Простори

     ВИКТОР ШКЛОВСКИЙ
     Ленинград. Началото на юни 1922 г.
     Бели нощи.
     Широка димно-розова заря като свит венец лежи над града.
     Жълтиникавостта и червенината на зданията, грапавата червеникава сивота на гранита, сивата прохладна синкавина на водата са разделени и съединени от бледия въздух.
     Сенки няма.
     Разсеяната светлина на нощната заря залива града, предметите са кръгли и отсечени.
     В небето без блясък се златее адмиралтейската игла. На Сенатския площад, на площада на Въстанието на декабристите стои тежък кон и Петър мълчаливо е протегнал ръка. Нева, обкръжена от мостове, отразява небето със зарите. Историята, сякаш с нас е едновременната история без прелистени страници, история, цялата отворена от изкуството, във въздуха на бялата нощ, лежи разтворена. Над Дворцовия площад се червенее грапавата Александровска колона, високо издигната на своя пиетдестал. Зимният дворец е извит, извивката на фасадата се покорява на извивката на реката. В арката на Главния щаб се е свила улицата, над арката са мълчаливите коне. Ехото от крачките не е шумно. Вървя с Юрий Николаевич Тинянов. Говорим за декабристите.
     Революцията не е бунт, революцията е нова държавност.
     Пушкин пътуваше из Русия както великият откривател в океана, той сам си начертаваше картата на пътешествията.
     Неговите пътешествия са Бесарабия, Крим, Кавказ, оренбургската степ, полята на Великорусия.
     Той мечтаел да напише книга за завладяването на Камчатка.
     Александър Пушкин е създаден от Русия, за да може тя да се осъзнае.В лицея Царскоселски децата на псалтовете, руските разночинци, възпитаваха децата на разорените дворянски семейства, желаейки да възпитат гражданите на държавата на бъдещето. Към народите на Русия се обръща Пушкин в предсмъртното си слово.
     Паметникът е поставен там, където дружбата изведе пътищата на много народи върху пътя на великия руски народ.
     На Ваганговското гробище под черно раздвоено, наклонено дърво пясъчно жълт лежеше на снега.
     Погребваха Тинянов.
     Той беше болен от напреднала склероза, болестта изгаряше нервите му, разкъсваше ги също както ледът къса телеграфните жици. Болестта понякога отстъпваше, после се връщаше и го обхващаше още по-надълбоко и по-страшно.
     Тинянов умря.
     Ручеите се вляха в реката. Той пренесе своя товар.
     В Ленинград, в тъмния апартамент, близо до Казанския събор лежат ръкописите на Тинянов, стоят на лавиците неговите романи, лежи архивът на Кюхелбекер.
     Над Ленинград се издига червен тухлен прах. Немците обстрелват с далекобойни снаряди вечния град.
     Върху рафтовете стоят повече от петдесет малки томчета от руски поети; поетична библиотека замисли Горки, осъществи я Тинянов. Романист, учен, редактор – той изнесе своя товар.
     Той лежеше в болницата в Соколники. Болестта вървя дълго след него, после заедно с него.
     После го изпревари.
     Той бе затиснат от нея.
     Голяма почти празна стая, креват, ограден от мрежата на хамака, за да не падне болният в болките си.
     Той лежеше, обрасъл в брада, не се бе изменило изпъкналото му и красиво чело. Не ме позна веднага.
     Заговорихме. Говорех му за войната, за двадесета година, за “От ума си тегли”. Монологът на Чацки, казан в пожарището на войната.
     Чацки виждаше огъня на великия пожар; пожара на Москва Байрон сравнява с пожара на революцията. Чацки е непонятен без отечествената война. Руският велик деветнадесети век в литературата е израсъл от подвизите на дванадесета година.
     Тинянов изплуваше от мъглата на полузабравата. Той се завръщаше, той заговори за Плотов, Дорохов, Пушкин, Кутузов.
     Като златен ритъм запазените цитати потекоха по стария начин на старинния тиняновски стил.
     Приятелят се завръщаше.
     Така Одисей от прага на Хадес връщаше мъртвите души към съзнание, давайки им да вкусят от миризмата на свещената жертвена кръв.
     Тинянов говореше за войната, родината, за Егейско море, за полетата на Псковщината.
     Той умря в Москва и е погребан във Ваганговското гробище под черно дърво. Дървото е раздвоено, единият ствол е наклонен като рея.
     На Сожа – бързата река с песъчливи брегове, там, където руснаците притиснаха немците, докато воюваха под лая на немските картечници, войници и офицери ме питаха за Тинянов.
     След победата нашата литература и наука ще израснат.
     Подвигът не е напразен.
     Малко хора дойдоха на погребението на Тинянов.
     Приятелю! Твоят читател воюва, твоят читател продължава руската история, руското море достига до бреговете си, историята продължава и не се вижда краят на далечината.

     Декември 1943
     Публикувано през 1944 г. в кн. 1-2 на сп. “Знамя”.