Търсене в сп.Морски Свят

Списание за литература и изкуство

Резултати от търсенето

Заглавие

Градът в окото на морето.
“The Town in the Eye of the Sea”.

Рубрика

Дискусия | 2005 / май

Съдържание

Спомен за Коста Терзистоев - изтъкнат варненски художник-фотограф, изкушен през втората половина на миналия век и от магията на киното

В един от своите бележници съм записал: “В миналото към Варна се отправяха наши и чуждестранни кинематографисти, за да заснемат по крайбрежието документални, научно-популярни и части от игрални филми. Може да прозвучи странно, но нашият град с природните си дадености имаше реална възможност да се превърне във втори център за българското кино.” Споделеното убеждение е на КОСТА АТАНАСОВ ТЕРЗИСТОЕВ, изтъкнат варненски художник-фотограф (изкушен през втората половина на ХХ век и от магията на киното. Бележник, съхранил негови мисли, споделени по време на сутрешни разходки край морето, когато (се ражда утрото) на изплавалото от хоризонта огнено слънце очертава искряща водна пътека. към новия ден. Тогава прошепваше: “Мисли за нещо хубаво, за да го постигнеш.” Всъщност какво постигна през своя осемдесет и девет годишен живот творецът Коста Терзистоев?

Роден е през 1891 г. в Енеджи, Лозенградско, а от 1906 г. изучава при тревненски майстор тънкостите на фотографията. Като пленник през Първата световна война работи във фотоателиетата на Атина, а от 1920 г. се установява във Варна и с брат си Ангел Терзистоев открива “фотографически ателиета за художествени снимки”. По-късно самостоятелно ръководи известното в града, в близост до училище “Сулини”, фотостудио “Етюд”.
Извън стотиците портрети погледът на художник-фотографа Коста Терзистоев е привлечен от забележителната архитектура на стара Варна и красивите околности. Но най-вече от морето - романтичните изгреви, пенестите вълни, искрящите светлинки над водната повърхност, рибарите, лодките, мрежите... Често в компанията големият художник-маринист Христо Каварналиев. В продължение на няколко години, с фоторепортажи и пейзажи, отпечатани в местната и столичната преса, Коста Терзистоев се утвърждава като обективен летописец на всекидневието на морския град. През 20-те и 30-те години на миналия век авторитетното списание “Морски сговор” е богато илюстрирано с негови снимки. Софийската “Илюстрована седмица” отделя място предимно на събитийните му репортажи, сред които тържествата за 50-годишния юбилей на Морското училище в присъствието на цар Борис III, царица Йоанна, принц Кирил, принцесите Евдокия и Надежда... Снимки, снимки, снимка - студийни портрети на известни варненски фамилии, пейзажи с впечатляващи композиционни решения, репортажи от откриването на новата железопътна гара, морските бани, мразовитите дни на 1929 г., училищно строителство, селскостопанският събор -1935 г., политически демонстрации, разбиване вратите на варненския затвор... Всички с усет към красивото, актуалното и винаги с пристрастие към паметта на Варна.

