Д-р Светлозар Попов (1950, Варна) – Лекар психиатър, изследовател на древната бълг. цивилизация, писател. Завършил е медицина, математика и физикохимия. Освен работата си като психиатър в ТЕЛК - Варна, има още едно призвание. От години интересите му към българознанието го подтикват да търси народностните ни корени по света. Участва с научни доклади в Межд. научно-историческа конференция “България в световната история и цивилизация – дух и култура” от нейното създаване 1996. Публикува научни съобщения и доклади в специализирани издания.
Съч.: Халколитната цивилизация Варна, 2014; Българският Коледа във “Веда Словена”, 2010; “Българската писменост – известна и непозната”, 2009; “Шамбат братът на Кубрат”, 2007; “Българското име в библейски времена”, 2005; “Българската идея и демосферата”,2001; “Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност”, 1999 и др.

Издателство „МС“ - Варна, издаде книгата „Разигра се Черно море” на известния ни изследовател и писател Анчо Калоянов. В нея авторът е събрал 101 български народни песни, посветени на морето, и категорично опровергава налагания у нас мит, че народът ни страни от морето и че изобщо не е морски народ. Правят впечатление най-различните сюжети на песните, обединени около морето, техният различен произход - от различните краища на старите български земи, различните времена и епохи, които отразяват.
Морето и неговото крайбрежие са мястото, където хората се срещат и разделят, едни изчезват в дълбините му, а други се спасяват. Тук природната картина рязко се променя – ту веят бури и хали и морето беснее, ту слънцето ласкаво грее спокойната и бистра като огледало вода, а морските обитатели – рибките, се поклащат насам-натам лениво. Тук хората откриват любовта, свободата, щастието, но и мъката и страданието, живота и смъртта. Тук „удавникът и за сламка се хваща” и няма нищо учудващо да доловите сред грохота на свирепия щорм тихата молитва за помощ и на най-закоравелите „морски вълци”, отправена за спасение към Господа – Млада Бога и неговата Божа майка, към покровителя на моряците св. Никола или пък към друг някой небесен покровител: св. Илия, св. Иван, св. Петър, св. Георги, св. Димитър или св. Неделя. Наред с добрите сили обаче морето обитават и редица зли сили: морска юда, водна самодива – хала седмоглава и страшни самовили, а на дъното му се спотайват Сура Ламя, кучка ламя, люти лами, шарен змей, жълт смок и пр. чудовища. Но се случва понякога мома змей да залюби и бащин дом да си остави или пък змейове мома да спасят от гибел. Не са рядко и измислените образи на герои от народа: юнаци, хайдути и воеводи, но и на обикновени моряци, гемеджии, овчари, майстори и търговци.
Среща се и една група от исторически засвидетелствани образи, независимо от това, дали са имали нещо общо делата им с морето и морския живот. Такива са Марко Кралевити и неговите родители: крал Вукашин и кралица Елена, известният Момчил юнак, унгарският крал Ян Хуняди в лицето на Янко юнак или Янкула стопанин и неговият племенник и бан на Словения Янош Шекели, познат в българския фолклор под името Секула детенце. Има песни дори и за турския Сюлман, т.е. Сюлейман паша, ако и той да е представен като герой с отрицателен знак. Така наред с чисто битовите сцени на любов между млади, на борба с морската стихия и пламенните молитви, изпълнени с надежда, на успехите и страданията, носени от морския живот, се срещат и немалко песни с историческо съдържание, независимо от неговата достоверност. Не са една и две песните, посветени на геройствата на Крали Марко и Момчил, но има и песни, свързани с турското робство, окупирането на Егейска Тракия от гърците, прогонването на българското население оттам или дългогодишния живот в гръцки плен. А песните за нашенката, отишла да живее в чужда и враждебна среда в Одеса, биха могли да се свържат и с тежкия живот на българските колонисти в Бесарабия и Южна Русия от ХVІІІ и ХІХ в. Открива се дори песен и за укрепването на гр. Варна по време на руско-турските войни и за събитията на крайцера „Надежда”.
Цялото това многообразие авторът е съумял да раздели в пет групи, съставящи петте дяла на сборника. Още в началото мога да кажа, че за работата ни най-голям интерес представляват първите два. Първият, озаглавен „Сред морето чудно дърво”, включва песни, в които морето е вплетено в космогоничния модел на света у българина и в неговите митологични представи и който твърде сполучливо маркира старите етнически граници на Средновековна България, независимо от отдалечеността на Черно море. И можем само да гадаем доколко Черно, Бяло и Синьо морета не са трите морета, на които е имала излаз някога тя. А вторият дял - „За девойка презморчанка” представя морето „през погледа на епическия певец у нас” /1/.
Може би няма нищо по-естествено, коментирайки българските народни песни за морето, да започнем разглеждането им с образа на свети Никола – покровителят на морето и моряците. Както е добре известно, официалната църква го идентифицира със св. Николай Мирликийски – епископът на гр. Мира, живял през ІV в. Съгласно легендата, докато пътувал с кораб към Божи гроб, излязла силна буря и всеки момент корабът с пътниците щели да станат жертва на разбушувалото се море. Тогава младият Никола с молитвите си укротил бурята и спасил всички пасажери. От този момент хората започнали да го тачат като спасител на удавниците от морските бури и произшествия и го обявили за патрон и покровител на моряците. Затова хората започнали да го почитат, определили за целта официален ден, наречен на името му – Никулден, и на този ден приготвяли различни рибни ястия в негова чест. Сега, знаейки това, нека видим как е представен той в цикъла народни песни за морето.
  
Анчо Калоянов (псевд. на Анчо Йорданов Анчев) (25.09.1943, с. Бъзовец, Русенско) – Писател, фолклорист, проф. Завършва бълг. филол. във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1964 - 1968), работи като уредник-фолклорист в музея на Дългопол, Варненско (1968 - 1972). Oт 1972 е асистент по бълг. фолклор във ВТУ; почетен проф. д-р на ВТУ. Обект на научните му интереси са архаичните пластове на бълг. фолклор (митология, езичество, шаманство), както и проблемите на бълг. култура и религиозен опит от ранното средновековие до най-ново време. Белетрист, чл. на СБП. По разказа „Страдивариус“ от „Седмият живот“ е заснет едноименен филм (реж. Ст. Заверджиев). Публикувал е изследванията „Български митове“ (1979), „Българското шаманство“ (1995), „Старобългарското езичество“ (2000; 2002) и „Старобългарските шамани. Религиозен опит и социални функции (VIII - XII в.) (2003).
 
Съч.: Разлюля се Черно море (съставителство и бележки, 101 народни песни за морето, Издателство МС, В, 2011); Девети (роман, Книгоизд. Труд, С, 2003); Див огън (ист. роман, 1997); Славите ли Млада бога? (1993); Престолнина (есета, 1985); Добър юнак с добра коня (съставителство и бележки, коледни народни песни от с. Аспарухово, Варненско, Книгоизд. “Г. Бакалов”, 1986); Седмият живот (разкази и новели, 1981); Димитър Злочести и войводата Патрев (ист. роман, 1978, 1987); Селищна могила (новели, 1976); Последното жито на лятото (разкази, 1970); две пиеси и др.
АртЕнциклопедия Варна
На първо място тук той е в ролята на спасител. Затова виждаме как плаващите в морето му отправят молитви да ги пази, докато са на път (п. 20). А в следващата песен той спасява триста юнаци, чийто кораб е на път да се обърне и потъне. Те пък му обещават голяма награда, стига да ги откара до брега невредими (п. 21).
Това съвсем не е всичко, което научаваме за св.Никола от песните за морето. В песента „Света Богородица отива на Света гора” св.Никола е каикчията, който вози в лодката си самата Богородица с невръстния Христос в ръце, а с тях и кума му св.Иван, и вуйчо му св. Илия (п.15). Но освен лодкар, Никола е и рибар и тъкмо като такъв той носи риба за трапезата на св.Неделя, когато тя събрала на гости всичките светии (п.18). Също като рибар го виждаме и в песента „Свети Никола заправил рай манастир” (п.22). Най-интересното е, че освен всичко това той е и строител на кораби. Така например в песента „Свети Никола строи кораби” го срещаме с брадвичка в дясната ръка, с тесла в лявата, а в поясока му – набор свредли, с които отишъл в зелена гора, да сече голямо дърво с три големи клона. Отсякъл той дървото и от трите му клона направил три кораба: „първи кораб за Божа майка,/ втори кораб за Млада бога,/ трети кораб за кум Ивана!” (п.16). А в следващата песен св.Никола си е направил златен кораб и е заковал на него злата морска юда, та да не пакости на хората (п.17).
В съвсем необичайна роля откриваме небесния покровител на моряците в песента „Свети Никола раздава морски пясък за берекет”. Заспал светият старец на мраморна плоча сред морето – три години е спал. Разбудила Богородица Никола и го накарала да вземе една волска каруца, да я напълни с морски пясък, да тръгне по цялата земя и да го ръси за берекет (п.19). Може би тази песен разкрива светия старец и като благодетел на хората, но все пак това не са единствено бедните и нуждаещите се праведни несретници, както твърди църквата. Според песента той носи берекет на всичките хора по цялата земя и в случая не става дума за избирателната божия милост у християните.
Не обаче този образ е най-важният за нас. Много по-силно впечатление прави по-пълното и цялостно обвързване на св.Никола с морето, отколкото едностранната представа на църквата за него като за спасител на моряци и морски пътници при нужда. Наистина, той и тук е възпят и почитан като спасител от морска гибел, но наред с това е и лодкар, и рибар, но е и майстор на лодки и кораби. Обръщам внимание на това обстоятелство, защото то не само е чуждо за образа му на християнски светия, но и защото точно такъв ни го представят песните от сборника „Веда Словена”. Според песните от цикъла „Личен день Колчув-день” Колчу юнак, както тук е именован св.Никола, е син на самия Кураба бога, т.е. на самия Бог и като такъв обитава небето. На земята той слиза по нареждане на баща си след горещата молба на Хина крале, Бог да научи хората как да си правят кораби и да плуват с тях по морето. И не само слиза, но и носи със себе си цели 90 кораба армаган за Хина крале, правени на небето. Обаче има и условие. И то е, когато Хина крале преведе хората си от другата страна на морето, на пустата, дива земя със своите кораби, на новото място те ежегодно да честват Никулден като празник на Колчу. Само тогава той няма да забрави хората и винаги ще им помага при морски произшествия. Защото тия дето не го честват и не го уважават, корабите им ще потънат в морето, а те ще погинат /2/.
Следователно Колчу юнак, т.е. св. Никола най-първо е корабостроител, след това корабоводител и учител на хората в морските дела. Едва след това той става и спасител на моряците от бедствия в морето. Но тази му роля не е нито единствената, нито най-важната. Колчу юнак е Божи син и с това се различава от св.Николай Мирликийски (Чудотворец) на християните – потомък на земни родители. Заедно с това, той е много по-цялостно обвързан с морето от Мирликийския епископ и набеден чудотворец. И няма нищо общо нито с банкерите, нито с лихварите или проститутките. Но като всеки небесен персонаж, може да е истински чудотворец.
Такъв го откриваме българския св. Никола и в песните за морето в сбирката на Анчо Калоянов, и в набедената „Веда Словена” на българофила Стефан Веркович. Неговият небесен произход е посочен от последния в пояснителните бележка към цикъла: „... бил юнак, син на Бога, който слезал на земята и научил человеците да правят кураби и да ходет по морето” /3/. Затова и в песните го срещаме в близкото обкръжение на Млада Бога, на неговата Божа майка, но и на другите небесни светии. Виждаме го да води лодката с Божа майка и Млада Бога в скута ѝ, със св. Ивана и св. Илия (п. 15). Да майстори кораби за Божа майка, Млада Бога и кум му Ивана (п. 16). Да пътува заедно със св. Илия в златния си кораб (п. 17). И да носи риба дорида за трапезата на св. Неделя, когато тя е събрала на гости всичките светии (п. 18). Виждаме го заспал на мраморна плоча насред морето, Богородица да го буди и раздига (п. 19), но и светците Петър, Димитър и Йован (Иван) да го будят също, за да спаси потъващ в Черно море кораб (п. 20). Навсякъде той е в обкръжението и на земни хора, и на небесни обитатели. Това в никакъв случай не е набедения за светец епископ на град Мира – Николай, прочул се със звучната плесница на своя опонент на Никейския църковен събор – отец Арий. Като небесен персонаж той е много над дребните човешки страсти, заобиколен е от останалите небесни обитатели и затова в песните за морето те имат присъствие, колкото и земните хора. И забележете, никъде сред песните той не е наречен с името Николай, а навсякъде се пее за свети Никола. Това е неговото българско име, така го знае народът ни и тъй го нарича. Никола, като едноименния старопланински връх „Свети Никола”, влязъл в историята ни с Шипченската епопея. Като старото име на бургаското село Черноморец, известно с добива и обработката на медна руда още от времето на енеолита. Както пък в Родопите помаците го именуват Колчу. Никола или Колчу, но не и Николай. Още по-малко Мирликийски.
Както се убеждаваме, в песните за морето небесният пантеон не взема само символично участие. И това не се свежда единствено до покровителя на моряците св. Никола. Вече се срещнахме с Божа майка и Млада бога в песни 15, 16, 19. А след тях се нареждат и повечето от по-известните светии: св. Иван, св. Илия, св. Петър, св. Георги, св. Димитър, св. Неделя.
В действителност обаче образите на Божа майка и Млада бога са значително по-богати от представянето им по-горе. Любопитен сън сънува Божа майка в песен 11. Насред морето се издига чудно, огромно дърво. То е толкова голямо, че върхът му стига чак до небето, а клоните му излизат далеч извън морето. Отгоре му Божа майка с песни приспива Млада бога в златна люлка. А в песента си му пожелава не само голям да порасне, но и като порасне – цар да стане.
Песен 14 говори за появили се три слънца на небето, но те се оказали не истински слънца, а три кораба: „първи кораб – Божа майка,/ втори кораб – Млада бога,/ трети кораб – жълти восък,/ жълти восък, белия тамян ...” В песен 23 се говори за бял манастир, изграден от мрамор, изваден от средата на морето. Той имал три вратици и те били подобно на корабите в по-горната песен, предназначени за Божа майка, Млада бога, а третата – за свети Иван.
Споменах за песента, в която Богородица събужда заспалия св.Никола и го кара да обиколи земята с кола морски пясък и да ръси навред от него за берекет. В песента „Самси Господ и светии орат край морето” обаче трудовата картина е още по-определена: „Поле широко, дърво високо,/ ... / край Черно море плуг ореше,/ плуг ореше с четири вола,/... / напред върви Божа майка,/ напред върви, жито фърля,/ Свети Петър го водеше,/ Свети Гьорги ги караше,/ Самси Господ плуг държеше.” (п. 4). Както виждаме, тук самите божества са се заели с хорското благополучие.
Особено интересен е онзи епизод от песен 17, в който се пее как св. Никола се усъмнил в представящата се за Божа майка морска юда. За да разбере истината решил да я изпита. За целта той ѝ дал да чете бяла книга защото „ – Божа майка книга знаеше!/ ... /а Юда книга и не гледаше,”. По този начин, като проверява дали е грамотна, той разкрива нейната измама.
Този мотив с книгата и Божията майка наистина впечатлява, защото той не се вмества в евангелските представи за Исус. За сметка на това го срещаме в песните за Коледа във „Веда Словена”. Там установяваме някои любопитни зависимости като например, че още с раждането си в пещерата Млада бога може да чете и Вишну бога му изпраща „бяла книга”, с която да научи хората на праведен живот. Разбираме също, че споменатата книга не е каква да е, а е „ясна книга” и „златна книга”. Но най-интересното е, че тя е определена и като „звезна книга”, „златна книга звезна ли е”. Същевременно тя не е и само звездна книга тъй като „ут книга слънце грее,/ слънце грее, месечина.” /4/. И това ни позволи да заключим, че в песните се говори за нещо като атлас с небесните тела: слънцето, луната и звездите. Атлас, по който биларите-звездобройци – влъхви, както си ги знаем ние, можеха да предсказват редица астрономически събития. Този атлас е обаче крайно необходим и за навигацията, особено при по-големи придвижвания и на такива по море. Тъкмо затова се питаме, случайно ли св. Никола носи в кораба си своята „бяла книга” или пък затова, че тя му бе потребна за плаването на златния му кораб? Тъй или иначе обаче книгата като специфичен божествен атрибут в песни за морето ги сближава много повече с песните от „Веда Словена”, отколкото с ортодоксалните представи на християнската догматика, където тя отсъства.
Наистина, образът на книгата се появява и на още едно място в „Разигра се Черно море” и там със сигурност тя не е свързана с навигацията и още по-малко с корабоплаването. Там „ ... грамотници луди-млади/ да разгръщат бяло книже,/ да разчетат черно слово,/ черно слово – Божи думи!” (п.5). Т.е. в този случай книгата е определено носител на божието слово. Това обаче не отрича допускането ни за ползваната от св.Никола книга на кораба му. А и във „Веда Словена” нещата бяха поставени по същия начин. Защото и в сбирката на Веркович освен „книга звезналие” имаше и друга книга – книга с божието слово и божиите напътствия.
Когато говорим за Божа майка и Млада бога в сборника на Анчо Калоянов следва да обърнем внимание и на едно важно обстоятелство. Тези два образа в повечето случаи са представени заедно и много рядко поотделно, а освен това са представени тъкмо с тези си названия, а не както са известни в християнския свят. В две песни се говори само за Господ (п.2 и 3) и в една – Богородица е сама (п.19), в две тя е наречена Богородица (п.15 и 19), веднъж църквата ѝ е определена като „църква Мариица” (п.35), а той – Христос (п.15). Навсякъде другаде те са заедно и са представени като Божа майка и млада Бога. (п.4,11,16,17,23). И в повечето случаи са показани като майка и невръстен младенец. Виждаме ги като любяща майка, пееща над люлката на малкото си момченце на самия връх на дървото на живота на самото небе или да го държи в скута си. Само в една песен Господ е представен да държи плуг и оттук съдим, че трябва да е вече пораснал и възмъжал (п.4). Все пак да не забравяме, че божиите дела не са съвсем като човешките и много пъти са ни учудвали.
Обръщаме специално внимание на сцената на Божа майка с Млада бога на ръце или над люлката му, защото те ни отпращат към коледните песни във „Веда Словена”, към Злата майка, наричана също и Божа майка, и към невръстния ѝ син – Млада бога – Коледа. Да не говорим, че една значителна част от песните за морето се оказват действително коледни песни и това най-осезателно се вижда в дял първи от сборника, където от общо 23 песни, 8 се оказват коледни.
Трудно е да си обясним, защо в песни за морето не се използват популярните у нас християнски наименования Богородица или Дева Мария и Христос или Исус, а народните певци предпочетат да пеят за Божа майка и Млада бога? Може би няма да сгрешим ако в това отношение отбележим още един паралел между тия песни и коледните песни от „Ведата” на С.Веркович. Тук названията Богородица и Дева Мария, както и Христос и Исус също не се срещат, а навсякъде се говори за Злата майка или Божа майка и за Млада бога или Коледа. Още по-осезаем става този паралел, когато попадаме в песента „Гемеджия Енчо лададжи” на обръщението „Боже ле, вишни Господи”. Защото в това „вишни Господи” не е трудно да забележим образа на Вишну бога от „Веда Словена”. И това е поредното сходство между двете поредни песенни сбирки. Но освен всичко друго, казаното е и своего рода косвено свидетелство за автентичността на набедените ни родопски, помашки песни. Защото не бяха малко критиците, сложили клеймото „фалшификат” на „Ведата” тъкмо заради образа на Вишну бога в нея, когото приемаха за заимстван от този на индийския бог Вишну. Сега песните от „Разигра се Черно море” показаха, че подобни образи и названия не са изключения за „Веда Словена”, а изобщо се срещат в българския фолклор. И това е тяхна особеност, отличаваща ги от каноничните християнски представи.
Неслучайно сам Анчо Калоянов е именувал първия дял от сборника си, посветен на космогонните представи на дедите ни: „Сред морето чудно дърво”. И наистина, той ни изправя пред мотива с чудното дърво. Вече споменах за огромното дърво сред морето в песен 11. Неговият връх достига самото небе и тук Божа майка люлееше Млада бога. А клоните му излизат извън морето. И за всекиго е ясно, че с тези си характеристики то изпълнява ролята на световното дърво в митологията на древните хора. Не по-малко чудна е обаче и зелената лоза, поникнала на бял камък насред морето. От песен 13 научаваме, че нейният гроздов сок има чудодейно действие и го пият само младите булки, за да станат „трудни и неволни”, т.е., за да забременеят. В този смисъл зелената лоза изпълнява функциите на дървото на живота. А знаем, че световното дърво и дървото на живота представляват един и същ митологичен образ. Наред с това чудодейният гроздов сок на зачатието ни отпраща към безполовото зачатие, познато ни от „Ведата”. И така попадаме на поредния паралел между двата сборника с народни песни.
Трудно е да сме сигурни и трябва да гадаем какво е това дърво „юлаво”, което св.Никола ходи да търси и сече в зелената гора, за да си прави от него кораб. Във всеки случай то е твърде специално, щом се налага да бъде търсено. Според песен 16 то било „три браня”, което ще рече с три клона, за да направи от тях светият майстор три отделни корабчета. Че дървото, от което се правят корабите е специално и има небесен произход знаем и от песните във „Веда Словена”. Според тях Господ изпраща сина си Колчу юнак на земята с армаган за Хина крале цели 90 кораба, правени от него на небето. Това ни е достатъчно, за да открием още един паралел между песните за морето и тези от набедената „Веда”. И разбира се, още едно различие между представите, залегнали в българските народни песни и тези на ортодоксалните християни.
За чудно дърво се говори и в песента „Свети Никола спасява триста момка в морето”: „Заспал ми е свети Никола/ под едно дърво чудно хладно.” (п. 20). И то е чудно не само защото е наречено така, а и защото под него са се събрали всичките светии. Това най-вероятно означава, че това дърво или поне върховете на клоните му достигат самото небе.
Навярно няма да сгрешим, ако към чудните дървета разгледаме и тия, в чиято корона блестят златните ябълки в песни 26, 27, и 28. Защото растат обикновено насред или отвъд морето и юнакът следва да го преплува, за да се добере до тях. Но преди това трябва да пребори страшните чудовища, които пазят ябълките (водна самодива - хала седмоглава или три самовили, или люти лами с по две глави и две опашки).
И навярно още един щрих свързва песните за морето с тези от „Ведата” на Стефан Веркович. В две от песните в „Разигра се Черно море” се споменава за „пръчка дафинова” (п.5) и „дърво дафиново” (п.27). На пръв поглед отпращането към дафиновото дърво като че ли не буди някакви въпроси. Знаем, че като вечно зелено и с особен аромат то още през античността се е радвало на особена популярност и почит. И затова сме го срещали освен в кухнята на добрата домакиня, но и в ролята му на лавров венец, окичил главата на не един владетел, завоевател или отличил се спортист в източносредиземноморския свят, в антична Елада или гордия Рим. Може би оттам и благородническата титла „дофин” на престолонаследника във френския кралски двор.
Откъде обаче идва това второ име на лавровото дърво – „дафиново”, и преклонението към него не е така ясно. Още повече, че по-надолу в песента дървото дафиново е наречено „дърво ябълково” и ние оставаме да се питаме, дафиново или ябълково е то? И защо след като е ябълково и на него растат ябълки е наречено „дафиново”? Затова намирам за особено ценна следата, по която ни отпраща сборника „Веда Словена”. Защото в не една и две от неговите песни се пее за добрия, небесен Деф – помощник на Бога. Любопитно е, че името Деф/Дефа срещаме под две разновидности в речниците към двата тома на сборника. Според тази в том 1 Дефа е „митическо същество като бог” и може да се срещне под различна форма: „млада дефа”, „Дефове”, „Дефи” или „Дефовете”. Но се срещат и думи като Дефна и Дефне със значението „душевно чист” или „безгрешен” и дефниту – „което служи за храна на боговете (Дефовете) /5/. И за отбелязване е, че всички тия думи са от речника на дедите ни. Защото в речника към том 2 е записана думата „деф” в превод от турски език със значението „див” или „демон” /6/.
Връщайки се към песните от „Разигра се Черно море” и използваните в тях определения „дафинова” за пръчката и „дафиново” за дървото, струва ми се, че те са по-близо до представата на предците ни за божествената природа на споменатите атрибути, отколкото видимата им връзка с гръцкото наименование на лавровото дърво. Защото пръчката е вълшебна и може да разделя морето на две части. Но вълшебно е и дървото. На него зреят три златни ябълки, каквито по другите дървета няма. А освен това дървото е наречено дафиново само в едната от трите песни, посветени на героизма и сватбата на чудното дете-юнак от втория дял на сборника – епически песни за морето.
Интересно е да проследим и друг популярен библейски мотив, намерил място сред българските песни за морето. Става дума за преминаването на морето, тъй както Мойсей превел своя народ през Червено море при бягството им от Египет. Съгласно „Изход”, когато евреите стигнали до брега на морето и се чудели как могат да го преминат, те с ужас видели настигащите ги египетски войски, които трябвало да ги върнат като роби на фараона. Тогава те дружно решили, ако трябва всички да измрат, но да не се завръщат в Египет. Мойсей излязъл пред всички и вдигнал ръката си срещу морето. И за всеобщо учудване чудото станало: морето се разделило на две като между двете половини се образувала ивица суша. Хората му се втурнали и прекосили по този проход морето, а когато връхлитащата ги конница навлязла в процепа суша, Мойсей, застанал вече на отсрещния бряг, отново издигнал десница и водата се надигнала като погълнала всички преследвачи.
Колкото и да е удивително, същият този мотив откриваме и в три от песните във втория дял на сборника „Разигра се Черно море”. Така например, в песента „Свети Гьорги лови мряна риба в Черно море” се пее как светията старец като ударил с пръчката си по водата, Черно море се разделило на две части, а помежду им сушата била изпълнена с мряна риба, която той събрал за курбана (п. 5). Песента „Сватбата на Янко юнак” разказва за надигналата се тежка сватба – цели три села – „млада булка пряморченка” за Янко юнак да взема. Стигнали сватбарите Черно море и нямало как да не спрат, защото не знаели как да го преминат. Излязъл тогава Янко юнак пред морето и ударил по водата. А то се разделило на две, както станало това при библейския „Изход”. Тогава сватбарите преминали по създалата се суша. Същото се повторило и на връщане (п. 29). Подобна е историята, разиграла се и при сватбата на Павле юнак, тръгнал да се жени за „мома презморянка”. Разликата е тази, че той самият няма тази свръхестествена сила. Затова пък е поканил за кум св.Иван и той щял да пресуши морето, та така сватбарите да минат по сушата и на отиване, и на връщане (п. 30).
Ние няма да се задълбочаваме кога, как и поради каква причина този библейски мотив е проникнал в родния ни фолклор. Това обаче е факт и науката го обяснява с явлението синкретизъм. И вероятно няма друго обяснение, за да имаме повторение на един толкова специфичен и фантастичен мотив. Затова примерът е важен, защото имайки го предвид, не бива да се учудваме от срещата и на други подобни архаични мотиви, проникнали в песните за морето.
Особено интересни за разглеждане намирам поредицата песни със специфични герои и мотиви, известни ни от българския фолклор извън темата за морето, но изкуствено привнесени в нея. Така например, видими са паралелите на някои от поместените в сборника песни за морето и част от българските епични песни. Такъв специфичен мотив е сватбеното състезание и мястото на детето юнак и в двете групи песни. Темата ми е позната добре и аз обстойно съм я разгледал в книгата си „Авитохол и Ирник – начало на българската държавност” (1999), базирайки се на епическите песни и техния анализ от Иван Венедиков в книгата му „Златния стожер”. Сватбените състезания в епичните песни са три: вдигане на камък, надборване и надскачане. При песните за морето сватбени състезания не се обсъждат, освен надпреварата по смелост, състояща се в условието женихът да донесе златна ябълка за избраницата му, която се пази от страшната морска ламя. Все пак обаче и тук се прокрадва блед спомен от сватбените състезания, както личи това от песента „Секула детенце с Шарко добра коня преплува Черно море” (п.27). В стремежа си към любовта на мома Ангелинка Секула детенце трябва да преплува цялото Черно море, да преодолее трите хора на злите самовили насред морето, да достигне края му и да донесе оттам трите златни ябълки що вържат на дървото дафиново като се уварди от самовилите, дето ги пазят. А след това да се завърне при либето си Ангелинка пак по същия опасен път. Интересното в случая е това, което конят Шарко предупреждава малкия юнак, кога минават покрай трите хора сред морето. Те щели да му предложат да се състезават по хвърляне на камък, да се надборват и да играе на хорото им. Той обаче да не приемал, че това не са обикновени хора, а зли самодиви. Тук, както се уверяваме, състезанията са същите три вида (дисциплини), които се срещат и в песните от българския епос – и надхвърляне на камък, и надборване, и надскачане с коне или надиграване.
Централна фигура в епичните песни е детето-герой и то има решаващо значение в сватбената надпревара. Поредицата специфични особености на двамата младоженци и на тяхната съдба ме доведоха да разпозная в лицето на детето-герой малкия Ирник от разказа на Приск. В песните за морето сюжетът е видимо олекотен и тук липсва усложнената интрига, отразяваща фаталната брачна нощ на „бича Божи” Атила. Затова и образът на момчето-юнак не е така изкуствен, а заема при тях мястото на самия жених. Такива са образите на Огнянчо детенце и Русена девойка (песен 26), на Секула детенце и мома Ангелина (п.27), на Крумчо Беладжия и мома Соколина (п.28), на Янко юнак и мома пряморченка (п.29), на Павле юнак и девойка презморянка (п.30), на хубава Милка и „тинче-латинче” или „тинче-търговче” (п.32), на „младо аджамийче”, „гърче-латинче” и гюлкул (хубава) Янка (п.33). Във всички случаи младежът, обикновено наричан „момче” е истински герой, единствен поема с коня си по далечния и опасен път, преплува морето и се справя с лютите лами и в морето, и при златната ябълка оттатък морето, като на всичко отгоре взема не само трите златни ябълки, но изтръгва с корените цялото дърво и дори след това го сее в двора на избраницата си.
Налице са и някои паралели в чертите на тръгналата да се жени мома-юнак, от епоса и девойката от песни за морето. Те и двете са смели, силни и решителни. Но в случая с песните за морето, девойката не е така строга и жестока и не търси начин да погуби своя жених. Нито пък той я погубва, какъвто е сюжета в песните от епоса. И в този случай той е опростен, затова всички песни свършват с голяма и шумна сватба. Героизмът на девойката може да не е така изявен и видим, но и в песните за морето тя не е лишена от храброст. Мария, мома-„пливоморка”, не се колебае да влезе в морето и сама да спаси годеника си от удавяне (п.31). Мома Марийка пък се хваща на бас да преплува цялото море и не се вслушва в молбата на майка си да се откаже от рисковата си идея. И тя наистина го преплува, което ѝ отнема много време: „На Гергьовден се хвърлила, на Димитровден изплувала” (п. 34). Можем само да гадаем дали в песента за улова с мрежа на „триста глави юнашки”, наместо скумрия, се касае за някаква бледа следа от жестокостта на девойката, издигала доварите си от черепите на погубените ѝ женихи в епическите песни. Защото в случая не е съвсем ясно кой е този злощастен рибар – мъж, жена или девойка. Косвено можем да се ориентираме от началото на късичката песен, в което неизвестният певец се обръща към лястовичката с въпроса „Дали е видяла в Цариград ергени? Защото и в обръщението към лястовичката, и във въпроса за ергените прозира женската природа на певеца. Въпреки това ние не бихме могли да сме сигурни дали наистина става въпрос за девойка. Но дори и да се касае за девойка, тя няма нищо общо с погубването на младежите и по всичко личи нейната болка и отрицателното ѝ отношение към случилото се.
Налице е и втори тип връзка между героите от двата вида песни. Бях обърнал внимание на знатния и чуждестранен етнически произход на девойката в песните от българския епос. Рада Влахиня бе явно от Влахия, Арапка девойка – арабка, с Виша Гъркиня, Айкуна туркиня, Немъчка девойка нещата са видими и ясни, но не е трудно да открием в Арватка девойка момата хърватка, в Косевска девойка – момата от Косово – първоначалния център на сръбското присъствие на Балканите, т.е. – девойка сръбкиня, а в Русанта девойка – рускинята. За Дели Магдалена знаем, че е владетелка на Будим, т.е. на Будапеща и като така следва да е унгарка. А Латинка девойка – дъщерята на крал Латин се оказва, че е албанка, тъй като някога латини дедите ни са наричали албанците християни.
Подобна е като че ли картината и в песни за морето. Знатен и чужд произход имат и Русена девойка, и мома Ангелина. Първата е сестра на Филип Маджарин, а втората – на крал Михаил. Янко юнак взема мома пряморченка, т.е. от другата страна на морето, което ще рече – другоземка. Същото се отнася и до сватбата на Павле юнак с мома презморянка. Наблюдаваната тенденция към разноетнически бракове се подсилва още повече от връзката на хубава Милка с латинче-търговче, т.е. с търговче-албанче и на гюлкул Янка с младо гърче. А наред с това не са малко паралелите и между самите имена: Янкул воевода и Янко юнак, Секула детенце и при двата типа песни или пък странното име или прозвище на дете Голомеше, Латина девойка и латинче-търговче, мома Русена и Русанта девойка /7/.
Така стигаме до впечатлението, че някои от песните, посветени на морето, не са чужди на известния ни от епичния фолклор модел на чудната сватба, на момчето-юнак и на смелата мома, младоженка-чуждоземка. То имаше за прототип образа на непълнолетния Ирник в двора на Атила, тя – този на злощастната лонгобардска принцеса Хилдико, влязла в „Пръстена на небелунгите” като коравосърдечната Кримхилда. И обстоятелството, че песните за морето може да са по-късни от тия на епическия ни фолклор и още по-късни от отразената в тях историческа действителност само показва устойчивостта на фолклорния модел и на неговата историческа първооснова. Това от една страна, а от друга - свидетелства за автентичността на песните за морето. Същевременно ни подсказва, че подобно на този древен мотив, бихме могли да попаднем и на други древни и дори архаични мотиви, намерили място във фолклора ни, дошли тук от живата история.
Нека обобщим. В песните от сборника „Разигра се Черно море” се срещат различни образи от небесния пантеон и епични герои от българското историческо минало, религиозни вярвания и митологични мотиви. Естествено, доминираха образите от християнския пантеон, начело с Божа майка и Млада бога. Дори разпознахме мотив от библейския „Изход”. Същевременно с това попаднахме на образи и елементи от сюжета на чудната сватба, влязла в българския епос, която водеше към времената на българския Ирник и Атила. Но дори и образите от християнския пантеон и редица църковни мотиви с особеностите си също подсказваха за техните езически основи. Най-сериозен аргумент за това открихме в многобройните и разнообразни паралели и допирни точки на песните за морето с тия от сборника на родопските българомохамедани - „Веда Словена”. За тях бях установил връзката им с мегалитната култура по българските земи /8/. Така се изправяме пред въпроса, има ли и сред песните за морето такива, които водят към мегалитната епоха? Още повече, че място за дирене има, след като останаха някои неизследвани дотук сюжетни мотиви.
На първо място в това отношение може да се постави мотивът с камъка сред морето. Тук самият камък провокира подобни мисли. А и песните, в които се среща, съвсем не са малко на брой. Така например още в песен 2 се пее за „мрамор камък” сред Черно море, на който бил слязъл Господ. На „бял, самороден камък” сред морето расте и зелената лоза, чийто сок правеше младите булки бременни (п.13). На „мермер плоча” сред морето Богородица намира заспалия свети Никола и го разбужда, да ходи, морски пясък за берекет да разнася (п.19). „Мрямор камък” от средата на морето вади и старият игумен, за да съгради белия манастир на Света гора (п. 23). В песни 37, 38 и 39 пилето пее за Момчил юнак, кацнало на „бял камък”, „бял мрамор” или „бял камен” всред морето. А в края на песента сам той е поседнал на камък сред морето. „Сред море на бял камък” седи мома Ангелина, морска риба – паламиди да си гледа (п.75). Но и това не е всичко, защото песен 84 е именувана направо „На бял камък самороден сред морето”.
И така, в девет от песните в сборника на Анчо Калоянов, т.е. в близо 10% от всичките песни се говори за бял, самороден, мермер, мрямор камък. А обстоятелството, че в нито една от тях не се и споменава думата „остров” ни кара да гледаме на този камък сред морето като на мегалит. Любопитното е, защо камъкът е сред морето, когато морските брегове като по правило са каменисти. А може би народният певец е искал да ни каже нещо с това?
Впечатлението ни се подкрепя и от онези песни, у които пак сред морето откриваме да расте и някое от чудните дървета. Вече на няколко пъти се спряхме на чудната „лоза зелена”, даваща живот в утробата на младите булки (п.13). Но сред морето расте и онова, огромно, чудно дърво, чиито клони излизаха извън него, а върховете му достигаха до небето и на тях Божа майка бе сложила люлката на невръстния Млада бога (п.11). Не бива да пропускаме и чудното дърво ставидово или дафиново, на което растат трите златни ябълки от песни 26 и 28. А с тези примери общият брой на камъните и дърветата насред морето надхвърляха вече 10% от песните. Явно, в случая за грешка не можеше да става и дума. Примерите са достатъчни на брой. Същевременно мотивът – видимо нелеп. Логиката изисква обяснение.
Когато изследвах уникалния балкански енеолит от V хил.пр.Хр., обърнах внимание на обстоятелството, че мегалитната култура възниква по нашите земи, именно по това време. И че бележи най-голямото си развитие през втората половина на епохата. За това свидетелстват десетките и дори стотиците мегалитни паметници из цялата страна, но най-многобройни в Източните Родопи. Такива установихме и в границите на цивилизация Варна и първото място сред тях заема ненадминатият комплекс „Побити камъни” край Варна, каквото е мнението на Георги Велев /9/. Дори изказах допускането, че тук тя носи аромата на морето и редица специфични прояви и особености /10/.
Приема се, че мегалитната култура е проява на древния култ към камъка у древните протоиндоевропейци и вярата на неолитния човек в т.нар. „Равнопоставеници”, в Паредрите, както са известни в световната литература. Според залегналата в нея космогонна концепция сътворението на света е дело на женското начало в лицето на Великата богиня-майка, родила след самозачатие своя първороден Син и Равнопоставеник. Всичко останало – цялата природа, космосът със звездите, слънцето и луната, растенията, животните и хората, се приемат за плод от тяхното сливане в Свещен брак. Но наред с всички тях, най-високото достижение на Свещения брак бе зараждането на царската власт /11/ и тъкмо поради това вярата в Равнопоставениците бележи своя връх през втората половина на енеолита, когато започва да се коментират най-ранните образувания от типа на племенните съюзи и зачатъчните форми на държавата /12/. Оттук и предположението ми, че мегалитната култура трябва да има своето убедително представяне в най-развитата от всички енеолитни, балкански култури – културата Варна или цивилизация Варна, както смятам, че е по-правилно да се нарича тя.
Известни са редица форми, под които можеха да се проявяват двамата паредри. ТЯ се символизираше от земната твърд, от планината или от пещерата. ТОЙ – от планинския връх, скалата, камъка, слънцето, огъня и образа на фантастния змей. Но освен в конкретни образи, женското и мъжкото начало намираха израз и в специфични езикови формули. Женското начало се изразяваше с думи, изградени на корена МАР/МЕР/МАРТ/МАТР, от които водеха понятия като латинските: mater – майка, materia – вещество, matrimonium – брак, matrix – женско животно за разплод, matrona – почтена жена, maritalis – брачен, съпружески, marito – съчетавам, съединявам с брак, maritus – съпружески, брачен, английските: marry – женя се, оженвам, омъжвам, mеrge – сливам, съчетавам. Езиковата формула на мъжкото начало се изразяваше с корена БЕР/ПИР/ПЕР/ПЕТР/ПАТР. Такива думи бяха латинското pater – баща, но и patera – паница за жертвоприношение, patronus – покровител, защитник, preces – молене, молба, заклинание, primarius – знатен, преден, primo – най-напред, отначало, primus – пръв, priscus – древен, гръцките petros – камък и рyros – огън, тракийското berga – бряг..... Но освен всичко това намираме и цял набор от понятия в различни езици със същите корени, които обаче да са свързани с водата. В тракийски език mar означава голяма вода, mare на латински е море, а maritus – морски, в английския mere е блато или езеро, а maritime морски, крайбрежен, а pirs – кей, място за спиране на кораби. Рибата във „Веда Словена” беше винаги „риба-перка”, а във фолклора рибата беше кривоперки, златоперки, бодлоперки. Някой би помислил, че думата „перка” е случайно свързана с рибата в българския език, но в латинския има специална риба – perca. Лодката-еднодръвка наричаме „пирога”, а на гръцки – пират – бе морски разбойник, като че ли първите моряци са се занимавали с нещо друго освен да отнасят със себе си всичко, което им хареса от посетения бряг.
Така установихме, че ако женското начало идентифицираме с голямата вода, с морето, езерото или блатото, то мъжкото можеше да бъде далеч по-разнообразно. Освен под формата на скалистия планински връх и камъка, той намираше израз и в лицето на скалистия морския бряг, в който се миеше морето, в морския пристан на брега и в това, което можеше да плува в морето: рибата-перка, лодката-пирога, но и корабът, и моряците-пирати. Сега ако трябва да бъдем конкретни в случая с морската култура Варна, то женското начало трябва да виждаме в лицето на морето, обединило около себе си земите по цялото крайбрежие, а мъжкото – на рибата-перка (бодлоперка, златоперка, кривоперка), в лодките и корабите с плаващите на тях моряци и хора. Всички те плаваха в морето.
А защо тогава това мъжко начало да не изпълнява поставения сред морето камък? Той наистина не можеше да плава, но затова пък беше камък. И бе поставен насред морето, подобно на плуващите риби и кораби. Защо да не бъде и малко нещо натоварен с някои чудодейни свойства, като например сока от растящата на него лоза, който дава животворна сила или пясъкът, събран изпод него, да не носи берекет? Ето защо е повече от логично камъкът насред морето да бъде една от многобройните форми на проява на мъжкото начало във вярата на Равнопоставениците при хората от крайбрежието. Затова го и срещаме в песни за морето и най-много в песните, посветени на българския митологичен модел на света. Но нещата едва ли са по-различни и в случая с дървото, издигнало се насред Черното море. Още повече, че то винаги бе чудодейно.
Доколко съм бил убедителен в предположението си, че камъкът в морето е носител на мъжкото начало от вярата в Равнопоставениците, читателят сам ще прецени. Казаното обаче намира подкрепа в друго нещо чудновато, досега останало извън вниманието ни. Говоря за песента „Три кораба – три слънца” и познатия ни от египетската митология мотив „слънчева ладия”. Доскоро той бе свързан с пътя на египетския слънце-бог Амон-Ра по дневното небе. В последните години обаче българските археолози го откриха у нас в три образци – много по-ранни от египетските, още от VІ-V хил.пр.Хр. В образеца от Долнослав слънцето е изобразено на гърба на риба, а в останалите два – от Слатино и от Симеоновград то плува в лодка /13/. А ето, сега близък мотив откриваме и в една от песните посветени на морето. „Изтекли” са на небето до три слънца, но се оказало, че това не били никакви слънца, а три кораба: „...първи кораб – Божа майка,/ втори кораб – Млада бога,/ трети кораб – жълти восък,/ жълти восък, белия тамян.../ (п.14). Ето ги нашите „слънчеви ладии”, натоварени с основните ни митологични герои: Божа майка (Великата богиня-майка) и Млада бога – равнопоставения ѝ Син.
Така разбираме за ролята на слънцето да символизира образите на двамата Равнопоставеника. Разбираме и мястото на ладията в познатия ни сюжет, приеман по погрешка за египетски.
Сега, като че ли нещата стават по-определени. Песните от „Разигра се Черно море” се оказват верни на народната традиция и наред с Богородица, Христос и дузината небесни светии, пееха и за чудноватите юди, самовили и самодиви, за зли, но и за добри змейове и лами. И с това ни подсказваха тяхната езическа основа. Не са за пропускане и многобройните връзки и паралели с песните на родопските българо-мохамедани от сборника „Веда Словена”. Защото те легитимираха Божа майка, Млада бога и Коледа като предхристиянски образи, намерили място във фолклора ни още в езически времена. Истина е, че ги откриваме и в Библията. Както е истина, че това е причината да гледаме на тях като на библейски образи и сюжети.
Песните за морето в сборника на Анчо Калоянов ни помогнаха да разпознаем в тях и определени мотиви от вярата на протоиндоевропейци в Равнопоставениците-Паредри, довела до развитието на мегалитната култура точно по нашите земи. Затова и в образа на Божа майка не е трудно да бъде разпозната Великата богиня-майка. А този на Млада бога – нейния първороден син и Равнопоставеник. И тук, подобно на „Веда Словена” го виждаме и като невръстно пеленаче, но и като пораснал и възмъжал герой. Но дете или израснал, Млада бога почти винаги се появява заедно със своята Божа майка. Логично, нали затова ги представят като равнопоставени?
Известна разлика долавяме в това, че във фолклора те не достигат до сливането им в свещен брак. И това също е естествено предвид наложените табута и здравия народен морал. Може би затова и не бяха представени за създатели на света, а само като благодетели на хората. Подобна беше картината и в християнската митология като според нея Творец бе единствено Исус. Затова, стигнали до тук, не може да не се запитаме за връзките на библейските образи на Богородица и Исус с концепцията за Равнопоставениците. Аз бях проследил тия връзки с песните от „Веда словена” и сега можем да обогатим наблюдението си и с песните за морето. Затова нека накрая да разгледаме образите на Божа майка и Млада бога, тъй както те са ни представяни съгласно учението за Равнопоставениците, в българския фолклор и според библейските евангелия.
Всичко започва от женското начало – Великата богиня-майка, наричана по народному Божа майка. Според концепцията за Равнопоставениците тя самозачева. Същото се отнася и за Злата майка. В песните за морето проблемът не се обсъжда, но затова пък научаваме как младите булки могат да заченат от сока на зелената лоза, израсла на бял камък сред морето. За Дева Мария се приема, че е заченала от Светия дух „непорочно”, по безполов път. Не бива да забравяме обаче, че непорочното зачатие представлява най-късната разновидност на безполовото зачатие, докато самозачатието бе най-ранната.
Във всички случаи Божа майка ражда син. И раждането става в пещера. За Великата богиня-майка това беше нейния първороден син и Равнопоставеник – безименен, но затова пък записван с главна буква – Син. Злата майка ражда Млада бога, наричан и Коледа. В песни за морето синът също най-често бе наричан Млада бога и еднократно с гръцкото име Христос на библейския Исус. Тук името на Коледа не се споменава, освен като име на празника. Но затова пък една значителна част от песните представляваха „коледни песни”. Според Библията Божа майка носеше името Дева Мария, но и Божа майка, откъдето народът ни я наричаше Богородица.
Споменахме вече, че в народните песни и християнската догматика не се коментира нищо за свещения брак на Равнопоставениците и за тяхната плодовитост. Важното е, че той има незаменимо значение за появата на царската власт и затова този мотив намира дълбоко отражение и в народните песни и в Новия завет. Така във „Веда Словена” се появяват образите на тримата билари-звездобройци (гадатели, влъхви), предсказали бъдещето на Млада бога и като млада царя. По същия начин са представени нещата и в библейските евангелия. Само дето тук водачът на гадателите е записан като Балтазар, за разлика от Бела- узара в сборника на С.Веркович. Мотивът с раждането на Млада бога не е пряко коментиран в песни за морето, но колкото и да е за кратко, той се появява и сред тях. Така в песен 11, Божа майка люлее Млада бога на върха на огромното чудно дърво сред морето и в песента си му пожелава „цар да станеш”.
Дотук паралелите са повече от очевидни. И образите на главните герои, и сюжетите със зачатието, раждането в пещерата и възцаряването се схождат и в трите случая. Но безспорно най-ранен е моделът в учението за Равнопоставениците. Той е матрицата, по която се развиват събитията и в легендата за Коледа, и в тази за Исус. Как и кога е попаднала тя в Новия завет, сега не е време да коментираме. Появата ѝ в нашите народни приказки и песни е повече от разбираема. Ние живеем на земята, където се е появило това учение и където е възникнала мегалитната култура. Генетиците твърдят, че повече от 21 % от днешните българи носим генетичния си набор от онова древно енеолитно население, създало каменно-медната епоха и първата цивилизация. Това са неоспорими факти. Да не забравяме обаче пътя, който ни отведе до разгадаването на тази хилядолетна тайна. До истината стигнахме благодарение най-вече на вечно живия български фолклор – на песните от „Веда Словена” на Стефан Веркович и на „Разигра се Черно море” на Анчо Калоянов.

1. А. Калоянов, Разигра се Черно море, 101 български народни песни за морето, Варна, 2011, с. 21.
2. С. Веркович, Веда Словена, С., 1997, Т.1, с. 362-369.
3. пак там... , с. 369.
4. С. Попов, Българският Коледа във „Веда Словена”, Варна, 2010, с. 125-129.
5. С. Веркович, Веда ... , Т. 1, с. 642.
6. пак там ... , Т. 2, с. 495.
7. С. Попов, Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност, Варна, 1999, с. 201-225.
8. С. Попов, Българският Коледа ... , с. 92-98.
9. Г. Велев, Посланието Побити камъни, Варна, 2011.
10. С. Попов, Цивилизация Варна и мегалитите, конференция: България – дух и култура, Варна, 2011.
11. В. Фол, Мегалити са скално изсечени паметници в Древна Тракия, С., 2000, с. 26-38.
12. А. Радунчева, За ролята на пещерата в религиите на праисторическите общества, - В: Известия на археологическия институт ХХХІХ, 2006, с. 59.
13. A. Радунчева, Разкопки и проучвания, БАН, Археологически институт с музей, кн.ХХХІІ, 2006, с. 75, 80, 91-92, 153-162.

      Reputes: In the globalizing world the dialogue between cultures is more important than ever – interview with the renowned scientist Vassil Prodanov.

Пламена Димитрова-Рачева

Стилът не се постига с изразни средства, стилът това е нов свят, богат откъм съдържание – това е нов опит в изкуството
В картините на Дария Василянска съществува образът на един щастлив свят, освободен от екзистенсииалните проблеми на личността. Градският пейзаж, митологията и споменът имат привилегията да изразят в изкуството “кавалетната” обективност на въображението върху фона на една вълшебна природна декорация, толкова нужна на хората преди и сега.
Картините ѝ са “спрялото” време в багри, те са особен начин на запаметяване - културен код на времето, даден от една творческа личност на един проветрив за ценностите си град.
Всяко нейно живописно творение е взаимоотражение на образи, които доосмислят, до-представят тъга и смях, мечти и сълзи там, където не ги е имало.
Колоритът допълва сюжетността - превръща се в цветен „прожектор“ и около него се завърта интригата на сватбения танц, разходката край морето, небивалиците в съня на старата дама, смиреността на плетачката на дантели, небесния миг на ловеца на птици и пр. Преоткриването на миналото, настоящето без догатки за бъдещето, като че ли е едно конституиране на времето, на стойностите, които не се нуждаят от мотивировка, за да съществуват в бъдещето. В картинното пространство те носят сакрализираното битие на женския свят, в който нещата следват вътрешната логика на майчината душевност и на обвързаността към продължението на живота.
 
Дария Василянска (28.11.1928, Варна) – Художничка. Завършва (1955) живопис при проф. Ил. Петров, в НХА “Н. Павлович”, София. Чл. на СБХ. Работи като свободен художник кавалетна живопис, сценография, монументално–декоративна стенопис и декоративно приложни проекти.
 
 
Нейни творби са притежание на 23 държавни худ. галерии в Б-я, различни институции и частни лица в страната и чужбина. Живее и работи във Варна. Участва в общи худ. и предст. изложби на СБХ от 1961 – Будапеща, 1967, 1973, 1979, 1984 - Одеса, 1969 - Браила, Турку (Финландия), 1970 - Варшава, 1974 – Москва, Виши ( Франция), 1983 – Берлин, 1986 – Кувейт, 1993 – Токио. Межд. изложби на живописта – 1976 – Межд. биенале на живописта, Кошице, Словакия, “Панаир на изкуствата “, Гьотинген, Межд. триенале на живописта, С., 1981 - 1985, 1989, 1996, 2001, 2003 – Межд. биенале на хумора и сатирата , Габрово.
Самост. изложби: 2014 – ГХГ – В.; 2008 - С тези тук ми е добре - Юбилейна изложба, ГХТ, В.; 2006 - С поглед към по-красивите неща – галерия “Артин”, В.; 2004 - Старомодна изложба – галерия “Артин”, В.; 2004 - Крайбрежие - галерия “Дяков”, Пловдив; 2003 - Изложба за три гроша - „Галерия 8”, В.; 2002 - Привет, културтрегери! - “Галерия 8”, В,; 2002 - Мадони - галерия “Арт 36”, С.; 2001 - Гримаси и усмивки – Музей “Г. Велчев”, В.; 2001 - Мадони - “Галерия 8”, В.; 2000 - Малки пейзажи с море - “Галерия 8”, В.; 1999 - Котките на Дария - Музей “Г. Велчев”, В.; 1999 - Разни рисунки - галерия “ТЕД”, В.; 1998 - Юбилейна изложба – ГХГ, В.; 1998 - Галерия “Арт 36”, С.; 1977 - Празници на изобразителното изкуство – Орешак; 1976 - Галерия “Шипка” 6 на СБХ, С.; 1975 - Изложбена зала на “Княз Борис І” 65, В.; 1975 - Дом–музей “Ламартин”, Пловдив; 1974 – Гданск, в Павилионите на BWA - Сопот, Полша, и др.
Отличия: Награда “Варна” за 1967, 1973, 1976, 1998; 1998 – І награда за живопис на Човекът и морето, В.; 1974 - за живопис на ОХИ Приятели на морета, Бургас; 1967 – на СБХ; 1959 - за сценография от МК и др. (Пл.Р.)
 
Колоритният синтетизъм е почвата, върху която Дария Василянска създава своята живопис, искряща в пълнозвучието на багрите и техните нюанси. Скромни формати с делнични сцени, фигурални и портретни композиции, много рядко чисти пейзажи, винаги изпълнени със звучни колоритни съчетания и удивително лека непринудена рисунка, от която струи нещо детински простосърдечно и игриво, свенливо и топло, интимно и иронично. По уникален начин нейните живописни платна са прекрасни, нагледно хубави, с малко драматизирани в статичността си образи.
Но те притежават другото вълшебно тайнство на изкуството да проектират конкретното и възвишеното в една история „тук и сега“. Всъщност това не е точно история, защото авторката конструира светове, без актуално да ги обвързва с някаква дидактика за смисъла на битието, за необятността на света и неговия сложен образ на живот. Тя го прави автономно, със светлината на своето вътрешното огледало провокира аморфното и безсмисленото всекидневие.
Застава сама чрез изкуството си, но заедно и с всички други, като независима част от тоталността. И това прави с артистична привлекателност и с вродено вътрешно достойнство „по свой път, със свой творчески почерк“.

Михаил Григоров (20.02.1951, Средец, Бургаска област) – Писател. Завършва съобщителна техника във ВМЕИ във Варна (1977). Участва в Кабинета на младия литературен работник на Кольо Севов. Работи като инженер в транспортното строителство и в Соф. метрополитен. Занимава се с частен бизнес. Стихове публикува от 1972: “Литературен фронт”, “Пулс”, “Студентска трибуна”, “Народна младеж”, “Български писател”, „Труд”, “Кил” и др. Негови стихове са отпечатвани и на страниците на сп. “Пламък”, „Дружба”, “Отечество”, “Младеж”, “Море”, в алманасите “Простори”, “Хоризонт”, “Море” и др., както и в сборника “Смяна 81” на издателство “Народна младеж”. Негови стихове са публикувани и в антологии като “На чаша вино”, на фондация “Бъдеще 21 век”, “На Куба с любов”, на сп. “Читалище”, антологията “Автори на в. “КИЛ”, антологиите на СБП, на Венцеслав Пейков, на читалище “Джон Атанасов”. За творчестгвото му са писали Кольо Севов, Матей Шопкин, Петър Лозанов, Иван Гранитски, Емил Иванов, Кирил Борисов, Емил Рупел, Петър Андасаров, Иван Николов, Велин Георгиев, Румян Русев. Чл. на СБП и на СБЖ.
Книги: Езически празник (Идеи 21 век, 2007); Крила на сезоните (Гитава, 2005); Стихопрози (Рал Колобър, 1995); Корабна статуя (Рал Колобър, 1996); Начала на любовта (Янчев и сие, 1991); Междугария (Нар. младеж, 1989) и др.

     ВИКТОР ШКЛОВСКИЙ
     Ленинград. Началото на юни 1922 г.
     Бели нощи.
     Широка димно-розова заря като свит венец лежи над града.
     Жълтиникавостта и червенината на зданията, грапавата червеникава сивота на гранита, сивата прохладна синкавина на водата са разделени и съединени от бледия въздух.
     Сенки няма.
     Разсеяната светлина на нощната заря залива града, предметите са кръгли и отсечени.
     В небето без блясък се златее адмиралтейската игла. На Сенатския площад, на площада на Въстанието на декабристите стои тежък кон и Петър мълчаливо е протегнал ръка. Нева, обкръжена от мостове, отразява небето със зарите. Историята, сякаш с нас е едновременната история без прелистени страници, история, цялата отворена от изкуството, във въздуха на бялата нощ, лежи разтворена. Над Дворцовия площад се червенее грапавата Александровска колона, високо издигната на своя пиетдестал. Зимният дворец е извит, извивката на фасадата се покорява на извивката на реката. В арката на Главния щаб се е свила улицата, над арката са мълчаливите коне. Ехото от крачките не е шумно. Вървя с Юрий Николаевич Тинянов. Говорим за декабристите.
     Революцията не е бунт, революцията е нова държавност.
     Пушкин пътуваше из Русия както великият откривател в океана, той сам си начертаваше картата на пътешествията.
     Неговите пътешествия са Бесарабия, Крим, Кавказ, оренбургската степ, полята на Великорусия.
     Той мечтаел да напише книга за завладяването на Камчатка.
     Александър Пушкин е създаден от Русия, за да може тя да се осъзнае.В лицея Царскоселски децата на псалтовете, руските разночинци, възпитаваха децата на разорените дворянски семейства, желаейки да възпитат гражданите на държавата на бъдещето. Към народите на Русия се обръща Пушкин в предсмъртното си слово.
     Паметникът е поставен там, където дружбата изведе пътищата на много народи върху пътя на великия руски народ.
     На Ваганговското гробище под черно раздвоено, наклонено дърво пясъчно жълт лежеше на снега.
     Погребваха Тинянов.
     Той беше болен от напреднала склероза, болестта изгаряше нервите му, разкъсваше ги също както ледът къса телеграфните жици. Болестта понякога отстъпваше, после се връщаше и го обхващаше още по-надълбоко и по-страшно.
     Тинянов умря.
     Ручеите се вляха в реката. Той пренесе своя товар.
     В Ленинград, в тъмния апартамент, близо до Казанския събор лежат ръкописите на Тинянов, стоят на лавиците неговите романи, лежи архивът на Кюхелбекер.
     Над Ленинград се издига червен тухлен прах. Немците обстрелват с далекобойни снаряди вечния град.
     Върху рафтовете стоят повече от петдесет малки томчета от руски поети; поетична библиотека замисли Горки, осъществи я Тинянов. Романист, учен, редактор – той изнесе своя товар.
     Той лежеше в болницата в Соколники. Болестта вървя дълго след него, после заедно с него.
     После го изпревари.
     Той бе затиснат от нея.
     Голяма почти празна стая, креват, ограден от мрежата на хамака, за да не падне болният в болките си.
     Той лежеше, обрасъл в брада, не се бе изменило изпъкналото му и красиво чело. Не ме позна веднага.
     Заговорихме. Говорех му за войната, за двадесета година, за “От ума си тегли”. Монологът на Чацки, казан в пожарището на войната.
     Чацки виждаше огъня на великия пожар; пожара на Москва Байрон сравнява с пожара на революцията. Чацки е непонятен без отечествената война. Руският велик деветнадесети век в литературата е израсъл от подвизите на дванадесета година.
     Тинянов изплуваше от мъглата на полузабравата. Той се завръщаше, той заговори за Плотов, Дорохов, Пушкин, Кутузов.
     Като златен ритъм запазените цитати потекоха по стария начин на старинния тиняновски стил.
     Приятелят се завръщаше.
     Така Одисей от прага на Хадес връщаше мъртвите души към съзнание, давайки им да вкусят от миризмата на свещената жертвена кръв.
     Тинянов говореше за войната, родината, за Егейско море, за полетата на Псковщината.
     Той умря в Москва и е погребан във Ваганговското гробище под черно дърво. Дървото е раздвоено, единият ствол е наклонен като рея.
     На Сожа – бързата река с песъчливи брегове, там, където руснаците притиснаха немците, докато воюваха под лая на немските картечници, войници и офицери ме питаха за Тинянов.
     След победата нашата литература и наука ще израснат.
     Подвигът не е напразен.
     Малко хора дойдоха на погребението на Тинянов.
     Приятелю! Твоят читател воюва, твоят читател продължава руската история, руското море достига до бреговете си, историята продължава и не се вижда краят на далечината.
     
     Декември 1943
     Публикувано през 1944 г. в кн. 1-2 на сп. “Знамя”.

      In memory of Yurii Tinyanov – by Victor Shklovski.

      Interview: In the social cataclysm there are no winners – Ancho Kaloyanov answers the questions of Donka Hristova.

- Може би ще прозвучи силно, но все така усещам, че моят живот е, така да се каже, е почти професионален. И зная, че това се отразява на нещата, които правя. Представям си, че ако бях сменил няколко професии, няколко различни градове и няколко изкуства, щях да бъда по-богат, да познавам по-добре хората, по-дълбоко да познавам живота. Моята дълбочина идва от собствените интелектуални усилия и от прочетеното, видяното, слушаното. От друга страна, може би за утешение си казвам, че това пък ме е направило малко по-наивен, а оттам и по-лесно преодоляваш обективните затруднения, по-мъчно изпадаш в униние. Защото така си натрупал сравнително малко лични наблюдения в посока на това, че животът е една доста мръсна история, и оптимизмът, дошъл и от вярата в себе си, надделява. Като гледам този мой дълъг живот, преминал през много социални промени, без самият аз да съм изменил социалните си възгледи, усещам, че тези две неща: вярата в силите си, от една страна, и подценяването на затрудненията - от друга, са правили тъй, че по-леко съм изкарвал сложностите на живота в обществен план, схемите и тесногръдието в изкуството и в критиката. Защото аз съм бил много сериозно критикуван още от първата си книга. Труден е бил пътят, но не съм усещал толкова болезнено тези затруднения. Не съм привърженик на раздирането на ризите. Същото нещо, от което друг би могъл да страда прекалено много и да изявява това страдание, при мен като че ли минава малко по-леко. Това ми е помагало. Както и незнанието - колко зло има в живота.
 
Валери Петров (В. Нисим Меворах) (22.04.1920, София – 27.08.2014, София) – Поет, сценарист, драматург, преводач. 3авършва медицина в Соф. ун-т (1944); лекарска професия практикува кратко време. Работи в Радио С. (септ. 1944 - 45), участва във II св. война на Б-я като военен писател (1945). Един от основателите на в. „Стършел“ (1946 - 62, с прекъсвания), редактор, зам.-гл. редактор и чл. на редколегията му. Аташе по печата в Рим (1947 - 50), редактор в Студията за игрални филми (1956 - 1967, с прекъсване, и от 1975), в изд. „Бълг. писател“ (1962 - 1963). Печата за пръв път (1936) в сп. „Ученически подем“ (1925 - 1939, 1941 - 1943). Талантът му се проявява в творбите, печатани в сп. „Изкуство и критика“ (1938 - 1943). Автор е на книги със стих. и поеми - „Стихотворения“ (1949), „Дните, които живеем“ (1952), „Там, на Запад. . .“ (1954), „В меката есен“ (1961), „Поеми“ (1962), „Дъжд вали - слънце грее“ (1967), „На смях“ (1970); пътеписи - „Книга за Китай“ (1958), „Африкански бележник“ (1965); на творби за деца - „Бяла приказка“ (1977), „Копче за сън“ (1978), „Меко казано. . .“ (1980), „В лунната стая“ (1981), „Пук!“ (1984) и др.; на пиеси „Когато розите танцуват“ (1965, поставена 1961), „Импровизация“ (поставена 1962, в съавт. с Р. Ралин), „Сняг“ (поставена 1968), „Честна мускетарска“ (1980, поставена 1976), „Театър, любов моя“ (поставена 1981) и др. В творческо сътрудничество с изтъкнати режисьори по негови сценарии се снимат филмите „На малкия остров“ (1958), „Първи урок“ (1960), „Слънцето и сянката“ (1962), „С любов и нежност“ (1978, реж. Р. Вълчанов); „Васката“ (1964), „Рицар без броня“ (1966), „Един снимачен ден“ (1966, реж. Б. Шаралиев); „Точка първа“ (1956, реж. Б. Дановски), „Йо-хо-хо“ (1981, реж. 3. Хеския). Автор е и на сценарии за мултипликационни филми, на статии по въпроси на историята и теорията на бълг. кино. В. П. е един от най-добрите бълг. преводачи от англ., итал., рус. език; прави първия пълен поетически превод на бълг. език на драм. произведения от У. Шекспир - „Комедии“ (2 т., 1970 - 1971), „Трагедии“ (2 т., 1973 – 1974), „Трагикомедии и романси“ (1976), „Исторически драми“ (2 т., 1980 - 1981). Превежда стихове за деца от Дж. Родари, Р. Киплинг, стих. от А. А. Блок, Б. Л. Пастернак, М. Радноти и др. Негови творби са преведени и издадени в много страни. Псевдоними: Асен Раковски, Скамейкин, Приятел. Почетен гражданин на В.(2.10.2002).

*** Тъгувам при Лаго ди Гарда. В нощта като звездна стена надвисва Великата карта. Катул е над мене сега. Великият, звездният пример, на рая Веронски кръга. Великият гроб на Салигер, на Великия Данте духа... Затова и наместо подарък, при леките, светли вълни, недостъпната ладия плава извън всякакви величини. *** Във всеки звук сивей мъглата на лунатични върхове, когато под луни душата изстрадала се моли все. Във всяка капка мироздание благословия звездна зрее, когато лунното сияние се появява... и живее! И всеки звук е откровение, което лунната вода като загадъчно горение далеко носи от ума.        АСУНТА Полумечта и полугрешка – несбъднат ден след ден! Една венецианка гледа като родена смъртна мен. Безсмъртна! О, какво се случи? Море изтече, но какво? В кое съзвездие се счупи венецианското стъкло? Авва Отче, кой щастливец овала на лика божествен, очите, тялото звънливо рисувал е във глуха вечност? Да утеша ли с туй съдбата, аз пазя от Едем солта, дано на Тициан ръката да ме докосне със дъга. На друг химн светлина да бликне! Да си припомня Пушкин в смях! Да тържествува във пустинен Кашир безсмъртният ни княз... И вечността като утроба да стане. С детската мечта Асунта между две надгробни слова докосва ме с дъга.

ХУНИ Щом сътвореното не ухае на степ, просто хвърли го първи. С цел новите хуни се раждат и те все едно ще го хвърлят. Щом за твоето раждане имат вина туфа, пелин и репей, скоро сармати ще те подберат. С копие ще си вече. Ухо – към земята! Повярвал – и ето зад планината Урал, в бурята чуваш: на Атила жребеца вън са извели в степта!      Вещият Олег, руснако, не чакай! Змея триглав размажи! Постеля чергарска е твоята радост, смърт в боя намираш ти! Мътен е склонът на небето, линее! Ястреби горе кръжат! Ще дочакаме ние римляни с тебе – с кръв да платим за дълга! Да станем без химн! Да тръгнем без знаме! Да се пропука света! Орда и пиво е нашето знание! Нашият дар е трева! Като нея да станем поверие древно, клонче, притиснато в длани! По-черни от котка, от кошута по-нежни, край пътя копринен изгнаници бягат.       РУЗА Не навсякъде има прозорци като при мен със завеса. Две птичи къщички на дървото вън полюлява ветрецът. И едва ли, пропуснало срока, гробището ще възкръсне. В тази фъртуна застиват кротко стариците покрай пътя. И добавяйки медна парица във черна ръка да звъни, проговаря едно момиче на свой нефламандски език. Междуметията й сухи като вековни образци вечност и вятър пропускат в нажалените ми очи. Вечер пристига – грешна и матова, с предчувствие леко за сняг. На ива прилича в нея Ахматова, на горски мъх – Мариенхоф. Над полето е вече тъмно и тихо, и се чува вселенска тъга. Ни хекзаметри, нито терцини – силаботоника една. Дълга античен си припомних. Аз имах сили и тогава изгнание си сътворих, а после и завръщане създадох. Ала дотук с тъгата жалка. Неписани за мен и теб, ревниви и жълти техните ямби вън се люлеят от векове.    Преведе Теменуга Маринова

Ванилин Гаврилов ИЗПРАЩАНЕ ОТВЪД ОКЕАНА    На Митко   Накукуригаха се пустите петли!... От час вали... Навън денят просветва... Дали синът ми още кротко спи?... Дали будува с мисъл - мила и заветна?... Или в багажа си е скътал тайно той възглавничка със песни на щурчета?... Измамен преди тръгване е тоз покой, щом в нашите души раздяла шета... Вземи си, сине, шепа топлина от тук, че родното огнище е едничко... Дори и птиците, отлитайки на юг, не могат да си вземат в полет всичко... Но ти гнездо отиваш да си свиеш там – с една любов и с много, много нежност!... Какво ли мога аз оттука да ти дам – два-три куплета и една надежда... ...Вали дъждът... В душите ни дъждът вали!... Да не забрави нещо важно, сине!... А в мълчаливите усмивки тъй боли! – Зад хоризонта                    и зад всички                                 земни линии!...

ПО ПЛАДНЕ Тече край него пъстрата река от минувачи в подлеза по пладне... Във шепичка присвило е ръка момиче малко със очички жадни... Оставям кротко дан против глада и сядам тъжен в барчето отсреща... Кафето ми горчи... Ще заведа това дете да си похапне нещо...      Но виждам мигом - костюмиран тип без срам изпразва джобчетата детски... И осъзнавам: работа в екип... О, много ми дойде това за днеска!... И колко често нашите мечти ограбват, без дори да ги описват... Дали на онзи Господ ще прости?... Или по пладне ангелите липсват... ПРЕД АСПАРУХОВИЯ МОСТ Същинска коледна елха - на Варна светлините нощни, запалват сякаш в нас духа и силата на древни мощи!... И Аспаруховия мост – като свещена броеница, стои на своя верен пост – един достоен морски рицар!... Като през Онгъла - със нож, прорязва вярната посока и прави варненската нощ тържествена и светлоока...     Но, мисля си – по кой ли път днес българското ни напуска?... Кервани суета пълзят, преливаме от празно в пусто...    Или митично същество – по-древно и от хана знатен, излапва всичкото мливо и ни прогонва за отплата?...

 
Наред с представянето на общата атмосфера в къщата авторката прави блестящи портрети и на най-важните фигури от рода, най-вече на д-р К. Раковски. Всъщност, макар и да представя нови и непознати факти и сюжети от битието му като политик и политически писател, тя дори не разказва една голяма част от перипетиите на живота му и от разнообразните форми на интелектуалното му осъществяване (така например в повествованието не е намерил място разказ за временното сближаване на д-р К. Раковски с Кръга “Мисъл” около 1910 г., за времето на прочутия бойкот срещу официалния Славянски събор; не ни е разказана историята с написването на по-ранната знаменита, остро критична срещу имперската политика книга “Русия на изток”). Но това е съвсем естествено за едно повествование, което се стреми да представи единството на рода, където все пак основен герой е старата варненска къща – не само свидетел, но и сякаш персонаж в това историческо битие.

(Квартет)

Вера Балева   „На мрака – само с омерзение”* мракът твърди че е безкраен не му вярвай – лъже ето ти сега едно слънчево резенче – може да се използва за фенерче а мракът се страхува от фенерчета и от свещ  даже се страхува да не говорим за ужаса му – от клечка кибрит той сe облича във фрак и ако забелязваш винаги е във фрак защото често го канят на вечеря а и него навсякъде го канят той подчертано сваля мрачната си шапка и мрачно се ръкува с всички казва най-мрачните поздрави които приличат на гримирани ругатни винаги твърди че ти е приятел и те потупва по рамото с най-черните ръкавици – които използва за този случай седи мрачно и говори за себе си за своето потъмняло аз че той е първоизточникът на всичко свястно и че е ако не е той – не можем да знаем за светлината не му вярвай – лъже ако на негово място беше светлината тя никога нямаше да твърди – че благодарение на нея знаем за мрака   * Заглавието е заето от Селинджър     Точно в 14 часа следобед                             „Ще повярвам в слънцето,                           ако и то повярва в мене.”                                           Йордан Радичков   това е едно жълто кафе извънредно е – в най-жълтата чашка която имам седя срещу слънцето и този път трябва да устоя на неговия поглед длъжна съм а и това е единственият начин да станем равни – щом светлината му е единица мярка – за моето светоусещане само да ми повярва кафето продължава да е жълто в най-жълтата чашка която имам – и е извънредно точно в 14 часа следобед когато устоявам на слънчевия поглед а на свой ред слънцето сваля от един лъч парещата си ръкавица и се здрависва с мен     Камбаната ще извести   и ти ще се обърнеш да ме гледаш а булевардът – по-конкретно минувачите ще ти попречат и аз ще се изгубя сред палтата им – почти безцветна ще търся някаква градина за да си почина – защото погледът ти ще се влачи като посребрен вагон подире ми и ей така – без релси ще прогонва птиците с шума си светът ще се отдръпне дори градината ще се уплаши и ще хукне а аз звънтящата – ще спра съвсем изнемощяла някъде по обед до църква „Седмочисленици” – където със дванайсет удара камбаната ще извести че съм довлякла погледа ти като посребрен вагон – във своето завинаги     Втренчено и любопитно   това е най-дъждовната ми рокля и закачалката която я облича се усмихва съучастнически от най-дъждовната ми рокля падат капки – които са на капки и капките на капките – отново са на капки и капките на капките на капките – на капки и така нататък и сигурно се подразбира че отцежда – най-лекомисленото ми присъствие във лятото – на тридесети юли че капките прибирам във хербарий – да изсъхнат и някъде през януари ще ги гледам – втренчено и любопитно като филмче – което ще си прожектирам ако случайно ми се гледат капки     Горе просто е едно лозе   прозрачна съм – когато слънцето слиза от лозето и с лъчите си носи кошница и е септември – прекалено септември в средата си прозрачна съм и през мене се вижда пътеката тя отвежда към къщата – която не е боядисана цветовете й предстоят като минало защото миналото е всъщност една измислица в бъдещето продължавам да съм прозрачна а ти слизаш до лявото рамо на слънцето и нищо не носиш освен себе си нали няма да ми разказваш за горе горе просто е едно лозе а аз съм прозрачна заради теб се разтворих във въздуха и присъствам във този септември особено във средата му – когато се спускаш към мене и миналото ми предстои ще си го измисля – препълнено после ще боядисам къщата – в цветовете на обръч и нищо ново под слънцето което с лъчите си носи кошница а ти се завръщаш във вид на грозде     Все пак във вените ни текат стихотворения                             На Юлиана Радулова   днес си порязах ръката беше толкова съвършен следобедът – трябваше да предвидя взрива в хармонията (горката – толкова е мимолетна!) зарязах синята чашка с кафето една песен стихотворението което пишех телефонът който винаги звъни в четири часа – като часовник и някой се обяснява в любов навярно е нечий абонамент – а аз все се възползвам и слушам пък и толкова е интересно това „обичам те” толкова е интересно но сред тая хармония си порязах ръката и хукнах за помощ като неочакван завършек на всичко когато ме промиваха и превързваха  толкова се разочаровах от себе си – смятах че във вените ми текат стихове а от тях капеше обикновена кръв

      Non-Anniversary: The veterans of the Varna Theatre – portraits by Siya Papazova.

     Списание “Морски сговор”,1927 г., издание на книжовно-правния отдел на “Български морски сговор” – Варна, с редактор кап.1ранг Сава Иванов известява:”Обявява се конкурс за написване цикъл от няколко стихотворения-песни, които да имат за съдържание морето, стремежа и любовта към него, живота на моряците и сроден сюжет. Песните трябва да бъдат куплетирани, да имат ритмическа форма. Желателно едната от тях да има формата на марш или химн. Всеки българин може да участва в конкурса.”
     Върнем ли се към поетичния свят на предхождащите години, откриваме в различна степен вдъхновение и философски размисъл пред морската шир, нейната романтика и тайнственост - независимо отсъствието на автори, посветили поезията си изцяло на тази тема.

     Привет вам, класически талази!
     Привет вам от наший Балкан!
     Не идем като гости на вази,
     А стигаме скъпий си блян!
     Иван Вазов-”Пред бялото море”
     
     Море-сърдито, отразило
     заоблачени висоти,
     море, що с теб се би сравнило
     по далечни красоти.
     П. К. Яворов -”Към морето”
     
     И ето, облак над морето
     полита, нейний сън пленил,
     там скрити тайни той прочете
     що с клетва Бог е вкаменил.
     Теодор Траянов -”Над морето”
     
     Живея сред рибари тук и любя
     Безоблачната им мила простота.
     Плени ме тяхната природа груба,
     Де грей сърдечност, честност, доброта.
     Константин Величков-”На морския бряг”
     
     Както и стихове на Димитър Бояджиев, Христо Ясенов...
     Именно отсъствието на трайна насоченост на родната поезия към морския свят и неговите съпътстващи труженици, е предизвикателството на идеята за въпросния конкурс. В подкрепа е и статията на проф. д-р Янаки Арнаудов -
     “Литературният конкурс”, поместена в списание “Морски сговор”, в която споделя... “Ние до днес не притежаваме морска поезия в истинския смисъл на думата, каквато имат например немците в дивната морска симфония - “Нордзее”, гдето Хайне е възпял Немското море във всички негови ликове по гениален начин или каквото са дали Байрон в “Чайлд Харолд” и Виктор Юго в редица стихотворения. Това бие още повече на очи, като се вземе предвид колко много планините и горите владеят нейната поезия. Да привлече вниманието на нашите поети към морето - тоя неизчерпаем източник на дивна поезия е безпорното значение на литературния конкурс на нашето списание...”
     Независимо от твърденията, обявеният Общобългарски конкурс на морска тема е предшестван от изяви на варненци в областта на поезията, прозата и публицистиката “поместени в всекидневния и периодечен печат. Сред тях са стиховете на Воскресенский, обединени в “На морския бряг”, на Добрин Василев - “Тритон .Нереиди” и “Неваранската морска битка”, на Христо Енчев - “Море приказка”, на Крум Кънчев - беседата “България и морето” и стиховете в проза “Родно море”и др.
     През април 1928 г. журито на конкурса с председател проф.д-р Янаки Арнаудов оценяват достойнствата на представените творби от 46 автора и огласяват единодушно решението:
     “Най издържаният цикъл с мото “Чайка III”, състоящ се от песните “Морето”, “Моряшка песен” и Рибарска песен” като в него се чувства най-силно могъществото на морето „пленило душата на поета. В песните има възторг и бунт, умиление и жажда „резигнация и примирение с онова, което човекът на морето има. Песните на “Чайка III”са най-издържаните по ритъм, рима, пауза. Със стегнатия си и чист стих, те заемат ПЪРВО МЯСТО и заслужават най-много наградата. И затова журито я присъжда на г-жа ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА!”
     
     МОРЕТО
     
     I
     Когато се плакнеш, спокойно и светло огряно,
     и златният пясък обливаш в елмазена влага,
     и мълком пред своята горда възлюбена слагаш
     венци водорасли и бели огърлици пяна...
     
     Когато разтила със сребърни чайки обшита,
     атлазена мантия, снела цвета на небето,
     и сякаш примамвал, от сладостна нега обзето,
     към своята светла безкрайност, гальовно разкрита...
     
     Тогава аз искам - люляна над твоята бездна,
     във лодката гърбом да легна, очи да притворя,
     да сещам през клепките слънцето някъде горе,
     и в лека забрава потънала, в сън да изчезна...
     
     II
     Но после, когато бучащо и гневно се мяташ
     и с ярост подронваш крайбрежните черни скали,
     и сякаш в своята паст да погълнеш земята,
     създало си всички стихии, страхотни и зли...
     
     Когато изплашени, чайките бягат високо
     и някъде в мрака сирени злобно зоват,
     и малките лодки рибарски в измамна посока
     се блъскат и тънат без помощ, без вест и без път...
     
     Тогава в мен пламва безумната жажда на риска -
     със своите мънечки сили да вляза в борба
     и с дръзко разкрити очи да те гледам отблизо,
     тъй както се вглеждам и боря със своята съдба!
     
     Любопитен е фактът, че година преди въпросния конкурс, Елисавета Багряна издава стихосбирката “Вечната и святата”, която съдържа и цъкъл от стихове, посветени на морето. И в двата случая налице е дарованието й да предава с неоспорим поетичен език внушенията на спокойното или гневно море, на златистия пясък волните сребърни чайки, черните скали, рибарите и техните лодки.С възторг и умиление, с преклонение пред многообразието на морската шир.
     След наградената Елисавета Багряна, с най-похвални думи е отбелязано участието на поета Николай Ракитин от Плевен, който през 1924 г. издава книга със стихове “Морско лято”, а на конкурса се представя с 12 песни, в които морето е сравнимо с могъществото на свободната душа, с копнеж към вечността. И ако някой почувства необходимост от усамотение, Николай Ракитин му внушава:
     
     Искам ли утеха,искам ли покой,
     Там иди, вълните де се блъскат с вой,
     Там брегът е стръмен, мрачен, каменист,
     Вятър не люлее ни трева, ни лист.
     Чайки се не вият и не пискат там,
     Как ще се усетим безнадежно там,
     Как ще се снижиш в тръпки плах и примирен,
     На вълни от воят див и разярен.
     И с безкрая на безмълвни небеса,
     Бога ще почувстваш в своята душа.
     
     Безспорно, тези стихове потвърждават богатото творческо въображение на поетите, раждането на образи, които с всеобхватността си достигат до нас с най-малкия детайл. Именно Николай Ракитин с тънкия си усет към красивото достига до многопластов образ на властелина-море и извисява морската тема в поезия и преоткрива вечното в сърдитото гневно море, вплело в обятията си кораба видение.
     
     Той пристанище не търси.
     От беди не бяга той.
     
     Буря се пред него кърши
     и след него е покой.
     
     В инициативата на списание “Морски сговор” участват варненците Васил Павурджиев, Крум Кънчев и ученикът Емил Георгиев, който с И. Н. Булев от Свищов, Стоян Шинов от Пазарджик, Йордан Ковачев от Плевен и Георги Караиванов от София получават привилегията творбите им да бъдат публикувани.
     Равносметката на конкурса?
     С изключение на Елисавета Багряна и Николай Ракитин не се отбелязва участие на поети, изявили се вече със значими творби на морска тема.Но, от друга страна, привлечени са млади хора,които според “Морски сговор”:... тепърва ще започнат да дават стихотворен израз на кипящия си вътрешен живот - или хора, които, ако не пишат сега за първи път стихове, са славели поетическата си лира в особено редки случаи на живота си. В това отношение целта на организаторите да привлекат първите наши поети не уепя.
     Защото Багряна и Ракитии бяха вече спечелени до известна степен за морската поезия.От дистанция на времето, въпреки всичко може с убеждение да твърдим, че конкурсът на Български морски сговор през 1928 г. е с положителен отзвук в културния живот не само на Варна, но и в страната. Колкото до повечето участници във форума, трябва да приемем факта, че всеки утвърден автор е зпочнал от някъде, развивал е таланта си и случайно или закономерно е прегърнал морската тема в творчеството си. За.да се множи започнатото дело “което от своя страна ще допринесе много за засилване любовта на българския народ към морето.”

      About a competition dedicated to the sea song lyrics, announced long time ago by the “Morski Sgovor” Magazine and won by the great European poetess Elissaveta Bagryana.

     ДИМИТЪР КАЛЕВ
     Дръпваш завеси, отваряш прозорец, очертаваш рамка за видимостта. Отвъд рамката е свят на етера – само светлина и нищо друго, освен светлина. Отсам рамката е плътен свят – вещества, повърхности, линии, ръбове, тела, полезни предмети. Ами рамката, самата рамка, през която се случва това „отсам-отвъд” или обратно?...
     Ако бях художник, сигурно щях да окачвам по стените на галериите само голи рамки. Първо, поради безпомощността на хората пред отвъдните или отсамните светове. Второ, поради инстинкта им да пипат само мястото на болката. И трето, поради странната ми представа, че талантливият художник е човек, който обикаля стените на галериите отвън и вижда това, което е зад гърба на картините си.
     Струва ми се, че Мария Чакърова цял живот рисува само рамката на един отворен прозорец, а навън е вечно лятно пладне. Нито щрих за онова, което е отвъд – там е субстанцията на светлина, и то в зенита на своето битие. Там е тържествено, дори свято, като настроение пред врата на олтар. Отсам има нещо – разбира се, че има, но то в повечето случаи е безперспективно, полузагатнато. Явно е безинтересно, защото е следствие. Всичко в картините на Мария Чакърова е композирано спрямо светлинното време, всички останали светове са пожертвани само заради тържеството на Негово величество Времето. Битието на светлината – като че ли казва художничката – е доловимо единствено като светлинно време, а времето е доловимо единствено върху ръба на рамката – рамката на видимостта. Светлината – продължава тя – е самоубиец, който се хвърля през прозореца, за да има виделина. Надвесвайки се над рамката, Мария Чакърова се опитва да рисува възвишените мотиви на това самоубийство, а там няма нищо, освен светлинно време. И следата от страданието на самоубиеца, разбира се...
     Не знам има ли друг език, в който за видимостта да има две толкова тънко нюансирани понятия – светлина и виделина. Ако застанете пред триптиха „Жега”, ще видите светлинното време, през което светлината става виделина. Не твърдя, че това е най-добрата работа на Мария Чакърова, но е една от най-емблематичните за естетиката й. И в нея има рамка – нещо като загатнат двоен прозорец, нещо като паралакс между две очни ябълки, нещо като две полукълба на малко преуморен мозък. На пръв поглед картината е претенциозно аналитична, но границите между трите части са дотолкова заличени, че дори е загубена посоката на авторовия жест и зрителят се чуди накъде да гледа – отляво надясно или отдясно наляво. Отвъдната светлина се е преметнала през рамката и нейният самоубийствен жест е разгърнат в протяжно оранжево време. В крайна сметка усещането е за топлина и умствено страдание, сияещо в лимонено-жълто. Най-отсам се виждат образите на плътни линии, наподобяващи въжета, които хвърлят сенки и като че ли очертават виделината. Виделината в тази картина е пожертваната светлина, избрала да влезе в телата на строги линии, та дано с вертикалната им източеност да спаси светлинното време. Защото за Мария Чакърова единствената реалност на изображението е светлинното време.
     Импресионизмът също се занимаваше с образа на времето, кадрираше го и като че ли по особен начин предчувстваше духа на идващото киноизкуство. Модернизмът избра да се занимава с фотоните от време, съчленени в различните видими форми – може би затова толкова обича да ги разлага. Постмодерното изкуство прие за свещена завещаната й деконструкция и сега се опитва да преинсталира някакво абстрактно време. Всички те обаче се сражават с времето – като че ли защото достатъчно не го обичат. Има художници, които се занимават единствено със страданието на светлинното време – с този негов самоубийствен жест през рамката на видимостта, който е образ на любовта. Мария Чакърова е едно от тези възлюбени деца на светлинното време.

      The light, the daylight and Maria Chakarova– good press by Dimitar Kalev.