| Резултати от търсенето | |||
| Заглавие | To Paulo Coelho again |
||
| Рубрика | Резонанс | 2006 / октомври | ||
| Съдържание |  СЛАВЧО ИВАНОВИ след скорошното идване на бразилеца в България ще се множат въпросите на романовото писане, които мъчат литературознанието. Какъв е парадоксът – и последният роман на писателя отказва драстично среща с всякакъв пост модернизъм, ,... а е преведен на 60 езика и е издаден в невероятни тиражи. Дали един от най-търсените в света автори дълго няма да е загадка, щом е прав Тери Игълтън, за когото добрата литература не е “правене” и няма нищо общо с така наричания от нас “метод”.
Да, независимо от разнопосочните оценки за писателя Паулу Коелю - и с “Войнът на светлината” (2002) той си остава единствено онова, което той е. И след славата на “Алхимикът” този най-продаван по света автор днес продължава да убеждава, че не спират да съществуват действащи неизменно библейски истини, свързани със смисъла на човешкия живот. Това той не спира да прави и след “Алхимикът” - притчово просто, отмерено, в своя традиционен за роман обем - 150 страници: без никакви хипермодерни стилистични напъни. Като самотен съвременен романтик той напористо мисли, че единствено Аз-ът продължава да дава смисъл на битието. Субективизираният индивидуум – това ще е истинският му воин на Светлината, ако обаче следва своя Път – “отначало, по принцип”. И в последния му роман битува познатата Лична легенда, водеща към дълга ни човешки на тази наша Земя. И сега се говори за Избор – личностен и непретенциозен: за нашата ориентация по Път сред светите (не само светли!) неща в живота. Човешкото битие е нещото несъвършено - да, но тъкмо то остава Твоето Нещо – и тъжно, и мечтателно, отделящо от сивотата на другостта, включващо в универсуума само с онова, което смогнеш да променяш в себе си - редом със света до себе си.
 Човекът подлежи на само-усъвършенстване. Учителят живот може да стимулира само-развитието, роейки у индивидуума нови и нови смисли. Аналогичен оптимистичен епиграф на евангелиста Лука открива прочита на “Воинът на светлината”.
Промените “в” и “край себе си” – ето го духа и на непубликуваните досега Пролог и Епилог. И в тях Воинът е добротворец, който като децата “безпричинно” тича подир нещото с вярата не, а с убедеността си, че има живи съкровища - не само за избраници. Че все някога от мнозина ще се чуят “камбаните на Храма”. Нужно е и малко, и много – да се научиш да съзерцаваш Природата и да благоговееш пред Нея. Само тогава у Война започват да ехтят с цял глас потъналите някъде в бездните камбани.
Природата се враства в самия Аз, прави го родствен с Бог, щом остава силен култът към Детето, познат и от предните му книги. Днес Войнът на светлината му като истински (негов си) дадаист гледа на целия свят “с очите на едно дете”. За да е воин на Надеждата. Същевременно не всичко тук е само и само легенда, притча и мит за пораснали деца. Живи – затова и вечни, истински остават при всеки “вятърът, чайките, шумът на палмовите листа”. Реалните лъчения на притчата я правят многоструйна, и те също помагат да се долови звукът на неуловимото в потъналите камбани. Тези негови истини са част от една справедлива битка, която представя и реално битие на противоречията, и движение по пътищата на сърцето като “река от страсти”. Тук се включват дори онези пътеки, които са поемани от очите на другия “с дозата лудост”. И “лудите” пътища са онова нещо важно, което разграничава преходността от устойчивостта.
Прозренията на Война са по детски категорични. Като дете той ги утвърждава, понякога дори се абсолютизират истини, предлага се страстно един-единствен Наръчник – значещото под-заглавие на романа. На такъв войн трябва колкото вдъхновение, още повече мъдрият опит, който следва да се усвои - като от Указател. Опит плюс вдъхновение войнско правят амалгамата на Коелю. Така неговият Наръчник се изписва наистина библейски мъдро, бавно, дума подир дума, кратко, само на около 130 непълни с текст додолу странички. Изписвайки ги, той е питащото дете и мъдрият старец, който гледа другия “със” и “без страх” заради самотата и тъгата, “със” и “без вяра прекомерна” в самия себе си. За да се учи, вървейки по Пътя, за да поддържа диалога си с Другия, мълчейки понякога. И за да вярва, че е благородство постоянството, че светът съществува благодарение и на повторяемостта. Не е нужно да изреждаме всички прозрения на Коелювия Войн за света в него самия така, че да стане по-ясна задачата му да го представи като пълнокръвна и самостойна държава на Духа. Той е всякакъв – примерно, танцуващо дете на улицата, повярвало в налудначиви идеи, което може и да поплаче ей така. Но винаги странният за Другия войн на разказвача и тук следва себе си като самотен рицар по пътя на “строгостта и състраданието”, който като луд мъдрец по донкихотовски се води само от блясъка на собствените очи, без никога да поема чужда роля. Както с “безумеца” на Дон Кихот, той е смелият, лудостта - маската в движението по собствения Път. На Личната легенда. Той същевременно не е загадъчният “прав път “per vias rectas” в “Одисей” на Джойс, а сякаш носи нещо от привлекателността на Пътя у нашия Златомир Златанов. Особено с вярата в Личната легенда на онзи от другата страна на барикадата. Наръчникът на Коелю те кара да не се учудваш, че и Другият е със своя си Лична легенда – нито права, нито грешна. Сабята е в ръцете на Бога.
Наръчникът на умния и в чувствата си Войн на бразилеца не избягва онова, което стои близко до дидактиката на библейската проповед. Напротив, Коелю й се доверява докрай, предлагайки й чинно, като пред олтар и двете си ръце. Тя не е цел, тя е средство, отпращащо индивидуума, всеки остойностяващ се Аз към себе си като движение на Лична легенда. Бразилецът пише не за себе-познанието като абсолют и даденост, а за само-знаенето като евентуален текущ процес, за Пътя единствено твой, за придвижването към него. Исус, предупреждава война си авторът, държи винаги вратата към Пътя отворена за всеки. Може и да се самозабавляваме като децата, но призванието ни е да следваме волята Божия, войнът му винаги да е нащрек за повратностите по Пътя.
Последният роман на Паулу Коелю също носи идеята за Словото като Божие послание до нас. Притчите са откровение светая светих, те вдъхват доверието, че Бог е винаги с теб и в теб, че ти никога не си забравеният на нашата и грешна, и единствена Земя, а си светлината, чиито войни самотни сме самите ние. Не сме универсууми, а хора, които само се стремят към себе си. |
||
| Заглавие | Why the honest house, like the honest man, should be consistent and reasonable |
||
| Рубрика | На показ | 2006 / септември | ||
| Съдържание |  Виолета ТончеваРазсъждения по повод изложбата на Павел Койчев “Къщите, лятото, морето... една идея за ваканционно селище”, осъществена със специалното участие на художник-фотографа Иво Хаджимишев, в Дома на архитекта, с която Галерия САБ (Съюз на архитектите в България) Варна участва в Международния фестивал на визуалните изкуства “Август в изкуството” 2006.
Едва ли има по-добро място за тази експозиция от възрожденската къща, която предлага най-естествена отправна точка за философско-артистичното пътешествие на Павел Койчев във времето. Неговите изящни и вдъхновяващи къщи, изградени с естествени материали, обработени на ръка, точно пресъздават строителни технологии от миналото, но не се отказват и от удобствата на цивилизацията. На съвременен архитектурен език те биха могли дори да се охарактеризират като реализирани обекти, макар че материалността им е привидна. Защото, както е с всички големи произведения на изкуството, къщите на Павел Койчев пренасят послание. То върви от миналото към бъдещето, за да отправи предупреждение към настоящето, да изрази реакцията на автора срещу нашето бягство от естественото, да предложи дори защита срещу всичко изкуствено и подправено. Логиката на концепта се основава върху презумпцията за градеж, населяван и обитаван, не от какви да е, а от духовни строителни материали като морал, дълг към природата, към изкуството, в крайна сметка дълг на твореца към себе си... Последното е иманентна част от себевъзприятието на Павел Койчев и обяснява пределно ясно защо творчеството му е толкова оригинално: “Там, където вървят всичките, ти не бива да вървиш. Можеш като гражданин, като човек да си абсолютно дисциплиниран. Но в духовната сфера си длъжен да се чувстваш свободен. А това става само когато се съпротивляваш. Спасението е там”.
 В тези думи е целият Павел Койчев. Един творец, който никога не изневерява на това, което носи в себе си, каквото и да му струва подобна последователност или - ако предпочитате - подобно кредо. Което Павел Койчев не знае, е че неговите схващания за творчеството поразително съвпадат, дори чисто лексикално, с тези на архитект Хауърд Роурк – изключително талантливия и до крайност отстояващ себе си, герой на Алиса Розенбаум. С художествения псевдоним Айн Ранд, тя създава книги, които поставят началото на литературни течения и моделират манталитета на цели поколения интелектуалци – не само в Америка. И не само тогава. И какво от това, че между Хауърд Роурк и Павел Койчев лежат няколко десетилетия. Десетилетията са имагинерни и нямат никакво значение, защото двамата – литературната и реалната личност – всъщност живеят в едно и също духовно време.
Заради този паралел (а и след като Павел Койчев прехвърля границите на скулптурата, архитектурата, философията, защо да не разширим възприятието със средствата на още едно изкуство – литературата), подарявам на Павел Койчев (с нескрито удоволствие) цитати от преведения неотдавна на български език роман “Изворът” на Айн Ранд. Вярвам, че в тях той ще познае себе си:
“Обясни как оживява идеята във всяко същество или творение. Обясни също защо, ако и най-малка частица измени на тази идея, съществото или творението умира... Другите къщи са построени, за да впечатляват, моята къща е съградена според своята вътрешна логика... Всяка частица от къщата съществува, защото тя има нужда от нея... Къща, която да обикна, къща, която да е важна за мен... Честната къща, също като честния човек, трябва да е последователна и смислена... Когато заживея в тази къща, ще поведа нов живот и дори най-обикновените неща, които върша във всекидневието, ще придобият някаква почтеност или достойнство. Не се учудвай, ако ти кажа, че ще живея в хармония с тази къща... Повечето хора строят така, както живеят – рутинно, без осмисляне, според случайността. Но има и малцина, които си дават сметка, че къщата е истински символ... Всички ние живеем в собствените си мисли и съществуването е опит да претворим този живот във физическата действителност, да го изразим с движение и форма. Къщата е проявление на нашия живот...”
 Все пак, би било прекрасно, ако я уловим... Сякаш репликира на това място художник-фотографът Иво Хаджимишев, чийто огромни панорамни пейзажи - два дигитални принта на пощадени (все още) от урбанистичната инвазия кътчета на Българското черноморско крайбрежие (енигматичния Камен бряг) дописват въздействието на целия проект в един хармоничен диалог между творците.
Нещо повече. Павел Койчев и Иво Хаджимишев очакват в диалога им да се включат и други. Докато все още има надежда ... За Природното и Човешкото, ако разсъждаваме с мотото на тазгодишното издание на Международния фестивал на визуалните изкуства “Август в изкуството”. Надежда и, че няма да се сбъдне прогнозата на големия морски изследовател Жак-Ив Кусто, според която човекът може да се окаже единственото същество на земята, изгубило инстинкта си за самосъхранение. |
||
| Заглавие | |||
| Рубрика | Поезия | 2007 / ноември | ||
| Съдържание |  Павел Цветков е роден през 1971 г. във Варна. Завършил е СУ “Св. Климент Охридски”, специалност българска филология. Работи в родния си град. Първи лауреат на Националната награда за млад автор “Андрей Германов” (2007), учредена от Общинския съвет - Варна.
|
||
| Заглавие | Requiem for the poet Peyo Yavorov. |
||
| Рубрика | Памет | 2005 / септември | ||
| Съдържание | ПАНКО АНЧЕВ
 В България никога не е било достатъчно да си само поет. В България никога не е било удобно и спокойно да си поет. Дори е опасно и цената да си такъв е прекалено висока, непосилна дори. Затова и нашите поети са все мъченици, неудачници, страдалци и никому непотребни люде, подложени на присмехи обидни, на хули и подигравки. И осъждани на смърт или убивани като кучета по квартири и площади.
Това е поетът в България. Поетът, който другаде е пророк, съвест, упование, много повече от поет.
Защо е тъй в нашето нерадо отечество?
Прекалено много ежедневие има в нашето национално и общодържавно битие. Поставени пред избора “оцеляване в полусвободата” или “съществуване в робството”, между “преклонената главица остра сабя не сече я” и “тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”, ние просто нямаме време да се радваме на красотата, да мислим широко и отвлечено, да търсим големите истини. Ние не подготвяме нашия избор, а избираме начаса, мигновено, веднага. Тайните на битието са тайните на физическото ни оцеляване в сблъсъка на различни чужди интереси. Как да мисля за вечността, когато не знам какво ме очаква утре! Затова и тези, които говорят красиво, които казват, че няма от какво да се срамуваме; че трябва все пак поне веднъж да се заслушаме в гласа на сирените, защото е красив и омаен; че “свръхземните въпроси, които никой век не разреши”, са зададени и на нас и ние също трябва да търсим техния отговор, ни изглеждат луди, шантави и най-вече опасни. Като П. К. Яворов!
И преди Яворов поетите са търсили вечните истини и са разрешавали неразрешимите дилеми на човешкото съществуване. Но пръв Яворов опъна до скъсване нишките на битието и изрече онова, което се виждаше и с просто око: българинът е сам, измъчен, изтерзан до крайност, нещастен. И не защото Бог го е създал такъв, а поради трагичното стечение на обстоятелствата, поради бездушие, алчност, егоизъм и безверие, които действителността му подарява. Човекът, българинът, изкупва чужди вини, гърчи се заради чужди грехове и е разпънат на кръста на Европа заради нехайствата, алчността и бездушието на своите покровители. Затова и неговото ежедневие е истински ад. Затова и в простите радости се таят коварни заплахи, непредвими изненади и скрити погроми. Как да се радваш! Как да въздишаш по луната и звездите! Как да обичаш просто и естествено, когато не е възможно да живееш просто и естествено.
Поетът Яворов търси изход. Той непрестанно търси отдушник, спасение, избавление. И ги намира в празни химери, в светски авантюри, в невъзможни любови и най-сетне – в куршума в своето слепоочие. Защото за него е по-честно “да пробие свойто слепоочие”, отколкото да живее унизено, в подлости и мръсотии. Той всъщност знае, че изходът е невъзможен. Той знае, че пътят, по който тръгва за поробена Македония, е път без изход, път безнадежден! Той знае, че самоубийството само ще усложни и без това сложната му съдба, но какво друго да направи. Какво друго може да направи Поетът, когото считат за ексцентрик, развратник, лъжец, наивник, ренегат, празнодумец, а той е само един разплакан самотник. Самотник, който е осъден да преживява човешките неволи, страдания, изкушения и надежди. Самотник, който е натоварен от съдбата да освобождава другите от самотата, да ги спасява от отчаянието и да им вдъхва смелост, решителност, порив към свободата. Самотник, който е приел да бъде знаме, съвест, истина за хората.
И аз ви питам сега, госпожи и господа от началото на ХХI век, възможно ли е такъв човек да бъде естествен, добродушен, грижовен, усмихнат, забавен. Може ли той да бъде като всички нас?
Не е ли дошло най-сетне времето да осъзнаем, че Поетът е човек от друг свят, слязъл при нас заради нашето опрощение и бъдещ живот.
Такъв човек беше и Поетът Яворов. Слава Богу, че българите отдавна осъзнахме какво величие съдържа неговото литературно дело и колко страдален бе неговият земен мъченически живот. Слава Богу, че България съхрани спомена за гражданина от Чирпан, Стралджа, Поморие, София и Нанси и почита неговата светла памет. Това дава надежда, че не всичко е изгубено; че има бъдеще за нас, българите; че земята ни не е поругана; че вярата ни не е предадена.
Бог да прости Яворова!
И нека е вечна и светла паметта му, защото без Яворов не може да има България!