     В края на 1928 г. вестникът за култура и обществен живот “Морско ехо”, издаван във Варна, известява: ”Фотографските ателиета “Етюд” на братя Коста и Ангел Терзистоеви на ул. “Шести септември” и “Владислав” за художествени снимки разполагат с филмов апарат и се приемат поръчки. “Това е времето и на друг изтъкнат фотограф-художник, заснел вече през 1926 и 1928 г. варненските филми “Курортен сън” и “Когато любовта говори” – Панайот Кенков, а любителският киноклуб е обединил приятелите на белия екран. В града се издава специализиран вестник за филмова информация, реклама и конкурси “Киноек” с редактор Александър Бегажев. Но преди всичко е времето, когато над двадесет игрални филма, създадени от Васил Гендов, Борис Грежов, Кеворк Куюмджиян, Васил Бакърджиев, Николай Ларин... творят историята на българското киноизкуство. След подготовка, Коста Терзистоев уверено решава да навлезе в примамливите пластове на киното, да насочи филмовия си апарат “Ернеман” към красивото и интересното в града и околностите, към известни личности и родове. Но и към сюжет за игрален филм. В потвърждение на тона вестник “Черно море” през февруари 1929 г. информира: “Напоследък филмовото изкуство във Варна се подема енергично. Освен г-н Панайот Кенков един сериозен ратник в това поле е нашият съгражданин г-н Коста Терзистоев. Със своя опит и познания във фотографското изкуство той се заел да създаде кинофилмов отдел към своето фотографско ателие “Етюд” с всички необходими инсталации и апаратури. Освен това има вече съдействието на художници, писатели и специалисти, с чиито помощ и ръководство ще снима скоро първия си филм. Поздравяваме г-н Терзистоев и вярваме, че неговите усилия ще бъдат добре преценени от интелигенцията във Варна и страната.”
     Два месеца по-късно варненци научават любопитната новина, че Коста Терзистоев от няколко дни е в София за купуване филмова лента, необходима, както съобщават вестниците, “за филма, който ще се инсценира през пролетта или лятото. Приготовленията за този филм са почти привършени. И предстои да се подбере необходимият антураж от любители, които ще участват в него. Сценарият се подготвя от наш познат сценарист. Частната инициатива и тук се явява първа, за да допринесе пропагандиране хубавите ни курорти”. Подготовката за мечтания игрален филм бавно заглъхва пред шумно рекламираните предстоящи демонстрации на говорящ филм във Варна - лятно кино “Палас”, от главния директор на германска филмова къща.
     Междувременно на 7 юни 1929 г. се случва любопитно, неповторимо събитие, на което варненци се любуват с нескрит интерес. Предизвикват го 36 италиански бойни хидроплана, които прелитат над града и кацат във Варненското езеро. Онзи вестник “Черно море” приповдигнато огласява: “Гледката беше великолепна. Целият град бе се стекъл при бреговете на езерото да им се любува. Хвърчилата като 36 фантастични допотопни бели птици с разперени крила плуваха като голямо ято чайки над гладките води, обливайки корпусите си с бистри струи. Преживяхме ново време - на автомобила, на радиото, на аероплана. А там, в стоманените гърди на тия птици, видяхме да се демонстрира съвършената сила на италианския технически гений. Възторзите пред тези чудновати птици и обаянието им карат всекиго да се замисли: ето го утрешния ден, ето ти средствата за борба за живот и смърт там горе, във въздуха, в безкрайните небесни ширини...” Сред стотиците варненци, независимо един от друг, с кинокамери в ръце са Коста Терзистоев и Панайот Кенков, които заснемат събитието. (Тъй като в случая става дума за Коста Терзистоев, проследяваме само неговия разширен филмов репортаж. Резултатът се заключава в следното - филмовият материал веднага е проявен и седмица по-късно прожектиран в Държавното ученическо кино (по спомените на К.Т.).

Отново оня в. “Черно море” информира: “На 15 юни 1929 г. имахме случая да присъстваме при прожектирането на филма “Посрещането на италианската въздушна ескадра във Варна”, снет от нашия съгражданин г-н Коста Терзистоев - фото “Етюд”. Останахме силно изненадани от ясните и добре сложени технически снимки и от добрия подбор на моментите. Наистина това е един добре изработен филм, който по нищо не отстъпва на европейските. На прожекцията присъстваха много вещи лица по киноизкуство, които се изказаха много ласкаво, както и италианският консул в града, който откупи първото копие за Италия.” Дали е правено второ копие, е неизвестно, а и самият Коста Терзистоев в преклонната си възраст не можа да установи това. Всъщност с доказателна стойност се налага фактът - такъв късометражен репортажен филм е реализиран, прожектиран и изпратен по дипломатически път в Италия. В случая печели само историята на българското кино, в която още съществуват неизследвани пространства.
През август същата 1929 г. във Варна се открива 16-ят национален колоездачен събор с участие на 1000 колоездачи от всички дружества. Огласената програма отново привлича вниманието на варненци, които часове пред катедралния храм аплодират колоездачите и техния воевода Кършинов. Главната улица до градски колодрум, по която дефилират съборяните, и трибуните над бетонната състезателна писта се огласяват от приветствените възгласи на многолюдното гражданство. След молебен, отслужен от митрополит Симеон, Н.В. Цар Борис III прави преглед на строените колоездачни дружества, които преминават в церемониален марш. Всичко това, видяно и заснето от Коста Терзистоев, за да се превърне в още един репортажен филм, прожектиран също в Държавното ученическо кино - Варна. Но и тук времето не е оставило следи.

