| Съдържание |
| + Варненски и Великопреславски митрополит Кирил: |
| Поезия: |
| Имена: “Не мога да приема, че с лъжа и заблуда ще се постигне това, което не се постигна с правда и истина” |
| Разказ: |
| Преглед: |
| Дневник: |
| История: |
| Новела: |
| Идеи: |
| Юбилей: |
| Руска тетрадка: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Новела | |
Зверска работа |
|
Лиляна Михайлова
Всичко започна след големите пролетни дъждове. Селската рекичка набъбна и направо полудя. В началото влачеше счупени клони и шишарки чак от планината, после помъкна отхлупени кошери и цели дървета, накрая прехвърли задръстения мост и се разля към ливадите.
Водата вилня почти седмица, след това само за една нощ реката се смали и се върна в коритото си, а на сутринта из мократа трева се премятаха изостанали шарани. Селяните идваха да ги събират с каручки и чували, както се ходи на бостан. Говореше се, че тая благодат е дошла от старите изоставени рибарници, дето са нагоре по реката. Всъщност те отдавна се бяха превърнали в блата, даже и така ги наричаха – блатата. В тях не можеше да се влезе нито с лодка, нито пък да се лови с въдица. Бреговете им бяха гъсто обрасли с камъш и ако някой риболовец си изсечеше просека, потъваше до кръста в жабуняк и вместо да подскача и да трепти, плувката му оставаше забодена в жълтата тиня. Така че почти цяло десетилетие шараните се бяха плодили и множили на воля до деня, в който придошлата река беше помела блатата им.
Няколко дни наред цялото село миришеше на пържена риба. В кроткия му живот обаче предстоеше и още едно неочаквано събитие.
Пръв донесе новината свещеникът. Втурна се в кръчмата, както си беше – с навити крачоли и запретнато расо, и задъхано разказа как днес следобед тръгнал да бере мащерка и когато минал край селския язовир – на, честен кръст, вътре водата не се виждала от риба: шаран до шарана, като дъски на дюшеме.
Язовирът беше останал от времето на кооператива, в хидроложките регистри се водеше за “водоем с местно значение” и някога с водите му напояваха градините на стопанството, даже оставаше свободна вода и за долните села. Сега отдавна не се използваше за нищо и ако все още съществуваше, то беше, защото ликвидационната комисия нямаше как да го ликвидира, а крадците нямаше как да го откраднат. След разлива из ливадите придошлата река беше минала през него вече по-уталожена и дигата му като цедка беше задържала шаранското нашествие.
Селяните дойдоха да видят чудото, крачеха по брега и цъкаха изумено, а облъсканите зашеметени шарани не се плашеха от тях и припляскваха до самите им нозе.
В стария язовир сега лежеше голяма и лесна печалба. По-младите мъже веднага разбраха това, но никой не побърза да го каже на глас.
През следващите дни се заговори, че ще има търг за аренда на язовира.
Мераклиите бяха много, все местни хора, само че търгът не се състоя, а после един непознат софиянец докара набързо фургон с коминче и три камиона стара поцинкована мрежа. За по-малко от седмица няколко мълчаливи момчета със сприхави очи оградиха целия южен бряг. Другите брегове си бяха природно недостъпни – пазеха ги отвесните скали, устието на реката и язовирната дига. След това момчетата си заминаха и още същата вечер софиянецът за пръв път влезе в селската кръчма. По-младите мъже го срещнаха с навъсени погледни, но той сякаш не забеляза това. Беше нисичък пълен човек и с готовност подаваше меката си ръка на всеки. Фамилията му съвпадаше с името на един много известен футболист и когато го питаха да не би да са роднина, той отвръщаше: “Има нещо такова...”, макар че нямаше нищо такова. Час по-късно, дружелюбни от изпития алкохол, мъжете лекомислено му простиха машинациите около търга, накрая дори го тупаха приятелски по гърба и му обясняваха, че преди да нахлуят блатните пришълци, в язовира е имало само една особена местна порода шарани, дошли навремето по реката – продълговати риби, стегнати като прасците на войнишка булка и със златни люспи. А на всичко отгоре по дъното край камъша се въдели и раци. Софиянецът добре знаеше това, но нарочно кимаше учудено и щедро поръча по една голяма мастика на всички.
