Тихомир Йорданов е роден през 1932 г. в Нови пазар. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Бил е учител, журналист, редактор и главен редактор в книгоиздателство “Георги Бакалов”. Член е на Съюза на българските писатели. Носител е на наградата “Варна”. През 1959 г. отпечатва поемата “Земята, която сеехме”, а две години по-късно поетичната книга “Пориви”. През 1962 г. публикува новелата “Екипажът на 62”, следват книгите с новели и разкази “Очакване на прилива”, “Трудно щастие”, и “Случаен изстрел”. Следват картини от миналото “Варненски работи” (1975), “Разкази от старо и ново време” (1982), “Завеени разкази” )1998), “Кралски дандании във Варна” (2000), “Приказки от кафенето” (2005) г.
     
     ТИХОМИР ЙОРДАНОВ
     
     Събитията в този разказ могат да се нарекат исторически, защото се развиват в рамките на едно историческо време.
     Но нека да изложа фактите такива, каквито бяха те на 14 юли… - едно възхитително лятно утро, което създава чувство за лекота и за… лекомислие, както се случи с мистър… В тогавашните вестници той беше назован със събирателното име Джон.
     И така… В тази прелестна утрин уличната метачка Славка, известна с прякора Самосвала, изпълняваше донейде съвестно служебните си задължения. С някакъв остатък от оръдието на труда, наричано метла, тя бришеше крайбрежния булевард. Беше ранен час. В оранжевата си престилка Славка изгряваше досущ като слънцето, чийто огромен портокал се беше търкулнал на морския хоризонт. Все още сънена, тя лениво влачеше по земята метлата си, събирайки на купчинки всевъзможни остатъци от човешкия бит. И тъкмо в този час, когато Славка осъществяваше своето върховно конституционно право, се случи онова, което направи от уличната метачка героиня на деня и предмет на моя разказ.
     Славка подмиташе улицата почти машинално. Тази нощ тя не беше си отспала по причини, които не мога да изтъкна, без да се набъркам в частния й живот. Почти прекъснала трудовата си активност, тя се подпря на дългата дръжка на метлата и затворила очи и отворила уста, гласно се прозя.
     Кой знае, може би задокеанският господин, споменатият вече мистър Джон, да е бил поразен от гледката. И навярно чувство някакво ще да го е подсторило за онази постъпка, която сетне без колебание винаги войнстващата преса разтълкува съвсем иначе.
     Нощес в пристанището на крайморския град пристигна пътническият лайнер “Луизитания”. Той пренасяше на борда си хиляда и петстотин екскурзианти, все на почтена възраст, тръгнали за последно може би в живота си развлечение. Един от тях бе мистър Джон. И ето, че пленен от гледката, възхитен от утринния покой, подмамен от звънливото цвъртене на врабците, мистър Джон вървеше сам по виещия се булевард. Вървеше си той по улицата и с едно почти детско удивление се заглеждаше във всичко и всичко му изглеждаше провинциално мило. Вървеше си той ей така, без посока и без екскурзовод. И както си вървеше, ненадейно бе ослепен от искрящата оранжева престилка на Славка. Премигвайки няколко пъти, той забеляза удивителното оръдие на труда, което тя държеше в ръце. Тогава видя и зейналата й уста , която като на плакат в зъболекарски кабинет показваше две редици здрави зъби. Заинтригуван, мистър Джон се спря на две крачки от младата жена.
     Славка прекъсна прозявката си. Тя се усмихна свенливо и виновно провлачи метлата по тротoара. В това действие се съдържаше толкова първичност, че мистър Джон се трогна.
     - Добро утро! – рече той на чуждестранния си език, сваляйки панамената капела от побелялата си глава.
     - Хх! – отвърна Славка и се усмихна, защото й се стори, че има нещо смешно у този непознат дядко.
     Усмихна се и мистър Джон. И за да я убеди в добронамереността си, продължи едностранните си опити за диалог.
     - Извинете ме, ако съм ви попречил, мис, но бихте ли ми казали дали тази работа, която сега вършите, е ваша работа, или ви е задължение…- мистър Джон все още държеше в ръце шапката си.
     На Славка това й се стори още по-смешно, защото предположи в поведението на чуждестранния господин желание за установяване на близък контакт.
     - Ххъ! – отвърна Славка и отново се засмя, кокетливо чертаейки с метлата кръгове около себе си.
     Мистър Джон изговори още много думи на своя си неразбираем език, който разсмиваше събеседничката му. И вече разяснил мотивите на своята последваща постъпка, която – ако съдим по почтената му възраст – едва ли е имала по-дълбок смисъл, той бръкна в портфейла си и извади една зелена банкнота.
     В този миг, когaто мистър Джон подаваше на Славка банкнотата и когато вероятно си мислеше, че върши благородно дело, на сцената излезе застарелият, но неуморим квартален деец, известен повече с прозвището Чеката, отколкото с името си. Неговото бдително око веднага регистрира мизансцена, в който бяха застанали Славка и мистър Джон. Винаги подозрителен, другарят Чека се застоя, издавайки явен интерес.
     Това на Славка й стигаше, за да съобрази на каква опасност се излага заради своите случайни контакти. Лицето й внезапно изобрази гримаса, устата й зейна и от този отвор рукна гневен поток:
     - Ти за каква ме смяташ бе, хей? Като ме виждаш да работя с метлата, да не си мислиш, че съм фараш? На мене ли ще се слагаш ти бе, дърт пръч?
     Усмивката на безразсъдния мистър Джон така си и застина. Макар да не разбираше езика, на който му отвърнаха, той все пак се досети, че е предизвикал недоволство. Той още не бе забелязал присъствуващия вече другар Чека. Но когато последният изостави ролята си на безучастен зрител, мистър Джон мигновено се досети, че по-нататъшното забавяне може да му донесе неприятности.
     - Какво става тук? Какво иска от тебе този… - другарят Чека без малко не го нарече “другар”, защото все още не можеше да реши към коя класова група да причисли непознатия.
     - Иска той… ама… Ще му дам аз на него, като го запукам с метлата! Домъкнал ми се тука… На, прибери си мръсните пари! Мене ли ще купуваш ти! – и Славка захвърли в лицето на мистър Джон злополучната десетдоларова банкнота.
     Този обрат смая задокеанския господин. Той се засрами от недостойното си поведение, а може би се и изплаши. Ето защо той остави благотворителната валута да се търкаля на тротоара (после тя бе прибрана като веществено доказателство) и хукна по булеварда. Скоро гърбът му се скри зад близкия завой. С това се изчерпва и ролята му в моя разказ, който обаче не свършва тука.
     Всеки град, всеки квартал, село и колиби си имат своя общественост. А всяка общественост си има дейни представители, наричани общественици. Те съставят списъци, пишат характеристики, разпределят кварталните дажби, насрочват квартални трудови дни, оглавяват най-различни манифестации и митинги, а когато му дойде времето провеждат и избори от всякакъв род. Ето такъв квартален общественик беше и назованият вече другар Чека. Сега, надявам се, ще е лесно обясним внезапният поврат в поведението на Славка.
     - Какво искаше от тебе този… господин? – другарят Чека вече не се поколеба в класификацията на побегналия чужденец.
     - Ами… знам ли? – и Славка подритна с крак бездруго отритнатата чуждестранна валута.
     - Я ми подай тази хартишка, подай ми я! – изрече другарят Чека с настояващ подчинение глас.
     Славка се наведе – тя беше привикнала – и вдигна от земята смачканата банкнота. Направи го така естествено и без да се смущава, че излага на показ целите си долни крайници. Естествено от погледа на другаря Чека не убегна и това действие, което засили интереса му.
     Така или иначе чуждестранната валута беше вече в ръцете му и тя поставяше пред него един политически въпрос, който той трябваше да реши.
     Не бих могъл определено да кажа как щеше да постъпи с вещественото доказателство другарят Чека и въобще как щеше да разреши свързаните с него политически въпроси, ако в този момент не беше се появило още едно действуващо лице – журналистът от местния вестник Дечко Дечков.
     - Другарю Чека, какво ново към вас? – попита той нехайно, подавайки ръка като на добър познат.
     Впрочем,така си беше, защото освен за някои специализирани органи, другарят Чека доставяше информация и за него.
     Другарят Чека не отговори веднага.
     - Новото е пред тебе! – рече той най-сетне, - nерегламентирани връзки с чужденци! – произнесе той, разчленявайки думите.
     - Кой? Тази метачка ли?
     - Тя е само обектът. А субектът избяга.
     - И какво се е случило? – попита, вече наистина заинтересован Дечко, който подушваше, че от този шубрак ще изскочи заeк.
     Едва сега се обади смутената Славка.
     - Ами.. пари ми дава…
     - Кой?
     - Този… знам ли го кой е!… Езикът му не се разбираше…
     Славка се смути още повече и поиска да си тръгне, но другарят Чека я спря с ръка:
     - Тука стой! Ще трябва да разгледаме случая.
     Славка вече разбираше, че нещата се обръщат не в нейна полза.
     - Ама аз му хвърлих парите… Какво си мисли той, а-ааа… - възнегодува тя.
     - Тези работи ще трябва да ги изясним! – строго каза другарят Чека.
     - Може да е слязъл от американския кораб, дето пристигна снощи… - досети се журналистът.
     - Вестникът съобщи ли го? – попита Чеката, като при това мисълта му работеше трескаво в нужната посока. – Какво ти каза? – обърна се той към Славка.
     - Бога ми, не знам! Приказваше ми, ама като не му разбирам! И пари ми даваше, ама аз му ги хвърлих. За каква ме смята той? Като работя на улицата, да не би пък да съм от онези? Ама хаа-а!
     В този миг у Дечко настъпи прозрение: ето тема за вестника! Репортаж: чуждестранен кораб…агент…заплаща получените сведения… И тук с помощта на доблестни граждани агентът е разобличен… Глупости! Какви сведения от една чистачка? По-добре да е публицистична статия: охранен, самодоволен чужденец подхвърля подаяние на наша честна работничка… И с каква цел? Да я унизи, да покаже превъзходство, или пък… Но той тук не си е направил сметката. Тук той се сблъсква с един достоен патриот, с един класоосъзнат работник, който гордо запраща в лицето му подхвърленото подаяние. “Кого искате да купите, мистър Джон?” – почти възкликна Дечков, намерил сполучливо заглавие за своя политически памфлет.
     А в това време другарят Чека действуваше в направление на собствената си мисъл.
     - Какви сведения искаше да му предадеш? – намръщено разпитваше той Славка, която го гледаше изумено.
     Но се намеси журналистът.
     - Слушай, според мене в случая става дума не за шпионаж, а за една идеологическа диверсия, която е намерила достоен отпор. В случая ние трябва да похвалим тази гражданка, която с възмущение и с високо класово съзнание удря плесница на самозабравилия се капиталист. В случая е важен примерът на другарката… извинете, как се казвате?
     - Славка…
     - Да… на другарката Славка.
     Другарят Чека беше разколебан.
     - Ето в такъв аспект трябва да се разглеждат нещата! – заключи Дечко.
     - И все пак ние в квартала ще разгледаме случая! – твърдо завърши другарят Чека. – А тези долари ще ги взема аз…
     Времето следва своя ход и никой не може да го спре, каквито и пръти да набутват в колелата му. Сменят се сезоните, сменят се управниците, насрочват се нови избори. Кварталната общественост получи указания да излъчи свои представители в местната управа. Съставеният списък на кандидатите претърпя на кварталното събрание незначителни промени. Добавено беше само името на известната ни вече Славка Самосвала, за която се досети не друг, а журналистът Дечко Дечков. Съображенията на другаря Чека не срещнаха разбиране на направения от него отвод. Събранието единодушно реши да включи в избирателната листа името на Славка, която за пръв път бе назована съобразно гражданския регистър. Не бих могъл да кажа дали това се дължеше на дисидентски бунт на някои съкварталци , или пък беше проява на хумор, който бездруго блика от разказаното дотук. Но така или иначе Славка Самосвала влезе в управляващия елит, който след една непредвидена промяна в структурата на общественото устройство я изтласка и по-нагоре. Но вече интимно я наричат Сладката. И няма да е чудно, ако някоя от нароените партии я включи в листата си за правителство. Журналистът Дечко Дечков пое ръководството на един независим вестник с чуждестранно участие, а другарят Чека от своя страна оглави парламентарна комисия по проверката на досиетата. Опитността му в това отношение беше зачетена. Що се отнася до мистър Джон – той се върна в страната си невредим и сега от него се очакват инвестиции за икономическото ни развитие. Какво пък, може да станем свидетели и на още нещо. Доще ден!
     Боже, какъв напредък! И всичко това за десет долара!