     Защо все пак Коста Терзистоев не опита и в игралното кино?
     Преди всичко принудителното примирение пред настъпващата нова епоха на световния филмов екран, когато “великият ням” проговаря и започва триумфът на говорящия филм, а множество утвърдени кинематографисти заживяват със спомени от близкото минало. Коста Терзистоев беше категоричен: “Навлизането на звука в игралното кино изискваше големи финансови възможности, каквито нямах. Те решиха края на мечтите ми. Оставаше възможността да продължа в документалното и научнопопулярното кино. Такъв е животът!” И той заснема “Дърводобив в с. Долни чифлик” - откупен от собственика на предприятието, и “Река Камчия - от Пода до устието”, “Посрещането на цар Борис III и царица Йоанна във Варна след тяхната сватба” (последният по данни от сина му Енчо Димитров).
     Това е и краят на неговото кинематографично дело. Като художник-фотограф е многократно награждаван, бил е председател на фотографско дружество и директор на “Българска фотография” - Варна. Умира през 1990 година.

ГЕОРГИ СМИЛЕНОВ

“The Town in the Eye of the Sea” – a memory of the famous art photographer Kosta Terzistoev by Georgi Smillenov.

Заглавие

Гювен Туран

Рубрика

Съвременна турска литература | 2007 / юни

Съдържание

Роден през 1943 г. в Герзе (Синоп). След колежа в град Самсун завършва английски език и литература във Факултета по език, история и география на Анкарския университет, където известно време работи като асистент. По-късно се премества в Истанбул и работи като преподавател по английски, текстописец в рекламния сектор и редактор в едно от най-големите турски издателства „Япъ Креди”.
Първото му стихотворение е публикувано през 1962 г. Досега е издал следните книги с поезия: „Слънца... Сенки...” (1981), „Подир” (1982), „Тълкувания на любовта” (1990), „Четири сезона в един албум” (1991), “Полетът на Икар” (1993). Публикувал е романите „Далян” (1978), „Сама ли си?” (1987), „Чайката с хладните пера” (1992). Негови сборници с есета и критика са: „Себепрочитане” (1987), „Светлобакърено” (1994), „Живот с литературата” (1996). Превежда Кенет Рексрот – „Любов и бунт” (Избрана поезия, 1991), Мирослав Холуб – „Безгранична е поезията” (Избрана поезия, 1993), Луис Глук – „Избрани стихове” (1994).

* * *

В РАЗРЕЗ СЪС СЕБЕ СИ

Не трябва да има градове,

в които се установяваш,

а домове,

в които живееш,

и без нищо да оставиш –

да ги напускаш...

Най-скъпи са местата,

където чувстваш носталгия

по езика си, разбира се.

Прегръщаш всичко с по-голяма страст,

мислиш, мечтаеш…

Но непременно трябва да имаш едно детство:

Дом, при това – с градина, улици...

Ако си късметлия,

да има и един бряг,

на който си гонел едри раци…

Но встъпиш ли на 15,

трябва да се откажеш.

Адресът ти,

ето така трябва да се изпише:

Навсякъде да стигнат приятелските писма,

както и да се завръщат отвсякъде.

17 януари 1982, Анкара

Заглавие

Д-р Христо Боранов щеше да е на 70 години

Рубрика

24 април 2014 | 2014 / 1

Съдържание

Д-р Георги Чалдъков

Като студенти по медицина във Варна, той в първи, аз в трети курс, от 1962 до 16 февруари 2012 г., половин век бяхме приятели с Христо Боранов – Ицо. Роден на 24 април 1944 г. в Провадия – град на музикалните таланти Милко Коларов, Нелко Коларов, Иван Германов и на журналиста Петър Тодоров – всички те първородни приятели на Ицо.

Д-р Боранов дойде в Бургас през 1972 г., ожени се за чаровната шампионка по волейбол и хандбал Пенка Славчева, дъщеря им завърши японистика в Софийския университет, омъжи се за бургазлия, имат внук.

В „Заключени улици“ Васил Лаков пише, че “Христо Боранов е единственият в света спортен и театрален лекар – едновременно. ”И поет, артист и бохем“ – една артистична траектория от Провадия през Варна в Бургас!

Д-р Боранов беше член на Съюза на българските писатели и автор на 4 поетични книги - „Среднощни стихове“, „Стъпки в паважа“, „Защо“, „Заложник на думите“.
През зимата Ицо най-често отсядаше в барчето на театъра, през лятото – в „Приятели“ или градинката на Арменския клуб. Не познавам друг бургаски зет така бургаски да е срастнал с Бургас. Усеща се и в неговата поезия, особено в „Бургаски елегии“, където е написал:
Почти е сигурно, роден съм тук – в Бургас.

Заглавие

Да съхраним славянската култура
Let’s keep the Slavic culture

Рубрика

Литературная учеба гостува на Простори | 2006 / май

Съдържание

Изминаха пет години, откакто между редакцията на руското списание “Литературная учеба” и българските писатели се установиха топли дружески и партньорски отношения.

През 2001 г. редакцията на списанието заедно със своите автори гостува на забележителния град Варна. Тогава бе презентацията на “Българската литературна тетрадка” на страниците на “Литературная учеба”. Руският читател се запозна с творчеството на Панко Анчев, Слав Хр. Караславов, Атанас Стоев, Иван Манолов, Владимир Стоянов, Теменуга Маринова, Драга Дюлгерова, Сашо Серафимов, Мария Бъчварова, Ася Григорова, Мария Овчарова, Елка Няголова, Йордан Кръчмаров, Пламен Георгиев. След това делегация на българските писатели от Варна начело с Панко Анчев направи ответно посещение в Москва. А съвсем наскоро Панко Анчев – български критик и литературовед, бе гост и участник в общоруския празник “Литературна пролет” в гр. Муравленко, Ямало-Ненецки автономен окръг.

“Литературная учеба” е най-старото литературно издание в Русия, основано от А. М. Горки; през 2005 г. то отбеляза своята 75-годишнина. Списанието и сега интересно за читателите, а за мнозина млади писатели, педагози и литературоведи е настолна книга. Приятно да се знае, че “Литературна учеба” не я забравят и отвъд пределите на Русия, в това число и в забележителния български град Варна, който бе и остава литературен и културен център на руско-българската дружба.

В наше време литературните списания в Русия (а мисля и в България) в сравнение със 70-те и 80-те години на миналия век са в кризисно положение. Възможно е те да се изпълнили своята “историческа” мисия и при ликвидирането на дефицитите в книгоиздаването съвсем да изчезнат. Но списание “Литературная учеба” не е заплашено от изчезване. То винаги ще има своята аудитория, защото не е само литературно-художествено издание, но и литературно-учебно, обучаващо на майсторство писателя. През юбилейната година ние осъществихме отдавнашната си мечта – издадохме един том от антологията на списанието със заглавие “Майсторството на писателя”, където влязоха статии на известни писатели от ХХ век, публикувани в списанието. Книгата много се търси. Радостно е, че тя представена и на страниците на “Простори”.

Списанието продължава да публикува проза и поезия на “младите”, но с по-подробни и професионални разбори на критици, които не само анализират произведението, но и учат начинаещите писатели. В рубриката “Литература и съвременност” се публикуват аналитични разбори, рецензии за книги и списания, материали, отразяващи днешното състояние на руската и чуждестранна словесност, литературната борба, ролята на литературата и писателя, и културата като цяло в днешното общество. Списанието е длъжно да оправдава своето име ( “Литературная учеба” означава “литературно учене, школа, обучение – б.р.). Затова, обединявайки усилията си с Литературния институт, ние започваме да предоставяме повече литературно-учебни материали за начинаещите писатели, поети, критици и особено за тези, които нямат възможност да получат литературно образование в института.

“Литературная учеба” е комуникативен посредник. Отваряйки списанието, читателят може да намери отговори на много въпроси за литературата, литературната култура; може да участва в полемика, да се запознае с новата литература и да се учи от майсторите.

Срещата между руските и българските писатели се провежда в дните на Празника на славянската писменост и култура. На нас, както и на българските писатели, ни се иска литературата да присъства в днешното общество като едно от най-важните направления в руската и българската култура, за да бъде възможно взаимното проникване на нашите култури.

От цялата си душа поздравявам жителите и гостите на град Варна по случай празника! На писателите желая творчески успехи, а на читателите – да получават удовлетворение и нови знания от запознаването с творчеството както на българските, така и на руските писатели. Ние имаме една задача – да съхраним и преумножим славянската култура.

Let’s keep the Slavic culture – article by Lyudmila Karhanina.

Заглавие

Да усетиш с кожата си порива на вятъра.
To feel the gust of wind with your skin.

Рубрика

Имена | 2005 / ноември

Съдържание

СИЯ ПАПАