| Резултати от търсенето | |
| Заглавие | Poetry from Dimitar Kahlev and Temenuga Marinova |
| Рубрика | Поезия | 2006 / октомври |
| Съдържание |
Димитър Калев – лекар, поет. Роден в Омуртаг, от 1981 живее във Варна. Завършва Медицинския университет – Варна (1979), работи като лекар в Университетска болница „Св. Марина” и преподавател в Медицинския университет. Автор на четири лирични сборника: „Страданието на светлината” (1993), „Да ме поливате отвъд” (1996), „Триада” (2001) и „Помежду” (2006). Публикува стихове в сп. „Съвременник”, „Пламък”, „Везни” и в литературния портал LiterNet. Лауреат на награда за модерен език на 17-ия фестивал на поезията в Суботица, Сърбия (2006). Преводи на негови стихотворения са печатани в московското литературно списание „Меценат и мир” и в антологията на българската поезия „Из века в век” (Москва, 2005)
|
| Заглавие | Poetry – by Dimitar Kalev. |
| Рубрика | Поезия | 2005 / ноември |
| Съдържание | Димитър Калев е роден на 17 октомври 1953 г. в Омуртаг, живее във Варна. Публикувал е стихотворения в сп. „Пламък”, „Везни” и др. Автор на три лирични книги – „Страданието на светлината” (1993), „Да ме поливате отвъд” (1996) и „Триада” (2001). Преводи на негови стихове на руски са публикувани в московското литературно списание „Меценат и мир” и в антологията на българската поезия „Из века в век” (2005).
ДИМИТЪР КАЛЕВ
АЗ, ЕМПЕДОКЪЛ
Кратерът страшно прилича на зейнал прерязан гръклян.
Дълго
единствен аз виждах
над него главата на Бога.
Снощи внезапно ми хрумна за Бога причастие
самозаклан –
всъщност разбрах,
че е време да върна плътта си на земния логос.
Първо повиках да дойде при мен престарелия роб;
казах му: „Верен добряко, умий за последно краката ми!”
В робския поглед видях да възниква безсмислен въртоп.
„Как си представяш – попитах – живота,
по-точно – вратата му?”
Робът тогава изрече въртопа от своя гледец:
„Ей, паметта за лице на жена не отваря ли дните ми
заедно със красотата на кратките мисли в очите й;
ей, не покриват ли с кърпа лицето на всеки мъртвец –
моето нека покрият с разстланото нейно лице...”
„Робе – извиках, – със много земя си задръстил кръвта си,
с много вода и със въздух,
но огънят липсва в плътта ти!...”
Млъкнах – видях във въртопа жестокото робско сърце...
Вън боговете протягаха в мрака съзвездни тела.
Бързо напуснах града по посока гръкляна на Етна –
исках до пладне да вляза в закланата Божа глава...
Само да стигна върха и във кратера да се метна!
ПРЕДСМЪРТНИТЕ ДУМИ
НА ХАДЖИ ДИМИТЪР
Всичко се случи така баладично само защото България
беше далече, тъй както далечно е тялото от мъртвеца.
Ботьов живееше в някаква странна хиперболична проекция –
сякаш се беше заселил във къща с покрив недоизкаран
и със дърво, посадено под пода.
Подът растеше отвесно
(явно огъваше своята плоскост за небосвод на дървото
или за сводесто теме),
но Ботьов нямаше сили да смесва
повече тези тела неевклидови със веществото на злото.
И във момента, когато почувства душата си дървообразна,
той проумя, че езикът е плоскост, предназначена за сфера,
и че линейният Дунав е просто епос едноизмерен.
Ботьов стоеше обсебен докрай от сегашното време на Аз-а,
от онова невъзможно сегашно, проснато през битието
(дойде, настане, изгрее, подеме, зашуми, плисне, целуне) –
той разговаряше само с архангели, вместо със мъртви поети.
Даже си мисля, че моята участ е неговото безумие
и склонността му да гледа на хората твърде слънцецентрично.
Инак не би припознавал душата ми като една гръдна рана,
нито би виждал през моите мисли съзвездията над Балкана.
Всъщност и в моята лична нагласа би липсвала баладичност...
Нямам представа как станах изгнаник в тяло на тъжен комита,
но подозирам (и Бог е свидетел): Ботьов промисли България,
както Голготската драма например бе промислена от Исаия.
Казвам ви, аз съм промислица Ботьова.
Жив съм: Хаджи Димитър. |
| Заглавие | Pages of verses |
| Рубрика | Поезия | 2006 / декември |
| Съдържание |
Димитър Стефанов (род. 1932) е известен български поет и преводач на словашка и чешка литература. Публикувал е 25 книги с поезия и няколко книги за деца. На български език е превел стихотворения на Ян Смерк, Лацо Новомески, Милан Руфус, Милан Рихтер, антология на модерната словашка лирика, както и романи, разкази и др.
 Хигия - глава от статуя, намерена е през 1964 в северната част на западната галерия на римските бани на Одесос. Археологически музей - Варна, инв. NII5431. Височина 20 см. Запазена е главата с почти целия врат на младо момиче от мрамор. Косата е с прическа от успоредни, широки къдрици, които започват от челото и завършват на типа. Те закриват ушите. Усукани ленти минават над темето и завършат на тила. Там са увити заедно с плитката в кок. Прическата е по модел на носената от съпругата на император Септимий Север - Юлия Домна. Богинята има т. нар. “гръцки нос”. Върхът му е отчупен. Устата е малка и сякаш леко отворена. Изразът на лицето е спокоен. Освен главата от статуята на Хигия са намерени китката и ставата на лявата ръка. Тя държи паница с яйце. С него храни змията, която държи в дясната си ръка. Досега откритите четири епиграфски паметници, в които се споменават имената на Асклепий и Хигия, както и трите скулптурни групи на същите божества, са основните аргументи в полза на мнението, че в римските бани на Одесос или в близост до тях е имало техен храм. Датировка - след 157, когато е построен водопроводът до римските бани, и когато легат, понтифекс и проконсул в града е бил Тит Витрасий Полион, оставил посветителен надпис на тази богиня.Анна Хараламбиева
Календар Римски терми, 2007
М. Мирчев. За античните храмове на Одесос. -ИНМВ, III (XVIII), 1967, 33 - 34, обр. 13 - 14.
