръб и слушам какво си говорят.

- Старата само едно знае: - градината да копае, пуйки и патки да гледа и нищо повече - бате Йордан дърпа цигарата, като че ли иска наведнъж да нагълта всичкия й дим, и гледа изпод вежди. - Заробва се по цяло лято. И се сърди защо жената не прави същото. А жената е млада и й се живее. Работи, взима заплата и не й е заробва. И аз съм тъй. Свободен да съм, най-добре е. Ама съм между чука и наковалнята.

Вуйчо го гледа съчувствено и мълчи.

- Синчето трябва да ходи в пети клас. А прогимназия в село няма. Жената каза: “Ще отида с него в града.” И аз така казах. И пак - между чука и наковалнята. Старата не иска да си напусне къщата. И за нас - сърди се, не дава. Пък аз нито мога да я оставя сама, нито мога да стоя все при нея. Но тя не разбира. Тя си знае своето. Ти я знаеш.

Вуйчо отново го поглежда.

- Знам я. Как да не я знам?

Гласът на бате Йордан се отдалечава и заглъхва. И аз виждам горе между клоните, в синкавия екран на небето, старата.

Ако гледаш китките на ръцете й или глезените на краката й, или лицето й, ще кажеш, че има само кости, жили и кожа. И това леко тяло от сутрин до вечер се носи като птица из огромния двор. Копае зеленчуковата градина или я полива, копае лозето или го връзва, храни многобройната си птича челяд или мете, или готви, или пере. Ходи да пазарува. Включва и изключва помпената станция; когато бате Йордан го няма, Децата от цялата махала съди. Гости посреща и изпраща, особено в неделя, когато надойдат ловджиите. Зимовища прави. Към всичко ревнива, във всичко сама. И все недоволна, че е сама. Никой не иска напълно да й се подчини, да бъде под нейна команда, та работата да е хем по-лека, хем по-спорна. Дори внучето й. Никой. А тя си измисля все нова и нова работа. И наистина лети, лети като загрижена птица, развяла дългия си фистан, с немирно легнала върху слабите й плещи тънка плитка.

- Знам я, знам я. Как да не я знам? - повтори вуйчо.

И отново - гласът на бате Йордан се връща при мен, а синкавият екран горе опустява.

- Жената се вдига с детето, та в града. Назначиха я магазинерка в предприятие. Раздава резервни части и други такива. Детето учи. Но не е добре. Градът ни се виждаше много хубав, когато ходехме, в него на разходка. А сега? Предприятието й е извън града. Пътува с рейс. На обяд няма време да се връща. Синчето цял ден само се оправя. Квартирата - скъпа. Заплатата не стига. То една трета аз я изгарям да снова през вечер до града и обратно. Тя - неопитна. Усетили я лъвовете, накачулили я, някои си оправили бакиите за нейна сметка и едва не я начетоха. Два месеца живяхме като на тръни. Добре че с директора й сме били заедно войници и аз съм му спал над главата, та въртя, сука - оправи я. Сега уж си отваря очите, но аз съм все неспокоен. А ти я знаеш жената.

- Как да не я знам? Знам я - казва вуйчо и отново млъква.

Аз се обръщам на една страна и гласът на бате Йордан потъва някъде и се загубва. А по зеления път идва жена му. Идва, идва и ми се усмихва.