      “A story for 10 dollars” – a short story by Tihomir Yordanov.

      Resonance: Crying for the large-scale thinking – article by Panko Anchev.

     1.
     Лесно е да си реалист в живописта, в изкуството, зрително обърнато (обърнато с лице?) към външния свят. Но какво означава реализъм в музиката? Никъде условността и уклончивостта не се прощават една с друга така, както в нея; нито една област на творчеството не е така обвеяна от духа на романтизма това винаги успяващо, защото не може да се провери,то е начало на произволността. Но и тук всичко се основава на изключенията. Те са множеството, което съставя историята на музиката. Има обаче и изключения от изключенията. Две от тях са Бах и Шопен.
     Тези два стълба и създатели на инструменталната музика не ни изглеждат герои на измислицата, нито фантастични фигури. Те са олицетворената достоверност В своя собствена дреха. Тяхната музика изобилства с подробности и създава впечатлението, че е летопис на живота им. Действителността, повече отколкото у всеки друг, пронизва всеки техен звук.
     Като говорим за реализма в музиката, ние събсем нямаме предвид илюстрованото начало в оперната или програмната музика. Става дума за нещо съвсем друго.
     Навсякъде, във всяко изкуство, реализмът е, очевидно, не отделно направление, а някакъв особен градус на изкуството, висша степен на авторова точност. Реализмът е вероятно онази решаваща мяра на творческата детайлизация, която не изисква от художника да се съобразява нито с общите правила на естетиката, нито със съвременните му слушатели и зрители. Дотук именно стига винаги изкуството на романтизма и с това се задоволява. Колко малко е необходимо за неговото процъфтяване! Нему принадлежат кухият патос, лъжовната дълбина и престорената нежност всички форми са в услуга на неговата изкуственост.
     В съвсем друго положение е художникът-реалист. Неговата дейност е кръст и предопределение. Никаква сянка от самоволие, никакви капризи. Той ли ще играе и развлича, щом собственото му бъдеще си играе с него, щом сам той е негова играчка!
     И преди всичко какво прави един художник реалист, кое го създава? Ранната впечатлителност в детството, струва ни се и придобитата навреме добросъвестност в зрелостта. Именно тези две сили го карат да работи; на романтичния художник това е невъзможно и незадължително. Собствените му спомени го тласкат в областта на техническите открития, необходими за възпроизвеждането им. Художественият реализъм, струва ни се, е в дълбочината на биографичния отпечатък, превърнал се в главна движеща сила на художника, тласкаща го към новаторство и оригиналност.
     Шопен е реалист в същия смисъл като Лев Толстой. Неговото творчество е изцяло оригинално не заради отликите от съперниците, а заради сходството с натурата, която той рисува. То е винаги биографично не заради егоцентризма, а защото подобно на останалите велики реалисти Шопен е гледал на живота си като на средство за познание на живота в света. Той е водел разточително-лично и непрактично-самотно съществуване.
     
     2.
     Главното изразно средство, езикът, с което у Шопен е изложено всичко.което е искал да каже, е мелодията, най-неизмислената и най-могъщата от всички, които познаваме. Това не е краткият, куплетно възпроизвеждащ се мелодичен мотив, не е повторение на оперна ария, безкрайно извайваща с глас едно и също, а постъпателно развиващата се мисъл, както е в приковаваща вниманието повест или на съдържанието в исторически важно съобщение. Тя е могъща не само в смисъла на своето въздействие над нас. Могъща е тя и в смисъл, че духа на нейния деспотизъм Шопен е изпитал върху себе си, следвайки в нейната хармонизация и обработка всички тънкости и извивки на това строго и покоряващо построение.
     Например темата в третия E-dur етюд би предоставила на автора славата на най-добрите песни на Шуман и при по-общи и умерени решения. Но не! За Шопен тази мелодия представлява действителността, зад нея е имало някакъв реален образ или случай (веднъж, когато неговият любим ученик свирил този етюд, Шопен вдигнал стиснатите си ръце и възкликнал: "О, родино моя!") и умножавайки до изнемога настроения и модулации, налага преди последния полутон да се пренаредят секундите и терците на междинния глас, за да остане верен на ромоленето и преливането на темата, на праобраза, за да не се отклони от истината.
     Или В Gis-moll, осемнадесети, етюд в терците зимното настроение, подобно елегизма на Шуберт, би могло да бъде постигнато с по-малко разхищения. Но не! Трябвало е да се изрази не само подскачането на шейната, но и стрелата на пътя се пресича от плаващите бели парцали, а под друг ъгъл се пресичал тъмно-черният хоризонт и тази толкова пъстра плетеница на разлъката може да се предаде само с такъв хроматично загатнат, пропадащ, мъртво звънтящ и замиращ минор.
     Или впечатлението в баркаролата, подобно на това в "Песента на венецианския гондолиер" от Менделсон, би могло да се получи с по-скромни средства, но тогава именно би се появила тази поетичната приблизителност, която обикновено свързват с такива заглавия. Но не!
     Винаги пред очите на душата (а това именно е слухът) има някакъв модел, към който трябва да се приближим, като се заслушваме, усъвършенстваме и подбираме. Поради това звукът на капката в Des-dur прелюдия се преражда в кавалерийския ескадрон В As-dur полонезата и се стоварват водопадите на планинския път в последната част на h-moll соната, неочаквано се разтваря прозорецът на къщата в нощната буря в средата на тихото и безметежно F-dur ноктюрно.
     
     3.
     Шопен пътувал, концертирал, половината си живот прекарал в Париж. Мнозина са го познавали. За него свидетелстват такива известни хора като Хайнрих Хайне, Шуман, Жорж Санд, Делакроа, Лист и Берлиоз. В тези отзиви има много ценни неща, но още повече приказки за русалки, еолови арфи и влюбени феи, които би трябвало да ни дадат представа за съчиненията на Шопен, за маниера на неговото свирене, за вида и характера му. Колко превратно и неадекватно изразяват понякога хората своите възторзи! Най-малко русалки и саламандри е имало у този човек; напротив около него кръжат романтични пеперудки и елфи, когато, ставайки от рояла, преминавал през разпадащия се строй от важните гости, определяли феноменален, гениален.сдържано ироничен, уморен до смърт от нощното свирене и композиране и дневните занятия с ученици. Казват, че след такива вечери, за да извади обществото от вцепенението, което предизвиквали тези импровизации, Шопен незабелязано се промъквал до огледалото в антрето, разхлабвал връзката , разрошвал косите си и с променена външност се връщал в салона, за да започне да изобразява и имитира със собствени текстове: знатен английски пътешественик, възторжена парижанка, беден старик-евреин. Очевидно е, че големият трагически дар е немислим без чувството за обективност, а чувството за обективност не може да мине без мимическа жилка.
     Забележителното е, че където и да ни отведе Шопен и каквото и да ни покаже, ние винаги се отдаваме доброволно на неговите измислици, без да изпитваме умствена неловкост. Всичките му бури и драми са ни близки; те могат да се случат във века на железните пътища и телеграфа. Дори когато във фантазията, в част от полонезите и баладите участва легендарният свят, свързан сюжетно отчасти с Мицкевич и Словацки, нишките на правдоподобността тръгват от него към съвременния човек. Това са рицарските предания в обработката на Мишле или Пушкин, а не космата босонога приказка с рогат шлем. Особено ярък е печатът на тази сериозност върху най-шопеновското у Шопен неговите етюди.
     Етюдите на Шопен, наречени технически ръководства, са по-скоро студии отколкото учебници. Това е музикално изложение на изследванията по теория на детството, а отделните глави за пиано са въведение към смъртта (поразително е, че половината от тях ги е писал двадесетгодишен човек); те по-скоро ни учат на история, на строеж на вселената и какво ли не още далечно и близко, отколкото на свирене на роял. Значението на Шопен е по- широко от музиката. Неговата дейност ни изглежда като повторно откриване на музиката. 1945 г.

 

 
Не му е било леко на дядо Георги. Полагал е много усилия, за да осигури образованието на децата си и да ги подпомага във всичките им начинания. Че и внуците. Работата му споряла и винаги всичко при него изглеждало наред. Не обичал да се оплаква, винаги бил изпълнен с жизненост. Но имал затруднения и тревоги. Разбираме за тях от отделни редове в писмата на сина му: „Бачо отиде в Кюстенджа да види да намери пари... Ний мислехме да ипотекираме земята, но пари не бихме получили по-рано от четири месеца...” Грижите за децата не ще са напразни. И това най-добре ще покаже бъдещето. Синът на дядо Георги и баба Мария – Кръстю, ще приеме името Раковски и ще стане забележителна фигура в международното социалистическо движение.

      Bible’s: Sexuality and blindness in the story about Samson and Delilah – by Milеna Kirova.

ОДА И замлъкна тоз,който видя, но не иска да каже и дума. А прозрачна е тази вода, и се връщат обратно стада, слънце грее широко над друма. Някой силен, невидим, но жив ми изрече,че минало няма и че земният кръг е красив, щом израства в скръбта ни голяма и с радост отгледан щастлив. И видях над дървото аз Зрак, като Сириус мярва се чудно, за да зная, че туй е мой знак, като брат ми е той, а не враг, макар да е с думите трудно. Отдавна се знае, че тук нас ни пазят – пресвята иконка – през прозореца влиза напук, дори и в отпуснат юмрук красотата на дъхава клонка. И сега като първи монах размишлявам сред мойта пустиня с мисъл нова в световен размах, но светът е сковаван от страх, реч, мълчание, лирата стине. Самота, де е твоята власт? Всичко в мен е, но сякаш пороен дъжд се лее с предвечната страст да изпитам аз земното свое, или да пропадна без глас.    Виделият туй онемя, не докосна вълшебните струни, да не би пак по тази земя да надвиснат съдбовни табуни с ураган, който вече гърмя. Но навсякъде сила се вре, или хълми и призрачни кули се навързват, и степ, и море, Юг и Север, така че добре са Псалома ужасен дочули. До ден днешен не знаех аз как от своето истинско чудо да си гребна, дори без черпак, или с някаква мисъл все пак, или пък със друга посуда. Всичко чезне във светла мъгла, и в безверие вярата тъне като Плуг, като Меч и Стрела, като Мисъл – тя Път е била, който в бъдно неясно се гъне. Както щеш да си мисли, даже век, ще достигнеш далечност нелепа, както друг пък – Ответа нелек, без мощта на възкръснал Човек, сякаш Огъня лумнал от пепел. Но може от някого тайно да получиш ти лесен съвет как до скритото скришно и явно да достигнеш и честно, и славно, и научен във Школа с обет. Още помня аз морския бряг, но не зная в кое ли столетие във Двореца си светъл нас пак Отецът ни учеше как да постигаме тайни проклети. Как забравил бих дума дори, този Старец сега баснословен? Не съм му аз син, но ти разбери, че светът ни е в тайните скрит, аз дервиш ли съм бил, бедуин неспокоен?

Като първи път срещат те там, щом изпаднеш и ти в помрачение. Аз попътната приказка знам, че с погубващо нейно значение сме отгледани ние невям. * * * Бях този, който тук дойде да вземе тайнствената книга, и който си отиде мрак доде покрие двора и дъба, че той пристига забрава, щом е време, да даде. А тази, от която съм пленен, ще кажа туй без капка злоба, налива хлад в безжалостна утроба, и ставам толкова студен, че сякаш жив не съм бил нито ден, а на четирсет легнах в гроба. Не ти разказвам, сякаш стон и плач на камък, за да те не стряскам с картини адски напокон, с дърво цъфтящо по закон със звън на всеки виснал клон. Заспа палачът. Ти му ръкопляскаш. Как странно се разделяме в абсурд, не ще се срещнем, то е ясно, че туй ще е напразен труд, а времето тече съгласно да го надмогнем…да, прекрасно сега потъваме във студ. Исакий, ето го, скала, но гордо плава той край мене оттам, отдето е дошла вестта, че службата свещена и от сълза по-скъпа е била. Не ще от скука зарида и тоз,що съм, не ще ридае, а само тайно ще гадае това, което той не отгада, нима пропадат все накрая и знаците на Благодатта. Мостовете се вдигат и отвъд оставят тези знаци за развръзка на Приказка, която е завръзка на друга Приказка и съд за този…не се гневи ти този път… Тук въздухът по царски пръска прощение, желано на светът. Разгряваш се като атлет, надбягваш се със костенурка, на воля пред годините напред да литнеш искаш ти след гнет и пропасти на мрак проклет, във който светлина живурка. А книгата оставих, но защо възникна смайване такова, понеже в нея ти си нова, облечена, различна и готова като последното листо, в което дъхаво место пчела открива…Но пък то е непонятно като слово, което търся аз. Защо? А тази книга е за теб, за никой друг, но пак единна, като звезда над тъмна степ и тъжен звук, тъга пустинна, тя избелява в нощ невинна и мрачна като черен креп е песента на реч старинна.    Преведе Тихомир Йорданов