След тая голяма мастика мъжете окончателно решиха, че независимо от мъглата около търга, в селото им е дошъл един добър човек, който без да се големее, търси тяхното приятелство.
А софиянецът беше влязъл в кръчмата, за да си търси пазач за язовира. Избра го внимателно и по собствени правила: мъжът трябваше да е як, но не много млад, защото край вода младите често вършат щуротии, и най-важното – да е мълчалив и саможивец, точно като високия селянин, дето влезе последен в кръчмата и седна самичък до най-отдалечената маса.
– Как се казва оня човек? – прошепна софиянецът в косматото ухо на старчето до себе си.
– Иван Харизанов. Защо питаш?
– Какво работи?
– Нищо. Чопли две-три нивички, дето му ги върнаха, кога се разтури стопанството, ама иначе – нищо сериозно. Преди беше техник в биволската ферма. Екстра ферма имахме, ама и тя си отиде по реда. Половината наши мъже са на същия хал – млади за пенсия, а пък стари за града. Ти защо ме питаш за Иван?
Софиянецът не му отговори, щракна с пръсти в джоба си и се изправи.
Когато чу фамилията му, Иван Харизанов не го попита дали е роднина на големия футболист, само кимна неохотно и без желание подаде ръка. В първия момент предложението на софиянеца го смути, но малко след това го обхвана такава луда радост, че за да я прикрие, кисело каза:
– А бе нека да си помисля. Все пак нощни дежурства... Ще трябва да се посъветвам и с жената.
– Кажи й, че нейното не се губи, няма да нощуваш все на язовира я! – смигна софиянецът.
Тръгнаха си заедно. Арендаторът стигаше едва до рамото му и Иван Харизанов изпитваше неудобство, че трябва да го гледа отвисоко. Грееше пълна луна и сенките им тутакси се очертаха върху асфалта пред тях – приличаха на баща редом до тантурестото си момче.
Софиянецът не спираше да говори. Свиваше пръст подир пръст и възторжено изброяваше предимствата на службата: първо, редовна заплата, той не я уточни, второ, здравни осигуровки, трето, един кат камуфлажно облекло и чифт военни кубинки, безплатна риба за семейството... И авторитет! Най-вече уважение и авторитет в селото.
– Прощавайте, ама аз съм дотук – притеснено се обади Иван Харизанов.
Софиянецът надникна през живия плет и моментално откри нова тема за разговор;
– Хубава къща имаш. Пък ние в града се тъпчем в ония тесни кутийки. Супер къща имаш! Сигурно си хвърлил големи пари за нея.
– Не съм я строил аз, от баща ми остана.
Двамата още дълго стояха под надвисналите клони на ореха. Софиянецът продължаваше да говори, а Иван Харизанов не смееше да го прекъсне. Овлажнелите листа тихо шумолеха над главите им и пръскаха тръпчив мирис на йод. Тъкмо този йодов мирис изведнъж му спомня далечните нощи, когато часове наред бяха стояли с Начко на същото място под ореха. И за какво бяха приказвали? Сигурно за глупости, за смешни хлапешки тревоги и за момичета.
– Значи, разбрахме се? – прекъсна мислите му софиянецът и подаде ръка. Много обичаше да се ръкува. – Утре рано-рано ще те чакам пред фургона. Ако е да, да! Ако е не, не! Понеже кандидатите не са малко. Пък и аз държа да съм наясно с моите подчинени.
Още от казармата Иван Харизанов мразеше тази дума, но сега мълчаливо я изтърпя.
Сутринта жена му извади от гардероба черния панталон и синята му риза на чертички.
– Гласиш ме като за сгледа – изсумтя Иван Харизанов.
– Ами че то си е сгледа – отвърна тя. – И седни да закусиш, щото гладен ставаш още по-нервен.
Нощес беше заредил акумулаторчето и “Симсон”-ът запали веднага. Мотопедът с пукот изскочи от двора. Жената затвори портата и се прекръсти.
Боже, откога не беше бързал така сутрин за работа! Вятърът изпълни ризата му със студен гъвкав въздух. Иван Харизанов се опита да засвирука, но течението върна струята върху устните му.
Мрежестата ограда продължаваше да се точи край пътя и сякаш нямаше да има свършек. Бяха я опънали на циментовите колове до звън, а по нея на няколко места висяха табели с черни букви: “Охраняван обект. Риболовът строго забранен!” През четината на камъшите матово пролъсваше водата, наоколо миришеше на мокра трева, на подмоли, пълни с риба.
Най-после оградата кривна наляво и малко по-нататък той видя вратата. Двете й решетести крила бяха скопчени с огромен катинар, а над него вместо табела висеше картинка на куче – страховит, зинал пес, с островърхи зъби и отдолу с късо надписче – “Тук охранявам аз!” Иван Харизанов за първи път виждаше такова кучешко предупреждение. “Зверска работа – помисли си той. – Грозна и зверска!” Вече се чудеше да извика ли, или да свирне с клаксона на мотопеда и точно в този момент забеляза, че катинарът е отключен.
– Заради тебе оставих отворено, иначе – ключ! Българина само глоба и ключ могат да го спрат, ама и двете трябва да са солидни – чевръсто обясни софиянецът, докато сядаха на алуминиевите столчета пред фургона. – Казвай сега!
– Реших да приема – отвърна Иван Харизанов.
– Браво! Мъж си! – засмя се арендаторът и не пропусна случая да му тикне малката си ръка.
После пъргаво изкачи стъпалата на фургона, побави се вътре и изнесе сгъната нова униформа на камуфлажни петна и чифт кубинки, а на рамото му висеше стара карабина с олющен приклад.
– Аз нямам разрешение за оръжие – притеснено се обади Иван Харизанов.
– Че то това не е оръжие, това си е чист театър, обаче само ти и аз ще знаем, че не може да гърми – смигна му софиянецът.
Повече от тридесет години Иван Харизанов беше работил и дежурил във фермата според наредби и кодекси, затова сега счете за съвсем нормално да попита:
– А какъв ще е правилникът за вътрешния ред?
– Тук правилникът съм аз – с внезапна острота в гласа отвърна арендаторът. – Щом си вече риболовен надзирател, от тебе се иска да пазиш рибата, нищо повече. И само едно трябва да знаеш: министърът и риболовният надзирател не може да имат приятели!
Сравнението го поласка и Иван Харизанов го запомни, за да го каже довечера и на жена си.
– Във фургона има две стаички, по-голямата е за моя офис, а другата е лично за тебе – каза софиянецът.
– Няма ли да има и втори пазач?
– Защо ми е? Язовирът е ограден отвсякъде. Достатъчно е тарикатите да знаят, че нощем тук има охрана с оръжие и куче. Ела да ви запозная.
– С кого? – учуди се новооглашеният надзирател.
– С кучето.
Песът се оказа почти като оня звяр от табелката на вратата. Щом ги видя, залая с оголени зъби и така високо скочи, че изопнатият синджир го повали по гръб.
– От днес нататък лично ти ще го храниш, за да те уважава, обаче от време на време ще му блъскаш и по някой ритник, за да ти има страха – започна арендаторът, но мобифончето записука в джоба на ризата му и той дълго говори с някого, който трябваше да докара смлян шрот за шараните, но явно не се съгласяваше да отстъпи от цената.
Иван Харизанов деликатно се правеше, че не слуша, а после вече и наистина не слушаше. Откакто беше дошъл, на няколко пъти се канеше да попита за заплатата, но все не намираше удобен момент.
Арендаторът най-сетне приключи разговора. Явно сделката беше успешна, защото щракна с пръсти и върху пълните му бузи заигра доволна усмивка.
– Прощавайте за въпроса... По принцип каква ще е заплатата ми? – смутено се обади пазачът.
Числото, което чу, му хареса, и за да оправдае любопитството си, той вече по-спокойно продължи:
– Да знам, понеже като се върна довечера, жената ще ме попита.
– Че ти няма да се връщаш – сухо каза софиянецът, после все пак реши да смекчи тона си и шеговито добави: – Ще й звъннеш един телефон, ще й кажеш, че вече си имаш служба, пушка и стая с легло, ама пижама няма да ти трябва.
Първата нощ на риболовния надзирател Иван Харизанов се случи топла и кротка. Пълната луна така ярко осветяваше всичко, че се виждаше дори мъхът по разпукнатите къделки на камъша, а отвесните скали по северния бряг се белееха като току-що варосани. Нямаше смисъл да мъкне акумулаторната батерия, той взе само пушката и тръгна направо през овлажнелия храсталак. Така му беше обяснил арендаторът: ти всичко да виждаш, а тебе да не вижда никой.
В късния час рибата кротуваше на дъното. Водата в язовира лежеше успокоена и гладка, само понякога вертикално нагоре изскачаше едър шаран, падаше с плясък и тогава по повърхността плъзваха живачни отблясъци.
Той обиколи целия южен бряг и накрая се спотаи в гъстия камъш на Табана. Това беше най-удобното място за риболов. Първо като момчета, а после и като мъже, вече години наред искаха ли да хванат риба, хората от селото идваха направо тук. Малкото полуостровче самичко се беше натрупало от изгнили коренища и блатни треви, жвакаше, когато стъпиш върху него, и се полюшваше като лодка. И пак също като в лодка всяко лято някой поставяше върху туфите дъска за сядане, иначе човек потъваше до коленете. Нощем при Табана се събираха най-едрите шарани, идваха да ядат сочните подводни корени на камъша и можеше да се ловят на въдица или направо с ръце.
Точно тук през една далечна августовска нощ, мокър до кръста и изпохапан от комарите, Иван Харизанов беше изпушил първата си цигара. Донесе я Начко. Овлажнелият кибрит не искаше да се запали и двамата изщракаха половината клечки, после си я подаваха един на друг и кашляха от дима, а когато тръгнаха за село, дъвкаха дива мента, за да не вонят на тютюн. “Чакай да ти дъхна, за да провериш” – току го молеше Начко. Той спираше и се навеждаше над дребничкото лице на приятеля си. Вече се разсъмваше и всеки път луничките по мъхестите бузи на Начко се виждаха все по-ясно.
В близките храсти нещо прошумоля. Иван Харизанов не знаеше какво трябва да направи, ако оттам се появеше човек. Реши, че най-добре ще бъде да го остави да нагази навътре във водата, за да е вече безпомощен и да не може да бяга, и чак тогава да кресне: “Стой!” и да изщрака със затвора на пушката. За по-нататък не смееше да мисли. Слава Богу, от храстите излетя бърне, припляска с крила над главата му и отново стана тихо.
И за раци бяха идвали тук с Начко, и за езерни миди, черни и големи като калъфчета за очила.
А една есен, пак тук, на Табана, двамата бяха решили да се запишат заедно във фабрично-заводското училище в града. “Това е саката работа – опъна се баща му. – Ако беше нещо читаво, щеше да се казва я техникум, я гимназия.”
Училището наистина се оказа сакато, но затова пък там се завършваше бързо и лесно и повечето по-важни неща за предстоящия си живот двете селски момчета научиха не толкова в класните стаи, а в смесеното общежитие. Всяка събота в столовата се провеждаше “културно мероприятие” и от всички култури заводските ученици най-много обичаха танците. Огромният като куфар магнетофон “Грундиг” трещеше и подскачаше, а двойките танцуваха силно притиснати или на разстояние – според степента на чувствата и на смелостта си. Най-често пускаха тангото “Надалеч, надалеч”. Текстът беше сладникав и почти безсмислен, пееше го певица с ридаещ, глас. Но мелодията беше хубава и по-късно, когато приключиха с науките и се върнаха на село, двете момчета я избраха за свой сигнал. Иван Харизанов още го помнеше абсолютно точно и с всичките му извивчици, пък и как можеше да го забрави, след като го беше свирил хиляди пъти под прозореца на Начко. В ония години нямаше джиесеми, дори и домашните телефони бяха рядкост. Връзките бяха прости, но безпогрешни – щом ти притрябва приятеля, отиваш пред къщата му и свирваш. А приятелят вече знае, че си именно ти, даже майка му и баба му знаят, че си ти, понеже от вашия сигнал вече им е дошло до гуша.
Сигналът им служи вярно, чак до времето, когато един подир друг се ожениха, и после от само себе си “Надалеч, надалеч” изчезна и замина при името си.
Току на метър пред Табана две едри риби се стрелнаха нагоре, лъснаха под лунната светлина и с плясък се сринаха във водата. Иван Харизанов безшумно се надигна от влажната дъска. “Утре ще я махна – помисли си той. – Откъде накъде ще предлагаме удобства на бракониерите”.
Сутринта наистина я махна. Подир няколко нощи обаче върху туфите на Табана се появи нова дъска, а наоколо се въргаляха едри рибени люспи и прогизнали угарки. Той изплашено ги събра, лошо щеше да бъде, ако ги видеше и софиянецът. Но колкото и да търси дупки по мрежата, не можа да открие откъде са минали бракониерите.
Сигурно го бяха проследили и вече знаеха часовете на обиколките му, ловяха си риба най-спокойно, а нищо чудно и да се подиграваха зад гърба му.
За своята първа засада той измисли хитроумен ход. Нарочно избра съботна нощ. От собствен опит знаеше, че тъкмо тогава селските мъже най-често излизат на риболов. Друг път тръгваше на първия си обход около полунощ, сега още в десет часа запали мотопеда и с пукот се понесе по пътя към село. Но не стигна дотам. Скри “Симсон”-a в акациевата горичка и се върна пеш. Сгуши се в къпиновия гъсталак над Табана и зачака. През тялото му преминаваха отдавна неизпитвани ловджийски тръпки, някога така беше будувал с Начко и баща си на гюме за диви патици.
Двама бяха… Сигурно стъпваха на пръсти, защото изведнъж ги видя на метър до себе си. Вървяха приведени, един подир друг. Въпреки тъмнината ги позна веднага – беше един братовчед на жена му със сина си.
– Добър вечер – пръв каза братовчедът.
Пазачът механично отвърна на поздрава му, после строго попита:
– Е, и какво да ви правя сега? – Той наистина не знаеше.
– Ами да ни оставиш да си наловим риба, язовирът е пълен – обади се младият. – Утре имаме кръщене.
Софиянецът от вчера беше в града. Иван Харизанов помисли малко и после със суров глас каза:
– Два шарана, не повече! Първо ми кажете как влязохте?
Братовчедът с умилкваща се готовност му обясни къде е пролуката.
Сутринта той я откри. В меката пръст под мрежата беше прокопано тунелче, затулено отгоре с изсъхнала трева. Напълни го с камъни, опъна и бодлива тел, но само подир няколко дни на Табана отново имаше угарки и рибени люспи. Селото беше свикнало да яде риба и нямаше лесно да се откаже. Той яростно запушваше новите тунелчета, не мигваше по цяла нощ и обикаляше брега чак докато почнеше да се развиделява. Непрекъснатото безсъние го озлоби, бузите му хлътнаха и обраснаха с настръхнала четина. Но най-много го озлобиха думите на арендатора. Каза му ги една сутрин, точно когато се върна мокър и отмалял след безкрайното дебнене край брега.
– Какво става, бе? Додето почна да продавам рибата, тя ще се свърши. Напоследък, като минавам през селото, все на пържен шаран ми мирише. Да кажеш нещо по въпроса?
Иван Харизанов неловко замърда кокалестите си рамене под камуфлажното яке. За пръв път, откакто беше човек, някой го укоряваше за работата му,
– Ако ти е тежка службата, кажи си – многозначително се усмихна софиянецът.
След този разговор той почна да води нощем и кучето. Досега избягваше да го взема, боеше се, че кучешкият лай ще издава засадите му.
Присъствието на песа веднага промени нещата. Най-важното беше, че той се отърва от внезапните срещи с бракониерите. Щом доловеше подозрителен шум, откачваше каишката, кучето се стрелваше в камъша и оттам често се чуваше приглушен мъжки вик или писък на момче. Понякога, за да не гази мократа трева, призори той пускаше песа сам да обикаля покрай мрежата. Точно подир една такава сутрин намери кучето отровено. Закопа го набързо в пясъка, а на софиянеца обясни, че сигурно е хукнало след някоя разгонена кучка и ще се върне.
– Не може да бъде. Аз го тъпчех с хапчета срещу такива мераци – каза арендаторът.
Студът в гласа му изплаши Иван Харизанов и още същия ден той измисли паяжината.
Вечер, малко преди да се мръкне, на местата, откъдето обикновено минаваха бракониерите, пазачът започна да опъва тънка въдичарска корда, обтягаше я по тръните на едно коляно височина над тревата и тук-там по нея окачваше звънчета, направени от металните чашки на изгорели бушони. В тъмнината беше невъзможно човек да я забележи и да стигне до водата, без да се спъне в невидимата паяжина.
Още на третата нощ звънците край Табана се обадиха. Пазачът грабна пушката и затича нататък.
Възрастният фелдшер и внукът му здраво се бяха оплели в кордата. Старият държеше на рамото си голямо серкме, а момчето стискаше под мишница сгънат чувал.
– Срамота е, докторе! – задъхано каза пазачът. В селото открай време наричаха фелдшера така. – На всичко отгоре и внука си учиш на кражба.
– Каква кражба е това, само две-три шаранчета – милозливо замрънка фелдшерът.
– За две-три шаранчета не се ходи с чувал! Ако всеки тръгне така, къде ще му излезе краят?
– А на другите как им разрешаваш? – обади се момчето.
Думите му направо вбесиха пазача. Какво ли би станало, ако такива приказки стигнеха и до ушите на арендатора!
– На никого нищо не съм разрешил! – сопна се той. – Тръгвайте пред мен!
– Недей тъй, Иванчо – замоли се фелдшерът. – Майка ти съм лекувал, жена ти и детето ти съм лекувал. Не ме прави на стари години за резил.
– Ти сам се правиш!
– А бе ти милост нямаш ли? Страх от Бога нямаш ли? – почти зарида възрастният човек.
Иван Харизанов имаше страх от Бога, разбира се, но сега много по-голям беше страхът му от арендатора.
– Тръгвайте пред мен! – сурово повтори той и щракна със затвора на пушката.
Додето се разсъмне, държа двамата пред фургона и те зъзнеха в мокрите си дрехи. После ги предаде на софиянеца - сам да решава какво ще е наказанието им.
След тая случка звънците се чуваха все по-рядко и по-рядко. За последен път някой ги раздрънка в една съботна нощ и навярно вестта за паяжината окончателно се разнесе из селото, защото никога повече на Табана не се появиха рибени люспи и угарки. Среднощните набези престанаха, но и хората престанаха да поздравяват пазача.
– Браво! Мъж си! - похвали го софиянецът. – Екстра паяжина измисли. Знаеш ли ония тарикати как те наричат заради нея?
– Не знам – отвърна Иван Харизанов.
– Паяка.
В началото прякорът го обиди, но в замяна на това пък нощем му оставаше време за сън, а сутрин, вместо да търчи да запушва проходи под мрежата, можеше да закуси като човек и после спокойно да насипе шрот и смески по хранилките. Шараните бяха запомнили местата им, трупаха се гръб до гръб и ловяха зърната още във въздуха, мляскайки с дебелите си жълти устни.
Софиянецът му беше наредил да храни и раците, но там работата беше направо гнусна. Веднъж седмично докарваха от града изрезки плесенясало месо или вмирисани колбаси и всяка сутрин пазачът трябваше да пуска по няколко смърдящи парчета във водата пред Табана. Работеше с гумени ръкавици, но въпреки това чак до обед ръцете му продължаваха да вонят на мърша. Осмели се да възроптае един-единствен път, и то по съвсем заобиколен начин:
– Защо е нужно да им сипваме на готово, шефе? Раците самички си търсят храна, хем така прочистват и дъното от умрели риби.
– Че аз не ги храня! – разтвори късите си ръце софиянецът. – Аз само ги приучвам да се събират на едно и също място, та да ги знам къде са, когато ми притрябват. – Ела пред фургона да изпием по едно кафе.
Той не обичаше кафето, но за да не обижда шефа с отказите си, свикна да го пие, макар че още след първите глътки сърцето му почваше да бие с бързи неравни удари. Добре че мобифонът в джоба на арендатора иззвъня, той потъна в дълъг пазарлък с някакъв прекупвач и забрави поканата си.