Тя беше магазинерка в селото. Малко магазинче в стара постройка. Продава се всичко - от газта до мармалада. Но влез да видиш - подредено и чисто на какво се казва. А тя пипа като аптекарка, говори сладко и всекиго оправя. Как да не я знам и аз? Точно тогава бях пристигнал с родителите си в този край. И една далечна леля беше говорила за мен, че съм хулиган, нося дълга коса, мръсни дрехи-и вече нямало да ме търпят в училище. А всъщност тази далечна леля никога не беше ме виждала и всичко това беше наговорила заради някаква стара вражда с майка ми. И един ден, когато бяхме отишли на село, аз влязох в магазинчето и се позастоях. Гледах как продава и от време на време си казвахме по някоя дума. Тогава влезе далечната леля. Магазинчето - пълно. Като я видя жената на бате Йордан, засили контактите си с мен. Аз съм непознат за всички. По едно време лелята й вика: “Кажи кое е това момче?» “Не го ли познаваш?” - й отвръща. “Ами не го зная. Хубаво момче» - вика лелята, - спретнато. И приказката му хубава.” “Е как пък да не го познаваш, нали ти ми го описа: дълга коса, мръсни дрехи, хулиган пред изключване?» - вика. Лелята погледна чак на зле. Жените си пошушнаха, пък го удариха на смях. Лелята нещо измърмори и си отиде. А тя ме гледа и очите й се смеят. И разправя какъв ученик съм. И малко преувеличава, да бъде наказанието й по-здраво. Да запуши устата на оная сврака.

- Знам я - чувам отново гласа на вуйчо. - Как да не я знам?

- Ако не я е срам от селото, щеше да се върне. Но сега вече връщане назад няма. И тичаме някак да се оправяме. Понякога ми дотяга. Аз съм лют човек, ти ме знаеш, но в тая работа не мога да й се налагам. В града ще е по-нататък нашата. Само че аз помпената станция няма да напусна. И старата ще си остане на село, пък после ще видим. Само апартамент да се намери. Обещават й уж, обещават. Викам й - гледай да е по на ниско. Най-много до третия етаж. Ами аз съм земен човек. Земята да е по-близко. Земята. Тъй съм научен, тъй съм свикнал. Мога ли да се качвам горе в небесилата? Ти ме знаеш мене.

Вуйчо кратко го поглежда, после го прегръща през рамената.

- Знам те. Как да не те знам?

А аз гледам широкия гръб.

Селото доста се опразни. Надокараха цигани и ги заселиха в опразнените къщи. И в кръчмата вечер стана по-шумно, а и неразбориите в селото се увеличиха. А няма ни кмет, ни никой. Той оправя чешми, бойлери, перални, телевизори, коли, мотоциклети, прави железни врати, порти и огради. Той помирява и съди, които се скарат или сбият. Той разтървава немирните в кръчмата. Пред него чинно стоят циганите, циганките и циганчетата... С една дума - той е власт;-правосъдие и услуги. В неговите ръце е и ловната дружинка. Той отгледа в тази гора десет хиляди фазана, та докато ги изпозастрелят, се извървиха всичките началства от града. Сега няма кьорав фазан и никой не идва.

- Ходих при началството. Обяснявах. Трябва ми апартамент. Вчера един ми вика: “Ти си ми интересен, когато си на село.» “Аз и на себе си съм интересен, когато съм си на село.” “Ами тогава?” Отново му обяснявам. А той? Нищо. Беше много зает и вече не ме слушаше. Като си тръгнах, ми вика: “Там ти си свободен човек. Станцията си работи автоматично. А тук ще те командва някой изсушен майстор, дето няма да го изтърпиш! Затова помисли!» Аз му говоря за апартамент, а той ми говори за работата. Върнах се. Седнах. “Слушай - казвам, аз няма да работя в града. До село са петнайсет километра.” “Сега - казва - разбрах. Но трудно ще стане.” Казвам на жената, а тя вика - ще чакаме. Ти знаеш.

- Знам, как да не знам? - каза вуйчо. - Но трябва да се чака.

Бате Йордан стана. Стана и вуйчо и сложи заека в раницата. Остави да стърчат само ушите му, както правят сега ловците. Някои оставят отвън цялата глава, но вуйчо оставя само ушите му да стърчат. Хубави уши. Отгоре - ръждиво и сиво, отдолу - само сиво. А бате Йордан завърза заека на колана си от лявата страна, да виси с главата надолу, както са правили ловците на това село от стари времена.

И така, оставихме зеления кръстопът и си тръгнахме: към селото, към старата къща. Там ни чакаше топла чорба, люта чушка, домашен хляб, запечена в пръстена тавичка гозба и кана искрящо тазгодишно вино. И старата, която първо всичко ще нареди на масата, а след това ще стои до печката, ще ме разпитва как сме и що сме у дома и час по час ще надниква в чиниите ни да не би нещо да се е свършило.

Панко Анчев

Наказанието да имаш бездарни врагове

Щастлив съм, че всичките ми приятели са талантливи. Те са творци от различни изкуства. Някои познавам отдавна – още от детството или от младежките ми години. С други се срещнах и сприятелих по-късно, когато вече е по-трудно да придобиваш нови приятелства и да ставаш откровен с нови хора. Радвам се искрено на техните успехи; чета с удоволствие новите им книги и не пропущам да се похваля с тях – все едно, че аз съм ги писал. Ставам прав в края на представлението или на концерта, за да ръкопляскам най-силно и най-бурно на мой приятел, изпълнил талантливо ролята си, и не спирам да се хваля на стоящата край мене публика, че, видите ли, това е моят приятел...

Талантливият приятел винаги ще ти помогне – при това безкористно, щедро, с цялото си сърце, защото дарбата му го прави благ и човеколюбив. Човечното му изкуство се прелива в житейското поведение, в жестовете и изпълва целия му живот. Поне такива са моите лични приятели.

Огромно благо е да имаш талантливи приятели и аз се радвам, че Бог ме е дарил с това щастие.

Какво друго бих могъл да поискам за себе си?

Парите и славата ли ще ги заместят?

Властта ли?

Да, Бог ме е дарил с велики приятели, но ме е лишил от достойни и талантливи противници и врагове. Можете ли да си представите колко е ужасно да те нападат или ругаят затлъстяващи мутанти, чиито оплешивяващи брадясали глави измислят само жалки интрижки, но не и сериозна война. Смелостта и изобретателността им стига единствено да подвикват, криейки се зад гърба на някой лумпен, и да те замерват с нечистотии. Погледнеш ли ги в очите обаче, мигом стават хрисими и лигаво услужливи. Те са противни с готовността си да ти служат, щом е необходимо; готови са дори да целуват ръце, ако ги приемеш под своя закрила, ако им подхвърлиш някоя троха от духовната трапеза на твоите приятели или задоволиш някоя тяхна жалка амбицийка. Ала отместиш ли поглед от тях, забравиш ли ги, отново лъсва по черната им шкура мазнината на болната им душица, когато им се сбръчква... Защото мразят до изнемога и жадуват слава, каквато не им дават...

Все такива ми се пречкат из краката. Бих ги изритал, както съм го правил, но жалкото им писукане е твърде милозливо и ме кара да страдам. Господи, поне да свиеха юмруци; поне да бяха развъртели меч или сабя – пистолет дори да бяха извадили, за да се прицелят в мене. А то цвърчене, миризми и мазни потни петна по гушата.

Жестоко е да ти отредят съдба такава: велики приятели и нищожни врагове. Който не го е изпитал, той не знае вкуса на подобна мъка. Очевидно не всекиму е дадено да срещне пред себе си очи със стаена омраза, но и с уважение и гордост. А аз дори не ги виждам тези очи, които се целят в мене, но вместо куршум пускат струйка вкиснала чорба. И ако все пак ме залеят с нея и видят как гнусливо се мъча да се почистя, те доволно се хилят. А после се хвалят на себеподобните си колко изкусно са се били, как точно са стреляли и колко хубаво са ме оклепали.

Господи, да се надявам ли, че ще ме споходи щастието да излезе срещу ми поне един талантлив противник?

Възможно ли е да не си като другите

Не, не отварям дума за онези различни хора, които наричаме “екстравагантни”; те скандализират, за да им обърнат внимание - за да се наложат и спечелят от това. Размишлявам за тези, които лесно не се подчиняват и не се примиряват с наглостта и агресията на бездарието.

