| Съдържание |
| Поезия: |
| Преводи: |
| Памет: |
| Преглед: |
| Критика: |
| Новела: |
| Идеи: |
| История и философия: |
| Спомен: |
| По повод: |
| Майсторски клас: |
| Литературна енциклопедия: |
| Изкуство: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Новела | |
Зверска работа |
|
 Лиляна Михайлова е родена в Пловдив. Завършва Софийския университет. Работи като учителка, журналистка и редакторка. Издава над 20 книги, сред които сборниците с разкази “Жени”, “Късни дъждове”, “Писма до поискване” и др., повестите “Корабът”, “Чужденката” и “Самоубийство по лични причини”, романите “Един тъжен мъж” и “Грехът на Малтица”. Авторка на сценарии за игрални и телевизионни филми, между които “Най-добрият човек, когото познавам” и 27-серийната телевизионна сага “Дом за нашите деца”.Лиляна Михайлова
(Продължение от бр. 6/ 2007)
Както всяка вечер пред фургона в кръга на силната прожекторна лампа пак се белееше микробус. Прекупвачите бяха пристигнали и товареха пълните касетки. Русенците спяха в палатката си, навън стърчаха само просмуканите им от водата нозе.
Иван Харизанов приседна на неудобната пейчица до масата. Шараните бяха още живи, дори оттук се чуваше как пъшкат и как търкат един о друг люспите си. От време на време някой току изскачаше от касетката, плесваше на земята и с вековечен инстинкт започваше да се премята право към водата. Товарачите го догонваха с викове, настъпваха го и го хвърляха обратно. Един все пак успя да ги изпревари – беше необичайно едър и златист, от дивата порода, дошла преди години по реката. Оставаше му не повече от метър до спасението, когато пазачът не можа да се сдържи и изтърча. Рибата диво се замята в ръцете му. Женска беше, личеше си по отпуснатия й корем, където навярно десетки пролети бяха узрявали безброй хайверени зърна. “Щом е майка, ще я пусна” – помисли си той. Грях щеше да е, ако вместо да пълни водата със златисти шаранчета, утре тая красива силна риба бъдеше насечена в някой градски магазин или пък наперен ресторантски готвач натъпчеше плодовитата й утроба с парчета лимон и я изпечеше в идиотската си фурна. “Пускам я!” – реши той и беше готов да разтвори пръстите си.
– Браво! Мъж си! – неочаквано каза софиянецът зад гърба му. – Добре че я хвана.
Като се псуваше наум и се ненавиждаше до дън душа, пазачът бавно се изправи. Понесе рибата с две ръце пред гърдите си. Облепена със сламки и пръст, тя вече беше изгубила златистия си блясък.
– Тук я дай! Платил съм за нея – припряно се обади прекупвачът.
Иван Харизанов избърса рибата с длан и внимателно я положи върху златистите гърбове на децата й.
Голата сеч продължаваше.
Свакото и племенникът му изгребваха с мрежите залив след залив, пълнеха касетките и ги нареждаха като мокра стена пред фургона, а привечер се наливаха набързо с бира и рибена чорба и лягаха в палатката си. Малко по-късно един след друг започваха да пристигат прекупвачите.
Най-сетне всичко свърши и русенците изтеглиха на брега оплесканата с рибя слуз “Диана”. Обаче все още не си заминаваха.
- Тази вечер, ако искаш, може да си нощуваш у дома – каза софиянецът, - само че, преди да тръгнеш, пак опъни паяжината.
“Че какво повече има да се пази?” – помисли си Иван Харизанов.
– Раците трябва да се пазят – сякаш отгатна въпроса му софиянецът. – От утре започваме тях.
Под жълтия залез водата лежеше гладка и пуста. Понякога над повърхността подскачаше само някоя дребна рибка, успяла да се спаси от мрежите. Като се стараеше да не поглежда към мъртвия язовир, пазачът старателно изопна кордата и нагласи звънчетата.
Външната врата беше заключена. Прозорците на къщата не светеха. Той не се учуди. Откакто живееше самичка, жена му винаги заключваше.