Слово при откриване Яворовите дни в Поморие, 21.VII.2005 г.
 Memory: Requiem for the poet Peyo Yavorov – address by Panko Anchev. |
||
| Заглавие | Византия и духът й в българската култура |
||
| Рубрика | Дневник | 2007 / април | ||
| Съдържание |  Худ. Тереза Зиковска
И така, от 1 януари вече сме пълноправни членове на Европейския съюз. Радостта от изпълненото дълго очакване започва да се смесва с неверието за скорошно “светло бъдеще”. Търпението очевидно се изчерпва и бедните социални слоеве са сериозно изплашени за участта си. Скоро никакви приказки за нарастване на брутния вътрешен продукт няма да успокояват хората и да ги примиряват с властта.
Но нека оставим на политолози и социолози социално-политическите проблеми, възникнали след влизането ни в Европейския съюз. Много по-важно е да се разсъждава днес за позицията на България в Европа, за нейното място на равноправна в културно, духовно и политическо положение на континента и света. Ние трябва да се разположим върху европейската карта на ценностите и да видим с нови очи себе си. Знаем, че върху географската карта държавата ни е толкова малка, че понякога не се забелязва, но нима и нашата “държава на духа” е същата? И ако е също толкова малка, какво ще направим, за да разширим площта и пространството й, за да бъдем не просто забелязвани, но и с подобаващо на историята ни значение в културата на народите?
Малкият народ е като окован с вериги човек – нито може да се движи бързо, нито може сам да решава съдбата си. Още по-малко пък да отиде там, където иска. Но ако този човек не е в състояние да избира физическото си разположение, никой не е способен да окове неговия дух и да го накара да мисли и чувства по своя воля и образ. Разбира се, условията винаги налагат някакви рамки. Поробеното тяло поробва в някаква степен и духа, но не изцяло.
Ние трябва да приемем участта си на малък народ, който е ограничен от геополитиката и принуден да живее според разпоредбите на големите, силните и богатите и да се храни предимно с трохите, изпадали от тяхната пищна трапеза. Няма защо да се противим открито физически или политически на тази реалност, защото не сме в състояние да я променим. Бунтът на малкия и слабия срещу статуквото се наказва сурово. Затова е по-добре и по-мъдро да се примирим видимо, да преклоним главите си пред могъществото на “великите” и да ги уверяваме, че се радваме на тяхната мощ и я почитаме. Срещу уважението и почитта току-виж сме си изпросили я някоя помощ, я някое благоволение под формата на долари или евро, а може и нови фабрики и заводи да ни построят, та да има къде да работят нашите хора.
Аз не намирам такова поведение за унизително. Народите и държавите са като хората, но не съвсем. В отношенията между тях действат други закони, а не законите на честта и гордостта. Смирението в политиката на малкия народ е повече достойнство, отколкото порок. Разбира се, всяка отстъпка, позор дори, има граница, отвъд която не бива да се отива. Но нека не се палим и пъчим, а да се огледаме около себе си, да се вгледаме вътре в себе си, за да преценим как да продължим да бъдем вътрешно свободни, горди, богати и силни.
Модерната българска култура се е развивала под влиянието на западноевропейската и на руската. Тя е успявала да усвои това влияние, да го вкара в своята същност и да го превърне в траен свой елемент, равностоен на всичко, което бихме могли да приемем като “изконно” българско. Една култура е силна, не когато се развива изолирано от останалите, а когато е под тяхното благотворно влияние. Когато сме имали велики творци, опитът на другите е бивал винаги полезен и се е въздигал високо. А когато сме изпитвали недостиг на ярки имена, досегът с чуждото е стимулирал появата на таланти.
Българското възраждане в лицето на Христо Ботев и Нешо Бончев постави въпроса кое от чуждата култура и литература следва да се популяризира у нас: онова, което отговаря на родните условия и лесно може да покълне в националната ни почва, или високите образци, признати от съответните народи като такива. Христо Ботев и Нешо Бончев дават различни отговори на поставения от времето въпрос. Христо Ботев счита, че е редно “да се внасят” такива автори и творби, които съответстват на духовното ни равнище и лесно и бързо ще запълнят празнината от културни ценности. Нешо Бончев приема, че една национална култура като нашата е длъжна да следва класическите образци и да се учи от тях и чрез тях да влияе върху народностното съзнание. Разбира се, този спор е леко схоластичен и поради това отговор му дава времето, а не спорещите. И единият, и другият е прав, защото изхождат от различни принципни позиции. По-важното е, че никой не изключва външното влияние и общуването с чужди култури. Точно обратното, и Христо Ботев, и Нешо Бончев, а и всички български интелектуалци преди и след тях разбират българската култура като отворена за влияние и взаимодействие култура, а не като епигонска. Тази култура сама избира какво да възприеме, колко време да го задържи в себе си и кога да го изхвърли или намали силата му. Ето българското достойнство!
Българското достойнство не е в постоянното напомняне, че трябва “да се европеизираме”, а в усилието системно, систематично и интелигентно да усвояваме високите образци на европейската култура, литература и изкуство, като изучаваме в дълбочина техните идеи. Нашето приобщаване към Европа е да проникнем в добродетелите на нейната култура, да ги съпоставим с нашите и да им придадем български смисъл. Така ще създадем родна култура, но не папагалска, а органична. Защото ние вече сме натрупали в себе си предишни елементи, вписали сме ги в нас и ние самите сме се вписали в тях, дали сме им означения на нашия език. И сега колкото и да търсим френските поети и писатели у Иван Вазов или руските в него, все ще опираме до своеобразието и оригиналното звучене на нашия литературен патриарх. Той е немислим без Юго и Евгени Сю, както и без Пушкин, Некрасов или Толстой, но всички те са в кръвта, а не в думите му. Те не го обезличават не само заради огромния му талант, заради неговия могъщ гений, а защото функционалните способности на българската литература и култура са огромни. Или да вземем преп. отец Паисий Хилендарски. Какъв само възел от модерност у него! Цялата европейска култура и философия е събрана у този български гений, за да изкристализира в идеята за националната държава. Та това са идеите на френското просвещение, тласнало европейската модерност към рационализъм, национализъм и висока степен на индустриално производство. Преп. Паисий е истинско дете на модерна Европа в България, което с български думи изрази българските идеи и им придаде всеобщност, каквато българите отдавна не са притежавали. Вижда се, че още в зората на своето модерно съществуване нашата култура вече е изработила достатъчно защитни тела, които й дават увереността, че може да живее самостоятелно – макар и под чужди непосредствени влияния и типологични сходства.
Но защо все пак въпреки трагичните превратности в националната ни съдба успяваме да се запазим и да не се превърнем в епигонска култура? Отговорът на въпроса е в далечното минало на българския дух, в зората на неговото проявление върху българската народност.
Българската култура се ражда в утробата на византийската и съществува върху стабилните й основи повече от 1300 години. Това създава, макар да не се осъзнава в пълна мяра и поради това не се афишира отчетливо, “имперско самочувствие” у българския творец. У нас не се говори за подобно самочувствие, защото самите ние все още не сме оценили значението на Византия и византийската духовност за нашето собствено битие. Силата на тази традиция проличава по време на Възраждането, когато българската модерна култура приема дух в условията на слаби интелектуални центрове и когато самата култура е преди всичко просвета и книжовност, а интелектуалците – духовници и учители; тогава изобщо няма литературен, художествен и музикален живот. Няма дори установен единен книжовен език и живот, да не говорим, че почти цялата истинска интелигенция е в емиграция. При такова състояние на българската култура влиянието на чуждата култура би могло да бъде убийствено за нея. Но тя не само не е смазана още при раждането си, но твърде уверено, равноправно и с подчертано достойнство се съотнася към европейските духовни ценности. Самата тя нямаше никакви собствени художествени образци, никакъв свой модел на устройство и функциониране на културния живот, ала не изкопира чужди модели, не се подведе по модното тогава – напротив, тя се опълчи и осмя напъните на доморасли “интелигенти” сляпо и глупаво да повтарят като папагали чуждото и ги нарече сполучливо “криворазбраната цивилизация”. Откъде този разум и мъдрост? Тук и сега именно се задействат традициите на византийската духовна култура, нейната устойчивост и неподатливост на отклонения от поетия път на развитие. В резултат на изградената надеждна “имунна система” въз основа на византийската българската култура бързо създаде свои класически образци и майстори от висок ранг.
Другата опора на културата ни, която я предпазва от срутване под тежестта на чуждото в онова време, е Православието, което е иманентна същност на византийската култура.
Но византийската традиция и Православието не са просто някакви “родилни петна” по българската култура, а нейна същност, изразяваща се в умението да усвоява опита на другите, да го анализира и преценява от гледната точка на собствената си необходимост и способност да го асимилира. Византийската култура никога не се е поддавала на каквато и да било “модерност” и не се е увличала по преходното. Тя се отличава с достойна “уседналост” и задълбоченост.
В българската култура не са малко периодите, в които тя е обзета от нетърпение “да достигне напредналите”. И то да ги достигне веднага, в този миг, защото изпитва “срам” от домашните си традиции. Тези страсти избуяват с особена сила след Първата световна война, когато жаждата по “модернизмите” става почти неутолима. Но българската култура не се поддава на подобни призиви. Тя мъдро предпочита търпеливото отсяване на зърното от плявата; докато не проумее сама себе си и готовността си да приеме нещо отвън, тя не посяга към него.
Това пак е духът на Византия!
Православието дава на българската култура мъдростта постоянно да търси истината и да не се поддава на сектанство, а да постига постоянно пълнота и величие.
Днес отново е модерно да се говори за много цивилизации по българските земи, чиито наследник била българската култура. За да бъде една култура наследник на някакви традиции, трябва да е получила наследството си чрез непосредствен контакт и от непосредствен носител. Онова, което е “в земята”, не принадлежи иманетно на това, което е върху нея, защото е мъртво и неизползваемо. Културата не е съставена от изкопани съдове, зидове, стени, монети... Нейната традиция не е в музеите, а в живия дух, с който е осенена и който я одухотворява. Лъжа е, че имаме зад себе си и в себе си някакви седем цивилизации. Вътре в българската култура живее духът на една голяма и плодотворна цивилизация: византийската.
Византия е майката на българската култура, а българската култура е законната наследничка на византийската цивилизация. За нас, българите, тази истина е все още недотам открита, а и ние като че ли се плашим от нея, приемаме я за опасна и обезличаваща. Твърде дълго сме бягали от Византия, подведени от клеветите, че ролята й за нашата съдба е повече отрицателна, отколкото положителна. Започнем ли обаче внимателно и задълбочено да изучаваме себе си, непременно ще открием чии деца сме и коя е нашата истинска майка. Ще осъзнаем непременно кои са факторите, които са ни запазили в непосилните за други изпитания. Ще видим, че Православието и Византия са двата стълба на българската култура, на националната ни идентичност и достойнството ни. Те са реалните европейски измерения на българската духовност и нашата защита срещу обезличаването, унижението и безсмъртието на малкия български народ. |
||
| Заглавие | Покръстването на българите |
||
| Рубрика | Без рубрика | 2007 / юни | ||
| Съдържание |
Разпространението на християнството по нашите земи и особено официалното покръстване на българите, извършено от св. цар Борис-Михаил, се разглежда обикновено като разпространение на една масова идеология. Изключение не правят дори историците на българското православие и на православната ни църква. Това може да е удобно за изследователя, защото го улеснява в подреждането и тълкуването на фактите, но в крайна сметка води до неверни изводи. Защото логиката и механизмите в разпространението и усвояването от обществото на някоя идеология е по-различна от логиката и механизмите в разпространението на религията. Особено през Средновековието. И особено на християнството! Това е крайно необходимо да се знае и отчита, защото приемането на една вяра като християнството от хора езичници (в редица случаи политеисти) през Средновековието е акт не на разум и пресметливост, а на вътрешна потребност. На днешния човек му трябват много разумни аргументи и разсъдъчни действия, за да приеме една идея и да я направи свое убеждение. Модерният начин на мислене на буржоазния човек е свързан с намиране на доказателства и потвърждения на истинността на еднo или друго твърдение. Не чудото убеждава, а хладнокръвният разум, фактите от практиката, онова, което може да се види и докосне с ръка. Тогавашните хора не са били като нас и ще бъде неправилно, ако ги отъждествяваме със себе си, когато се мъчим да разберем техните постъпки и дела. Разпространението на християнството е проблем на изучаването на цивилизациите. Християнството променя света, предоставя ново разбиране на човешкото съществуване и на човешката организация в общество и държава. Тази промяна е радикална; тя дава тласък за създаване на нов тип отношения. Християнството е новата история на човечеството.
Историята на Християнската църква доста подробно и убедително проследява пътищата на това разпространение по целия свят. Но аз мисля, че тя все още не успява да ни каже как и по какъв механизъм Христовото учение прониква в племена и народи; как променя тези народи; на какъв етап от тяхното развитие ги завладява; каква е (и дали е различна) скоростта, с която християнството се възприема от различните народи и племена; зависи ли тази скорост от епохата и държавното устройство.
Различните народи приемат християнството в различно време, но на определена степен от своето развитие и самоосъзнаване. Очевидно е, че е необходимо съответният народ да е “узрял” за тази религия, за да може да повярва в Християнския Бог. Вярата не може да се наложи силом; тя не се поддава на административни наредби, царска воля и политически съображения. Но преди да досегне целия народ, вярата трябва да стане част от самия човек. Това никак не е просто – особено за онези времена, когато езичникът си е имал своя вяра. “Преобръщането” му едва ли е било възможно единствено благодарение “контактите” с християни или дори с активната мисионерска дейност на църквата. Да не говорим, че силовото налагане рядко е имало успех.
С контактите на славяните с местното население на Византия в зората на тяхното заселване по българските земи и мисионерството на Константинополската патриаршия се обяснява разпространението на християнството преди официалното покръстване на българите. Безспорно е, че това е важно условие и причина, но би било интересно да се изследва защо славяните и прабългарите, които са били езичници, не са успели да “дехристиянизират” своите съседи, та дори и цялата Византийска империя. Напротив, ромеите християни постепенно и уверено са приобщавали към себе си и своята вяра дори и тези, които в определени случаи са ги покорявали и поставяли в политическа и социална зависимост. Говоря не изобщо, а за времето, когато християнството е организирало своята Църква и чрез нея държавата провежда политика на разширение и утвърждаването му като официална религия. Докато християнството в ранния си стадий е просто “споделяне” на свидетелството, на чудото с живота, смъртта и възкресението на Христос в V, VІ и VІІ век, а още повече през VІІІ и ІХ век, то съзнателно и организирано увеличава своите територии и обхвата от хора и народи. Т.е. става дума вече за вярата на масата, на народа и държавата. И точно поради това трябва да се каже, че никой народ не е християнизиран насила, чрез меч и проливане на кръв. Защото - казва Хегел - “религията е нещо вътрешно, представляващо изключително дело на съвестта.” (Хегел. “Философия на историята”, т. ІІ, 1995, с. 161)
Славяните и прабългарите се християнизират преди още да бъдат официално покръстени от светия цар Борис-Михаил през ІХ век. Това става постепенно и при много сложни условия. От една страна, докато живеят на територията на Източната римска империя, те са заобиколени от хора, които са част от Християнската църква. Византия е християнска държава, в която християнството е не просто официална религия, но и е организирано институционално, включено е в държавата и признато за нейна духовна основа. Църквата разширява неговия обхват, като по този начин подготвя “интервенцията” и на държавата. Държавата служи на Църквата, но и Църквата подпомага, осмисля и дори служи на Държавата. От друга страна обаче, тези славяни и прабългари са подложени на репресивния натиск на своята държава и своите сънародници, които не признават новата вяра, които са езичници и са враждебни към християнството. В определени исторически моменти България е по-силна от Византия, побеждава я на бойното поле, принуждава я да й се покорява и дори се готви да я замести като главен субект в европейската политика. Но въпреки това процесът на християнизация на България върви откъм Византия с нарастваща скорост и успех, а не се забелязва процес на “дехристиянизация”, на възвръщане на езичеството. Защо?
Езичникът възприемал новата религия, защото тя му давала ключа към душата му; обяснявала му същността на собственото му битие; откривала му истините за устройството на света. В християнството “най-задълбочената мисъл е свързана с образа на Христос, с историческото и външното, и величието на християнската религия се състои именно в това, че при цялата тази дълбочина тя лесно може да бъде усвоена от съзнанието от външната страна и в същото време да подбужда към по-дълбоко проникване. По същия начин тя съответства на всяка степен на образование и в същото време удовлетворява висшите изисквания.” (Хегел. “Философия на историята “, т. ІІ, 1995, с. 152) Християнството обединявало хората в общност от братя, на които осигурявало еднакви права, стабилна организация, спокойствие, увереност и справедливост. Християнският Бог за разлика от езическите божества и идоли придавал смисъл на човешкото съществуване, въздигал човека и му откривал истината за доброто и злото. Християните живеели различно от останалите. Те били праведни и тяхната праведност привличала останалите и ги приобщавала към Правата вяра. Въпреки забраните, насилията и гоненията! Разбира се, не може да се пренебрегва или подценява ролята на специалните мисионери, които самата Църква изпращала по нашите места, за да проповядват християнството. Ала мисионерът не би постигнал нищо, ако нямаше истински реални примери за правотата на своята мисия.
В продължение на 3 - 4 века християнството трайно се настанило по българските земи и се превърнало в основна религия за българите (Вж. Проф. д-р Тодор Събев. “Самостойна народностна църква в Средновековна България”, С., 1987, стр. 72 - 131, както и Приложение – карта №1). А и самата държава още при хан Крум придобила облика на модерна за Средновековието централизирана феодална държава, нуждаеща се вече от нов тип управление, нова религия, която да обединява съсловията и да ги подчинява на ханската власт. Тогава съвсем естествено възникнал проблемът за официалното признаване на християнството като държавна религия, която е в състояние да изпълни тази важна историческа задача. Модерната средновековна държава, която се изграждала в имперски стил, трябвало да има своя държавна религия. Езическите вярвания вече били отживелица, а и не притежавали такава събирателна сила, която да е годна да обединява народа в държава, да мотивира и стимулира населението за вярна служба към нея. В държавата трябва да доминират едни закони и един морал – иначе се стимулират центробежните и деконструктивните сили. Това ставало особено необходимо в тогавашна България, защото се ускорявал процесът на рязка социална диференциация от феодален тип, която натрупвала нови противоречия и изисквала нов тип управление. Официално покръстване означавало да се въведе изцяло в държавното устройство християнският принцип и морал. Върховенството на властта ще придобие нравствено оправдание, защото ще бъде осветено и благословено от Църквата, защото ще се приеме, че владетелят е най-добрият, най-способният и единственият Богоизбран измежду всички. Феодалната държава не е племенна организация, създадена единствено за водене на войни и набиране на плячка, а обществено-политически организъм за икономическо и културно развитие. Т.е. тя спомага за нравственото и творческото въздигане на своите членове. Е, това се отнася изключително за управляващата класа, но е различно от принципа на езическата държава.
Княз Борис осъзнавал тази необходимост и приел мисията да довърши строителството на новия тип държава. За да осъществи успешно мисията обаче, е трябвало да се съобразява с множество обстоятелства – вътрешни и външни. Българският народ е бил напълно “узрял” за този акт и Борис просто го е извършил. Той нито е бил принуждаван, нито възпиран да го стори. Но се е налагало да действа внимателно, съобразително и предпазливо. Защото официалното покръстване е сложен политически, а не обикновен религиозно-църковен акт.
Коя е причината за съпротивата вътре в държавата, в болярството и сина му Владимир-Расате? Този въпрос е много важен за разбиране на грандиозния трансформационен процес, протичащ в българската държава през втората половина на ІХ век.
На границата между две епохи винаги има сили, които теглят напред или връщат назад. По същество покръстването, осъществено от Борис-Михаил, е една истинска феодална революция. От там насетне феодализмът се разгръща с пълна сила. С едно моментно спиране, разбира се, което е обичайната следреволюционна реставрация – контрареволюцията на Владимир. Това не е реакция толкова на самото християнство, колкото съпротива срещу официалното му приемане за държавна религия и създаването на християнска църква на територията на България. Т.е. това е контрареволюция. Защото поставеното върху нови основи държавно устройство очевидно пречи на интересите на Владимир и кръга около него. Те са срещу “лошия закон”, който Борис-Михаил е въвел, а не срещу вярата. “Лошият закон” е новият тип устройство на държавата, новите критерии и принципи, по които функционира християнската държава.
Защо Борис-Михаил приема християнството от Константинопол, а не от Рим? Този въпрос доста измъчва българските историци, защото неговият отговор сякаш дава обяснение на по-сетнешната ни историческа съдба. Едва ли трябва да виним св. Борис-Михаил за сегашното материално неблагополучие и политическа малоценност на българите, но сме длъжни да отчетем, че неговият избор в никакъв случай не е станал под натиска на обстоятелствата или че владетелят е бил едва ли не шантажиран от византийците, за да направи предопределен от тях избор.
Ако св. Борис-Михаил е бил изправен пред равностоен избор, между какво всъщност е трябвало да избира? Между Източната и Западната Римска империя? Или между Източната и Западната християнска църква, т.е. кому да бъде подчинена Българската църква и кой да ръкополага епископите и владетеля? Между една или друга цивилизация?
Аз допускам, че светият наш покръстител си е задавал тези въпроси и е стигнал до истината за своя избор след дълбок и верен анализ на цялостната “геополитическа” обстановка, в която му се е налагало да живее. Западната римска империя вече не съществувала. Тя се била разпаднала под напора на външни и вътрешни сили. Новообразуваните държави имали различни интереси; често воювали помежду си и съвсем не работели за някакви общи цели. Феодалната разпокъсаност на Запада не можела да бъде привлекателна за един владетел, който мечтаел за голяма и силна държава, която да съсредоточава в себе си и мощта, и славата на Римската империя. Нему бил нужен пример, но и помощ в осъществяването на идеята – от Запада не можел да ги получи, защото Западът не е пример за подражание; намирал се е в състояние на разпад и упадък, а българският владетел жадувал възход и разцвет, какъвто в общи линии преживявала по това време Източната Римска империя.
От друга страна, Борис-Михаил разбирал дълбоката същност на източното християнство, даващо свобода и независимост на поместните църкви, в които богослужението се води на езика на народа. Западната църква съществува на друг принцип. Върховенството на папската власт диктувало други взаимоотношения между държава и църква. Те можели да бъдат нарушавани, но трудно, и не били желателни. На Изток владетелят фактически доминирал над Църквата, макар да получавал от нея скиптъра на своето могъщество. И още: съборното начало на Източната църква ще да е удовлетворило благородството и “демократичното” чувство у св. Борис-Михаил. Това начало било присъщо и на духа на българския народ, на установилите се традиции в християнските общини. България е можела да бъде част от византийската цивилизация, да устройва държавата и обществото по византийски образец, но да запазва самостоятелността и независимостта. Нещо повече: да оспорва първенството на Империята и да жадува да я измести от историческата сцена.
Аргументите, които са накарали св. Борис-Михаил да приеме върховенството на Константинополския патриарх, били естествени и логични, поради което той свободно и лесно направил своя исторически избор. Християнството дошло по нашите земи от Изток, т.е. от Византия, поради което Източната църква напълно естествено приела в лоното си и българските християни.
Така приключил процесът на християнизиране на българите, на тяхното приобщаване към Светото православие. От тук насетне започва нова епоха в неговото историческо развитие. |
||
| Заглавие | Изток и запад в България |
||
| Рубрика | Дневник | 2007 / август | ||
| Съдържание |  Въпросът, по кой път да тръгнем – на Изток или на Запад, е съдбовен за народите от Изтока и особено за славяните. За първи и за последен път той се поставя пред българите през ІХ в., когато цар Борис І ускори процеса на християнизация на тогавашната българска държава. Но и самият наш цар покръстител едва ли се е колебал дълго, макар да ни се иска да видим в неговото решение някаква принуда от обстоятелствата или дипломатическа хитрост на неговата абсолютна власт. Борис приема кръста от Изток, от Византия и Константинополската патриаршия не защото е бил на колене пред необходимостта да запази своята държава, а защото е осъзнавал своята държава, своя народ и неговата култура като неотделима част от могъщата византийска цивилизация. И защото славяно-българският народ вече е бил изградил своето съществуване върху принципите на съборността и мистиката на източното християнство. Това не е станало изведнъж, а в дългия процес на християнизиране и пълно приобщаване към духа на византизма. Борис довършва този процес, като му придава държавнически смисъл с въвеждането на християнските норми и правила в държавното законодателство. От този момент нататък българската държава получава силата си не заради хищническата страст да плячкосва чужди земи, а за да организира поданиците си за създаване на народностна култура, основана върху универсалните византийско-православни принципи вяра и ценности. Държавата вече е не само военна организация, а и крепост на духа, културата, просветата, вярата. Т.е. тя е средновековно-цивилизована.Няма съмнение, че ІХ в. е драматично-граничен за България и българския народ. От там насетне българската история се движи строго логично и разумно – дори и в периодите на най-големи трагедии, политически беди и трагичен упадък. Държавата често изчезва, намалява нейната сила, като все повече изпада в политическа и икономическа зависимост от външни, чужди или близки на нейния дух, но никога не се променя, дори не се поставя под съмнение, цивилизационният избор на българския цар-покръстител. Независимо откъде идват освободителите, стоките, културните влияния и политическите зависимости, България е с лице на Изток.
Ние можем да оценим исторически този избор, като го свържем с по-късни събития в развитието на България и особено от края на Средновековието, когато България насилствено влиза в състава на Османската империя, и от началото на Българското възраждане през втората половина на ХVІІІ в., когато българската история се ускорява и сякаш изпитва желание и потребност да промени посоката на своя ход. Да, оказва се, че изборът на Борис І предопределя краха на българската държава в края на ХІV век. Православният Изток търпи тежко поражение и сякаш Православието е политически изцяло компроментирано. Византийската империя се разпада под напора на обективния исторически ход, като нейните най-страстни рушители са именно най-близките й родственици. Те именно воюват с толкова взаимна омраза и непримиримост и дори не помислят за общ отпор срещу противника-иноверец. Но кой всъщност е главният враг на Византия? Султан Баязид и неговата Отоманска империя или цезаропапизмът на Запада? И какво застрашават и какво разрушават османлиите, и какво западните християни?
Поставен така, въпросът за избора на българите между Изтока и Запада придобива особено измерение.
В края на ХІV в. държавата ни е напълно разрушена и заличена от картата на Европа. Но ние губим не една, а три български държави едновременно, защото точно по това време започва раздробяването на имперския тип държава и обособяване на малки държави, изградени не върху етнически или многоетнически принцип след завладяване на територии, а заради улесняването на икономическото развитие. Вече са започнали процесите на обуржоазяване на стопанския живот с появата на нов тип икономически отношения. Разпадането на империята стимулира тези отношения, които всъщност я правят невъзможна и ненужна. Но с развитието на тези отношения се забелязва отслабване на Православната църква и засилване на еретическите учения (най-силно и масово е богомилството). Широкото разпространение на богомилството по българските земи е показателно за прехода, който се извършва в икономическите, социалните и политическите сфери, а така също и за промяната в средновековното българско общественото съзнание. Настъпва ново време, което се нуждае от ново съзнание. Православието не може да отвори модерния буржоазно-капиталистически път, по който да тръгне оформящата се вече българска нация, нито да позволи свобода на раждащите се буржоазно-капиталистически социално-икономически отношения. За да се промени отношението на Църквата към обективния исторически ход, й е нужна реформация, ревизия на учението. Такава реформация се явява по същество богомилството, а и останалите тогавашни ереси по българските земи, със своя дуализъм и призив за неподчинение на официалната власт. Теорията за сатанинския произход на земния живот отваря пред човека вратите към “всичкопозволеното”, внушава му правото страстно да се стреми към печалби и богатство, да оспорва традиционната власт, която за средновековния човек “е от Бога” (както е записано в Евангелието) и да създава нова, вече от човека, власт. Разпадналата се средновековна власт, отслабената в резултат на много и различни причини, създава питателна среда както за разпространението на ересите, така и за ускоряване процеса на разлагане на феодализма и развитието на новите социално-икономически отношения. Няма съмнение, че България е в навечерието на нова социално-икономическа система, а това означава и пред буржоазна революция. Ние вече знаем от историята на другите народи какво означава това и не е трудно да си представим по-нататъшния път на България в историята. Този път преминава през великите географски открития, колонизирането на Америка и Африка, утвърждаването на абсолютната католическа кралска власт и утвърждаването на безпогрешността на папата, протестанството, индустриалното производство, завоюването на възловите географски пътища, през които преминават потоците от суровини и стоки за потребление. Това естествено щеше да се идеологизира положително чрез Ренесанса и Реформацията на Църквата, до която неминуемо щяха да стигнат под напора на историческите обстоятелства и необходимости българските ереси. Напълно допустимо е да мислим, че православието щеше да си създаде свое официализирано протестанство, което да оспори православието. България щеше да заеме мястото на днешния Запад.
Божият промисъл в историята на България проличава и се доказва именно в този сложен и съдбовен момент в развитието на народа и държавата. Поведението на българските владетели на трите държави, както и на феодалите и архиереите на БПЦ сякаш не осъзнава силата на османската заплаха и българските лидери имат прекалено неадекватно мнение за възможностите на българската политическа и военна съпротива срещу нашествието на иноверците, поради което не предприемат ефективни мерки за обединение на християните срещу общия враг. Турската заплаха се приема за поредна нормална агресия, каквито през Средновековието не са преставали да идват от Изток или Запад. Българските водачи все още се държат като напълно средновековни хора; те не само не осъзнават промените, но и не ги усещат и не мобилизират ресурсите, които новото време им предлага. Най-малкото, което можеха да предприемат, е да пристъпят към създаването на мощна християнска (православна и католическа) коалиция. А не го правят, защото истинският им враг като на средновековни хора в този момент е именно “папското християнство”, а не ислямът. Те допускат, че ислямът може да нарани тежко и дори да унищожи държавата, но не и църквата. Докато католицизмът ще ликвидира и двете институции. Ислямът смаза и ересите и предотврати православното протестанство! По-сетнешните проблеми (в това число и цивилизационно-историческите, свързани с нашето забавено историческо развитие), които българското православие, богословието и богослужението търпят през османското владичество, идват не от турците-османлии, а от Константинополската патриаршия.
Дилемата “Изток-Запад” не е обикновен въпрос, който интелектуалците си задават заради удоволствието от абстрактните дискусии, а е въпрос, произтичащ от късното повторно зараждане на капитализма на Изток и наличието на феодални форми на стопанство, когато на Запад капитализмът вече е набрал висока скорост и бере първите зрели плодове. Този въпрос се поставя най-вече там, където едновременно съществуват и се борят за надмощие Изтокът и Западът, т.е. аристократично-крепостното с просвещенско-либертианското, между Средновековието и Ренесанса. Казано по-просто и по-прагматично: между земеделието и индустриализацията. Дългият живот на феодалните форми на стопанство във време, когато почти навсякъде другаде интензивно се индустриализира икономиката, създава конфликт на нравствените норми и представи, родени и утвърдени от съответните политико-икономически системи. Този конфликт приема остри форми, превръща се в интелектуален и политически дебат за посоката на развитие. Старите норми се оказват по-морални и нравствени, заредени с повече човещина и осигуряващи на човека повече сигурност и уют в съществуването му, защото в тях е живо традиционното православие. Срещу тези норми се обявяват “новите” хора, тези, които от “трето съсловие” са се превърнали в господстваща класа. Но не само те: новата система вече е създала нов тип личност и тази личност се чувства удобно в нея, защото живее по-охолно, по-безгрижно и с по-малко нравствени задръжки и ограничения. Първите смятат, че бедите на държавата им идва от нашествието на неприсъщи за нея правила на поведение и икономическо развитие. Вторите считат, че старото порочно задържа икономическия подем, че с архаични възгледи и представи е невъзможно да се върви напред. С други думи, въпросът “Изток-Запад” е въпрос за посоката на движение на историята: напред или назад. Там, където този въпрос е решен, т.е. там, където изцяло господстват капиталистическите икономически отношения и се е възцарил напълно буржоазният морал, той изобщо не се поставя. Невъзможно е да се чуят подобни размишления в Англия, САЩ или Франция. Ако все пак той възниква в тези страни, то не е в социално-икономически или политически план, а като желание по-скоро да се освежи западната култура с примитива на Изтока, с неговото девствено богатство и пълнотата на неговите представи.