Посредствеността изисква всички да са еднакви: тя ненавижда способния, осенения с друго мислене, даровития, защото той я заплашва и я разобличава изцяло и безпощадно. Затова тя заповядва непокорният да се пречупи и да й бъде покорен.

Обществото на посредствените и бездарните е особено жестоко и безмилостно. То си отмъщава сурово и не помилва никого. Ако си го засегнал, ще те смаже. Но няма да бие или убива, а ще се опита да ти отнеме самостоятелността и вироглавството. Как? Много просто: ще изсъска, че не си безкористен, а алчен сребролюбец, че винаги си гледал да лапаш и преследваш единствено интереса. Ще ти припише своите качества и ще те надари със собствената си посредственост, за да видят другите, че си нищо и половина. И няма да го доказва, а само ще те пръска с измислени истории за пари; взел си, батинка, прокламира палачът, и то повече, отколкото заслужаваш – повече от другите и от нас! Как да му противоречиш, как да се оправдаваш, как да доказваш, че не е вярно, че дори не си и мислил за такива работи? Та той това и чака! По-добре и не се опитвай –само ще предизвикаш усмивки или подигравателно съжаление: е, знаем ги ние тези безкористни. Да ги разправят на шапката ми. Ама не е вярно, не съм, лъжат... Да лъжат.

Решиш ли да тръгнеш в битка за справедливост и си кажеш: така повече не може да се живее; тези тъпчат, пречат, експлоатират, разрушават и аз ще се боря с тях и дорде не ги победя, няма да спра, рискуваш да понесеш ново поражение. Е, хубаво, ще ти отвърнат, каква справедливост отхвърляш и срещу каква посредственост се бориш; нали те знаем, че за едната власт си и за облагите от нея. Пък и на всичко отгоре завиждаш на чуждия успех, на чуждата слава и уважение. Какви принципи. Никой не работи за принципи. Ти си властолюбив и алчен.

Не мога да отрека, че оръжията на тези хора са непреломими и че свободно и умело ги владеят. Моята надежда и утеха е, че успехът им е възможен само в незряло, неморално и несправедливо общество.

И че няма да е вечно така.

Разговор с режисьорката Десислава Боева, която поставя на варненска сцена трагическия фарс “Зойкината квартира” от Михаил Булгаков

В “неканоничната” за времето си творба на Булгаков виждаме Москва през 20-те години, скоро след Октомврийската революция. Близо век е минало, а приликите с днешния ден са повече от отликите. Но слуховете, слуховете... За остарялост и ненужност!

Грамофонът продължава да пее: “Светът да обновим!”, “Да сринем старий, гнилий строй!” (познат рефрен от близкото минало!). След Девети и ние го сривахме и осъществявахме исторически промени. След Десети пак сривахме и осъществявахме исторически промени. А човекът е... човек. Душата му се оказва нещо по-деликатно, по-трудно се революционизира.

Последните реплики иронично ни осведомяват, че героите въпреки великия прелом продължават да си слагат жълти обувки на смокинг...

Задавам дежурния, банален въпрос:

- Защо “Зойкината квартира”?- Защото е изключително актуална. Не само от социална гледна точка, при разместване на социалните планове се разместват и духовните, променят се моралните ценности. Тогава човек търси начин да намери себе си. Това съвсем не са злободневни теми.

- Не са... Булгаков не е можел да създава произведения еднодневки. И винаги ще звучат съвременно. Героите му са странни, но все пак познаваеми. Вие съжалявате ли ги, оправдавате ли ги, изобличавате ли ги?

- Със сигурност зная, че тези хора имат мечти. Дори да не са кой знае колко добри. Това им помага да съхранят самоуважението си. А морален етикет аз не поставям върху който и да е герой... Мисля, че и авторът не го прави. Всъщност аз им съчувствам. Макар че те нямат нужда от съчувствие. По-точно бих казала, симпатични ми са и ги разбирам. Опитвам се да ги разбера.