В кухнята беше студено, не мирише на манджа, а насред масата, върху шарената мушама, се белееше листче от бележник. “Отивам в града. Дъщерята се обади. Детето било болно.” Той няколко пъти прочете късите редове. Кой знае защо, това че буквите бяха старателно изписани, още повече увеличи раздразнението му. Не позвъни по телефона, за да разпита какво именно се е случило. Беше сигурен, че от трите изречения е вярно само първото. На бележката нямаше дата, но ако се съдеше по увехналите саксии, Цвета бе заминала поне преди седмица и се готвеше дълго да остане там, защото бе взела и кутийката с лекарствата си за сърце.
Вън по плочите зашляпаха чехли и той изтича към терасата. Една бабичка от съседната къща беше дошла да нахрани кокошките. Старицата го видя, но не го поздрави. Иван Харизанов бавно се върна в кухнята. Изпи една голяма чаша ракия и се сгуши на диванчето. Искаше да не мисли за нищо, но малко преди да заспи, в замаяната му от алкохола глава изведнъж се завъртя един смешно-тъжен въпрос: щом в селото на него му викаха Паяка, дали пък на Цвета не й бяха викали Паячката?
Телефонът иззвъня рано сутринта. Той тъкмо беше започнал да се бръсне и вдигна слушалката с два пръста, като пазеше да не я допира до насапунисаната си буза.
– Ало! Семейство Харизанови? – попита далечният глас на жена му.
– Какво семейство сме ние, бе! – заядливо каза той.
Цвета не обърна внимание на думите му и търпеливо обясни, че първо позвънила до язовира, но й казали, че той си е вкъщи. Сигурно още десетина дни щяла да остане в града, защото детето пак се простудило, а и самата тя не била добре. Скоро щяла да му изпрати писмо, понеже имала и други неща да му казва, а те не са за телефон.
– Ясно. Хайде, оздравявайте – нервно я прекъсна той и затвори.
За ловенето на раците свакото и племенникът му си имаха специални квадратни мрежи. Залагаха ги, разстлани по самото дъно край Табана, и в средата им поставяха камък за тежина. После хвърляха върху мрежите парчета вмирисано месо и след няколко часа идваха да приберат улова. Щом дръпнеха плавока, четирите ъгъла на мрежата се събираха нагоре и раците оставаха като в торба. Трополеха с черупките си и щипките им стържеха остро, сякаш някой скърцаше със зъби.
Сега идваха други прекупвачи, повечето пристигаха със софийски джипове. Арендаторът им продаваше раците на брой, беше неотстъпчив за цената и не пропускаше заедно с едрите да слага и по-дребни, а шофьорите внимателно ги отнасяха в бидони с язовирна вода. Иван Харизанов с изумление наблюдаваше суетнята им. Какъв ли деликатес можеха да бъдат тия грозни животинки, в които сред черупки и зелени чревца имаше само едно нищожно късче безвкусно влакнесто месо!
– Аз не разбирам, шефе, как може хората да дават пари за толкова глупаво нещо – каза той една вечер, когато поредният джип си замина.
– Не си прав! – Софиянецът беше доволен от продажбата и му се приказваше. – Три червени рака в бяла чиния, това е акцентът на трапезата. Доказателство за лукс и престиж.
– Хубав престиж, да трошиш черупките с нокти и да се изплескаш до лакти.
– То си има специални никелирани клещички за тая работа – със снизходителна усмивка обясни арендаторът. – А като свършиш с раците, келнерът ти донася купичка с чиста вода, та да си измиеш пръстите.
– После сигурно и тя влиза в сметката...
– Защо да не влезе? Днеска нищо безплатно няма, не си ли разбрал? Важното е да платиш по-малко и по-малко да се доверяваш. Някой уж иска да се здрависа с теб, а всъщност гледа как да ти извие ръката. Направо канадска борба. Аз затова по принцип избягвам да се доверявам, обаче на тебе ще кажа, ти си мой проверен човек. Щом изгребем раците, вдигам си фургончето и заминавам. Преотстъпвам язовира на един колега. Иска да прави тук база за спортен риболов.
Иван Харизанов мълчеше и го гледаше с растяща тревога.
– Няма какво да се плашиш, ти пак ще си останеш на работа. Препоръчах му да те задържи за пазач. Будалите ще мятат въдици за кротушки и уклейчета, а ти ще събираш таксата и ще им се смееш на акъла. – Софиянецът щракна с пръсти и тръгна към фургона.
