Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:


Преводи:

Под знака на Терпсихора:

In Memoriam:

Поглед:

Паралелни светове:

Metal Meyor:

Галерия „Простори“:

Пристигане на киното:

Убодени с чадър:

Знаци:

Спорно и безспорно:

Търсачка:

И това ше мине:

Книга 8 Книга 9
Статии
Спорно и безспорно
Проф. Атанас Стаматов: Древните българи спокойно могат да бъдат определени като библейски народ!!! 
 
За написването на настоящето ме провокира книгата на проф. Стаматов – Tempora incognita на ранната българска история
В нея авторът развива съвсем логично тезата, че българите спадат и към библейските народи.
Проф. Ат. Стаматов стига до това заключение, като споделя: „С библейски епоним и династична хроника в стила на библейските генеалогии; с календар и с военно-административна титулатура, които носят белезите на предхристиянската епоха; въпреки че не присъствуват с народностното си име в библейските текстове, древните българи спокойно могат да бъдат определени и като библейски народ.“
Преди книгата на проф. Стаматов, в която много обстойно е разследван етно-генезисът на българите, запознава ни с историческите извори и с археологическите и палео-лингвинистични доказателства за произхода и миграцията на древните българи от Памир и Хиндокуш, през Кавказ до Европейската ни родина, бях срещал и други, в които е разследвано именно дали и защо българите могат да бъдат разглеждани като библейски народ.
Това прави например и д-р Светлозар Попов в своята книга “Българското име в библейски времена”.
Лекар по професия, той почти две десетилетия се занимава с проучвания на българското минало и се нарежда сред плеядата непрофесионални историци, които допринасят за запълване на белите петна в българската история. Интерес в мен беше предизвикала по-рано друга негова книга - “Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност”, от 1999 г.
Така се стигна да се запозная и с новата книга на д-р Св. Попов, която както казва авторът е плод на неговите дългогодишни проучвания по темата за присъствие на българското име и българите в световната история.
Като цяло книгата надхвърля библейската тема и дава една мащабна картина на исторически събития в библейската древност, проследява миграциите на народите и търси корените на българския род.
 
Светлозар Попов
(16.02.1950, Варна) – Лекар, изследовател на древната бълг. цивилизация, автор на книги. 1975 завършва медицина във ВМИ (дн. МУ), В. Специализира психиатрия 1978 и биофизика 1980. Следва математика във ВПИ – Шумен. Един от създателите на Лаборатория по биофотоника към БАН. Работи като психофизиолог във ВНВАУ – Шумен, и ВНВМУ – Варна (1984 – 1998), лекар в Бърза и неотложна мед. помощ – Шумен, лекар-психиатър в ТЕЛК - Варна. 1986 в Шумен създава първото в страната дружество “Антарктида”. Съдейства за оборудването на бълг. полярна станция на о. Ливингстън. Организатор на първата межд. научна конференция, посветена на Антарктида 1989. Участва в полярна експедиция до Антарктида на борда на морехода “Проф. Визе” 1991. Публикува научни статии по медицина, физика и биофизика в специализирани издания. От години интересите му към българознанието го подтикват да търси народностните ни корени по света. Участва с научни доклади в Межд. научно-историческа конференция “България в световната история и цивилизации – дух и култура” от нейното създаване 1996. Сътрудник на в. “Народен будител”, сп. “Авитохол” и др. издания с научни статии по българознание. Автор на книги с такива изследвания.
Съч.: Халколитната цивилизация Варна, 2014; Българският апокрифен летопис проговаря, 2014; Българският Коледа във “Веда Словена”, 2010; Българската писменост – известна и непозната, 2009; Шамбат – братът на Кубрат, 2007; Българското име в библейски времена, 2005; Българската идея и демосферата, 2001; Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност, 1999 и др.
АртЕнциклопедия Варна
В своите проучвания д-р Св. Попов, търси в “Библията” българското име. Той събира отделни факти и аргументи, с които подрежда своите хипотези, като се опитва да даде отговор на някои въпроси. Понякога обаче хипотезите му звучат твърде смело и дискусионно, в разрез с утвърдените представи. Книгата, занимаваща се с библейския произход на българите, съдържа хиляди имена на библейски, митологични и исторически герои, названия на географски обекти, племена и народи.
Д-р Св. Попов коментира още от началото името на Светото писание, достигнало до нас с названието „Библия“, като напомня за превода ѝ, правен още през IV в. от Св. Йероним, известен като “Вулгата“.
Авторът търси паралел между това второ наименование на “Книга на книгите“ поради очевидното съвпадение на корена му с корена на българското етническо име, като името Вулгата го разчита като “Българска книга“. Липсват обаче допълнителни аргументи за твърдението, освен фонетичното сходство.
 