- Моето отношение не е така всеопрощаващо. Нямат ли все пак някаква вина?

- Това се оказва трудно да се определи: има една мисъл, че децата нямат памет, нямат спомени. За това са щастливи. Бързо забравят лошото! И нямат чувство за вина. Те са като децата. За какво да ги корим!..- “Зойкина квартира” е трагически фарс. Много днешен, модерен жанр. Занимава ли Ви проблемът как жанровата специфика ще се отрази върху стилистиката на представлението?

- Не съм се съобразявала в работата си специално с характера на жанра. Но не съм и пренебрегвала този проблем. Мисля, че всичко се съдържа в особената атмосфера, която носи подобно и жанрово определение и крайната свобода на въображението.- Според Вашето виждане за пиесата тя повече смешна или е повече тъжна, повече сатирична, гротескна или трагична?

- Има тъга, но особен вид. Тя не носи отчаяние, дава сили. Тъга, която не ти дава покой. Затова героите не са пасивни, те реагират на ситуациите.- Според мен фарсовото, гротескното не бива да се пренебрегва. Казват, от гротескното до трагичното има една крачка...

- Да, крайно смешното в един момент се проявява като трагично. Те вървят заедно.- Тогавашната критика отричала пиесата. Твърдяла, че писателят не съумява “зад гримасите да види истината, същественото за НЕП (новата икономическа политика)”. И Фадеев твърди, че Булгаков не всичко вижда така, както е било. Мисля си, че писателят просто вижда истината по различен начин и че понякога в сгърченото от болка лице тя може да се усети по-добре.

- Както и днес, всеки вижда това, което иска да види. Булгаков е толкова богат, сложен, странен, толкова е... самият себе си, че трудно можеш да стигнеш до подобен мащаб и дълбочина, да го обозрем.- Известно е колко много Булгаков е ценял Молиер. Той бил “потресен от любов” към великия французин. Опитвал се да разкрие тайната на “непринуденото, волно молиеровско майсторство. И дори написал книга за него – повестта “Животът на господин дьо Молиер”. Не ви ли напомня финала на “Зойкина квартира”, където представители на държавата идват, за да накажат виновните. На финала на “Тартюф” пък Кралят слънце въздава справедливост. Според мен и в двата има нещо фарсово.

- Да. И в двата случая се показва по особен начин присъствието на държавността, на държавата като особена институция. До голяма степен отношението на Булгаков е иронично. Но има и една надежда за някакъв възможен ред. Всъщност... и тя е иронична.- Какво би Ви се искало зрителят непременно да разбере, да усети на представлението на “Зойкина квартира”? Нали не сте от онези режисьори, които не се интересуват какво е разбрал, какво мисли зрителят. Важно е те да изразят себе си, да кажат какво мислят.

- Да си призная, специално не съм разсъждавала по този въпрос. Не може едно изречение накратко да събере всичко. Надявам се, че зрителят ще дойде на представлението. Дори само заради Булгаков. Не мисля, че геният на Булгаков има нужда от моята протекция. Вярвам, че написаното от него не може да се разбере...- Успех на представлението!

Melpomene: To fit a smoking – yellow shoes – interview by Veneta Terzieva with the producer Dessislava Boeva.

     Боян Иванов е завършил театрознание в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” в класа на доц. д-р Николай Йорданов и театрална режисура в класа на проф. д-р Ханс Холман във Висшето училище за музика и сценични изкуства, Франкфурт, Германия. Автор е на постановките: “Денят” - ДТ Сливен, “Уста пълна с птици”, “4. Вертикално: любов”, “Чайката”, “Какво да се прави” - ДТ Плевен, “Предложение за женитба”, “Юнге бюне” във Висбаден, “Архитектът и императорът на Асирия” - Щадстеатер Гисен, “Тит” - МГТ “Зад канала”, “Роберто Зуко” - ДТ “Стоян Бъчваров” Варна.

     Премиера – 15 януари 2005 година
     Варна - Основна сцена

     БОЯН ИВАНОВ, режисьор на спектакъла
     “Часът, в който не знаехме нищо един за друг”

     - Премиерата на “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” се състоя в средата на януари и от тогава до сега се радва на изключителен интерес от страна на варненската публика.
     - Това беше и моята идея – да направя представление, което много ще се хареса и хората ще гледат. В този смисъл съм изпълнил задача си, ако наистина е така.
     - А може би защото представлението се развива в дух реалити на един достъпен сценичен език?
     - Има много представления, които повече или по-малко сполучливо живеят в стилистиката на реалити. Но тук заедно с актьорите напипахме един много силен код, който, от една страна, смесва проблемите на абсолютно всеки човек - кой и каква празнота има в живота си, какво очаква от него, дали има нужда от някой и от какво и, от друга, на тази тема намерихме много интересна и забавна форма. Мисля, че комбинацията от тези две неща се оказа сполучлива.
     - Предизвикателство ли е за режисьора да построи спектакъла си, без да разчита на определен драматургичен текст?
     - За мен всеки текст или липсата на такъв, значи всяко ново представление, е предизвикателство. И този случай беше такъв. Най-малкото, защото до този момент не бях работил без текст (поне в началото). Имах само доверието на актьорите и тяхното желание да работим заедно. Но аз, за да тръгна да правя такъв проект, значи съм имал някаква идея. Първоначалните текстове, например като автентични текстове от клуба по интереси или отделни сцени, които съществуваха само като идеи - от тях нищо не остана. Просто знаех какво представление искам да направя.
     - Актьорите като съавтори на това представление? Те са 13 и всеки от тях изпълнява над 15 роли.
     - Даже по едно време беше много сложно да подредя цялото представление, защото някои от тях в момента на излизане от една сцена трябваше да се засече със самия себе си за следващо влизане, където вече е друг персонаж. Но всичко това се оказа възможно. Когато работя, винаги изхождам от позицията, че няма нищо невъзможно.

     - Няколко думи за хореографията и сценографията.
     - Хореографията е на Таня Соколова, чиято работа изключително много харесвам. Досега винаги съм правил сам хореографията на своите спектакли. Съвместната ни работа в “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” потръгна още от самото начало. Например в сцената с тангото аз работих с една група, тя с друга, сменяхме се. На мен ми хрумваше нещо, допълвах го. В този смисъл протече една много интензивна работа.
     Естетиката в сценографията на Елица Георгиева също много ми допада. Разбрах го още в началото на нашия диалог.
     - Чуват се мнения, които свързват представлението ти с театъра на Теди Москов. Дори във варненската преса писаха, че това е по-доброто представление. Това за теб комплимент ли е, или напротив?
     - Тази прилика с “Улицата” на Теди Москов е само външна, защото и неговото представление е изградено на принципа на отделни скечове, които са подредени в една тема. Стилистически и емоционално и като тип чувство за хумор “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” е много по-различно, работи на съвсем друга плоскост, най-малкото защото спектакълът и телевизионните варианти на Москов са на принципа на клоунадата, а тук във варненското представление идеята е построена на много кратки парченца живот, които са смешни не защото са смешни наистина, а изглеждат така само отстрани. В този смисъл моето и неговото представление са много различни.
     - А защо “Часът, в който нищо не знаехме един за друг” - часът, в който се разминаваме, е толкова важен за теб? Имам предвид като обект на изследване в един спектакъл.
     - Това винаги ме е интересувало, интересува и всеки човек. Може би самата мисъл, че твоята половинка е някъде там навън, но ти не знаеш кой е, коя е и къде е - занимава всеки. Дали си направил правилния избор в живота си е въпрос вълнуващ всеки един от нас. Надеждата, че може да го срещнем или страхът, че може да не го срещнем никога.

