Простори

     Георги Велчев Автопортрет, 1948

     Един от поредните тъжни парадокси в културното ни битие е, че днес, 50 години след смъртта му, художникът Георги Велчев все още не е достатъчно известен у нас дори в средите на професионалните историци на изкуството, а творчеството му не е получило заслуженото признание и място като на значим български класик, какъвто е в действителност.
     Защо ли името му е останало в сянка?
     Със сигурност той не е бил удобната и подходяща личност, която да бъде обсъждана и изследвана от художествените критици и историци през 40-те, 50-те и 60-те години на миналия век. За тях Георги Велчев е бил художник, живял и работил “на запад”, в Европа и в САЩ, а това само по себе си вече е опасно за тогавашната културна ситуация. Въпреки че той не донася в живописта си авангардни европейски черти и влияния, все пак е твърде рисковано да бъде посочен от официалната критика като талантлив и голям автор. Още повече че Георги Велчев продължава да създава камерните си поетични пейзажи и портрети и не възнамерява да се отдаде, както това правят много негови колеги – на революционни, работнически и селски теми, силно толерирани в този период.

     Георги Велчев
     Бойно скривалище 1917

     През 1931 художникът се завръща от големия цивилизован свят в малката българска провинция и неизбежно попада в нейните дребнави и ожесточени отношения - идеологически, съсловни и колегиални. Той е пропътувал много страни и е преживял доста страдания. Но най-много и най-болезнено е страдал в собствената си страна и в родния град Варна, където се среща с посредствеността и агресивността на едно ново, провинциално квазиобщество, опияняващо се от ролята си на морален и естетически ментор спрямо творците. Георги Велчев е бил горд, доблестен и свободолюбив човек, непреклонен и откровен в изразяването на възгледите си. А те не са били никак възторжени по отношение на политическото и културното ни развитие в края на 1940-те и началото на 1950-те години. Високо интелигентен, а и не скриващ склонността си към бохемско поведение, той моментално е предизвикал върху себе си най-тежките обвинения от срана на ограничения тоталитарен манталитет на властващите - били те администратори, ”общественици” или художници. Оказва се неразбран и отхвърлен от онова общество и умира беден и изоставен на 16 април 1955 на 64-годишна възраст. Най-известният му автопортрет от 1948 показва зрял, изпълнен с достойнство и воля творец, в чийто поглед обаче се таи скептицизъм и разочарование.
     Това е трагичният край на Георги Велчев, в чийто живот и изкуство особено в България трагизмът е често изпитвано и изразявано състояние. Неговият житейски и артистичен път обаче е изключително интересен и духовно богат и аз предпочитам да погледна към креативната природа на художника именно чрез него.
     Роден е на 18 ноември 1891 във Варна. Родителите му са от Жеравна. След като се преселват във Варна, баща му Атанас Велчев отваря първата в града книжарница - факт без съмнение с благотворна роля за младия Велчев. Още като ученик той успява да посети Ермитажа и Третяковската галерия. Съдейки по собствените му екзалтирани впечатления, документирани от Вичо Иванов, срещата със световните шедьоври е имала съдбовно значение за избора на пътя. През 1910 започва следването му по живопис в Държавното художествено-индустриално училище в София. Първата световна война обаче го прекъсва на два пъти и като много други художници Георги Велчев е на фронта, където дори попада във военнопленнически лагер във Франция. Поради това той завършва следването си едва през 1920. Учи при големи художници като Иван Мърквичка и Стефан Иванов, от които великолепно усвоява стабилните академични основи и професионални умения в живописта.
     Но младият художник тръгва по друг път, различен от академичния реализъм и обвързаността с традиционната естетика. Още в най-ранните си творби Велчев проявява склонност и вкус към една по-модерна и освободена живописна образност, която гравитира към импресионистични, постимпресионистични и символистични интонации. Няколко чудесни камерни творби от 1917, 1918 и 1920, изобразяващи бойни скривалища и наблюдателници и изпълнени в обичаната от него гвашова техника, доказва това твърдение. В тях призрачната, студеносиня лунна светлина, заснежените окопи и входове на скривалища са оживени и раздвижени от постимпресионистичната игра на светлосенъчни ефекти и миниатюрни цветни мазки. Тези най-ранни рисунки представят, освен свободния живописен и новаторски импулс и много характерен и привлекателен за художника мотив: входа, прохода, преминаването от едно пространство в друго, вратата към нещо неизвестно и загадъчно. Силният интерес към тази смислова, символична и композиционна тема се потвърждава в доста от най-добрите му по-късни работи - в няколко варианта на “Арката “ при Тюленово, във “Вратниците”от Жеравна и Котел, в “Мостовете” от Трявна и Габрово, в “Кът от Тетевен”.

     Георги Велчев
     Автопортрет – почивка, Мюнхен 1923

     Всъщност Георги Велчев се оказва в едно поколение с художници като Сирак Скитник, Николай Райнов, Иван Милев, Васил Захариев и някои други, които в края на 10–те и в началото на 20–те години се опитват да се противопоставят на традиционния реализъм и да внесат в българското изкуство обновителна художествена и интелектуална енергия от европейския модернизъм. Почти всички от тази общност са получили образованието си в големите културни центрове на Европа. Вдъхновителят на тези новатори и най–страстният привърженик на модерната естетика и особено на експресионизма е Гео Милев. В края на следването си варненският художник е виждал първите артистични прояви на някои от споменатите художници, познавал е Гео Милев и е създал негова портретна рисунка. Още в началото на пътя си той е приел в себе си духа на модерното изразяване.
     Сигурно точно поради това той заминава през 1920 за Париж, където в продължение на три години обогатява живописните си познания и художествената си култура. Сведенията, че е специализирал при постимпресиониста Пиер Бонар, не могат да бъдат потвърдени със сигурност. Но великолепните маслени и гвашови творби, създадени в Париж между 1920 и 1922, безусловно показват привързаността му към пластичната стилистика на Бонар и към естетическите принципи на Набистите (от староеврейски - Пророци), сред които освен Бонар са и такива големи имена като Морис Дени, Вуйяр, Волотон, Майол. Тази група, формирана в последното десетилетие на ХIХ век и все още активна през 20-те години на XX век, се обявява срещу натуралистичното и реалистичното изобразяване в изкуството и се стреми към автономността на художествения език.
     Набистите създават символистично изкуство, фаворизиращо естетическата ценност на поетичното съзерцание, на романтичния, а понякога и мистичния поглед към природата и човека, на чувственото преживяване и духовното вглъбение. В търсене на идеалната, но утопична хармония между изкуството и живота, те изграждат един естетски, изтънчен картинен свят с освободена от традиционната реалистична обвързаност форма, подчертаваща силната си самостойна роля в образното и емоционалното внушение. Основният им теоретик Морис Дени казва през 1890, че “една картина, преди да бъде изображение на битка, женски акт или някакъв анекдот, е преди всичко повърхност, покрита с цветове в определен порядък.”

     Георги Велчев
     Париж, парк Монсо, 1920

     Явно Георги Велчев е усетил тези принципи като най-близки до артистичната си нагласа. А и още в най-ранните му творби преди Париж има подобно звучене. Чудесно превъплъщение на тази естетика откривам в серията маслени и гвашови пейзажи от парижкия парк Монсо и Булонската гора, изградени в изящен поантилистичен стил, носещи лирични настроения и едно особено, самотно тайнство. То ще присъства по различен начин в почти всички негови работи и по-късно. Творбите на Георги Велчев от парижкия му период са изключително силни и те, въпреки че са създадени извън България и са повлияни от френското изкуство, са единственият по рода си постимпресионистичен и особено поантилистичен тон в кратковременния български модернизъм в началото на 20-те години на ХХ век.
     Във Франция художникът пътува, прави изложби, продава успешно и получава ласкави критически отзиви. През 1923 той пребивава в Германия - Мюнхен, Берлин, Бремен. Има добре приети изложби в Карлсруе и Висбаден, броди и рисува в планините на Тирол. От този период са останали гвашови рисунки - няколко великолепни автопортрета, правени в Мюнхен, и пейзажи на тиролски селца, изпълнени в сива, хладна тоналност. Но в Германия Велчев преживява нещо много важно както за него като млад художник, така и за българското изкуство като културен факт. Той е поканен от Хайнрих Фогелер, основател на знаменитата художническа колония във Ворпсведе край Бремен, и пребивава в нея три месеца. От там е запазен гвашов пейзаж и единственият открит досега саморъчно написан документ - писмо върху три 500-маркови банкноти до колегата му Кирил Дюлгеров, в което той споделя възторжените си впечатления.
     Така талантливият варненец е забелязан от известния символист и експресионист Фогелер, приобщава се към интересна артистична и интелектуална среда, става, макар и за малко, част от значими културни процеси и обновителни движения. В този много важен за цялото световно изкуство период Георги Велчев е просто европейски художник, който осмисля и жадно приема импулсите на художествената ситуация в самите центрове на стария континент. В тези години той посещава и Италия и се запознава с шедьоврите на древното и новото изкуство. И той е от породата на страстните пътешественици като съгражданина си Борис Георгиев, които осъзнават огромния смисъл и значение за собствения си дух и изкуство на движението, познанието и свободното общуване в една космополитна културна среда.

     Георги Велчев
     Кът от Тетевен, 1937

     Изглежда европейското пространство не му е било достатъчно, защото през 1924 Георги Велчев е вече в Ню Йорк, където пребивава до 1931. След трудните начални години, в които е и градинар, и фабричен работник, той рисува усилено и прави осем изложби. Получава добри отзиви, продава успешно, създава и стенописна творба на тема “Войната между Севера и Юга”. Продължава да пътува до Маями, Сан Франциско, Филаделфия, посещава Канада и Хавайските острови. Каква по-вълнуваща съдба за един художник !
     “Голямата депресия” в Щатите към 1930 се отразява зле и на Велчев. През 1931 той е принуден да се завърне в България, където остава до края на живота си. По пътя към Европа обаче четиридесетгодишният художник посещава Австралия и Китай, а когато стъпва на стария континент, успява да подготви и представи две изложби - в Париж и в Лондон.
     От годините в Америка няма запазени други произведения освен един автопортрет от Канада. Съдбата не е благосклонна към варненеца, а и към нас, историците на изкуството, защото на кораба, с който се завръща в Европа, изчезват два куфара, пълни с творби. Голяма част от създаденото от Велчев остава пръснато по света. За щастие при краткото си завръщане в България, преди да отпътува за САЩ, художникът донася свои работи от годините, прекарани във Франция и Германия. Сега ние разполагаме с около 20 от най-силните му работи, които го представят като новатор за българското изкуство, обърнат към модерната автономна креативност.
     След завръщането си Георги Велчев живее и работи в родната си къща във Варна. В България той продължава неуморното си пътуване - в села и градчета, в планински и крайморски места. Обогатен от познанието за огромното културно пространство на света, с някаква особена, тъжна аристократичност, която прозира от автопортретите и фотографиите му, художникът съзерцава чрез изкуството си живота на малкия български свят. Той създава в картините си поезията на слънчевите дворове, на открехнатите стари вратници, на мостове и чешми, на селски и градски къщи и улици. В този тип картини той е съизмерим и съпоставим с художници като Никола Танев и Данаил Дечев. Но най-силно е привлечен от морето като изобразителен мотив, може би защото го познава отблизо. Вглежда се чрез живописта си в неговите светли и тъмни, спокойни и бурни лица, предпочита да интерпретира изпълнената с богата символика среща между морската шир и самотния скалист бряг. Тези пейзажи почти никога не са радостни като настроение, в тях витае особено напрежение, някакво драматично предчувствие. Почти винаги те са безлюдно пусти, човекът и неговото присъствие сякаш са ненужни. В някои морски пейзажи се долавя символистичен дух, който понякога ми напомня за големия европейски символист Арнолд Бьоклин. Вече съм убеден, че маринистичните творби на Георги Велчев са ненадминати в българската класическа живопис. Изложбата, която ще представя през април - моретата на Александър Мутафов и на Велчев - ще илюстрира този факт.
     Художникът постига изключителна автентичност и сетивно въздействие на изобразената природна среда. Невероятното усещане за материалност, за субстанцията на сухата скала и морската пяна, на водата, движението на вълните е създадено с лекота, сигурност и умение, които имат само големите майстори. Свободният и овладян живописен жест, внасящ експресивност в картинната структура, богатите и сложни колоритни хармонии явно свидетелстват за силно емоционалния темперамент и високата професионална култура на този класик на реалистичния образ.

     Георги Велчев
     Скалист залив на остров Св. Иван, 1934

     В България Георги Велчев не може да продължи в посоката на по-модерната постимпресионистична живописна интерпретация, в която отначало работи, тъй като нагласа и вкус към подобно изкуство почти липсват в тогавашната обществена и културна среда. Тя е силно привързана към традиционното реалистично изразяване. За годините след 1944 са немислими всякакви модернистични опити. Реализмът на Георги Велчев в този по-късен период на творчество обаче е обогатен от импресионистични и символистични тонове, които му придават особено обаяние: романтична тайнственост и драматизъм, духовно съзерцание, сетивно любуване на природата, светлината и материята. Онези естетически опори, които художникът изгражда в младостта си и в Европа, продължават да живеят в картините му, макар и по друг начин и в различна форма.
     От девет години къщата-музей “Георги Велчев” във Варна, която с дълги прекъсвания съществува от 1961, прави сериозни усилия да изследва и популяризира професионално изкуството на големия художник. В 1996 за първи път успях да покажа творбите от толкова важния период на пребиваването му във Франция и в Германия, които го поставят в друга светлина. Освен моите текстове напоследък бяха публикувани две сериозни студии от доц. Ружа Маринска. Това ме обнадеждава, че името на Георги Велчев ще излезе от забравата и ще заеме достойното си място в културната ни история. Защото всеки ден, когато погледна автопортрета от 1948, разчитам в изстрадалия му поглед тежък въпрос към всички нас: Ще бъдем ли по европейски цивилизовани, както е бил той?