|
| Заглавие | Sea poems and a short story. |
| Рубрика | Без рубрика | 2005 / януари |
| Съдържание | 
АНТОЛОГИЯ МОРЕ
УСМИХНАТИ ВЪЛНИ Усмихнати вълни край цветни брегове - с протяжно-сладък звън настъпя златний ден. Из тайни далнини глас нежен ме зове... - Що значи този сън, тъй странно-замъглен? Не си ли ти това, море на моите дни, утихнало в нощта след бурний свой кипеж, и с пламенни слова към светли бъднини, възлюбена мечта, не ти ли ме зовеш? Нима ще бликне пак в гърди предишна мощ, ще вдигнат ли чела цветя на пролетта, отхранени сред мрак, повехнали сред нощ, под ледните крила на скръб и самота? Да вярвам ли... Вълни край цветни брегове, с протяжно-сладък звън настъпя златний ден. Из тайни далнини глас нежен ме зове... - Що значи този сън, тъй странно замъглен? ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ 
Рисунка Георги Борисов
ЯВОРОВ В ПОМОРИЕ Брегът е като пясъчен часовник в градчето с древно име Анхиало. В глечта небесна там един чиновник долавя съдбоносното начало. И тръгва... За да гони нещо трайно в нетрайността на страстите и дните. С любвеобвилен глад! А едностайно на тоя бряг ще бият пак вълните, когато няма да го има вече — изпълнил на съдбата си завета, в последната, за равносметка, вечер към себе си ще вдигне пистолета. Но дотогава — през порои мътни! Но дотогава — през пламтяща лава! Борба с перо и клетва... Кръстопътни, не, кръстни мъки на любов и слава! ........................... А може би наистина е знаел, че ще се върне, мраморно и нямо, при тоя ласкав залез като факел — с вечерен бриз и албатрос на рамо! БОГОМИЛ ТРИФОНОВ СТЪКЛОПИС Пътеката светла, луната – звездите за двама, В небесната лодка и устни и тихи слова, И две раковини от скреж – като лъч по стъклата – и влюбени птици, и смях... светлина, светлина... Акорд на пиано, две стъпки на пода познати, и два силуета – две слети във здрача тела, неказани думи и шепот в мансардната малка и дъх на зелени листа... светлина, светлина... Звънът на трамвая и спирка последна за двама. И два стъклописа от скреж – като нож и сълза – И лист недописан, и грях, и любов, и измама... И въгленът светъл в нощта... тишина, тишина... ИВАН БОБЕВ НЕОСТАРИ ГРАДСКИ ПЕСНИ Моряшки обет Безброй целувки ще ти пратя по безкрайната морска шир... Но нека само да доклатя летовничката от Йоркшир! Майчина заръка Прибирайте се вкъщи! Заключвайте добре! Моряците се връщат от бурното море. Инструктаж Аз лягам, а ти върху мене уста в уста дишай в захлас! За мен ти си морска сирена, морякът удавник съм аз. Шефът на банката Свил парите на екипа, като истински мръсник ти замина за Египет с парахода “Мажестик”. ВИКТОР САМУИЛОВ ДОЧУТИ ДИАЛОЗИ Лекарят, след като преглежда пациентката, казва : - Яжте риба, госпожо Петрова! Тя съдържа много фосфор... Жената плясва с ръце: - Благодаря ви, докторе! Чак сега разбрах, защо на мъжа ми му светят очите, когато се връща от риболов.., *** 
Рисунка Стелиян СъревРибарят освободи малката рибка внимателно от куката и преди да я хвърли обратно в морето, рече : - Бягай да пораснеш. И ми доведи родителите си . . . Рибката поплува малко под водата, после подскочи пред рибаря и му каза : - Съжалявам, дядо, но не мога да доведа родителите си? -Че защо ? - зачуди се старецът. -Ами, разведени са. . . *** Преди да сложи, кефала в тигана, въдичарят попита: - Кажи ми, какво е последното ти желание?! Кефалът продума: -Да доизям червейчето, с което ме хвана... *** Стефчо отива да лови риба на вълнолома. На връщане среща сьучелици и се заиграва с тях. И забравя сипинга на баща се на една пейка в кварталната градинка. Още не влязал в кухнята и баща му го пита : -Двете рибки, които си хванал, видях.Но къде е въдицата?! - Една голяма риба я глътна заедно с пръта! – обяснява Стефчо и хуква да търси въдицата... *** В аквариума доставили нов паламуд. Минали няколко седмици и другите риби го попитали : - Е, кажи, как е при нас ? - Ами, добре е! -отвърнал паламудът. - Обаче е много скучно! - Така ли ? - Така е, понеже тука няма никакви въдици!!! ТУРХАН РАСИЕВ 
МОРСКА СОЛ Морски вълк – човек, който най-малко се е увълчил. *** Екипаж – колектив от личности. *** Ръжда – желязо, изчервило се от срам. *** Влекач – добрия вуйчо, който измъква кораба и човека на “чиста вода”. *** Хамбар – докерски бар. *** Митничар – човек, когото морякът обича точно толкова, колкото обича тъща си. *** Английска сол – солта, с която ни посрещат на родния бряг. ЖИВКО СОТИРОВ |
| Заглавие | Poetry by Ivan Granitski. |
| Рубрика | Поезия | 2005 / май |
| Съдържание | Иван Гранитски е роден през 1953 г. Литературен критик, публицист и поет. Автор е на повече от 20 книги. Виден издател, директор на издателство “Захарий Стоянов”. Общественик и политик.
ИВАН ГРАНИТСКИ ЕЗОТЕРИЧЕН КАПРИЗ На Любомир Левчев I. Гладиаторът с меч от здрач ми прочете няколко изречения от своята крайна поема. Но се прави че нищо не чуваш Иначе ще ни разкрият Разбира се не това е най-лошото По-жестоко е да ни наградят преди да отлетим Трябва много да внимаваме защото те се интересуват от душите ни Суровото му и загадъчно лице на римски центурий замръзна като дорийска колона Представяш ли си какво ще се случи - изхриптя той ако не дай боже ни връчат крайното отличие бялата маска Какво с бялата маска - промълвих аз По-правилният въпрос е ти ли си бялата маска Ти ли си смъртта препускаща на бледен кон II. Не чу ли че големият лов вече започна подхвърлих когато Горгоната отмина Започна голямото преследване Предрешени като интелектуалци викачите са разюздано старателни Застрашени са всички които виждат и чуват Историята май зловещо ще се повтори но нека сега да не говорим за земята на убитите поети нека не призоваваме напразно сенките на величавите прадеди от селенията на Плутон Нали затова не избягах от Помпей - възкликна той за да не ме разглежда някоя разглезена госпожица и да си мисли че съм глина подходящ материал за бокал на сатрап вдигащ среднощни наздравици III. Хермес Трисмегист е знаел за бялата маска Четял е знаците на глината водата огъня и въздуха и е виждал както горе така и долу Тъкмо той е подшушнал на Хегел че отрицателното е в еднаква степен положително Светлината е черна но мракът свети Водата побеждава камъка Любовта прогонва страха Хермес Трисмегист сигурно ни е съзрял две бъдещи прашинки от края на Второто хилядолетие след Христа Или две светкавици блеснали преди мезозойската ера които четат крайната поема на Познанието и разговарят за бялата маска Сърцето на светкавицата знае Всичко е едно  |
| Заглавие | Poetry: pages of Ivan Ovcharov |
| Рубрика | Поезия | 2006 / септември |
| Съдържание |
Иван Овчаров е роден през 1959 г. в Русе. Живее във Варна. Преподавател е по българска литература в Националната хуманитарна гимназия “Константин Преславски”. Автор е на стихосбирките “Прощаване с небесата” - “Бряг принт”, Варна, 1992 г., “Мъртъв сезон” - Варна, “Литературен форум”, 1994 г., “Мъжете на България” - Варна, “Бизнес - плюс”, 1992 г., и др.
|
| Заглавие | Poetry by Ivan Stavrev and Vanilin Gavrailov. |
| Рубрика | Поезия | 2005 / юли |
| Съдържание | 
Иван Ставрев е роден през 1940 г. във Варна. Завършва ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. През 1979 г. заедно с група млади поети издава стихосбирката “Девненско ято”, а през 1994 г - първата си поетична книга“Шепа пръст”. Следват книгите “Най-красивият брод помежду ни” (2000), “Лирика” (2002) и “Другото име на виното” (2005). Публикувал е в почти всички литературни издания на страната. ИВАН СТАВРЕВ ОЧАКВАЙТЕ Ще дойде август. По Илинден морето ще напомни пак за себе си. Ще нарисува образ свиден върху пясъка, вълна ще го обсеби... Ще възкреси надеждата погребана. Ще я издигне пак на гребена на наш’те залинели дни, в които сякаш нищо, нищо не кълни... Рибарите ще теглят тежки мрежи. Ще ги посрещат на брега, разнежени, жени с издути от надежда пазви – да ги завари утрото непразни... И Богородица лозите ще облъхне. С тънки пръсти ще позлати налетите зърна, ще ги изпъстри. И сладък, лепкав дъх на мед във въздуха край нас пчели ще носят. Натежали, строени в свой изконен ред, поели като за обред, ще се надигнат птиците и в изнемога, върху крилата си като скрижали на юг ще понесат небето, слънцето и нашата тъга по лятото. И нашата тревога от внезапния, а всъщност неотменен полет. И наш’та вяра, че ще ни има тук при тяхното завръщане напролет. Ванилин Гавраилов е роден през 1955 г. във Вълчи дол. Бил е редактор във вестниците ”Народно дело” и “Вълчидолска трибуна”, “ЕКИП 2000”. учител по български език и литература. Години издава свой частен вестник – “Регион бизнес”. Негови творби са публикувани във вестниците ”Литературен фронт”, “Пулс”, “Студентска трибуна”, както и в много регионални издания; в литературните списания “Родна реч”, “Пламък”, в литературните алманаси “Простори” - Варна, “Янтра” - Велико Търново... Стихотворението “На балкона” е включено в книгата “Отговор през рамо” (с благословията на Любомир Левчев). Редакторка на книгата е Надежда Захариева, а художничка – Капка Стоянова. Премиерата на поетичния сборник се състоя в началото на юни т. г. в София. Книгата съдържа 50 стихотворения и една поема. ВАНИЛИН ГАВРАИЛОВ СТИХОВЕ НА БАЛКОНА Ветрец полъхва в тази недозряла, опалена като пиперка есен. Покой привиден… Всичко е изпрала жена ми и простира. За завеса. Зад ризи и чаршафи ще преглътна остатъка от тоника и джина – за нечий гроб тревясал и прохлътнал; за грижите си утре, догодина… Иззад завесите – недосегаем, припомням си и реплики, и пози от ролите, които вземах взаем… Днес този заем моя дух тормози… Аз просто се боях да се покажа на сцената. Не знаех и какво съм… Играх и паж, и шут, и роб прокажен… Сто пъти – недотровен - бях на косъм… В наддавания и залози влизах за някого, за себе си – не помня… Залагах своя дух с висока миза и губех със пристрастия огромни. …И ето - на балкона съм отново… Горчи ми сякаш вече питието от роли стари с привкус на отрова, – по малко през годините поета… Дали напразно себе си съм лъгал, залоствайки се в тленни многостишия?… …В душата ми от всеки прашен ъгъл една надежда тихичко въздиша… |
| Заглавие | Poetry by Yossif Brodski. |
| Рубрика | Преводи | 2005 / март |
| Съдържание | 
Георги Велчев Париж, Парк Монц 1921 Йосиф Бродски e роден на 24 май 1940 г. в Санкт Петербург (тогава Ленинград). Започва да пише стихове през 1957 г., попада в кръга на Ана Ахматова. През 1963 г. поради отсъствие на постоянна работа е обвинен в тунеядство и осъден на петгодишно заточение в Архангелска област. След застъпничеството на Паустовски, Твардовски, Маршак и Ахматова се връща в Ленинград през 1965 г. През същата година в САЩ излиза книгата му “Стихотворения и поеми”, а през 1970 г. – “Спирка в пустинята”. През 1972 г. съветската власт го принуждава да напусне родината, емигрира в САЩ, преподава в Мичигънския университет, а по-късно е професор в Колумбийския университет, Ню Йорк. Излизат книгите му: “В Англия” (1977), “Краят на прекрасната епоха” (1977), “Част на речта” (1977), “Римски елегии” (1982), “Нови станси през август” (1983), “Урания” (1987), драмата “Мрамор” (1984) и сборник есета на английски език “По-малко от единица” (1986). От 1986 г. е професор по литература в колежа “Маунт-Холиок”. През 1987 г. му е присъдена Нобелова награда за литература и става петият руски писател (след Бунин, Пастернак, Шолохов и Солженицин), носител на тази премия. През 1990 г. му е възстановено съветското гражданство, през 1992 г. заема почетния пост поет - лауреат на Американския конгрес. Умира на 28 януари 1996 г. в Ню Йорк, тялото му е погребано във Венеция. ЧАША С ВОДА Ти стоиш, водичка, във чашата пред мене и ме гледаш с очи, избягали изпод крана, в които, блестейки, е раздвоена прозрачната твоя вярна охрана. И знаеш, че аз съм ти бъдещето: фуния, одушевен стълб, перспективна несъразмерност; чакат те влакната и тъмотията на вътрешности, даже на артерии. Но ти не се плашиш. В затворите има несметни варианти за субстанции безприютни, сравнено със свобода под тюл нарешетен или пък със свобода абсолютна. Вярно, можеш без мен. Но колкото по-дълго протакам своя край, толкова по-късно ще свариш да се превърнеш в дъжд зад стъклата, шлифоващ без мен тротоарите. 1995 СПОМЕН Je n’ai pas oublie, voisin de la ville Notre blanche maison, petite mais tranquille. Сharles Baudelaire Къщата бе геометрия, скочила в зеленината глухоняма на парк, чийто статуи – хора без ключ – се шляеха по алеи, лишени от кривина; та прозорците светваха, неясно кой на кого е. Листният шум, явно сумирал вариантите на зависимост от съдбата (винаги, щом се стъмни), ползваше криволиците – в гледната точка на лампите това беше достатъчно волфрама им да нажежи. Но бяха спуснати щори. Прохрусквайки монотонно, чакълът свидетелстваше не толкоз за някой гост, колкото за тържеството на мъховата бездомност, доставяна чрез него от околността. След полунощ облаци, възпитаници на най-висшите школи за неясност или просто за повдигнати глави, със пухен дюшек бащински прикриваха голия космос от дивия сбор на правите ъгли. 1995 В СЛЕДВАЩИЯ ВЕК Преминава действителността в недействителност постепенно. Ще прочетеш буквите, излезли изпод това перо, и ще го упрекнеш, както мравка – дърво, за неговата леност. Помни: хората напускат квартирите само при някой пряк повод – я наемът скочил, я започнала жилищна криза; просто бъдещето иска да влиза и излиза без тях. Но да вземем съзвездията: според съдебното им досие, ако светлинната скорост е бедствие, присъствието им е отсъствие и битието – следствие на небитие. С времето уликите стават по-важни от вината, наш’те дни – по-забавни от живота; и гласът става огромен препинателен знак. Макар че от теб никой не чака ни телескоп, ни дори някакъв спомен. 1994 |
| Заглавие | Poems by Krassimir Simeonov |
| Рубрика | Поезия | 2006 / юни |
| Съдържание |
Касимир Симеонов е роден на 4 юли 1967 г. във Варна, където живее и твори. Завършва българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски”. Автор е на стихосбирките „Видове” (2003) и „Кожа” (2004), „Езерни очи” (2005).
|
| Заглавие | Poetry by Krassimir Simeonov. |
| Рубрика | Поезия | 2005 / юни |
| Съдържание | Красимир Симеонов - роден на 4 юли 1967 г. във Варна. Завършва българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски”. Автор е на стихосбирките „Видове” (2003) и „Кожа” (2004). Под печат е новата му поетична книга „Езерни очи”. КРАСИМИР СИМЕОНОВ ЖАЖДАТА НА МАМА Нали е смисълът в това: за жаждата си кладенец дълбае всеки. ...И водата в него да е бистра като сълзата на дете. Д. Денев “Откъдето се завръщам, не видях зеленото търпение на хълмовете и мекото докосване на близките неща около нас. Бодливи светове видях, утаени в очи на ближни хора. Напукана земя и дъждове, които я дълбаят още повече... Завръщам се. Бъди спокойна.” ...Попива всяка моя дума мама. СТЪПКИТЕ НА ДРУГИТЕ Понякога вървя след тях през буци пръст; навлизам във гората и преследвам парцалчетата от съдраните им дрехи. Някъде преди върха из камънаците късам паяжинката, която ни държи. Но никога не спирам със омраза да моля себе си да продължим. БОЛЕСТ НА СРЕДНАТА ВЪЗРАСТ Ако някой път не смогнеш да ме следваш и задъхано ми разрешиш да продължа без теб, не ме ревнувай от блаженството ми - със всеки стих да те напускам. Ако понякога е трудно да ме следваш - спри! Детето ни играе в двора - под дървото на живота, и те чака. А мене гарван ме отнася в тъмните страни. Там, по ветровитите полета, из браздите скитат мърляви старици и деца. Те не ми говорят, те са със изтръгнати езици и бурите са изсушили техните меса. Там, на пролетния хълм, цъфти най-чудна маргаритка - обикнеш ли я, тя умира. Но аз лежа до нея и й тананикам. Не ме разпитвай, когато се завръщам, за белезите и строшения гръбнак. Ще ме завиеш със косите си и ще ми мине, но цветчето в ураганното ми тяло оцеля. Аз искам в една безлунна нощ да се стопя като тор във коренчетата поне на още две такива маргаритки... Детето ни ще спи. Ти ще гледаш телевизия. ЕРОТИКА НА ВЪЗПРИЯТИЯТА По-нежен от езика на змия е погледът, със който те събличам. Ръцете ми, опарени от твойто жило, си веят със ветрилото от крилца на пеперуди. Едва дочувам: - Толкова е топло днес... |
| Заглавие | Poetry: pages of Mateyna Nulis |
| Рубрика | Поезия | 2006 / септември |
| Съдържание |
Матейна Нулис. Родена на 6 ноември 1955 г. във Варна. Завършва руска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” и Колеж по туризъм във Варна. Работи като учителка, манекенка, продавачка, управител в туризма, секретарка и др. Публикува стихове в сп. „Везни” и „Поезия”. Автор на лиричните книги „В трезора на сърцето” и „Обстрелване на мрака”. Преводи на нейни стихотворения са публикувани в московското литературно списание „Меценат и мир” и в антологията на българската поезия „Из века в век” (Москва, 2005). Преводач от руски, гръцки и английски.
|
| Заглавие | Poetry – by Naiden Valchev |
| Рубрика | Поезия | 2005 / ноември |
| Съдържание |
Найден Вълчев е роден на 30 август 1927 г. в с. Брестница, Ловешка област. Завършва гимназия в Плевен и право в Софийския университет (1951). През 1954-1955 е редактор на сп. “Български воин” и в. “Народна армия”, 1956-1983 - в сп. “Септември”, 1983-1988 - в сп. “Съвременник”; главен редактор (1988-1989) на сп. “Дарители”. Председател на Съюза на преводачите в България (1989-1991). Автор на много книги със стихове и преводи на поезия.
НАЙДЕН ВЪЛЧЕВ
СНЕГЪТ
Снегът е някъде към Киев.
Усещам го по голата топола,
която с тънък връх мете небето,
отдето тази нощ ще мине той.
Снегът е някъде към Дунав.
Усещам го по патиците диви,
които търсят скътания извор
на Златна Панега с вечерен вик.
Снегът е някъде зад хълма.
Усещам го по черното коминче,
което трети ден дими отсреща
като луличката на посрещач.
КЪЩИЧКА
В ПОЛЕТО Ух че вятър, ух че студ е,
скърцат хълм и падина,
а какво ще бъде утре
пита бялата луна
и се мушва да се сгуша
горе в облака голям,
който сив и чер се спуща
и пълзи, пълзи насам...
И какво ни носи? Вечер,
люшната топола, мрак
и угасващите вече
светлинки насрещни. Щрак! –
я и мойта да не свети,
стига и за този ден,
нека само укавето
да остане будно с мен,
цяла нощ да си ми гука
и наяве и насън,
да гадае утре тука
ден какъв ще е навън.
Да, но тъй сме се успали
с него в нашия превал,
че дори не сме разбрали
как вън сняг е навалял.
Във прозорчето ни блесна
тиха, мека светлина:
утрото дошло нощес на
бяла сребърна шейна.
ЩЕ ТИЧА ВЪН ВЯТЪР
Не зная кога отредено е,
не зная какъв ще е ден –
миражните мои видения
угасна щат някога в мен,
а слязъл в зори от просторите
ще тича вън вятър стоглас,
ще слуша какво си говорите
и сам ще говори със вас,
над пътя и стрехите сведени
ще вейне самотно перце,
ще махнат, след мене
загледани, високите ружи с ръце,
но аз ще съм вече далече и
на рамо с торбичка на път
ще слизам от свойто поречие
към тъмното свое отвъд,
към тъмните божи владения –
тогава, когато във мен
миражните мои видения
угасна щат в синия ден. |
| Заглавие | Poems by Nikolay Milchev |
| Рубрика | Лирика за пораснали деца | 2006 / август |
| Съдържание | Николай Милчев. Роден през 1958 г., живее и работи в София. Завършва българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Автор е на поетичните книги „Бяла залисия”, „Изневиделица”, „Пейзажи с Лолита”, „Мокра светлина”, „Очи широколистни” и „Надеждата е бебе с очила”. Член на Съюза на българските писатели.
Калинките не са това, което са…
Калинките са копчета червени.
Пресипнали, на капките с гласа
тревите разкопчават свойте вени.
Зелена кръв и черни петънца.
Душици и треви изящни.