Атанас Стаматов
, проф. дфн - Преподавател по история на българската философска култура. Научните му интереси са в областта на историята на философията, културната антропология, историографията и философията на историята. Автор е на книгите Европейски проекции върху българската философска култура (1996); Tempora incognita на ранната българска история (1997); Идеи за историята в българската културфилософска книжнина (2000) и др. Последният ръководен от него научен проект е колективното изследване Философският ХХ век в България, т. I. Философската публичност; т. II. Диалогични полета (2008).
 
В световната книжнина названието “Вулгата” се извежда от латинското “вулгарис“ в значението му на “разпространен”, “обикновен”, “общонароден”. Отделен въпрос повдига произходът на самото латинско прилагателно - как и откъде се е появило в латинския език и не отразява ли то в действителност българското име? Именно този въпрос коментира авторът – както по отношение на думата вулгарис, така и за латинското хонорис, свързано с хуните - спътниците на българите през първите векове на н.е.
Накратко авторът лансира едни лингвинистични сравнения, които според него косвено потвърждавали идеята, че названието “Библия” кореспондира с българското име. Представил ни е и хипотезата на С. Младенов, който извежда произхода на думата от името на древен Вавилон - Бабел - Балбел. Тук няма да коментираме достоверността на тази екстравагантна хипотеза. По-важното е, че д-р Св. Попов я е вписал в контекста на обсъжданата тема, чрез предоставения запис на името Вавилон в Тибетско-шаншунския речник от 1842 г. Там то е представено като Gya-log’-o-ma (Гялог-Ома). Д-р Св. Попов твърди, че в първата част на този запис е коренът на българското име след една трансформация на началното Г в Б, откъдето получаваме Балог или Балг.
И така, освен “Вулгата”, названието “Библия” също води към българския етноним и това е втори аргумент на автора в подкрепа на евентуалната връзка на Светото писание с нашето име, а може би и минало. Налице е и трета връзка. Това е латинското “популус”, което е изградено върху същия корен на името Бабилон/Вавилон. По своето значение на “популярен”, “разпространен”, “народен” то почти не се различава от това на вече обсъжданото “вулгарис”.
Можем да заключим, че споменаването на “Вулгата” като “Българската книга” звучи доста невероятно и затова я разглеждам повече като едно увлекателно четиво, отколкото като действително историчеси обоснована хипотеза. За изследванията си сам авторът преценява, че тепърва предстои тяхното развитие и подкрепа или отхвърляне.
***
Съвсем друго впечатление със своите логични и докрай изведени мисли прави книгата „TEMPORA INCOGNITA“ на проф. Ат. Стаматов. Изключение от цялата книга не прави и главата, изследваща дали е правилно твърдението, когато българите са наричани библейски народ.
Проф. Ат. Стаматов ни запознава и с материали на други автори, като Б. Цонев, описващ библейската версия за произхода на народа ни.
В него за наш родоначалник е посочен Булгар - един от синовете на Тогарма. Б. Цонев се позовава на писмото-отговор, изпратено от хазарския каган Йосиф (между 954-961 г. по М. И. Артамонов) до видния сановник в Кордовския халифат, испанския евреин Хасдай Ибн-Шафрут. Последният моли кагана да му съобщи сведения за каганата и специално да отговори на въпроса как евреите са попаднали в неговите владения. Същото питане Ибн-Шафрут отправил по-рано и до хазарските евреи в Константинопол, за което свидетелства открит от С. Шехтер (1912 г.) фрагмент в Кембриджската библиотека. В отговора си Йосиф използва еврейските генеалогични таблици, надстроени над библейските генеалогии, и заявява, че хазарите са потомци на седмия син на Тогарма, а като девети син споменава Булгар, от който водели началото си българите [Виж Cassel P., Der chazarischen Konigsbrief, Berlin, 1877, S. 71 -Togarmae: Ugri, Dursu, Avari, Hunni, Basilii, Tarniach, Chazari, Zagora, Bulgari, Sabiri]. Съгласно „Таблицата на народите“ (Бит. 10) Яфет е трети син на Ной, а Тогарма трети син на Яфет.
 
Psalir, Vatoped, 1080 g.
 
