Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:


Преводи:

Под знака на Терпсихора:

In Memoriam:

Поглед:

Паралелни светове:

Metal Meyor:

Галерия „Простори“:

Пристигане на киното:

Убодени с чадър:

Знаци:

Спорно и безспорно:

Търсачка:

И това ше мине:

Книга 8 Книга 9
Статии
Поглед
Поезия, родена от едно туптящо сърце,
и една трепереща ръка (по Томас Ман) 
 
Виктор Пасков (10.09.1949, София – 16.04.2009, Берн, Швейцария) - Писател, музикант, музиковед и кинодраматург. Завършва консерватория в Лайпциг (1976). Работи в Източна Германия като композитор, певец на джаз и опера и критик. 1980 се връща в Б-я и става редактор в издавания от „София прес“ чуждоезичен седмичник „Софийски новини“, където остава до 1987. С.г. е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“. 1990 - 1992 живее в Париж. Завръща се в страната за да оглави Бургаския театър, по-късно е програмен директор на БНТ.
2002 Виктор Пасков след проведен конкурс отново става директор на Културния център в Берлин. През следващите години той е замесен и дреги скандали (окт. 2004 уволнен дисциплинарно.
Книги: Гледната точка на Гоген. С, З. Стоянов, 2008; Аутопсия на една любов. С, Библиотека 48, 2005; Алилуя - Избрано. С, З. Стоянов, 2001; Германия - мръсна приказка. С., Хр. Ботев, 1992; Ций Кук. В. Търново, Абагар, 1991; Балада за Георг Хених (1987); Невръстни убийства (1986; 2 изд. - 1997, Унив. изд. Св. Кл. Охридски и др.
Киносценарии; Пльонтек (1991); Ти, който си на небето (1990); Индиански игри (1990); Духове и др.
АртЕнциклопедия Варна

Поезията на Христо Боранов не е интимна. Липсва и характерната за този жанр излиятелност, ексцесът на чувството, воайорското въвеждане на читателя в интимните кътчета на автора, гледани през ключалката на душата му.
Тя не е и гражданска. Тук няма да чуете тромпетите и фанфарите на поствагнерианците от така нареченото априлско поколение, чиято основна смелост се състоеше в това, да удари еснафа по главата с дилафа на някоя директива.
Не е и интелектуална: това просто означава, че не е придобита в алхимическа лаборатория, не е изкристализирала в колбите и епруветките на англосаксонската литература от началото на века, не носи в себе си древногръцки препратки (тъй модни в момента), не е създадена в потайна доба.
Тя не е сатирична, не е енигматична, не е заключена в себе си, не съдържа непонятни символи, с които не един поет бе принуден да борави преди няколко години; тя не е бляскава корида, където неочаквани метафори леят безсмислена кръв; не е хулиганска демонстрация на псевдосвобода в областта на езика, не е война със самия език.
Остава въпросът какво е тя тогава. Най-безсмисленият въпрос на света: това е чиста поезия, родена - както казва Томас Ман - от едно туптящо сърце и една трепереща ръка. Защото няма нищо по-досадно от това, да разглеждаме фотографията на автора във всяко следващо стихотворение и от всички възможни ракурси...
Преди много години бях поразен от една картина на Виктор Вазарели. На нея беше изобразен изтръпнал от възторг човек, обут в дамски чорапи, с цвете, забодено в лявото ухо, и поглед, вперен с израз на безкрайно удивление към някакъв град, който лежи в краката му. Картината се казваше „Истинският артист е един абсолютен луд”. „Луд съм - казва Христо Боранов в едно свое стихотворение. - Но само ти го знаеш.”
„ Ти”, разбира се, е една уловка на автора. Това не е някое конкретно лице, а: аз, ти, той, ние, вие, те - читателите на тези странни стихотворения, всяко от които представлява едно премеждие, сюрреалистична врата в чисто синьото небе, зад която не ни очаква разрешение на дивашкото ни ежедневие, а отново друга врата. Да, тези стихотворения съдържат в себе си онази доза откровена лудост, без която изкуството е немислимо.
Защо се спъвам, падам, залитам? Защо е този срив? Защо увяхват мислите? Защо бързат безидейните мигове? Защо двойникът ми прекарва сомнамбулно нощта на хлъзгавия покрив? Защо ровя с пръсти в огнището на тихата лудост? ЗАЩО СЪМ СВОБОДЕН? И защо надничам в микроскопа на съмнението...
Едва ли ще стигне един човешки живот да се отговори само на един-единствен въпрос от тези, които ни поставя Христо Боранов. Най-ужасният от които е: ЗАЩО СЪМ СВОБОДЕН? Но поезията не е сфинкс и читателят не е Едип. Един отговор на всичките тези „ЗАЩО?” ще разруши магията, лудостта, цялата безплътност на тази странна субстанция, от която се състои художественото слово.
Съществуват понятията „мислещ човек”, „играещ човек”, та дори вече и „балкански човек”. Христо Боранов е един „питащ човек”. Нещо странно в едно общество, което щом си отвори устата и веднага от нея излиза някакъв отговор. Да се вслушаме внимателно в неговите въпроси и нека тези от нас, които още не са загубили човешкото в себе си, да си признаем: ОТГОВОР НЯМА.
Бургас, 1994 г.
 
 
Назад [ 6 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма