Е, свърши се.

 
 
Варна безмълвно се разделяше със всяка една сграда, с всеки един институт, който губеше в областта на културата. Историята помни само вялата съпротива на художниците, когато им отнеха галерията и Графичния кабинет на бул. “Княз Борис І” 65. Нямаше сълзи, нямаше протести. Защо ли...

 

      3rd National Photo saloon “Varna 2005”: the view of Nina Lockmadzhieva.

      A short story: “Here and now” – by Andrea Iliev.

     Тази книга не е морска. Тя е човешка. Макар че и това е спорно. На някои им се чини, че нейният основен персонаж е дотам безоснователен, та не би могло да има прототип в живия живот. Ако се влеем в техния траверс, тази книга може да мине и за “нечовешка”. Морето в нея е фон, Варна е пейзаж, а главната героиня се гмурка не в морето, а под юрганите на мъжете. Където мъртвото вълнение е почти смъртоносно. Но не за нея…
     Авторът на “Тъмната страна на жената” е мъж. Макар да се е облъскал по моретата и зад председателското бюро на Моряшкия профсъюз, Атанас Стойчев не е преставал да точи перото си на маринист и еротик. Перото си, зъбите си, невроните си. Не е преставал да се точи.
     За да не излизаме от маринистичната метафорика, нека оприличим писателя на кораб. Ето неговите характеристики:
     Дедуейт – променлив, правопропорционален на набъбващия общ тираж с появата на всяка нова книга.
     Водоизместване - производно на дедуейта, понеже с нарастването на тиража като концентрични кръгове нарастват и читателите.
     Товароподемност – творческият капацитет на автора.
     Мощност – енергоустойчивостта му, годността му да носи бремето на не-конюнктурността (може да се нарече и негова живучест).
     Предназначение – кораб от смесен тип: и за насипни товари, и контейнеровоз, и ферибот, но най-вече пътнически, защото писателят е пътешественик.
     Дестинация (сладостна българска дума!) – неопределено лутане като летящ холандец в океана на въображението.
     Дедуейтът на Атанас Стойчев е вече над десетки хиляди бруто-регистър… книги. Водоизместването – цял воден басейн с подгизнали читатели. Товароподемността – като на ат или ас (първата и последната сричка от името му). Мощността – като на табун коне на Пржевалски. Предназначение – Ноев ковчег. Дестинация – еротични континенти.
     Досега корабът му е приставал на пет материка и два острова. Това са неговите географски открития – книгите “Нонстоп”, “Пясък от дъното”, “Не ми вярвай, скъпа!”, “Слаби ангели” и “Тъмната страна на жената”. Отбивал се е и до два острова – един американски сборник с балкански автори и една антология на морския разказ, съчленена от Георги Ингилизов.
     С новата си книга Наско Стойчев стъпва като конкистадор на нов континент. Досегашните му заглавия биха могли да се навържат в свързано изречение, нещо от сорта “Дори нонстоп да ти вадя пясък от дъното (за да ти градя пясъчни кули), не ми вярвай, скъпа, защото са ми слаби ангелите!“
     “Тъмната страна на жената” не се вписва в стари изречения. Тя е начало на нов фразеологизъм, или по-скоро на нова идеологема. Новият континент, който авторът се опитва да завоюва, е встрани от популярните маршрути. Той може да е гореща Австралия, защото е пламнал от страсти и аборигенно примитивни нагони, а може да е и студена Гренландия, защото свистящите, неуправляеми вихри, които героинята събужда, може да ни полазят с ледени тръпки. Дарена (богохулно име!) е дарена с чудовищната и (себе)опустошителна стръв на жената вамп(ир). Тя е почти невъзможна, почти митологема – мелез от Цирцея и царицата на амазонките. Тя е човекомелачка, която смила душите на мъжете чрез телата им до разкашкана кайма за домашноовкусени наденички. Казват, че най-хубавите наденици ставали от магарешко месо. И може би жени като Дарена съществуват благодарение на това, че повечето мъже сме магарета… Героинята на Атанас Стойчев обаче прави опит да се самоосмисли, саморазкрие, саморазголи, самопрецени. Това е част от неправдоподобието на литературата, защото в живота подобни люд(о)е(ди) отбягват да се умислят изобщо. Те живеят на автопилот, на самотек. Не си задават въпроси. А авторът се е изхитрил да зададе въпроси дори на първите читатели на книгата (още в ръкопис) и ги и приложил към основния текст. С това и с понякога мъжките нотки в гласа на героинята (все пак авторът е мъж и му е трудно да се намъкне от глава до пети в женска кожа) “Тъмната страна на жената” се превръща в психоанализа на тъмната страна на човешката душа изобщо. Душата е море без дъно. Всички ние имаме своите тъмни подмоли, обитавани от спящи красавици и будни ихтиозаври. А привидният самосъд на главния типаж е огледало на общочовешката себичност: уж-разкаянието всъщност е обичайният опит за самооправдание.
     Тъмната страна на човека вече не е така тъмна. Защото е лунно осветена от книгата на Атанас Стойчев.

     След смъртта на Иван Троянски, казват, на литературната бохема на Варна и секнала усмивката. Ей, искам си паметника в Морската пратил хабер авторът на "Неудобен въпрос" от небето/Турхан Расиев се кълне, че го е виждал даже в Алеята на Възраждането/. За него казват още.че цял живот търсил себе си - ту лирик, ту сатирик, ту /най-вече/ преводач. Издал е сатиричните стихосбирки "С две думи", "Неудобен въпрос", "Пъстър смях", съставил е "Слабо се чува" /сборник вицове от цял свят/, превел е над 30 книги от литовски и над 15 от руски език. Днес публикуваме четири стихотворения, които поетът предлагаше приживе на повечето редакции. Редакторите смръщено му отговаряха: - Дай нещо смешно! От това на Иван Троянски му се стъжняваше живота.
     
     
     
     БРОЕНИЦА
     
     Да си припомним старите съзвучия,
     да се опием от играта с римите.
     Човек от младините още учи я
     и търси слуховите, търси зримите –
     
     да галят и ушите, и очите му,
     да увенчават стъпки анапестови,
     да построяват думите по ритъма,
     понякога да бъдат трудни тестове,
     
     закрачили с кокилите дактилени
     в измамния покой на амфибрахия,
     или пък заподскачали, засилени
     от палави хореи - ох/И ах! И я
     
     поглеж - кълбото ямбово разсукали
     и плетка ластична заплели с куките...
     Защо се мръщиш - броенична скука ли
     от римите полъхва?... А пък тук и те
     
     не са виновни - старите съзвучия;
     те просто си живеят - като спомена
     за детството, за ромона на ручея,
     за шарките на стомната поломена...
     
     НАСИЛИЕ
     
     Топ помилва косите и, късо подстригани,
     топ целуна очите и, плахо притворени,
     топ докосна гърдите и, ненно затоплени.
     
     И посегна, съблече я, леко положия,
     тя ни дума не рече му, с поглед не стрелна го,
     сякаш беше обречена, в жертва принесена.
     
     Не усети ръката и с ласка по челото,
     не усети снагата и, тръпнеща трескаво,
     не усети душата и, дъхаща влюбено.
     
     Като прилепи бягаха в тъмното мислите,
     като обръчи стягаха болки сърцето му,
     като облаци лягаха тежки съмнения.
     
     Той по нея ли тичаше толкова месеци,
     той на нея ли вричаше обич и щастие,
     той за нея ли кичеше китки от стихове?...
     
     Като честна длъжница тя честно си плащаше,
     но нали и Зорницата става Вечерница,
     а промяна в звездицата има ли, има ли?
     
     Беше негова цялата в тая нощ пролетна,
     но не беше му дала тя нищо от себе си -
     и часът на раздялата някъде биеше.
     
     МУЗЕЕН МОТИВ
     
     На Р. С.
     В тази древна гробница
     ти не ме кани.
     Аз не съм ни роб, ни цар
     от далечни дни.
     
     Предпочитам въздуха
     не през зид цеден.
     Нека вятър бърз духа
     по е мил за мен.
     
     По е мила младата
     гробищна трева,
     имам ли насладата
     пеш да повървя.
     
     Предоволно в гроба си
     Ще се належа
     без крилати облаци,
     обич и лъжа.
     
     А сега съм жив, нали,
     всичко любя аз:
     дъждовете ливнали,
     трепетния глас,
     
     след деня умората,
     сутрин свежестта,
     слънцето и хората,
     птичите ята.
     
     НА ИЗВОРА
     
     На В..
     Ето ни със теб на
     извора порещ.
     Тук вода целебна
     има колко щеш.
     
     Ех, недей ме гледа,
     все едно, не знам
     под усмивка бледа
     скрила ли си плам.
     
     Носи се и дъх на
     пролетни цветя.
     Нейде птичка пръхна,
     где ли отлетя?
     
     Ти водата пиеш
     и не гледаш, в мен,
     под клепачи криеш,
     поглед затаен.
     
     Гледай тази птичка,
     дето се изви
     бърза и самичка
     в клонки и треви.
     
     Ако кацне тя във
     твоите гърди,
     вярвай ми, че здраве в
     тях ще се роди.
     
     СИН НА РАЯ
     
     Той всеки ден с трохите разговаря,
     крадец на думи в райската градина,
     а в него вятърът издига и събаря
     това, което цял живот умира.
     
     Под игото на тялото препускал,
     излъган и ухапан от змията,
     като фатален пръст, натиснал спусъка,
     сега кръстосва облачната стряха.
     
     Преди да го е смляла пустотата,
     ще накове стърчащите въпроси,
     измъчили жена му и децата.
     Обувките си ще даде на босия.
     
     И после бос в отвъдното ще скита -
     случаен гост в утробата на кита.
     
     ВЪЛЧЕТО
     
     Във старата бърлога на кръвта
     лежки настръхнало вълчето
     и бавно по езика и лицето му
     полазват лишеите на студа.
     Вълчето е заслушано в гласа си
     когато нощем кривата луна
     по сламения мост на думите минава.
     Във пещерите на страстта
     бащите му са вдигали наздравица
     и са звънели като хвърлени ножове
     най-вълчите от вълчите им мисли.
     Къде са днес душите им притихнали -
     беззъби просяци пред неизвестен манастир?
     
     Вълчето впива зъби в сухите си корени
     и слуша как протяжно буквоядът,
     разкъсва вече люлчината песен
     на някакво плешиво поколение.
     Вълчето се ослушва с нетърпение
     и дивото отново го зове.
     
     ВЛАДИМИР СТОЯНОВ
     
     ПОСПРИ СЕ В МЕЛНИК
     
     Преди да тръгнеш към върха,
     поспри се в своя Мелник -
     най-малкия град
     на истинската твоя същност.
     Заболи ли те душата, спри
     и сгрей се с топлината,
     стаена сред скали и къщи,
     окъпани в отблясъци от южно слънце.
     Преспи със мелнишката нощ във дом,
     където не заспива тишината,
     сънувай веселби и тежки сватби,
     сънувай щедър гроздобер.
     И забрави за своята наивност
     да вярваш само на това, което виждаш.
     Навлез в подмолите на дребните скали,
     където зрее мъдростта на виното,
     и там навярно най-добре ще разбереш,
     защо рубинения сок,
     от земна кръв и слънце сътворен,
     така неземен е,
     когато в чашата ти заблести.
     Отпий по глътка и не казвай,
     че всичко си разбрал...
     
     Поспри се в своя Мелник,
     преди да тръгнеш към върха!
     
     ПРЕДЧУВСТВИЕ
     
     Звън далечен, ек от утрешна неясност,
     носталгичен звук от други светове,
     ненадейно и нестройно се понася
     и към свойта необятност все зове.
     
     Капки светлина едва-едва се сцеждат,
     сред прозрения се лута мисълта,
     оживяват чувства, раждат се надежди,
     пърхат в полет сънени ята.
     
     И съмнения, и истини, стаени
     глъхнат в бездните на шепот тих,
     и се будят сред безкрая от вселени
     в ненаписания още стих.
     
     БРЯГ
     
     На Тихомир Йорданов
     А ето, че достигнахме брега -
     залутания сред сезони бряг,
     където уморени ветрове се гонят,
     където дебнат рифове от самота
     и сред потънали флотилии от спомени,
     крещи удавената тишина.
     След толкова пребродени безбрежия
     и шумни пристъпи от суета,
     сега единствено на този бряг,
     съсипани от пустота и неизбежност,
     безпаметно и тъжно ще броим
     илюзиите на последната надежда.
     
     БОЯН ВЪРБАНОВ

     За изкуството на клавирната педагожка Катя Цветкова - неюбилейно
     
     ПЕТЪР МАВРОВ
     
     В залата на Художествена галерия ”тече” концерт на клавирна група при НУИ „Добри Христов”, а нищо в афиша не подсказва, че се случва събитие, което трябва да се запомни...
     Заслушан в музиката, която излиза под пръстите на младите пианисти, опитвам да намеря отговор на въпроса: за откривателството на таланти. За отговорността на педагога, достъпността, репертоара, публиката и какво ли не още...
     Внезапно усещам, че присъствам на забележителен концерт... Защото улавям нещо важно в познатия ми „почерк” на педагожката Катя Цветкова - да ни среща с овладяно художествено изпълнителство, носещо дълбочина и стойност и всеки път, когато учениците й са на сцената, да разбирам, че свирят точно те - нейните ученици.
     Как ли става това? Вероятно с много воля и устойчевост, защото детайлите от работата й остават скрити в едно всекидневно творческо горене, което увлича, но не налага готови решения, не експонира педагогическите постижения. Вероятно така на първо място в нея се извежда индивидуалността на бъдещия пианист-изпълнител...
     
     - Г-жо Цветкова, можете ли да откриете в ученика, който започва обучението си по пиано при Вас, бъдещия пианист?
     - Не мога да се похваля със способността веднага да откривам дарованието у децата.Те растат и непрекъснато се променят. Когато бях млада учителка, заключенията ми бяха по-категорични. Сега, опитът ме научи да се въздържам от прибързани заключения. Разбира се, мога да кажа кое дете е музикално, кое е възприемчиво, интелигентно, сръчно и т.н., но да установиш тези качества е едно, а съвсем друго е да предвидиш как те ще се развиват след време. Забелязала съм, че деца, които се интересуват от музиката, които обичат да слушат музика и да й се наслаждават, се развиват по-бързо. Отношението, интересът към звуковата среда са показателни за наличието на музикална дарба. Някои деца са способни, но нямат воля да работят и това забавя развитието им. Налага се да изчаквам, да ги предразполагам, за да не загубят интерес. Родителите могат много да помагат, но понякога могат и да навредят - добре е и те да бъдат инструктирани (ако, разбира се, са готови за това). Така че да съхраниш и да развиеш едно дарование е сложен, дълъг, деликатен и комплексен процес.
     Забелязала съм, че деца, които умеят да чуват това, което свирят и започват да му се наслаждават, напредват по-бързо и имат повече шансове за успех. Ако не могат да слушат, трябва да ги науча да го правят и тогава им “просветва” и нещата тръгват по-бързо в желаната посока.
     Друга важна предпоставка е умението да задържат и да покажат това, което са постигнали. Това е въпрос и на съсредоточаване, и на преодоляване на страха от сцената, на самочувствие, на чиста съвест. А за да е чиста съвестта, трябва нещата да са сигурни поне на 120 %. А за да се постигне тази сигурност, трябва да съм много взискателна. И аз съм. Не съм по деликатностите - казвам нещата доста направо, но все пак се съобразявам с природата на детето. С най-малките съм по-търпелива. С по-големичките съм строга и дори безпощадна. С най-големите съм приятел и си оставам приятел и след завършването им. В повечето случай учениците са ми прощавали за строгостта.
     - А кои са тези изградени музиканти, започнали обучението си при Вас? Защото, струва ми се, Вашата школа е училище в училището, тъй като в НУИ „Д. Христов” работят много от тях.
     - Много съм горда, че в Националното училище по изкуствата във Варна в момента работят 14 мои ученици - като преподаватели и корепетитори. Радвам се на педагогическите постижения на Миряна Савова, Ирен Димитрова, Галина Димитрова, Анна Върбанова, Мадлена Иванова, Едуард Кузев, Йордан Бъчваров, а от тази година и на най-новите колежки Данаила Делева и Татяна Капричева. Следя с интерес корепетиторското майсторство на неуморния Иво Бонев, на Роланд Кожухаров. Повечето корепетитори в балета са също мои ученици: Ценка Атанасова, Мариана Панайотова, Елисавета Кузева.
     Във Варна работят и се изявяват и Анна Пашанова - в хор ”Морски звуци”, Мими Хинева и Теодора Сотирова - също в сферата на хоровото изкуство.
     Димитър Цанев - професор в Музикалната академия и Нов български университет – София, има активна концертна дейност.
     Веселин Станев концертира в цял свят: Япония, Германия, Франция, България, Швейцария, Русия, Англия, Швеция, Норвегия и др. Има огромен репероар, издал е до сега пет компактдиска.
     Много мои ученици работят и концертират активно в чужбина: Таня Радева и Илиян Марков - в Париж, Златинка Вълкова - в Мексико, Ирина Пенчева - в Бразилия. Не искам да пропусна и Кирил Захариев и Ивелина Димитрова, които работят в САЩ, Ясен Райков - изявяващ се успешно като хоров диригент в Холандия, а Павлина Огнянова - като органистка, Светлана Нейчева - музиколог с активна лекторска и издателска дейност в Холандия, Швейцария, Полша, Русия, Венициела Найденова - музиколог, работеща в Швейцария. В Швейцария - Берн, завършва обучението си Веселина Колева, а Марина Савова неотдавна завърши специализацията си в Лондон.
     Гордея се също с пианистите педагози - Пенка Селвелиева - в Русе, Албена Гендова в Пловдив, Снежана Захариева във Варна, Симона Мошева в Испания. Нека ме извинят тези, които неволно съм пропуснала. Обичам всичките си ученици и се радвам на техните успехи.
     - Мислите ли, че приемствеността и традицията са част от нашия динамичен живот или те останаха някъде в миналото?
     - Моята учителка по музика, с която не съм прекъсвала връзката си до края на живота й, е Мила Михайлова. Тя ме е научила да свиря и да преподавам. Не веднъж съм казвала, че нейният пример, нейните съвети и напътствия са останали водещи в моята практика на музикант и педагог. Винаги сериозна, задълбочена и непримирима, тя ме е учила да отстоявам изискванията си към учениците докрай, като извличам максималното от всеки, да ги възпитавам на добър музикален вкус и професионализъм.
     В консерваторията имах шанса да уча при изтъкнатата и строга проф. Панка Пелишек. Педагог с огромен авторитет и неуспорими музикантски качества, тя разви у мен артистичност, прецизност, упоритост и устойчивост.
     По време на специализацията си в Москва учих при проф. Лина Булатова в института “Гнесиных”. Там се допълниха и дооформиха моите знания и умения на изпълнител и педагог. Имах възможност да посещавам и уроци на Башкиров, Милтщейн, Наумов, Горностаева, Воскресенски и други знаменити представители на руската клавирна школа. Много дълбока следа у мен са оставили и срещите с големия музикант и пианист Григори Коган - тук в България, а по-късно и в Москва.
     Като говорим за приемственост, искам да спомена, че съм учила също и децата на някои мои ученици: дъщерята на И. Димитрова - Мирела, дъщерята на М. Савова - Марина, дъщерята на Е. Кузев - Елисавета, синът на Йордан Бъчваров - Павлин. Известно време при мене учи синът на А. Пашанова-Евтим. В момента в класа ми учи дъщерята на Иво Бонев - първокласничката Ния.
     - Знам, че няма рецепта за добър учител, но все пак, кажете ми какво не трябва да допуска в работата си един добър педагог?
     - Мисля, че едно от нещата, които не трябва да прави клавирният педагог, а и всеки педагог въобще, е да дава категорична оценка за ученика в даден момент от неговото развитие. Дългогодишната ми практика и наблюдения са ме убедили, че по незнайни пътища нещата могат коренно да се изменят. Някои плахи и не дотам ярко надарени деца са показвали след години, когато вече са били по-мотивирани и много по-съзнателни, отлични постижения като педагози или изпълнители (може да е и в други области на музиката). И обратно, много обещаващи дарования са заглъхвали, или пропадали, поради слаба воля или недостатъчна любов и интерес към музиката.
     Другото нещо, което не трябва да се забравя, е да не се обезличава ученикът, т. е. да се запази неговата индивидуалност, като само се образова, направлява и култивира. Това е доста трудна и деликатна задача! Нужна е голяма наблюдателност, търпение и добронамереност. Самоизтъкването често води до обратни резултати.
     Един педагог не трябва да забравя собствения си път на развитие - грешките си и сполуките си. Това би му помогнало да “види” много повече неща у учениците си и да реши по-добре много от проблемите.
     - Какво не знаят, а трябва да видят, да чуят или да прочетат онези, които искат да станат пианисти?
     - Съвременните деца нямат достатъчно въображение. За голямо съжаление те не четат приказки, книги, не мислят самостоятелно. Това ги прави по-малко възвишени, по-малко чувствителни, твърде прагматични. Рядко срещаме деца, които обичат да слушат симфонична, хорова, камерна музика. Пианистите трябва да умеят да чуват оркестъра в много от клавирните проезведения - звученето на различни инструменти. Трябва да могат да си представят човешкия глас. Тогава биха могли да търсят повече багри в звука на пианото или по-напевно легато. Биха могли да “дишат” когато свирят, да фразират, да построяват убедително и ясно формата на дадено произведение. Познанието за даден стил, за дадена епоха са задължителни. Това, което се казва в клас, трябва да ги насочва към търсене на повече знания. Не е достатъчно да се свири с часове (макар, че това е задължително). Необходима е обща култура.
     - Какво бихте споделила за срещите Ви с изкуството на великите пианисти и клавирни педагози ?
     - Слушала съм Рихтер на живо и в България, и в Москва. Спомените ми са много ярки и вълнуващи. На един от концертите си в голямата зала на консерваторията Рихтер свири и поредица от Прелюдии и Фуги на Шостакович. Присъсваше и самият Шостакович. Това беше през 1974 г. Не се наемам да опиша с думи вълнението, което изпитах, слушайки това знаменателно изпълнение. Акустиката на Большой зал е толкова добра, че можеш да чуеш и най-деликатните оттенъци на звука. Залата беше притихнала, като омагьосана. Чувствах се като в древен храм, чувах старинни руски напеви... Това е може би най-възвишеното изпълнение на музиката на Шостакович, което някога съм слушала. След изпълнението Дмитрий Шостакович стана и много бавно (той вече вървеше много трудно) се доближи до сцената. Рихтер се наведе много дълбоко и му се поклони от сцената. Двамата останаха дълго време със стиснати ръце. Публиката в залата стоеше изправена на крака. Мисля, че много хора плачеха. Плачех и аз... Скоро след този концерт Шостакович почина.
     
     През тази година много трудно можеше да се попадне на концерт на Рихтер. Афиши за неговите концерти почти не излизаха. Хората се научаваха за концертите му от уста на уста. Често в последния момент той сменяше залата и се налагаше да тичаме от зала в зала, за да успеем да влезем на концерта. Не знам защо го правеше, но така беше.
     Веднаж се пръсна новината, че Святослав Рихтер и Олег Каган ще свирят в два концерта сонати от Моцарт за цигулка и пиано. Имах щастието да слушам тези концерти. Бяха в малката зала на консерваторията. Също запомнящо се изпълнение. След всяка соната Рихтер и Каган първо се покланяха един на друг, след което се обръщаха към публиката и се покланяха на нея, благодарейки за бурните овации. За съжаление вече и двамата не са между живите.
     В Москва слушах концерти и на други именити пианисти. Интересно и интригуващо беше да се чуе виртуозното изпълнение на Шура Черкаски, рециталите на Джон Огдън, Лазар Берман, Дмитрий Башкиров, Анатоли Ведерников. Все имена, които респектират.
     Щастлива съм, че съм имала възможност да се доближа до голямото изкуство на велики изпълнители и педагози. Това е едно богатство, което човек запазва в спомените си за цял живот.

      Congartulations, dear teacher – an interview with the piano teacher Katya Tsvetkova.

     Таня Димова e родена на 27 септември 1966 г. в Нова Загора, живее във Варна. Работи като медицински лаборант. Автор на поезия и проза. Публикувала е в списание “Везни” и в електронното списание “Liternet”.
     
     ТАНЯ ДИМОВА
     
     В този миг някъде по земята отлитаха духовете на много хора. Факт е, че статистиката за хиляди жертви не може да докосне сърцето на отделния човек така, както нечия конкретна съдба, затова ще ви разкажа какво се случи с двама случайно подбрани от общия лист на списъка с бедни души, които на портала на горния свят очакваха с лека досада.
     Филип правеше последните си крачки, без да го знае. Улицата, по която вървеше на път за вкъщи, беше добила призрачен вид от спусналата се мъгла, перспективата беше изчезнала, само около уличните лампи се образуваха малки кръгове светлина, в които вълмата влажен въздух рисуваха причудливи форми. Цареше неестествена тишина, дори стъпките му звучаха някак приглушено и обречено. Беше уморен след поредната любовна среща, а и за първи път много му се искаше да остане да спи в чуждото топло легло. Годините си казваха думата, не беше вече на 30, хипертонията го мъчеше отдавна, но жените все още го харесваха заради вида му на изгубено старо дете, което трябва да бъде утешено и погледа му, който говореше на чистия език на любовта. Филип забиваше всяка жена, която усетеше, че е склонна да му обърне внимание. Неотразим в любовната игра, беше развил любовните си умения до прецизност. Беше постигнал съвършенството, нещо рядко срещано в недовършения човешки свят. Обичаше всяка жена, с която спеше, (какво, ако не обич е да не нараняваш и да се раздаваш безкористно), познаваше тайните й, страховете й, стремежите й. Даваше ценни съвети и успокояваше разгневени съпруги, за да могат да продължат да мъкнат кръста си по-леко в еднообразното всекидневие. Понякога в квартирата му се засичаха две приятелки и пиеха кафето си заедно, понякога се разразяваха бурни скандали, но после в леглото всички противоречия се изглаждаха. Дори не го ревнуваха след първоначалния порив за притежание, имаше любов за всички в малкото откраднати мигове. Много отдавна беше разбрал, че бракът не е за него.
     Спомняше си как в ранното му детство майка му си тананикаше и танцуваше, докато вършеше къщната работа, този тих глас изпълваше с топлина дните му, но постепенно с годините тя спря да си пее и танцува, а погледът й, който на младини блестеше с цялата надежда на живота, постепенно помръкна и угасна. Затова той търсеше жените, в чиито очи след неговото ухажване пламъчето заискряваше отново и преобразяването им за него беше нещо като награда, чувстваше се като реставратор, който възстановява ценен предмет на изкуството. Следеше процеса всеки път с интерес, макар схемата да беше една и съща. Жените отначало го гледаха с леко недоверие, бяха напрегнати и подозрителни, но после се отпускаха, набираха смелост и разцъфтяваха. Всяка беше красива по своему и започваше да го подчертава, всяка имаше собствена индивидуалност, която започваше да разкрива пред него и света. Филип имаше един недостатък, който дразнеше много приятелките му - и след най-хубав секс той искаше да остане сам, затова вечер след среща ги откарваше до дома им или се прибираше, ако срещата се бе състояла в техния дом, въпреки молбите им да спят заедно. Това беше свещен закон за него, след като дава всичко от себе си, трябва да има и собствено пространство.
     Този път без малко да изневери на принципите си. Жената беше много самотна и изглеждаше дори по-беззащитна от него. Беше натрупала такива резерви от нежност, че Филип се трогна до дъното на сърцето си. Двамата не можеха да се нарадват един на друг в своята споделена самота и когато дойде време той да си ходи, се разделиха с обещанието да се видят възможно най-скоро, само след няколко часа.
     Сега Филип вървеше в мъглата и си мислеше, че е трябвало да остане. Тази жена, тази жена имаше нужда от него, той трябваше да се грижи за нея, да сваля един след друг пластовете горчилка от душата й, да я глези и да пази съня й от кошмари, трябваше да бъде до нея в мига, когато тя отвори очи на сутринта. Неведоми са пътищата господни. Както вървеше, ускорявайки крачка, защото наближаваше дома си, Филип усети остра, непоносима болка отляво, болката се разпространяваше към рамото и ръката му, прилоша му, започна да се задушава и го обзе чувство на безкраен ужас. Подпря се на някаква ограда, осъзнавайки, че това е краят му и едва ли някой ще му помогне в този късен час. Само по-бързо да свърши всичко. Успя да изрече едно име, преди светът да се отдръпне и да изчезне в мъглата.

      “Philip” – short story by Tanya Dimova.

---

Д-р Георги Чалдъков (23.02.1940, Бургас) – Лекар, д.м., гост-проф., публицист. Завършва медицина във Варна - 1966. Лекар - с. Екзарх Антимово, Карнобатско (1967–1970). Университетски учител в науката – проф. д-р Делчо Желязков. От 1970 - Сектор по електронна микроскопия, МУ - В. От 1995 - Лаборатория по клетъчна биология, МУ - В. Кандидатска дисертация (1983 г.) - ултраструктура на секреторната функция на васкуларни гладкомускулни клетки. Доц. - от 1987. Гост-проф. – МУ - Каназава, Япония и Медицински факултет - Ниш, Сърбия. Научни проекти – клетъчна биология, адипобиология и невробиология на кардиометаболитни болести (атеросклероза, хипертония, затлъстяване, диабет тип 2, метаболитен синдром). Научни изследвания (освен във Варна) - Будапеща, Мюнстер, Тюбинген, Изумо, Каназава, Лондон, Прага, Ескишехир, Ниш, Рим. Автор на над 100 научни статии в межд. списания и книги – George 50. Years in Reswearch; университетски учебник по клетъчна биология, книги с есета “Човекът. Мисли, чувства, приятелство”, “Бургас. Сантиментални истории”; “Любомъдри читателю” и др.

 
 
1936 г. – гражданската война в Испания, известна и с мотото „Смърт на интелигенцията“. В Гранада са убити повече от 6000 интелектуалци, един от тях е Лорка (1898–1936). Живял само 38 години, той е написал десетки стихове, романси и пиеси – „Аз я отведох на реката“, „Аделина се разхожда“, „Сомнамбулен романс“, La casa de Bernarda Alba. След като помилването от генерала закъснява, а от щаба му вече са казали „Дайте му кафе!“ – паролата за смърт, на 19 август 1936 г. фалангистки полицай разстрелва Лорка – един от най-големите поети на света. Така той умира за родната си Испания.

 
 
„Христо Фотев е написал първото си стихотворение в утробата на майка си“ – казваше приятелят и поетът Димитър Йотов. След това идват „Баладично пътуване“, „Лирика“, „Сантиметални посвещения“, „Пристанище“, „Обещание за поезия“, „Литургия за делфините“, „Венецианска нощ“, „Книга за свободата“, „Пейзаж от думи“. Въпреки че президентите Петър Стоянов и Георги Първанов бяха предизвестени за спешната необходимост от болнично лечение, на 27 юли 2002 г., в дома му в София, инсулт или инфаркт застрелва Фотев – един от най-големите поети на света. Така той преждевременно умря от липсата на лечение и съпричастност на приятели и политици в родната България.

Д-р Георги Чалдъков (23.02.1940, Бургас) – Лекар, д.м., гост-проф., публицист. Завършва медицина във Варна - 1966. Лекар - с. Екзарх Антимово, Карнобатско (1967–1970). Университетски учител в науката – проф. д-р Делчо Желязков. От 1970 - Сектор по електронна микроскопия, МУ - В. От 1995 - Лаборатория по клетъчна биология, МУ - В. Кандидатска дисертация (1983 г.) - ултраструктура на секреторната функция на васкуларни гладкомускулни клетки. Доц. - от 1987. Гост-проф. – МУ - Каназава, Япония и Медицински факултет - Ниш, Сърбия. Научни проекти – клетъчна биология, адипобиология и невробиология на кардиометаболитни болести (атеросклероза, хипертония, затлъстяване, диабет тип 2, метаболитен синдром). Научни изследвания (освен във Варна) - Будапеща, Мюнстер, Тюбинген, Изумо, Каназава, Лондон, Прага, Ескишехир, Ниш, Рим. Автор на над 100 научни статии в межд. списания и книги – George 50. Years in Reswearch; университетски учебник по клетъчна биология, книги с есета “Човекът. Мисли, чувства, приятелство”, “Бургас. Сантиментални истории”; “Любомъдри читателю” и др.
„Наистина чудовище е мощта на този укор. Кажете ми, братя, кой ще го надвие? Кажете ми кой ще метне ласото върху хилядата шии на този звяр?“
Липсата на възхищение и изобилието на омраза са изяви на „изместване“ (англ.,displacement): психозащитна реакция, която Зигмунд Фройд преди сто години нарече Verschiebung. А + ВХ → АХ + В: хора (B), които не могат да се самореализират, си изкарват натрупаната агресия (X) върху набелязаната от тях изкупителна жертва (A) – хистероидни прояви, които се стоварват върху талантливите българи. В резултат на обиди, не само на финансова недостатъчност, милиони способни българи емигрират в меритократичните страни на света.

„Защо е целият негативизъм? Вие сте ми сънародници бе, хора. Аз, като си тръгна, щастливи ли ще ви направя?“ – запита Димитър Бербатов на 13 май 2010 г. в София, когато обяви, че се отказва от националния футболен отбор. В тези въпроси освен разочарование е кодирана и една от отровите на българската народопатология: липса на възхищение от успехите на другия.
Хвала на бургаската община и на “древните” бургазлии за тържествата по случай 80-ия рожден ден на Христо Фотев. И поредния национален конкурс за поезия на името на големия Поет. Но на Христо Фотев му прилягаше жури, представено от елитни интелектуалци - Стефан Цанев, професор Светлозар Игов, Александър Томов, академик Антон Дончев, Недялко Йорданов, Георги Райков, арх. Неделчо Карабелов, професор Иван Карайотов...
  
След скандалите с конкурса “Бургас и морето” и тези с “Тоника” и Стефан Диомов, сега виждам още един пример за замърсяване на родната бургаска ноосфера (гръц. nous - разум, който – според Платон – води към душата). Тревожна за древните бургазлии е настъпващата ноострофа (духовна катастрофа) в Бургас – градът, най-хубав на земята, както казваше Христо Фотев.
Хорхе Луис Борхес – в разказа си „Тльон, Укбар, Orbis Tertius“ – пише: „...предметите на Тльон се удвояват; те са склонни обаче и да изчезват или да губят известни черти, когато хората забравят за тях. Класически пример за това е един праг, който съществувал дотогава, докато на него стоял някакъв старец, и който изчезнал след смъртта му“.
Подобен пример за това е: Духът на един град, който съществувал, докато в него живяли един Поет (Христо Фотев) и един Художник (Георги Баев), и който изчезнал след смъртта им.

Роден през 1936 г. в Истанбул. След завършването на Мъжката гимназия „Кабаташ” (1954) в родния си град известно време работи като журналист. Прекъсва следването си в Юридическия факултет на Истанбулския университет и заминава за Лондон, където постъпва на работа в Турската редакция на ВВС. Междувременно завършва висшето си образование във Философския факултет на Лондонския университет (1969). Като професор преподава философия в Босфорския университет (1975–1990) и История на цивилизацията в Академията за изящни изкуства „Мимар Синан”. Понастоящем преподава турски език и литература в Университета „Билкент” в Анкара. Води литературни предавания в различни телевизионни канали. Започва да пише и публикува поезия още от гимназиалните си години (1952–1953). Първата му стихосбирка „Птичи поглед” се появява през 1969 г. Същината на поезията си заема от турската, респективно – източната културна история. Потвърждение на това са „Източни стихове” (1977), последвани от „Мистични стихове” (1984), „Пустинни стихове” (1996), „Стихове за пътя” (2001) и др. Част от есетата и изследванията му намират място във „Философия и национална култура” (1975), „Понятието роман и турският роман” (1977), „За културата” (1987), „За философията” (1987), „За литературата” (1987), „Есета срещу есета” (1988), „Езикът на езика” (1991), „Истанбулски записки” (1991), „Модернизация, ориентализъм и ислям” (1999) и др., за които получава различни национални и международни награди..

* * * ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА ПЪТЯ… посветих се на пътищата и на стиховете си...   „пътищата са рубинени далечини”, бях казал в едно стихотворение, „закрачих между изреченото и недоизречено място”, писал съм бил в едно друго...   „не съм аз пътуващият, а пътят” –  и тази строфа е моя, както и следната: „а пътищата са винаги малко обидени, с нагор- и надолнищата...”   и други редове: „аз винаги за пътища възмечтах, вървейки по дълбоки пътища...”   именно аз казах, че „пътищата са розови гласове”, казах на любимата си, че те ме зоват в „сърцевината на лятото...”   тогава тя бе далече и аз й бях признал, че по лицето й изгрява „усмивката на пътищата”; „нагазвам аз в плътта си”, казалият и това съм аз, и поетите: „Юнус бе вървял, горейки, Мевляна вървя, въртейки се, аз бих вървял неуморно, до насита”, бях казал.   Забравих всичко това, сега, забравих...   само от пътища вече са изтъкани стиховете ми...    2001 Подбор и превод на стихотворенията Хюсеин Мевсим

Христо Боранов (24.04.1944, Провадия – 16.02.2012, Бургас) – Лекар, поет. Завършва МУ във В., след което започва работа като лекар в Бургас, специалност спортна медицина. Дълги години е директор на бургаския спортен диспансер. Един от най-атрактивните, раними, приличащ само на себе си (изключително достойнство) поети. Стиховете му са рядко съчетание между лиризъм (нежно-премерен) и несамоцелен структурализъм. Различен във всяка своя книга, винаги експериментиращ, неповтарящ се и същевременно цялостен, без досада концептуален и без натрапчивост. Чл. на СБП.
Автор на книгите: Заложник на думите (стихотворения, Бургас, 2004); Нещо повече (стихотворения, Бургас, 1999); Стъпки в паважа (стихотворения, Черноморие, Варна, 1996); Защо (стихотворения, Черноморие, Варна, 1994); Среднощни стихове (стихотворения, Изд. къща НД, В, 1992) и др.

      Resonance: Is it good to be Bulgarian? – by Panko Anchev.

     Альоша Кафеджийски е роден на 7 юли 1937 г. Завършва Националната художествена академия. Днес е сред най-ярките и утвърдени съвременни творци на българското изобразително изкуство. В артистичната му биография са вписани много самостоятелни изяви, участия в представителни изложения на Съюза на българските художници изложения у нас и в чужбина, награди.
     - Г-н Кафеджийски, доколкото познавате Юго Вутен, как мислите, откъде идва интересът му към българското изобразително изкуство?
     - Идвал е на лов в България. Познава добре средната част на Стара планина, местата около Троян, вероятно и другаде. Обичал е изкуството. Майка му е посещавала аукциони. Тя е колекционирала по-малки неща, тъй като не е имала възможност за по-мащабни. Изглежда от нея е наследил чувството си към изкуството. Днес има много богати хора, които обаче нямат отношение към подобни неща. Той казва, че изкуството му носи невероятно вътрешно удовлетворение и духовно равновесие, че в него намира отдушник за събраното напрежение и отрицателна енергия. Това значи, че той не прави комерсиална сбирка, а дава израз на една своя страст. Имайки една такава предварителна нагласа, той много лесно открива пътя, който води до галериите, а после и до ателиетата на българските художници. И установява контакти първо с Павел Койчев, а после и с Емил Попов. Интересното е, че Юго Вутен дава право на авторите да си изберат размерите за своите работи. Така в колекцията му влизат и творби по 3 м., които са много скъпи. Постепенно кръгът от български артисти се разширява. Има обаче автори, на които е посетил ателиетата, но не е купил нищо. Той си прави сам селекцията и това става на базата на собственото му усещане, което почти никъде не го е подвело. Събрал е качествени работи, няма такива, които да е купил ей така, просто заради чисто хуманитарно отношение към даден автор. Според мен, усетил е онази непосредственост, която отличава българските автори. Не се увлича толкова от формални, колкото от преживени неща, които имат своята вътрешна авторска психология, правят опит да кажат нещо повече от чистата форма. Заедно с това избраните от него художници добре владеят формата. И в това отношение колекцията му е много разнопосочна. В нея има и млади автори с чиста абстракция, и редом до тях са 60-, 70-годишни художници с фигурации. Тази фигурация обаче не е механично пренесена натура, а претворена през душевността на художника. Затова повечето от работите му са наситени и с много настроение.
     - Уникално явление ли е?
     - Има много колекционери по света. Уникалното е, че той притежава стотици работи на автори от една държава. Иначе има много богати музеи в света, в които са събрани произведения от известни автори. Има и частни колекции, които са също много богати. Юго се отличава по това, че той сам си избира работите, няма експерти, които да му казват това става, това не става. Предполагам, че общуването му с толкова много български художници го е обогатило и в някаква степен променило, че самият той претърпява еволюция и в оценките си.
     - А възможен ли е български вариант на меценат като Юго Вутен?
     - Не е изключено. Западният човек не е грандоман. Той си дава много точна сметка какви са процесите – че те са бавни и че трябва да се извърви определен път. Мисля, че у нас тези, които имат пари, до известна степен са грандомани, нямат нужната култура. Има значение и възможността да общуваш с високи образци – нещо, което не е проблем за Юго. У нас има хора с материални възможности, които биха могли да направят не по-малка колекция от неговата, обаче те си дават парите за други неща, за съжаление.
     - Каква е перспективата на тази мащабна българска колекция?
     - На последната ни среща Юго спомена, че започва да обикаля Румъния и Хърватия. В шеговит разговор ние му казахме: Юго, мечките в Румъния и Хърватия са кльощави, не ходи там, ела в България, нашите са по-охранени. Искахме да му подскажем да не къса връзките си с България. Но той си решава нещата. Предполагам, че мостовете няма да бъдат прекъснати и той ще продължи да общува с българското изкуство. А и има още място в парка му, което би му позволило да разшири участието на нашите автори.

     Юго Вутен – меценат на българските художници

     В колекцията му са и творби на варненските артисти Альоша Кафеджийски, Венелин Иванов, Пламен Аврамов, Кирил Янев, Кина Петрова, Ванко Урумов и Милко Божков
     За меценати от такъв голям мащаб като белгиеца Юго Вутен сякаш знаем повече от литературата, отколкото от живота. Срещали сме ги повече като герои по страниците на книгите, отколкото в реалността. Добре е, че ги има, защото те са онзи мост, който свързва пряко световете на духа. Добре е, че ги има, за да ни покажат и на нас самите какво богатство притежаваме в момента.
     Колекцията от произведения на съвременни български художници Юго Вутен вече представи на официална церемония в своята страна. На нея присъстват високопоставени гости, колекционери. А художниците, чиито творби са в колекцията, са негови специални гости. Тя е разположена в парк от около 150 декара. Включва към 800 произведения на около 30 съвременни български артисти.
     За нас той е Юго, защото станахме приятели. Моята първа среща с него до известна степен беше неочаквана, разказва художникът Альоша Кафеджийски. Обадиха ми се колеги от София, че във Варна ще дойде и ще ни потърси един сериозен колекционер. Ако имаш нещо готово, покажи му, ми казват. Имах по-големи работи в ателието си и се приготвих да го посрещна. Художниците винаги имат резерви, защото обикновено идват в ателието ти, оглеждат и си отиват. Случвало се е много пъти. Е, има и изключения като например едни холандци, които са купували по-малки работи. И преди 3 г. – беше 6 юли, Юго се появи в ателието ми с фотоапарат. Присъствието му - не особено артистично, мълчалив човек, вглъбен в себе си. Дойде с преводачка, негова близка, която се оказа българка – Елена. По-късно разбрах, че играе важна роля в организирането и събирането на колекцията, в контактите му с художниците. Юго дойде и видя работите ми, продължава разказът си Альоша Кафеджийски. И за моя най-голяма изненада посочи 5 цветни дървени работи. Каза: вземам тези работи за моята колекция. Стиснахме си ръцете и той си тръгна. Искаше на другия ден да го заведа при мои колеги. Някои имаха работа, други бяха скептично настроени, някои не намерихме...
     След като се разделя с Альоша Кафеджийски, Юго Вутен посещава ателиетата и на други варненски художници и на място решава да купи или да не купи нещо. Харесва си работи от Венелин Иванов, после от Кирил Янев. На следващата година отново идва във Варна и отново търси срещи с художници. Купува творби и от Пламен Аврамов. Влиза отново в ателиетата на Венелин Иванов, на Альоша Кафеджийски. А после си харесва и картини от Кина Петрова, Ванко Урумов, Милко Божков. Всъщност това са и имената на художниците, които представят Варна в колекцията на белгийския меценат.
     Междувременно обикаля почти цяла България. Влиза в ателиетата на наши утвърдени художници, както и на млади автори, които сега започват своята кариера. И успява да събере изключително разнообразна колекция от произведения на съвременното българско изобразително изкуство. В нея има и фигурация, и абстрактни, и по-декоративни скулптури, има и рисунки, и графики, и живописни платна. Много сериозна колекция – това е коментарът на специалистите. Заема близо две-трети от територията на парка. Впрочем първият контакт с представител на българското изкуство е скулпторът Павел Койчев, който е сред основните участници в колекцията. След него се включват Емил Попов, Крум Дамянов, Валентин Старчев, Иван Русев, Величко Минеков, Никола Терзиев, Георги Радулов, Генко Генков, Светлин Русев, Десислава Минчева, Станислав Памукчиев, Генко Генков и др.
     Юго Вутен – достолепен 64-годишен белгиец, собственик на верига от магазини за хранителни продукти, колекционира произведения на изобразителното изкуство от години. В сбирката му са произведения на такива световноизвестни художници като Алберто Джакомети, Огюст Роден, Ботеро, Арно Брекер (Арно Брик).
     Да колекционира произведения на изкуството е идея, родена от неговата безкрайна обич, твърди Альоша Кафеджийски. Няма комерсиални цели с тази експозиция, макар някои хора да не вярват, че нещо подобно е възможно – да купува стотици произведения, без да има намерение да ги препродава. Той е от хората, които постигат всичко сами в живота си. Не е наследил имущества. Не е съсловен богаташ. Иска да подари колекцията си един ден на родния си град Геел, намиращ се недалеч от Антверпен. Завещавам колекцията си на хората, благодарение на които станах богат и имах възможност да събера това изкуство, казва Юго.

 

Серджан Адин, Турция
14 международно биенале на графиката Варна 2007
1977, Измир
Французойка 0,08 2004
Гравюра на линолеум, 81 х 52