После проф. Ат. Стаматов споменава и за книгата на П. Добрев „Светът на прабългарите“ и за следната мисъл на проф. П. Добрев: „На тази легенда са обърнали внимание много изследвачи, но името Тогарма, споменато в нея, се е оказало твърде костелив орех и е останало до ден днешен необяснено. А по всичко личи, че Тогарма не е нищо друго, освен хазарско име на върховния небесен бог“.
Този фрагмент дава почва на проф. Ат. Стаматов за разсъжденията му по проблема, че Тогарма е библейски персонаж, а не име на хазарски бог, ясно от самия библейски текст. Още повече по това време хазарите официално изповядват юдаизма и те биха могли да имат само един Бог - Йехова (Яхве).
Според професора християнският IV в. не е приемал еднозначно библейското ни родословие. В две съчинения - „Латинския хронограф от 354 г.“ и „Анонима“, преписван на св. Методий Патарски, древните българи се обявяват за семити.
„Анонимът“ ги нарича „синове Амонови“, потомци от дъщерите на Лот. В Библията има два интересни момента с участието на амонитяните - Бит. 14:5 и Вт. 2:20.
Там става дума за народ, който веднъж е наречен „Зузим“, втори път „Замзумим“. Зузимите са били древно племе, обитавало земи на изток от р. Йордан. Името на този народ е било считано за общоизвестно и хронистите го съпровождали с определителен член. В Септуагинтата то е прието за съществително нарицателно и се превежда с понятията „сила“ и „могъщество“.
Летописите отъждествяват зузимите с гигантите от племето „Рафаим“, разбити някога от коалиция народи, начело с еламския цар Кедорлаомер (Кудур-Лагомар). Някои изследователи наричат остатъците от зузимите „амонитяни“; други смятат, че амонитяните са се населили в земите на гигантите и са нарекли оцелелите от племето „Рафаим“ - Замзумим [Еврейская энциклопедiя, М., 1991 г., т. VII, с. 666, 856].
Всичко това не би ни интересувало, ако в Хронографа не бяхме споменати редом с еламитите, асирийците, халдеите между потомците на Сим. Според проф. Стаматов съблазнителна изглежда възможността именно значението на народа „Зузим/Замзумим“ като силен и могъщ да е една проекция към епонима Зиези.
Друга възможност според проф. Ат. Стаматров идва от клинописите от времето на Саргон II (722/21 - 705 г. пр.Хр.), в които се споменава географското понятие „Зизи“, което приблизително покрива района между езерото Урмия и сегашните Талишки планини. Тъй като в Талишките планини са открити топоними с ясен български произход, умувах възможно ли е появата на българите в този район с утвърдено от векове име да е станало причина по топонимичен път да са получили епонима „Зиези“ от Хронографа?
Разбира се всичките предположения, които изказваме за значението на епонима „Зиези“, са в сферата на хипотезите.
***
Проф. Ат. Стаматов смята правилно, че трудно се аргументира тезата за идентичността на Авитохол от „Именника на българските князе“ с хунския предводител Атила.
Най-често то е било свързвано от различни историографи с библейското Ахитофел [Царства, 15:12; 17:1-23;23:34].
 
Християнски реликварий от слонова кост от ІV в., показващ библейски сцени. Разбира се, дрехите са съобразени с късноримската епоха
 
Интересен е опитът на проф. П. Добрев да тълкува името Авитохол по аналогия с персийското „Авитух“ (дете на сърната, син на сърната). Правомерността на това тълкуване той подкрепя със съхранено в литовска легенда сказание за откърмено от сърна „българско дете-княз“.
В повечето случаи разчитанията на името Авитохол, както и в тълкуването на П. Добрев, името се възприема като съставно.
Не са малко библейските имена с представка „Ави“, но за нас най-интересно е „Авимелех“ - Ави/Авва - отец и мелех/melekh-цар.
Авимелех е символизирал „бащата-цар“, „основателя на царската власт“. В един случай то се носи от първия съдия, присвоил си титлата „цар“, впоследствие узаконена от Саул; в друг случай името е открито в асирийските надписи като име на библейския цар на Герар. И не конкретни исторически персонажи ни интересуват, а символизацията, закодирана в носеното от тях име.
С тези символи чудесно бихме описали и ролята на Авитохол за българската династична традиция.
Наличието на допирни точки е налице (еврейското „сърна“ звучи като „тавита“ - Деяния 9:36), а двата прочита удивително се допълват.
От една страна името Авитохол носи задължителните за всеки родоначалник на древен народ тотемни елементи на произхода; от друга страна то напълно покрива смисъла си като „баща на царете“, основател и пръв представител на царската власт.
Във всички случаи обаче, възможността да се използват библейски податки при тълкуването на това име не бива да бъдат пренебрегвани.
***
Отделно, проф. Ат. Стаматов в главата, разглеждаща българите могат ли да се определят като богоизбран народ, логично заключава, че даже въпросите на княз Борис до папа Николай I, са едно достатъчно свидетелство за библейско влияние преди покръстването.
Княз Борис търси чисто християнство и в 104-ти въпрос съобщава, че част от българите са били кръстени от евреин.
Той пита: възможно ли е в Господния ден да се отива на път във връзка с позволените в юдаизма 2000 крачки (36-ти въпрос). Какви животни и птици е позволено да се ядат (43-ти въпрос)? Трябва ли да продължат да принасят примициални жертви - първаците от плода на ръцете си (89-ти въпрос) и пр. [Виж Бешевлиев В., Вярата на първобългарите, ГСУ, т. XXXV,1939 г.; Фотий патриарх Константинополски до княз Борис. Папа Николай I до българите, С., 1994 г.].
***
Към „Именника“ можем да добавим, че с библейска възраст е календарът на древните българи, съхранен в него и някои други надписи, макар и самият календар да е продукт на една предходна библейската културна среда. И до ден днешен древният български календар ни изумява с универсалността и точността си.
Според повечето му изследователи българският календар е най-ранният индикатор за наличие на обособена българска народност. Неговото начало е 5505 г. пр.Хр., което съвпада с времето на Библейския Потоп, датиран независимо с два различни метода от Rayan & Pitmann (Wilford 1996) и Shopov et al. (1996).
Потопът е станал в Черноморския басейн, тогава обитаван от индо- европейците, в това число и най-древните предци на българите.
***
С библейски епоним и династична хроника в стила на библейските генеалогии; с календар който носи закодиран в себе си данни за библейския потоп и въпреки че не присъстват с народностното си име в библейските текстове, древните българи спокойно могат да бъдат определени и като библейски народ.
Нека се запознаем и с един текст, писан от неизвестен български автор ок. ХІ век - през византийското владичество.