“Значи, ще имам още работа” – с облекчение си помисли пазачът и извика подире му:
– Може ли да отскоча за малко до вкъщи? Паяжината вече съм я сложил.
– Отивай – кимна му арендаторът и все пак погледна часовника на дебелата си китка.
И сега нямаше писмо. В кутията се белееше само една сметка за неплатения ток. Иван Харизанов се помота из глухите стаи, изпържи си две яйца в кухнята, после излезе да си откъсне грозде от надвисналата асма.
На улицата изскърцаха велосипедни спирачки. Дворната врата хлопна и по пътеката се зададе човек. Разпозна го веднага, още по походката – беше Начко.
– Идвай! Ела да изпием по една ракия – зарадва му се той.
– А бе минавам и гледам, че свети. Аз понеже всяка вечер минавам... Много исках да те срещна – смутено призна Начко.
“Какво нещо е старото приятелство!” – с внезапно отмаляло сърце си помисли Иван Харизанов. Изтича в кухнята и след минута се върна с бутилка и две чаши.
– Разказвай сега. Цяло лято не сме се виждали.
– Къде да се видим? Ти на язовира, аз по строежите в Джинджовци – сви рамене Начко.
– Че кой строи сега в онова загубено село?
– Загубено, ама англичаните го намерили. Вече три семейства се заселиха, а отделно и един сам професор. Купуват съборетините, направят им ремонт и готово.
– Скоро четох във вестника, че един италианец купил цяло село в Родопите. Редно ли е това, не знам...
– И аз не знам. Синът ми разправя: сега времената са други, светът става общ дом. Като е общ дом, викам му, защо не оперираха жена ти в Лондон или в Париж, ами с триста зора едвам я приеха в градската болница – тъжно въздъхна Начко.
– От какво оперираха снаха ти? – попита Иван Харизанов.
– Женски болести. На косъм беше. Слава Богу, че хирургът се случи добър. Аз затова исках да те срещна. Една голяма молба имам, а пък не щях да те търся на язовира.
– Голяма, малка, казвай! Щом е за тебе – готов съм.
– Скоро ще изписват снахата... Като разбра от кое село сме, докторът поиска...
– Те винаги искат. Четиристотин лева още сега мога да ти дам.
– Не става дума за пари. Ние със сина ми му предложихме. Не ще пари, раци иска. Много ги обичал – смутено завъртя пълната си чаша Начко.
– Да беше за риба, все щях да направя нещо, ама с раците е сложно – каза Иван Харизанов. – Шефът ги брои като алтъни, щото много печели от тях. Според мене най-добре е да попиташ направо него, хем ще му обясниш случая като баща.
– Питах го. Спрях го онзи ден на площада, ама като разбра, че искам да купя само петдесетина рака, не щя да ме слуша по-нататък. Той продавал на едро. Сега единствено в тебе ми е надеждата.
– Кога изписват снаха ти?
– Подир два дни.
Иван Харизанов дълго мълча, хванал с две ръце сивокосата си глава. Най-сетне с неочаквана и за себе си решителност каза:
– Ела нощес на язовира.
Начко го изгледа с благодарност. Не знаеше какво да каже и само докосна лакътя му с коравите си пръсти.
Уточниха всичко до най-малката подробност: щом софиянецът яко заспи, Иван Харизанов ще откачи паяжината от храсталаците и ще разчисти едно старо проходче, дето води право на Табана, а отгоре ще го закрие със сноп изсъхнал камъш. Начко да дойде около единадесет часа и да не носи мрежа, защото нощем рибарите оставят там свои мрежи на дъното. Той трябва само съвсем тихичко да издърпа един плавок, да си вземе колкото раци му трябват и да бяга.
– Това никой друг нямаше да го направи за мене. Цял живот ще съм ти благодарен – каза му Начко, когато се разделяха пред дворната врата.
Велосипедът със звънко скърцане се отдалечи по тъмната улица. “Начко!” – за малко щеше да извика Иван Харизанов подире му, но се сдържа. После и сам не успя да си обясни защо бе искал да го спре и какво бе това внезапно желание да изрече още веднъж името на приятеля си.
Прожекторната лампа светеше и независимо от шума на мотопеда, той още отдалече дочу женски смях. След минута видя и бялата кола, паркирана до фургона. На висок силен огън русенците варяха рибена чорба.
– За мадамата – смигна му младият. – Веднага щом пристигна, си я поръча.
– Гледай да не я направиш много люта – засмя се пазачът.
Това непредвидено гостуване облекчаваше плановете му. Сега софиянецът много по-рано от друга вечер щеше да се прибере заедно с гостенката си във фургона – така правеше всеки път, щеше да затвори вратата и да хлопне капаците на прозореца. Оттам нататък оставаше предостатъчно време да откачи паяжината, да разчисти тунелчето под мрежата и да го запуши отново, когато приятелят му си отидеше. “Екстра се нарежда. Начко извади късмет!” – доволно си помисли Иван Харизанов.
– Чорбата е готова, да ти сипя ли? – попита го свакото.
– Хапнах вкъщи – отказа той, загледан в омазаните му космати пръсти.
Младият отнесе котелката заедно с опушената тринога, побави се пред фургона и като се върна, възбудено разказа как гостенката му хвърлила един многозначителен поглед и бая се поотъркала в рамото му, когато се навел да й сипва чорба. А за утре поръчала да й налови раци.
– Това за раците сигурно е вярно, ама другото ти си го измисляш – обади се свакото.
– Не обичам такива приказки – сухо каза Иван Харизанов и предпазливо погледна към фургона.
– Няма да ни чуят, не се плаши – ухили се момчето. – Има една поръчка и за тебе. Шефът нареди да измиеш лодката, че щяла да им трябва за нощна разходка.
– За какво? – изтръпна пазачът.
– Я не се прави на ударен – каза момчето и шумно се прозина.
Иван Харизанов скрито повдигна ръкава на камуфлажното си яке – евтиният му пластмасов часовник показваше девет и половина. Още сега, минута по-скоро трябваше да се върне в селото, за да предупреди Начко да не идва. Осъзнаваше го с целия си разум и с целия си страх, но въпреки това тръгна към лодката. Наведе се и заплиска с шепи засъхналата рибя слуз по бордовете. Ръцете му потреперваха от напрежение, но работеше старателно, защото светлината от прожекторната лампа стигаше до дъсчения кей и навярно арендаторът го виждаше добре. Когато най-после свърши, отново погледна часовника си, наближаваше десет и четвърт, а ония продължаваха да седят пред фургона и жената пак се смееше за нещо. Върху масичката се беше появила втора бутилка... Вече нямаше време да се измъкне тихомълком и да стигне до селото пеш. Ако пък тръгнеше с мотопеда, шумът на мотора веднага би го издал, а беше невъзможно да излъже, че си отива до вкъщи, след като целия следобед бе прекарал там.
Безизходицата размъти главата му като лоша ракия. Той изпсува наум целия свят, направи няколко крачки с натежалите жвакащи кубинки и уморено приседна на пясъка. “Министърът и риболовният надзирател не може да имат приятели” – когато за първи път чу тези думи от софиянеца, те го поласкаха, но дълбоко в себе си той ги отрече. Ето че сега излязоха верни. “Защо в тоя объркан живот добротата често пъти може да се окаже престорена, щедростта – пресметната и фалшива, а злото така или иначе почти винаги излиза вярно?” – не спираше да се пита Иван Харизанов. Внезапно с ужас си даде сметка, че още не е махнал паяжината, а Начко сигурно вече бе тръгнал и съвсем скоро звънците можеше да задрънчат. Громолът им щеше да продъни тишината и тогава на един съвестен риболовен надзирател не му оставаше друго, освен да изтърчи в тъмното и да улови приятеля си. Тая мисъл за секунда мина през главата му, но той изруга сам себе си, надигна се и безшумно нагази в камъшите.
 Рисунка
Борислав Стоев Разкачи паяжината по-бързо от всякога. С едната си ръка смъкваше кордата, а с другата стискаше най-близкия звънец, за да не издаде никакъв звук. Но не смогна да разчисти тунелчето под мрежата до Табана, нямаше нито повече време, нито повече кураж. А освен това, щом намереше прохода затворен, Начко можеше да се досети, че нещо не е наред и да се върне.
“Знак му оставих... Дано го разбере... Дано го разбере...” – повтаряше си той, като се промъкваше обратно през камъшите. Под светлината на новата луна листата им приличаха на дълги влажни ножове, един го поряза по бузата и върху ревера на якето му закапа кръв, но той не усети.
Софиянецът и гостенката тъкмо слизаха към брега. Иван Харизанов забави крачки, искаше да не го забележат, но арендаторът тутакси размаха ръце:
– Ела насам! Подръж лодката да се качим.
“Дано не минат покрай Табана! – отчаяно се молеше пазачът и стискаше коравото въже. – Ако Начко е дошъл, където щат да обикалят, но само да не минат покрай Табана.”
“Диана” заора нос в тъмната вода, ниските и наглед незлобиви вълнички я разлюляха, заблъскаха по дъното й като чакъл. Софиянецът безпомощно пляскаше с веслата, но не успя да обърне носа срещу вятъра и лодката още по-силно заподскача.
– А бе я ела ти да гребеш – неочаквано каза той.
Пазачът си отдъхна. Прекрачи борда и взе веслата от ръцете му. Загреба направо към устието на реката - това беше най-отдалеченото място от Табана. Движението скоро го загря, стана му леко и даже се усмихна при мисълта, че тази нощ за втори път Начко беше извадил късмет.
Двамата зад гърба му обсъждаха нечий развод. Гостенката оправдаваше жената, а наричаше мъжа мухльо и скот. Софиянецът през цялото време сговорчиво се съгласяваше с нея, но когато обобщенията й станаха обидно всеобхватни, внезапно изръмжа и забоде пръст между плешките на пазача.
– Виждаш ли този човек? Хубаво го виж! Златен, умен, работлив, честен. Лично от мене проверен!
Иван Харизанов никога до днес не бе чувал толкова похвали за себе си и се прегърби от неудобство.
– А защо го заряза жена му, питам аз? – с адвокатски патос продължи арендаторът.
“Не е така, тя замина при дъщерята” – беше готов да уточни Иван Харизанов, но замълча, за да не го лиши от доказателства.
– Заряза го, защото жените по принцип нямат сетива за скритите качества на мъжа. Те гледат бицепсите и джоба. И ако някои все пак не изневеряват, то не е от любов, а от мързел.
– Прекаляваш! – избухна гостенката. – Наистина прекаляваш. Искам да се връщаме на брега.
Без да се обърне назад, пазачът вдигна веслата, очаквайки окончателното решение.
– Извинявай, пих малко повечко – след късо мълчание каза софиянецът.
В меката есенна нощ устието приличаше на залив. Вятърът беше утихнал и ясно се чуваше как реката прощално ромоли между камъните, преди да се влее в гладката вода на язовира.
– Каква красота! – предвзето възкликна гостенката.
– Ама и каква риба имаше! Добре че тоя мъж я опази – обади се софиянецът и пак заби пръст в гърба на Иван Харизанов. После с бъбривостта на пийнал човек, надълго разказа за паяжината, за звънците и за новия прякор, който бракониерите измислили на пазача.
– Не ви ли е неприятно, че ви наричат Паяка? – попита жената.
– Хорски приказки – отвърна й през рамо той. – Аз си гледам моята работа.
След като повъртя лодката из устието, Иван Харизанов бавно загреба към дигата. Язовирът нямаше бетонена стена, някога инженерите бяха изчислили, че напорът на водата е малък и е достатъчно реката да се прегради с една здраво трамбована землена дига.
Никога нямаше да забрави онова горещо лято. Хората от селото построиха дигата сами. Тогава той беше високо момче с наболи мустачки, копаеше пръст редом с всички и когато момичетата се навеждаха, скритом се взираше под басмените им поли. През същото това лято за пръв път забеляза Цвета – беше надигнала стомната да пие вода и бялата й шия сияеше на слънцето. В началото на есента, малко преди строителството да приключи, майка му умря от тетанус. Фелдшерът каза, че навярно е настъпала някаква ръждива тел, докато е пренасяла кофи пръст към върха на дигата и не е обърнала внимание на раната. На погребението той не пророни нито сълза, мислеше се за мъж и се срамуваше да плаче пред хората. Само хапеше устните си отвътре и мачкаше с две ръце черната си униформена фуражка от заводското училище. Но вечерта, когато видя върху полицата до мивката зеленото гребенче на майка си, изведнъж захлипа неудържимо.
За втори път в своя мъжки живот Иван Харизанов се разплака, когато след осем години напразно очакване една нощ Цвета му каза, че е бременна. Той тъкмо заспиваше, не разбра веднага смисъла на думите й и глупаво попита:
– Кой ще има дете?
– Ние... – повтори Цвета.
Той скочи от леглото, изтича бос до прозореца, като не спираше да блъска един в друг двата си големи юмрука, и чак след това се хвърли да прегръща жена си, а очите му бяха пълни с щастливи сълзи.
– Защо не гребеш? – сепна го гласът на софиянеца.
– Нещо се бях замислил – извинително каза той и бързо заби веслата в гладката вода.
Двамата зад гърба му се умълчаха. Дочу се звук на целувка и после запукаха секретни копчета. “Мама му стара, все едно че не съм човек” – помисли си пазачът. Стана му обидно, а същевременно и приятно, че е вече толкова доверен и свой, та шефът не се стеснява от него.
Луната изчезна зад хълмовете. Минаваше полунощ. Ако въпреки знака Начко се бе промушил под мрежата, сигурно отдавна беше свършил с ловитбата и сега си отиваше към село. Иван Харизанов съвсем ясно си го представи: дребничък, с навит десен крачол, върти педалите на велосипеда и с удоволствие слуша как раците щракат в торбичката му.
Наоколо беше тихо. Чуваше се само равният плисък на веслата. И изведнъж откъм тъмния бряг се разнесе подсвиркване – “Надалеч, надалеч...” Иван Харизанов трепна. Не можеше да му се е сторило, не можеше да е сгрешил. Старият сигнал долиташе сякаш от дъното на нощта, от дъното на времето. Начко го викаше! Нещо лошо ставаше на Табана, иначе приятелят му едва ли би се осмелил да свири. Ако веднага извиеше лодката, ако загребеше, увисвайки с цялата си тежест на веслата, за няколко минути щеше да е там… След малко сигналът се повтори, вече беше по-приглушен и някак накъсан.
– А бе кой свири сред нощ? – обади се софиянецът.
“Приятелят ми! – трябваше да изкрещи Иван Харизанов и да продължи да гребе към Табана.
– Аз нищо не чух – с втвърдени устни отвърна пазачът и в същия миг усети как тия четири думи се врязаха в него с цвърчене и дим, както някога нажеженият железен щемпел се бе отпечатвал върху шиите на биволиците във фермата. Оттук нататък вече нищо не би могло да го очисти от тях, те щяха да го следват до края, щяха да го парят и да обезсмислят живота му.
Веднага щом остави двамата на брега, той изви лодката и бързо загреба към Табана.
– Къде отиваш? – извика подире му софиянецът.
– Искам да проверя звънците – отвърна той.
Водата пред Табана лежеше тъмна и гладка. На повърхността й се белееха само многобройните плавоци, с които свакото и племенникът му бяха отбелязали местата на своите мрежи за раци. Иван Харизанов направи още няколко кръга, но не откри нищо друго. Вряза лодката в оплетените коренища и скочи на пружиниращото полуостровче.
– Начко... Начко, аз съм... – повтаряше той и разгръщаше камъшите с изпорязаните си ръце.
В началото шепнеше, а после викаше все по-високо и по-високо, защото нищо чудно приятелят му да се бе изплашил от лодката и да бе побягнал надалеч. Не му отговори никой. Над камъша с писък излетя птица, но вместо да внесе живот, гласът й още повече увеличи пустоша и тишината.
Той включи акумулаторната батерия и затича нагоре към мрежата. Ако проходът под нея беше запушен, това щеше да означава, че Начко е бил тук и си е тръгнал, а със свиркането на стария сигнал просто е искал да му благодари отдалече, да му каже, че е наловил раци и си отива. Знаеше, че се самозалъгва, но без тая лъжа оставаше само истината, а тя щеше да бъде страшна.
Проходът зееше отворен… Оттатък, зад мрежата, матово пролъсваше велосипед. “Край!” – с ужас си помисли той, но веднага отхвърли жестоката дума. Върна се тичешком на Табана и трескаво зашари със светлото петно на батерията. Оглеждаше тревата педя по педя, а в същото време с цялото си сърце се молеше дано да не намери нищо. Слава Богу, не откри никаква следа и пак с облекчение си помисли, че Начко, какъвто си беше кротък и малодушен, наистина се е изплашил от лодката и е побягнал по пътечката на язовирната стена, а от страх даже не бе сварил да вземе велосипеда си.
Изведнъж в светлия кръг нещо пролъсна. Иван Харизанов трескаво се наведе под къпиновия храст. Дрехите бяха старателно сгънати едра върху друга – отдолу панталонът, над него ризата и най-отгоре – тъмен каскет, върху който тихичко цъкаше ръчният часовник на Начко.
Иван Харизанов изкрещя. После никога не можа да си спомни коя точно дума беше крещял на брега, а и след това, докато тичаше към фургона. Дори и не погледна към лодката. От днес нататък вече за нищо на света не би могъл да размаха веслата и по лицето му да пръснат капки от същата тая вода, в която, разбит на ситни мехурчета, сега навярно се носеше последният дъх на Начко.
Най-напред, разбуди рибарите. Вратата на фургона беше заключена и той дълго блъска по нея с големия си юмрук.
Следователката беше хубава и все още млада, но в уморените й очи ясно се долавяше липсата на достатъчно щастие и липсата на достатъчен сън. В служебния протокол за оглед на местопроизшествието тя добросъвестно описа всичко:
“Удавеният Атанас Димитров Атанасов беше открит на около петнадесет метра от брега, при дълбочина около два-два и половина метра. Тялото е добре запазено, без видими белези на насилие. Наложи се то да бъде извлечено на брега заедно с мрежата, в която беше заплетено. Тук, при последвалия обстоен оглед се оказа, че токата на десния сандал на удавения се е закачила за капроновото влакно и това му е попречило да изплува, още повече че според показанията на сина му и на останалите свидетели, той не е бил добър плувец. Могъл е вероятно два-три пъти само да отскочи от дъното, но камъкът, поставен за тежест в мрежата и обстоятелството че нозете му са били здраво заплетени, не му е позволило да изплува окончателно. На колана на удавника е намерена завързана торбичка, пълна с четиридесет и два броя живи раци. Този факт доказва, че удавникът е влязъл в охранявания язовир с бракониерски подбуди и че не се е удавил при първото гмуркане. За злополуката най-напред е сигнализирал риболовният надзирател Иван Павлов Харизанов, който случайно е открил дрехите и велосипеда на загиналия при редовния си нощен обход....”
До обед всичко свърши. На изпотъпкания бряг останаха само Иван Харизанов, двамата рибари, мрачният изнервен арендатор и гостенката му. Кой знае защо, тя не си отиде, нито пък се скри във фургона, а през цялото време унило сновеше наоколо, мачкайки една бяла кърпичка в ръката си.
Обърканата капронова мрежа отдавна беше изсъхнала върху тревата, но раците вътре все още бяха живи и мърдаха на ръбеста купчина. Живи бяха и раците в торбичката на Начко. От десетина минути насам пазачът втренчело гледаше само нея. Беше синя торбичка, ушита от крачола на стар панталон.
– Събери всички раци в един бидон. Няма смисъл стоката да се зяносва – каза софиянецът зад гърба му.
Иван Харизанов бавно се изправи и започна да се съблича.
– Какво ти става? – учудено попита софиянецът.
Без да му каже нито дума, той свали камуфлажното яке и го хвърли до нозете му. Събу мокрите кубинки и сложи върху тях униформената шапка. После взе синята торбичка и си тръгна.
– Къде отиваш? – извика арендаторът подире му.
Той не му отговори.
– Остави раците, защо ги вземаш?
– Обещани са на един доктор – каза Иван Харизанов, без да се обръща назад. В очите му напираха сълзи и той заплака за трети път в живота си. |
|
|
Назад
[ 11 ]
Напред |
|