     - В каква степен това представление продължава режисьорските ти търсения, заложени в “Роберто Зуко”, постановка, реализирана преди 2 години пак на варненска сцена?
     - За мен “Роберто Зуко” беше преходно представление. В него имаше някакъв текст, някаква конкретна история, която разказваме. Решенията ми в “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” са много по-радикални и по-крайни. Темата за хаоса на живота тук е развита окончателно. Около теб се случва всичко възможно в един и същи миг, но ти не можеш да видиш и възприемеш всичко.
     - Варненската сцена се оказа гостоприемно място за младите в театъра. Ти си един от тях. Може би един ден този факт ще бъде вписан в твоята биография като варненския период на режисьора Боян Иванов?
     - Този факт в някаква степен вече се е случил. Това беше изключително важно за мен. Не го казвам като комплимент, защото и актьорите, с които работих, знаят, че не обичам да правя комплименти. Смятам за личен шанс, че срещнах една такава прекрасна трупа, че Варна има такъв театрален директор, който може да си позволи риска да ме пусне да правя представление, без да знае за какво точно ще става дума в началото. В този смисъл съм благодарен и съм още повече щастлив, че опитът е сполучлив.
     - Бъдещи намерения. Колко далече би искал да пътува това представление?
     - Предстои участие на “Часът, в който не знаехме нищо един за друг” на Чудомировите празници в Казанлък. Фестивалът е с конкурсен характер. Пожелавам на представлението да вземе награда. След това е турнето в София на 31 март, където ще играем на сцената на Сатиричния театър. Ще изпращаме рекламни материали на различни театрални фестивали в чужбина. Надявам се съдбата на това представление да е щастлива. То зависи и от актьорите да го държат живо и да го развиват.

АНТОНИЯ ЙОВЧЕВА

The hope we could meet him, or the fear we could not – an interview by Antoniya Yovcheva with Boyan Ivanov, producer of the spectacle “The hour we knew nothing about each other”.

Омар Хайям - това е животът, любовта, виното, коварството, благородството, реката, небето, ада, морето, петелът, стомната, медът, глината, звездите, чашата и всичко, което ни заобикаля и може да бъде извор на идея, на образ, на хрумване, на мисъл, защото хаким Хайям е медик, философ, математик, астроном. Или - за времето си - високообразован човек.

В дебелата тетрадка от 2000 година съм запазил страница от вестник “Култура”, в която пиша за Омар Хайям и за непознатия тогава Иво Панов. Той беше ми показал филологическия си превод на Хайямовите рубаи и аз казвах за двамата следното:

- Известно е, че по българските книжни лавици от десетилетия насам са се явявали и изчезвали малки книжчици с малки стихотворения от Омар Хайям, превеждани от Николай Райнов, Гео Милев, Леда Милева, Йордан Милев (от него не малки), Владимир Свинтила, Иван Жеглов, Георги Станев, Георги Александров и от други смелчаци, или казано иначе - и на българския читател древният поет не е непознат, както от век и половина не е непознат и на света. Не е непознат, защото през средата на деветнайсетото столетие скача от своя дванайсети век и от своята Персия и се приземява в Англия, благодарение на Едуард Фицджералд, за кратко време става сензация и с неговите над 200 издания на източната поетическа форма рубаи, както пише Иво Панов, става “най-четеният, най-изучаваният, най-спорният и най-магнетичният поет и в Европа, и в Америка във всички цивилизовани страни”. Превеждат го много преводачи, превеждат го на много езици, пък и от много езици, защото гъстите му четиристишия носят източна непреходна мъдрост, изящни са като словесен рисунък, богати са на подтекст, метафоричният им подсказ разкрива път към широки, високи и дълбоки мисловни обеми.

Кои са темите и образите на хаким Омар Хайям? Животът, любовта, виното, коварството, благородството, реката, небето, ада, морето, петелът, стомната, медът, глината, звездите, чашата и всичко, което ни заобикаля и може да бъде извор на идея, на образ, на хрумване, на мисъл, защото хаким Хайям е медик, философ, математик, астроном. Или - за времето си - високообразован човек.