     РОБЪРТ ФРОСТ
     
     За философите абстракцията е стара история, но в ръцете на днешния човек на изкуството тя е като нова играчка. Нима не можем да си изберем онова качество на поезията, което най ни се нрави? В мислите си можем. Но на дело, ако не можем, става много мъчно. Отива ни животът.
     Да вземем правилото, че ако стихотворението е само един звук, то никой друг освен хуманистът не би се запитал дали то е и здраво. Звукът е същото, което е златото в рудата. Ще извлечем звука, а от ненужното ще се освободим. И ще вършим това дотогава, додето не направим откритието, че целта, когато пишем поезия, е да сторим тъй, щото стихотворенията да звучат колкото е възможно по-различно едно от друго; тогаз ще видим и как става това: с гласни и съгласни, с препинателни знаци и синтаксис, чрез слова, изречения и метрика. Ала то не е достатъчно. Необходима ни е помощта на контекста - на значението - на темата. Тази помощ най-много допринася за разнообразието. Няма неща, които се състоят от думи и които досега да не са били направени. Същото е и с ритмиката, особено в нашия език, в който фактически съществуват две стъпки — строгият ямб и нестрогият ямб. Но и древните, с тяхното множество от стъпки, пак са били бедни, когато за мелодията са разчитали само на метриката. А колко пък е болезнено, като гледаш как нашите новопоникнали ритмисти гледат как само да изхвърлят някоя сричка, за да избегнат монотонността. Възможностите да се получи една мелодия от драматичните тонове на подтекста, съпоставени със строгостта на ограничената метрика, са безкрайни. И тогава отново попадаме в поезията, като едно от изкуствата, които имат какво да ни кажат - здраво или нездраво. Може би по-добре здраво, защото идва от по-дълбоко и от по-голям опит.
     Да вземем после и невъздържаността, когато е изречена. Заедно със звука тя има същото право да бъде по-добрата половина на стиха. Ако мелодията е дива и сурова, значи тя е стихотворение. Нашата задача следователно като съвременни абстракционисти е да пречистим тази суровост - нека сме необуздани, без да има срещу кого. Ние се поддаваме на всякакви отклонения, правим всякакви косвени връзки и от едно случайно хрумване се хвърляме на друго, във всички посоки, като скакалци в душен следобед. На едно място може да ни прикове само темата. И тъй както първата загадка е как може стихотворението да е толкова мелодично в строгите рамки на метриката, така втората загадка е как може в едно стихотворение да има в едно и също време и необузданост, и сюжет.
     Би трябвало стихотворението с удоволствие да ни обясни това. Защото става дума за следата след стихотворението. Тя почва от радостта и свършва с мъдрост. Същата следа, каквато оставя и любовта. Никой не би могъл сериозно да твърди, че екстазът трябва да бъде неподвижен и закован на едно място. Той започва с радостта, криволичи между импулсите, приема посоката, показана му от първия срещнат, препуска през щастливи случки и стига до едно проникновение за живота - естествено, не такова велико проникновение, на каквото са стъпили разните секти и култове, а по-скоро едно моментно опомване в хаоса. Той носи развръзка. Той носи изход, който макар и непредвиден, е бил орисан още с първия лик на първоначалното настроение, от самото настроение. Стихотворението е измислено и не е изобщо стихотворение, ако започва с някаква хитрост, спестена и за края. И тръгва да си търси име, върви и открива най-доброто за себе си в някоя заключителна фраза - едновременно дълбокомислена и тъжна, каквато е горчиво-радостната каша на пиянската песен.
     Няма ли сълзи за писателя, няма и за читателя. Не се ли учудва писателят, не се учудва и читателят. За мен първоначалната наслада се крие в учудването, с което си спомням нещо, което не съм знаел, че зная. Озовавам се някъде, в някаква ситуация, сякаш съм се материализирал от облак или съм поникнал от пръстта. Със задоволство си спомням за отдавна изгубеното и чакам какво ще стане. Стъпка по стъпка чудото на неочакваното бавно нараства. Впечатленията, най-полезни за целта ми в случая, изглеждат онези, които не съм осъзнал, и затова в мига не съм си взел бележка за тях. Следва заключението, че подобно на исполини ние всякога запращаме досегашния си опит далеч напред, за да подготвим бъдещето за деня, когато може би ще ни се доще отнякъде да теглим една целенасочена черта. И тази черта ще бъде толкова по-очарователна, колкото по-малко е механично права. Ние се възхищаваме от правата изкривеност на хубавия бастун. Днешните точни инструменти служат да изкривяват нещата, сякаш ги е правило и гледало едновремешно око.
     Искам да кажа как може да има една по-хубава необузданост на логиката, отколкото на непоследователността. Но в ретроспекция логиката е на втори план, тя идва подир постъпката. Затуй трябва не толкова да я виждаме, колкото да я чувстваме пред себе си, като предсказание. Тя трябва да бъде откровение - едно или много откровения - както за поета, така и за читателя. Но за да е тъй, необходима е и най-голяма свобода на движение в материала, да се установяват в него връзки, които не зависят от времето и пространството, от предишни връзки, от каквото и да било друго, освен от сходството. Дърдорим за свободата. Наричаме свободни нашите училища, защото до шестнайсетгодишна възраст не сме свободни да ги изоставим. Отказах се от своите демократични предразсъдъци и сега съзнателно освобождавам низшите класи и ги оставям изцяло на грижите на висшите. За мен политическата свобода не означава нищо. Раздавам я наляво и надясно. За себе си бих задържал единствено свободата на своя материал - телесното и умствено състояние сега и когато ми потрябва, сред безграничната бъркотия, която съм преживял.
     Хората на науката и на изкуството, събрани на едно място, често се тревожат пред загадката в какво се различават. И едните, и другите работят с това, което знаят. Аз обаче подозирам, че най-съществената разлика е в начина, по който се добират до своето знание. Учените получават своето посредством съзнателна изчерпателност в строго проектираните коридори на логиката; поетите - уж разбъркано, както е казано и писано в книгите. Съзнателно те не се придържат о нищо, но допускат към тях да се задържат всякакви неща, сякаш вървейки из полето, събират по себе си репея. Не си поставят за задача никаква придобивка, дори и подсъзнателно!. В необузданите, свободни пътища на ума и на изкуството много по-лесно човек се добира до знания от втория вид. Ученикът може да бъде определен като субект, който е в състояние да повтори каквото знае в реда, в който го е научил. А човекът на изкуството трябва да цени себе си, защото изважда една величина от някакъв предишен ред във времето и пространството и я поставя в нов ред, като между двете места остава едва забележима връзка.
     Неведнъж можех да погубя душата си, отдавайки се на радикализма, ако той наистина представляваше онази оригиналност, за каквато погрешно го вземат младите новопосветени. А моята страна наистина се нуждае от оригиналност и инициатива. За мен оригиналността няма защо да е нещо повече от свежестта на едно стихотворение, написано по вече посочения от мен начин: от насладата към мъдростта. А следата е същата, каквато оставя и любовта. Като късче лед върху пламтящата печка стихотворението е длъжно самичко да стигне до своето стопяване. Веднъж съществуващо, стихотворението може да се преработва, но обратното е невъзможно. Най-скъпоценното му качество ще си остане това, че е изтекло и с пороя си е отнесло поета. И сто пъти да го прочетеш, то вечно ще съхранява своята свежест, както металът пази своето дихание. И никога няма да изгуби онова свое значение, което веднъж вече е разгънало пред нас като изненада.      

     ЙОВО НЕДЕЛЧЕВ
     
     Светата Троица
     Между Ком и Черно море, от белия Дунав до зелената планина Родопа са разположени две държави - държавата на българите и държавата на гората.
     Бог е благословил двете общности да живеят в хармония.
     Народът и гората! Те си въздействат както двете страни на понятието мяра.
     И детска песничка едната ръка мие другата, а пък двете – лицето. Ръцете са добрички, мислят една за друга, грижат се за нещо, което не е на никого поотделно.
     Държавата на гората е съвършена. В своето развитие тя е изпреварила общонародната държава - квалификация от категорийния инструментариум на човешкото мислене. Достъпна, демократична, открита за приятели и врагове. На никого не казва: “Удариш ли ме и аз ще те ударя!” Нейният ответен удар закъснява, но е неизбежно смъртоносен.
     Погази ли неписания договор с държавата гора човешката държава загубва три скъпоценни дара: въздух,вода и красота. Всичко това ние разбираме, когато я няма троицата на нейната благодат...
     
     Смъртта - тази вразумителница
     Смъртта не е интересна, интересен е животът. Освен това той е по-голям от смъртта, много по-голям, защото я обхваща с мисълта си.
     От друга страна, смъртта е лекар, тя е безпощадният лечител на живота...
     Преди да изпие чашата с отрова, Сократ виква на своите осъдители: “Да живееш - значи да боледуваш - дължа един петел на бога Ескулап.”
     Сиреч, умирайки, той ще се излекува и за благодарност заколва на докторския бог вестителя на утрото.
     Смъртта “лекува” плътта, ала духът е безсмъртен - тялото на Сократ отдавна е пръст, но духът му е поселен в човешките души и ще се населва в тях, докато се въртим около горещото око на слънцето.
     Питаме се: Щастлив ли е човекът? Не се досещаме,че животът - горчив и радостен, е другото име на щастието.
     Старица, грохнала от преживяно и болести, във виелицата на студена гора носи на гърба си сноп дърва. Спира до изоставен кладенец и повиква дявола:
     - Ела, синко, отърви ме от мъките на живота!
     От черното дъно на кладенеца изскача повиканият, за да й вземе душата.
     - Аз те викнах да ми повдигнеш наръча - сопнала се старата жена и го изгледала кръвнишки.
     Като премисляме смъртта, ние се вглеждаме в миналото - добро или прахосано - и омъдряли - избираме пътя, който ни е останал за извървяване.
     Ето каква велика сила има смъртта - тази вразумителница!
     
     Осиновяване
     Един мъж получил просветление и започнал да разбира езика на животните. Но не на всички животни, а само на змиите.
     Веднъж до камъка на тревясалия си бащин гроб той заварил змия, която го заговорила:
     - Дълго те чакам, човече, изчаках се, а ти не идваш и не идваш. Баща ти, дето лежи под мен, заръча да ме осиновиш.
     - Бива. Но ако излезеш женска змия, как ще ми станеш син?
     - Аз съм мъжка змия - казала тя и се изпружила, целунала го в устата.
     - Сърцето ме заболя...
     - От целувката е. Целувката е обич, а всички знаят, който обича, страда много. Виждам, усмихваш се, ти си щастлив, много си щастлив...
     - Така е - съгласил се мъжът.
     Преди да го пуснат в гроба, от ковчега се изнизала сянката на черна змия.
     - Гледайте - викнали гробарите - единствено синът му го изпрати в отвъдното. Дай Боже, всекиму!
     
     Гроздобер
     Тишината над пиротските лозя беше по-страшна от громола на оръдията. В окопите - незаровени гробове, стърчаха корени и филизи с изсъхнало грозде.
     Беше дошло нареждане, който има синове във войната, се освобождава, и Йовчо Ненчев тръгна по окопите да се сбогува с приятели и земляци. Изтърбушените лозя му припомниха миналата есен, когато набра първото грозде от младото си лозе. Не взе кошницата напълни калпака си. Ощипа едно зърно, беше сладко и миришеше на тамян. Вкъщи децата го срещнаха с олелия.
     - Сега, колкото да си кусате, догодина, дай Боже, ще има и за вино... Ако се удължи войната, вие ще го точите.
     Прилича на сън, но не сънувам. На село съм. Пред портата лежи Шаро - истинска мечка. Гали се. Ще ме препънеш бе, човек! Трябва да накатраня пантите, пищят като свраки. Насред двора, с ръце под престилката ме чака Кераца. Неделчо, се държи за полата й. Гледа ме остро. Братът Киро все казва, че ми е откъснал главата.
     - Керацо, дойдох си.
     - Господ чу молитвите... Сгорещих вода, хвърли си дрехите, знам ли какво си ни донесъл...
     - Поливай, ама по-кротко!
     Смея се. Топло е. Горещо е. Огнено. Гмуркам се в реката. Камчия ме носи към морето...
     Изневиделица в глухото небе пропищя шрапнел и Йовчо Ненчев коленичи...
     В този миг видя светещото море - синьо-зелените очи на жена си.
     
     Сънят на дядо Димитър
     - Сънувах се като Исус Христос. Глас беше, човек не видях, Христос съм, а ме нарече Димитър.
     - Димитре, вдигни този кръст, тежък е, трябва да го изнесеш на Голгота!
     На сбора в Раковец съм се борил с мечка, като умря единият вол, кола със снопи съм теглил, жената беше непразна с първия син, на ръце съм я носил до съседното село... Край мен тълпата крещи: “Разпнете го!” Едни викат: “Боже, спаси сина си!” Други се смеят, поне са на две ракии, не били виждали Христос с потури... Умерих се, но изскачих баира.
     - Сега - каза гласът - остани, както те е майка родила!
     Разсъблякох се, сякаш ще правя пехливанлък с бабата, когато беше млада. Отнякъде се взе престилка, препасах я да не плаша децата.
     Зная какво следва, нали съм Христос, лягам на кръста. Дясната ръка проточих на кръстачката, на нея казваме: “И светия дух!”, а лявата ръка над сърцето, на думата ”Амин!”
     Не виждам кой ще ме прикове.
     За всичко било помислено. Пита ме дали имам синове.
     - Двамца са, красиви като ангели.
     Той знаел, но питал така.
     Гледам, от дясната ми страна идва големият син. От ляво напира малкият син - и него виждам. Като светлина ги виждам. Клекнаха до мен, нямало да боли, гвоздеите били остри.
     - Ехе, каква ти болка, ковете, за да сбъдне предреченото!
     Големият син закова дясната ръка, а малкият син - лявата ръка.
     Едновременно ги заковаха. Опариха ме сълзи, гледам ги - плачат.
     - Синове, мои, защо плачете, мъжете не бива да плачат!
     Бабата ме ръга в ребрата, плачел съм насън.
     