Освобождението на България от турско робство през 1878 г. е окончателно скъсване със средновековните феодално-аристократични обществени отношения. България е изостанала страна, но с вече оформяща се капиталистическа икономика – утвърдена по западен образец, защото няма източен. На Изток остава действителността на Османската империя с нейната деспотична политическа система и с феодално-ленната икономическа реалност. От Запад е дошъл капитализмът и той рязко ускорява развитието на живота и променя неговия ход. Затова и въпросът на Изток или на Запад се свежда до нейната политическа ориентация и до това с кого да бъде: с Русия или със Западна Европа. Но и в единия, и в другия случай движението е необратимо и няма никаква носталгия по миналото с неговия морал и нравственост. Пред България няма различни типове общества. Дали ще бъде политически съюзник на Русия, дали Русия ще бъде главният инвеститор в България и руската култура ще влияе или не решително върху българската култура, или страната ще бъде в подчинено положение на някоя западна велика сила, е без абсолютно никакво значение за българския модел на развитие. По естествен начин икономиката възприема индустриализацията и монополите, а културата и изкуствата продължават да носят духа и смисъла на византийско-православната духовна цивилизация. Западните влияния не променят този дух.
Поставяйки си днес въпроса “Изток” и “Запад”, ние виждаме особеностите на българската реалност и съотношението между история и политика. За съжаление ние рядко разискваме този въпрос. За нас сякаш е по-важно да знаем дали сме славяни или прабългари, християни или езичници, православни или богомили. За България Изтокът е духът, “златният век”, вярата, нравствеността, чувството за справедливост, свободолюбието, единението между хората. Там е, ако щете, дори веселието, разпуснатостта, сладостта от живота. Но всичко в рамките на здравия морал, който не позволява разгул, престъпност, насилие над човешката природа. Това е умереността, за която пишеше Тончо Жечев.
Западът е преди всичко техниката, механиката, строгият ред и дисциплина, парите, луксът. От там идват технологиите, войните, промените. Там хората живеят по друг начин. На тях са им достъпни луксозните автомобили, красивите жени, яхтите, вилите, високата мода.
На българска почва това се съединява по някакъв начин, придава му се нов вид, за да стане достъпно и за българите. |
||
| Заглавие | Поет на възродения реализъм |
||
| Рубрика | Имена | 2007 / март | ||
| Съдържание |
Слава Богу, отклоненията от реализма в българската литература отминават бързо и тя отново се възвръща към обичайния си ход. Тези отклонения имат, разбира се, своите и литературни, и социални причини. Те се съпровождат от сложни вътрешно-литературни процеси, поставящи на нов анализ и преоценка цялото минало на литературата и декретиращо нови разбирания за красивото и доброто. Променят се критериите, които вече допускат до т.нар. върхове и посредствени имена, стига да са активни и да признават и проповядват “новата естетика”. В такава ситуация е най-трудно за младите творци. Те се изправят пред изпитанието да избират по кой път да вървят: по пътя на модата и бързия успех, или по пътя на търпеливата работа и очакването да дойде – все някога - тяхното време. Това е мъчително изпитание, защото е съпроводено със съмнение в правотата на избора – на литературата и на самия него като творец. Но пък който изтърпи и оцелее (и е талантлив, разбира се), успява и бива възнаграден.
И ето един от тези поети:
Иван Манолов.
Той живя твърде кратко – само 44 години, при това извън столицата, във Варна, почти незабелязан от литературната общественост; не беше професионален литератор – завършил е Военноморското училище, работил е в сфери тъй далечни на литературата и изкуството – машиностроене, корабни двигатели, таксиметров транспорт. Издаде три стихосбирки и успя да подготви половината на четвъртата. Точно когато идваше времето да бере плодовете на тихите си, но упорити усилия, смъртта го изтръгна от живота. Бог да го прости!
Иван Манолов е типичен пример за това как най-новата българска поезия преодолява постмодернизма и се завръща към изконните си ценности, но не като повтаря стари образци (той, разбира се, школува при майсторите – напр. И. Динков, Б. Христов), а като показва ново отношение към живота и изразява ново обществено съзнание. Постмодернистите отричаха всичко: традиции, корени, предишен опит, йерархията на ценностите, и се обявяваха (и те също) за космополити и граждани на света, защото не обичат и не признават родното. А цялото творчество на Иван Манолов е своеобразно завръщане у дома. Героят му влиза в къщата си заедно със света, в който до преди малко е бил, за да се отдалечи от външната неизбежна агресия и започва да премисля. Светът “навън” е огромен и заплашителен, защото е безразличен към отделния човек. Пребивавайки в него, човекът изкарва хляба си, отстоява мястото си и постоянно се оглежда наоколо, за да се свърже с другите хора, защото сам му е трудно. А те, другите, дори и приятелите, са заети със себе си; те също страдат, измъчват се, но не им е невъзможно да се приближат един към друг. Появило се е ново отчуждение, поради което единственото сигурно убежище и средище на близост и обич е семейството, при децата. Там е все още уютно и спокойно; в общото мълчание можеш да помислиш и да усетиш топлината на близостта и любовта. Ала тревогите на външния свят не те напускат. Те кръжат около дома и чакат само сгоден миг, за да те нападнат отново и да опустошат душата ти. Въпреки всичко светът е навлязъл в дома, в душата ти и няма как да се отървеш от него. Носиш го в себе си, не ти дава спокойствие. Човекът в поезията на Иван Манолов се крие в себе си от себе си, от съдбата, която го е обрекла на борба за хляб и сиво ежедневие, изпълнено единствено с грижи. Ала той все повече и повече разбира, че са напразни усилията…
На пръв поглед това са познати класически за българската поезия теми и сюжети. Днешният човек обаче вече е различен и героят на Иван Манолов не се оплаква, нито обвинява другите, че не го забелязват и че не искат да споделят с него тревогите му. Той самият е като тях – отчужден от тях, но все още не и от себе си. За него топлината на дома не е илюзорна, но е за кратко; тя е очаквана и жадувана, но е просто една пауза насред обичайното. Там не можеш да се осъществиш – въпреки че искаш. Този живот е реален като бит, но е имагинерен като възможно битие на личността. Човешкото благородство на героя на Иван Манолов не е в състояние да повлияе на външното пространство и търпи поражения от това пространство. Мъчително е да си човек, който не се оплаква и не търси лек за себе си у другите, а само насаме със себе си изплаква своята мъка. Но той и не търси изхода в себе си, примирява се и приема съществуващото като нормално и естествено.
Единственото му силно желание е да бъде с най-близките си хора, па макар и да не е в състояние да се освободи от натрапчивото присъствие на “външния свят”.
Героят на Иван Манолов не се съпротивлява открито срещу “лошата” уредба на живота; съпротивата му е чрез мисълта за дома и близките: баща и майка, любима жена, деца. Само когато мисли за тях, той е силен и неподатлив на злото, на шума и суетата. Извън дома е непохватен и изплашен, поради което напрегнато мълчи, наблюдава и очаква търпеливо да се открие изходът. Обаче се съмнява, че това ще стане, защото усеща как придобитото с толкова усилие малко щастие всеки миг е готово да отлети – ей така, без никаква причина, само защото по природа е непостоянно и нетрайно.
 Олег Денисенко
“Натюрморт с вино”, 2004. Фестивален и конгресен център, ноември 2006 Животът в поезията на Иван Манолов се живее трудно, с мъка, постепенно. Градежът е бавен, продължителен и несигурен. Човек трябва да внимава и да вложи огромни усилия, защото “скалата е от камък здрав”. На нея се надява и осланя, защото знае, че “и там пониква цвете”. Ето, такова цвете върху здравия камък е героят на Иван Манолов.
Тревожността и несигурността изграждат трайни съпротивителни сили. Човек вече не обръща внимание на дебнещите го заплахи, но и не им се поддава, не се огъва и упорито устоява. Смиреният дори не негодува, а само търси с поглед да намери скалата от здрав камък, та дано успее да я достигне и върху нея да изгради своя свят. А после да размишлява за себе си и околния мир, в който доброто и злото, щастието и нещастието, радостта и тъгата съжителстват мирно.
Единствената “бурна” страст в поезията на Иван Манолов е България. Тя избуява в по-късните му творби – особено в неговата трета и последна приживе издадена книга “Внезапна спирачка” ( 2004). Иван Манолов трактува темата за България по същия начин, както и останалите теми в поезията си: умно, смирено, задълбочено. Макар енергията тук да е силно компресирана и едва се удържа, той запазва смирение и сякаш се уединява с отечеството, за да сподели с него съкровените си чувства. Боли го, че България е изоставена, че хората нехаят за нейната участ, че я предават и забравят чии потомци са. Той се обръща към нейните герои, за да ги покаже не величави, а съвестни, почтени и любящи – като хора, които осъзнават дълга си и са готови да го изпълнят безшумно и достойно. В това, прочее, е тяхното величие, гордост и високо благородство. Ние сме длъжни да помним техния подвиг и саможертва, казва Иван Манолов, защото чрез тях българският род и българската земя са станали свещени. България е рана, която кърви и боли. Тази рана не зараства и все повече измъчва и без това измъченото тяло на майката родина. България има нужда от нови герои, от хора, които осъзнават нейната драма и ще възпрат изчезването й. Без да повишава тон и без да изрича клетви, поетът достатъчно твърдо показва опасностите и отстоява своята лична позиция.
Темата за отечеството България е възлова тема за поезията на Иван Манолов и любовта към България същността на неговата нравственост. Не са много младите поети днес, които се тревожат за съдбата на родината. Стихотворенията на Иван Манолов, изпълнени с тревожна гордост, болка и любов, са знак, че въпреки всичко българското е живо в българската поезия, че българският поет не е безучастен и безразличен към унификацията и погиването на националното чувство. Истинският български талант е част от народа и заедно с народа боледува и преживява.
Последните осемнадесет стихотворения на Иван Манолов, които, слава Богу, се запазиха невредими след трагичния инцидент на горящия български кораб в Хамбург, показват напълно изчистения вече от влияния зрял поет. Тези стихотворения са включени в последния цикъл на тази посмъртна негова книга, наречена “Врата”. Онова, което “Внезапна спирачка” свидетелстваше за възхода на Иван Манолов, тук, в последните 18 стихотворения, вече е факт. Иван Манолов приключи живота си в момент, когато като творец постигна високото майсторство и от тук насетне трябва да го признаем за един от най-ярките български поети на ХХІ век. Поет на възродения реализъм, на новото социално мислене в българската литература. |
||
| Заглавие | Panonian legends in a performance. |
||
| Рубрика | Прожектор | 2005 / юни | ||
| Съдържание | 
ТИХОМИР ЙОРДАНОВ
Тазгодишният Майски салон на изкуствата във Варна бе открит със спектакъл на Литературния театър с участието на актрисата Мария Гинкова. Това литературно явление беше необичайно, защото познатата ни от други подобни изяви актриса изпълни този път една композиция от късове из най-старата ни литература. Умело направеното и с явно задълбочено познаване на тези текстове съчетание от Житията на светите братя Кирил и Методий ни беше представено като прочувствен разказ за славянската писменост. Беше наистина вълнуващо, защото ние, които толкова рядко посягаме към най-старите паметници на родната словесност, малко познаваме тяхната литературно-художествена стойност. Свикнали сме да гледаме на тях като на учебникарско пособие или исторически документ, като на най-ранни известия за българската духовност. И ето, че тук, в този подбор и подредба, ние откриваме тяхната естетическа стойност и способност да раздвижват душите и умовете ни, да ни карат да изпитваме гордост и удивление от една блестяща литература, с която започва не само българската, но и цялата славянска култура. Задачата ми с тази бележка не е да изтъквам значимостта и достойнствата на първопроходната наша литература, която ни се явява със своите големи по време и ръст автори, нито пък да ги подлагам на литературни анализи. Това е вече отдавна направено, а за нас, читателите и слушателите, остава само дългът да бъдем добри и помнещи четци и защитници на българската и славянската реч, следвайки примера на нашите праотци. Младата актриса във варненския драматичен театър Мария Гинкова се е докоснала емоционално до тези сухи уж хроники. Тя е успяла да открие страстността на авторите им в разкриването на великото дело на двамата свети братя Константин-Кирил и Методий, тяхната неотклонност от светото дело, издигащо българското племе до равняване със световните духовни достояния. Изпълнението на актрисата е предпазено от неизбежната театралност и външен патос на рецитацията. И всъщност изразителността на изпълнението й е в тази изповедност, която извира от самите Жития. Тя успешно постига прочувствеността и искреността на древния разказвач. Намерен е верният тон, открити са емоционалните и смисловите паузи, които карат слушателя тръпно да очаква продължението, подкрепено и от подходящо избраната прозвучаваща навремени мелодия и от търсеното пестеливо осветление, все пак потребно за неотменната театралност на рецитала. Актрисата Мария Гинкова е намерила и точното си сценично поведение – тя е сдържана в жестовете и движението си на малката сцена, съсредоточена е главно в подчертаването на смисловите и емоционалните акценти в текста. Явно постигането на такава простота е предшествано от обмисленост и старание, което не ни се натрапва. Оценявайки артистичното изпълнение, ще си послужа с една само дума: чудесно! Чудесно, защото ние преоткриваме тези литературни четива с всичките им достойнства и значение за нас. Ще бъде жалко, ако спектакълът остане само с еднократния си показ в Майския салон на изкуствата. Мисля, че той може да бъде повтарян многократно пред учители и ученици в смисъла му на учебно средство, пред студенти, в читалищните зали, стига да получи подкрепата на задължените в това общински служби на културата и образованието. Гледането на такова живо представление може да достави повече удоволствие от досадните и неполезни екшъни по телевизията. Искам да завърша бележката си, като подчертая пак изпитаното удоволствие от артистичното изпълнение. Актрисата, както се подразбира, има усет и дарба за подобни самостоятелни изяви. Припомням си един друг неин рецитал по стихове на незабравимия ни поет Андрей Германов и пожелавам на читателите и на себе си да я чуем пак и в други поетични изяви. Panonian legends in a performance – reference by Tihomir Yordanov. |
||
| Заглавие | Далчев |
||
| Рубрика | Публицистика | 2007 / юни | ||
| Съдържание |  Под някогашния градски часовник в Бургас срещнах съвсем случайно един познат, който втора година следваше българска филология в София. Беше краят на лятото и аз, записал се вече във Великотърновския университет, с нетърпение броях дните, за да се отправя най-сетне към онова мое невероятно премеждие, наречено студентски живот. Ненадейната среща беше приятен повод да поговоря с човек от моята черга.- Как е в София – попитах с чувство на превъзходство, защото изборът на Велико Търново, поне в моите очи, ме поставяше над всички учещи другаде.
- Появи се нов поет – отговори ми софийският студент, без да обръща внимание на моята нафуканост. - Всъщност не е нов, даже е възрастен, но досега са му забранявали да печата. Голям поет. - И преди да го попитам каквото и да е, произнесе името му - Атанас Далчев.
Никога няма да забравя как това име ме порази. То не просто прозвуча, а обгърна с мекотата си околните сгради, преминаващите хора, малкото площадче пред общината, подчини ги някак на себе си и - странно защо и как - аз ги видях с други очи - те бяха получили някакъв нов, поетичен и благороден облик. Никога по-късно не успях да си обясня причината за този ефект, който името на поета имаше върху съзнанието ми, но от този миг насетне то винаги ми прозвучаваше по подобен и някак магичен начин.
С това име и с превъзбудата от непременната среща с този поет отидох във Велико Търново. Там, когато след първите няколко седмици вече се беше оформила нашата литературна компания, ние често го споменавахме. Всеки от нас беше дошъл със своите представи за поезията, имаше предпочитани автори особено сред най-шумните от така нареченото априлско поколение, но изпитвахме силно съмнение, че точно тази артистична бодрящина и имитация на разкрепостеност е поезията, отговаряща на същинския живот. Всички ние, момчета от различни краища на страната, бяхме деца на отрудени, облъскани от живота родители – хора на грубите реалности на живота, които трябваше сами да не се дохранват, за да ни помагат в учението. Да се громи еснафщината, която пречи на светлото бъдеще, да се показва задължителен идеализъм и романтична увереност в нещо неясно, това вече ни се струваше изтъркано, но ние просто не знаехме по какъв друг начин и за какво точно да пишем. Едно от първите стихотворения, които написах в Търново, имаше заглавие “Магелан”. То някак обобщаваше настроенията от кръжока “Владимир Маяковски”, речетативите и жестовете на Петър Кирилов, пък и тъгата ми по Бургас. Приятелите ми го харесаха, дръзнах да го изпратя във варненския литературен алманах “Простори” и - о, чудо - то се появи в една от книжките. Това беше първото стихотворение, излъчено от нашата компания, което попадна в литературния печат, и аз не спирах да го рецитирам на многобройните литературни четения. Така и ме възприемаха, размахал ръка в ритъма, отсичащ всяка дума - жестове и патос. Доста поомръзнах на другите и на себе си. По едно време Васко Жеков иронично се обръщаше към мен все по този начин: ”Здравей, Магелане”, “Добър ден, Магелане”, “Как си, Магелане”.
Стихове от Атанас Далчев така и не ни попадаха, макар усърдно да ги търсехме в литературните издания. И така до едно от моите кратки завръщания в Бургас, когато, едва-що пристигнал, научих, че същата вечер в клуба на културните дейци ще има среща с него – със самия, станал вече митичен за мен поет - Атанас Далчев.
Когато стигнах на бегом до тясното салонче на улица “Лермонтов”, то вече беше изпълнено с народ и аз едва успях да се промъкна вътре. В дъното, притиснат отвсякъде от любопитни, едва можех да надзърна към мястото, където зад ниска масичка се настаняваха вече домакините на срещата и самият поет - Атанас Далчев. Външният му вид малко ме разочарова: нисичък, възрастен, с очила и благо широко лице, той ми заприлича на пенсиониран учител по литература. Много по-различен бе образът му във въображението ми, а и никак не се съвместяваше с представите ми въобще за поета. Чувах гласа на онзи, който го представяше, но така се бях нагласил, че успявах да видя иззад рамене и глави само Далчев. Седеше сковано, малко свито и притеснено, но това беше, докато му дадоха думата и той заговори. Гласът му звучеше така благо, както изглеждаше и самият той, но макар да подчертаваше с всичко уважението си към хората в салончето, чрез всяка дума изразяваше неотстъпчивостта на една позиция, която, личеше, беше извоювал и изстрадал. Порази ме самостоятелното му мислене. Никога не бях чувал литератор, пък и друг човек въобще, да изявява в подобна категорична степен такава личностна уникалност.
Далчев отговаряше на въпроси. Извини се деликатно, че няма никакъв опит от срещи с публика, че не знае какво се прави в такива случаи, но че е готов да отговаря на въпроси, ако има такива. Темите бяха най-различни - за поезията, за откъснатостта на литературата ни от Европа, оценки за наши и чужди поети, за преводите му. Една учителка изрази голямата си любов към руския писател Константин Паустовски, когото Далчев беше превел, нарече Паустовски “велик”, но деликатно и твърдо той постави нещата на местата им. Каза, че Паустовски не е велик, нито голям писател в мащабите на руската литература, той просто е един много добър писател. “Дано да не засягам естетическите ви представи, обърна се той към учителката, но мисля, че от всичко най-важното е да проявяваме трезвост в критериите си.”
Изминаха повече от два часа. Вече ме боляха краката, вратът ми се беше съвсем схванал в позата, която ми позволяваше да виждам. Малко нервни, организаторите бързаха да закрият срещата, макар по нищо да не личеше, че въпросите са привършили. Далчев благодари за търпението на публиката, похвали бургаските поети, особено Христо Фотев и Недялко Йорданов, и срещата приключи. Останах в салона, докато хората излизаха навън, и чух как Стойчо Гоцев съобщи, че разговорът с Далчев ще продължи в тесен кръг и аз изтръпнах при възможността да бъда по-близо до него, да чуя още от онова, което би казал. Струваше ми се, че в този по-тесен кръг ще доловя онази истина за поезията, която ми беше толкова необходима. Стойчо Гоцев канеше някои от местните автори да преминат зад плътната завеса, която отделяше един кът от салона, погледът му пробягваше сред съвсем оредялата публика, един-два пъти се спря и върху мен, май се поколеба, но не спомена името ми и, крайно огорчен, аз излязох навън с чувството, че съм лично ограбен.
В Търново най-сетне попаднахме на стихотворения от Далчев. Това беше поезия, съвършено различна от всичко, което ни беше формирало до този момент. Съвсем обикновена и делнична, без каквато и да е жестовост и външна ефектност, безхитростна в средствата си, на първо време тя доста пообърка представите ни. Макар да я очаквахме дълго като откровение свише, не ни беше лесно да я усетим истински. Имаше нещо, което ни смущаваше, една съпротива вътре в нас, която едва след време успях да осъзная. Това не беше просто стил в поезията, беше позиция. И то позиция, която се отнася пренебрежително към външния успех, а изисква устойчивост и жертви. Тя искаше да ни внуши самата жестока природа на изкуството като самообричане докрай извън артистичните пози, като мъчително и самотно усилие без всякакви гаранции - жертвоприношение. Всички ние, толкова провинциални и комплексирани, в сънищата си все пак се виждахме успели поети, стремяхме се към известност, а и бяхме вкусили от нея след първите публикации, бяхме усетили гъдела й след ръкоплясканията на литературните четения. За нас това беше безкрайно болезнен проблем - до плач и скърцане със зъби. Прекалено много изискваше от нас този Атанас Далчев.
След много години щях да осъзная, че търсейки чрез Далчев свой стил, ново световъзприятие, чрез него в самите нас болезнено се е преобръщала епохата, много преди това да се случи исторически. И точно заради това не можехме да спрем да го четем, да говорим за него, да преоткриваме метафорите му, да се удивляваме на житейските истини в стиховете му. Само едно от горчивите му прозрения не можехме да приемем: ”Врази ни стават старите другари и опустява медлено светът.” Общите усилия в поезията ни бяха сближили така, че приятелството ни се беше превърнало в ценност, с която се чувствахме щастливи. То не беше безпроблемно приятелство. Често бяхме безжалостни, особено към онова, което пишехме, но не можехме един без друг, нямахме тайни и знаехме, че съдбата неслучайно ни беше събрала в този древен град - тя ни беше обрекла завинаги. Какви ти “врази”, с нас това просто няма как да се случи. Но се случи. Колкото и горчивина да изпитвам, докато изписвам това изречение - макар и след трийсетина години, Далчев отново се оказа безпощадно прав. Днес нищо не е в състояние да събере отново някогашното наше поетично братство.
Аз никога не посмях да се доближа до Далчев. Онзи случай в Бургас ме беше обрекъл като че ли на това. След време, вече в София, наясно със себе си и с участта си на поет, аз носех печата на далчевизма върху себе си заедно с още десетина поне автори от по-младото поколение. Негласно ние следвахме неговата естетическа и житейска линия на поведение - никакъв компромис в изкуството. Гледаха ни накриво, опитваха се да ни натикат в щампите и калъпите си, но някак не прилягахме, и все ни избутваха встрани - далчевисти. Самият Атанас Далчев често можеше да се види в кафенето на писателите. Той живееше съвсем наблизо, на ъгъла, работеше в сградата на съюза. Проследявах го как прекосява с бавна старческа походка тясното пространство пред гардероба и се скрива зад остъклението, наречено “Тихия кът”. Там беше място за срещи на живите класици. Мои приятели общуваха вече свободно с него. От Сливен в София често пристигаше Деньо Денев, идваше вкъщи и така изчакваше времето за поредната си среща с Далчев. Говорехме за него, докато дойде време да тръгне, на другия ден отново се виждахме, за да ми разкаже за срещата. “Хайде да те заведа - настоя един-два пъти Деньо - говорих му за теб, съвсем нормално е да дойдеш.” Не посмях.
Но все пак и на мен ми се случи да проведа своя разговор с него. Подранил, седях на една от близките маси до “Тихия кът”, пиех кафето си в очакване на някого от младите писатели. Малко късно забелязах как остъклената врата пред мен се отвори и оттам излезе Далчев. Озърна се, като че ли търсеше някого, и като ме видя, усмихна ми се и бавно тръгна към мен. Нямаше как да ме познава, объркал се е, разсъждавах трескаво. Погледнах безпомощно наоколо – бях съвсем сам. Не можеше да има съмнение, че идва точно при мен. Всички тези години на очакването и общуването с неговата поезия, на комплекса ми да се доближа до него се стовариха върху ми и усетих как ушите ми пищят от напрежението, което ме беше връхлетяло. Стоях вцепенен, той, спрял пред мен, нещо ми говореше. Не бях в състояние да доловя думите му. Видях обаче как усмивката слезе от лицето му, как там се настани раздразнение и в този миг ушите ми се отпушиха, за да чуя гласа му:
- Попитах ви колко е часът, млади човече!
Отговорих му. Все така раздразнен, той ми благодари, обърна се, доколкото можа, рязко и се отдалечи. Стоях така, осъзнавайки, че дълго чаканата моя среща с Далчев се беше осъществила, а втора нямаше да има, защото вече никога, ама съвсем никога, не бих намерил сили за нея. В това състояние ме завари Георги Белев.
- Лошо ли ти е, много си пребледнял погледна ме загрижено той, щом се настани срещу мен.
Разказах му. В очите му вече имаше насмешлива ирония.
- Е, поне си го ориентирал във времето.
Няколко месеца по-късно Атанас Далчев си отиде от този свят. Внезапно. Знаехме, че е в болница, но че заболяването му не е тежко. Паметта ми отказва да се раздели с всяка подробност от опелото му в храм “Св. Седмочисленици” - плътно стълпеното множество, горящите свещи, гласа на свещеника. Никога после не срещнах толкова задушевно и проникновено разбиране на поезията му, каквото изрази, докато провеждаше службата, този свещеник - негов приятел, както разбрах. Гласът му, иначе тих и мелодичен, изпълваше високото пространство и насищаше всяко кътче на храма не със смисъла на Далчевата поезия, а със самия й дух, сякаш за да ни подскаже, че точно той остава с нас, недосегаем за смъртта. От този момент нататък всеки анализ на Далчевата поезия ми се струва кощунствен, особено академичните.
Точно пред мен, почти притиснал ме с гърба си, стоеше литературният критик Кръстьо Куюмджиев. Държеше запалена свещ, не помръдваше и гледаше втренчено към ковчега на Далчев. Мразех го в този миг, струваше ми се съвсем неуместно присъствието му на това погребение, дори близостта му понасях трудно. Защото съвсем наскоро той беше поместил във вестник “Пулс” статия против Далчев, която, както ми казаха, огорчила поета преди смъртта му. Право срещу мен зад ковчега стояха близките, сред които изпъкваше фигурата на брат му Любомир Далчев - големия скулптор. С каква братска загриженост бдеше той дори и в този последен час за всяка подробност около ритуала. Острият му поглед не изпускаше нищо, тялото му беше напрегнато в готовност да отстрани някоя малка нередност. Как да забравя тази братска ревност дори пред смъртта? Когато службата свърши и дългата редица от хора бавно запристъпя към ковчега, за да се прости с поета, отново усетих онова вцепенение, което ме обземаше при всяка възможност да се приближа до него - този път беше последен.
Дойде ми най-сетне редът. Застанах пред Атанас Далчев. Съвсем близо бях до ковчега, но лицето му не виждах. Всичко, което можех да направя сега, беше обсебено от ритуала - недостатъчно и незначително.
Поклоних се сковано.
Излязох от храма.
След погребението се озовахме неколцина млади поети пред съюза на писателите. Чувствахме се като осиротели.
- Дали не трябва да направим некролог? – неуверено предложи някой.
- Трябва да го направим- ентусиазирах се аз.- Ще напишем “Сбогом, учителю!” и ще се подпишем.
Настана мълчание, после някой предложи:
- Хайде да проучим какви възможности има за отпечатването и да се видим в кафенето след два часа.
Малко преди този срок седнах на масата до голямата витрина, за да ме видят онези, които щяха да дойдат. След половин час бях все така сам. След още половин – пак. По тротоара, тръгнал по работата си, премина Георги Белев. Изненада се, че ме вижда. Махнах му и той дойде.
- Какво става? – попитах. - Защо не се събрахме?
- Ти не разбра ли? - учуди се Гошо. - Ако направим некролог, просто ще ни размажат. Побеснели са след това стълпотворение на погребението.
Не бях разбрал. Но отново се бях разминал с него. |
||
| Заглавие | The pastel works of Maria Chakarova |
||
| Рубрика | Резонанс | 2006 / ноември | ||
| Съдържание |  Хубава, много хубава е изложбата от пастели на Мария Чакърова, открита във варненската Галерия 8. Не се изчерпва вдъхновението на Мария Чакърова и на всяка изложба тя е различна и оригинална. Толкова години активно участва в художествения ни живот, че би трябвало вече да е улегнала. А тя всеки път ни изненадва с нещо ново.
Нейните пастелни творби са като едно поетично откровение, радостно чувство от досега с пробуждащата се природа, с новата младост на човека. Удоволствие е да гледаш работите и да се радваш на майсторството на художничката. Езикът й е простичък, безхитростен, романтично-приповдигнат, но много разбираем и достъпен. Впрочем Мария Чакърова винаги е рисувала достъпно. Тя иска не само да бъде харесвано нейното изкуство, но и разбрано, усетено от повече хора, запомнено. Поради това не разточителства, не маниерничи, а говори чрез цвета или линията и направо казва какво я вълнува и какво е забелязала в живота.
Тази изложба наистина е много хубава и е събитие в художествения живот на Варна.
