Търсене в сп.Морски Свят

(Наблюдения върху сб. „Спасени криле” - лирика, ДИ Варна, 1965, „Елипси”, лирика, изд. „Народна младеж”, 1969, и др.)

Д-р Ангел Дюлгеров (1958, Варна) – Литературен историк, учител, д-р. Завършва бълг. филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ 1982. Специализации в СУ “Св. Климент Охридски” – 1984-1986 и 1988-1989. Участва с публикации във в. “Пулс”, сп. “Български език и литература”, сп. “Език и литература”, сп. “Септември”, сп. “Зорница”, както и в сборници по литературна история. Съставител на: сб. “Йоан Екзарх и нашето съвремие” (2001), литературен алманах “Позиция” (2006), сб. “Последният българин” (2007). Интересите му са в областта на бълг. литература от XIX и ХХ в. и литературната критика.
Съч.: Паралелни светове: Литературата на Варна. Десет очерка за съвременни български писатели (Славена, В, 2011); Сб. “Поглед в Йовковия свят”; Сборник с научни доклади и съобщения, изнесени на Международна научнопрактическа конференция “Хуманизъм и прагматизъм в образованието на XXI век” (2001); Сборник с доклади и съобщения, изнесени на Международната конференция “Хуманизъм и прагматизъм в образованието”. Основна тема: Образованието и различията (2002); Сб. Добруджа, Посланията на Йордан Йовков; Сб. Християнската традиция и царската институция в българската култура. Университетско издателство “Еп. Константин Преславски”, Шумен; Сб. Добруджа, 125 г. от рождението на Йордан Йовков, и др.

АртЕнциклопедия Варна

Починалият на 13.05.1993 г. български поет Димитър Стойчев остана в литературната ни памет като един от най-чувствителните, деликатни и емоционално-рефлексивни национални поети. Книгите му, които никога не са лесни, въпреки че понякога са много забавни, продължават да разчовъркват духа на времето и често поглеждат далеч отвъд него. Той извървя бавно житейския си път, носейки в себе си горчилките на много прагове, административни произволи и човешка нечистоплътност.
Димитър Стойчев притежаваше онзи доста рядък поетически талант да бъде честен в словото си и да умее да превръща своята лична и най-съкровена истина в лирически спектакъл. Неговата поезия още от първата стихосбирка доказа, че е лирик, който не живее в произвола на обстоятелствата и моментните решения, а чието творческо поведение се осланя на познанието – познание първом за самия него. Той бавно “слизаше от бащините рамене”, за да опознае “краткостта на зноя” и истините, “от които не можеш да излезеш”. Дори и днес, 20 г. след ранната му кончина, гледната точка на поезията му изненадва – словото на поета е не само обикновено човешко проявление, но и нещо, което може да се случва многократно и ежедневно. Безспорно в лириката на Димитър Стойчев може да се открие един социално ангажиран реализъм, който (пре)открива актуалната, исторически детерминирана реалност, но не по-малко значимо си остава умението на поета да изразява своите житейски послания чрез безброй гласове, които се преплитат помежду си, глъхнат, приближават се, отдалечават се, за да създадат усещането за многоликост и безкрайност. Така в поезията му се преплитат истории, пълни с ирония, сарказъм, смях, тъга, самота... Истории, от които не можеш да избягаш, а и не можеш да забравиш.
Димитър Стойчев демонстрира нов тип лирическо писане – колкото разкрепостено, толкова и здраво вкоренено в личните духовни метаморфози. И до днес актуални си остават неговите тъжно-иронични въпроси, зададени преди близо три десетилетия – ние ли минаваме през живота, или животът минава край нас; как да „излезем от релсите” на битовото еднообразие и пр. Поезия, която не е забавление, от което можеш да излезеш и да забравиш собствените си терзания. Напротив, тя те връща към тях като последен шанс да се родиш отново и да се срещнеш със себе си.
Димитър Стойчев умее да съзерцава преходността на нещата и да ги запази за вечността. Може би оттук се ражда и тревогата му дали ще можем с достойнство да “оживим сезоните” на нашите деца. В разгара на “строителния социалистически век” той изпълни с романтично усещане поезията си като съвършен превод на природата в човешкото слово и представи земното битие в неговата естествена преходност. Лириката му от последните години, въвличаща ни в душевните глъбини на Аза, е по-скоро асоциативно-фантазна, превръщаща обекта на гледането в нещо друго, различно, красиво, магическо. Това е гледане - съзерцание, гледане - сън, което преобразява света и ни доближава до най-естествените и прости истини на човешкото живеене: “Всички търсеха богове…/ Само ти единствен - човек!/ Страхове. Богове. Векове./ И най-умният - двайсети век!/ Никому не трябват богове,/ всеки търси човек.”
Битието “на строителните площадки” изтри преживяното като биващо, за да остане единственото възможно битие на словото. Като противовес на това Димитър Стойчев навлезе в нов, “внезапен свят”, проникна в “битието мрачно на грехове и светлини”. Така още в началото на 70-те години той постави интуитивно проблема за обречеността на екзистенциалната съобщност. Усещането за изгубено минало, което неизменно присъстваше и травматично го обгръщаше през 80-те, “роди” и една изключителна метафора на човешкия стоицизъм: “Изправен срещу тях, и те срещу ми,/ стоя тъй както пред разстрел.”
Димитър Стойчев успя да превъзмогне всички цветове, съблазните измамни на дъгата и да създаде светове, останал само със двата цвята - на истината и тъгата: “Светът е нажежен до бяло/ и в миг опожарява всяка памет,/ която иска да го отнесе със себе си...” Да живееш в ъгъла – in angulo – на света. В мъртвия ъгъл, където видимото престава да бъде видимо за зрението. По думите на Хегел „природата е скрит, застинал дух“, пред който дори и всевластната ръка на деспота е безсилна: “Преди да проговори,/ човекът се усмихва./ За тази своя дързост/ той после плаща с лихва.” Именно това наситено усещане за същността на нещата, разчленени до атоми, до прашинки светлина, придава на поезията на Димитър Стойчев и увереността, че човекът ще преодолее съмненията и ще открие най-истинската траектория на духа: „Не се страхувайте от приливи./ Реката бърза към морето.” Съчетавайки в рамките на едно стихотворение конкретиката (предметност, точно описание на образите), и абстракцията, детайла, загадката, поетът преобръща реалностите, одухотворява отдавна забравени чувства. Усамотението задвижва действието и го изважда извън релси, после отново образът ни връща в същността на същинските проблеми и дилеми („Огледай себе си във себе си...”).
Как промяната на времето и пространството изменя значенията в поезията на Димитър Стойчев? Едва ли на този въпрос може да се отговори просто. Въпреки това обаче, поемам риска да посоча непроменимото в нея силно концентрирано усещане за герой, за личност в есенциалната им изолация. Случващото се в лириката на поета е ключ към съдбата на днешния човек, търсещ сили в себе си да остави „само диря, проблясък, вероятност”. За Димитър Стойчев изкуството никога не беше нищо друго, освен безпрекословно и безкомпромисно себеотдаване на душата. Въздействието на неговата поезия днес се вплита в нашата душевност, обогатява ни с повече любов към хармонията и красотата, към мъдростта и човечността... Слово, което няма други претенции, освен тази да сподели какво означава за двама души да бъдат заедно – поет и читател.

     Робърт Фрост. Роден е на 26 март 1874 г. в Сан Франциско. През 1895 г. завършва Масачузетския университет и се жени за Елинор Уайт. От 1896 до 1899 г. учи в Харвард, но го напуска, без да се дипломира. През следващите десет години пише поеми, но публикува рядко. Разработва своя ферма в Дери, щата Ню Хемпшир, преподава в академията “Пинкертън”. През 1912 г. се изселва в Англия, за да се отдаде напълно на литературна дейност. На следващата година в Лондон излиза стихосбирката му “На север от Бостън”. Контактува с английските поети Аберкромб, Брук и Томас. През 1915 г. се завръща в САЩ, излиза американското издание на “На север от Бостън”, от продажбите на което купува ферма във Франкония, щата Ню Хемпшир. През 1916 г. излиза третата му книга “Куп от интервали”, през 1924 г. получава първата си награда “Пулицър” (общо четири). Следват “Събрани поеми” (1930), “Далечен обхват” (1936) и “Дървото на свидетелите” (1942). За тези години получава безпрецедентен брой литературни награди, академични и обществени почести. Поетиката му съчетава пасторална и философска сдържаност, често с ироничен коментар. Признат е за пионер във взаимодействието на ритъма и метриката. Умира на 29 януари 1963 г. в Бостън.

     РОБЪРТ ФРОСТ

     НИЩО ЗЛАТНО НЕ ОСТАВА

     Първият зелен отблясък
     на природата е злато.
     Ранният й лист е цвете,
     но за час едва и ето -
     тъй лист притихва до листа,
     Раят потъва във тъга,
     утрото във ден минава.
     Нищо златно не остава.

     СБОГОМ И ХЛАДА СИ ПАЗИ

     Туй казване „сбогом” в студения мрак
     на градината с толкова млада кора
     напомня за всичко, що би наранило
     градина във края на фермата зиме,
     от къщата, с хълм отделена. Не искам
     белег по нея от заек и мишка.
     Не искам следи от глухар по листата,
     изгризани клонки - храна за сърната.
     (Да бяха открили във думите смисъл,
     то аз до стената бих ги извикал
     и с пръчката бих ги заплашил тогава).
     Не искам и слънце да я съживява.
     От живот я опазихме, мисля, добре,
     щом на северен склон началото бе,
     че тя не се плаши от зимния вятър.
     Да се стопли градина обаче е страшно.
     Колко пъти повтарях „Стой настрани!
     Градинчице, сбогом, хлада си пази.
     Десет под нулата, тъй опасни не са
     като десет нагоре.” Аз тръгвам сега.
     Работа имам с различни дървета -
     по-малко са грижите, но и плодовете,
     такава, що брадвата върши в гората
     с клена и явора, и със брезата.
     Да бях обещал, че щом легна в нощта,
     ще мисля дървесната нейна съдба,
     доде много бавно (и без светлинка)
     потъва дълбоко сърцето й в гроб.
     Нещо трябва все пак да остане за Бог.

     СЕНОКОС

     Край гората нямаше друг звук, освен
     от косата ми, шепнеща на земята.
     Какво й прошепна? Не усетих добре.
     Навярно за топлото слънце тоз ден
     или нещо навярно за тишината -
     затова го прошепна, без да говори.
     Не бе дар, мечтан от ленив миг, и злато,
     получено лесно от ръката на елф:
     всяка измислица твърде слаба се стори
     за любов, ред полагала в тия блата
     с пики салепови, та подплаши змията.
     Косата ми дълга прошепна тогава.
     Фактът е най-сладкият блян на труда.
     И остави сеното да се създава.

     Превод Теменуга Маринова

     В ИЗОСТАВЕНОТО ГРОБИЩЕ

     Тук живите стъпват с тревиста жал
     и сричат каменните слова;
     за живия гробището е чар,
     но не за мъртвия след това.
     Надписът пее с мраморен звук:
     „Който днес приживе приближи
     да чете камъка и си върви,
     утре той мъртъв ще легне тук.”
     Текстът, уверен докрай в смъртта,
     не става за мярка на вечността,
     през която мъртвите не са с нас.
     Кое смалява човешкия Аз?
     По-разумно е текстът да се поправи:
     „Човек мрази да тлее ден след ден
     и от днес смъртта се прекратява.”
     Аз съм склонен да бъда заблуден.

     Превод Димитър Калев

     Георги Велчев
     Калиакра - тихата вода, 1940

     Известно е - Атанас Далчев определяше себе си като автор на изречения, но какви изречения! Повечето от тях (ако не всички?) са в златния фонд на българската литература.
     Главното - бих казал - сърцевината в творчеството на писателя е поезията. Считан за създател на предметния стил в българската поезия, поетът през последните години на живота си (почина през януари 1978 г.) се радваше на почит и беше творчески следван от редица млади поети. Образно казано - Далчев стана баща на поети.
     За него поезията не беше само възможност за общуване. Определяше я като приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. Предпочиташе изкуството, което завладява действителността, ”Реализмът - пише Далчев — е по-скоро етическо, отколкото, естетическо понятие. Той предполага сила да видиш истината и смелост да я кажеш.” От реализъм е проникнато цялото творчество на поета, за това говорят още заглавията на неговите книги, поетически цикли и стихотворения: “Прозорец”, “Пръстен”, “Париж”, “Ангелът на Шартър”, “Грешният квартал”, ”Среща на гарата”, “Задните дворове”, ”Носачи на реклама”, “Камък”, “Къщата”, “Стаята”, “Балконът” “Вратите”...
     Стотици са преведените страници от него - проза и поезия. Той превежда от френски, руски, испански, немски език. Много от шедьоврите на немалко световни писатели станаха известни на българската читателска публика благодарение на неговите преводи. Ето имената само на една част от преведените автори: Адам Мицкевич, Шарл Бодлер, Шандор Петьофи, Пол Клодел, Константинос Кавафис, Марина Цветаева, Константин Паустовски, Николай Заболоцки, Николас Гилен, Хьолдерлин, Ф. Г. Лорка и антология на испанската поезия (съвместно с Ал. Муратов) и много други.
     Достойно внимание заслужава и третата страна от неговото творческо дело: критическата. “За равнището на една култура се съди не по поезията, а по критиката - отбелязва поетът. - Голяма поезия имат и примитивните народи.” Изградил се като писател ерудит, философски образован, с многостранен достъп до световната литература, Далчев ни завеща и изключително интересни критически статии, есета и портрети на писатели.
     Истинско явление за литературата ни беше книгата му “Фрагменти”, излязла за пръв път през 1967 г. Критически произведения на поета бяха издадени през 1980 г. - сборникът “Страници”. Четири години по-късно в том втори “Проза” на избраните му съчинения бяха публикувани също критически текстове. Там са включени много интересни наблюдения и мисли, които писателят споделя за превода, отстоява оригинално мнение в статията “За прилагателното”. Той извайва кратки, но впечатляващи портрети на световни писатели като Хемингуей, Жан-Пол Сартър, Стайнбек, Емили Дикинсън, Кавафис, Хьолдерлин и на съвременни български писатели. С проникновение разглежда творчеството на Ботев, Яворов, Дебелянов, Смирненски и други от нашите класици.
     Цялостното влияние, което Далчев оказваше и продължава да оказва върху българската литература, се родее с влиянието на Томас Елиът върху англоезичната литература.
     Далчев оприличава своя ум на повреден фенер, който припламва при неочакван допир. С присъщото си чувство за хумор поетът не очаква одобрение на неговите приумици от сериозните хора. Но той се надява, че те ще се харесат на тези, които са запазили още детския си поглед за чудноватото.
     Една от “вечните приумици”, които занимават поета още в ранните години на неговия творчески път e въпросът за времето. За него часовете капят върху пода... Също като спиците на колелетата на старите груби коли едносъщите дни се въртят... Годините растат и те затварят в самота... А стъмената река шуми и като времето тече... Тази невидима река разрушава и отнася материалните знаци на човешката култура. Но...Словото й оказва достойна съпротива, представата за вечност, обозрима от човека, е въплътена в Словото. Драматическата същност на човека е изразена в стиховете: “... не знам какво да правя/в мен живеят две души”. Това са думи на легендарната Сафо, живяла на границата между VII и VI век преди новата ера. Словото е живо. А колко от замъците, построени преди 2600 години, днес са върхът, лицето на земята?
     Макар да сравнява себе си с чудноватия фенер, Далчев е драматически поет. Драматизмът у него е породен от невъзможността “наведнъж да бъдем тук, и там - навсякъде, където могъщо и безкрайно бий животът”, от съзнанието, че идването на “вечната разбойница” е неизбежно и в крайна сметка животът е един неуспех. И не случайно в стихотворението си “Към родината” той изповядва: “страданието мен по-силно с теб ме свързва”.
     Сега, когато Атанас Далчев не е между живите, мнозина са тези, които с охота биха разказвали спомени за него. Друг въпрос е доколко са го познавали, какво е било отношението на поета към тях, мисля, че не е необходимо да напрягаме паметта си , за да изровим от нея думи със съмнителна автентичност и да ги приписваме на поета.
     Същественото, което той е сметнал за необходимо, го е написал. В неговото неголямо по обем творчество няма неразплавена руда. Всеки ред е със стойност на чисто злато, което е устойчиво на киселината на времето.

ДЕНЬО ДЕНЕВ

The Poet and Time – dedication to Atanas Dalchev by Denyo Denev.

     ПОЛ ВАЛЕРИ

     Макар че познавам едва един-едничък том от голямото творчество на Марсел Пруст и изкуството на романиста ми е почти непонятно, все пак благодарение на малката част от „По следите на изгубеното време”, която съм успял да прочета, си давам сметка каква изключителна загуба претърпява нашата литература; и не само литературата, но най-вече онова тайно общество, което във всяка епоха се образува от хората, придаващи й нейната истинска стойност.
     Впрочем дори да не бях чел и ред от това огромно творчество, би ми стигало да узная, че по въпроса за неговото значение са били единодушни такива разнородни умове като Жид1 и Леон Доде2, за да се отърся от всякакви съмнения; една тъй рядка среща може да се осъществи само там, където нещата са сигурни. Трябва да сме спокойни: щом двамата го заявяват в един глас, значи действително грее слънце.
     Някои ще говорят с прецизност и дълбочина за това тъй мощно и изящно творчество. Други ще изложат какво е представлявал човекът, който го е създал и възвисил до славата; аз просто съм надникнал в него, и то преди много години. Затова мога да изложа тук само бледо мнение, почти недостойно да бъде написано. То не ще бъде нищо повече от знак за почит, нетрайно цвете пред гроба, който ще остане.
     Тъй като всеки литературен жанр се ражда от някаква специфична употреба на езика, романът умее да злоупотребява с непосредствената и тъй важна мощ на думите, за да ни въведе в един или друг въображаем ,живот”, като измисля неговия герой, определя времето, мястото и случките и ги навързва чрез повече или по-малко правдоподобна причинност.
     Докато стихотворението използва пряко нашия организъм, стремейки се към песента, която осъществява тясна и плавна връзка между слуха, гласа и членоразделната реч, романът цели да събуди и да поддържа у нас някакво общо и непостоянно очакване за реални събития: изкуството на разказвача уподобява тяхната странна взаимовръзка или обичайния им низ. И докато светът на стихотворението е в основата си затворен и самосъдържащ се, понеже е чиста система от словесни скъпоценности и случайности, вселената на романа, дори на фантастичния, е свързана с действителния свят, тъй както привидностите се съчетават с осезаемите неща, сред които се движи даден зрител.
     Илюзията за „живот” и „правда”, която е предмет на замисъла и стремежите на романиста, изисква от него непрестанно да въвежда наблюдения, сиреч познати елементи, които да вмества в своето творение. Тъканта от истински и произволни детайли съгласува действителното съществуване на читателя с призрачното съществуване на литературните герои; така тези видения често придобиват странна жизнена мощ, която ги приравнява в мислите ни с действителни личности. Ние, без да щем, им приписваме всички, заложени у нас, човешки същества, понеже способността ни да живеем включва способността да даваме живот. И колкото повече им приписваме, толкова по-ценно е произведението.
     Романът не би трябвало да се отличава особено от естествения разказ за видени и чути неща. Над него не тегнат ограничения откъм ритми, симетрии, фигури, форми, дори откъм определена композиция. Той има един-единствен закон, но несъобразяването му с него води до смъртно наказание: необходимо е - и впрочем напълно достатъчно - повествованието да ни увлича и дори да ни тегли към целта, която е внушението на илюзията за съкровено, бурно и дълбоко преживяване или пък за опознаване на измислени личности. Забележително е - както ясно се доказва чрез примера с популярните романи, - че съвкупността от съвсем дребни указания, всяко от които поотделно сякаш е без значение (щом като поотделно всяко е заменимо с друго, също тъй лесно за възприемане), събужда страстен интерес и въздейства по подобие на живота. От това не следва да си вадим заключения срещу романа, а най-много да обвиним донякъде живота, загдето се оказва съвършено реална съвкупност от неща, някои от които са празни, а други въображаеми. ..
     Така романът е способен да поеме всичко, което бива призовано и допустимо в разгръщането на нашата памет, когато тя подеме и затълкува известно преживяно от нас време: не само портрети, пейзажи и тъй наречената „психология”, но и всякакви мисли и препратки към други видове познание. Той може да развълнува, да разтърси целия дух.
     Ето по какво романът формално се доближава до съновидението: общото между тях е във възможността да бъдат определени чрез следното любопитно свойство, а именно, че всички техни отклонения им принадлежат.
     Обикновено обаче свързваме бленуването със стиховете, което ми изглежда недообмислено.
     За разлика от стихотворението романът подлежи на преразказ; той търпи да бъде сведен до някакво свое подобие, следователно в него се съдържа цяла една част, която по желание бива натоварена със свой вътрешен смисъл. Той може също да бъде преведен, без да се загуби основното. Може да бъде доразвит или продължаван до безкрайност, може да се прочете на няколко етапа... За дълготрайността на прочита и за многообразието му няма други пречки освен онези, произтичащи от желанието и силите на самия читател; ограниченията, които могат да му бъдат наложени, не зависят от естеството му, а само от намеренията и конкретните решения на автора.
     Пруст е извлякъл необикновена полза от тези тъй прости и разтегливи условия. Той не е уловил „живота” чрез самото действие, а достига до него и сякаш го уподобява чрез свръхизобилието от връзки, които и най-малкият образ лесно черпи от самата същност на автора. Дал е безкрайни корени на всички кълнове на анализ, посети от обстоятелствата на живота му в неговото времетраене. Смисълът на произведенията му се съдържа във всеки откъс. Човек може да отвори книгата, където пожелае; нейната жизненост не зависи ни най-малко от предходното или от някаква придобита илюзия, а се дължи на нещо, което можем да наречем насъщна действеност на самата тъкан на неговия текст.
     Пруст раздробява - и ни дава усещането за способността безкрайно да раздробяваме - това, което другите писатели са свикнали да прескачат.
     Във всеки отрязък от своя път ние отхвърляме една потенциална безкрайност, която е просто способността на спомените ни да се групират помежду си. За да вървим напред в своето съществуване и да откликваме съответно на събитията, трябва непременно да пренебрегваме това неотменно свойство на нашата най-дълбока природа. Ние сме вътрешно изградени от нещо, което се изгражда, а то се изгражда за сметка на възможното. Единствено чрез съзнанието си сме съвършено неизчерпаеми - ние, които не можем да се самовглъбим, без тутакси да ни връхлетят безброй мисли, без да съзираме как те се заместват една с друга или пък се доразвиват взаимно, като образуват цяла поредица от скоби... Душата не може да не твори непрестанно и да не поглъща своите творения. Тя във всеки миг надхвърля други съществувания, зачева свои герои и чудовища, набелязва теории, започва стихотворения... Всичко, което губим и смятаме, че губим, но на което същевременно се надяваме вътрешно, е съкровище с най-висша стойност и без стойност и от него всеки от нас извлича своята същност - именно това Марсел Пруст нарече „изгубеното време”. Никой или почти никой дотогава не бе използвал умишлено неговите възможности. Той си послужи с цялото свое същество и така го изпепели.
     Пруст съумя да пригоди способностите на изключително богатия си и интересно разработен вътрешен живот, за да пресъздаде едно малко общество, което държи да бъде повърхностно и трябва да бъде такова. Чрез неговото дело образът на това повърхностно общество се превърна в значително дело.
     Нима е било необходимо тъй велик дух да се посвети на това? Струвал ли е обектът на изображение толкова труд, такова настойчиво внимание? Въпросът заслужава да се разгледа.
     Самопазоваващото се „общество” се състои взцяло от символични личности. Всяка фигурира там единствено в качеството на някаква абстракция. Необходимо е различните сили да се срещат - парите някъде да побъбрят с красотата; политиката да се шлифова от елегантността; културата и потеклото да се спогаждат и да се канят на чай. Щом изникне някоя нова сила, скоро нейните представители се появяват на сбирките на „обществото”; и развитието на историята почти се свежда до последователния достъп на различните социални слоеве до салоните, ловните излети, сватбите и погребенията на цвета на нацията.
     Тъй като всички споменати абстракции се олицетворяват от индивиди-дадености, в резултат възникват противоположности и усложнения, подлежащи на наблюдение само в този мъничък театър. Както банкнотата е, от една страна, просто листче хартия, така и човекът от „обществото” е вид фиктивна стойност, подплатена с жива субстанция. Това съчетание е изключително благотворно за целите на проникновения романист.
     Не бива да забравяме, че нашите най-велики писатели почти винаги са разглеждали единствено висшите кръгове. От гражданството са черпили само комедии, а от селячеството - басни. Но голямото изкуство, изкуството на опростените образи и на най-чистите типове - създания, позволяващи симетрично и сякаш музикално разгръщане на последствията от някоя съвсем уникална ситуация - е свързано със съществуването на условна среда, където се говори на прибулен и пълен с ограничения език, в който привидността определя същността и благородно й налага своего рода принуда, изцяло превръщаща живота в упражнение за поддържане на духа...
     Днешното „общество” не е тъй ясно структурирано, както някогашните висши кръгове - кралският двор, което обаче не значи, че то не заслужава - поне заради известно свое безредие и заради интересните противоречия, които се забелязват в него - създателят на Шарлюс и Германт3 да почерпи от него своите образи и поводи, някои от които са крайно деликатни. Ала Марсел Пруст е търсил в неговите глъбини метафизиката, без която не може нито едно общество.
     Колкото до похватите му, те безспорно са плод на нашата най-прекрасна традиция. Понякога установяваме, че тези произведения не са много четивни. Но аз вечно ще отговарям, че трудните автори на нашето време трябва да бъдат благославяни. Ако те все пак печелят читатели, ползата не е само тяхна. Така те създават и любители на Монтен, Декарт, Босюе4 и на неколцина други, които може би все ще си струва да бъдат четени. Всички тези велики хора говорят абстрактно; те разсъждават; задълбочават се; очертават с едно-едничко изречение цялото тяло на завършена мисъл. Не се боят от читателя, не щадят усилието си, нито пък неговото. Още малко и ще престанем да ги разбираме.

     Превод: Андрей Манолов, Христина Кочемидова

     Есето е публикувано за първи път в сп. “Нувел рьовю франсез”, 1923 г.
     1. Жид, Андре (1869 - 1951) – френски писател, приятел от младини на Валери.
     2. Доде, Леон (1867 - 1942) – френски писател и журналист, син на Алфонс Доде, водач и идеолог на крайната националистическа десница.
     3. Шарлюс, Германт – герои от “По следите на изгубеното време”
     4. Босюе, Жак Бенин (1627 - 1704) – френски проповедник и писател класицист.

“Let us honor Marcel Proust” – an essay by Paul Valerie.

Известно е, че полилог ще рече участие на повече от две или три страни в даден разговор, обмен на мнения, на информация, т.е. дискурс, разгърнат върху широка база, в голямо комуникативно пространство и в който диалогът, а и монологът, са структурни елементи. Именно полилогът съответствува и на геополитическите реалности днес, и на духа на новото време, тъй като предполага активност на контактите, взаимодействие на страните в него, както впрочем и свобода на избора: на партньорите в това общуване, на неговата форма, по-скоро кръгова, отколкото линейна и будеща асоциация с начина на мислене и със светоусещането на народите отвъд Запада (т.е. Европа и САЩ), чиито особености безусловно трябва да се познават и зачитат. Изисква го истински глобалният полилог, преодолял теоретичните схеми на атлантизма и европоцентризма, реализиран без помощта на практическите им приложения, а по диференциран от тях модел, плуралистичен и с различни нива, за да предоставя възможности за открояване на сложността и многообразието (културно, социално, етническо, религиозно) на света, допринасяйки за подобряването му като цяло.

