Списание за литература и изкуство Начало Логин форма
Простори


Корица
Съдържание
Поезия:


Преводи:

Под знака на Терпсихора:

In Memoriam:

Поглед:

Паралелни светове:

Metal Meyor:

Галерия „Простори“:

Пристигане на киното:

Убодени с чадър:

Знаци:

Спорно и безспорно:

Търсачка:

И това ше мине:

Книга 8 Книга 9
Статии
Преводи
Есен в ряжския край 
 
Владимир Силкин (14.10.1954, гр. Ряжск, Рязанска област, Русия) – Поет. Завършва редакторското отделение на военната академия. Секретар е на Съюза на писателите на Русия, зам. председател на ръководството на Московската градска организация на Съюза на писателите на Русия, началник на художественото студио на писателите на въоръжените сили на руската федерация „М. В. Фрунзе”. Удостоен е с Държавна награда на Русия и с други значими отличия, между които Националната награда „Петър Велики”, кавалер на Ордена на Честта, също и на орден на Руската православна църква на името на светия благоверен княз Данаил Московски. Автор на повече от 40 стихосбирки в това число и детски, на книги с есета, текстове за песни, преводни книги. Книгата му с текстове за песни – „Жеравче” е летяла в космоса на межд. орбитална станция „Союз ТМА – 5”, а стихосбирките му „Трите имена” и „Златното крило” са на борда и в околосветските морски плавания на учебните кораби – платноходи: „Надежда” и „Крузенщайн”. Името на Владимир Силкин носи Библиотека Втора в град Ряжск, а също и литературният салон в Ряжския крайеведчески музей.
НА ДОБРА ВОЛЯ

                             На Александър Трифонов

На добра воля мряната не кълве,
щуката във вировете не пляска.
И на булгур ментов няма да се спре
ленивата, отспала си платика.

В чепатите подмоли почива сом,
в острицата – бабичката се гали,
не дълбае распера в малките храсти дом –
да се съвземе, да се поохрани.

Отминаха кълването, слуката,
септември листата вкарва в ямите,
щастието се обърка с мъката,
щастливи се учихме да бъдем – без драмите.

Хлопа раница по подгизналия ми гръб,
ненужен за днес ми е този спининг…
Само листото на вълната напомня лист на дъб,
само денят като в детството, син е.

* * *
                            На Сергей Казначеев

Не сте ли идвали случайно и у нас?
Съжалявам много, че не се е случвало!
В Ряжския край през есента – дори за час
за скука място няма как да налучкате.

Понякога се прибирам през септември –
копринените облаци да милвам нежно
и гледа, криейки се зад стръмни дебри,
на особнячеството ми реката небрежно.

Вървя, любувайки се на позлатата –
почти по злато винаги тук се разхождам,
жеравите, събиращи се за полет,
във всички блата наоколо сам оглеждам.

На гости често също ходя – на брат си –
направил е, пием с него домашно вино,
брезичките, които преди засадих,
като моми в прозореца надничат финни.

Жалко, че вие не сте идвали у нас –
много съжалявам, че не се е случвало!
В Ряжския край през есента – дори за час
за скука място няма как да налучкате.

ПЕПЕРУДА

Тъмно и хладно,
и лампичката мъждука.
Пеперуда се удря в прозореца,
пеперудка.

А навън е април.
А над кревата – рамчица.
Изстива твоята завивка…
Майчице!

Ще кажете – безсмислица.
Спи в това време пеперудата.
Но не и завинаги…
Майчице!

* * *
                            На Андрей Насонов

В тясно магазинче влизам едва –
оглеждам се, явява ми се дух!
Като лебедов лъх в градината –
цвят вишнев, прегръща ме пух.

И сред градината опустяла
ме връхлита с белотата си ден…
Чия сянка се промъква до оградата –
безтегловната, стара сянка в мен.

Нима всичко от случилото се е полет?
В паметта се разбива вятърът смахнат –
закъснялата вишнева пролет,
удивително късната пролет –не вяхнат.

ЗА ДОБРО

„Дъжд по пътя – за добро е!“ –
не веднъж това дочувам,
аз за път съм се настроил –
чанта лятото издува!
И вървя – дъждът след мене –
като в детството бонбони.
Четиридесет – с промени,
всичко е наред – отрони...

Лепне глина по краката –
мокра риза, мокро тяло.
Е, дъждец и по ръката –
виж как всичко е заляло!

Само ти за миг се бавиш,
крачката звъняща сдавил –
тук дъгата съм добавил,
над реката – мост изправил.

В чантата ми няма нищо,
от дъжда следите липсват.
За какво, душицо, нищиш
славеева песен чиста?!

ХИМН НА СЛЪНЦЕТО

Какво спокойствие е и каква тишина!
Как да не вярваш в скорошния си успех.
Слънчогледите пред самия прозорец са –
като малки слънчица ни светят отпред.

Голямото слънце изгрява, но не бърза –
на смръщените облаци глади гънките,
извечния си труд красив отгоре свързва
със спокойствието да топли лехички –
                                                   най-тънките.

Няма никаква суета в движенията си –
само вековната му, вътрешна сила.
Без тази сила в света нищо не се променя –
не би разцъфтяло, не би гласа си извило.
В ЗАХУПТА

В Захупта не садят вече тютюн,
а над реката издигат вили.
Все по-малко домашни кучета в Захупта
вдигат шум,
все повече скитници в Захупта са се
появили.

Но тук, задъхвайки се, славеите пеят
от любовната си страст увлечени.
И всички са роднини тук, и са си
свои – милеят,
за всичко – без да се смятат
познатите далечни.

* * *

Ето, че и август е към края си –
тъй показва календарът,
а в живота слънцето е в рая си,
всичко живо поздравява.

То изгрява, плисва се в прозорците,
пламъците му – горещи,
нито дъжд за теб, ни гръмотевици,
бесни ветрове – далечни.

И само ти си вече някак друга,
не такава, както беше…
Есента ще дойде скоро чувам –
да е топло искам вечно.

ВЪЛЧИЯТ ВОЙ

Тишина – предвестник на бедата!
Каква луна е излязла навън!
Няма я в селото светлината.
Защо ли?... Заприлича на сън…

В онази – в най-глухата тишина –
зад гробищната ограда
вият вълци към сивата луна,
вият за щяло и за нещяло.

Потреперва, чуе ли народът,
и звездите в небето примират.
Вълците година след година
радостта си нагоре изливат.

Така си е тук – така – век след век:
вият те като че ли гроб ровят…
Вият силно с мъката на човек,
но всъщност с щастието се борят.
 
ПЪТЯТ КЪМ ДОМА

                            На Виктор Новкин

Брезова гора, гора брезова – брезова…
Съумяваш ли да се вместиш във всичко?
По пътищата с безумно течение,режещо,
по пътищата забравени в нищото…

Пъдпъдъкът ще излети под краката ми,
вълчите следи ще намеря в тинята…
Как ще преживее без това душата ми?
Преживяла ли го е – като зимата?

ЦАРСКИ КЪДРИЦИ*

Трудно е да видиш днес саранка –
лилиите не се задържат,
дълго не живеят.
Царските къдрици се събуждат
рано-рано,
царските къдрици вятър ги люлее.

На всеки му се иска къдриците да милва,
на всеки му се иска къдриците да мачка.
Колко възторг в детския поглед те жилва,
щом ги види, щом къдриците го очакват.

Е, весели се, малчуган малък,
без уплаха –
царските къдрици дърпай, скуби.
Само че после не ще се срещнете сякаш,
колкото и да обичаш къдриците ти.

Царските къдрици са много
чувствителни,
царските къдрици са се издули от сълзи.
Ако са живи, пътя навън да са си
намерили –
път, недокосващ царските коси.

                 

* Царски къдрици е второто име
на растението „лилия саранка“,
записано в Червената книга
на Рязанска област
 
ТЪМНОСИВИЯТ ГЪЛЪБ


Пее гълъб до дъждовната локва –
не живее на топло през зимата.
Защото е нужен на Господ
този гълъб със земята се слива.

И единствено той на света знае
онова, което хората не разбират.
На близките си не се оплаква – мечтае.
Защо ли сърцата им да раздира?...

И лети си, лети, когато поиска,
и да мълчи не се изморява.
Не осъжда той никога хората ниски –
по нещо у всички тях различава.

Не, не може гълъбът да се сърди,
дори и сълзи да избиват в очите му…
Почакайте – дали просто птицата мъдра
на търпението си нас ще ни научи?

ВЛАК

        В памет на родителите ми

Сивият влак пронизва гората.
И разпръсква искри сред полето,
и летят гласове в синевата –
близки са, скъпи са за сърцето.

Разговорът ни никак не върви –
релсите думи не приближават,
знам, че пред татко и мама не ми върви:
от мен завинаги се отдалечават.

Превод Станислав Пенев
Из подготвената за печат книга
„Есен в Ряжския край“
 
 
Назад [ 3 ] Напред
реклама
 2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД Начало Логин форма