“Простори”
|
||
| Заглавие | “The Danov planet”. |
||
| Рубрика | Феномени | 2005 / юли | ||
| Съдържание | 
Учителят Петър Дънов като феномен на европейската християнска култура ДИМИТЪР КАЛЕВ Има много основания да наречем отминалата 2004-та г. година на Учителя Петър Дънов. Преди всичко, защото се навършиха 140 години от рождението му, 60 години от земната му кончина, 90 години от първата му публична проповед в София, 70 години от създаването на танца за физическо и психично хармонизиране паневритмия. Явно става дума за твърде дълги периоди както от историята, така и от културата на България. Често съвсем изненадващо откриваме, че историята е станала култура, т.е. нещо, което досега е изглеждало само исторично, започва настойчиво да се случва навсякъде в битието ни – тук и сега. Когато историята става култура, първо умират предразсъдъците, т.е. онези културни и социални модели, в които настоящият живот не желае повече да се проявява. Такива са например представите на християнската църква за сектантството. Учението на П. Дънов несъмнено е самобитно българско християнство. Във всички негови идейни внушения, духовни методи и практики за себереализация е проектирана народопсихологичната склонност на българите да преживяват Христос в непосредствения живот на природата и в тъканта на собствените си мисли, чувства и постъпки. Затова някои наричат Дънов Учител на езотеричното християнство, т.е. на онова християнство, което се случва не в църковните ритуали, а само в най-съкровените движения на човешкото съзнание. В учението на П. Дънов българите обичат Христос в живота на природата и оттам черпят морални импулси за своя обществен живот. Днешното българско поколение не е склонно да противопоставя остарелия модел православна църква на дъновизмa. И двете са явления на българската християнска култура. Първото е предпочело да се институционизира и да влияе на социалния организъм отвън. Второто предпочита вътрешните пространства на индивидуалните човешки съзнания, които се проектират навън към духовно братство или комунален стопански живот. Явно самата българска народопсихология е раздвоена и тъкмо в осмислянето на християнската ни култура е зародишът на бъдещата ни целокупност. Дейността на П. Дънов (1864-1944) започва във Варна със създаването на „Общество за повдигане религиозния дух на българский народ”. Това е периодът 1884 - 1899 г., когато високите народоосвободителни идеали се обезценяват или от политическата корупция, или от буржоазния прагматизъм. Затова първото поколение от съмишленици на П. Дънов произлиза пряко от възрожденската идея, но вместо да се разочарова от националния упадък, избира духовния стремеж и езотеричните християнски търсения. Съратници на Учителя Дънов стават д-р Георги Миркович, Анастасия д-р Железкова, Димитър Голов, Михалаки Георгиев и др. Възрожденското поколение около Учителя П. Дънов си отива с края на Първата световна война. Заменя го следосвобожденско поколение от български интелигенти, родени около началото на XX век. Това са предимно млади хора с педагогическо образование, но има и много прависти, медици, дори военни. Самобитното българско християнско учение напуска салоните на неделните проповеди и постепенно става светоглед, етична норма и морал за много българи. Нарича се Бяло братство – по аналогия на братството от ангели, архангели и други свръхсетивни същества, които според християнската традиция са по-големите братя на човечеството. През първото следвоенно десетилетие в различни градове и села на страната се създават няколко стопански комуни, съвременни проекции на древните християнски общини. Много преди социалните експерименти на социалисти и комунисти български селяни и интелигенти създават първите модели на братска стопанска организация, непосредствено внушена от идеите на Учителя Дънов. В периода 1922 - 1927 г. дейността на неговите последователи изцяло се съсредоточава в малкото селище „Изгрев”, недалеч от София. В продължение на почти 40 години за първи път в българската история хиляди хора и техните семейства съжителстват на всички нива на обществени отношения. Така П. Дънов създава един съвършен модел на троен социален организъм – духовен, правен и стопански. Неизменен център и на трите негови сфери е Христос, проявен в духовното като нова култура на съзнанието, в правовото – като християнска етика на братска взаимопомощ, в стопанското – като свещено и справедливо преживяване на природните богатства и дарове. Своеобразна кулминация в културните импулси на Изгрев е създаването на мащабния танц паневритмия. Съчетавайки мелодия, лиричен текст и пластични движения, паневритмията е предназначена да хармонизира психичните функции на съвременния човек около едно естествено и природно преживяване на християнските морални импулси. Както в нашето настояще историчното става култура, така в танца на паневритмията природното става морал. Поколението от Изгрев си отива незабелязано, когато в тоталитарната идеология на комунистическия режим в България започва т.нар. априлска линия. Третото поколение, което идва да го замени в голямата си част е представено от деца на последователи на Учителя П. Дънов. Повечето дори не са го виждали, но за тях вегетарианството, всекидневните музикални упражнения, планинските екскурзии, безкористното братство и сестринство органично присъстват в културата на бита. Децата от Изгрев вече са пръснати по всички селища на България, обитават всички социални прослойки и неусетно внасят в тях своя светоглед, етика и морал. Историята става култура само когато е дълбоко съответна на народопсихологията. В съзнанието на всеки човек живее един морален герой, морален архетип, който съзнателно или несъзнателно формира неговото поведение. В историческите рамки на християнската култура повече от две хилядолетия този морален герой е Христос. И когато съвременният човек съзнателно посяга към моралния архетип в себе си, той неизбежно се запитва с какви най-прости житейски подходи да го овладее или укрепи. Явно българинът, които открива учението на П. Дънов, всъщност избира най-адекватния, най-българския метод за осветяване на Христос в себе си.  От наднационална гледна точка учението на П. Дънов може да бъде видяно като феномен на европейската християнска култура, пречупена през специфичната българска народопсихология. Не би било пресилено да се твърди, че с Учителя Дънов и създаденото от него общество Бяло братство българите преживяват през първата половина на миналия век същите процеси на обновление и оживяване на християнските ценности, които западноевропейските народи са преживели три-четири века по-рано като Реформация. България остава встрани от нея и осъществява своя Ренесанс само като национално самоосъзнаване и борба за църковна независимост. Затова пък закъснялата „българска Реформация” от XX в. протича много по-зряло, по-нежно и преди всичко – по-езотерично, без да засяга пряко нито Православната църква, нито политическата система. Тъкмо това я прави обаятелна и за други национални култури, които все повече проявяват интерес към нея. През последните пет-шест години учението на П. Дънов настойчиво се сравнява с науката антропософия, създадена от немския философ Рудолф Щайнер в началото на XX век. Общото в двете учения е езотеричното християнство и това е основа за сравнителни научни изследвания на няколко швейцарски, холандски и английски социолози. В техните трудове българският духовен Учител се разглежда като едно от най-значителните европейски културни явления на миналото столетия, а българите се назовават „народа на Дънов”. Днес с актуалната политическа тенденция към обединена Европа, учението на П. Дънов и ясните му съответствия с антропософията се оказват един от възможните начини за сближаване и взаимно проникване на западната и източната култура. Повлияни от всичко това, някои дори са склонни да мислят, че хилядолетната схизма между католическото и православното християнство вече няма история... “The Danov planet” – Dimitar Kalev tells the story of the phenomenon of the European Christian culture Peter Danov. |
||
| Заглавие | A plea for mercy. |
||
| Рубрика | Разказ | 2005 / септември | ||
| Съдържание | Йордан Тодоров е един от основателите на сп. “Простори”. Роден е през 1930 г. в Нови пазар. Драматург, един от основателите и на Международния куклен фестивал “Златният делфин”. Издал е книгите “Улица Крайбрежна”, повест (1962), “Матросът и петимата”, новела (1962), “На брега на Дунава”, повест (1962); две години по-късно завършва пиесата “Далечно плаване”, а през 1965 г. издава сборник с разкази “Белокосият”; следва романът “Немилостиви дни” (1969), “Зеленият граф” – исторически роман за юноши (1980), “Разкази за Ботев” (за юноши) и др. По случай 75-годишнината на писателя редакцията отпечатва разказа “Пледоария за милост”, чиято първа публикация беше на страниците на “Простори” през 1961 г.
ЙОРДАН ТОДОРОВ
Птиците замлъкнаха. Гората се стаи... Само планинският поток ромонеше долу, в ниското. След малко повя вятърът. Той разлюля върхарите и по земята се посипаха яркочервени листи. И пак всичко утихна...
Еленът приближаваше. Чуваха се стъпките му — трошеше с копитата си сухите съчки...
Близките храсти се раздвижиха. Еленът надникна и умните му очи любопитно се взряха. Балев вдигна меркела и стисна зъби... Но преди да дръпне спусъка, трясна изстрел! Няколко отбрулени гранки накацаха по раменете на ловеца. Животното се изопна, подскочи и изчезна в гората...
Човекът, който стреля, беше някъде наблизо. Накипял от ярост, Балев хукна по посока на изстрела. Прегази потока и изтърча на отсрещния бряг. Спря се запъхтян. Стори му се, че стъпки отекнаха вдясно от шумака... Затича натам. Озова се пред непозната горска пътека... Тя виеше снага по склона и чезнеше сред високите габъри...
Без да се двоуми, той тръгна по нагорнището. И никого не стигна...
Уморен, ловецът приседна край пътеката. Целият беше в пот и коленете му трепереха.
- Напразно си губя времето! - рече си той раздразнен.
От два дни Балев се мотаеше в този затънтен край на Балкана. Не му провървя. Животните се плашеха и хукваха обратно, щом вдигнеше пушката... Някой стреляше като че нарочно, винаги в същия миг, когато и той се канеше да сложи пръст на спусъка...
- Мръсен тип! - мърмореше Балев. - И ако е ловец... Ако този е ловец!...
От височината долетя мученето на елен. Силен и тържествен, ревът му прелетя над падините и заседна в скалите. Зад върха му отговори друг... Балев се вслушваше. Постепенно умората минаваше, а заедно с нея и гневът...
Балев мислеше вече да стане и да кривне към хижата, когато на пътеката излезе непознат човек. Той крачеше бавно, улисан сякаш в звуците на гората. Поспирваше се, оглеждаше върхарите и пак тръгваше по нагорнището.
Човекът стъпваше леко, почти безшумно, защото краката му бяха обути в гъвкави щавени цървули. Крачолите на шаечните панталони бяха вмъкнати в навоите, а на главата си носеше малко каскетче с неопределен цвят. Лицето му, тясно и сухо, просветваше на процеждащата се през дърветата светлина. О хълбока му се удряше къса едноцевка.
- Ето с какво е стрелял!.. – прошепна Балев.
Точно такъв звук, като от счупена чамова дъска, издаваха тия едноцевки...
Непознатият го съгледа едва когато дойде на пет-шест крачки. Спря се изненадан и не знаеше какво да направи. В сините му очи преливаше околната пъстрота с всичките си цветове.
- Ти ли стреля?! - обади се невъздържано Балев.
Гневът отново го обзе.
- Ти ли стреля?! - натърти още по-рязко той и се изправи.
Човекът не му отговори. Той сведе поглед, бръкна в торбичката си й измъкна малка кожена кесийка. Стисна с два пръста щипка рязан тютюн и сръчно сви цигара. Намокри книжката с език и цигарата му беше готова. После подви коляно и седна на земята.
- Ще заповядате ли малко огън? - кротко погледна непознатият.
Спокойствието му обърка Балев. Той се засуети, пребърка джобовете си и щракна със запалката. Селянинът всмукна и сладостно притвори очи. Дръпна няколко пъти и все така меко предложи :
- Пушите ли?... Да ви свия една цигарка?... Тютюнът е хубав... Нашенски...
- Благодаря! - отказа Балев.
Забави се и процеди :
- Контрабанда не пуша...
Човекът се усмихна, поклати неопределено глава и не отговори. Като че заядливият тон на ловеца не се отнасяше до него. Всмукваше бавно от дебело свитата папироса, издухваше дима и сякаш забравил за присъствието на Балев, гледаше насреща към върха, откъдето тихият ветрец донасяше пръхтенето на елен. Копитата на четириногото изтракаха по камънака на потока и после потънаха в мекото под дърветата...
Балев грабна пушката. Пролази няколко метра и зачака.
- Недейте бе, човек... Това е кошута ! - обади се непознатият.
Балев се изправи. Сега той злорадо потръпваше. Без да ще, непознатият се беше издал. Вече не можеше да му убегне - ще си признае, че той му е пречил в лова! Само той...
- Значи, ти си !... Ти си този, дето стреля, а?!
Но селянинът пак не отговори. Притихнал, беше се вторачил към гъстака.
- Ето я!... - прошепна той.
Между храстите на един скок от тях се показа кошутата. Тя спря, погледна към ловците и приповдигнала влажната си муцуна, подуши въздуха... Съвсем наблизо измуча елен. Ревът му беше плътен, продължителен и страстен. Кошутата се извърна и цялата потреперя. После кривна и се изгуби сред дърветата. Мъжкарят отново процвили.
- Любят се... - усмихна се селянинът.
В очите му, в целия израз на лицето му Балев прочете една тиха и доволна радост. Устните му трептяха, но задържаха почти догорялата цигара.
Подви колене и приседна. Този път съвсем близо до Балев. Сложи дружелюбно ръка на коляното му и прошепна :
- Сега им е сезонът... Любят се!... Да беше чул как реват елените... По това време престават... Ама в началото на периода им - да видиш какво е!..
Гласът му беше нисък и равен. И все пак Балев неочаквано улови нотки на възхищение и жалост, на скрита, необяснима тъга...
- Да... лесно им е да ударят! – потрепери гласът на непознатия. - Та какво е сега еленът?!... Той е влюбен, сляп... Върви напреде ти и не те вижда... Стреляй!... Ще го улучиш... Как не! Ама трябва да си без сърце...
Балев отведнъж се почувствува неловко. В думите на селянина имаше колкото правда, толкова и мъка. Той свиваше втората цигара и като му подаваше огъня, Балев запита :
- Откъде си ти?
- Ние ли?... - извърна се непознатият и смъкна каскета си. - Ние сме... тъдявашни!... Свинари сме... Водиме свинете на жълъда. План изпълняваме... Като ги върнеме в стопанството, дума сме дали за петдесет тона... Свинско, а не еленско! - добави двусмислено той. - Това, свинете, ние ги охранваме... А елена планината го отглежда !
Свинарят млъкна, като че замислен над собствените си думи, а после внезапно запита :
- И вие ли сте с разрешение?
Балев поклати утвърдително глава.
- Също като него. ..
- Като кого? - сепна се Балев. - Като оня... рошавия!... Помисли малко и добави:
- Песничаря...
Човекът го погледна с добрите си детски очи. Усмихна се. Прегорялото му лице се сбърчи около устните и слепоочията, а ръцете му потреперваха.
- Ти, прощавай за приказките - каза той. - Пък и беля ти сторих... Смеят се на жалостта ми... Нека!... Нека, викам си, да се смеят!... Какво пък?... В човешкото сърце трябва да има милост... Какво е човекът без нея?... Та той затова е човек!...
Селянинът се замисли. Не приличаше да е словоохотлив, но изглежда, че сега бе намерил пред кого да излее всичко онова, което се е набирало в душата му сред тази пустош.
- Та ти прощавай... Ще ти кажа: преди години, през фашистко, по тия места вардеше един партизанин... Сегиз-тогиз му донасях кое хлебец, кое някоя бележчица... Иван Черния му викаха... Та, той де, носеше на сърцето си истинска милост... Как, ще кажеш!... Умира от глад, ама по елен не стреля... Живееше на този свят и го уважаваше...
В движенията на този свитичък и тих човек Балев долови вълнение. И необяснимо как то се предаде и на него.
- Тогава... аз убих! - каза неочаквано селянинът. - Нямах какво да му занеса и убих...
Гласът му излезе пресипнал и чужд. Беше се сгърбил, като че смачкан под напора на спомена и тежестта на това непредизвикано признание...
- То беше малко сърне... Двегодишно... Издебнах го в долчината при ручея... Там и сега ходят на водопой...
Свинарят се извърна към Балев. Очите му, налети с влага, губеха цвета си.
- Повярвай ми... Не стрелях... По онова време не смеехме да пушкаме... Запратих топора и го улучих... То, сърнето де, коленичи, после падна... И като видях погледа му - сърцето ми изстина... Душа носеше то, а сълзите му бяха човешки...
Измина цяла минута в мълчание, докато селянинът се обади отново:
- Може и да ми речеш: остави тези приказки!... Ама завчера си замина. При нас беше... един!... От стихчета и песнички, казват, се поминувал... Рошав такъв, с очила... Плащников ли му викаха, Гащников ли - не го зная!...
Свинарят отправи въпросителен поглед към Балев. Но той присви рамене. Не беше чувал такова име. Селянинът като че се поучуди на това, но продължи :
- Та дойде той... При вас, казва, при свинарите, ще спя!... Народът ми е нужен на мене... Добре, спи!... Какво ще научиш от нас, свинарите?... Нищо! Още песнички за свинари не съм чул... Виж, напоследък писаха за овчарите... Ние сме грамотни и четеме... Техният занаят, изглежда, е по на уважение... Тачат ги!...
Свинарят се засмя и оголи здравите си зъби.
Не се разбираше смешно ли му беше за овчарите, или пък им завиждаше... Но като че не за това бяха думите му.
- Ще бия елени и при свинари ще лежа! - тупа се оня... И се хвали: Като се върна в града, казва, всички ще се зверят!... И ходи да гърми по елените... Казвам му аз: Гражданино Гащников, вие измисляте песнички... Санким сте човек със сърце... Бива ли тъй да биете животинките, когато се любят?”... И му разказвам моята мъка... А оня се хили и ме тупа по рамото: Де, де, казва, песничките са едно, а елените друго...
Селянинът стрелна с очи към Балев, сякаш да провери как посреща думите му.
- А тази работа аз не я разбирам тъй... И песничките, пък и хората, и любовта не са различни работи... А недовижда! С очила е... Пречих му ден, два... Но все подире му мога ли да ходя?... Накрая чукна една кошута... Скрил се бях в трънака и гледам я - бяга!... По дирите й - кръв!... Не успял да я убие... Доядя ме!... А в това време виждам - след нея тича мъжкарят. . . Целият се запъхтял, от устата му, че и от козината - пяна пръска... Такова нещо не бях виждал... Истина ти казвам, не съм виждал!...