Глобалният полилог би следвало значи да функционира като цивилизационна стратегия, насочена към коригиране на “новия световен ред”, налаган не само чрез войни и кризи, а и посредством “тиранията на хубавите неща” по израза на големия английски писател Олдъс Хъксли (1894 -1963), описана с безпощадни подробности в романа му “Прекрасният нов свят”. Освен че е илюзорно, щастието в потребителския рай има своя висока цена и не е в състояние да породи качествено изкуство например, защото хедонистичното удоволствие от живота, до каквото бива принизено, не притежава заряд за творчество, нито пък предизвиква потребност от него... Спасение носи единствено духовността и всъщност няма епоха в човешката история, когато културата да е служила само като орнамент, като украса на битието: напротив, винаги е била негова идентичност, съответствайки следователно на равнището му, което на свой ред предпоставя готовността й да премине в цивилизация и да оползотворява практически неизчерпаемите възможности за съприкосновение – диалогично и полилогично, с други култури. Чрез сливането на наследството от миналото като залог и на съвременността като прогноза за бъдещето в общ потенциал човечеството придобива и стереоскопична представа за своята еволюция, която сътворческото общуване на индивиди и народи от различни краища на света, движенията на духа през граници и епохи видоизменят в познание, в опитност, издигат я във фактор за увеличаване на капацитета на разума, тласкайки го към непрестанно преодоляване на предели и прегради – географски, хроноисторически, социални. Обменът на идеи и импулси между културите винаги е играел важна роля за тяхното обогатяване, допринасяйки не по-малко и за открояването на националното им своеобразие именно посредством полилога, вписан в сякаш необятно комуникативно пространство и който по същество не е модерно явление. Още в древността го е предизвиквала тъкмо необходимостта на света и народите в него да се развиват в едно плодоносно взаимодействие, осъществявано някога без посредничеството на медии и модерни технологии, както това става днес, но не по-малко реално и ефективно.

Глобалният полилог Бергман шета по световните сцени посредством “Тиранията на хубавите неща” по израза на големия английски писател Хъгсли

Световния мит, естествено възникнала цялост, съставена от митовете на различни и най-често много отдалечени народи, можем например да окачествим като една съвършена, все още неизследвана докрай, а и съвсем не изчерпана форма на глобален полилог именно в сферата на духа и душевността на хората, разбунтувани срещу необратимостта на времето и обзети от стремежа да се освободят от смазващата му тежест, изпълнени с вяра в своите сили да създават и пресъздават светове. Голямата литература по принцип продължава и доразвива онова, което бива определяно като митологична традиция и ние я откриваме у нейни представители от рода на Шекспир, Гьоте, Андерсен, Томас Ман, Джойс, Кафка, Хъксли, Толкин и още много, много други, но също и у творците на киберкултурата от най-ново време, духовните гуру на поколенията в епохата на World Wide Web, на световната мрежа, категорично елиминирала географията и пространството в техния най-пряк, физически смисъл. Такъв е американският фантаст Уилям Гибсън (род. в 1948 г.), автор на култови “космически алегории” или техноутопии, както още наричат романите му и емблемен участник в глобалния полилог, в дискусията за бъдещето на света и неговата култура. Неговите романи също подхващат и своеобразно интерпретират редица митически теми, като да речем, за всеобщия смисъл на историята и на човешкото битие, за инициацията, посвещението в култовите тайнства, за непреходното психофилософско значение на Началото или по-скоро на завръщането към него, за непобедимостта на Злото, която не обезсмисля борбата срещу него... И в тях долавяме по-минорен или по-мажорен отзвук от космогоничните или есхатологичните сказове, съзираме и образа на “героя с хиляди лица”, общ за човечеството според известния американски митолог Джоузеф Камбъл и персонифицирал неговите извечни стойности и въжделения. Митически матрици се използват и анализират в психологията и социалните науки, в медиологията, във всички области на изкуството и културата, чиито дейци се включват активно в глобалния полилог, боравейки с нова, транснационална, терминология и риторика, демонстрирайки глъбинно познаване на процесите в модерното общество, но и на технологията на митосъздаването, на митотворчеството. От друга страна, обаче способността на човека да изковава нови митове, съчетали древни образци и парадигми с най-новите тенденции и явления в съществуването му, не го прави защитен от спекулата с тях чрез митологизирани варианти на духовната еволюция от рода на задължителното преуспяване и материално благополучие, отъждествяването на планетарното с пределите на събърбията, на уреденото и уютно в своята ограниченост съвременно предградие, издигането в култ на автомобила, на компютъра, на мобилния телефон, абсолютизирането на политическите елити и на недостъпността за посветени на “крепостта” на високата култура, на свободното време и здравето, на езотеричните учения или послания и на какво ли не още...

Писателят според великия Гьоте трябва да ратува за каузата на една общочовешка култура, чиито завоевания да съдържат неповторимия дух на отделните народи, допринесли за тях, да го съхраняват като първостепенен елемент в нейното сложно и мобилно цяло. Твърдението на литературоведите-компаративисти, че краят на ХХ век, т.е. предглобализационната епоха, е период на националните литератури, макар и само привидно парадоксално, буди размисъл в две главни посоки. От една страна, обществено-историческият смисъл, който се влага в това определение, предпоставя съответно качество на литературата, на културата на един или друг народ, достигнал равнището на нация в хода на своето развитие, а не синоним на ограничаваща хомогенност, на производно от форма на етническа общност или антоним на “универсален”. От друга, обаче никога досега в историята на човечеството отделната национална литература не е била изправена така директно, безпощадно дори, пред съда на Времето, никога досега не е била принуждавана тъй безапелационно да предприема периодични и понякога горчиви равносметки на реалното си състояние, да анализира своята собствена пригодност в контекста на многосъставната съвкупност на световната, чиито изяви стават достъпни за публиката във всички краища на планетата със скорост и мащаб колкото плодотворни, толкова и рисковани, опасни с пряката възможност за паралели и сравнения, за прокарване на твърде отчетливи демаркационни линии между универсално и провинциално, оригинално и тривиално, актуално и демодирано, между оправдано самочувствие и комплекси.

Проблемът за участието на всяка една национална култура в глобалния полилог не е изолиран от редица вътрешни и външни фактори, каквито без съмнение оказват твърде негативно въздействие и върху шансовете на нашата, българската, да се включи в него на равна нога и с подобаващо самочувствие. Според мен досега тя все още се намира в незавидната ситуация на по-скоро страничен наблюдател, отколкото на еквивалентен и търсен събеседник в него, а в обозримите контури на едно близко или малко по-далечно бъдеще като че не личат възможности за някаква коренна промяна. Не бива да се пренебрегва или подценява острата необходимчост от анализ на тези фактори, на основанията за нашата отстраненост от световните процеси и явления в областта на културата (думата изолация би била в случая твърде силна, а и по същество неточна, защото рецепцията им у нас е и активна, и полезна, и многопосочна). Ще спра обаче дотук, опасявайки се от следваща крачка в минираната зона на мъчителните въпроси и придържайки се към предупреждението в старите карти, за които споменава Умберто Еко (род. в 1932 г.) в романа си „Баудалино” (2000), сам по себе си амбициозен полилог между история, мит, философия, религия, наука, литература: надписът Cave! Hic dragones¹ обозначавал още неоткрити земи, но и припомнял, че е рисковано да се престъпват някои граници.

Poly-lingua and Culture – notes by Vera Gancheva.

НАЙДЕН ВЪЛЧЕВ

С него се познаваме навярно от 1948 - 1950 година, когато той работеше в селската редакция на радиото, може би някога ще разкажа за дългото ни познанство и приятелство през годините. Тук ще стане дума за печалното време, когато ракът беше се загнездил в белите му дробове и започна да го омаломощава. Биоскопията и скенерът бяха го доказали. Приятелят лекар и Офелия, съпругата на писателя, бяха решили да не му казват диагнозата, на тази възраст да не се предприема операция, да не се прилагат други активни лечения, които да не би провокативно да ускорят процеса...

И наистина Ивайло живя повече от две години след това решение, шофираше до Балчик, пописваше все още, разхождахме се на обичайните си привечерни разходки и той и аз не знаехме, че с нас се разхожда и рачето. От площад “Славейков” минавахме покрай сергиите на “Граф Игнатиев”, свивахме по “Патриарха” към Двореца на културата, присядахме на някоя слънчева пейка. Писателят гледаше рушащия се грамаден паметник и това му даваше начален повод да ругае неуредиците, правителството, общината, на която беше почетен гражданин, комунистите, които “изнесли капитала на нацията и сега били пак на власт, защото парата била в тяхни ръце”, сърдеше се на момчетата, които със своите скейтбордове скачаха, тропаха, скърцаха, а пък на Ивайло колко му трябваше, за да му бъде денят, че и животът черен. Стигали сме до просторите зад хотел “Хилтън”, до Южния парк, до загражденията, където катаджиите докарваха неправилно паркиралите коли. Разговорите бяха случайни, бедни, по ивайловски немногословни, разговори за всичко, за чуто и прочетено и стигаха до неговите изводи, че “ние сме нищо, вземи Толстой, Вазов, Йовков, Чехов, Гогол, Елин Пелин”...

- Чакай - му виках, - нали Тончо Жечев беше ти казал, че от прозаиците ти си най, както от критиците той бил най...

- Бе, каза го той, ама дали е така.

Разходките ни както обикновено ставаха веднъж или два пъти по средата на седмицата, не в празничните дни, завършваха на крайната масичка “При Мария”, където момичето знаеше, че той ще иска една пещерска и чаша с някакъв сок. Спирал съм го в клуба на НДК-то: “Не ми харесва, чуждо ми е.”

Отбивали сме се в “Парнас”:

- Ей тука беше библиотеката, тука зад стената бяха художниците, в това издателство ми мина животът.

Упрекваше ме:

- Как ги ядеш тези пържени картофи, аз три пъти ако бодна, няма да вечерям.

- Миналия път ти плати, сега аз ще платя.

Редувахме се. Същото правели и с Луко Захариев, с когото понякога се срещали. Казваше, че отдавнашните му приятели вече не му се обаждали, до един го изоставили. Той беше изоставил лова, след 1990 г. тихомълком беше престанал да плаща партийния си членски внос, а аз и не знаех, че в 1972 г. е станал партиен член. Някои казват, че за това бил даден знак “от горе” след участие в един от онези специални излети на лов, но той поискал, приели го в писателската партийна организация, когато партиен секретар бил Дико Фучеджиев, гарант му станал Кольо Георгиев. Но това са все по-отдавнашни неща. Имаха връзка с промените, когато Ивайло Петров, Иван Радоев, Блага Димитрова, Стефан Цанев, Елка Константинова, Любен Дилов, Станка Пенчева, Иван Теофилов, Първан Стефанов и редица други напуснаха Съюза на българските писатели, вече го наричаха “казионен”, създадоха свое сдружение и Блага Димитрова неведнъж казваше: “Нас ни изключиха.”

Сега и това е минало. Гледам бележниците си от 2001 - 2002 г. и виждам, че подсещам Иван Гранитски:

- Като издаваш такава солидна поредица поети - тук не може да не присъства Станка Пенчева, като издаваш прозаиците - как без “Хайка”-та на Ивайло Петров. Нищо, че са в “Сдружението”.

- Няма да ме издаде.

- Ама, разбира се, не само “Хайка за вълци”.

- Вярваш ли?

Сега и това е минало, сега сме 2004 г., нашите разходки са по-кратки:

- Нещо не ме държат краката, някак губя равновесие, пък и тази раничка на главата...

- Не е болка за умиране.

- Абе не е, ама ме дразни. Все с шапка съм.

Нашите срещи се насрочваха по час на площад “Славейков”. Сред навалицата пред Алианса, пред магазин “Бонжур”, току се покажеше откъм “Солунска” каскетчето на Ивайло Петров. А на 15 декември, в сряда, не дойде. Почаках, почаках и си викам: нали щяхме да ходим в “Парнас”, може би ме е преварил и е отишъл направо там. Но там го нямаше. Чаках около половин час, двоумя се: да не би да бъркам, да сме споменали, че ще отидем “При Мария”? Там Янко Станоев ми отговаря:

- Кючуков не е минавал.

Вкъщи жена ми ми казва:

- След като ти излезе, се обади Ивайло. Каза че няма да дойде, защото като си дигнал ръката при обличане оня ден, нещо в ключицата така го прерязало, че едва не паднал в антрето.

Обадих му се. Разбрахме се, че след ден-два ще се чуем. Звънна в петък:

- Много боли, много съм зле. Ела да ме видиш.

Стоях у тях три часа. Разказа ми как четял “Анна Каренина”. Бърборехме за какво ли не. Ядохме тиквеник, пихме по чашка пещерска. Лявата му ръка виси на бинт, между гушата и рамото има някакъв отток, който не дава да бъде докоснат. Доктор Бянов, който го наблюдава от по-миналата година, който го е въвеждал неведнъж в Медицинската академия, казва:

- Спокойно, ще видим какво ще правим.

Офелия в антрето:

- Ох, много ми е тежко. Не знае диагнозата.

- Каква диагноза?

- Рак на белите дробове. И не виждаш ли, че почти не се храни.

- Той винаги малко е ял.

- Да, но сега хептен.

- Ти пък - рак...

- Не го ли чу какво каза?

Вярно, като ми казваше как го боли, как не може да се обърне на лявата си страна, вметна казаното от Чехов:

В понеделник цялата вечер за болести приказвахме. Оплаква се от световъртеж, несигурност в походката, няма никакъв апетит, смущава го стомахът. Като си затворел очите, виждал черни пеперуди…

Във вторник го слагат на скенер. Обажда ми се по телефона:

- Още повече боли. Не мога да се държа на краката си.

Просветна по-хубав ден, решихме да направим опит да се поразходим. Малко хлъзгаво е. От “Солунска” по “Витошка” до “Патриарха”.

На “Витошка” витрина с парфюми:

- И за това шишенце 90 лева! Тези хора са луди!

- Питай София дали са луди. (София е двайсетгодишната му дъщеря.)

От “Патриарха” малко надясно и по “Цар Асен” пак към “Солунска”.

- Няма ли да отидем до “Парнас”?

- “Парнас” - у нас.

- Защо си Ивайло?

- Срам ме беше, че аз, Продан Петров Кючуков, пиша стихчета. Живеех на улица “Ивайло”. И така. А първия ми разказ го пусна Гошкин. Той беше редактор на варненския вестник.

- А защо си бил в затвора?

- Не, не съм бил в затвора. Един съселянин имал познат, началник някакъв там, рекъл му: Едно наше момче, грамотно момче, без работа ходи. Взеха ме в канцеларийката там, деловодител, оставал съм да спя при затворниците...

- Защо не даваш интервюта?

- Дааа, интервюта. Казваш нещо - излиза изопачено, съкратено, каквото има за вземане, го взема този, който те е записал...

- Телевизиите те търсят, защо избягваш камерите? Защо не се покажеш?

- Дай някой разказ за вестниците.

- Плащат ли?

- Сега май никъде не плащат.

- Това на нищо не прилича.

И взе пак даде разказ за вестника на “казионните писатели”, откъс от “Баронови”, разказът излезе в “Словото днес”, беше хоноруван, водих автора да си вземе хонорара. И казваше:

- Писателите трябва да са заедно. Аз съм за единството, за професионално единство, нямат значение политическите пристрастия.

- Ами защо се отцепихте?

- Ами, такова беше времето.

Ивайло в последните години пишеше “Баронови”. Петнайсет-двайсет страници, казваше, остават да напиша, за да го завърша. Офелия му предлагала да й диктува, но той отвръщал: - Като оздравея, сам ще си го допиша.

По Нова година бях повече от седмица в Драгалевци, намерих го на 4 януари 2005. За да му възбудим или събудим апетита, му занесох бутилка зелева чорба.

- Ааа, тъкмо за стомаха, защото ме измъчва.

- Какво ти се яде?

- Офелия все това пита. Но за нищо не мога да се сетя.

Изяждаше на почивки половин вафла. С чаша сок от червен грейпфрут. На 8 януари отидохм у Ивайлови с жена ми. Тя му носеше тенджерка сарми и съдинка с крем карамел.

- Сядайте, сядай, Мичиган.

В старо време, много години, кой знае защо на Минка й казвахме Мичиган. Сядаме - той на фотьойла до стената, ние на дивана до него. Офелия срещу нас. После дойде и София. Безкрайни приказки и спомени за летата и зимите, когато Дашката и Ивайло ни кумуваха, когато Офелия още не съществуваше, нямаше я в нашето обкръжение. От следобеда, та до някое време.

- Не те ли уморихме?

- Нее, не, а и по-хубаво ще спя. Какво става със строежа? (Изграждаше се жилище на сина ни.)

- Напредва - отговарям.

- Той е за по-малкия, за Самуил, нали?

- Да, за Самуил.

- Хайде, лека нощ.

На външната врата Офелия кърши ръце: - Обаждайте се, идвайте.

Следващите записи от 18, 24 и 31 януари, от 2 до 10 февруари не разкриват особено нови неща, освен това, че събеседникът все по-лесно се уморяваше, току му се искаше да си легне, че като му кажех, че съм бил на някой спектакъл или на някоя премиера на книга все викаше: “И защо толкова ходиш, бе!” Като питах за неговото село, само махваше с ръка: “Остави го това Бдинци, това е Гиокче-Дюлюк.” Като му кажех да разкаже за гимназията, си спомняше дългия Божидар Божилов, че яде баничка в коридора, за студентството – как живеел с братята Германови…

Нощем, казва, всичко се движи пред очите ми, виждам коне над главата си, халюцинирам.

Лявото рамо болеше ли, болеше. Програмата беше, като не излиза навън, да прави кръгчета поне в хола. Той ги правеше, даже тропаше нервно с крака, гневеше се, че тялото го предава, но всичко това си беше живот в кафез. Появиха се сърбежи по тялото, които го измъчваха, машината даваше дефект след дефект. Без промени оставаше лицето му, баджанакът му Йордан му подстригваше брадичката, на място бе мозъкът, мисълта.

- Ще ти издадат хубаво книгата, ще стане една представителна премиера - казвах, а той все се ядосваше, че от издателството му съобщавали, че директорът ще дойде в понеделник, а днес е петък и все не идва.

Мъчително беше за околните да пита всеки час:

- Идва ли? Позвъни ли?

Ставаше нервен, избухваше:

- Стига с това ядене!

Искаше му се само вода:

- Да пия, да пия, цяло море вода да изпия...

Строежът на Самуиловия апартамент ме задържа няколко време все при майсторите, после в края на февруари ме повали грипът. Гранитски беше го посетил, планирали бяха не един, не три, а седем тома, Ивайло и Офелия ги бяха подредили.

- Ще се почне с “Мъртво вълнение”, “Нонкината любов” я изоставяме.

Температура, главоболие, колабиране, силен антибиотик съвсем ме довършиха. Водихме само къси телефонни разговори. Министър Христова се обадила по телефона, изпратила парична сума за лекарства.

На 14 март в университетската библиотека се проведе вечер за Исак Паси - за неговия авторски шесттомник и за шесттомника на Ницше, съставен пак от Исак Паси. Присъстваха министрите Христова, Чилова и Паси. Иван Гранитски, който водеше вечерта, публично обяви:

- Издаваме Ивайло Петров - от тук пари, от там пари – търсим спонсори... Разбра затрудненията ни министър Христова, взе делото в свои ръце и работата тръгна.

На другия ден му разказах за това. Настъпи известно успокоение. Беше поискала да го посети и министър Чилова. Бяха си поговорили, както преди това бяха си поговорили и с навестилия го бивш министър Соколов, с когото бяха в контакт.

На 24 март се обадих по телефона.

- Положението рязко се влоши - каза Офелия.

Отидохме веднага с Минка.

- Ще се мре, ами дано е по-скоро - със сипкав глас заговори Ивайло. - Всичко ме боли. Това не е живот. Никога не съм бил по-зле от сега. Боледувал съм, но са ме изправяли. Как не може да се намери един лекар да каже какво ми е. Да ми върне равновесието. Залитам. Нямам сигурност в крачката. Нощес - събудя се, заспя, пак се събудя - сънувам кошмар: в една каруца съм, пътуваме през сняг, спираме пред някаква къща, отваряме вратата, влизаме вътре. Някаква млада жена ни посреща, гледам – в чужда къща сме. Обадете се, викам, на този телефон да дойдат да ме приберат. Как, казва жената, сега е три часа през нощта, като се съмне, като се развидели, ще се обадим…По едно време гледам – не е непозната жена, а Офелия. Казвам й същото, а тя: Не, бе, Ивайло, тук си, у дома си, в леглото си си.

Налял съм му чашка водка:

- Пийни глътка...

- Нали имаше бутилка бяло вино?

- Добре, ето чаша бяло вино.

- Не, вода. Най-хубавото...

Отпива глътка бяло вино. Наредили са се три чаши. Ръката леко трепери, не издържа чашата.

- Харесва ли ти?

- По-добре вода.

И пак за Гранитски:

- Чуден човек. Каза - идвам в понеделник, днес е четвъртък, нали?

- Но ти нямаш представа колко зает е той, колко много пътува… И не сме само ние на главата му...

На 28 март, понеделник, звънвам на вратите и Офелия ми казва, че е на система. Изчаквам в хола, докато се изкъпе.

- Същото, само че по-зле. Уморен съм. Всичко ме боли. Нямам капка сила. Как не се намери един доктор да ме вдигне. Осем години нося на главата си тези ранички, никой не може да ги излекува

- Идвай, по-леко да минават часовете.

- Беше казала, че в събота и неделя ще идват гости.

- Обадиха се Дарин Камбов и жена му, те в неделен ден все идваха, но сега казаха, че няма да могат да дойдат. Идва Йордан Соколов да го види.

Месеци преди това Йордан Соколов бил идвал с кола да вземе Ивайло за събрание на ДСБ. Показали го бяха по телевизията, по вестниците как седи на първия ред. След някой ден, като се разхождахме, му казвам, че са го видели, сипеха иронии по негов адрес.

- Нямаше как - казва той.

- Какво ти се яде?

- Нищо. Повдига ми се, като си помисля само.

- Донесох ти портокалов сок. Обичаше го.

- По-добре глътка вода. В устата ми всичко е гнило. Вода. Вода. Искам да пия студена вода. Да пия, да пия, докато се удавя.

- Да поговорим за нещо друго да се поразсееш. Ти първо стихотворение ли напечата или разказ? А защо Ивайло?

- Нали съм ти казвал. От улицата. Отворете малко към балкона.

- Как е хубаво, като влиза хладен въздух. Ама остави ги тези глупости, искам да спя. Да спя. Ама не мога. Заспя, събуждам се, мисля, какво не ми минава през ума.

- На колко години беше, когато почина майка ти?

- Тя се казваше ...

- Сестра ти?

- Величка. Тя е по-малка от мене. Казва ми бате. Нямат ли край тези мъки, бе? Защо не ме прибере горе оня идиот?

- Оня горе на небето.

- Ивайло, недей така.

- Дай ми вода, вода.

- Да ти дам малко да хапнеш.

- Не, ще повърна. Гранитски все пак се обади, донесоха пари. Цяла България разбра.

- Защо го писаха това във вестника…

У Ивайлови и сега, както всяка събота, са сестрата на Офелия Татяна и мъжът й Йордан. Уговарят да донесат телевизор срещу леглото му.

- Найдене, благодаря ти, че идваш, само ти идваш. Поздрав на Минка. Пак ела. Какво става с апартамента на Самуил.

- Напредва, напредва.

- Хубаво, хубаво. Пак ела.

- Утре няма да мога.

- Когато можеш. Никой не идва. Обади ми се – кой мислиш?

- Юлиян Вучков. Така, да ме чуе само. Сега ще спя. Няма ли едно хапче отрова, бе. За един час всичко ще се свърши.

Дошъл съм към 18,30, сега е 21,30 часа.

- Хайде, лека нощ.

След като Офелия беше ми казала: “Положението рязко се влоши”, то наистина се влошаваше. В четвъртък, 31 март, отидох към 17 часа. Ивайло полуспи с отворена уста. Обядвал малко настъргана ябълка.

- Халюцинирам – казва ми.

- Какво ли не. Например: Сещам се, че казвам: Офелия, виж дали е долу каруцата да заминаваме. Да си отидем в Балчик. Но кой ще дойде в Балчик. Няма кой здрасти да ти каже. Кой министър ще дойде в Балчик! Днес какъв ден имаме?

- Четвъртък.

- На колко етажа е жилището на Самуил.

- Как етажа! Две стаи с хол.

- Хайде да хапнеш, да пийнеш нещо.

- Пак ще дойда.

- Елате с Минка. Ще чакам.

- Какво да ти донеса?

Размахва ръка:

- Нищо. Найдене, Найдене, ще се умира, ама защо се бави.

Йордан и Татяна донесоха телевизор. Преди два дена го искаше, сега:

- Не ща телевизор, не ща нищо.

Не беше научил за смъртта на папата.

- Кажи нещо.

Маха с ръка:

- Не мога. Няма какво да казвам, но и гласът ми е почти изчезнал.

Иска да се доведе лекар - уши, нос, гърло.

На 4 април, след премиерата на Иван Гранитски, отидох на “Солунска” късно. Ивайло пак ме упрекна, че ходя “на такава глупости”. Новости нямаше и на 7 април. Казах му, че Луко Захариев ще доведе лекар в петък. Беше завел.

- Нищо не може да се направи - безцеремонно беше отсякъл доктор Петков.

Офелия викаше:

- Не искам да го виждам този човек.

На другия ден тя щеше да отива сутринта да подава декларации, имало опашки. Помоли ме да дойда да дежуря. В 8,30 сутринта съм у Ивайлови. София отива на работа, Офелия носи данъчните декларации, аз съм гледачът. Ивайло едва може да произнася думи. Сочи ми да отида в хола да гледам телевизия на големия телевизор. Наистина има непрекъснато предаване от Рим, погребението на папата.

- Искаш ли нещо, или нещо да ти прочета?

На всички въпроси отговаряше с бавно помахване с ръка.

По едно време на въпроса искаш ли водичка, казва:

Бавно го изправям да поседне, давам му леко чашата, той я придържа и вика:

Бои се да не повърне. Изпи с мъка, с прекъсане половин чаша, с лявата ръка го придържам, съвършено безпомощен, ще падне към възглавницата.

- Ох, ох, ох - Пак ми сочи: - Иди да гледаш телевизията.

С ръка ми показва, че ще почука на стената, ако съм му нужен, макар че вратата е широко отворена, аз съм на крачка.

- Я почукай - му казвам - да видя чува ли се.

- Не мога, нямам сили - прошепва с пресъхнали устни.

Звъни се. Дойде Ани, счетоводителката от издателство “Захарий Стоянов”. Носи му хонорара за втория том. Първия е получила Офелия.

- Гранитски лично да го донесе. Иначе не приемам - шепти Ивайло.

- Не е в София.

- Не, да дойде.

Едва го уговаряме да подпише хонорарния лист. Придържам подложена книга, с мъка подписва легнал, с непонятен почерк, буква по буква, които не могат да се разчетат. С Ани се разбираме, че Офелия ще преподпише, а аз ще й донеса документа в издателството. Ивайло пак заспива. Офелия се връща към 10,30.

- Обаждай се, идвай. Познаваш ли Борислав Бойчев.

- Ивайло ти е разказвал какво е било, а сега виж как се държи. И другите го забравиха. Ох, много ми е тежко, аз ще се спомина.

В неделя, 10 април, Ивайло казал:

- Повикай Газдов да дойде да го видя за последен път.

И той идвал с жена си.

На 11-и през деня беше го посетил скулпторът Ивайло Савов също с жена си. Вечерта едвам можехме да понадигнем болния за глътка вода. Искаше сам да държи чашата, но това му се удаваше много трудно. И то за глътчица. Казах му, че Гранитски ще го посети в четвъртък и ще гледа да донесе първия том. Кашляше мъчително и все не можеше да отдели храчката. Когато го пообърнахме на дясната страна, се успокои и заспа.

На 13 вечерта картината беше същата. Офелия му вика:

Арх. ТЕОФИЛ ТЕОФИЛОВ