(Относно някои нравствено-естетически
     императиви в творчеството на Гео Милев)
     
     ИВАН ОВЧАРОВ
     При разглеждане творчеството на Гео Милев изпъква един аспект от нравствено-естетическо и дори от “философско-методологическо” естество на тъй наречения проблем за “идейното израстване” на Гео Милев от сп. “Везни” към сп. “Пламък”. Или, както беше резонно да се подчертава: от “субективно-идеалистическо” към “обективно-материалистическо” пресъздаване на действителността. Въпросът може да се постави и така: Дали творческото дело на поета може да се възприема като специфична илюстрация на подобно “израстване”, или е просто пример за проникновената смяна на акцентите от страна на една завършена и ерудирана личност спрямо конкретните развойни механизми и явления в пъстрата картина на обществено-културния ни живот по онова време.
     Много показателна за принципите на Г. Милев е организираната от него в кн. 4 от 3-годишнината на сп. “Везни” литературна анкета с читателите за “материалистичното и духовното схващане на изкуството”. В следващите броеве на списанието Г. Милев публикува редица от получилите се в редакцията мнения по поставената тема, както и свои коментари към тях. Интересни в това отношение са писмото на “комуниста А. Иванов” (така се е представил авторът му) и съответният коментар на Гео Милев към него. А. Иванов от своите партийни позиции, пише: “Аз обвинявам вас – писателите, които бягате от работния, трудовия народ, вие, които продавате своите дарования на днешните народни потосмукачи (...) унижения, ограбения, невежия и разбунтувания работник (...) Класата, желязната класа, която ще победи и която ще наложи своето “желязно изкуство”. А ето и част от коментара на Г. Милев: “...изкуството не принадлежи на никоя класа – нито на буржоазията, нито на пролетариата; защото изкуството чрез художника произтича из дълбоките извори на всенародната душа – то не е класово, следователно не може да бъде нито буржоазно, нито пролетарско (...) няма “пролетарска” култура, както няма и “буржоазна” култура.
     Има само пролетарска и буржоазна цивилизации (...) Комунизмът, социалната революция – като борба на “класа против класа”, не е нищо друго освен опит за модифициране на цивилизацията – от ръцете на една класа в ръцете на друга. (...) ако социалната революция не се преобрази от “класова” в ДУХОВНА, социалната република ще бъде само един нов социален строй, след който логично ще следва друг, трети и т.н., и съвсем не ще бъде окончателно “спасение” за човечеството (...)”1
     Давам пример с тези цитати, не за да доливам вода в мелницата на критикуващите комунизма (критика понякога и голословна, когато се използват същите комунистически методи на “великото опростителство” според определението на Збигнев Бжежински), а за да се има придвид като един от многото факти, подкрепящи тезата за илюзорността на твърдението за Гео-Милевото “идейно израстване”. Доводите за подобно твърдение не са нищо друго освен фиксиране конкретните изяви на една целенасочена обществено-културна програма за обновяване на българското съзнание. ЗАЩОТО:
     1. В този случай се откроява един от най-характерните за Г. Милев нравствено-естетически принципи, представен като отговор на въпроса: цивилизация или култура? Именно в този смисъл резките амплитуди в обществено-политическата и културната ситуация у нас подтикват Г. Милев единствено към “смяна” на акцентите в съдържанието на критическата и художествената си дейност, но не и на нравствено-естетическите му принципи. Иначе поетиката на поемата “Септември” би придобила съвсем друг вид.
     2. Въпреки съществуването на подлъгващи повърхностното мислене заглавия като “Против реализма”2, както там, така и в цялото си творчество Г. Милев ратува именно за РЕАЛНО ХУДОЖЕСТВЕНО ОТРАЖЕНИЕ на новите взаимоотношения между човека и заобикалящата го среда. Затова подлага на критика традиционните представи за реализма, защото реализмът не предпоставя на своето понятие за “живот” едно “съзнавам, следователно живея, съществувам”, но едно “дишам, вегетирам – следователно съществувам”. Или, както подчертава в статията си “Георг Тракл”3, реализмът трябва да бъде друг: “Реализъм, в който нещата се гледат така, че получават своя дълбок, скрит, истински смисъл.” По подобен начин е поставен въпросът и във “Фрагментът”, и във “Възвание към българския писател”, и в “Идеи и критика” от Ив. Радославов” и пр. критически произведения, публикувани по страниците на сп. “Везни”.
     3. Терорът, репресиите, извращенията в обществено-политическия живот, идващи независимо откъде – от дясно или от ляво – също са в драстично противоречие с обществено-културната програма на твореца. Като рецидиви на застоя, като опит да се потисне процесът на обновление в човешкото съзнание и душевност. Точно затова дълбокият контекст на статиите му в сп. “Пламък” е не друго, а дилемата: цивилизация (разбирай – форма на потискане на човешкия дух) или култура (разбирай – освобождаване на творческите и съзидателните човешки способности).
     4. Поемата “Септември” е най-вече апотеоз на трагичното вплитане на тази дилема в лирически текст. В последната глава на поемата нравствено-естетическият императив е конкретизиран чрез разгърнато изображение на великите измами, върху които е стъпило световното обществено устройство. Това е ретроспективно платно на идейно-психологическите наслоения от персонажи с митологично и религиозно естество в генотипа на човешкото съзнание. Затова е толкова категорична негативната оценка на автора за “нравствените” ценности, които те символизират. Ценности, осветени от блясъка на “смърт, убийства и кръв”, на физическо надмогване и отмъщение. Възмездието, което вещае “Касандра-пророчица”, е само “безсменна прищявка, игра и забава на боговете” и е цивилизаторско усъвършенстване на насилията, а не развитие на хуманността. Един театър на спомена за човека, а не на самия човек. Истинският изход от този трагичен синдром в развитието на човешката история според самия поет, както и в споменатия вече негов коментар, е цивилизацията да се изгради наново – “от класова в духовна”. Така знаменитият стих “Септември ще бъде май”, около който определени идеологически институции изградиха една монолитна манипулация на съзнанието, изпъква като много по-богата и задълбочена мечта-предчувствие за освобождаване от великите измами.
     (...)
     Гео Милев не принадлежи на никоя класа. Гениалното му творчество е в ярко противоречие с всеки стремеж да бъде рамкирано като отглас на тяснопартийни интереси. В неговите произведения е залегнал един основен нравствен принцип: “Човекът преди всичко! Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог.”4
     
     ___________________________________________________________________________
     1. Милев, Г., Литературна анкета,- В: “Везни”, год. III, кн. 5, 184-187
     2. Милев, Г., Против реализма,- В: “Слънце”, 1919, N 5
     3. Милев, Г., Георг Тракл,- В: “Везни”, 1920, N 8
     4. Милев, Г., “Везни”, 1921, N 1

      Civilization or culture? – thoughts of Ivan Ovcharov.

     ВЛАДИМИР СТОЯНОВ
     
     В най-представителния манифест на българския символизъм - “Модерната поезия”, отпечатан през 1914 г. в сп. „Звено” - Гео Милев споделя: “Блян и вечност - това е според мен животът на модерната душа.” Цитираното откровение категорично се родее с представата за копнежа по красотата, който според автора на статията трябва да получи статута на вечност. Изкуството за самото изкуство и творецът над живота са идейната платформа на модернизма, която предопределя космическата самотност на литературните персонажи. Така човекът се обособява като средоточие на самота, слабост и копнеж - една универсална, самобитна и вечна вселена, единствено достойна да бъде обект на претворяване и изследване.
      Стихотворението “Nevermore” е свързано с ранното творчество на Дебелянов, носещо ясно очертан символистичен облик. То е част от цикъла “Копнежи”, включващ произведения като “Смърт”, “Видения”, “Полет”, “Песен”, писани в хронологическия отрязък 1907 - началото на 1909 година. Нещо повече, предходната творба на “Nevermore” “Полет” стартира с епиграф от френския поет Шарл Бодлер: “Отвъд слънцето, отвъд ефира…”. Тя художествено озвучава желанието на лирическия персонаж да избяга “от мръсния лик на суетност вседневна”, да възкреси и преживее като своя Икаровата съдба (съдбата на свободния човек). Нека разчетем и своеобразната смислова верига, образувана от заглавията на трите последователни стихотворения в цикъла “Копнежи”: “Полет” - “Nevermore” - “Песен”. Ясно се наслагва усещането за невъзможността да се осъществи духовният полет и песенната хармония. Такава е трагичната екзистенциална предопределеност на лирическия персонаж, който иска Икарова съдба и хармония, но разбира, че провидението го е лишило от правото да ги има, да ги постигне.
     Заглавието на разглежданото Дебеляново стихотворение има за цел да индуцира едно отчетливо интертекстуално поле - “Nevermore” е словесната икона на Гарвана от едноименната поема на Едгар Алан По популярен американски творец, оказал силно влияние върху формирането на писатели и личности от цял свят с художествените и философично-критическите си концепции за битието. Ориентиран към патологичните проблеми и тъмните страни на екзистенцията, той извежда като приоритет в творчеството си “вътрешната територия на човека”. Херметичността и анихилацията от живота, както и естетизацията на ужаса го отличават съществено от съвременниците му от първата половина на ХIХ век и същевременно го сближават с декадентите от края на същото столетие. Последните единодушно го обявяват за свой предшественик, учител и вдъхновител. Така че Дебелянов, активизирайки алюзивната отпратка към него, желае да ни предупреди, че тази творба трябва да се преосмисля в символистичен контекст. Казаното се озвучава и от вече приведения факт, че предходното стихотворение “Полет” започва с мисъл на Бодлер, предтечата на френския символизъм. Постига се усещането, че разглежданата творба ще гравитира около непознатото, далечното, екстатичното, екстремното; че ще се опита да обедини реалното и иреалното, възприемайки последното като архетипен образ на първото.
     Средищен персонаж на произведението е самотникът, екзистенциалният чужденец, прощаващият се човек. Неговата алиенация е представена като самота по жребий, а не по избор. Тя се възприема от героя не като извисяване към себепознанието и познанието въобще, а като смърт - духовна и физическа (“Неволя черна”). Тя отделя лирическия персонаж от живота, запокитва го в бездната на пустотата. Той ужасен се превръща в страдащ и слаб свидетел на това, което става около него и с него:
     впивам аз погледи в мрака далече
     и с клетви и жал, безутешно преплетени,
     чакам да съмне…
     Той няма сили да се противопостави на предопределения жребий. Обзет е от униние и отчаяние и чака чудото - избавлението свише: “чакам да дойдеш”, “чакам да съмне”, “чакам да трепнат”. Това са словесните формули, моделиращи първата част от четвъртия стих на всяка от трите строфи. Вместо да активизира съпротивителното и стоическо начало в него, самотата го превръща в свой безволев съзерцателен пленник. Той приема ударите на съдбата, сякаш изплаща някаква чужда родова вина, идваща от “безкрайно далеч”, от “вековно затмение”, от “мрака далечен”, без да разбира обаче в какво се състои неговото прегрешение и защо трябва той да е изкупителната жертва. Това индуцира трагическото въздействие и самонагласа на лирическия персонаж.
     Смисловият тематичен гръбнак на творбата е графично отчленен и кубистично оголен. За аргументиране на казаното е достатъчно да изведем и разчетем семантичната диаграма, получена от завършеците на трите строфи, обособени чрез многоточие като реторични въпроси: “Ще дойдеш ли?” - “Ще съмне ли?” - “Ще трепнат ли” (Т.е. ще го има ли човешкото единение, ще дойде ли светлината (денят), ще го бъде ли живота.). И съвсем в духа на символистичната крайност и паталогичност отговорът е “Никога вече!”. Така че това стихотворение зазвучава като своеобразно прощаване с човешката общност, с духовното просветление, с цъфтежа и радостите на живота. Творбата извежда на преден план трепетите на една осъдена, но още жива чувствителна душа (“модерната душа” по думите на Бодлер), върху която се проектират световните колизии. Единичното (субективното) отразява космополитното (универсалното). Голямото потъва и се утаява в малкото, без да губи съдържателните си мащаби. Светът на душата се оказва театър на световни събития, неподозиран космос, а не затворена и изолирана система.
      Ключови думи в творбата са “мрак”, “пропасти”, “тъги”, “клетви”, “жал”, “преспи”, “далеч”. Те са маркери на безбрежна статичност, озвучаваща усещането на лирическия герой за смърт. Рефренният израз “Никога вече!” активизира трагичното предчувствие за невъзвратимост. Пътищата са прекъснати. Хубавото, цъфтежът, красотата са си отишли безвъзвратно - “те дремят далеч”. Превърнали са се от реални величини (“химни”, “смях”, “градини”) в жадуван копнеж, в блян - ключов смислов код, заложен още в заглавието на стихотворния цикъл, към който се числи творбата. Алюзивният архетипен образ на този метафизичен копнеж ни отвежда към библейската представа за изгубения Граал. Човекът загубва хармонията и цял живот я дири, за да осъществи и осмисли битието си. И този акт на търсене (представен в творбата като подтекстово възпоминание, изкристализирало в словесния жест “Никога вече!”) се явява новият критерий за красота. Човекът още не е загубил чувствителността си, не е престанал да мечтае и да се надява. Той различава хубавото от грозното, независимо че естетическите и етичните му критерии са свързани с миналото и преосмислени като прогонен анахронизъм в настоящето.

     Лирическият герой от стихотворението “Nevermore” не е гордият и силен самотник от поезията на Пенчо Славейков, който възприема алиенацията като награда и привилегия, отреждаща му място на избраник, противопоставен на сивата бездушна тълпа. За него самотата носи точно обратното съдържание - непосилно и ужасяващо бреме, което изсмуква силите му. Той е ситуиран в зоната на здрача, на границата между реалното и метафизичното, между мрака и светлината, съня и действителността. Тъгата и страданието за него не са степени на житейската инициация, а пътища за никъде: “тъги непросветни”. Те още повече ограбват, обезверяват и объркват лирическия герой, изправят го пред огромното демонично лице на пустотата и мрака, на смъртта. Животът, маркиран словесно като любов - “лъч след вековно затмение”; като “тъги непросветни”; “клетви и жал”; като “моите градини”; “химни и смях”, си отива безвъзвратно. Тази невъзвратимост, както казахме вече, е маркирана и от рефренния лайтмотив, и от нарастващия мрак и студ (“пропасти”, “непросветни”, “преспи”…), и от глагола “дремят”, и от представата за край на житейския цикъл - “в полунощ”.
     Творбата фокусира оптиката си около един впечатляващо значим проблем - чувствителният човек не може да бъде щастлив в този антисвят на мрака и злото. Съзерцателят, философски вглъбеният човек, е без място в света, богат със своето страдание и мъка, далеч от радостта и веселието - идея, която още по-красноречиво ще кристализира в една от последните творби на Дебелянов “Сиротна песен”:
     …че аз съм с горести богат
     и с радости несподелени.
     Но ако в “Nevermore” лирическият субект още е жертва на самотата - ужасеният от живота слаб човек, който възприема екзистенцията като низ от невъзвратими загуби; то в “Сиротна песен” и останалите фронтови стихотворения на поета той вече достига до съзнанието, че е победил алиенацията и смъртта, като ги посреща с достойнството на философа:
     Ще си отида от света,
     тъй както съм дошъл - бездомен,
     спокоен като песента,
     навяваща ненужен спомен.
     За него самотата и кончината са добили вече измерение на поредни степени на инициация, които го водят нагоре. Затова и Дебелянов се възприема като поет на светлия драматизъм.

      The man – loneliness, weakness and longing – in the poem “Nevermore” by Dimcho Debelyanov – a study by Vladimir Stoyanov.

Юрий Лучев е роден на 2 август 1957 г. в Лом. Завършва английска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, работи като преводач във Варна. Автор на стихосбирката „Посичане на ореха” (1982).   Стомна, декорирана с птици (ХIII - ХIV в.)

МРАЧЕН ЧОВЕК, МНОГО Седи и празно гледа сякаш вените си е прерязал и кръвта му е изтекла във мравуняк а очите му във шепите му са изтекли или пък между краката са изтекли – все едно изтекли са и толкоз. Ами който много гледа… Или са избодени защото е езичник? Или е войник на Самуила? Като гледам вече май се е възнесъл във небитието или пък оттам пристига с много труд все още диша и въздиша и не се разделя с мрачната си сянка. И мълчи не казва как и откъде и накъде защо и откога дори да знае чаплата защо се казва чапла гъбата отровна ли е или не е и така нататък се прегърбва и така нататък се отказва да узнава и познава да го търси някой да го чакат на уреченото място и не притежава мобифон на фона на мъглата Абе я тури му пепел: да не съм го молил да седи и гледа да не съм го канил тук да се мотае да не би да имам да му давам нещо да не би да има нещо да ми дава – той взел-дал отдавна вече и защо ли още се мотае а не вземе да си окачи въжето щом за него пеперудата е гъсеница а зачатието е смърт в забавен кадър щом ръката му така е уморена че и виното си само с поглед пие щом нозете му така са уморени че единствено надолу могат да го носят вече щом душата му е тъй сломена че не пее и не плаче и не грее а сънува детското си слънце под дървото. Ами първо трябва да си изплете въжето от конопа който ще засее и сапун ще трябва да открадне докато жените са в реката и дърво да посади и да отгледа с хубав клон високо над земята (много работа за сам човек е) и докато чака я дъждът я мравките ще го довършат Помогнете му бе мили хора на човека кой с въже сапун дърво му изберете – може и на вас такова да ви дойде до главата.

     Париж е град с пространство, в което се скитат знаци от различни изкуства. Знаците могат да бъдат и думи като “Amour.”; дума, с която творецът да се позовава на един основен психологичен мит - любовта. Дума, конституираща и пораждаща сама по себе си задпределност.
     Творбите и “светът от техните значения”, в който ние навлизаме, ни откриват зоната на едно културно пространство, в което творческата идентичност и начинът на изява са определящи.
     Колко видима е думата “ Amour.” в живота на града, в който уважението към изисканата префиност и елегантност личат в гладките асфалтови пътеки - без скрипците на раираните плочки, без изпотрошените каменни зъби на калдъръмите.
     Целостта на тънкото високо токче на дамската обувка е показалецът с перфектен маникюр, с който всяка истинска дама в тоя град заявява с гордост, че е съвършен обект на възхищение и любов.
     По уличното платно се диплят белите като морска пяна линии на зебрата и изострят сетивата за неочакваното. А един знак стои там на пътя ми - в основата на железния стълб, в сянката му. Знакът е нашепнатата дума, витаеща свободно в пространството. Знакът подпечатал моите стъпки в предстоящите дни.
     Седем часа – сянката е малката стрелка, а стълбът - за точно седем. Голямата е закована в 12-ия час.
     Седем часът – платоничният час на срещата ми с “ Amour.” – една реалия, една сянка, един слог и сблъсък на въображение и манипулация. Какво беше това? Какво е това? Някой, който разказва спомени, споделя посланията на щастливата или разбитата си душа!
     Някой, който ме наблюдава и подпечатва пътищата ми с любов, за да станат наши общи, или за да не го забравя като платоничната си любов.
     Защо, защо, защо “Amour.”?
     Дните започват да си приличат един на друг в търсене на знака; или в радостта от намирането му – между кръговете на железните капаци пред Дома на фотографията. Минавам и сега леко по диагонала през “Риволи”, по тесните улички на Маре, по обичайния ми “таен” път към Бобур, и го откривам пред едно кафене и вътре в него. Отпечатан на първата маса до прозореца. Знакът е там, където стъпките са довели и отвели някого на среща.
     Среща с “Amour.”. Представям си срещата на чаша абсент; да, и музеят на Пикасо е наблизо, само на десетина метра. Но не, може и да е на чаша с пастис. Със сигурност, мисля, че тук, в Маре, е на чаша вино, червено вливащо се в кръвта на трептящото от любов сърце.
     Любовта стоеше още на тая маса, кръжеше по тротоара и бягаше по водосточните тръби на сълзите. Аз ставам неин пленник, пленник на една дума, която излиза пред очите, нозете, ръцете, загнездва се в сърцето ми като кукувица, която снася яйцата си в чуждо гнездо. Това бе послание другиму, което аз споделях като свое. Магията на словото, която се превръща в мит, символ, знак, концепция, прераства в мания, променяща се в съзнанието ми, а реалността и й предава друга значимост – интимна и универсална.
     Думата “Любов” е повторение на себепознание и на скрита в спомени съкровенност. Откривам я на входа на метрото, върху вестникарските кутии, на входа на кооперацията. Имам чувството, че се движи пред мен, невидима като Амур, който ме прострелва не със стрели, а с думи. Не съм ли погрешната мишена?
     По алеите на “Пале Роял” хората сякаш се търсят, те желаят многолюдието си, наблюдават се взаимно на фона на дворцовия ансамбъл. Десетки хора са насядали по пейките и на стотиците градински столове около шадраваните. Един самотен стол е подпечатан с любов.
     Над отражението си в стъклото на витрината виждам отново любовта и инстинктивно изричам “Amour.”. Не зная дали повече ще срещна тая дума, ако сама не я принеса със себе си. Ръката ми се плъзга по парапета на моста Мари, пред очите ми е островът Сите и Нотр Дам, а пръстите ми са докоснати от буквите, изпръскани с шаблон “Amour.”. Под мен, под моста минава Сена и любовта, както бе изрекъл Аполинер.
     Оставам затворена зад вратата, на чиято брава е написано “Amour.”. Ако я отворя, ще напусна този дом, ще разкъсам думата и тя ще изчезне като разрязана панделка.

Михаил Григоров (20.02.1951, Средец, Бургаска област) – Писател. Завършва съобщителна техника във ВМЕИ във Варна (1977). Участва в Кабинета на младия литературен работник на Кольо Севов. Работи като инженер в транспортното строителство и в Соф. метрополитен. Занимава се с частен бизнес. Стихове публикува от 1972: “Литературен фронт”, “Пулс”, “Студентска трибуна”, “Народна младеж”, “Български писател”, „Труд”, “Кил” и др. Негови стихове са отпечатвани и на страниците на сп. “Пламък”, „Дружба”, “Отечество”, “Младеж”, “Море”, в алманасите “Простори”, “Хоризонт”, “Море” и др., както и в сборника “Смяна 81” на издателство “Народна младеж”. Негови стихове са публикувани и в антологии като “На чаша вино”, на фондация “Бъдеще 21 век”; “На Куба с любов”, на сп. “Читалище”; антологията “Автори на в. “КИЛ”; антологиите на СБП, на Венцеслав Пейков, на читалище “Джон Атанасов”. За творчеството му са писали Кольо Севов, Матей Шопкин, Петър Лозанов, Иван Гранитски, Емил Иванов, Кирил Борисов, Емил Рупел, Петър Андасаров, Иван Николов, Велин Георгиев, Румян Русев. Чл. на СБП и на СБЖ.
Книги: Езически празник (Идеи 21 век, 2007); Крила на сезоните (Гитава, 2005); Стихопрози (Рал Колобър, 1995); Корабна статуя (Рал Колобър, 1996); Начала на любовта (Янчев и сие, 1991); Междугария (Нар. младеж, 1989) и др.

Михаил Григоров
 
“Моя революцийо, моя бяла съднице...” – пееше Владимир Левков, хванал здраво и нежно китарата...Ние слушаме...ако не с отворени уста, то с отворени сетива...Владо още на младини беше завършена личност, ние само си въобразявахме. Той беше председател на нашия Кабинет на младия литературен работник към Окръжния младежки дом във Варна, с художествен ръководител Кольо Севов. Кольо ни събра в този Кабинет на 13 декември, четвъртък, през 1973 година. През настоящата 2003 се навършват точно трийсет години от тогава.
“Котвите се вдигат”, се казва първата книга на Кольо Севов. И сега смея да твърдя, че всички ние, още при първата среща с него в притихналата и уютна зала на Окръжния младежки дом – Варна, усетихме, че започва едно плаване, че се отделяме от брега на безметежната младост, че нещо в живота се променя... Предстоеше да усетим полъха на “Пролетния бриз”. И черните урагани на отрицанието.
“Поезията, млади приятели, отнема или здравето, или семейството, или живота на поета – или и трите заедно. “ – така поетът Кольо Севов сложи началото на първата учебна година по поезия. Още чувам гласа му, макар тогава това да ни се струваше малко пресилено, казано по-скоро с възпитателна цел. За нас поезията тогава беше по-скоро капризна млада дама и ние смятахме, че трябва да бъдем нейни достойни и верни рицари, без обаче това да ни принуждава да поемаме към нея някакви по-сериозни ангажименти.
След това се заредиха едни много тежки сбирки, които Кольо Севов наричаше лабораторни занимания, като в същото време бяхме задължени да прочетем от кора до кора учебника по стихосложение, който се изучаваше в Софийския университет. На този прословут учебник в научните, да не говорим за творческите, среди гледаха с пълно презрение. Сега си мисля обаче, че Кольо е знаел много добре какво прави. На много млади поети в днешно време това им липсва и то си личи много ясно. Съвсем не става дума за това, че класическият стих трябва да бъде задължителен, но както казваше нашият ръководител на времето: “Ако някой си мисли, че свободният стих е по-лесен от класическия, той се лъже жестоко и тая заблуда се наказва”
В залата се появи черна дъска, и тебешир, и гъба съответно. В първия момент си помислихме, че преди нас си е провеждал занятието кръжокът по “шеф и кройка”, но се оказа, че такъв няма, а черната дъска е заради нас.
И се започна от Ямба, за да стигнем след години и много усилия до така наречения Уитмановски или рапсодичен стих.
За Омировия хекзаметър бяха отделени поредица от занимания, в които ние затънахме, както затъваха студентите от Техническия университет във Варна във втората част на Висшата математика...
“Върху всеки човек историята хвърля свой отблясък. За някой той е обгаряща и страшна светлина, за друг – едва забележимо блещукане, но той осветява всички. Историята пламти като огромна клада и ние я поддържаме като всеки от нас хвърля в нея своите сухи вършини”, пише Юрий Трифонов, един от любимите на Кольо Севов руски писатели, чието име за първи път чухме от него, както и за цялата велика плеяда “сибиряци”, включително и за Николай Рубцов.


Този отблясък на историята доста люде навремето го превърнаха в прожектор и го насочиха най-вече към себе си. Нищо не им попречи да си присвоят и чувството за история. А нашият път разчистиха от живи исторически забележителности. За мъртвите ние тогава още не се сещахме, защото бяхме много млади. И те го знаеха.
Колкото до нас, те оставяха само кюспето на Историята. Животът е една стара маслобойна фабрика, която все още мирише на олио – тоест на История, но отдавна складовете за слънчоглед са празни, отдавна машините са спрели и клеясали, и само любопитните деца , завирайки се там, където никога не биха ги допуснали, се радват на откритите парчета от кюспе, опитват ги с удоволствие, че са открили нещо, а то става само за храна на домашните животни и за стръв за шарани в зарибените догоре селски микроязовири, където пазачът се казва Барута или така му викат всички.
От тия наши исторически “експедиции” ние се прибирахме в къщи или “в обществото” оплескани до уши, недоволни, че фабриката вече не работи, но все пак щастливи, че сме се докоснали до нещото, наречено История. След туй следваха поучителни шамари, килерът се превръщаше в карцер. Следваше опрощението, защото ние все пак бяхме бъдещето, защото бяхме бъдещето на Историята, на тяхната История обаче, която те дори и днес не отказват да пишат и не са престанали да заседават и умуват. Защото смятат, че История се прави само с Власт, защото е Историята Страст и Сласт... Да властваш, но да властваш с чувство за История. И да си пагубен, но да си пагубен с чувство за История. И да си гибелен, но да си гибелен с чувство за История. Дори да бъдеш гибелен за цял един народ, опознал и властници, и гибел, и страдания за няколко народа занапред, народът като слънчоглед изстискван векове, душата му е станала на кюспе и той я хвърля на животните – с жалост. С жалост към децата си – да не гладуват... Метафора трагична се оказа слънчогледът, и маслобойната, в която любопитните деца на своето време ровеха, забравили за наказанията, та дано открият нещо – нещо старо, истинско и историческо, за да не повтарят грешките на възпитателите. За да създадат сами себе си. Очаквайки свещеното признание. Заради същностите си души. Получиха признание, примесено със заплаха и толерирани доносници, и толерирани толериращите доносници... Не се научихме на толерантност към бездарието, към предателството и упадъка...
Лоши бяха нашите учители по История, но бе добър учителят ни по Поезия. Той настояваше да бъдем хора и преди всичко личности с характери. Той сравняваше таланта на поета с плодна градина, а поетът с градинар и казваше, че поетът трябва да се грижи за градината на таланта си, за да ражда тя добри плодове. По метафоричен начин той възпитаваше в нас таланта и характера, високото творческо самочувствие и смирението. Когато говореше за самочувствие Кольо Севов обичаше да подчертава, че пред белия лист поетът е длъжен да вярва дълбоко в себе си, а когато ставаше дума за живота, той обичаше да цитира една древна персийска поговорка, която гласи: “За да бъдеш голям, трябва да си много, много малък”...

     Ал. Блок

     Статията за А. Блок на един петроградски свещеник, вече починал, не би могла да се нарече груб богословски съд над поета. Тя не е написана в семинаристки стил. Авторът е човек културен и деликатен. В статията има голяма религиозна истина не само за Блок, но може би и за цялата руска поезия от началото на ХХ век. И заедно с това в съда над Блок проличава огромна несправедливост и безпощадност. Истинският поет разполага с други средства за оправдание, освен аскезата и духовното възхождение. Статията за Блок, всъщност, поставя от религиозна гледна точка под въпрос самото право на съществуването на поета и поезията. Можеше да се покаже, че почти всички световни поети, най-великите и безспорните, се намират в състояние на “прелест”, че не им е дадено ясно и чисто съзерцание на Бога и умните същности; че тяхното съзерцание винаги е било замъглено от космически превъплъщения.
     Ако за Данте се направи изключение, то няма да е заради Беатриче, а за ада, в който пратил толкова много хора. Това е най-големият и мъчителен проблем на поезията: тя е в съвсем малка степен причастна към Логоса; тя е причастна към Космоса. В поезията на Блок лирическата стихия намери за себе си най-чистия и съвършен израз.
     Руският поетически ренесанс от началото на ХХ век включва смъртоносни отрови; в него влизат елементи на онтологично развращаване (казвам “онтологично”, а не морално). Но за Блок трябва да се води съвсем друг разговор. А. Блок е един от най-великите лирически поети. По него може да се изучава природата на лирическата стихия. Винаги когато ми се е случвало да разговарям с Блок, ме е поразявала нечленоразделността на неговата реч и мисъл. Почти е невъзможно да го разбереш. Разбирам стиховете му, но не можех да разбера онова, което говореше. За да го разбереш, трябва да си в състоянието, в което той самият се намираше в този миг. В думите му напълно отсъстваше Логосът.
     Блок не познаваше никакъв друг път за преодоляване и просветляване на душевния хаос освен лирическата поезия. В неговата разговорна реч не се бе осъществило онова прекрасно преодоляване на хаоса, което стана в стиховете му и поради това речта му бе лишена от връзки, смисъл, форма; това бяха някакви късчета все още мътни душевни преживявания. Блок не можа да претвори душевно-космическия хаос нито интелектуално чрез мислене и познание, нито религиозно, чрез вярата, нито мистично чрез съзерцанието на Божествения свят, нито нравствено чрез нравственото разделяне и оценка; той го претворяваше изключително чрез лирическата поезия. Това бе един безнадежден лирик. Все ми се струваше, че Блок бе лишен от ум, че е най-неинтелектуалният от руските поети. Това не означава, че умът на Блок е бил лош и от ниско качества, какъвто е у глупавите хора. Не, той просто бе извън интелектуалността и не подлежи на съд от гледна точка на интелектуалните категории. За философията на cв. Тома Аквински, която вижда в интелекта най-благодатната част на човека, съединяваща го с истинското битие, Блок би бил много труден. Той може да бъде по-високо от ума, но никакъв ум нямаше в него; нему бе чуждо началото на Логоса; той пребиваваше изключително в Космоса, в душата на света. Неговата собствена душа бе съвсем беззащитна, с нищо непазена, напълно обезоръжена. Той много се различава от Пушкин и Тютчев, които са били необикновено умни и са знаели други пътища за възхождане освен лирическите. Блок много се отличава и от останалите поети от началото на ХХ век, например от Вячеслав Иванов, който не притежава поетичен гений, равен на Блоковия, но чието творчество е пиршество на ума, на тънката интелектуалност. Трагичната и страдалческа съдба на Блок е съдбата на беззащитната, оголената лирическа душа, която е способна да се противопостави на тъмните космически вълни единствено чрез поезията. Но и за нея той казва:
     
      За другите ти си и Муза, и чудо.
      За мене ти си мъка и ад.
     
     Блок принадлежеше на епохата и средата, които идеализираха беззащитността и бяха готови да видят в нея някакво висше състояние. За лириката на Блок е характерно, че не е тясна по обем, както е при някои второстепенни поети; напротив, това е всеобемаща универсална лирика. Тази лирика е свързана не само с преживяването на любовта, но и със съдбата на Русия, и с търсенето на Бога и Царството Божие. Целият свят и всичко в света се превръща в материал на лирическото претворяване и всичко съществува единствено като лирически отговор.
     Съдбата на Блок поставя много дълбок метафизически проблем. Блок бе гениална индивидуалност на поет, но не бе личност. Личността е вече защита; тя може да противостои на Космоса; тя създава различия и обезсилва прелъстяването. Личността е причастна към Логоса. Тя не може да бъде в Космоса. Космосът сам не може да създаде личност, той създава само индивидуалност. Личността се създава само от Логоса. Но Блок бе изцяло потънал в стихията на Космоса; той виждаше всичко през тази стихия. Затова, без да бъде личност, вкоренена в Логоса, той вижда единствено мътните ликове в Космоса. Душата на Блок е изключително женствена космическа душа; в него напълно отсъства мъжественият дух. Той бе романтик в смисъл, че в него духът бе напълно потънал в душевно-космическата стихия и пленен от нея. Той не познаваше свободата. Най-малко за Блок може да се каже, че в него е било демоничното начало, но той бе беззащитен пред демоничните начала. Колкото и странно да е, но в него имаше своеобразен страхлив морализъм, съвсем не мъжествен. Той примерно моралистично се боеше от “демоничното” начало у Вяч. Иванов. Той не можеше да бъде пленен и прелъстен от съблазните на злото, но не искаше злото и се боеше от него. Грозното и небитието му се явяваха нерядко в лъжливо красиви образи, но той желаеше да види лице в лице красотата на Космоса. С това са свързани мотивите за Прекрасната Дама. Забележително е, че Блок винаги упорно се съпротивляваше на всякакви догматични учения и теории: на догматиката на православието и католицизма, догматиката на Мережковски, догматиката на Р. Щайнер и многобройните догматици на В. Иванов. Но той бе беззащитен пред съблазните и лъжите на космичния живот. Блок идеализираше беззащитността.
     Слабото място на Блок бе космичното преобразяване в красотата. Имаше една минута, в която той и в болшевишката революция се мъчеше да види началото на космичното преображение и Прекрасната Дама. После с ужас се оттласна от нейната грозота. Той не притежаваше дара да различава духовете, но на поезията му е присъщ пасивен профетически дар; знаеше какво ще стане с Космоса, но не знаеше онова, което изхождаше от Логоса. Той бе лишен от духовна мъжественост, душата му трептеше от космичните вихри, носеше се в снежните бури. И А. Белий се вихри в космичните вихри. Но А. Белий не е изключително лирична натура, той вечно разсъждава, мисли, гради теории, окултни или философски, обича схемите, пълен е с интелектуални интереси; той е явление, смесено, по-малко чисто и по-малко жертвено от Блок.
     Може ли над Блок да се произнася религиозен съд и какъв да бъде този съд? Възможността за религиозен съд над поета е много сложен проблем. Лесно е да се осъдят всичките поети и цялата поезия. Вл. Соловьов се помъчи да направи това с Пушкин и не сполучи. Той си присвои прерогативите на Божия съд. Всъщност се поставя и решава въпросът за смисъла не само на поетичното и художественото творчество, но и на цялото човешко творчество.
     Творчеството съвсем не е свързано със светостта. Творчеството е свързано с греха. То, също като Платоновия Ерос, е дете на родителите: бедност, богатство, недостатък, безпокойство, мъка и излишък на сили, щедрост, жертвено самоотдаване. Творящият се различава от съзерцаващия Божествената светлина и постигащ покой в Бога. Това е друг път, друго призвание, друга дарба. Природата на творческия акт е брачна, в него човекът не е сам; той се среща и взаимодейства с другите, с Бога, със света и с дявола, с ангелите и демоните. В тази брачна творческа среща човек може да бъде активен и пасивен, мъжествен и женствен; в него може да преобладава началото на Логоса и началото на Космоса. Но винаги нещо се привнася от изначалната, предмирова свобода на човека в преображението на света, в създаването на ново небе и нова земя. Творчеството е необходимо не за спасението на душата, а за подготовката за Царството Божие, за Неговата пълнота. Самите творчески търсения и блуждения на човека имат значение за подготовката и преображението на света, за ново небе и нова земя. Творческата тъга на поета по космическото преображение и космическата красота служат за подготовката на ново небе и нова земя, макар поетът да не е видял последните реалности. В света на преображенията ще влезе творческото въображение и виждане на поета; ще влязат неговите образи като особена реалност.
     Душата на Русия и на руския народ бе също толкова беззащитна, колкото и душата на Блок; Логосът не овладя в тази душа Космоса. Русия и на новото небе, и на новата земя ще бъде такава, каквато я видя и възпя в своите изумителни стихотворения Блок. Видението на поета на света бесовски и демоничен служи за откриване на света. Колко скръбен път измина руското творчество от Пушкин до Блок, от първото наше поетическо възраждане, от Александровата епоха до нашето второ поетическо възраждане от началото на ХХ век!
     Пушкин познаваше много мъки и скърби, но познаваше и творческата радост, райската лекота. Блок познаваше единствено мъка, печал, тъга и ад. Но трябва ли за това да хвърляме камък по него? Той също принадлежи на вечната, преобразената Русия, Русия на новото небе и новата земя подобно Пушкин. Нея я подготвят не само светите, подвижниците, очистилите се, виделите Божествената светлина, но тъгуващите, мъчещите се, съблазняващите се и падналите, но устремени към висотата, към живота, преобразен в красота.

     Ангел Г. Ангелов e pоден в Пазарджик, живее във Варна. Автор е на белетристичните сборници „Невъзможна любов” (1984), „Оживление в мравуняка” (1993), „Плах опит за докосване” (2002) и на романите „Закуска по обяд” (1991) и „Сутрешни залези” (2000).
     
     Откъс от подготвяния за печат роман „Бъдещето на отминалото време”
     
     Взривяването на Пространството разпиля задрямалото Време, плесенясалите му късове се понесоха в най-неочаквани посоки и в своя неразумен летеж понякога се сблъскваха със случайно изпречили му се парчета Разум. Притежателите му бяха най-различни, непредвидими дори, носители на дарени умения, понякога неподозирани, непроявявани с векове поради липса на условия, но съхранявани незабележимо в очакване на подходящия миг. Този внезапен Взрив, това колосално освобождаване на дълго стаявана енергия изигра ролята на въпросния Миг...
     Бъдещия Богаташ (Б.Б.) се събуди мъчно, изпосталялите му от вековно гладуване пръсти скърцащо разтъркваха гурелясалите му очи, полуотворени за настъпващата смрадлива Светлина. Миришеше тя на развалени яйца, на сперма и на зачатие, на обещание, което ще се сбъдне някога и някъде. Б.Б. нямаше време да мисли за атакуващите го обстоятелства, затова гледаше да се справи с настоящия момент на разсънване, в което той съзираше нещо като прераждане. Разбира се кандидатът за богатство дори не подозираше какво всъщност го очаква, но неговото собствено бъдеще той по никакъв начин не свързваше нито с Бъдещето на Отминалото Време, нито с каквото и да е бъдеще. Очакваше той само и единствено Богатство, огромно зашеметяващо, непредставимо, Бог знае как използвано, развращаващо, облъчващо, убиващо, смазващо, пораждащо злоба, завист, егоизъм, долни страсти и разврат. Разбира се, Б.Б. не мислеше за всичко това, вонящата му постеля беше подгизнала от кисела пот, нашарена беше тя от различни по големина петна от вкоравена семенна течност, поръсена там по различни поводи и от различни индивиди. На семплия човечец му беше омръзнало да бъде Никой, макар че през столетията изминал живот винаги беше се старал (според скромните си възможности) да се издигне, да успее, да бъде „първа ръка”, да го хвалят (колко сладко нещо е хвалбата!, мислеше си, без да го казва Б.Б.). Взривът като че ли беше онова дълго чакано обстоятелство, което щеше да го превърне в мечтания Човек, в човека с власт, с особена сила и влияние. Сред вонята той не се опитваше да си представя точния път, който трябваше да го доведе до другото му състояние, до прераждането му, което пък от своя страна щеше да го заведе в друга страна, а може би и на друга планета. Сегашният човечец смътно чувстваше, че неговият миг наближава, че времето му идва и той трябва да го оплоди, независимо от качеството на семето си, независимо от това какви отроци щяха да се пръкнат. За това той не мислеше. Б.Б. се интересуваше само и единствено от забогатяването. Свистящите куршуми по този път, осеян с трупове, може би разплаканите Деца и Човеци, както и зацапването на съвестта, неспокойният сън на гузността, бяха далечни и почти неизвестни понятия за него...
     Надигането от постелята, решението му да се оттласне от дъното му се сториха възможни и навременни. Б.Б. се поизми над стар ръждив леген, намери многократно прана, но все пак сравнително чиста тениска, вчеса гарвановочерната си коса, лъскава от гелменте, погледна се в огледалото с проядена амалгама и съзря човек, готов на всичко. Протритите му дънки и старите му маратонки бяха удобни дори за най-кървавите подвизи. Та когато се изправи пред Боса (така наричаха един тип подобен на Б.Б., но със значително повече връзки), той чу:
     – Издокарал си се... Да не отиваш да чукаш?
     – Отивам, но не където мислиш...
     – Слушам те! – губеше търпение Боса.
     – Сега по улиците е пълно с мангизи... Трябва да се наведеш и да ги вземеш...
     – Така ли? А знаеш ли, приятелче, че можеш да останеш без пръсти при това твое посягане...
     – Знам – не се смути Б.Б..
     – А знаеш ли къде точно трябва да се наведеш?
     – Досещам се... Тук съм, за да съм по-сигурен за мястото...
     – Ласкаеш ме – направи гримаса Боса, която трябваше да замести усмивката. – Но мога и да ти помогна. При едно условие...
     – Казвай! – губеше търпение вече Б.Б.
     Векове по-късно Боса си спомняше този разговор и сред мъглата на простреляното си съзнание долавяше въпросите и самопроклинането си, долавяше лекомислието си и онази непълноценност, която в края на живота си той с болка признаваше само пред себе си. Б.Б. също не забравяше този разговор, пазеше си го Той като скъпо начало, като отправна точка и само понякога, загледан в Бъдещето на Отминалото Време, съзираше някои негови недостатъци, естествените грешки на растежа, на самоусъвършенстването и на пропуските, допуснати от липса на исторически опит.
     Бъдещият Богаташ (Б.Б.) вече беше Богаташ и като Б. той беше променил своята външност неузнаваемо. Не беше напълнял много, но беше натрупал килограми и противната му изпосталялост беше изчезнала. Наедряването му придаваше солидност, някакво доверие излъчваше на моменти, но се съпътстваше тя и от неочаквана, плаха сприхавост, незабележима нервност, която се появяваше изневиделица, внезапно връхлиташе околните, като тайфун ги помиташе и ги оставяше недоумяващи. Понякога тяхното недоумение се съпътстваше от остри непоносими болки, предизвикани като че ли от природни бедствия. В такива случаи Б. се хилеше нагло, доволен от перфектната жестокост, отгледана и развита през времето за натрупване и заграбване на Богатството, доволен, че е успял да се отърве от съжалението, съчувствието, милозливостта и човещината, които, мислеше си той, някога го правеха слаб и безволев... Б. се възправяше с пренебрежителна наглост към цялото Мироздание, препречваше бронираната си кола пред другите обитатели на Пътя и мълчаливо им казваше: „Аз го мога! Само аз си го позволявам, значи съм повече от вас...” Липсата на отговор често възприемаше като лична обида, но истинската причина беше посетият страх, вечното чувство на живите твари във Вселената.
     Б., който освен килограми беше натрупал и опит в грабенето, започваше бавно и предпазливо да се покрива с непозната до този момент кожа. Погледната през силно увеличително стъкло, по нея се забелязваха странни образувания, които много напомняха рогови плочки или дори някакъв вид люспи. С просто око те не се забелязваха и околните не подозираха с кого имат работа. Възприемаха го те като нормален човек и тази заблуда често им струваше скъпо. Привидните победи на Б. го вдъхновяваха за подготовката и създаването на нови маскировки, които, гледани без оптически приспособления, напомняха външния вид на порядъчните хора. Нещо повече, заприличваше дори на умен човек, та по този начин се създаваше нещо като хармония между Богатството и Ума. Сред просторите на тукашния свят такъв тип съответствие не би трябвало да учудва никого и може би точно поради тази причина маскировката на Б. се доближаваше до идеала за успялия човек. Много се гордееше с това си измамно постижение. Погледнато безпристрастно, постижението беше грандиозно. Той знаеше, че Създателя не го беше дарил с истински ум, но го беше снабдил с други качества, чрез които най-вероятно го изпитваше. Затова и ролята му на умен човек го привличаше неудържимо. Съзираше в нея престиж и подреденост, спокойствие и достолепие, сигурност и уважение, както и трудно преодолимото желание да бъдеш такъв, какъвто не си. Ролята на умен човек нямаше нищо общо с току-що покарващите люспи, отнасяше се към тяхното появяване като към снабдяването с придобивка. Б. знаеше как ще ги използва, знаеше той и как ще протече по-нататъшната му промяна. Гордееше се с това, че не се стремеше да стане по-добър, по-благороден, да добие висок морал и добродетели. Стремеше се той към съвършенството на професионалния престъпник, на перфекциониста, за когото прецизното замислено и изпълнено престъпление се равняваше на високото постижение, достигнато от нормалния човек. От истински умния човек, създаден такъв и изглеждащ такъв без нужда от маскировка. Поривът на Б. към Богатството той си обясняваше с това, че притежава качества, нужни за да го спечели. Но имаше и друга причина, за която той никога не говореше, дори си забраняваше да мисли. Само чрез постигането му можеше да стане важен. По никакъв друг начин! Беше опитвал вече. Но точно този вид порив към Богатство можеше да го постави другаде. Почтеният, обикновеният, бавният, търпеливият, скучният, трудолюбивият, сигурният, безцветният, отегчителният начин за натрупване на Богатство беше непостижим за него, опитвал беше вече многократно... Б., когато беше Б.Б., знаеше, че ще стане Б., но никога не успя да се подготви за това бленувано състояние, никога не успя да научи какво значи да бъдеш Б. Надяваше се на интуицията си, на вродената си интелигентност и на насажданото му схващане, че когато дойде Богатството, то само ще покаже какво ще върши. Сега, когато едно от Времената го връхлетя, той усети как кожата му се променя, усети той своето наедряване, заякването на врата си, усета за властването над някои хора, над част от битието, усещането за всепозволеност и онази важност, която винаги смътно беше пожелавал. Мирозданието го гледаше с насмешка, която не му показваше – не искаше да слиза до него – и затова той не усещаше какво го заобикаля.
      – Ако искаш да постигнеш нещо, трябва да вървиш право пред себе си – перифразираше известен писател бившият Б.Б.
      И понеже никой не му противоречеше, оставаше с впечатление Той, че показва на Света постигнатата си мечта, както и вечно бленуваното могъщество. Все пак, част от облаците му се плезеха, плюеха го дори, макар че Той възприемаше това като обикновен дъжд, който рано или късно ще спре, ще се извали, а неговата неразтопяема същност ще остане, защото се съдържа в изначалната му направа. Някогашният Б.Б. беше почти неузнаваем, но при по-внимателно разглеждане на конструкцията му можеха да се забележат строителни елементи от бившата му направа. Похотът живееше пълноценно и до ден днешен сред наедрялата му биологична обвивка, а астралното му тяло излъчваше непонятни вълни в инфрачервения диапазон. Неунищожаемостта на този всевечен порок караше някогашния Б.Б. да се хили нагло, а всъщност казваше:
      – Чукам, значи живея...
      Не си вярваше, разбира се, но му беше приятно да го казва, особено в обкръжението си, което беше снабдено само с една-единствена функция – ръкопляскаше изискано. Това си беше умение, малцина го можеха, така както мнозина не умееха да убиват изискано, перфектно, безмилостно, усмихнато, непоколебимо, точно, жестоко, функционално, прецизно, професионално, безчувствено, роботско, хазартно, безмислено, съчувствено, както и със състрадание към жертвата. Бившият Б.Б. дори не се опитваше да придобие тези качества на усъвършенстването – неговата цел беше доста по-примитивна. И макар че никога не се опитваше да я изразява с мисъл и дума, знаеше чудесно как да я постигне. Похотта временно му пречеше, но Той никога не беше й се отдавал кой знае какво значение. „Похотта, казваше той с усмивка, е вратата, която може да те отведе към сладостта, но и към сгромолясването. Зависи как ще минеш през нея...” Поне в първите столетия Б.Б. беше много внимателен с Похотта. Младата плът, изпосталяла от недохраноимане, беше надарена с емоционална и полова мощ, които заблуждаваха Б.Б. и неговият разход на енергия беше разточителен. По-късно, в едно от другите Времена, вече гледаше с пренебрежение към поривите на Природата, към Сатанинските изкушения и към слабоволевостта си, нещо повече, Той им устройваше състезания, на които гледаше сериозно, дори изследователски, за които му увлечения отиваха много от отпуснатите му енергии, но той аристократично махваше с ръка и продължаваше по избрания път, без да се съобразява с хулите и превзето-пуританските критики на лицемерно-недоброжелателните тръшкания на оная част от неговите наблюдатели, които се надяваха да се появят на повърхността, без да се гнусят от пяната, сред която трябва да покажат усмихнатите си личица-мутри. Б. вече не си зализваше катраненочерните коси с гелменте, нито ходеше с препрани тениски и стари дънки – копринени костюми от известни марки, скъпи обувки и луксозни коли – това бяха част от новите признаци, по които можеше да се разпознае новото битие на бившия Б.Б. Забелязваха се избелени участъци сред тъмнотията на косите му, някои от Времената се грижеха за тези промени, които снабдяваха този човек с някаква форма на благородство. Моментният му образ не показваше откъде е дошъл, нито как е създаден. Той просто казваше: „Ето ме! Ако ще ме разгадавате, разгадавайте ме... Няма да ви помагам...”
     В недрата на Отминалото Време най-вероятно се съдържаха кодовете, чрез които можеше да се надникне в днешната същност на това хуманоидно образувание, но това ровене също изискваше разход на енергия. Някогашният Б.Б. почти не ходеше по обикновени улици, погледите му се промушваха през боядисани мъгли, сънищата му се населяваха с познати чудовища, кръвта им плискаше звънливо, опитваше се той да я събира в шепи, но тя като живак закачливо му се изплъзваше, а чудовищата полуусмихнато му въртяха заканителен пръст, в резултат на което плувваше в пот от усилията, полагани за прогонването им. Б. все по-често диреше спасение в различни течности, разни видове прахове, както и в разноцветни хапчета, подхвърляни му от Вечния Изкусител умело и незабележимо. Неспирното тичане към Богатството, прескачането на вечни всякакви локви, страхливото поглеждане към Небето, разстрелът, който го дебнеше от Звездите, предсмъртните хрипове на Боса, обратното Време, в което му се налагаше да живее, го изморяваха нечовешки, но тази умора нито веднъж не го накара да се замисли за смисъла на вървежа си. Детските славееви песни, коравата постеля и коравият хляб, протритите три четвърти панталони, следите от колана на баща му по кльощавото му задниче, сълзите и ракиеният дъх на майка му, болестите на куцата му сестра, върлите псувни на баща му, злостният побой над изпосталялото конче, което се опитваше, но все не успяваше да изтегли претоварената талига на баща му, го връхлитаха на най-неподходящи места, в най-неочаквано време, замеряха го с вонливите пръски на блатото, а той се опитваше да ги изтрие, да ги прикрие чрез отмиване, интензивно дезодориране и безкрайни опити за забрава. Някогашните му съучастници в краденето на яйца, дини, пъпеши и всякакви плодове от хорските градини днес не го търсеха, стараеха се да не общуват с него от страх, срам, а може би и от гнус, макар че когато случайно го срещаха сред кожата на бронираните му коли, даваха вид, че срещат първата си дружка. Лицемерието им беше самоопазващо, охраняваше то собствената им цялост, лесно накърнима от непредвидимо избликващата унищожителна жестокост, спотаила се привидно в изкуствено облагородената му външност. Вътрешните унищожителни бури, зародили се по времето на коравия къшей, помитаха в миг благоприличието, устоите, обикновените разбирания за нормалност, узаконяваха липсата на логични действия, както и ненаказаната всепозволеност.
     Б. не се сещаше да търси оправдание в онова време, не защото не би могъл да го намери, а защото никога не му минаваше през ум да се оправдава. Всичко, което вършеше, всичко, което постигаше, той възприемаше като нещо, което му се полага, като нещо, което отдавна е трябвало да получи и само злата Съдба е забавила досега въздаването на справедливост. И лошите хора, разбира се. Онези, некадърните, завистливите, порядъчните, безрисковите, пеещите, безгрижните, безсребърните, усмихнатите, щедрите, благородните, всеотдайните, себепожертвователните нормални хора, които, според Б., никога не успяваха и които, пак според него, трябваше да наторяват земята, от която той трябваше да събира златните плодове, дадени му даром. Не се съмняваше той в правотата си, не го спохождаха терзания, нито угризения, а само животински страх го сковаваше по време на пристъпите. С вековете те зачестяваха, но не защото остаряваше, не защото отпуснатата му енергия намаляваше, а защото се препълваше възможността му да поема блага. Пристъпите бяха някакъв знак, както и особената кожа, която го спохождаше. Но разчитането му също изискваше енергия, както и специални сетива, за които той дори не подозираше. Б. не беше от най-мислещите същества, Създателя го беше надарил с устрем, решителност, непоколебимост и постоянство, но беше го оставил сам да избере в каква посока да ги насочи, в каква каруца да ги впрегне и с какъв товар да я натовари. Заглеждането му в Звездите беше по-скоро от слабост, която той злобно прогонваше, от която той се срамуваше и криеше като грях, като споходило го унижение, като падение, за което никой не бива да узнае. Живакът, който изтичаше между пръстите му, мокреше дланите му, оставяше неизтриваеми следи, които полека, незабележимо, проникваха в плътта му, убиваха клетките, изпречили се на пътя им, смилаха ги чрез живачената си същност и поради тази причина Б. все по-често усещаше мъка в дланите си, във вътрешната си същност, спъваше тя всеизвестния му устрем, а цветните мъгли, през които гледаше през последните столетия, коварно се сгъстяваха.
     Заспиваше мъчно, със страх, рееше се сред лепкав простор, който много приличаше на гъста вода, в тялото на която плуваха риби, оваляни в галета, приготвени за паниране, дишаше вода и това го затрудняваше, дробовете му мъчно свикваха с влагата, наоколо му плавно се поклащаха кафяви водорасли, а по стените на помещението, запълнено до тавана с течност, се забелязваха мръсни думи, изписани с изпражнения. Страхуваше се да не свърши малкото разтворен кислород, трескаво търсеше отвор в стените, те се ронеха, тук-там фаянсовите плочки падаха с плавен трясък, откриваха под телата си оголени червеникави тухли, между които хоросанът беше се разлигавил, но когато се насочваше към бъдещите дупки в стената, тухлите се мобилизираха, втвърдяваха намокрената си същност, прогонваха мокротията и заставаха непоколебимо, готови да защитават стенната твърд. Б. се паникьосваше разхлипано, Нощта се смиляваше временно и той стъпваше с боси, влажни ходила върху мраморния под на замъка си, прислугата откликваше раболепно на услугите, които очакваше да поиска и които той не знаеше какви трябва да бъдат. Светлината го ослепяваше, сварваше го гол, свит и зъзнещ, подгизнал от съня си, объркан, надничащ в студа на миналото си, забравил, може би временно, да се успокоява чрез имането си – единственото му достижение, позволяващо на сегашното му тяло да се радва. Б. викаше на помощ злоба и гняв, змиите, които бълваше, се усукваха около зацапаната му аура, кълвяха из околното пространство, капките отрова полепваха по близката материя, оставяха те след себе си прогорени дупки, от които изскачаха неочаквани чудовища, но прислугата не ги виждаше, досещаше се тя за съществуването им, но понеже не беше получила заповед, дори не се опитваше да ги унищожи. А и не беше възможно, защото това бяха неговите чудовища, предназначени за него, негови създания за мъка и предупреждение, незаконните деца на похожденията му, с които щеше да си ходи навред и дори бягство на звездите не би го отървало от насилническото им присъствие. Б., без да ще, отделяше значително количество енергия за подхранването им, за тяхната издръжка и почистване, макар че в мислите си ги отпъждаше грубо и боязливо, треперейки и пъчейки се заповеднически и умолително. Неговите нощни гости нехаеха за усилията му, равнодушно и пренебрежително живееха живота си, същински дерибеи, усвоили поведението си от самия Б. – безпардонен джелатин към приближените си, когато го разгневяваха.
     Технологията на забогатяването му беше зловеща и ефикасна, яхнала порока, слабостта на човеците, тяхното несъвършенство и неразбран стремеж към щастие. Изборът му – безнадежден и единствен – светеше с мъртвешката светлина на отвъдното, с хрущенето на строшени кости, с греещата лепкавост на кървава слуз, с разхвърчани от взривове части от човешки тела, с милиони банкноти без мирис, както и със сладки преживявания, които го пресищаха и състаряваха. Земните му дни – преброени като на всички човеци – оставяха пулсиращи следи върху яркостта на изгряващия мрак, следи които го боляха... Запътен към сауната, към джакузито или към солариума, към залата с гимнастическите уреди или към залата за масаж, той всъщност бягаше от чудовищата си, като друг вид бягство беше поглъщането на изискани питиета, опиването с отровни гъби или маково семе. Жените не го радваха, купуваше ги в големи количества и за него те бяха само усъвършенстван модел на надувните кукли от еротичните магазини. Неговото нещастие не личеше, скрито беше то сред бленуваното от милиони благополучие, заредено с ярко несъответствие, което също беше трудно откриваемо. Кафеникавите корички по ожулените му детски колена го боляха и до ден днешен, а в утрешните часове на неизгрелия му ден се настаняваха и по-силни болки. Живеенето на Б. странно наподобяваше угояването на добитък. Трупането на мазнини и всякакви други тъкани при него беше заместено с трупането на всякакъв вид имане, с което той впоследствие щеше да нахрани чудовищата си, щеше да се опита да ги натрови с токсините, съдържащи се във веществото му и по този начин блестящо щеше да докаже безсмислието на богатството си, напразните жертви, усилия, кървища и страхове, живеещи успоредно с угояването на нищо неподозиращото му имане...
     Б. се потопи внимателно в басейна, чиято вода беше с телесна температура, не я усети, разбра само, че е по-гъста от въздуха, огледа са и разбра, че таванът е високо, недостижим, установи, че по стените нямаше никакви мръсни надписи, нито пък край него плуваха някакви риби. Отпусна се, каза си, че това е животът, а всичко друго са измишльотини и се зарече да не ги пуска повече в битието си, реши да ги изтреби, да разгради и последната им молекула, атом да не остане от плътта им, а ако все пак някой се опита да му достави нови чудовища, то тогава ще взриви Мирозданието. Намерил решението, успокоен, самоуверен, безбожен, привидно силен, Б. опитваше, не, заповядваше на клетките си да застинат в спокойствие, да се отърват от изнервящите вибрации и да заживеят в мир, безгрижие и непукизъм, да престанат с тормоза си, със своя невидим терор, както и с излишното изнервяне от спомена за участието им в минали кръвопролития. Приглушено, но все пак се чуваше от невидимите тонколони бодряческият глас на говорителката от местното радио, която всячески искаше да й повярват, че такива като Б. могат и трябва да бъдат унищожени и премахнати от живота ни, защото го мъчат, защото са злодеи, престъпници и мутанти и защото са се пръкнали незаконно. Този наивен гласец не обясняваше откъде се взеха хората като Б., защо се появиха и защо толкова дълго и необезпокоявани съществуват като неотменна част от днешното човечество. Нито пък казваше как да бъдат изтребени или поне обезвредени...
     Водата с телесна температура милваше кожата му, едва наболите люспи безчувствено я докосваха, в резултат на което му се струваше, че е защитен, изолиран и предпазен от външно въздействие, а това му даваше упование и вяра, че чудовищата са една измислица сред надстройката на човешкото съзнание, спохождащи го само, за да го проверят. Нежните изкуствени вълнички се сдобиваха със сребърни гребени, закачливо го докосваха, той не им обръщаше внимание, съсредоточен в следващата важна операция, сред веществото на която се съдържаха градивни елементи, от които при подходящи условия биха могли да се сътворят чудовища. Б. отново се опитваше да прогони мислите си, да се сдобие с бяло поле в съзнанието си, да спре движението на жизнените си течности, да намали до краен предел ударите на сърцето си, да замре същността му, а тъмнокафявите му очи затворено да виждат райски пейзажи, всеобщо спокойствие и тишина. Усилията му безтегловно увисваха сред водната материя, самият той не се докосваше до нищо друго освен до водата с телесна температура, губеше по този начин част от теглото си и въпреки забраните чуваше: „...благото, което желаете за себе, трябва да желаете и за другите.”* Стреснато се озърна, кротката вода се разплиска, гневен страх го шибна, непознаването на Гласа още повече разтрепера съществото му, нахлуха възмездителите, ехото повтаряше думите, потопи се, но и под водата го настигаха, излезе, загърна се с хавлия, тръгна към апартаментите си, запуши ушите си, но Думите бяха влезли във вътрешностите му, обсебваха го, гневяха го със смътно долавяната си правдивост, заемаха мястото на чаканото бяло поле и по естествен начин го променяха, макар и временно. „Благата на едного са блага за всички, правата на едного са права за всички”*, чу внезапно същия Глас, завъртя се около себе си, някогашната му катранена коса щръкна сред мокротата си, ужасените му очи разширено се взираха, търсеха изречените думи, взорът му пропадаше в дълбините на собствените му страхове, мозъкът му повишаваше собствената си температура, вътрешностите му пламтяха, подгонени от жалката си биологичност, в резултат на което се забелязваше един наплашен човек, приличащ по външен вид на подгонено животно. Но Гласа в никакъв случай не искаше да го плаши, нито да го мъчи, искаше той да му помогне, да го спаси, та затова и продължи: „Без Любов не може, но без омраза може. Без Истина не може, но без лъжа може.”* При това свое появяване този път въздействието върху Б. беше съвсем различно. Страхът му започна да се свива срамежливо, трескавите вибрации на уплахата затихваха примирено, гневната си енергия те стискаха в шепи, упояваха я чрез преглъщане и се опитваха да се измъкнат от обсебващата тъкан на текущото Време, макар че бягството беше трудно, невъзможно почти.
     Крачките му – забавени, почти безпосочни – го водеха към апартаментите му, мнима спасителна обител, сред която безпардонно и неканено се настаняваха демоните му, заплахите и страховете му, цялата оная паплач, която той беше отгледал несъзнателно през вековете, оцветени в тъмни тонове, изпълнени с лепкава материя, зловония и слуз. Когато влезе, когато захвърли мократа хавлия, когато се пльосна гол върху едно от огромните ложета, усети той безкрайната умора от вековно вършената работа, от текналите реки от кръв, от грохота на пращящи кости, от звуковите трептения, родени сред различни видове плач, но особено умиращо усети появата на Гласа, както и на Смисъла, хлуйнал от думите му. Отново се опита да спре телесните си движения, да спре мятането на мислите си, да стане неподвижен, замрял, приготвен за друг живот, за друг път и друго превъплъщение. Налягането в помещението леко се повишаваше - сигурна защита срещу проникване на прах, вируси, вредни бактерии, както и на неканени звуци, миризми и човешки въздействия. Въпреки притъпените си сетива усещаше той промяната, организмът му се съпротивляваше, опитваше се да преглъща, да изравнява вътрешния си напън, та по тоя начин да остане с разума си, да може да продължи онова започнато, което не осъзнаваше съвсем добре какво точно представлява, нито пък защо го прави. Липсата на гузност, непоколебимата му увереност в избрания път се сдобиваха с невидими пукнатини, полазваха те безшумно, без да съзнават скрития смисъл на появяването си. Съществото с вид на човек ги привличаше, криволичеха те около различните му видове тела, опасваха го невидимо и без да разбира, бавно и незабележимо, той беше разколебаван в посоката си. Случваше му се за пръв път, стреснат и смутен, той опипваше лицето си, търкаше очите си, търсеше огледало, не вярваше на мислите си, счуваха му се и други гласове, кикот кънтеше зад разноцветните стени на замъка му, денят му, подредено изпълнен с планирани деяния, се разбъркваше пред очите му, ставаше друг и непознат, объркваше го с неизвестността си, разтърсваше дълго градените устои, върху които се възправяше неговият свят – отричан, преследван, престъпен, тъжно усмихнат, кърваво оцветен, гъмжащ от непрестанно воюващи миризми, бушуващ, пламтящ сред страсти, с вградени милиони разтворени във веществото на тялото му... Б. усещаше болезнено вътрешното си подуване, желанието на органите му да излязат на въздух, стремежът на същността му да гръмне, макар че му беше ясно – взривовете никога не премахваха истински натрупаните мъки...
     
     * Из беседата на Учителя Беинса Дуно “Закон на кармата”.

      “Time for wealth” – fragment of the ready to publish novel “The Future of the past times” by Angel G. Angelov.

Дядо Симеон почти веднага след ръкополагането си свиква два събора: единият за решаване на неотложни епархийски проблеми, а другият е Учителски събор, който приема Устав за селските училища и уеднаквява учебните програмите на всички училища в Епархията. Ето откъде започва своята работа. Година по-късно открива Смесеното българско училище в Цариград. Предприема стъпки за строителството на Катедралния храм във Варна и Девическата гимназия. Напоследък българското общество спори и пресмята исканията на учителите и правото им да стачкуват с такъв категоричен тон - те изнемогват от отношението към техния труд, а в този труд наистина би трябвало да не са сами. Ето една притурка към темата: във вестник „Независимост” от 4 май 1874 г. Христо Ботев пише: Аз са известих из достоверен источник, че о. Симеон управлява епархията си така, щото и най-отчаяните интриганти не могат да намерят причина да го обвинат...Дядо Симеон е съставил комисия из шуменските учители, която са обязва да прегледа състоянието на селските училища и да проекзаменува не учениците, а учителите. Разбира се, че при подобно управление училищата в варно-шуменския край ща да принесат голяма полза...Подобни архипастири са достойни за уважение.

     МОРЯЦИ
     
     Когато стъпите на сушата,
     вървите тежко и се олюлявате.
     Нозете сякаш не ви слушат, а
     същинска койка е земята,
     и ви люлее за посрещане
     със своя майчин тласък нежен.
     Ала невидимите мрежи
     на сини пътища и разстояния
     са ви оплели безвъзвратно
      и ви теглят...
     За да поемете обратно -
     стаили своето страдание.
     По-тихи от носталгия.
     По-силни и от любовта.
     Опазени от злоезичие.
     Опазени от безразличие.
     Запазени за красота.
     Запазени за оня миг, във който
     една невинна белота ще ви посрещне
     и ще поиска котвичката.
      Дайте я.
     Не ви е нужна.
     Котвата -
      е символ на пристанище.
     
     ИВАН СТАВРЕВ
     
     Дали младите читатели ще разберат някогашната драма на нашето поколение днес, когато издаването на всяка книга е само въпрос на пари, а намирането на пари е само въпрос да хванеш спонсор, който ти симпатизира.
     Пролетариатът водеше със своите опоненти по особен начин диспут – просто им запушваше устата. И това във всички области на живота. Ранобудните граждани, излезли да си купят вестника сутринта на 10 септември 1944, станали свидетели на едно чудо – познатите им вестници “Утро”, “Зора” и “Заря” липсвали. Вестникарчетата предлагали новопоявилите се “Работническо дело” и “Отечествен фронт”. Списание “Златорог”, което в продължение на две десетилетия публикува всички творби на българските писатели, превърнали се в литературна класика, също изчезна от хоризонта, а името на неговия редактор големия литературен критик Владимир Василев, се превърна в табу до самата му смърт през 1963 г.
     Едва през 1948 г. в навечерието на V конгрес на БКП се създава литературното списание “Септември”, за да съдейства за “преустройството на българската литература в духа на партийната програма – да утвърждава социалистическият реализъм като единствено правилния творчески метод и принципа на комунистическата партийност в художественото творчество, да противостои на реакционните буржоазни традиции и тенденции в изкуството, да сплотява талантливите прогресивни творци, да води борба за принципиална и здрава лит. критика, за нова литература, която да отразява правдиво соц. действителност, да възпитава народа в патриотичен и комунистически дух.” (“Речник на бълг. литература”, том III, стр. 256) Второто литературно списание “Пламък” се появи едва през 1957 – една година след ХХ конгрес на КПСС.

     СМЪРТТА НА ЧАЙКАТА
     
     Тя лежи на пътя — тъжно-бяла
     топка слънце, ведрина и сняг,
     морска волност, просто неуспяла
     да си вземе сбогом с тебе, бряг;
     с лодките,
     с рибарите по кея
     и с морето —
     с поглед синеок .. .
     Чайки разтревожени над нея
     пишат своя объл некролог .. .
     Туй въртене! Таз почти човешка
     мъка! Туй докосване със гръд —
     мъртвата дано с криле разреже
     въздуха и тръгне пак на път .. .
     Тя мълчи. И обръча се скъсва.
     И дълбоко в синьото трептят
     чайките, от весел бриз разпръснати
     Колко кратко птиците тъжат!
     
     БОГОМИЛ ТОДОРОВ
     
     Още по-бавна и мъчителна бе появата на периодически литературни издания в провинцията. Варненските “Простори” се появиха през 1961 г. като книга с творби на автори от провинцията излязла като издание на варненското държавно книгоиздателство. Първоначално редактори на “Простори” са Пламен Цонев и Петър Бонев, от 1973 до 1975 – Върбан Стаматов, а от 1976 главен редактор на алманаха е Кольо Севов.
     “Първоначално алманахът има за цел да обедини и представи предимно млади дебютиращи или с епизодични изяви в лит. живот автори, които живеят извън столицата. По-късно на “Простори” сътрудничат поети, белетристи, литературни критици от средното и младото поколение с утвърдено име и безспорно място в литературата.” – така пише в цитирания вече том III на Речника на българската литература, след което са изброени сътрудниците на алманаха. На внимателния читател ще направи впечатление, че от изброените 37 автори публикували свои творби в “Простори” само трима (!) живеят и работят във Варна.
     Този факт можем да си обясним с всичко друго, но не и с качеството на публикуваните произведения. Авторите “от средното и младото поколение с утвърдено име и безспорно място в литературата.” са публикували в “Простори” в повечето случаи калпави и посредствени поетични творби, които редакторите в столичните издания не са приели за печат. Това е прозаичната истина.
     Тук му е мястото да кажа, че главният редактор Кольо Севов четеше литературните творби по особен начин – първо името на автора, после заглавието, а текста не поглеждаше, защото авторът бил достатъчно талантлив и с известно име, за да отговаря за произведението си. В редакцията на “Простори” бяхме отначало двама, а после трима редактори – моя милост в качеството си на зам. главен редактор, Михаил Михайловски, завеждащ отдел “Поезия” и Илия Топчиев – зав. отдел “Белетристика”. През цялото време ние приемахме местните автори работехме съвместно за подобряване качествата на творбите им и едва тогава при заседание на редколегията ги предлагахме за печат.
     Преди заседанието на редколегията Севов винаги заминаваше за София и се връщаше от там с пълна чанта – стихотворения и разкази от споменатите вече автори “от средното и младото поколение с утвърдено име и безспорно място в литературата.” Ако спомена някои от тези “безспорни” автори читателят доста ще се учуди. Единственото безспорно качество на споменатите другари бяха техните административни и партийни постове, даващи им възможност да се отплащат за получените литературни услуги…

     РИБОЛОВ В ДЕНЯ
     НА МЕЛАНХОЛИЯТА
     
     До смърт си омръзнах.
     Тогава стозъбият дъжд
     Дойде и ме сдъвка,
     И глътна
     В стомаха си блатен.
     И ето – зелени велурени пръстки
     и лигав камъш,
     и риби опашки
     полека покриха краката ми.
     
     И какво, че наблизо
     се гънеше лудият влак,
     като червей, нанизан на релсите –
     стръв и закана.
     Аз бях вече невидим от хлад
     и напразно
     като ганглиев пръстен подпухнал
     Вагон-ресторантът.
     
     А когато и мойта
     забравена въдица звънна
     и сред пукот на паяжини
     вдигна снага като кула,
     аз разбрах, че ме чака,
     жестока
     и тъжна
     на дъното,
     изпълзялата от кошмарите ми
     акула.
     
     БОЙКО ЛАМБОВСКИ
     
     Главният се е завърнал, започва заседанието на редколегията. И изведнъж ние, редакторите сме изправени пред свършените факти: определен обем страници е зает от столичните автори. И ние, които сме работили къртовски с варненските поети и белетристи, ние, които вече сме писали на авторите от провинцията, че приемаме за печат изпратените ни от тях творби, неволно се оказваме в позицията на шарлатани, които мамят сътрудниците на “Простори”. И аз, и Михайловски, и Топчиев се мъчехме да защитим своите автори, но това бе много трудна работа. Във Варна десетилетия наред господстваше една тенденция, едно фалшиво убеждение, лансирано от редактора в Държавното издателство Петър Алипиев и по-късно подхванато с ентусиазъм от Кольо Севов. Наляво и надясно, където седнат и където станат, те говореха, че във Варна няма талантливи поети, че всички са маниаци и бездарници. Че маниаците и бездарниците трябва да бъдат гонени и да не бъдат допускани до страниците на литературния печат в никакъв случай. Севов имаше непоклатими позиции – беше член на Окръжния комитет на БКП и разполагаше с безрезервната подкрепа на софийските автори. Алипиев десетилетия наред редактор в Държавното издателство също така разполагаше с безрезервната подкрепа на софийските автори, чиито книги издаваше.
     Години наред моят глас, че във Варна има талантливи поети, бе глас в пустиня. Идеята да съставя антология на поетите живеещи във Варна ме блазнеше много отдавна. Исках да покажа на варненската общественост, пък и на света, че на една малка територия като Варненския регион, в ограничен отрязък от време, за половин век е създадена поезия съизмерима във всяко отношение със създаденото в българската и световната поезия. Успях да постигна своята мечта през 1996 г. с помощта на издателя Наско Якимов.
     Поезията е нещо много индивидуално, но когато един поет говори, с неговия глас говори времето, епохата. Това е моето убеждение. Затова винаги съм смятал, че изкуството не е частна работа, не е частна собственост. И още нещо: исках да докажа, че във Варна има много на брой талантливи поети, нали все това съм разправял години наред.
     Напълно споделям убеждението на древните гърци, че сред хората винаги можеш да срещнеш полубог - т.е. смъртен човек, способен да извърши дела и подвизи, достойни само за боговете. Написах предговора към антологията, озаглавен с мисълта на големия руски философ Николай Бердяев: “Гениите са рядкост, но гениалността е присъща на всеки човек”. В предговора заявих на своя отговорност, че в тази антология има най-малко три гениални стихотворения. Заявих, че варненските поети са създали творчество, което се мери и равнява с най-високите образци в българската и европейската поезия. Силни думи, от които не се отказвам и сега.
     Вярно, не са изобретени мерки и теглилки за естетическите стойности, ала всеки нормален човек носи в себе си една такава безупречна мярка и теглилка - сърцето си - и може да прецени безпогрешно, а пък ако не му липсва смелост, може и да изрече гласно мнението си. Защото на този свят има един най-страшен страх - страхът да не те помислят за прост и глупав. В антологията са включени само автори, които живеят и работят във Варна - 57 души на брой. Автори като Димитър Стойчев и Севов, които се преселиха в София не съм включил..
     Предговорът ми завършва със следните думи: “Животът е кратък, изкуството – вечно. Дали древните римляни абсолютната истина и трагизма , които се крият в тази максима? Народите изчезват, езиците умират, поезията остава. Читателю, представените поети от Варна са извоювали своето право на вечност!”
     Антологията ми има трагикомична съдба – седем от авторите организираха яростна кампания против мен в печата. На събрание те поискаха антологията да бъде изгорена и да не се пуска в системата на книгоразпространението. Осуетено бе намерението ми да организирам общоградско литературно четене в салона на театъра, а също така желанието ми антологията да бъде преведена на основните световни езици – английски, испански и френски…
     Задавам си въпроса: защо не успях в своето начинание? Защо моите книги, макар и с трудности, излизаха от печат през годините, получаваха положителни оценки, а някои от тях и – авторитетни литературни награди? Едва сега, след толкова години, мога да отговоря – аз бях нетърпелив, лекомислен, исках с един удар да променя революционно света. А истинските, необратимите промени настъпват постепенно, бавно. Еволюцията е непреодолима. Против революциите се възправят също така агресивно и злобно контрареволюциите. Случаят с моята антология “Поети от Варна” представлява един трагикомичен шарж – срещу мене въстанаха и ме смазаха не тези, които цели десетилетия разправяха наляво и надясно, че Варна е пълна само с маниаци и бездарници, сразиха ме самите угнетени и обиждани…
      Започнах с историята на алманаха “Простори”, който през 1990 бе ликвидиран, както беше зачеркнато печално прочутото Варненско държавно издателство, което е публикувало най-малко книги на варненски автори. Но това вече е минало неважно, както е казал поетът. Днес издаването на каквато и да е книга е въпрос на малка финансова помощ и въпрос на голяма творческа немощ.
     Защото съществува един универсален литературен закон: гениални и класически литературни творби се създават само при строга цензура и лоши битови условия. А при демократичните режими цензура няма. Затова няма и шедьоври. Има бестселъри - талантът се мери от количеството на продадените екземпляри. Точка.

Атанас Мочуров - Сломер

     ЕЛА СЕГА
     
     Нагази голо лятото в морето.
     Изхвърли всички мъртви водорасли.
     Разстла нов пясък в дъното, където
     седефите като деца са расли.
     Изопна фарът мъжкото си тяло
     и някакво желание се пукна
     в окото му, от блясък натежало...
     .........
     С внезапен скок към дъното се мятам.
     Гребат вода ръцете ми изкусни.
     И сякаш дишам под водата
     с анфибийни гърди, с делфински устни.
     Под мен зелени кръгове светлеят,
     но пулса ми нагоре се катери.
     Пристанища в минор сиренно пеят.
     От техните разтворени артерии
     тече мазут, изтича смърт в морето.
     Плачи тн, лято-бъдещо сираче!
     Ела сега, спасителю-поете,
     не с лист и молив, не за да заплачем!
     (Как лесно е да плачеш върху листа!)
     Побързай, братко! Да заключим нека
     отровата и силата нечиста,
     която е обхванала човека!...
     
     ПЕТЯ ДУБАРОВА, 1979 г.
     
     НОЩНО КРАЙБРЕЖИЕ
     
     Противна, гола, вдъхновена -- внезапно изпълзя луната...
     Как пламна цялата вселена в сиянието й брокатно!
     С нозе във пясъка забити, огромни птици -- ненаситно -
     кълвяха в ритуален ритъм бездънното небесно сито.
     О, сладостен е всеки опит непостижимото да вкусим,
     очите си преди да склопим и стиснем бездиханно устни!
     
     Тъй лъч във пещера студена човекът търси с поглед жаден —
     сред мълчаливата вселена на колене докато падне...
     И прилепи пищят наблизо, с магична власт над нас се мятат..
     Дали оттук не се излиза? Дали това не е вратата?
     Нозе във пясъка забити. Наоколо — черупки бели.
     Приличаме на сталагмити сред лъх на мъртви мекотели.
     
     НИКОЛАЙ ИСКЪРОВ

Именно това подхранва популярността не само на опростените и гъвкави форми на протестантство, но и самата епоха на “ню ейдж” с нейните кристали, треви, нео-езичество и разни други уловки. Към тях можем да присъединим и едно православие – „lithe“, към което мнозина се придържат днес – тримеренето, освещаването на козунаците, Бъдни вечер и кръстчето на шията. По принцип като масова институция религията винаги се явява коректив на конюнктурата – очакванията на паството трябва да бъдат вземани предвид през всяка епоха, но когато участието в тази институция не е вече морално задължение, процесът стигна прекалено далеч. Цената, платена за религиозната свобода, е една постоянна неувереност в правилността на собствения избор и тя само расте в контраст с традиционното християнство – в него съмнения по повод на истината не съществуват.