Свинарят си приказваше с все същия равен и малко попресипнал глас. И не поглеждаше към Балев. Погледът му бе вторачен в пространството, което се откриваше пред тях. Там, в далечината към Синия връх, където самотна стърчеше голата скала. . .
- Казвам ти, такова нещо не съм виждал... Пяната хвърчи отвсякъде... Та потънаха зад хвойните... После три дена на ред го чувах да се дере... Ревеше и денем, и нощем... Разтревожиха се хвъркатите, разлетяха се... Свинете, като го слушаха, спираха да ровят жълъда, грухтяха и току рипваха по баирите...
На третия ден секна... Умря, казвам си... Тогава го намерих... Виждаш ли къде стърчи Синият камък ? - попита селянинът и протегнал ръка, сочеше към скалата.
Балев поклати глава.
- Ей там ги намерих: и кошутата, и него... Под самия камък, на сянка до папратите... Беше умряла предния ден... А еленът, коленичил до нея, душа береше... На очите му – същите сълзи... Като на сърнето !...
Той преглътна и прибави :
- От изтощение, казват... За мъжкаря... Дето много се драл... А аз думам, че е от мъка... От милост!...
Свинарят се изправи. Отново поиска огън и запуши. После махна с ръка.
- Разправят ми за човещина... Къде ти! - мърмореше селянинът. - То един като вземе камъка, познава се какво е - ако го замери нанякъде, маймуна ще е... Ако го издялка - по човешки е !
Свинарят просия. Усмихна се и Балев. Той се приближи и припали от свитата с вестник цигара,
- Та ти, значи, стреляше... Пазиш ги!... Добре, добре...
Свинарят си тръгна по пътеката. Позабави се и сякаш размислил за нещо, каза :
- Пък ти, дето се казва, законно е... Имаш си разрешение... Стреляй!...
Балев го проследи, докато се скри между дърветата. Наведе се и вдигна меркела от земята. Подрусна го, сякаш да опита тежестта му. Погледна в посоката, накъдето се бе изгубил свинарят, и се упъти към хижата.
A plea for mercy – short story by Yordan Todorov. |
||
| Заглавие | Poetry of end and beginning |
||
| Рубрика | Памет | 2006 / октомври | ||
| Съдържание |  Бележки върху Йосиф Бродский по повод 10 години от неговата смъртПАНКО АНЧЕВ
Може и да е пресилено да наречеш един руски поет от края на ХХ век “нов Пушкин” или “Пушкин на ХХ век”, но сигурно никой не отрича, че Йосиф Бродский е един от най-ярките руски поети на всички времена. Разбира се, когато се слагат епитети, е необходимо да се държи сметка за тяхната условност и да не се забравя, че различните епохи имат своеобразни начини на самоизразяване. Това прави уподобяването на един съвременен автор с друг автор от класичните епохи твърде съмнително и отговорно. Но аз не се боя да приравня по значение и по сила на дарбата му Йосиф Бродский с великия Пушкин, защото Бродский наистина притежава уникална, присъща сякаш единствено на Пушкин, дарба да произвежда стихове, да борави със словото, да открива неподозирани възможности в стихотворната техника и да пише неочаквани и звънки стихотворения.
Но аз няма да упорствам, ако някой ми каже, че прекалявам или че не съм прав. Ще се съглася с него, но ще продължа да мисля (често и на глас ) за Йосиф Бродский като за автор, който завършва една епоха, но зачева и открива друга.
Бродский тръгва от онова, което поетите на 60-те години изразиха: голямото съмнение в избрания път, разколебаването на вярата във видимите и сякаш неоспорими и необорими истини, покълващото отчаяние, обръщането на погледа навътре в себе си... Обществото на 60-те години е общество на разрушението, на срутването на цял един свят на надежди и ентусиазъм, на разбиване на колективистичния дух. “Шестидесятниците”, както ги наричат в Русия, са само привидно патетични и масови поети. Под покривалото на силния тон се таи вече един нов дух, който все още няма сили да заяви, че не се примирява, че не се съгласява безропотно и че няма да повтаря стари и втръснали истини. Отваря се една пропаст – това е съмнението, безверието, “всичкопозволеното”. Такива са епохите на разлагане на колективистичния дух и на нравствения упадък.
Започва ново време...
Аз държа да отбележа, че Бродский е следствие на това време и че неговата поезия изхожда и продължава заложеното като опит и традиция от литературата на 60-те години. Но неговата епоха е различна!
Бродский е изразителят на човека, който почти е строшил оковите, но още не се е очистил от наслоенията на миналото и на присъщия му начин на поведение, от страха на това минало. Този човек осъзнава своята самота, но засега тя все още му дава сили и енергия да се самопреодолява. Той е уверен, че свободата е най-ценното, което му е липсвало в живота. “Притежаването” на свободата ( ах, най-сетне! ) го изпълва с вдъхновение и възторг, но и с един трудно скриваем скепсис. Защото животът тече; ние сме здраво, но и коварно привързани към днешното, и сме феодално обхванати от миналото, от неговите мисловни открития и движения на мисълта. Толкова фатално, че единствено реално е съзнанието за притежаване на свободата, но без да успяваме да й се насладим и изживеем като свободни хора. Културните аналогии в поезията на Й. Бродский са сякаш повече от непосредствените живи сетивни възприятия и спонтанни чувства. Героят повече обича да размишлява, отколкото да живее естествено и спонтанно. Занимава го единствено витаещият в пространството дух на античността. Античността е друго време, но и друг стил. Именно другият стил е илюзията, че е изходът от безликото и покорно съглашателство, от апатията и позора. Античността е съвършенството и на формите, и на духа; хармонията може да е студена и каменна, но е изящна и безгрешна. Тогава тя се превръща в убежище от догмите и профанизма. Нека наречем този порив у Бродский “романтично бягство”. Бягството е движение “от ...” и “за...” , а бягайки, човек може дори да намери някъде покой. Ала движението е непременно нагоре – далеч от земята и тленното. Там са новите светове, новите епохи и новите хора.
Но античността не е обикновен културен контрапункт на битовото ежедневие, а разрушителна сила, която променя хода на нещата, обръща наопаки значенията и им вдъхва трагичност и самота. Постоянната мисъл за живота е мисъл за смъртта, а самата смърт е просто самота и безизходност. Изобщо Бродский обича да придава величавост на обикновеното и да снижава мащабното. Тази склонност поражда иронично отношение към всичко, защото смешението размества фокуса, променя критериите. Най-лесно е в такова положение да не взимаш нищо на сериозно, за да се избавяш от неудобството, когато постоянно грешиш . А когато грешиш, когато бъркаш в преценките или просто не улучваш времето и мястото на своя живот, ти губиш твърдата опора, разколебаваш се напълно и не участваш пълноценно в обществото. Героят на Бродский е своеобразен аутсайдер – понякога доброволен, понякога по принуда. Но винаги търсещ да се улови за здрава ръка и да наблюдава от новата позиция ставащото пред него или под него. Той обича да се издига над реалността и да я коментира. Да си извън е тежко, но понякога е и удобно. Само така можеш да бъдеш безкомпромисен и безапелационен, да не се страхуваш от последствията на твоето отношение и да не участваш в масовата психоза. Лошо е да бъдеш незабележима прашинка в гмежта – да нямаш собствено лице и гласът ти да не се чува. Именно от такава гмеж се старае да се измъкне този герой; той има самочувствие, гордост и чувствителност, за да се примири с налаганите му правила и поведения. Това е неговата тема – не животът изобщо, не природата, историята или любовта. Темата е за самоутвърждаването сред множеството на личността, която е индивидуалистична. Затова е и този интерес към античността и постоянното съизмерване на собствената способност за мисловна дейност с прозренията и духовните драми на римските и древногръцките философи и писатели. Днешният живот е само нищожна добавка към историческия опит и към преживяното от предходниците ни. Това вече е причина да се отнасяме с насмешка към себе си. А насмешката спрямо себе си едва ли е непременно самоподценяване или липса на самочувствие; по-скоро е необходимо условие да бъдеш справедлив към личното си поведение. Така поне няма да се самозабравяш и да консумираш горчивите плодове на суетата.
“Всичкопозволеното” е моралът на постмодерното време, чийто зачинател в руската поезия е Йосиф Бродский. Този морал вероятно не е чак толкова краен към всичко, но поне спрямо начина на изразяване е изцяло приложим. Пародирането е обикнат похват от поета. Героите му са все склерозирали старци, които будят насмешка или снизхождение. Дори напълно изтощени физически, те продължават да бъдат в плен на суетния си героизъм. Това ги прави неадекватни. Самата им биографична история е смешна. Смешни са живите, но и умрелите. Смешна е сериозността, с която се отнасяме към старите хора и към миналото изобщо. Смешна е дори тъгата по отминаващото време, защото е изгубен смисълът:
В просторной спальне старый откупщик
рассказывает молодой гетере,
что видел Императора. Гетера
не верит и хохочет. Таковы
прелюдии у них к любовным играм.
Или:
Для рта, проговоривщего “прощай”
тебе, а не кому-нибудь, не все ли
одно, какое хлебово без соли
разжевывать впоследствии. Ты, чай,
привычная не к доремифасоли.
Тези примери показват начина, по който Бродский “снижава” патоса, за да се избави от него и за да даде друга гледна точка и друг критерий за оценка. Новото време идва не само с нова интонация (Тинянов), но и с нов поглед, нови думи и критерии за оценка на досегашното. Тези критерии обаче са също така мащабни и достойни, каквито критерии имаха епохите на възход и хармония.
Бродский е много всеобхватен поет. Той се чувства гражданин на света и историята. Всеобхватността му не е единствено в темите, които разработва – а те наистина са толкова много и толкова различни, че е трудно дори да се изброят. По-същественото е, че поезията му съдържа такива нюанси на състояния и чувства, че сравнението с Пушкин, което направих в началото, едва ли е пресилено. Но Пушкин изрази един свят, който беше градивен и хармоничен – въпреки тежките конфликти и драми в него. Бродский изрази разпадащия се свят. И двамата отключват страсти и мисли, каквито други поети не успяват да постигнат. Светът на Бродский е разпадащ се свят, но той още не е разрушен напълно и това го прави още по-сложен и вътрешно противоречив. Старото и новото са в люта битка и не подбират средствата, за да защитят правото си на оцеляване. В такава битка няма място за сантименталности. Или ще живееш, или ще отстъпиш на другия. Бродский рядко представя “добри” хора, защото хората не се делят на добри и лоши. Те дори не се разделят полярно, тъй като всичко е объркано; светът се преустройства и в този бурен процес той няма още собствено лице. Но Бродский осъзнава величината на света; той мисли съобразно тази величина и й придава словесна обвивка. Сриването на грандиозната постройка на колективистичното общество (това сриване вече е забелязано от поколението на 60-те години) в Русия е епохално събитие за историята на човечеството и у Бродский то е изобразено и изразено потресаващо грандиозно. Само поет от ранга на Пушкин може да се справи с подобна задача. Защото са необходими много думи и богатство от изразни средства, които единствено големият поет притежава и владее успешно.
Поразителна е техниката на Йосиф Бродский. Руският му език ту се разпада, ту придобива нова сила и могъщество; стихът му е ту звънък, ту затлачен от образи и игрословици; ту брилянтно изчистен и доведен до съвършенство, ту груб, насечен и суров. И какво богатство от рими и ритми! Също като при Пушкин перото не се щади и не се спира пред никаква трудност, за да намери най-точната и вярна дума. Словото е богато, пищно, разточително дори. Но и премерено, стегнато във формата, изящно като изказ.
Нужно е все пак да се върнем към проблема за изобразяването на античността в поезията на Йосиф Бродский, защото тук се крие и ключът към нейното вярно разгадаване и тълкуване. Античността е полето, върху което може да се разпростре постмодерната (нека да е просто модерната ) ирония. Но това има много важни последствия. Защото върху грандиозното и мраморно величествено тяло на древността се е отворила вече язва, която постепенно или пък скоротечно се разпростира върху цялото тяло. Високият сюжет съзнателно се снижава с битови ситуации. Героят или героите попадат там, където санът и историческото им величие никога не би позволил. Но защо, когато това е хем в миналото, хем в настоящето. А настоящето е пошло и предразполага към подлости и скверни деяния. Смешно е, защото чакаш афоризми, антични драми, философски мъдрости, а устата на героите проговорват простотии. Този тип ирония е обикнат от Бродский похват. Изобщо, цялото му творчество е иронично “оскверняване” на тържествеността и патетиката на миналото чрез профанизма на настоящето. Това е иронизиране на руската претенция за “имперско съзнание”, за модерно продължение на “Рим” и “Цариград”; претенция за уникалност и мисия. Може би тук Бродский стои на противоположна позиция спрямо Пушкин, а и на цялата руска литертура. Модерното (нека не е още постмодерното) съзнание е готово да принизи всичко свято, да го преобрази до неузнаваемост и да го “подхвърли” с иронична полуусмивка на преситения от големи думи съвременник. Ето го Йосиф Бродский. Руски поет, който тръгва от руската традиция, за да я опровергава и иронизира.
Но в тази ирония има много тъга и драма. Тя е породена от срутването на кумирите, от провала на идеята и обезценяването на идеалите. Бродский иронизира социалната система, разпадналата се колективност и величавост, а не човека, не родината и руския дух. Нещата са се променили; друго е времето и то има друг дух и не бива да се борави със стари мерки и да се мечтае и говори с изхвърлени от употреба думи и понятия. Несъответствието на идеалите с реалността провокира в еднаква степен и драмата на съзнанието, и иронията в оценката. Други са величията днес и други са техните носители и изразители. Да забравяш това, означава да останеш в миналото и да търпиш присмеха на историята.
Иронията само в началото предизвиква смях. После тя отключва страданието и сълзите. Поезията на Бродский иронизира закостенялото и архаизирано до склеротичност обществено съзнание; но тя е изпълнена и с огромна тъга. Руското страдание и тук намира думите, за да напомни за отговорността на руския дух пред света. Мъката не е абстрактна. Тя е породена от раздялата, от високата нравственост, която поема върху себе си вината за несъвършенствата и страданията на обикновения човек – където и да е той; от неосъществените човешки стремления и от жаждата му по свобода и щастие.
След Йосиф Бродский руската, а и вероятно цялата европейска поезия тръгва по нов път. Той изчерпи един продуктивен за ХIХ и ХХ век модел на поетическо съзнание. Той изчерпи дори и думите на двете предишни столетия и сега поетите ще трябва да говорят на нов език. Какъв ще е той, ще кажат самите те... |
||
| Заглавие | Poetry by Alexander Ovsyanikov translated by Tihomir Yordanov |
||
| Рубрика | Литературная учеба гостува на Простори | 2006 / май | ||
| Съдържание |
Александър Овсянников е роден на 19 юли 1983 г. Живее в Москва. Поет. Инженер, специалист по безопасност на технологичните процеси
Из книгата „Светове”
Преведе от руски Тихомир Йорданов
|
||
| Заглавие | Translated poems by Aleksander Revitch. |
||
| Рубрика | Преводи | 2005 / август | ||
| Съдържание |
Тодор Тодоров, Какво ще е времето днес II, 2005, Варна АЛЕКСАНДЪР РЕВИЧ * * * В атака танкове когато се втурват в своя гняв суров и под снарядите земята разкъсва снежния покров, когато в треска, или пък по-точно, душите в пламъци горят, пехотата се вдига и започва най-истинският черен ад. Безсрамно псувайки сред воя, под огън, и картеч, и дим, помислял ли си ти, че в боя меч вдига ангелът незрим? И всеки път - и пак наяве, в съня дори куршумите пищят, снегът вали и побелява, а горе - ангели летят. * * * Във скръбни дни, в зли дни нерядко ледът се стапя, капките звънтят. През есента варим си сладко, сватбарски веселби кънтят. Напиваме се, пеем и в леглата по двойки лягаме по зрак, за махмурлук - от зелето чорбата, а на студа покашляме си пак. Каквото беше, беше както трябва на празника - с победните стрелби, с ракетните букети, дето грабват очите, и с оркестри, може би. нагарчащият вкус на веселбата, студеният среднощен страх, несъхнещият мухъл на стената, гробовете под снежен прах, без кръст, без име, без табелка, и по траншеите - без знак, където вятърът се стрелка в ушите, в пожълтяващия злак. Каквото беше, вече си отива. Но чувам песен на скворец - лети и с вечността се слива, прославя вездесъщия Творец. Превод от руски на Тихомир Йорданов |
||
| Заглавие | Poetry by Ana Boyanova. |
||
| Рубрика | Поезия | 2005 / май | ||
| Съдържание | Ана Боянова e родена в София, завършва Музикална академия със специалности солово пеене и пиано. Авторка е на книгите: „Любов за двама и още някой” (1992, повест), „Мой Фараоне” (1994, стихове), „Музика за глухи” (1995, стихове и есета), „Непредсказани мисли” (1996, стихове), „Девет пиеси за маниак и оркестър” (1998, разкази), „Не вярва конят” (1999, стихове), „Ангелски сънища” (1999, повест), стихосбирките „Молитвеник” (2000), „Ти, който не си на небето” (2001), „Искам да съм” (2002); публицистика: „Лора – една въздишка” (2000, книга за пианистката Лора Димитрова), „Изповеди” (2001, книга за композитора Александър Текелиев), „Реквием за Петьо” (2002, за балетиста Петър Торнев-син), „Обречени стъпки” (2004, за балерината Пенка Енчева). Занимава се с преводи от полски и с журналистика. Под печат е новата й стихосбирка „С поздрав: Каин”. АНА БОЯНОВА С ПОЗДРАВ: КАИН *** На осмия ден Той сътвори изкушението. Не за нас го създаде - на себе си сложи капан... Цяла вечност бяга от него. Цяла вечност спасявам божеството у мен... *** Да бях камък - щях да мълча по принуда. Да бях дърво - щях да шумоля с листа по призвание. Да бях птица - щях да пея по необходимост. А аз съм човек и трябва да надвикам тишината си. *** Защо вече нямам отражение в езерото? Себе си ли загубих, или водата ми изневери? Защо вече нямам нишка в мъглата? Себе си ли скъсах, или Пътят ме изостави? ... Всеки грях е спасение, ако си върнеш Света. *** Щом още отглеждам семето, щом още сънувам забранения плод, щом още броя сребърниците - значи съм грешен. Щом казвам, че имам враг, щом лъжата си ляга до мен, щом са ми свидни трохите - значи съм грешен. Докато чакам поклон, докато вадя камшик, докато нищо не ми е достатъчно - все ще съм грешен. Отвъд хоризонта няма грях и закон, защото няма човеци. *** Мястото ни за среща е толкова малко, колкото две чапли да застанат по на един крак. Времето ни за среща е толкова кратко, колкото двете чапли да се погледнат. Смисълът на срещата ни е толкова голям, колкото съществуването на чаплите. *** Няма да ти пратя писмо по гълъб, защото още не зная небесната азбука. Няма да ти пратя писмо по гълъб, защото птиците вече не вярват в синевата. Няма да ти пратя писмо по гълъб, защото утре животът ще се свие от самота. |
||
| Заглавие | Poetry by Anatoliy Velichkovski. |
||
| Рубрика | Преводи | 2005 / май | ||
| Съдържание | Анатолий Величковски е роден през 1901 г. във Варшава в семейство на дворяни. Детството си прекарва в Елизаветград, Украйна, където баща му е офицер в Кавалерийското училище. Шестнадесетгодишен емигрира по време на болшевишката революция във Франция, работи в заводите „Рено” в Париж и като нощен таксиметров шофьор. Стиховете му стават известни в Русия едва през 90-те години на XX век, но в средите на руската емиграция е популярен като поет с тютчевски лиризъм, забелязан още през 1946 г. от нобеловия лауреат Иван Бунин. Публикува в Париж лиричния сборник “С метла под елите” и повестта “Богатият”. Умира на 2 януари 1981 г. в Булон. Погребан е във френския град Кламар, недалеч от гроба на големия руски философ Николай Бердяев. След смъртта му Рене Хера публикува сборник с негови стихове, озаглавен “Неръкотворна светлина”.
*** Отдавна вече тъй върви света, че всеки е с утеха нееднаква. И всекиго застига участта да иска нещо и да недочаква. Смъртта ужасна вечно е била за старците, привикли да живеят, да сплетничат, да носят очила, зад вестник да се крият те от нея. Че не умрях на двайсет ми е жал. Тогава нямах скверната привичка да зная,че прекрасен идеал безпощадна мъст за всичко. *** Да е печален този век! Не предпочете той Изкуството. Измисли вместо него, че човек е границата, а зад нея – пусто. Но ти самият провери, виж безпорядъчните сенки. Ще разбереш ти сам дори: нагоре няма и стъпенки. *** Тъй палят пред врази на полка свидното му знаме. Несбъднатото запази, не спомняй дим, а пламък само. И не усещай – ден след ден – изгарящата своя мъка. Загубилият вяра е блажен, като отрекъл се от пъкъл. *** Обръщам се назад кръгом – навек напуснатия дом. От пода е израснало стъбло и късчета прозоречно стъкло със зайче слънчево играят сред съсипните на сарая. А бурен сякаш със резец дълбае. И цъфти синчец. Как напористо той напада, зад полусрутена ограда сияе с древна красота. И виждам вече друг света. О, как в отсъствие на хора по-чист изгрява тук просторът! Превод от руски Тихомир Йорданов  Poetry by Anatoliy Velichkovski translated by Tikhomir Yordanov. |
||
| Заглавие | Poetry: Boris Hristov and Denyo Denev. Poems by Loris Mannuelyan. |
||
| Рубрика | Поезия | 2005 / октомври | ||
| Съдържание |  Калина Атанасова,
Синя приказка
Борис Христов е роден на 14.08.1945 г. в Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник (1963) и българска филология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” (1970). Работи като учител (Перник, 1971-1972), журналист и редактор в Студия за игрални филми, литературния алманах “Струма” и сп. “Феникс”. Автор е на книгите “Вечерен тромпет” (1977; 1979), “Честен кръст” (1982), “Бащата на яйцето” (1987), “Сляпото куче. Долината на обувките” (1990), “Думи и графити” (1991; 2002), “Крилете на вестителя” (1991), “Смъртни петна” (1991), “Думи върху други думи” (1992), “Вечерен тромпет. Честен кръст” (2000), “Поезия” (2004), както и на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми. Негови стихове са преведени на английски, немски, руски, италиански и други езици. Съставител е на редица сборници и антологии, сред които “Български разкази на ХХ век” (1995), “Народни писмена” (1995), “Веда Словена” (1998) и много други. Носител на Голямата награда на СУ “Св. Климент Охридски” (2000).
Неповторимият тромпетист
на българската поезия навърши 60 години. Поете, ти отново поемаш дълбоко въздух и допираш с устни лиричния мундщук... Борис Христов
СВАТБАТА НА МАМА
Слезе от хълма и тръгна нанякъде – потъна баща ми в тревите зелени. Вече двайсет години аз го очаквам и от двайсет години мама се жени. Самотни и тъжни дохождат мъжете – причесани меко, с походки красиви. Говорят, сами си предлагат ръцете. А тя и не иска да знае. Щастлива излиза навън и се рови из двора, ходи донякъде – с мляко се връща, сяда на прага, с тишината говори... Откакто я помня, все си е същата. Но някой ден ще пристигне жениха и ще приседнеме в стаята трима. Тихо ще вият кларнетите, тихо ще бъде в душите ни – ще мълчиме. Трохите той ще реди, тя ще го гледа. Най-после ще заговорят за здравето. Ще оживее нашата къщица бедна, ще си тръгна тогава – ще ги оставя. Ще поплаче на прага моята майка и ще си легне бавно в нощта до кроткото рамо на непознатия и до сърцето на мъртвия ми баща. Деньо Денев по образование е инженер-химик. Живее и работи като журналист в родния си град Сливен. Главен редактор е на в. ”Сливенско дело - независим”. Издал е 13 книги с поезия, критика и публицистика, сред които “Ахилесова душа”, “Азбука за дишане”, “Послеписи”, “Книга за мама”, “Слънцето се изповядва в черква за птици”, “Сол, вода и звезди”, “Подслушани дихания” (II изд. - 2002) и др. Написал е няколко пиеси. Автор и постановчик е на спектакъла “Тъга по България”. За творчеството на Деньо Денев са писали редица критици и писатели, сред които Панко Анчев, Здравко Недков, Минко Бенчев, Иван Цветков, Петър Тонков, Светлозар Игов, Иван Станчев, Йордан Калайков, Йорданка Йорданова и др. Динка Гиндева е автор на книга - изследване за неговата поезия, със заглавие “Пътешествие сред думи и звезди”. Превеждан е в чужбина.
Деньо Денев
СБОГОМ НА ДУМИТЕ
Хоризонтът кипи... И прииждат
отвсякъде думи -
риби, светулки, глухарчета...
Думи шумят... –
листа върху тънките клони,
на мъдри дървета.
Вятърът си играе с тях:
може да ги погали,
може да ги откъсне.
(Вятърът е нежен любовник.
Вятърът е палач!)
Отвсякъде думи: риби, светулки, глухарчета...
И дихания, озарени
от червените кръвни телца.
И. изгреви, залези... цветовете попили
на тези дихания. И мълчания -
в които се чува
как никне тревата,
как зрее сълзата.
Благословени мълчания -
преди голямата тишина.
Сбогом на думите.
Не мога без думи.
В най-дълбокия сън
сложете ми риби, светулки, глухарчета.
Шепа листа на всяка цена.
... И не забравяйте вятър за тях!
Лорис Мануелян е роден е на 15 юни 1954 г. в Бургас, работи като лекар. Публикувал е поетичната книга „Тогава” (1999). Автор е на песни по свои лирични текстове.
***
За бъдещето си не съм спокоен,
но мога ли съдбата си да зная?
Навярно в твоя промисъл тъй строен
аз, Господи, съм грешна запетая.
Навярно даже знак не съм, а просто
съм някаква отвесна драскотина –
небрежно-необмислена, но доста
красиво-малка част от серпентина.
Неволен жест с перото, от което
кръгът не се затваря, а обратно –
той сам наднича между редовете –
първичен, неприличен, еднократен.
И никъде не се повтаря. Даже
ти сам навярно на това се чудиш.
О, Господи, дали ще ми подскажеш
защо обичам своите заблуди?
Дори и да съм грешна запетая
във чернова на мисълта ти свята,
на Теб благодаря. Макар да зная,
че няма да ме има в беловата.
***
На Моята Надежда,
която срещнах в Морето
Уморих се да мисля за теб...
А да спра мисълта си не мога.
Тя стои в тъмносиния креп
на нощта, но наднича към Бога.
Тя те търси в магията – там,
край мъгливия бряг на мечтите.
Ако имах надежда, аз сам
бих ти търсил навярно следите.
Тя отлита внезапно и пак
тъй внезапно се връща. Не носи
нито дума, ни спомен, ни знак.
Само низ от безмълвни въпроси.
После, свила се нейде назад,
в най-далечния кът на сърцето,
заживява тя с тихия ад,
самоцелно превзел битието!
Може би ми е нужен, нали,
този ад на тъгата ни строга?
Щом усетя, че нещо боли,
с него тръгвам към теб...
и към Бога.
|
||
| Заглавие | Poetry: pages of Vladimir Stoyanov |
||
| Рубрика | Поезия | 2006 / септември | ||
| Съдържание |
Владимир Стоянов е роден през1959 г. във Варна. Негови творби (стихове, литературна критика и история, авторски песни, преводи) са публикувани в редица национални и руски вестници, списания и алманаси, по-значими от които са: “Пламък”, “Език и литература”, “Везни”, “Кольцо А”, “Литературная учеба”, “Света гора”, “Простори”, “Море”, “Знаци”. Други са излъчвани в емисиите на радио и телевизионните центрове Варна, София, Москва, Одеса, В.Търново, Шумен. Автор е на поетическите книги “Ако повярваш”(1991 г., ДФ ”Бряг принт”,Варна), “Каменно хвърчило”(1993 г., изд. ”Роял -77”, Варна), “Нашествието на тревите”(1998 г., изд. ”Български писател”,София), “Небесен пчелин” (стихотворения и преводи, билингвистична, ЛА “Московский Парнас”, Москва, 2003 г.), “Параклисът на ветровете”(2005 г., изд. ”Захарий Стоянов”, София). Със свои авторски песни (текст, музика и изпълнение) участва в компактдисковете “Славянски венец” и “Душа душе” (2001 г., 000 МИЦ “Музпром – МО”, Москва).
Снове ли, снове като звездно вретено
нощта, запокитена тук, край морето.
Не пепел, а огън във залива свети
и свързва мига на земята с небето.
А нишката въздух висока и лека
е тиха усмивка и лунна пътека,
следата от фара до мен и обратно,
от дългата зима до лятото кратко.
Към нас ли животът пробуден се връща,
щом с истинска страст вече слагаме пръсти
във чуждите рани и кръстна неволя?
Когато изстискваш последната воля
на своя продаден от други живот
за нечий блестящ фараонски възход?
И свети стъкленото око на поета:
“Но що е отечество?” Сякаш превзета
във нас е най-древната, кръвната кота,
която ни свързваше още с живота.
И всяка секунда, минута и век
залогът ни става по-труден. По-лек
е само триумфът на мръсната пяна –
дивашки вилняла и мъртвопияна.
Погребват ни хулите. Времето – също.
Циници издигат оцета към кръста
и с него докосват изпитите устни.
Палачът мечтае за дни месопусни,
за вино, жени, за живот край пчелина –
той вече съблича с очи Магдалина.
Но тя през сълзи, със косите разпуснати
избърсва нозете на кръста Иисусови
и тръгва след своята трънена сянка –
светица от днеска, довчера вакханка.
Защо все сновеш, мое звездо вретено,
затворено в мен и от Бог сътворено?
Убоден от тебе, аз тука оставам,
циклоп едноок сред житейската пяна.
И мислите само – високи и боси –
подкарват стада от стотици въпроси.
Залитат, изправят се сякаш безкрай
и търсят във ада Едемския рай.
Излита птица от утробата на звяра,
а той изстрелва тъмната си мисъл
като стрела, намазана с отрова.
Небето се оказва твърде ниско,
за да спаси заченатия полет.
И сякаш неопитомена дума
проглежда във гнездото на духа.
Превит на времето от тежестта
чета поредното проклятие,
осъдило и скрило същността ми.
Ята от сънища извиват струйки дим,
а в мен ковачът лее
най-светлата си песен.
На ореховия площад остава шумата
и в нея вятърът, приличащ на удавник.
Защо откривам младостта си
в присъствието на старицата?
Защо дочувам стъпки на спасители,
случайно взели образа на някого?
Разчупвам орехите – есенни печати.
Скривалище ли е умът,
щом вади глупостта на показ
и водевилно разпилява
забравените ни мечти.
Нима съм станал по-дълбок от зимата
и слънцето дали ще ми прости.
Тъй кратък път и тъй огромен –
със върхове, снишени като храсти,
отплували по снежната река.
Духът затваря книгата на вятъра.
Какво написа в книгата духът:
надежда, вик, рождена дата?
Крайпътни камъни по-топли от студа
прииждат под хоругвите на мрака.
Във бедност разточителна живеем.
Звездите са сапунени мехури,
замръзнали над снежната река.
Огромна тишина и сън,
и върхове,
снишени
като храсти.
|
||
|
Назад
[ 13 ]
Напред |
|||
Александър Михайлович Ревич (р.1921). Руски поет и преводач, участник във Великата oтечествена война.Завършил е Литературния институт “Максим Горки”. Превежда от френски, полски, чешки, сърбо-хърватски, както и от румънски и български език. Превел е стихотворения за т.1 от избраните произведения на Иван Вазов в шест тома на руски език.