Наскоро след това една привечер върху специално ремарке с ниски колелца софиянецът докара лодка – пластмасова, с весла. Вероятно и нея беше придърпал на някакъв мъглив търг, защото на единия й жълт хълбок с черни букви пишеше “спасителна”, а на другия “Гребна база Албатрос”. Още на следващата сутрин той собственоръчно замаза надписите и с едри некрасиви букви изписа върху пресните ивици – “Диана”.
– Това името на жена ти ли е или на щерката? – полюбопитства пазачът.
Никога досега не се беше осмелявал да го разпитва за семейството му. В началото няколко съботи подред софиянецът бе довеждал на язовира едно русокосо момиче, казваше, че му е племенница. После доведе една висока млада жена, за която не каза нищо.
– А бе така е прието, лодките да се кръщават с женски имена, не си ли чувал – разсеяно отвърна арендаторът.
Рибарите пристигнаха в понеделник по обед. Очуканата им жигула с русенски номер беше така претоварена, че ауспухът й стържеше по тревата.
– Това са мои момчета. Пазарил съм ги за риболова. Дунавски специалисти – представи ги софиянецът.
Иван Харизанов беше готов да помага, но двамата казаха, че ще се оправят сами. Говореха неохотно, меко разтягайки края на думите. По-младият наричаше другия – свако и за десетина минути под късите команди на свакото от багажника на колата беше стоварена невероятна купчина кашони, пластмасови касетки с надиплени рибарски мрежи, по които висяха сиви гроздове оловни топчета, две походни легла, каса бира и накрая – опушена котелка с обло дъно. “Чергарски живот” – съжали ги наум пазачът. Двамата работеха опитно и бързо. В сянката на фургона скоро се появи червена палатка и докато свакото сковаваше пред нея дъсчена маса с две пейчици, младият по факирски начин измъкна от водата тлъст жълт шаран, изкорми го светкавично и, без да го мие, го пусна в котелката да се вари.
Софиянецът отказа да опита чорбата, обясни, че имал телефонни разговори и се прибра във фургона. Пазачът нямаше как да се измъкне. В чинията, която му подадоха, плуваха доматени люспи и парчета лошо обелен лук, а между тях стърчаха рибени кости. Още при първата лъжица той се разхълца от лютивината и свакото услужливо му отвори бутилка бира. Течността беше топла и лугава, но поне не лютеше.
До залез двамата спаха в палатката си. Пръв се събуди свакото, пренесе мрежите в лодката, намаза вилките с лой и подсвирна. Момчето веднага дотърча, метна се през страничния борд и хвана веслата.
Вирнатият нос на “Диана” разпори водата и подире й зейна пенеста бразда. От височината на брега Иван Харизанов наблюдаваше как лодката стигна чак до устието на реката, там изви и момчето бавно загреба назад, а в същото време с еднакви ритмични замахвания свакото пускаше мрежата. Белите топчета на плавоците се извиха на дъга, заграждайки залива пред фургона.
И голата сеч започна...
Точно така каза той на жена си, когато след няколко вечери се прибра да нощува у дома.
– Това не е риболов, Цвето, това е гола сеч. До корен, до дъно. Тоз човек ще изтреби всичко живо в язовира.
– Платил си е – сухо отговори жената, докато редеше пържени пиперки в чинията му.
– Излиза, че ако си е платил, може и човек да унищожи, така ли? – възмути се Иван Харизанов.
– Така. С тебе вече го направи. Цялото село те намрази – след късо мълчание каза жената. – И мене вече почнаха да гледат накриво.
Той блъсна чинията и изскочи навън. Обиколи яростно тъмния двор и се спря под ореха. Големите листа тихо шумоляха, пръскайки гъстия си йодов дъх. След малко гневът му попремина, вече се питаше дали да се върне и да продължи разговора, да настоява Цвета да му обясни. Какво да му обясни? Сякаш самият той не го знаеше...
Запали мотопеда и нарочно потегли с трясък и пукотевица – нека жена му да разбереше, че си тръгва обиден и че няма да спи вкъщи.
(Продължава в следващия брой) |
|
|
Назад
[ 14 ]
Напред |
|