Калинките приличат на деца,
които от света се плашат.
Иди при тях и тихо говори.
Помилвай ги – ще ти покажат пътя.
Високо горе слънцето гори
като сърце, от дъждове изкъпано.
Калинките не са… Защото са
значения, които ни настигат.
Една калинка ще ти донеса –
целувай я като дълбока книга.
И хванали в реката три мънички рибоци,
а после уловили три зайковци с подскоци.
А. П. Милн
Ловец на заешки подскоци
и с пушка, взета от картина,
лежа в прозрачните потоци
и си сънувам догодина.
Защото ще остана гладен
и нищо няма да убия,
с подскок от пухчета направен,
аз на кравайче ще се свия.
Ако случайно различите
ловеца с вид на молекула,
помилвайте го по ушите,
с които сънищата чува.
Момичето с глава на виолетка
поникваше в градината пред блока.
Пчелата бе вълшебната съседка,
с която си играеха високо.
Къде се губеха, не знам. Но помня
как се явиха в стаята край мене
и разцъфтях, и мигом се отроних,
и се превърнах в сянка на растение.
То е облечено с топло –
слънчево и прозрачно…
Бяло, уханно, обло;
жълто, кремаво, злачно.
То е съблечено с вкус и
чаровно бере къпини.
Чар е – ако ги вкусиш.
Чаровно – ако отминеш.
Листо, повито със Април,
е бебето, което диша.
Аз пролет съм му подарил
и се опитвам да опиша
как бебето ще има дом
от цветни, звукови салони.
И в моя поетичен том
през есента ще се отрони.
Около шест без петнайсет
светлината кръжи наоколо.
Едно суетно глухарче
с вятър си реши кока.
Около шест без десет
глухарчето разцъфтява.
Росата му е донесла
жълта корона от слава.
И то се кръсти набожно
под блясъка на чудото.
Около шест е възможно
всичко да бъде хубаво.
Точно във шест бръснарят
острига съня и кихна.
Глухарчето стана пара
и със въздишка отлитна.
|
| Заглавие | Poetry by Pavel Tsvetkov and Christo Germanov. |
| Рубрика | Поезия | 2005 / юли |
| Съдържание | 
Павел Цветков е роден през 1971 г. във Варна. Завършил е СУ “Св. Климент Охридски”, специалност българска филология. Работи в родния си град. Стихотворенията, които публикуваме, са от първата му книга, която той е подготвил за издаване. ПАВЕЛ ЦВЕТКОВ РАЗВОД В полунощ сърцето й спря да тупти. Спряха да виждат очите й, да чуват ушите й, да се повдигат гърдите под тънката нощница. В полунощ, без повече шум и кавги, смъртта ги разведе. От утре щяха да спят поотделно. СТЕНАТА На гробището бялата стена ни разделя. Вечер ти заспиваш до мъжа си, аз лежа зад нея. Ниска е стената, ала няма как да я прескоча. твоята измяна ми тежи повече от мраморната плоча. Христо Германов е роден на 5 април 1941 г. в село Батово, Добричко. Завършва Трета смесена политехническа гимназия през 1059 г. Живее и твори във Варна. Издал е поетичните книги “Озарение” (съвместно с Марко Илиев) 1975, “Пръст и камък” 1996, Отвъд предела” 1999 ,,Обитаем следобед” – избрани стихотворения 2001, “ Пътят на думите” 2005 ХРИСТО ГЕРМАНОВ НЕГА В началото на циганското лято, когато времето назад тече и нощите излъчват нещо свято, примами ме навън едно щурче... Не чувах нищо друго под небето, за всичко бях напълно оглушал... не виждах пожълтелите дървета и внука ми, до мене тихо спрял... А свиреше щурчето в изнемога, трептешe в дрямка сухата трева... В гласа му имаше: копнеж, тревога, любовна тръпка, слънце, синева... Потъвах в нега – радостен и трогнат... Усещах живи всички сетива. СЪДБОВЕН ЗНАК Къде e птицата? Къде лети? Очите ми пребродиха небето. Денят е пак необяснимо тих и само слънцето студено свети. Белее сняг по стръмните била, задъхвам се по стръмните пътеки. Къде да търся сините крила? Заключил се е в клетката си всеки! Назад ще се обърна... Утре пак високо, ясно слънце ще изгрее... Дано разпръсне падналия мрак! Усещам как дълбоко в мен едрее едно препърхване – съдбовен знак, че птицата в душата ми се рее. |
| Заглавие | Couplets by Temenuga Marinova and Rayna Peneva. |
| Рубрика | Поезия | 2005 / август |
| Съдържание |
Теменуга Маринова e родена през 1964 г. в София, живее във Варна. Завършва българска филология във Великотърновския университет. Публикува две поетични книги „Сладък живот” (1996) и „Пристанът на кравите” (2005). Преводач e от английски на Едгар По и Робърт Фрост, издала е „Стихотворения и поеми на Едгар Алън По” (2001). Включена е в антологията на издателство Еквус Арт „Български поетеси, избрано” (1996). ТЕМЕНУГА МАРИНОВА Райна Пенева е родена в с. Петревене, Ловешко. Авторка на книги предимно за деца. Издала е сборниците “Черешов грозд” – стихотворения (за деца), 1973 г.; “Еленова пътека” – стихотворения (за деца), 1981 г.; “Шарено букварче” – стихотворения (за деца), 1994 г.;”Тарлrк и Тапичка” – горски (приказки) истории, следват сборниците “Морско календарче” (1999), “Фантазия с куче (2002), получила Годишната награда на СБП и “Красиви хора” (2004) РАЙНА ПЕНЕВА |
| Заглавие | Poems by Todor Koparanov and Valeri Stankov. |
| Рубрика | Поезия | 2005 / април |
| Съдържание | 
Тодор Копаранов е роден e на 5 февруари 1939 г. в с. Раданово, Великотърновско. Живее във Варна. Автор е на стихосбирките „ Недосънуван свят” (1971), „Талвег” (1973), „Зимна близост” (1977), „Покрив” (1985), „Кошер” (1989), „Молитвеник” (1994) и „Поднебие” (1999).
