Владимир Зарев е роден на 5 октомври 1947 г. В София. Главен редактор на списание Съвременник. Автор е на петнадесет книги, между които трилогията Битието, Изходът, Изборът, романите Денят на нетърпението, Хрътката, Лето 1850, Поп Богомил и съвършенството на страха, Разруха. Работното име на най-новият му роман е Светове.
     
     Откъс от едноименния роман
     "Денят на благодарността - помисли си Джулс, - какъв празен и несвършващ ден." Точно в Деня на благодарността преди двадесет и една години той се запозна с Дорис. Разчувствана от самотата му или уплашена от гладния поглед, с който опипваше бедрата и, неговата братовчедка Бетис му даде адреса на една къща в Лонг Аплънд. Беше наета от нейното гадже, всъщност от бюрото му за запознанства, и там се събираха "сингъли", жени и мъже от всякаква възраст, които бяха лишени от очарование, от късмет или от време сами да намерят постоянния си партньор. Джулс не се оплакваше от липса на късмет, вярваше в мъжката си неустоимост, беше перспективен и млад, но наистина нямаше време за лудории. Беше задръстено, болезнено зает.
     На моравата го посрещна загорял юначага, облечен като каубой от Средния запад, който разходи прашните си ботуши до верандата. В просторния хол танцуваха двойки, беше полутъмно и горещо, спуснатите пердета бяха или изглеждаха мръсни, плещест негър се бе привел над възрастна дама, говореше и нещо смешно и и подаваше с лъжичка торта. Тя се кискаше и играеше с венчалната си халка. Докосна го тънкият мирис на океана след прилив, на току-що разтворени миди, на разплод, стори му се, че е попаднал в публичен дом. Запали цигара в ъгъла, самотата му бе натрапливо видна, сякаш нарочно посочена и затова нетърпима, почувства се чужд и непоканен, изпита неловкост.
     Беше решил да си тръгва, когато ненадейно влезе млада жена и мигом привлече вниманието му. Тя се огледа, тръсна инатливо глава и приближи края на бара, където той бе намерил пепелник. В приглушения полумрак, в тъмата на обърканото си подсъзнание, я възприе като мулатка. Носеше малка, капризно накривена шапчица и воалетка. Изглеждаше толкова неестествено и странно, че в първия момент му заприлича на маскирана. Усети неудобство заради нейната нелепост. Беше стройна, но не висока, на не повече от двадесет и пет години, с многообещаващ задник, тънка талия и развълнувани от нещо преживяно, преливащи гърди. Не успя да зърне лицето и, то се губеше зад тази комична воалетка и затъваше в хлиповете и. Тя плачеше. Раменете и притрепваха и я издаваха, бе грижливо опакована, носеше бял косткзм, бели ръкавици и бели, копринени чорапи. "Бели чорапи!" - споменът за оная мулатка, за проститутката пред киното на 77-а улица го връхлетя толкова жив и поразяващ, че изпита възбуда. Отпусна и кръстоса пред себе си ръце, за да се прикрие.
     - Защо ме гледате така? - попита свадливо тя и овладя сълзите си.
     - Как? - обърка се той.
     - Хищно, ненаситно и животински...
     - О, извинете, госпожо, - Джулс извърна глава.
     - Всички вие... Всички мъже са животни - изрече наежено.
     - Е, Все пак има изключения.
     - Всички мъже, които познавам, са животни - гласът и бе леко дрезгав, но мелодичен, сякаш изпяваше думите си, - освен баща ми, разбира се. Стана му смешно, всъщност дожаля му за нея.
     - Мисля, че твърдението ви е пресилено, госпожо. Тя се взря в скръстените на слабините му ръце и изглежда проумя смисъла на тяхната смиреност.
     - Но защо, по дяволите, ме гледате така?
     - Как? - попита той. Стори му се, че този път тя се усмихна.
     - Защо не седнем?
     Жената го изгледа с нескривано пренебрежение, после одобрително кимна и свали шапчицата с воалетката. Тъмночервеникави коси засипаха раменете и. Видя му се ослепително, убийствено красива.
     - По дяволите - каза, - можем да пийнем по едно питие. Днес е Денят на благодарността...
     Тя предпочете масичката до олющения френски прозорец. Навън величествено притъмняваше. Парчето океан между фасадите на отсрещните къщи се отдалечи и посивя, напомняше цвета на излъскан камък. Отново му се стори, че долавя Възбуждащия мирис на водорасли и на разплод.
     - Аз съм ирландка - каза тя, сякаш искаше да го предупреди за нещо страшно важно. Очите и се присвиха зелени и загадъчни. После отново нахлупи смешната си шапчица и се скри зад воалетката.
     Сервитьорът запали свещта пред тях, донесе голям "Блъди Мери" за него (коктейл от водка с доматен сок и табаско - лютив сос б.а.), а не беше пил от флота, "Манхатън" (коктейл от бърбън, вермут и лед, с една червена череша б.а.) за нея и ги забрави. Преди да отпие, тя бръкна в питието си, лакомо изяде черешката от чашата, погледна го, облиза пръстите си, но не се засрами. Държеше се непринудено, свойски, сякаш бяха стари приятели и нямаше какво да си кажат.
     "Това може да се случи само в Америка - помисли си Джулс, - двама непознати да се срещнат случайно и сетне да споделят Деня на благодарността." Каза и го, тя се засмя и безпричинно го потупа по ръката. Кожата и беше шоколадово смугла, като на летовник, почернял нейде из плажовете на Флорида, ала почернял подозрително равномерно. Това го беше подвело да я помисли за мулатка.
     - Ами тогава да се запознаем - изрече го по особен начин. - Името ми всъщност е смешно.
     - Но трябва да ми го кажеш.
     - Дорис - сякаш го изпя тя.
     - Защо да е смешно? - удиви се той.
     - Защото е мое...
     Отговорът и беше странен и той премълча. Отпи от коктейла си.
     - А ти, ти кой си?
     - Джулс Гарфънкъл - бе разкопчала сакото на косткюма си, гърдите и го повикаха и без да го желае, той отново усети познатия гъдел в панталона си.
     Тя сбърчи чело, замисли се за миг, после подскочи.
     - Да не искаш да кажеш... чак ме е страх. Той неразбиращо повдигна рамене.
     - Абе ти да не си някой на Арт Гарфънкъл?
     - Той ми е брат - изрече го скромно. Ненавиждаше този въпрос.
     - Но Арт Гарфънкъл... великият Гарфънкъл, непостижимият Арт - тя се задъха, приведе се, едрите и гърди се опряха в ръба на масата - и ония другите, Пол Сайман, и бийтълсите, това бяха моите идоли в Сан Франциско. Знаеш ли как звучи брат ти в едно скапано общежитие, в една голяма и празна вечер? И досега притрепервам, когато чуя "El condor passa", "Sound of silence" или, господи, "Misters Robinson".
     - Защо в Сан Франциско? - прекъсна я той. Мразеше да го припознават с брат му.
     - Знаеш ли какво е идол, бе човек? Знаеш ли как стоят неговите снимки в една голяма и празна стая, натъпкана с гащите на още три колежанки?
     - Той е и мой идол - и това беше вярно, - но те попитах какво си правила в Сан Франциско?
     - Как какво? - удиви се искрено Дорис. - Там учих и завърших Станфордския университет, вярно той е в Силиконовата долина, но си е на хвърлей място от Сан Франциско.
     - Работя за Юнван - топ неопределено кимна към улицата навън, - и поне петдесет пъти съм летял до Сан Франциско. Красив град, но прескачах за ден-два, не успях да го разгледам. Радвах му се от хотела...
     - Защо не се обади, бе човек? Гледай ти, той бил братът на Арт Гарфънкъл...
     Джулс кимна. Засегна го това, че тя не знаеше какво е "Юнван" - навярно първата компютърна компания в света.
     - И си говориш с него ей така, правите здрасти, пипаш си го, нали?
     - От дете - засмя се накриво Джулс, - пудрил съм дупето му.
     - Нали после той изигра главната роля в "Параграф 22"? Страхотен филм, прочетох книгата едва когато се върнах тук, в Ню Йорк, при оная, моята разплакана майка.
     -Да.
     - Гледай ти какъв късмет извадих - каза Дорис и изрови от чантичката си кутия с цигари. По дяволите, тя пушеше, от неговото, от най- силното "Марлборо". Каза и го. Взеха си по още един коктейл, той - "Ръсинейл" (скоч, смесен с ликьор дръмбули - б.а.), тя - "Маргарита" (бакарди с малки зелени лимончета - б.а.), мигом бръкна в чашата, извади зелените лимончета, сдъвка ги и облиза пръстите си, потретиха, после тя си поръча бадеми и двоен бърбън с много лед, както го обичаше Апра.
     Говореше бързо и задъхано, сякаш стъмняването навън и близостта на неминуемата им раздяла я плашеха. Разказваше за себе си разпокъсано, хаотично, някак панически. Беше плакала, защото баща и изчезнал, от три години тя го търсела непрекъснато и навсякъде, а най-вече в такива домове за необвързващи запознанства, защото, твърдяла майка и, по природа той бил авантюрист и обичал да обира пяната на всякакви непочтени запознанства. Това не просто го развличало, правел го естествено и без да се вмисля, както пием вода и дишаме.
     - И днес, в най-светия празник на пуйките - изрече го сериозно, без ирония, - реших да опитам късмета си отново. Дойдох в тая дупка, понеже мама твърди, че той често я е посещавал - тя изтрополи с маникюра си по масата, повдигна воалетката, изгледа го, сякаш очакваше помощ от него и отново я спусна над очите си.
     Точно по тази причина била принудена да се облече като пансионерка в католически колеЖ, да си слоЖи Жалкия, но всяващ респект костюм, тя мразела белия цвят, да заеме тази отблъскваща шапка от разплаканата си майка, а воалетката трябвало да я скрие, да я предпази от чуждото любопитство, от навлеците и мириса на срам в тази къща.
     - Тук всички ме заглеждат между краката, сякаш там нося математическа задача и това ме изнервя. Вбесява ме. Воалетката ми се видя като броня на рицар, ала колко крехка се оказва понякога и най-здравата броня... - тя неопределено кимна към него и Джулс изпита вина. - Исках да дойдем двете с разплаканата ми майка, но тя отиде да тича за здраве. Каква безотговорност? - Мисълта и подскачаше като пингпонгово топче, Джулс се напрегна.
     - А баща ти? - попита той, просто трябваше да каже нещо.
     - Няма го, разбира се, го няма в тая дупка... Представяш ли си, колко е лесно човек да бъде наранен - "представяш ли си" беше някакъв словесен тик на Дорис, изричаше го с наслада, както той произнасяше всеобемната за него дума "правилно", - да бъде съсипан в един ден като този? Дето се прави на празник... Тя отпи мъжка глътка от уискито и облиза лъстивите си устни.
     - Така е - подкрепи я Джулс, ала тя нямаше Време за него.
     - Сама жена каза, - завряна и забравена в този варварски град... С баща ирландец и майка еврейка, за която едничкото удоволствие В Живота, единствената и радост е да плаче. Когато чу, че майка и е еврейка, а по старозаветните закони то означваше, че и Дорис е еврейка, Джулс потръпна, но не реагира, не и го каза.
     - Хайде, ти си умен, ти си Гарфънкъл, брат на оня..., на моя Арт, редно ли е така да постъпва една майка?
     - Не е... - побърза да се съгласи той, усещаше се объркан, вече пипнал и утешен, а моЖе би щастлив.
     - Нали ти казах, че си умен...
     Пороят от думи го заля отново, бяха толкова неочаквани, несвързани и цветни, че нямаше време да ги осмисли. Разказа му за крайбрежния булевард на Сан Франциско и океана, "ама да видиш океан, не като това блато около Ню Йорк", за улиците, които подобно бабички се катерили и слизали от хълмовете, за богаташкия квартал "Пацифик хайц" с най-приказния изглед на света, "там в един раздрънкан понтиак загубих девствеността си, ама да видиш девственост, после пет дни кървях".
     - Представяш ли си, дявол да те вземе? Зашеметен от тази с нищо непредизвикана искреност, той кимна.
     Станало случайно, този кретен Джефри не и бил дори приятел, бил пъпчив и играел като несменяемо крило в колежанския отбор по американски футбол. През цялото време мълчал и се наливал с бира, подмамил я със загадъчния залез над залива, залезът бил навсякъде, дори у нея, а после го разкъсал в неподготвената и утроба. Джефри бил тъп, но оная му работа била груба и огромна, "направо медицински случай". Изпитала болка, по-скоро удивление, погнуса и закъсняла ярост, и тои, Джулс, дето е брат на непостижимия Арт Гарфънкъл, знае ли, може ли да предположи какво означава в нейното семейство на благороден ирландец и еврейка, баба и се хвалила, че никой никога не я е зървал гола, а само по нощница, да загубиш невинността си в една вмирисана на кецове кола?
     - И знаеш ли защо позволих на оня Джефри да ме олигави? Джулс виновно повдигна рамене.
     - Защото беше чистокръвен ирландец, беше риж до последния си косъм и приличаше на баща ми. Носеше същите старомодни костюми и двуцветни обувки, ама да видиш обувки, с бомбета като "Бони&Клайд". Направо бе одрал кожата му. Но ако татко беше научил за моя позор, щеше да умре - Дорис избърса сълзата си, вгледа се в Джулс, сякаш му беше споделила съдбовна тайна. - Той пак е мъртъв, макар, надявам се, да си е жив и здрав, обаче преди три лета се сдобри със себе си и изчезна. Този път, изглежда, се пръждоса завинаги. Не ни изостави, както повтаря разреваната ми майка, просто се махна, отнесе се, стопи се. Представяш ли си? - беше пияна, утешена, а може би щастлива.
     - Да - произнесе завалено той. - Съжалявам.
     - Тогава бях принудена да постъпя в оная противна търговска къща за продажба на понтиаци, направо ги мразя тези трътлести коли, вече знаеш защо... - каза тя.
     Дорис взе чашата си, повдигна воалетката, за да отпие и едва сега забеляза луничките й. Те бяха опъстрили страните и, подчертаваха нацупеното и изражение и тя му заприлича на момиченце. Дръпна си от неговата цигара, облиза влажните си устни и изпусна няколко кръгчета.
     - Аз рисувам, говоря сериозно, мечтата ми е да стана художник!
     Замълчаха. Цялата и история му се виждаше налудничава или несръчно съчинена, нещо дълбоко в него не вярваше на думите й, съпротивляваше се, но той си беше пипнал, тя някак безотговорно красива, навън самотата го плашеше. Нищо не го интересуваше, беше му хубаво да я слуша, така бе сигурен, че са заедно. Отново му заприлича на мулатка. Не и го каза. Не желаеше да разсейва нея и своето блаженство.
     - Само едно не успях да разбера - попита тихо той, - какво, по дяволите, търсиш тук?
     - Как така не успя, бе човек, нали си умен, нали си Гарфънкъл... Майка ми идва в тая дупка. Вяло и непрекъснато. Откакто татко замина, тя или плаче, или се запознава с някой плешив кретен... но никога с ирландец сега, забулена от воалетката, тъгата и изглеждаше непоносима. "Може пък и да е вярно" - помисли си Джулс. Луминесцентните лампи по улицата излъчваха хлада на морга, но вътре беше горещо. Потеше се.
     -А ти?
     - Какво аз?
     - Не ми казвай, че е нормално насред Деня на благодарността да се натресеш в тая кочина за запознанства - изрече го без упрек, с някакво подкупващо опрощение. Джулс се смръщи и засмука незапалената си цигара.
     - А ти? - повтори упорито тя и властно изпъна гърдите си. Прималя му.
     Тя се прозя, протегна се, но не защото и беше скучно. През полупрозрачната блуза отново усети палавината на гърдите и. Едри, зрели, настървяващи го, защото поне в този миг бяха изгубили предназначението си да изхранват. Дорис проследи погледа му, ясно усети глада му.
     - Гледаш ме - каза, - а не ме виждаш, защото харесваш луничките ми, нали?
     Произнесе го с тъга, думите и бяха толкова абсурдни, че той се обърка, но отмести очи от деколтето и. Изглежда тя също си беше пийнала, а може би по някакъв необясним, свой си начин се чувстваше и щастлива?
     - Горкият, и ти си безмилостно сам - усмихна се вяло, а после замислено прибави: - Какво ли не правят едни никакви лунички... Представяш ли си? Свещта догаряше В свещника. Навън съвсем се беше смрачило. Плати и остави голям бакшиш на сервитьора. Излязоха, тъмнината беше запалила Манхатън, сега хаосът и подредеността в този удивителен град му подейства като докосване на близък човек. Обичаше Ню Йорк не само защото беше роден тук и познаваше цялата му безбрежност от Дантелената сграда (небостъргача на "Крайслер" - б.а.) до китайския квартал, Лонг Айлънд и руските ресторанти по Брайтън бийч, но и заради онзи магически живот, който течеше Високо по етажите над авенютата и тесните улици, който едва се усещаше, ала го обгръщаше, упояваше го и властваше над него като детските му мечти. Трябваше да вдигне глава и тогава падаше към небето, срутваше се в бездната на надвисналите сгради, в трудността да понесеш величието на нещо, което е непрестанно около теб, а сякаш го няма. И досега се прехласваше в Ню Йорк, но не и го каза. Нямаше смисъл. Беше паркирал неправилно и върху страничното стъкло на колата си намери "честитка". За тази вечер с Дорис бе потрошил двеста долара. Вече караше "Линкълн", беше го купил на старо, колата меко и безшумно потегли, някой отзад наду клаксона си, защото несъзнателно бе запречил движението му. Изруга наум. Включи касетофона с касетката на Арт, която носеше винаги със себе си. Спотаено слушаха. Мълчаха. У Дорис изглежда се бе върнала тъгата. Тъгата и споменът за нещо само нейно, пропуснато. Сега в затвореното пространство на колата се чувстваха като непознати, поне той беше страшно напрегнат. Тя бе накривила смешната си шапчица, спуснатата и воалетката напомняше кепенец на прозорец. Беше се затворила като къща и никой, изглежда, не бе в състояние да надникне в нея. Живееше с майка си в Брик Чърч, китно градче в близост до Ню Йорк. В къща с неокастрени храсти и своята странност, със самотата си, много по-късно Джулс щеше да го разбере, всъщност с лудостта си. Прекосиха Хъдсън ривър през Линканловия тунел, излязоха на аутострадата към Ню Джърси, той караше бавно, не му се пристигаше. Не му се оставаше сам, а не знаеше как да и го каже. Беше отъпял от алкохола, от неочакваността на тяхната среща и своята идиотска изповед, от съзнанието, че все някога пътят пред тях ще свърши и ще се разделят. Беше отъпял от себе си.
     - Щом си брат на Арт - каза с променен, делови глас тя, - значи си евреин.
     - Евреин съм - съгласи се той.
     - Чувала съм, че евреите са страшно стиснати - произнесе го с акцент, което трябваше да му подскаже, че е чистокръвна ирландка, - и във всичко ги бивало.
     Тя погали наболите му страни и зарови пръсти в косите му. Жестът и бе ненадеен и свенлив, но на него отново му прилоша от възбуда, ръцете му се разтрепериха на Волана.
     - Така е... - едва успя да изрече.
     - Странно, ти не си рижав, но по нещо приличаш на баща ми - Дорис повдигна воалетката си, изгледа го изпитателно както в оная къща за запознанства и неуверено изрече: - Я виж, мотел. Защо не си вземем една голяма и празна стая в тоя скапан мотел?
     Помнеше мириса на препарат срещу хлебарки и че поръча шампанско, а не бе пил от флота. Неопитността и. неумението и да овладее срама си, мъчителния си свян, бавното и събличане на змия, която се измъква от кожата си, гърдите и, толкова лъстиво пищни, че го разсейваха, пречеха на желанието му. Тя махна всичко от себе си, свлече дори жартиерите и белите чорапи, но остана с шапчицата си, приведе се към туптящата му напращялост и повдигна воалетката, като че ли участваше в ритуала на сватбената си церемония. После съзнанието му се изтри от тежестта на голотата и, от оная пълнота на проникването, каквато никога не беше изпитвал, от стеснителните и, но престъпни и омайващи движения. Последва гладът след пълното насищане, месоядният глад в слабините му, подтискан от години за още и още. Воалетката скриваше лицето и и слава богу луничките, детското у нея, от което щеше да изпита неудобство, устата и повтаряше едно вибриращо "о, о, о...", сякаш се бяха загубили и този звук бе ехото от тяхното намиране. Най-сетне Джулс се отдръпна и потта го заслепи. Очите му смърдяха, но той надникна в разтворените и бедра, като че ли се беше върнал в Куинс, в оня вмирисан на пържени картофи пъб, където го бе хипнотизирала безпътната мулатка. Зърна някакво подобие на китайски йероглиф, изписан с червена боя и с много дебела четка.
     На другата сутрин той се прибра късно сутринта. Направи горчиво кафе и си разбърка две чаши с поливитамини. Усещаше се опустошен, излъган и преситен едновременно, и в същото време странно безгрижен, сякаш беше изпълзял от отегчителна болест. "Това може да се случи само в Америка" - помисли си с някакаква пресилена войнственост. - Дорис? Името и наистина е смешно, защото тя се казва така."

(АртЕнциклопедия Варна)
 

 

ТИШИНА Тишина, мое скромно велико откритие - трева със лунния сърп покосена, свят на силните, свят неопитан от приказливците като мене. Нека хвърлям в морето ти лодките на мисълта си - мой въздух озонен. Ти пренасяй платната им кротко зад мълчаливите хоризонти. Дай им там да решават задачата как бряг да стигнат и звук да пробудят. Правят ли го, това ще значи, че не напразно съм се пробудил.

* * *                           На Петър Тодоров Вълните ще начупят удивителния знак, със който слънцето оповестява утро. Ще се събуждаме на неговите брегове, а вятърът на ежедневните въпроси ще мята вихрени гнезда по наште улици. Но ние ще живеем там, приятелю! Домът ни ще е целият от вестници, а в техните полета ще се раждат стиховете ни! Дано е истина, че в мислите ни няма ни един неделен ден, тъй както истина е и това, че тръгна ли да те сразя ще благославям: “Да сме живи, да се срещаме!”

 

ЗАКЪСНЯЛА НОВИНА Защо се повтаряш по толкова пъти на ден? Заседнали думите гният в душата разлистена. Не си нито Атила, нито Гоген, но и в теб неспокойно дълбаят леговища мислите. От себе си надничаш към света. Следа от жерав е кръжащата ти сянка. Така безкрайна и така случайно малка е всяка закъсняла новина.   АХАСФЕР И СВЕТЛИНАТА Защо ме измисли – усмихна се светлината? Ти бълнуваше, ослепяваше, оживяваше в мен – като глина в ръцете на майстор ваятел – мой ревнив, полудял от възторг Ахасфер. После чашата с вино бе тежко проклятие. Как мълчаха скалите, стаени от злоба. Бог обича всяко свое разпятие, а човекът го мрази – до гроба. Ято внезапно възкръснали спомени нощем издига душата ми. Аз съм човекът – дървото без корени, онемелият звезден кратер. Прости ми, че тръгнах след тебе към себе си. Вина ли съм, сянка или твое подобие? Всяка крачка зад мен се превърна във песен, в неразчетено послесловие. Черен дъжд мокри бялата ми снага. Вятърът и смъртта отдавна я искат. С теб стоя в подножието на гордостта – най-долу, високо във ниското. Прощавам всичко, както ти ми прости и плака със сълзи от кръв на Голгота. Затова ли и звярът във мене мълчи, целунат от теб, приютен от живота?

Владимир Стоянов е роден през1959 г. във Варна. Негови творби (стихове, литературна критика и история, авторски песни, преводи) са публикувани в редица национални и руски вестници, списания и алманаси, по-значими от които са: “Пламък”, “Език и литература”, “Везни”, “Кольцо А”, “Литературная учеба”, “Света гора”, “Простори”, “Море”, “Знаци”. Други са излъчвани в емисиите на радио и телевизионните центрове Варна, София, Москва, Одеса, В.Търново, Шумен. Автор е на поетическите книги “Ако повярваш”(1991 г., ДФ ”Бряг принт”,Варна), “Каменно хвърчило”(1993 г., изд. ”Роял -77”, Варна), “Нашествието на тревите”(1998 г., изд. ”Български писател”,София), “Небесен пчелин” (стихотворения и преводи, билингвистична, ЛА “Московский Парнас”, Москва, 2003 г.), “Параклисът на ветровете”(2005 г., изд. ”Захарий Стоянов”, София). Със свои авторски песни (текст, музика и изпълнение) участва в компактдисковете “Славянски венец” и “Душа душе” (2001 г., 000 МИЦ “Музпром– МО”, Москва).

ЦЕЛУВКАТА НА ЮДА                                                   На Нейко Генчев   Уморено мълчиш, но и мракът в очите ти свети. А бездарникът пие юнашки, бъбриво изпъчен до теб и пришпорва безумно един подир друг ветровете, изгладнели край празната ясла на този вселенски вертеп.   Боже, колко дълбоко море, потопило света до колене. Колко нищо незначещи дълги и мъртви слова. Като тромаво стадо възкръснали тъмни тюлени изпълзява все още ранена във нас гордостта.   Но бодливата тел на деня ни гори и затваря. Впива зъби в плътта и загърля – дивашки души. Ще преминеш през ситото. Целият свят се повтаря – ти си малкият принц сред потока от мъртви звезди.   Ето, тази усмивка е твоето цвете. Тази шапка е твоята детска мечта. Подари на поета стиха между редовете, за да мине разпънат на него света.   Подари на момичето стръкче любов за цинизма, с който стана пиар на нощта, обладало мига. На мъдреца без мяра раздай далтонизма, за да вижда различно случайните прости неща.   Под костурката слънчева все ще се срещнем отново. Знам, че ти си гласът, който нощем бълнува в несвяст: “Quo vadis, Domine?”. И целунат от Юда,свободен, се изправяш усмихнат в нозете на белия свят.

---

Нашите предци реставрирали статуите; пие им сваляме, фалшивите носове и протезите; на свой ред потомците ни несъмнено ще постъпват другояче. Нашето съвременно гледище представлява съвкупност от сполука и провал. Необходимостта да бъде пресъздадена една статуя в нейната цялост, като се прибавят допълнително - фалшиви крайници, навярно отчасти се дължи на простодушието желание да се притежава и излага на показ предмет в отлично състояние, което през всяка, епоха е било неразделна част от най-обикновената собственическа суета. Ала тази склонност към прекалено усърдие в реставрацията, характерна за всички видни колекционери от Възраждането, та чак до наши дни, безспорно е породена от причини, далеч по-дълбоки от невежеството, конвенционализма или пристрастието към недодялано копиране на оригинали. Навярно по-човечни, с различна и своеобразна чувствителност, поне що се отнася до сферата на изкуството, от което не са желали и очаквали друго, освен приятни усещания, нашите деди тежко понасяли гледката на тези обезобразени, шедьоври, следите от насилие и смърт върху каменните божества. Страстите поклонници на Античността реставрирали от любов и преклонение. От любов и преклонение ние рушим тяхното дело. А може би сме и повече привикнали с разрухата и раните. Отнасяме се с недоверие към оная последователност в пристрастието или в духа, която дава право на Торвалдсен да поправя Праксител. По-лесно се примиряваме тази отнета от нас, подслонена в музеите, а не както преди в жилищата ни красота да бъде красота надписана, номерирана и мъртва. Най-сетне нашето чувство за патос твърде сполучливо бива удовлетворено от тези накърнения; предпочитанието ни към абстрактното изкуство ни вдъхва обич към недостатъците и осакатяванията, които обезсилват, тъй да се каже, могъщия човешки елемент в това ваятелство.

И друг път сме го казвали – това е оригиналът, това са онези “Простори”, на които Издателство МС даде нов живот на популярното в миналото списание още през 2004 г.
И друг път сме го казвали - Издателство МС ООД притежава запазената марка “Простори”/ (190) BG (111) Рег. № 67807 (151) – Патентно ведомство на Р България (вж. 1 стр.). От края на 2004 г. издаваме сп. “Простори”, първо, като приложение на популярното в миналото сп. “Морски свят”, а от 2007 г., – самостоятелно.
...И друг път сме го казвали – години наред тогавашният червен общински съветник и председател на ПК “Култура, вероизповедания, медии” към Общинския съвет – Варна, Панко Анчев (в конфликт на интереси, разбира се) се опитва (и го прави!) да припечели от чужда собственост, вкарвайки в заблуждение и Общинския съвет, и чиновниците от Община Варна – да присвоява (от Община Варна) средства за финансиране на сп. “Простори”. Към тази схема за източване лакомо са привлечени “Медия проджект”, а по-късно и “Славена” ООД (разбирай памперси). За четири години този и онзи общински съветник и бивш председател на ПК и тези издателства отклоняват (Боже, тези не се наядоха, би казал Йорик!) повече от 200 000 лева, гласувани чрез общинските бюджети (работа за прокуратурата, май!). Днес тази схема отново работи – чрез конкурса на ОФ “Култура” 2014, въпреки острите ни протести фондът подари на “Славена” ООД и Панко Анчев 10 000 лева за проекта “Простори 61”! Ало, културнитге чиновници от Община Варна, как да ви наричаме?!...
Разбира се, че и друг път сме го казвали - от доста време се опитваме да отворим очите на общинската (културна) администрация, че това е посегателство върху чужда интелектуална собственост. Че това е интелектуално джебчийство– все пак, нали на Патентното ведомство на Р България е възложена правоохранителната дейност на интелектуалната собственост. Без съмнение, ще си потърсим правата! Смущаваща е обаче лекотата, с която Общинският съвет узаконява, а Община Варна финансира крадците. Днес тази схема отново работи. Да, да! Наистина ли нищо не се е променило, наистина ли тази общинска власт с нищо не се различава от онази крадливата, заради която се палеха хора пред общината!...
Варненските литературни творци имат правото на своето възстановено сп. “Простори”, но не на всяка цена, чрез зулуми!
Дължим го на своите читатели! Въпреки всичко.

     Почти 30 години Гаро Кешишян е на сцената на фотографското изкуство. Той е минал през всичките му значими прояви у нас и е получил най-високите отличия. Участвал е в престижните форуми на фотографията в почти всички страни на Европа, в САЩ и Канада. Донесъл е награди от Франция и Япония. Показал е свои самостоятелни изложби в Ла Рошел и Арл - Франция, в Лечестър - Великобритания, в Будапеща, Токио, Хюстън, Лос Анжелис, Ню Йорк, Копенхаген, Венеция. Отдавна той е сред големите във фотографията.
     "По-добре да изхвърлиш нещо полухубаво, отколкото да запазиш нещо полулошо". Вероятно този лично формулиран принцип, който Гаро Кешишян изповядва в работата и изкуството си, го е довел до неговия изключителен професионализъм като художник. Това обяснява почти "маниакалната" му взискателност към създаването и изработването на фотографиите, непонятното за мен пренебрежение към собствени и то чудесни творби или твърдението му, че едно от най- трудните неща за него е да направи истински добро копие. Когато все още не познавах добре Гаро Кешишян, си мислех, че всичко това е артистична поза. Всъщност ставаше дума за свръхпрофесионално художническо отношение. За да прилага обаче един художник подобен принцип в работата си, трябва и голям талант, и натрупан опит, и сила на характера, и много висок интелект. Това, което има Гаро Кешишян. Всеки, който опознае този мъж с посребрена вече коса и проницателни черни очи, разбира какво удоволствие е да се разговаря с него, да се слушат не само духовито и изразително поднесените вицове, но и дълбоките и оригинално изказани разсъждения за живота и изкуството. Винаги съм се учудвал на неговата поразителна жизненост, духовитост и енергия неща, които трудно оцеляват в чувствителните хора след многото тягостно преживени години в една затворена, тоталитарна обществена действителност. От нея не би могъл да остане незасегнат обаче и Гаро Кешишян, още повече, че неговият обектив го приближаваше много по-осезателно до реалните очертания на тази болна действителност. Той бе насочен постоянно към драстичните и житейски свидетелства, той запечатваше с безпощадна неоспоримост трагичните и истини. За какво друго може да говори серията фотографии, показващи набраздените с дълбоки бръчки и изцапани със сажди лица на леярите, грубоватите им фигури, странни пози и добряшки усмивки, внасящи още повече абсурдност в абсурда на почти средновековните условия на труд. Или хармоничните композиции от войници, чиито тела и изражения освен силно физическото си внушение носят и усещането за унифициране, анонимност и духовно обезличаване на човешкото същество. В подобен дух възприемам и една също известна серия от атлетични мъжки тела, излъчващи огромна сила и мощ, но и фашизираната агресивност и заплашителност на един чисто физически, бездуховен диктат. Много скръбна символика има и в няколко изключителни портретни образа - на все още стройна, но застаряваща и покрита с гъста мрежа от бръчки жена, или на полуголия старец-аскет, обърнат сякаш към неизвестността на отвъдното.
     Когато човек разгледа тези фотосерии, поразяващи с откровеното и крайно разголване на житейските сцени и роли; творби, пропити от екзистенциален дух, показващи абсурда и парадоксалността на социалните отношения, на почти непредполагаеми човешки състояния и съдби в българската и въобще в човешката реалност, тогава ще разбере болезнено- сериозните думи на иначе духовития Гаро Кешишян: "Усещах се като дънна риба. Там, на дъното, където всичко се отлага, където тинята се вдига при най-лекото движение и размътва водата, а светлината не достига, там нищо не е фотогенично. Игривите слънчеви зайчета на повърхността са разрешени и достъпни за други, привилегировани същества." Наистина много сили и внимание е отдал Гаро Кешишян на мрачното съществуване в дъното на обществото, на обезцветените и обездвижени дънни същества, които се сливат с тинята, за да не ги открият и унищожат хищните риби. Според него тоталната липса на какъвто и да е престиж на фотографията в България до 1990 г. се дължи на страха от нея, от нейната автентична неоспоримост при художественото фиксиране на живата, обществена реалност. Тя представлява своеобразна заплаха за Системата с документалната обективност на погледа си върху нейните черти и прояви. На фотографите се гледаше като на опасни, дори вредни хора, неконтролируеми и способни да проникнат под повърхността на нещата, да открият и покажат на всички нефотогеничното лице на дъното, на компрометиращите Системата и Държавата истини. Затова и най-добрите снимки почти не са били показвани, затова и репортажният подход във фотографията не бе достатъчно разбит, а натуралистичният поглед към "опъващите хомота" почти не се среща. Разбира се, Гаро Кешишян е преминал през всичко в художествената фотография, независимо че е направил първата си професионална снимка на 33-годишна възраст (вероятно пак според неговите свръхкритерии за качество).
     Освен драматичния натуралистичен поглед към "опъващите хомота" и социално-философските метафори, в творчеството му се срещат и поезията на пейзажа, и шокиращата откровеност на голото женско тяло, и сюрреалната атмосфера на странни ракурси, оригинално видяни и необичайно аранжирани обстановки. В една прекрасна и известна фотосерия, наречена "Безкраен глас", Гаро Кешишян показва как фотографският образ може да бъде изведен от обвързаността си с обективната, емпирична реалност, от която произлиза, да бъде художествено абстрахиран от нея и превърнат в идеална структура с изразително символично звучене.
     Художникът винаги е отделял специално внимание на портретната фотография, чрез която като страстен ловец на състояния търси странното, необикновеното, истинското в човешкото същество. В неговата невероятна галерия от портретни образи особено място заема цикълът "Арменци". Чрез лицата на своите сънародници Гаро Кешишян иска да намери и събере родовите ценности и добродетели, да покаже одухотвореността и нравствената сила на един народ с древна и голяма култура, разпилян по света от историческите колизии.
     Този важен за Кешишян проект беше показан пред публиката В Европа благодарение на щастливата му среща с една изключителна личност - италианеца Серджо Поджанела. Като опитен галерист, куратор и културолог той оцени високо артистичната работа на варненеца и го представи с няколко изложби В Италия, както и с великолепен каталог със 100 от най-добрите му фотографии.
     Провокацията от другите изкуства - особено музиката и изобразителното изкуство, към които Кешишян има по-специално отношение, винаги го е водила към крайно отдалечаване от илюстративното в изграждането и усещането на фотографската образност. За него изкуството, каквото и да е то по вид, е инструмент за изследване на света. Колкото по-фин е „скалпелът", толкова по-лесно и по-добре може да се разголи същността на света, човека и духовността му.
     А естетичното е упойката при този разрез. За Кешишян всички изкуства съдържат и някаква странна математика. Във всеки един момент от съзерцанието на творбата човек залага собствения си хикс и чрез него търси очертанията на неизвестното в самия себе си... В портретната фотография е много трудно да се осъществи пълен контрол върху творческия процес, защото има двустранно участие - на снимащия и на снимания. Успехът идва, ако се получи резонанс между няколко съставки на този процес - между фотографа, избрания модел и ситуацията, в която двамата се намират. Ако към това се прибави и резонанс между готовата творба и зрителя, кръгът ще се затвори. Гаро Кешишян успява да сглоби този сложен кръг по най-добрия начин. Различните хора допускат до различни пластове от собственото си битие. Разбира се, никой не може да изиграе нещо, което го няма в самия него. Дълги години фотографът води най-деликатната битка с хората, които е искал да снима - за тяхното доверие, за да се отключат и покажат в истинската си същност, която е най-интересна за окото на изкуството. Защото той обича да снима не актьори и модели, а естествени хора от живота. При това се опитва да надмогне последствията от три зловещи бича, които са деформирали нормалните реакции и поведение на хората страха, насаден в тях, фалшивия срам от проявите на естествената им природа, които са ги накарали да изпитват, и ниската култура. С подобни творчески възгледи Гаро Кешишян търси и визуализира не мимолетните ситуации, а принципно важното, дълбоко същностното, типологичното в света на човека. Той обича да се взира и да прониква чрез камерата си в глъбинните му потайности, в импулсите и бесовете на онази тъмна зона на психичното, която Юнг нарича „нигредо". Привлича го преди всичко еретичното, антинормативното, екстатичното, нарушаващото официалното статукво и общоприетите правила поведение. Защото той също е своеобразен еретик в българската фотография с откровенията си за обществените и личностните абсурди в живота.
     Когато отново се вглеждам в неговите творби, в невероятните състояния и категоричната форма, когато усещам тоталното им внушение като образно изразяване, интелектуална наситеност и философски мащаб, се убеждавам, че фотографиите на Гаро Кешишян са сред най-добрите доказателства, как от "лесно постижимото" чрез обектива точно копие на реалността може да се създаде трудно постижимото духовно пространство, каквото е изкуството.

     Георги Велчев Автопортрет, 1948

     Един от поредните тъжни парадокси в културното ни битие е, че днес, 50 години след смъртта му, художникът Георги Велчев все още не е достатъчно известен у нас дори в средите на професионалните историци на изкуството, а творчеството му не е получило заслуженото признание и място като на значим български класик, какъвто е в действителност.
     Защо ли името му е останало в сянка?
     Със сигурност той не е бил удобната и подходяща личност, която да бъде обсъждана и изследвана от художествените критици и историци през 40-те, 50-те и 60-те години на миналия век. За тях Георги Велчев е бил художник, живял и работил “на запад”, в Европа и в САЩ, а това само по себе си вече е опасно за тогавашната културна ситуация. Въпреки че той не донася в живописта си авангардни европейски черти и влияния, все пак е твърде рисковано да бъде посочен от официалната критика като талантлив и голям автор. Още повече че Георги Велчев продължава да създава камерните си поетични пейзажи и портрети и не възнамерява да се отдаде, както това правят много негови колеги – на революционни, работнически и селски теми, силно толерирани в този период.

     Георги Велчев
     Бойно скривалище 1917

     През 1931 художникът се завръща от големия цивилизован свят в малката българска провинция и неизбежно попада в нейните дребнави и ожесточени отношения - идеологически, съсловни и колегиални. Той е пропътувал много страни и е преживял доста страдания. Но най-много и най-болезнено е страдал в собствената си страна и в родния град Варна, където се среща с посредствеността и агресивността на едно ново, провинциално квазиобщество, опияняващо се от ролята си на морален и естетически ментор спрямо творците. Георги Велчев е бил горд, доблестен и свободолюбив човек, непреклонен и откровен в изразяването на възгледите си. А те не са били никак възторжени по отношение на политическото и културното ни развитие в края на 1940-те и началото на 1950-те години. Високо интелигентен, а и не скриващ склонността си към бохемско поведение, той моментално е предизвикал върху себе си най-тежките обвинения от срана на ограничения тоталитарен манталитет на властващите - били те администратори, ”общественици” или художници. Оказва се неразбран и отхвърлен от онова общество и умира беден и изоставен на 16 април 1955 на 64-годишна възраст. Най-известният му автопортрет от 1948 показва зрял, изпълнен с достойнство и воля творец, в чийто поглед обаче се таи скептицизъм и разочарование.
     Това е трагичният край на Георги Велчев, в чийто живот и изкуство особено в България трагизмът е често изпитвано и изразявано състояние. Неговият житейски и артистичен път обаче е изключително интересен и духовно богат и аз предпочитам да погледна към креативната природа на художника именно чрез него.
     Роден е на 18 ноември 1891 във Варна. Родителите му са от Жеравна. След като се преселват във Варна, баща му Атанас Велчев отваря първата в града книжарница - факт без съмнение с благотворна роля за младия Велчев. Още като ученик той успява да посети Ермитажа и Третяковската галерия. Съдейки по собствените му екзалтирани впечатления, документирани от Вичо Иванов, срещата със световните шедьоври е имала съдбовно значение за избора на пътя. През 1910 започва следването му по живопис в Държавното художествено-индустриално училище в София. Първата световна война обаче го прекъсва на два пъти и като много други художници Георги Велчев е на фронта, където дори попада във военнопленнически лагер във Франция. Поради това той завършва следването си едва през 1920. Учи при големи художници като Иван Мърквичка и Стефан Иванов, от които великолепно усвоява стабилните академични основи и професионални умения в живописта.
     Но младият художник тръгва по друг път, различен от академичния реализъм и обвързаността с традиционната естетика. Още в най-ранните си творби Велчев проявява склонност и вкус към една по-модерна и освободена живописна образност, която гравитира към импресионистични, постимпресионистични и символистични интонации. Няколко чудесни камерни творби от 1917, 1918 и 1920, изобразяващи бойни скривалища и наблюдателници и изпълнени в обичаната от него гвашова техника, доказва това твърдение. В тях призрачната, студеносиня лунна светлина, заснежените окопи и входове на скривалища са оживени и раздвижени от постимпресионистичната игра на светлосенъчни ефекти и миниатюрни цветни мазки. Тези най-ранни рисунки представят, освен свободния живописен и новаторски импулс и много характерен и привлекателен за художника мотив: входа, прохода, преминаването от едно пространство в друго, вратата към нещо неизвестно и загадъчно. Силният интерес към тази смислова, символична и композиционна тема се потвърждава в доста от най-добрите му по-късни работи - в няколко варианта на “Арката “ при Тюленово, във “Вратниците”от Жеравна и Котел, в “Мостовете” от Трявна и Габрово, в “Кът от Тетевен”.

     Георги Велчев
     Автопортрет – почивка, Мюнхен 1923

     Всъщност Георги Велчев се оказва в едно поколение с художници като Сирак Скитник, Николай Райнов, Иван Милев, Васил Захариев и някои други, които в края на 10–те и в началото на 20–те години се опитват да се противопоставят на традиционния реализъм и да внесат в българското изкуство обновителна художествена и интелектуална енергия от европейския модернизъм. Почти всички от тази общност са получили образованието си в големите културни центрове на Европа. Вдъхновителят на тези новатори и най–страстният привърженик на модерната естетика и особено на експресионизма е Гео Милев. В края на следването си варненският художник е виждал първите артистични прояви на някои от споменатите художници, познавал е Гео Милев и е създал негова портретна рисунка. Още в началото на пътя си той е приел в себе си духа на модерното изразяване.
     Сигурно точно поради това той заминава през 1920 за Париж, където в продължение на три години обогатява живописните си познания и художествената си култура. Сведенията, че е специализирал при постимпресиониста Пиер Бонар, не могат да бъдат потвърдени със сигурност. Но великолепните маслени и гвашови творби, създадени в Париж между 1920 и 1922, безусловно показват привързаността му към пластичната стилистика на Бонар и към естетическите принципи на Набистите (от староеврейски - Пророци), сред които освен Бонар са и такива големи имена като Морис Дени, Вуйяр, Волотон, Майол. Тази група, формирана в последното десетилетие на ХIХ век и все още активна през 20-те години на XX век, се обявява срещу натуралистичното и реалистичното изобразяване в изкуството и се стреми към автономността на художествения език.
     Набистите създават символистично изкуство, фаворизиращо естетическата ценност на поетичното съзерцание, на романтичния, а понякога и мистичния поглед към природата и човека, на чувственото преживяване и духовното вглъбение. В търсене на идеалната, но утопична хармония между изкуството и живота, те изграждат един естетски, изтънчен картинен свят с освободена от традиционната реалистична обвързаност форма, подчертаваща силната си самостойна роля в образното и емоционалното внушение. Основният им теоретик Морис Дени казва през 1890, че “една картина, преди да бъде изображение на битка, женски акт или някакъв анекдот, е преди всичко повърхност, покрита с цветове в определен порядък.”

     Георги Велчев
     Париж, парк Монсо, 1920

     Явно Георги Велчев е усетил тези принципи като най-близки до артистичната си нагласа. А и още в най-ранните му творби преди Париж има подобно звучене. Чудесно превъплъщение на тази естетика откривам в серията маслени и гвашови пейзажи от парижкия парк Монсо и Булонската гора, изградени в изящен поантилистичен стил, носещи лирични настроения и едно особено, самотно тайнство. То ще присъства по различен начин в почти всички негови работи и по-късно. Творбите на Георги Велчев от парижкия му период са изключително силни и те, въпреки че са създадени извън България и са повлияни от френското изкуство, са единственият по рода си постимпресионистичен и особено поантилистичен тон в кратковременния български модернизъм в началото на 20-те години на ХХ век.
     Във Франция художникът пътува, прави изложби, продава успешно и получава ласкави критически отзиви. През 1923 той пребивава в Германия - Мюнхен, Берлин, Бремен. Има добре приети изложби в Карлсруе и Висбаден, броди и рисува в планините на Тирол. От този период са останали гвашови рисунки - няколко великолепни автопортрета, правени в Мюнхен, и пейзажи на тиролски селца, изпълнени в сива, хладна тоналност. Но в Германия Велчев преживява нещо много важно както за него като млад художник, така и за българското изкуство като културен факт. Той е поканен от Хайнрих Фогелер, основател на знаменитата художническа колония във Ворпсведе край Бремен, и пребивава в нея три месеца. От там е запазен гвашов пейзаж и единственият открит досега саморъчно написан документ - писмо върху три 500-маркови банкноти до колегата му Кирил Дюлгеров, в което той споделя възторжените си впечатления.
     Така талантливият варненец е забелязан от известния символист и експресионист Фогелер, приобщава се към интересна артистична и интелектуална среда, става, макар и за малко, част от значими културни процеси и обновителни движения. В този много важен за цялото световно изкуство период Георги Велчев е просто европейски художник, който осмисля и жадно приема импулсите на художествената ситуация в самите центрове на стария континент. В тези години той посещава и Италия и се запознава с шедьоврите на древното и новото изкуство. И той е от породата на страстните пътешественици като съгражданина си Борис Георгиев, които осъзнават огромния смисъл и значение за собствения си дух и изкуство на движението, познанието и свободното общуване в една космополитна културна среда.

     Георги Велчев
     Кът от Тетевен, 1937

     Изглежда европейското пространство не му е било достатъчно, защото през 1924 Георги Велчев е вече в Ню Йорк, където пребивава до 1931. След трудните начални години, в които е и градинар, и фабричен работник, той рисува усилено и прави осем изложби. Получава добри отзиви, продава успешно, създава и стенописна творба на тема “Войната между Севера и Юга”. Продължава да пътува до Маями, Сан Франциско, Филаделфия, посещава Канада и Хавайските острови. Каква по-вълнуваща съдба за един художник !
     “Голямата депресия” в Щатите към 1930 се отразява зле и на Велчев. През 1931 той е принуден да се завърне в България, където остава до края на живота си. По пътя към Европа обаче четиридесетгодишният художник посещава Австралия и Китай, а когато стъпва на стария континент, успява да подготви и представи две изложби - в Париж и в Лондон.
     От годините в Америка няма запазени други произведения освен един автопортрет от Канада. Съдбата не е благосклонна към варненеца, а и към нас, историците на изкуството, защото на кораба, с който се завръща в Европа, изчезват два куфара, пълни с творби. Голяма част от създаденото от Велчев остава пръснато по света. За щастие при краткото си завръщане в България, преди да отпътува за САЩ, художникът донася свои работи от годините, прекарани във Франция и Германия. Сега ние разполагаме с около 20 от най-силните му работи, които го представят като новатор за българското изкуство, обърнат към модерната автономна креативност.
     След завръщането си Георги Велчев живее и работи в родната си къща във Варна. В България той продължава неуморното си пътуване - в села и градчета, в планински и крайморски места. Обогатен от познанието за огромното културно пространство на света, с някаква особена, тъжна аристократичност, която прозира от автопортретите и фотографиите му, художникът съзерцава чрез изкуството си живота на малкия български свят. Той създава в картините си поезията на слънчевите дворове, на открехнатите стари вратници, на мостове и чешми, на селски и градски къщи и улици. В този тип картини той е съизмерим и съпоставим с художници като Никола Танев и Данаил Дечев. Но най-силно е привлечен от морето като изобразителен мотив, може би защото го познава отблизо. Вглежда се чрез живописта си в неговите светли и тъмни, спокойни и бурни лица, предпочита да интерпретира изпълнената с богата символика среща между морската шир и самотния скалист бряг. Тези пейзажи почти никога не са радостни като настроение, в тях витае особено напрежение, някакво драматично предчувствие. Почти винаги те са безлюдно пусти, човекът и неговото присъствие сякаш са ненужни. В някои морски пейзажи се долавя символистичен дух, който понякога ми напомня за големия европейски символист Арнолд Бьоклин. Вече съм убеден, че маринистичните творби на Георги Велчев са ненадминати в българската класическа живопис. Изложбата, която ще представя през април - моретата на Александър Мутафов и на Велчев - ще илюстрира този факт.
     Художникът постига изключителна автентичност и сетивно въздействие на изобразената природна среда. Невероятното усещане за материалност, за субстанцията на сухата скала и морската пяна, на водата, движението на вълните е създадено с лекота, сигурност и умение, които имат само големите майстори. Свободният и овладян живописен жест, внасящ експресивност в картинната структура, богатите и сложни колоритни хармонии явно свидетелстват за силно емоционалния темперамент и високата професионална култура на този класик на реалистичния образ.

     Георги Велчев
     Скалист залив на остров Св. Иван, 1934

     В България Георги Велчев не може да продължи в посоката на по-модерната постимпресионистична живописна интерпретация, в която отначало работи, тъй като нагласа и вкус към подобно изкуство почти липсват в тогавашната обществена и културна среда. Тя е силно привързана към традиционното реалистично изразяване. За годините след 1944 са немислими всякакви модернистични опити. Реализмът на Георги Велчев в този по-късен период на творчество обаче е обогатен от импресионистични и символистични тонове, които му придават особено обаяние: романтична тайнственост и драматизъм, духовно съзерцание, сетивно любуване на природата, светлината и материята. Онези естетически опори, които художникът изгражда в младостта си и в Европа, продължават да живеят в картините му, макар и по друг начин и в различна форма.
     От девет години къщата-музей “Георги Велчев” във Варна, която с дълги прекъсвания съществува от 1961, прави сериозни усилия да изследва и популяризира професионално изкуството на големия художник. В 1996 за първи път успях да покажа творбите от толкова важния период на пребиваването му във Франция и в Германия, които го поставят в друга светлина. Освен моите текстове напоследък бяха публикувани две сериозни студии от доц. Ружа Маринска. Това ме обнадеждава, че името на Георги Велчев ще излезе от забравата и ще заеме достойното си място в културната ни история. Защото всеки ден, когато погледна автопортрета от 1948, разчитам в изстрадалия му поглед тежък въпрос към всички нас: Ще бъдем ли по европейски цивилизовани, както е бил той?

 

Георги Венин СЪБЛАЗЪН Във Топ-капъ е топло – по капата на двора са накапали слънца. След позамрялото преддверие на златните часовници, които като златни квачки кълват зрънца от златните минути на империята, прекрачваме във оръжейната съкровищница. И още тук започват да се ронят сложните оксиморони – живи мощи: Оръжие – съкровище; бижутериен склад за смърт: взривоопасна смесица! (Но само за умислени съзнания.) Какво шокиращо великолепие! Какви изкусни съзидания… С пленени зèници, пленително очите ми се възхищават. Естествено! Не е ли възхитителен всеки детайл от тази ювелирна прелест! Какво умение! Какво неустоимо и вълшебно въображение! Над всеки безподобен орнамент очи са бодени, вторачени във съвършенството. Но „да бодеш очи“ звучи тук някак си злокобно. Със сигурност такава красота не ще спаси света. Тя го убива… убийствено красиво… О, кой измисли адската „естетика на злото“! Кому е нужно ловният му нож да е прекрасен като огърлица, с която светските лъвици лукаво удвояват своя сексапил? Защо е този страховит разкош на сабята, която ще пронизва с дивашка първобитност нечий гръден кош? Със стил! Безумие е сръчни гении да впрягат майсторско усърдие, за да обкичват с диаманти оръдия за смърт и заедно с това – безсмъртни образци на красота, за да пронижат с остървение ребра на нечие предгърдие и по сълзите диамантени да капе кървав дъжд. Обезглавяването и прострелването стават ли по-приемливи, извършени с красива слепота! Ако наистина естетиката ще е етика на бъдещето (горкият Горки!), дали животът не подготвя края си, като извайва бляскави оръжия. Като лукави уговорки.

В сарая на човечното художество единствено самоубийството би оправдало и остротата, и овалите, и филигранността на ножовете и камите, на сабите и ятаганите. Уви, султаните не се пробождат, тираните не се самозатриват. Навярно са възпитани във почит към изкуството и не желаят да зацапват  с мръсната си кръв такава дивност от лезвиета, от дула и от изкусни ръкохватки. Би трябвало пищовите откатно да проритват само когато предстои дуел със себе си! …Излизам под залязващото слънце и мисля: Човечеството днес върви към пропаст смъртна, но без финес и идеали, без мисия, без порив за добро. Какво е новото? Не виждам ново. Угасва неродено зарево. Пак хвърляме усилия на нищи да ваем известената си гибел с изящество – това ни утешава, вместо да сътворяваме красив живот, непоносимо хубав – толкова непоносимо, че с нищо да не ни привлича краят. Поне, човечество, си прободи сърцето, срежи си вените с поредното лъже-изкуство! За да е драматично, патетично, бляскаво, сияйно. Но не очаквай ръкопляскания. Зрителите на оръжия от Топ-капъ са заслепени. ДУМИТЕ                          На мене си   Внимателно със думите, умнико! Бъди сапьорът пред кортежа им. Защото те са мини под езика ти: той ги взривява – или обезврежда. С душата си търси траншеите – с фугас в полето на отсрещната душа и преди да се обади мъчният ти глас, се увери, че и началото, и краят на нужния фитил са във сърцето ти и няма да събудят сълзи от безсилие, които да удавят пламъчето искрометно. Внимателно със думите, войнико – и мините са твои, и фитилът… Нека духът ти да е извор на езика ти

     Фарът Св. Николай на Варненския пристан. Уроците не свършват...

     Дъждът е по бургаски буен. Няма и десет минути откакто почнал, а вече черни ручеи от въглища са се устремили към ръба на кея, откъдето скачат във водата, за да направят морето наистина Черно.
     Около вагона, който излезе от релсите, няма никой.
     Дъждът отмива и отми въглищата, конто така бяха настлали релсите, че колелата на вагона тръгнаха по тях след завоя и се намериха на кея...
     Корабът стои на шест-седем метра от там. Не може да прилепне плътно до кея, защото при разтоварването на всеки кораб от кошовете на крановете падат всеки път най-малко трийсет-четирийсет килограма въглища. След всяко загребване падат. И тъй, неусетно за около година се натрупват, че килът на кораба опира в тях и стои далече във водата.
     Гледам и мислите ми неусетно тръгват натам, към оня кът от остров Сардиния, където бяхме скоро. Там, на втория по големина остров в Средиземно море - Сардиния, край югозападния му бряг на атласа можете да видите две островчета, големи колкото лещени зърна. Това са островчетата Сан Пиетро и Сан Джорджо. Те пазят от югозападните и западните брегове
     Портовесме.
     Портовесме всъщност е само пристанището, флотационната фабрика и топлоелектрическата централа. За тази ТЕЦ нашият кораб “Верила” докара, по документи 9271 тона въглища, натоварени от украинското пристанище Мариупол.
     На триста метра на запад от оградата на Портовесме, малко след кръстовището на пътя, който води навътре в острова - към градовете Карбониа, в Еклессиа, табела показва, че влизаш в Портоскузо.
     От единия до другия край на това градче стигаш точно
     за двадесет и седем минути; ако тръгнеш от залива ще пресечеш
     градчето точно за тринайсет минути.
     Че не от вчера Портоскузо стои на този бряг, показват историческите му забележителности - корабостроителниците. От тринадесети до седемнадесети век тук са строени кораби – със здрави дървени корпуси и с платна. Защо по-късно тук вече не строят дървени кораби показват олиселите хълмове наоколо - до ХУП век хълмовете са били покрити с гори, от които са секли дърветата за корабите. Свършили дърветата - и за корабостроителниците напомнят паметните плочи по стените и недовършен кораб от кила на който ребрата стърчат тъй, че корабчето прилича на скелет на голяма риба.
     Има и скромна кула, строена с тукашни камъни. Тази малка крепост пазела и корабостроителниците и Портоскузо откъм чистата вода, откъдето можело да ги нападнат. На двайсетина метра от кулата - скромен паметник с изкривена самолетна перка на върха. От плочата имената на Ивано, Джовани, Адриано
     и още неколцина напомнят, че дебаркирането на съюзническите войски през 1943 г. е било едновременно на Сицилия и на Сардиния. Тук не е било главното направление на удара, но и тук са воювала и загивали хора.
     И още една забележителност има Портоскузо - в най-закътаната част на заливчето, около което се струпали къщите на Портоскузо, е малкото, гъсто населено пристанище за яхти. Всяка яхта показва колко е дълбок джобът на собственика й. А край хелинга, заобиколена от дебели и сиви като слонски крака палми и зиморничаво настръхналите иглички на туйята - божето
     дръвце - е най-личната къща в Портоскузо. Боядисана в слънчево жълто, с бели ленти около прозорците - като нимби - строга като учител, доброока като ученичка - тази най-лична къща в Портоскузо е приютила не общината или полицейския участък, а градската библиотека. Един град, който е дал най-хубавата си къща за библиотека, никога не може да се забрави!
     Арх. Спиридон Ганев - хотел Мусала Палас

     В дворчето на библиотеката - лятна читалня. Момичета и момчета са винаги на разположение - на местните хора – да върнат прочетената книга и да вземат нова, на гостите, дошли да приседнат и разлистят вестник. Ако някой пожелае - момче или момиче ще притича услужливо до близкото заведение и ще му донесе разхладителна напитка - аранча (портокалка), кола или
     джинднър бира. Има вестници на италиански. А за гостите от яхтите - и на френски, немски, английски. И на руски има - даже “Спутник”, “Московские новости” - отпреди две седмици.
     Когато се смрачи, сгъваемите маси на читалнята се прибират. Малката брезентова къщичка откъм улицата вдига едната си стена - скоро от барчето полъхва омайващ дъх на кафе и приятна, тиха музика. Можеш да си купиш и грамофонна плоча или албум. Само нашенец ще се изненада, че мургавите, черните или белите като паламида немски, английски, френски или американски изпълнители звучат само на италиански. И по радиото,
     по телевизията - РАИ - държавната - се говори и пее само на италиански. И в цяла Европа, към която сме се наканили да се упътим е тъй. Няма “глобализация”, няма замърсяване на околната среда с чужд език.
     Вечерно време дворчето на библиотеката се превръща в танцова площадка, на която ние веднага бихме лепнали табелата “Дискотека” (което всъщност значи “Грамофоноплочарница”).
     Това беше първият урок от първата вечер тук, в Портоскузо, край Портовесме на остров Сарденя, както благозвучно, ласкаво наричат острова си тук, вместо бодливото Сардиния.
     В Портовесме, на неговите седем корабни места, се работи сутрин от седем и трийсет, след обяд до седемнайсет часа, с час и половина почивка на обяд. До десет часа вечерта се движи само корабчето “Портофранко”, което превозва от и до островчетата пътниците и техните автомобили.
     Корабите се разтоварват с автокранове. Преди да започне разтоварването, от всеки хамбар, от който ще се разтоварва до десетина метра навътре по кея се постилат големи брезенти. Автокрановете трупат въглищата на кея, откъдето
     фадроми ги товарят на двадесеттонни камиони. Всеки камион тръгва, след като двама млади, начинаещи докери покрият кашона и внимателно завържат покривалата тъй, че бучица въглища да не падне от камиона. Всеки час от входа на пристанището до края на кея минават камиони-цистерни, които поръсват отлетелия настрана въглищен прах и флотираната алуминиева руда.
     Спре ли разтоварването привечер, автокрановете се оттеглят към кейовата стена, фадромите внимателно обират въглищата, прибират се и въглищата, нападали по брезентите. След това по кея почват да шарят две камиончета-аспиратори (като тези, с които у нас се прибират боклуците край бордюрите на тротоарите). Те обират останалите въглища. След тях отново идват камионите-цистерни - сега вече със силни струйки вода - измиват кея. През скарите на специалните канали нечистата вода се стича в подземен утайник, в който въглищата се утаяват и прибират.
     Само половин час след свършването на разтоварването по кея можеш да вървиш по бели чорапи, без да се изцапаш.
     Само час, след като слънцето слезе към хълмовете на островчето Сан Пиетро, по кея, по вълнолома, идват на вечерна разходка местни хора и курортисти. И край кея, и зад вълнолома се виждат излезлите на вечерна разходка с хапка риби. Светлите им коремчета проблясват в хлорофиленозелената вода като ония огледалца, с които хлапаците навсякъде по света пълнят очите
     на момичетата с весела светлина.
     На стотина метра от вълнолома, на плажа, грижовни майки с вик измъкват от ласкавата вода хлапаци, които магнита на морето здраво държи.
     И тъй - три дни в Портовесме край Портоскузо.
     Три дни уроци и за нас, и за украинците - и в Мариупол, и в Южннй, и в Бердянск газим въглища или руди до глезен - също както в Бургас, ТЕЦ - Варна или Варна-запад. Жените и децата, които идват при нас на кораба или пътуват с нас, преди да слязат, обуват пластмасови торбички – от малко-малко да опазят чисти краката и обувките си. Стотици тонове въглища разнасят сухи ветрове или отнасят в морето дъждове. Като този дъжд, от който тръгнаха мислите ми към големите уроци на малкото пристанище Портовесме.

ЖИВКО СОТИРОВ