     Поздравителен адрес
     Мила Таня, честит юбилей!
     Не искам да разсърдя бате Рачо, който ни изпълва като простор, но какво е небето без дъгата грейнала след дъжд, без звездата - веднъж вечерница, а сутрин искряща и сребърна зорница?
     Скромна и тържествена е твоята душа!
     Според баба от хляба по-сладка манджа няма.
     Бати Рачо е житено брашно. От бялото житено брашно става сладък хлаб, но ние знаем кой е омесил смляното зърно, кой е опекъл в огъня на душата си вкусния хляб.
     Скромна и красива е твоята душа!
     
     За хляба
     Човек притежава истински само онова, което е белег на душата. Давам простичък пример:
     Двамина държат в ръцете си хляб - единият е селянин, а другият не е селянин. На кого от двамата хлябът е по-сладък. Кажете - на селянина, и няма да сгрешите!
     Едни ядат, за да се нахранят, селянинът яде другояче. За него хлябът не е само храна... Наесен най-добрите семена от житото той засява за утрешен хляб. След белия сняг на зимата, по Гергьовден, вижда класилите жита, гали ги с очи, а през лятото се отдава на жътвата...
     Когато огладнеят децата й, селянката майка не ги кани:
     - Хайде да се храним - а им виква: - Деца, ще ядем хляб!
     
     Четиво без център
     Нито толкова голямо, нито толкова малко, нашето село има две махали.
     Преди време голямата махала беше на запад от железопътната линия Синдел - Старо Оряхово, а малката на изток. Сега не е така, сега малката махала е на запад, а голяма е източната. Времена!
     Поканиха ни на курбан в сегашната голяма махала, нали е за курбан - отидохме. Курбанът беше бистър, много вкусен, който го е припенвал, е знаел как се вари курбан, но не за него ни е думата.
     Боже, каква радост, колко много деца, сякаш младите майки са се надпреварвали да раждат! Ето какво правят мирът, земята и небето - раждат деца. Чудесно плодородие! Всички знаем как и кога се появяват децата, но все пак това, което споменахме като причини, оказва влияние.
     Думата не е и за железопътната линия, построена от беднотията след две национални катастрофи. Сега, на две крачки от Ханаанската земя гарите са сринати, а трасето е обрасло с бурени и драки.
     Небето излеко се облачи, но вятърът гони облаците към Стара планина - тиха и тържествена.
     Стана ли ясно, че децата приличат на бисери - весели, палави и слънчеви?
     Празникът върви към своя връх, идват малките моми - смугли и красиви. Момците се подпират на оградите, не поглеждат киприте коконки.
     
     Закачка някаква
     Някъде училищата отдавна са напуснати, нашето се пръска по шевовете. Трудностите ще се преодолеят, ще построим, ще ги приберем и дечурлигата, нашето бъдеще, ще се изучат.
     Майка от голямата сегашна махала преди време роди български поет и го кръсти Фикри. Едни казаха: “Не може Фикри, да се смени!” И Фикри измери с тялото си разстоянието от небето до две педи от земята...
     Край нашето село минаваше влак, с него ще стигнем до Европа.
     Някога имаше такава песен. Подобна.
     
     Езика на лястовичките
     Баба ми, майка на баща ми, дочака електриката, но не я проумя, както пък аз сега не разбирам нищичко от днешните чудеса.
     Седя в топлия й скут и слушам чуруликането на лястовичките, изпъстрили като ноти петолинията на електрическите жици.
     Баба гледа дяволито, пита ме разбирам ли какво пеят лещовенките.
     - Бабо, аз не зная тяхната азбука.
     - Хеее - смее се тя, - буквите им са като нашите, ти само послушай: “Колашките пости, дългите нощи, какво предахте, какво тъкахте,дайте да го скроим - кръъъц!”
     - Лещовенките, синко, са се научили да говорят от нас, българите.

      What has happened and not happened – short essays by Yovo Nedelchev.

      Interpretations: sonnets by Illya Fonyakov.

      “Stalker” and friends – the third annual exhibition of the studio – an inside review by Nina Lokmadzhieva.

Станислав Пенев ОПАСНОСТ Крайбрежието плава… Все вали… И лятото се стича във краката. Небесната вода в кръвта пълзи: по картата на вените – в телата. Подгизнал вик пак търси сушина, надига се нагоре, но се дави в надеждата за утре – синева да спре дъжда, да ни избави…	ИЗГРЕВ В БУРГАС И лодките, и къщите, и кея полюшва нощем морската снага. Нагазил в пясъка, сънят копнее да го изпълни вече светлина. Лъчът на фара дръзко се забива в капака непрогледен от тъма. Надига го морето… И залива в мен всичко пак прохладната вълна.
Да грейне слънцето, да изпари водата, разполагаща с всемира. Дъждовната река пръстта изми – мечтите ни без хоризонт, умират.

(АртЕнциклопедия Варна)