ТОДОР КОПАРАНОВ СЛЕД ЛОВ На Ангел Давидов Да поседим, да помълчим... Във дланите ни нервно парят двуцевките... А на тревата лежи простреляна сърна. В небето летните звезди горят, но тъй и не догарят. И раниците още тегнат от непокътната храна. В такова утро да те няма на този живнал свят... Да няма напевен шепот на листата и птича песен над леса. Да няма мирис на тинтява, на мащерка, на топла слама и глух да бъдеш безвъзвратно под палнатите небеса от ранното голямо слънце над Вишиш... Искам да ти кажа, едно парче олово тежко заседна в лявата ми гръд. Бях свикнал вече да живея в града, да ходя по паважа - така аз щях да преживея до свойта кротка бавна смърт. Но днес разбрах... Сърцето помни напева къс на чучулига. Опито от дъха на билки, изтласква сигурно кръвта. И погледът, додето може, красивите неща достига. А те са покрай мен и тебе, изпълнили докрай света. Как бих вървял аз по-нататък с неизлечимата тревога на моя днешен ден, когато в краката пушката лежи? Душата своя да разкрия? Затуй те моля: Аз не мога да тръгна... Ти вземи сърната... По пътя черен продължи... Ала преди това аз искам да заредиш цевта. Във мене да стреляш... И съвсем спокоен да склопиш моите очи... В тревата росна да нагазиш с ботуши, мокри до колене, да се изгубиш към града ни, огрян от първите лъчи. А на жена ми без тревога предай така: По едно време от мене се изгуби — сякаш потънав неизвестността. Но ще се върне... Ще се върне... Едно моливче да си вземе — там трябвало му да записва незнайни никому неща... *** Жестоко лято... Прокълнат живот... Дори и нощем въздух не достига. Над празните жита трепти авлига и съхне дребен зреещия плод. Задавена от трици вече с дни савака спуска стара воденица. Горят провисналите медни жици над спечените голи равнини. Подскача заек. В сенчестия слог зверче коварно жертвата си чака. И свети кръв по зъбестата драка пред взора на всевиждащия Бог... Но Бог над всичко може ли да бди?... Като желязо съскат сред реката червени бързеи и под земята се гърчат неизбликнали води... А беше минал само суховей... Кой ще спаси днес мъртвата природа? Ако остане тя така — безрода — как по-нататък тук ще се живей?... *** Сега е юни... Ах, сега е още юни... Но ето — зад изгърбените долу дюни край синьото море на пясъка горещ като в опалена отрано пещ лежат тела — красиви, загорели... Заничат немите рибари — кротко спрели до лодките със скръстени весла... Не са ли тези проснати тела изхвърлени от нощните вълни тюлени?... Едно момче събира мрежите прострени след вчерашния улов — бърза пак да ги намята върху пясъчния бряг. Че с приливите чисти, свойта мощ стаили, за първи път усетило неизтощими сили, да улови с един замах тела, вълни и дюни. Но още юни е... Сега е още юни!...  Валери Станков е роден на 5 март 1956 г. във Варна. Средно образование завършва в родния си град, а висше в Шуменския университет “Константин Преславски”, специалност руска филология. Автор на книги с поезия, белетристика, публицистика. Публикувал е стотици статии в централния и местния печат. Носител на много национални и регионални литературни награди. Член на Съюза на българските писатели. Стиховете, които публикуваме, са от поетичната книга “Треньор на пеперуди” – издание на ВСУ “Черноризец Храбър”, която ще се появи на пазара през април. ВАЛЕРИ СТАНКОВ НОЕМВРИ Свърши лятото. Свърши. И жените са всички оклюмани. През площада на пръсти минава кварталният луд. Ветровете нахлуват като орди настръхнали кумани. А рибарите теглят гриба с триста кила паламуд. А над тях триста гларуса – като пръснати Ботеви четници, грачат грозно, зловещо – сякаш свършва самият живот. Във разбитото барче на плажа тършуват несретници, от които вони на мастика и кисела пот. Под неона в дъжда таксиджиите дремят, посърнали. Две ченгета оглеждат, явно крадено нейде, порше. Под прогнилите лодки, гръб на мокрия пясък обърнали, ще се скрия и аз с неизменното свое шише. Мокри псета в дъжда – от стопаните свои изритани, със кварталния луд гръб о гръб ще се топлим в студа. И до другото лято като черни, прегърбени питанки ще се чудим дали живи хора ще срещнем в града. И понеже последното слънчице своите ласки изсипа ми, и преди да умре, листопадът наплете ми шал, подарявам на всекиго малко парченце от припека това толкова топло ноемврийско парченце печал. СТИХОТВОРЕНИЕ БЕЗ БАНДЕРОЛ Ще излезе поетът. И понеже очаква инфаркт, а жена му се връща, когато прегарят тревите, ще изпие две бири с пазача на стария фар, на барбут с таксиджиите може да случи на зар или стих да напише със клечка на пясъка спитен. И понеже не му е до песен, и понеже светът му е стон, и понеже отдавна за косите се дърпа към Рая, ще премине край нас в бяла риза и бял панталон – камикадзе в натъпкан не с тротил, а с дактил, камион – ще се вреже поетът, някой ден ще се вреже в безкрая. Но да слезем след него – и на плажа, ощавен от сол, да погледаме как срещу него морето се вдига. И изхвърля парче бяла риза и скъсан крачол, две разбити обувки и ракия в шише с бандерол – да отпием по глътка над последната негова книга. ВЛЮБЕНИ Ще поскъпне бензинът. Подир него ще скочи и верото. А през парка ще минат двойки влюбени страшно уверено. Но къде ще обядват? Виснат вредом табелки: “Затворено!” И ще грачи на гладно върху тях ято гларуси хорово. В храсталаците свряни – ще целува момчето момичето. Ах, целувката храни! Сто пъти по-добре от чорбицата. И докато аз смилам у дома мусаката и щрудела, ще са “Мили!” и “Мила!” – просто два неочаквани пудела. А когато се минат и разпишат си брака уверено, ще поскъпне бензинът. А какво да говорим за верото. |
| Заглавие | Verses by Hristo Germanov |
| Рубрика | Поезия | 2006 / юни |
| Съдържание |
Христо Германов (Хр. Г. Христов) е роден на 5.04.1941 г. в с. Батово, Добричко. Живее и твори във Варна. Негови стихове са печатани в сборниците „Романтика”, „Утрини от рамене”, „Дневна истина”, „Вечният огън”, „Озарена от октомври”, на български и украински език, в антологията „Макове”. Стихосбирки: „Озарение” (съвместно с Марко Илиев), 1975, „Пяськът на дните”, (1985), “Пръст и камък” (1996), “Отвъд огледала” (1999), “Обитаем следобед” - избрани стихотворения, (2001), “Пътят на думите”, 2005. Хоби: рисуване.
I. Утро
Мъглата беше изпълзяла
и вече светеше росата.
Трептяха плахи чучулиги,
обгърнати от синева...
Край мен летяха пеперуди
с роса и слънце по крилата,
дъхтеше на узряло жито
и на събудена трева.
II. Пладне
В дървета мълчеше зноят.
Под клоните, на сянка сякаш,
събираше се маранята,
зелена и през този ден.
Огнище беше всеки камък –
като че ли сега юнакът
калеше острата си сабя
в дъха на змея разярен.
Венцислав Антонов- Ерата на водолея, изложба "Голям формат"- живопис, рисунка, пластика- Варна 2006
III. Вечер
Настъпи тишина... Отново
в тревата вятърът въздъхна,
щурците тръгнаха след него
понесени от песента.
Гласът на чухала зовеше –
горчив, отчайващ и изпръхнал.
Светулки режеха тъмата
с прозрачната си светлина.
IV. Нощ
Останал в стаята самичък,
забравил старите си болки,
отново в утрото се връщам
и диви ягоди бера.
Отпуснат в меката постеля
след лятната си обиколка,
люлян от спомени и чувства,
заспал съм, без да разбера.
|
| Заглавие | Verses by Yanis Ritsos |
| Рубрика | Преводи | 2006 / август |
| Съдържание |
Янис Рицос. Роден на 1 май 1909 г. в Монтемвасия, Южен Пелопонес, през 1925 г. се премества в Атина. През1931 - 1932 г. се изявява като артист и балетист. По време на Хунтата е заточен през 1967 г., но скоро е освободен под натиска на цялата гръцка културна и академична общественост. Посещава различни европейски страни, включително и България. Започва да печата стихове през 1927 г. До 1977 г. е издал 64 стихосбирки. Поетиката му е с постсюрреалистично влияние, оформено от аристократичен талант, богата асоциативна памет, цветове, обеми, образи, изобилие от метафори. Преводач на Блок, Атила Йозеф, Дора Габе, Назъм Хикмет, Николас Гилен и др. Носител на много национални и чужди награди. Номиниран неколкократно за Нобелова премия. Умира в Атина през 1990 г.
(откъси)
* * *
Ще напусна
заснежения връх,
който с гола усмивка топлеше
безкрайната ми самота.
Ще отърся от раменете си
златния прах на звездите,
както врабците
отърсват снега
от крилете си.
Скромен и невредим ,
щастлив и непокварен
ще премина
през ласките
на цъфтящите акации
и ще клъвна
от искрящия пролетен прозорец.
* * *
Виж, любима,
как печално те гледат
ръцете ми.
Като две сиротни деца –
плакали в нощта
и преспали,
зъзнейки върху снега
без трошица хляб.
Замръзнаха, но не просиха.
* * *
Екот на светлинна камбана
ни посреща
на златистия бряг.
Зората преминава по пясъка,
намокрила
голите си стъпала
от позлатената вълна.
Една девойка
разтвори прозореца
и се усмихна на морето.
Премрежи очи пред светлината
и се втренчи дълбоко
в мистичното сияние
на усмивката си.
* * *
Чуй клепалата
на околните храмове.
Те ехтят от далеко,
от необятните глъбини;
от устните на децата;
от невинните лястовици;
от белите неделни дворове;
от дивите лози;
от гълъбарниците
в скромните къщи.
Чуй клепалата
на пролетните храмове –
храмове,
които не познаха
разпятие и възкресение.
Познаха само иконите
на годишните месеци
с гальовната им майка,
която ги чакаше в нощите
на прага;
с миролюбивия баща,
ухаещ на поле,
стаил в очите си послание
от идващата Магдалена.
Исусе,
какъв ли щеше да е пътят ти
без уханните смирна и нар
по прашните нозе?
От далеко, от далеко
с болезнена усмивка
ти гледаше
небето, додето
дъхът на житата
и женските стъпки
се усмихваха
в прозореца ти.
Любима,
откъсвайки лайката
и съзерцавайки морето,
ще изречем отново
с птици и треви
молитвата от детството.
И от далеко, издълбоко,
клепалата
на детските храмове
ще запеят песента
на нежния Назарет
високо над зелените поля.
 * * *Любов, Любов,
ти не ми донесе
за вечеря
дори трошица светлина.
Безропотен, гладен и гол
скитах се из планините,
отправяйки неуморно
поглед към небето
с надежда за награда
от песента и тишината.
Искри светът,
извън скръбта ти,
светлината и кръвта,
тишината и песента.
О, любими хора,
как може
да отвръщате глави?
Как може
да не се усмихвате?
Отворете прозорците!
Облян от светлина,
излизам на балкона
гол –
да вдишам дълбоко
вековния вятър
с обилно благоухание
на южни гори
и солта
на безбрежно море.
Искри светът
неуморимо.
Вижте!
|
| Заглавие | и една трепереща ръка (по Томас Ман) |
| Рубрика | Поглед | 2014 / 2 |
| Съдържание |  Виктор Пасков (10.09.1949, София – 16.04.2009, Берн, Швейцария) - Писател, музикант, музиковед и кинодраматург. Завършва консерватория в Лайпциг (1976). Работи в Източна Германия като композитор, певец на джаз и опера и критик. 1980 се връща в Б-я и става редактор в издавания от „София прес“ чуждоезичен седмичник „Софийски новини“, където остава до 1987. С.г. е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“. 1990 - 1992 живее в Париж. Завръща се в страната за да оглави Бургаския театър, по-късно е програмен директор на БНТ. 2002 Виктор Пасков след проведен конкурс отново става директор на Културния център в Берлин. През следващите години той е замесен и дреги скандали (окт. 2004 уволнен дисциплинарно. Книги: Гледната точка на Гоген. С, З. Стоянов, 2008; Аутопсия на една любов. С, Библиотека 48, 2005; Алилуя - Избрано. С, З. Стоянов, 2001; Германия - мръсна приказка. С., Хр. Ботев, 1992; Ций Кук. В. Търново, Абагар, 1991; Балада за Георг Хених (1987); Невръстни убийства (1986; 2 изд. - 1997, Унив. изд. Св. Кл. Охридски и др. Киносценарии; Пльонтек (1991); Ти, който си на небето (1990); Индиански игри (1990); Духове и др. АртЕнциклопедия Варна
Поезията на Христо Боранов не е интимна. Липсва и характерната за този жанр излиятелност, ексцесът на чувството, воайорското въвеждане на читателя в интимните кътчета на автора, гледани през ключалката на душата му. Тя не е и гражданска. Тук няма да чуете тромпетите и фанфарите на поствагнерианците от така нареченото априлско поколение, чиято основна смелост се състоеше в това, да удари еснафа по главата с дилафа на някоя директива. Не е и интелектуална: това просто означава, че не е придобита в алхимическа лаборатория, не е изкристализирала в колбите и епруветките на англосаксонската литература от началото на века, не носи в себе си древногръцки препратки (тъй модни в момента), не е създадена в потайна доба. Тя не е сатирична, не е енигматична, не е заключена в себе си, не съдържа непонятни символи, с които не един поет бе принуден да борави преди няколко години; тя не е бляскава корида, където неочаквани метафори леят безсмислена кръв; не е хулиганска демонстрация на псевдосвобода в областта на езика, не е война със самия език. Остава въпросът какво е тя тогава. Най-безсмисленият въпрос на света: това е чиста поезия, родена - както казва Томас Ман - от едно туптящо сърце и една трепереща ръка. Защото няма нищо по-досадно от това, да разглеждаме фотографията на автора във всяко следващо стихотворение и от всички възможни ракурси... Преди много години бях поразен от една картина на Виктор Вазарели. На нея беше изобразен изтръпнал от възторг човек, обут в дамски чорапи, с цвете, забодено в лявото ухо, и поглед, вперен с израз на безкрайно удивление към някакъв град, който лежи в краката му. Картината се казваше „Истинският артист е един абсолютен луд”. „Луд съм - казва Христо Боранов в едно свое стихотворение. - Но само ти го знаеш.” „ Ти”, разбира се, е една уловка на автора. Това не е някое конкретно лице, а: аз, ти, той, ние, вие, те - читателите на тези странни стихотворения, всяко от които представлява едно премеждие, сюрреалистична врата в чисто синьото небе, зад която не ни очаква разрешение на дивашкото ни ежедневие, а отново друга врата. Да, тези стихотворения съдържат в себе си онази доза откровена лудост, без която изкуството е немислимо. Защо се спъвам, падам, залитам? Защо е този срив? Защо увяхват мислите? Защо бързат безидейните мигове? Защо двойникът ми прекарва сомнамбулно нощта на хлъзгавия покрив? Защо ровя с пръсти в огнището на тихата лудост? ЗАЩО СЪМ СВОБОДЕН? И защо надничам в микроскопа на съмнението... Едва ли ще стигне един човешки живот да се отговори само на един-единствен въпрос от тези, които ни поставя Христо Боранов. Най-ужасният от които е: ЗАЩО СЪМ СВОБОДЕН? Но поезията не е сфинкс и читателят не е Едип. Един отговор на всичките тези „ЗАЩО?” ще разруши магията, лудостта, цялата безплътност на тази странна субстанция, от която се състои художественото слово. Съществуват понятията „мислещ човек”, „играещ човек”, та дори вече и „балкански човек”. Христо Боранов е един „питащ човек”. Нещо странно в едно общество, което щом си отвори устата и веднага от нея излиза някакъв отговор. Да се вслушаме внимателно в неговите въпроси и нека тези от нас, които още не са загубили човешкото в себе си, да си признаем: ОТГОВОР НЯМА. Бургас, 1994 г.