БЪЛГАРСКИ АПОКРИФЕН ЛЕТОПИС

Творбата, възникнала през периода на византийското робство, е известна на историята от един единствен препис, носещ името: „Сказане Исае пророка о последнемь времени“.
По-голямата част от апокрифа има летописна форма и легендарно-историческо съдържание.
За написването на апокрифния летопис неизвестният автор следва разглеждането на световните събития единствено във връзка и по отношение на българското битие.
Характерна тенденция в Апокрифния летопис е прокарана в увода му, като един вид посочено, че българите са „богоизбран народ”, че те са били предопределени от самия Бог да се заселят в земите южно от Дунава и там да създадат своя държава.

Тракийски надписи от с. Езерево и с. Кьолмен
Като изпълнител на тази повеля анонимният автор ни представя старозаветния пророк Исая, комуто Бог бил поръчал: „Исае, възлюблени ми пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим, отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и насели земята Карвунска, която опразниха римляни и елини“.
Идеята за „богоизбран народ”, прокарана в увода на Апокрифния летопис, е подсилена от стремежа на автора да подчертае, че още от самото начало на своята история българският народ тръгва по пътя на напредъка и че редица негови владетели се проявяват като големи строители и мъдри ръководители, осигуряващи щастие и благополучие за своите поданици.
В такъв смисъл са очертани такива български царе като Слав, Испор (Еспарих), Борис, Симеон, Одолеян (Делян) и пр.
Ударението на летописа попада върху значимите дела като строеж на градове, особено през езическата епоха или строеж на църкви през християнския период.
Самия Исай анонимният средновековен автор го прдставя като първи водач на българите, който ги отделя от своите единоплеменици и по Божията воля ги насочва към Карвунската земя.
Ако бъде направена аналогия с Библията, където пророците определят бъдещето на царството като Божии избраници, то Исай не може да бъде считан за цар, а за пророк, подобно на Мойсей. Следователно пророк Исайа от Апокрифния летопис не се нарежда сред царете.
Що се отнася за твърдението, че българите се отделили от куманите, то в редица документи съществуват успоредици за подобно народностно отделяне.
Само че византийските извори невинаги съобщават името на голямата общност или дават друго название.
Понякога вместо кумани стои хазари. Например преводната хроника на Симеон Логотет потвърждава отделянето на българите от техните единоплеменници, но без да бъде посочено общото име на тези единоплеменници, което означава, че официалната българска историография през Средновековието приема факта на отделяне от една по-голяма общност за достоверен.
Той е потвърден също така и от Теофан Изповедник, патриарх Никифор, както и от латински хронисти. От Български апокрифен летопис от ХІ век ясно личи, че авторът приема и се опитва да представи българите за предопределен от Бога народ да се засели в днешните ни земи, съответно още в ранното Средновековие идеята за българите като богоизбран народ е била позната на анонимния автор и тя е записана най-прилежно от него.
(Blog.bg)
 
 
Назад [ 13 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма