| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Есе: |
| Преводи: |
| Къси разкази: |
| Бележник: |
| Неюбилейно: |
| Мелпомена: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Бележник | |
Последните дни на Ивайло Петров
The last days of Ivaylo Petrov |
|
 НАЙДЕН ВЪЛЧЕВ С него се познаваме навярно от 1948 - 1950 година, когато той работеше в селската редакция на радиото, може би някога ще разкажа за дългото ни познанство и приятелство през годините. Тук ще стане дума за печалното време, когато ракът беше се загнездил в белите му дробове и започна да го омаломощава. Биоскопията и скенерът бяха го доказали. Приятелят лекар и Офелия, съпругата на писателя, бяха решили да не му казват диагнозата, на тази възраст да не се предприема операция, да не се прилагат други активни лечения, които да не би провокативно да ускорят процеса...
И наистина Ивайло живя повече от две години след това решение, шофираше до Балчик, пописваше все още, разхождахме се на обичайните си привечерни разходки и той и аз не знаехме, че с нас се разхожда и рачето. От площад “Славейков” минавахме покрай сергиите на “Граф Игнатиев”, свивахме по “Патриарха” към Двореца на културата, присядахме на някоя слънчева пейка. Писателят гледаше рушащия се грамаден паметник и това му даваше начален повод да ругае неуредиците, правителството, общината, на която беше почетен гражданин, комунистите, които “изнесли капитала на нацията и сега били пак на власт, защото парата била в тяхни ръце”, сърдеше се на момчетата, които със своите скейтбордове скачаха, тропаха, скърцаха, а пък на Ивайло колко му трябваше, за да му бъде денят, че и животът черен. Стигали сме до просторите зад хотел “Хилтън”, до Южния парк, до загражденията, където катаджиите докарваха неправилно паркиралите коли. Разговорите бяха случайни, бедни, по ивайловски немногословни, разговори за всичко, за чуто и прочетено и стигаха до неговите изводи, че “ние сме нищо, вземи Толстой, Вазов, Йовков, Чехов, Гогол, Елин Пелин”...
- Чакай - му виках, - нали Тончо Жечев беше ти казал, че от прозаиците ти си най, както от критиците той бил най...
- Бе, каза го той, ама дали е така.
Разходките ни както обикновено ставаха веднъж или два пъти по средата на седмицата, не в празничните дни, завършваха на крайната масичка “При Мария”, където момичето знаеше, че той ще иска една пещерска и чаша с някакъв сок. Спирал съм го в клуба на НДК-то: “Не ми харесва, чуждо ми е.”
Отбивали сме се в “Парнас”:
- Ей тука беше библиотеката, тука зад стената бяха художниците, в това издателство ми мина животът.
Упрекваше ме:
- Как ги ядеш тези пържени картофи, аз три пъти ако бодна, няма да вечерям.
Накрая:
- Миналия път ти плати, сега аз ще платя.
Редувахме се. Същото правели и с Луко Захариев, с когото понякога се срещали. Казваше, че отдавнашните му приятели вече не му се обаждали, до един го изоставили. Той беше изоставил лова, след 1990 г. тихомълком беше престанал да плаща партийния си членски внос, а аз и не знаех, че в 1972 г. е станал партиен член. Някои казват, че за това бил даден знак “от горе” след участие в един от онези специални излети на лов, но той поискал, приели го в писателската партийна организация, когато партиен секретар бил Дико Фучеджиев, гарант му станал Кольо Георгиев. Но това са все по-отдавнашни неща. Имаха връзка с промените, когато Ивайло Петров, Иван Радоев, Блага Димитрова, Стефан Цанев, Елка Константинова, Любен Дилов, Станка Пенчева, Иван Теофилов, Първан Стефанов и редица други напуснаха Съюза на българските писатели, вече го наричаха “казионен”, създадоха свое сдружение и Блага Димитрова неведнъж казваше: “Нас ни изключиха.”
Сега и това е минало. Гледам бележниците си от 2001 - 2002 г. и виждам, че подсещам Иван Гранитски:
- Като издаваш такава солидна поредица поети - тук не може да не присъства Станка Пенчева, като издаваш прозаиците - как без “Хайка”-та на Ивайло Петров. Нищо, че са в “Сдружението”.
Ивайло:
- Няма да ме издаде.
Гранитски:
- Ама, разбира се, не само “Хайка за вълци”.
Ивайло:
- Вярваш ли?
Сега и това е минало, сега сме 2004 г., нашите разходки са по-кратки:
- Нещо не ме държат краката, някак губя равновесие, пък и тази раничка на главата...
- Не е болка за умиране.
- Абе не е, ама ме дразни. Все с шапка съм.
Нашите срещи се насрочваха по час на площад “Славейков”. Сред навалицата пред Алианса, пред магазин “Бонжур”, току се покажеше откъм “Солунска” каскетчето на Ивайло Петров. А на 15 декември, в сряда, не дойде. Почаках, почаках и си викам: нали щяхме да ходим в “Парнас”, може би ме е преварил и е отишъл направо там. Но там го нямаше. Чаках около половин час, двоумя се: да не би да бъркам, да сме споменали, че ще отидем “При Мария”? Там Янко Станоев ми отговаря:
- Кючуков не е минавал.
Вкъщи жена ми ми казва:
- След като ти излезе, се обади Ивайло. Каза че няма да дойде, защото като си дигнал ръката при обличане оня ден, нещо в ключицата така го прерязало, че едва не паднал в антрето.
Обадих му се. Разбрахме се, че след ден-два ще се чуем. Звънна в петък:
- Много боли, много съм зле. Ела да ме видиш.
Стоях у тях три часа. Разказа ми как четял “Анна Каренина”. Бърборехме за какво ли не. Ядохме тиквеник, пихме по чашка пещерска. Лявата му ръка виси на бинт, между гушата и рамото има някакъв отток, който не дава да бъде докоснат. Доктор Бянов, който го наблюдава от по-миналата година, който го е въвеждал неведнъж в Медицинската академия, казва:
- Спокойно, ще видим какво ще правим.
Офелия в антрето:
- Ох, много ми е тежко. Не знае диагнозата.
- Каква диагноза?
- Рак на белите дробове. И не виждаш ли, че почти не се храни.
- Той винаги малко е ял.
- Да, но сега хептен.
- Ти пък - рак...
- Не го ли чу какво каза?
Вярно, като ми казваше как го боли, как не може да се обърне на лявата си страна, вметна казаното от Чехов:
- Их щербе.
В понеделник цялата вечер за болести приказвахме. Оплаква се от световъртеж, несигурност в походката, няма никакъв апетит, смущава го стомахът. Като си затворел очите, виждал черни пеперуди…
Във вторник го слагат на скенер. Обажда ми се по телефона:
- Още повече боли. Не мога да се държа на краката си.
Просветна по-хубав ден, решихме да направим опит да се поразходим. Малко хлъзгаво е. От “Солунска” по “Витошка” до “Патриарха”.
На “Витошка” витрина с парфюми:
- И за това шишенце 90 лева! Тези хора са луди!
- Питай София дали са луди. (София е двайсетгодишната му дъщеря.)
От “Патриарха” малко надясно и по “Цар Асен” пак към “Солунска”.
- Няма ли да отидем до “Парнас”?
- “Парнас” - у нас.
Там:
- Защо си Ивайло?
- Срам ме беше, че аз, Продан Петров Кючуков, пиша стихчета. Живеех на улица “Ивайло”. И така. А първия ми разказ го пусна Гошкин. Той беше редактор на варненския вестник.
- А защо си бил в затвора?
- Не, не съм бил в затвора. Един съселянин имал познат, началник някакъв там, рекъл му: Едно наше момче, грамотно момче, без работа ходи. Взеха ме в канцеларийката там, деловодител, оставал съм да спя при затворниците...
- Защо не даваш интервюта?
- Дааа, интервюта. Казваш нещо - излиза изопачено, съкратено, каквото има за вземане, го взема този, който те е записал...
- Телевизиите те търсят, защо избягваш камерите? Защо не се покажеш?
- Никога!
- Дай някой разказ за вестниците.
- Плащат ли?
- Сега май никъде не плащат.
- Това на нищо не прилича.
И взе пак даде разказ за вестника на “казионните писатели”, откъс от “Баронови”, разказът излезе в “Словото днес”, беше хоноруван, водих автора да си вземе хонорара. И казваше:
- Писателите трябва да са заедно. Аз съм за единството, за професионално единство, нямат значение политическите пристрастия.
- Ами защо се отцепихте?
- Ами, такова беше времето.
Ивайло в последните години пишеше “Баронови”. Петнайсет-двайсет страници, казваше, остават да напиша, за да го завърша. Офелия му предлагала да й диктува, но той отвръщал: - Като оздравея, сам ще си го допиша.
По Нова година бях повече от седмица в Драгалевци, намерих го на 4 януари 2005. За да му възбудим или събудим апетита, му занесох бутилка зелева чорба.
- Ааа, тъкмо за стомаха, защото ме измъчва.
- Какво ти се яде?
- Офелия все това пита. Но за нищо не мога да се сетя.
Изяждаше на почивки половин вафла. С чаша сок от червен грейпфрут. На 8 януари отидохм у Ивайлови с жена ми. Тя му носеше тенджерка сарми и съдинка с крем карамел.
- Сядайте, сядай, Мичиган.
В старо време, много години, кой знае защо на Минка й казвахме Мичиган. Сядаме - той на фотьойла до стената, ние на дивана до него. Офелия срещу нас. После дойде и София. Безкрайни приказки и спомени за летата и зимите, когато Дашката и Ивайло ни кумуваха, когато Офелия още не съществуваше, нямаше я в нашето обкръжение. От следобеда, та до някое време.
- Не те ли уморихме?
- Нее, не, а и по-хубаво ще спя. Какво става със строежа? (Изграждаше се жилище на сина ни.)
- Напредва - отговарям.
- Той е за по-малкия, за Самуил, нали?
- Да, за Самуил.
- Хайде, лека нощ.
На външната врата Офелия кърши ръце: - Обаждайте се, идвайте.
Следващите записи от 18, 24 и 31 януари, от 2 до 10 февруари не разкриват особено нови неща, освен това, че събеседникът все по-лесно се уморяваше, току му се искаше да си легне, че като му кажех, че съм бил на някой спектакъл или на някоя премиера на книга все викаше: “И защо толкова ходиш, бе!” Като питах за неговото село, само махваше с ръка: “Остави го това Бдинци, това е Гиокче-Дюлюк.” Като му кажех да разкаже за гимназията, си спомняше дългия Божидар Божилов, че яде баничка в коридора, за студентството – как живеел с братята Германови…
Нощем, казва, всичко се движи пред очите ми, виждам коне над главата си, халюцинирам.
Лявото рамо болеше ли, болеше. Програмата беше, като не излиза навън, да прави кръгчета поне в хола. Той ги правеше, даже тропаше нервно с крака, гневеше се, че тялото го предава, но всичко това си беше живот в кафез. Появиха се сърбежи по тялото, които го измъчваха, машината даваше дефект след дефект. Без промени оставаше лицето му, баджанакът му Йордан му подстригваше брадичката, на място бе мозъкът, мисълта.
- Ще ти издадат хубаво книгата, ще стане една представителна премиера - казвах, а той все се ядосваше, че от издателството му съобщавали, че директорът ще дойде в понеделник, а днес е петък и все не идва.
Мъчително беше за околните да пита всеки час:
- Идва ли? Позвъни ли?
Ставаше нервен, избухваше:
- Стига с това ядене!
Искаше му се само вода:
- Да пия, да пия, цяло море вода да изпия...
Строежът на Самуиловия апартамент ме задържа няколко време все при майсторите, после в края на февруари ме повали грипът. Гранитски беше го посетил, планирали бяха не един, не три, а седем тома, Ивайло и Офелия ги бяха подредили.
- Ще се почне с “Мъртво вълнение”, “Нонкината любов” я изоставяме.
Температура, главоболие, колабиране, силен антибиотик съвсем ме довършиха. Водихме само къси телефонни разговори. Министър Христова се обадила по телефона, изпратила парична сума за лекарства.
На 14 март в университетската библиотека се проведе вечер за Исак Паси - за неговия авторски шесттомник и за шесттомника на Ницше, съставен пак от Исак Паси. Присъстваха министрите Христова, Чилова и Паси. Иван Гранитски, който водеше вечерта, публично обяви:
- Издаваме Ивайло Петров - от тук пари, от там пари – търсим спонсори... Разбра затрудненията ни министър Христова, взе делото в свои ръце и работата тръгна.
На другия ден му разказах за това. Настъпи известно успокоение. Беше поискала да го посети и министър Чилова. Бяха си поговорили, както преди това бяха си поговорили и с навестилия го бивш министър Соколов, с когото бяха в контакт.
На 24 март се обадих по телефона.
- Положението рязко се влоши - каза Офелия.
Отидохме веднага с Минка.
- Ще се мре, ами дано е по-скоро - със сипкав глас заговори Ивайло. - Всичко ме боли. Това не е живот. Никога не съм бил по-зле от сега. Боледувал съм, но са ме изправяли. Как не може да се намери един лекар да каже какво ми е. Да ми върне равновесието. Залитам. Нямам сигурност в крачката. Нощес - събудя се, заспя, пак се събудя - сънувам кошмар: в една каруца съм, пътуваме през сняг, спираме пред някаква къща, отваряме вратата, влизаме вътре. Някаква млада жена ни посреща, гледам – в чужда къща сме. Обадете се, викам, на този телефон да дойдат да ме приберат. Как, казва жената, сега е три часа през нощта, като се съмне, като се развидели, ще се обадим…По едно време гледам – не е непозната жена, а Офелия. Казвам й същото, а тя: Не, бе, Ивайло, тук си, у дома си, в леглото си си.
Налял съм му чашка водка:
- Пийни глътка...
- Нали имаше бутилка бяло вино?
- Добре, ето чаша бяло вино.
- Не, вода. Най-хубавото...
Отпива глътка бяло вино. Наредили са се три чаши. Ръката леко трепери, не издържа чашата.
- Харесва ли ти?
- По-добре вода.
И пак за Гранитски:
- Чуден човек. Каза - идвам в понеделник, днес е четвъртък, нали?
- Но ти нямаш представа колко зает е той, колко много пътува… И не сме само ние на главата му...
На 28 март, понеделник, звънвам на вратите и Офелия ми казва, че е на система. Изчаквам в хола, докато се изкъпе.
- Как си?
- Същото, само че по-зле. Уморен съм. Всичко ме боли. Нямам капка сила. Как не се намери един доктор да ме вдигне. Осем години нося на главата си тези ранички, никой не може да ги излекува
Офелия:
- Идвай, по-леко да минават часовете.
- Беше казала, че в събота и неделя ще идват гости.
- Обадиха се Дарин Камбов и жена му, те в неделен ден все идваха, но сега казаха, че няма да могат да дойдат. Идва Йордан Соколов да го види.
Месеци преди това Йордан Соколов бил идвал с кола да вземе Ивайло за събрание на ДСБ. Показали го бяха по телевизията, по вестниците как седи на първия ред. След някой ден, като се разхождахме, му казвам, че са го видели, сипеха иронии по негов адрес.
- Нямаше как - казва той.
- Какво ти се яде?
- Нищо. Повдига ми се, като си помисля само.
- Донесох ти портокалов сок. Обичаше го.
- По-добре глътка вода. В устата ми всичко е гнило. Вода. Вода. Искам да пия студена вода. Да пия, да пия, докато се удавя.
- Да поговорим за нещо друго да се поразсееш. Ти първо стихотворение ли напечата или разказ? А защо Ивайло?
- Нали съм ти казвал. От улицата. Отворете малко към балкона.
Вали.
- Как е хубаво, като влиза хладен въздух. Ама остави ги тези глупости, искам да спя. Да спя. Ама не мога. Заспя, събуждам се, мисля, какво не ми минава през ума.
- На колко години беше, когато почина майка ти?
- 23 - 24.
- Тя се казваше ...
- Кера.
- Сестра ти?
- Величка. Тя е по-малка от мене. Казва ми бате. Нямат ли край тези мъки, бе? Защо не ме прибере горе оня идиот?
- Кой?
- Оня горе на небето.
Офелия:
- Ивайло, недей така.
- Дай ми вода, вода.
Офелия:
- Да ти дам малко да хапнеш.
- Не, ще повърна. Гранитски все пак се обади, донесоха пари. Цяла България разбра.
Офелия:
- Защо го писаха това във вестника…
У Ивайлови и сега, както всяка събота, са сестрата на Офелия Татяна и мъжът й Йордан. Уговарят да донесат телевизор срещу леглото му.
- Найдене, благодаря ти, че идваш, само ти идваш. Поздрав на Минка. Пак ела. Какво става с апартамента на Самуил.
- Напредва, напредва.
- Хубаво, хубаво. Пак ела.
- Утре няма да мога.
- Когато можеш. Никой не идва. Обади ми се – кой мислиш?
- Кой?
- Юлиян Вучков. Така, да ме чуе само. Сега ще спя. Няма ли едно хапче отрова, бе. За един час всичко ще се свърши.
Дошъл съм към 18,30, сега е 21,30 часа.
- Хайде, лека нощ.
След като Офелия беше ми казала: “Положението рязко се влоши”, то наистина се влошаваше. В четвъртък, 31 март, отидох към 17 часа. Ивайло полуспи с отворена уста. Обядвал малко настъргана ябълка.
- Халюцинирам – казва ми.
- Какво?
- Какво ли не. Например: Сещам се, че казвам: Офелия, виж дали е долу каруцата да заминаваме. Да си отидем в Балчик. Но кой ще дойде в Балчик. Няма кой здрасти да ти каже. Кой министър ще дойде в Балчик! Днес какъв ден имаме?
- Четвъртък.
- На колко етажа е жилището на Самуил.
- Как етажа! Две стаи с хол.
- Така, де.
- Хайде да хапнеш, да пийнеш нещо.
- Не, не.
- Пак ще дойда.
- Елате с Минка. Ще чакам.
- Какво да ти донеса?
Размахва ръка:
- Нищо. Найдене, Найдене, ще се умира, ама защо се бави.
Йордан и Татяна донесоха телевизор. Преди два дена го искаше, сега:
- Не ща телевизор, не ща нищо.
Не беше научил за смъртта на папата.
- Така ли?
- Кажи нещо.
Маха с ръка:
- Не мога. Няма какво да казвам, но и гласът ми е почти изчезнал.
Иска да се доведе лекар - уши, нос, гърло.
На 4 април, след премиерата на Иван Гранитски, отидох на “Солунска” късно. Ивайло пак ме упрекна, че ходя “на такава глупости”. Новости нямаше и на 7 април. Казах му, че Луко Захариев ще доведе лекар в петък. Беше завел.
- Нищо не може да се направи - безцеремонно беше отсякъл доктор Петков.
Офелия викаше:
- Не искам да го виждам този човек.
На другия ден тя щеше да отива сутринта да подава декларации, имало опашки. Помоли ме да дойда да дежуря. В 8,30 сутринта съм у Ивайлови. София отива на работа, Офелия носи данъчните декларации, аз съм гледачът. Ивайло едва може да произнася думи. Сочи ми да отида в хола да гледам телевизия на големия телевизор. Наистина има непрекъснато предаване от Рим, погребението на папата.
- Искаш ли нещо, или нещо да ти прочета?
На всички въпроси отговаряше с бавно помахване с ръка.
- Не.
По едно време на въпроса искаш ли водичка, казва:
- Сироп.
Бавно го изправям да поседне, давам му леко чашата, той я придържа и вика:
- Кофата.
Бои се да не повърне. Изпи с мъка, с прекъсане половин чаша, с лявата ръка го придържам, съвършено безпомощен, ще падне към възглавницата.
- Ох, ох, ох - Пак ми сочи: - Иди да гледаш телевизията.
С ръка ми показва, че ще почука на стената, ако съм му нужен, макар че вратата е широко отворена, аз съм на крачка.
- Я почукай - му казвам - да видя чува ли се.
- Не мога, нямам сили - прошепва с пресъхнали устни.
Звъни се. Дойде Ани, счетоводителката от издателство “Захарий Стоянов”. Носи му хонорара за втория том. Първия е получила Офелия.
- Гранитски лично да го донесе. Иначе не приемам - шепти Ивайло.
- Не е в София.
- Не, да дойде.
Едва го уговаряме да подпише хонорарния лист. Придържам подложена книга, с мъка подписва легнал, с непонятен почерк, буква по буква, които не могат да се разчетат. С Ани се разбираме, че Офелия ще преподпише, а аз ще й донеса документа в издателството. Ивайло пак заспива. Офелия се връща към 10,30.
- Обаждай се, идвай. Познаваш ли Борислав Бойчев.
- Е-е, как.
- Ивайло ти е разказвал какво е било, а сега виж как се държи. И другите го забравиха. Ох, много ми е тежко, аз ще се спомина.
В неделя, 10 април, Ивайло казал:
- Повикай Газдов да дойде да го видя за последен път.
И той идвал с жена си.
На 11-и през деня беше го посетил скулпторът Ивайло Савов също с жена си. Вечерта едвам можехме да понадигнем болния за глътка вода. Искаше сам да държи чашата, но това му се удаваше много трудно. И то за глътчица. Казах му, че Гранитски ще го посети в четвъртък и ще гледа да донесе първия том. Кашляше мъчително и все не можеше да отдели храчката. Когато го пообърнахме на дясната страна, се успокои и заспа.
На 13 вечерта картината беше същата. Офелия му вика:
– Найден дойде.
Той ми помаха с ръка, посочи стола до леглото. Чуваше ни, разбираше ни, но гласът му беше почти изчезнал. По едно време посочи с дясната си ръка – колко е часът. Казах му и гласно, и с пръсти:
- Осем и двайсет.
Наново го ужасяваше настъпващата нощ. Предната била особено мъчителна. Надавал хрипове, стонове. Сутринта Офелия се принудила да вика джипито. Лекарката казала:
- Трябва да му облекчим дните. Ще го изпратим в болница.
Дала направление. Сестрата на Офелия отишла да осигури легло. Пращали я от гише на гише, от гише на гише – върнала се без резултат. Наложило се Офелия да търси изход. Позвънила на бившия министър-председател Иван Костов. Скоро след това в 16,30 дошла линейка. Взели го, настанили го във военната болница в стая с легло и за Офелия, в “Палеативни грижи”. Сложили го на система, сложили му маска и той задишал спокойно. Офелия отишла до вкъщи да вземе необходимите неща и да се върне да спи при него. Върнала се в 18,50, за да чуе от сестрата, че в 18,40 той бил издъхнал.
Сутринта ние с Лиана Даскалова бяхме заминали за Враца. Привечер се прибрахме. Преди аз да позвъня, звънна Офелия и изхлипа:
- Ивайло почина.
- Идвам - й казах. Отидохме с Мичигана веднага. Ивайло вече го нямаше.
Notebook: The last days of Ivaylo Petrov – early memoirs by Nayden Valchev. |
|
|
Назад
[ 7 ]
Напред |
|