Цитирах, че е и много оспорван автор. Дотолкова, че ако битуват около 5000 рубаи, за които казват, че са негови, редица изследователи са на мнение, че истински негови са 200 - 300, а има и крайни твърдения, че Омар Хайям е автор само на 12 от тях.

Младият Иво Панов, както разбирах от капиталния му труд, се явяваше на литературния ринг със солидна подготовка, с похвална амбиция с чудесен хъс да покаже, да помогне да бъде показана тази поезия на българския читател като вода, гребната от самия извор. Помагаше му основното нещо, че той знае езика, че там е живял и получил образованието си, че е влюбен и амбициран в този си труд. Дълбоките му изследвания го разочароваха от някои досегашни варианти на Омар Хайям; той хвърляше ръкавица в доказателствени публикации и това не бяха леки предизвикателства, а убедителни тези. Преводите му бяха показан в строфа - буквален превод, в строфа - буквален превод на английска език и в строфа с български букви как звучи оригиналът на персийски. Това беше основа за всякакви бъдещи стихотворци преводачи, които “да дотворят Омар Хайям на своите езици”. Съжалявах, че самият той няма амбиции на стихотворец, сам да довърши значителното си дело. А без този етап работата оставаше недовършена докрай. Без метрика и римни куртки рубаите стояха като голи птичета сирачета, нямаха крилцата и перцата на поетическата дообработка, на остихотворяването, внушението оставаше непълно. Бяхме при хрумването, при идеята на автора, при образа, но дотам. Черната работа обаче беше свършена и аз призовавах стихотворците да влизат в холдинга на Иво Панов за обща дейност

Пръв излезе на пистата, както можеше да се очаква, Любен Любенов. Познавах го от много, много години, когато беше още Любен Прангов, когато беше превел моята “Малка повест” на руски език, когато ми показваше преводите си на “Медният конник”, на Шчипачови стихотворения, на “Гарванът” на Едгар Алан По, където по-късно просъществуваха и мои малки стихови варианти, когато с Григор Ленков заедно започнаха да превеждат “Евгений Онегин”, както заедно бяха превеждали и рубаи на Омар Хайям.

Любен Любенов ми показваше новите си варианти на Хайямови рубаи, съобразени с Ивовия превод, всеки път с по няколко, че и с по десетина предложения, работеха заедно с вече доктора на филологическите науки, доцента от Софийския университет Панов.

До миналото лято не съм и подозирал, че ще се одързостя да сглобявам в българска строфа Хайямов бейт по филологическия превод на младия иранист. Но нещо ме подбуди, защото знам, че поезията не остарява, но езиково преводите остаряват. Дързостта ми стигаше и дотам, че аз изоставях същинската схема на рубаите с три пъти повтарящата се рима в края на стиха, предлагах повече простор за мисълта и образа, които исках да закопчея с една ударна мъжка рима накрая и край. С едно изключение.

Може би това вече не бяха преводи в традиционния смисъл на думата, а “строфи по Омар Хайям”? Не знам, но ги виждах със съхранено съдържание и ми звучаха добре. Рискът беше и си остава мой. Пък и подло ме подкрепяше оня същият Фицджералд, който казваше, че при превода на поезия въпросът, който най-малко бил го интересувал, бил въпросът за буквалната точност. И аз направих отклонение от общата си практика на преводач, ползвайки се от “съавторството” на Иво Панов.

Омар Хайям

Във чашата скръбта си ще удавя,

развод ще дам без ни една сълза

на ум, на вяра и ще се оженя

за щерката на витата лоза.

Бях жаден за познания и май че всичко

от този свят неразгадан бях разгадал.

Седемдесет и две години го проучвах,

да разбера, че нищо май не съм разбрал.

Красавице неземна, ела да дигнем чаши,

две кани да изпием с веселие и смях,

преди да седнат утре тук кани да изпичат