|
| Заглавие | |
| Рубрика | Интервю | 2007 / ноември |
| Съдържание | Разговор с кипърската турска поетеса Неше Яшън
- Навсякъде ви представят като поетеса на кипърското единение. Как ви звучи това?
- Военната атмосфера, в която живея още от детските си години, и разделянето на острова оставиха дълбоки следи в мен. Обстоятелството, че моите стихове още от самото начало се превеждаха и на другия език на острова- на гръцки, и много се харесваха от гърците предначерта и моята мисия. Разделеността на острова за мене е по-скоро лична история отколкото чисто политически въпрос. Искам да кажа, че е причина за много раздели, за много решения, за много делби и в личния ми живот. Тъгата по недостъпното, раздялата, винаги е присъствала в стиховете ми, от там е и тази тъжна тоналност. Както всички сме чували, войната може да трае само три дена, но излекуването на травмите може да продължи цели сто. И аз, бидейки малко момиче, пишех скръбни стихове, породени от вътрешните рани в мен, рани от войната, преселванията. И не усетих как в един момент се превърнах в активист, работещ за единението и мира на острова. Това можеше да се окаже и пагубно за поезията ми, можеше да излезе, че превръщам стиховете си в своеобразен инструмент за тази операция, но поезията за мене е толкова лична и толкова сакрална, че успях да предотвратя подобно преливане. Езикът на политиката не попречи на поезията ми, тъкмо обратното- противопоставих се на общественото пространство, тръгвайки именно от поезията. Всъщност, когато пиша, не ме интересува нищо. Светът и аз сме само, нищо друго! И духът ми е свободен, не признава никакви рамки и граници.
- Докато почитателите на изящното изкуство по света Ви познават твърде добре, ние в България тепърва ви превеждаме. A България и Кипър близо един до друг на картата. Какво изпитвате към България и познавате ли българската поезия?
- Както знаете, в Кипър се говори главно на два езика. Известно ми е, че се превежда от български на гръцки и обратно. Възможно е и мои стихове да са преведени на български, но не от турски а от други езици. Познавам българската литература дотолкова, доколкото е преведена и издавана в Турция. Мисля си колко хубаво и ползотворно би било да се развият връзките между поетите от Кипър и България. Например- четене на български поети и в двете части на Кипър. Би било прекрасно.
- Баща ви Йоскер Яшън и брат ви Мехмет Яшън са също поети. Едва ли можете да се похвалите, че сте продължител на бащината линия в кипърската турска поезия. По какво се различават стиховете ви?
- Моята поезия (и тази на брат ми) се роди и разви като тотално отричане и опозиция срещу поезията на баща ми. Известно е, че най-проблемната връзка в живота на човека е тази с бащата. Моят баща пишеше в духа на националистичната парадигма в Кипър и беше обявен за национален поет. В стиховете на баща ми голямата родина бе Турция, а малката –Кипър. Тази малка родина непрекъснато тъгуваше за голямата и искаше да се слее с нея. А ние се бяхме провикнали, че нашата родина е една и тя е Кипър-обща за нас и за гърците. Заедно с брат ми обявихме своя манифест, критикувахме поколението поети преди нас, бяхме декларирали нашите естетически възгледи и новаторски дух в поезията.
От по-старото поколение най-смело критикувахме баща си, защото нашата поезия се роди като отрицание на неговата.
Вероятно се беше ядосал много тогава, защото в сп.`Кипърска поща използва следния израз за нас с брат ми: “Възползвайки се от известните си фамилии и разчитайки на тях, някои младоци сипят критики наляво и надясно, само и само да бъдат забелязани”. По-късно, когато започнахме да издаваме нашето списание “Карамфил”, помолихме и татко да ни даде свое стихотворение за първа страница, страницата на майсторите. Стихотворението, което избра, бе много странно. Четейки го, имах чувството, че се изповядва пред нас.
Мисля си,че всичко онова, което бяхме казали, писали, изрецитирали, го беше накарало да размисли. Така звучеше. А брат ми често казва, че “ние сме поколението, което е баща на бащите ни”.
- В една от статиите си във в. “Ден” вие пишете: “ ... родният ми град е Никозия; там се оформиха личността и самосъзнанието ми. А Никозия означава Кипър, Кипър означава Средиземно море, а то е световно. Колкото и по какъвто и начин да съм свързана с тези топоси, аз съм отвъд всичко това- някъде навътре в себе си .( …) ала страната, която наричам Поезия и в която съм готова да разделя всичките си камъчета с вас, преди всичко май си остава кипърска ”. Това е различно от понятието гражданин на света, а може би сте само поет все пак...
- Всички сме с много самоличности, с много лица в добрия смисъл, вътре в себе си. Сред всичките си самоличности аз държа най-много на самоличността си на поет, на поетическото си Аз. Ако принадлежа към нещо, което да означава много за мен, то е принадлежността ми към поезията. Аз съм поет. И си мисля, че поетите имат различно от другите възприятие, различен език. Ясно е също, че перспективата на поетите не е никак реална и тя насилва границите на реалния език. Да си поет, за мене означава да си всичко и да си отвсякъде в един и същ миг. Във всеки случай това е извъгранично състояне.
- Твърдите, че една строфа е способна да предаде силата на десетки страници политически речи. Вярвате ли че Ангелът на поезията ще спаси света?
- Като малка, когато пишех първите си стихове и много четях си мислех, че поезията може така да подейства, че да промени света. Сякаш някъде съществуваше някаква вълшебна думичка и аз трябваше да я намеря. Струва ми се,че този спомен е от периода, когато все още съм била в приказния свят на вълшебствата. А днес? Поезията може и да не е в състояние да промени света, но е в състояние да го стресне . Живеем в свят, който добива смисъл и намира посока чрез думите и аз нито за миг не съм губила вярата в тяхната сила.
Въпросите зададе
Кадрие Джезур |
|
Назад
[ 14 ]
Напред |
|
Димитър Калев
ПАСТОРАЛЕН КВАРТЕТ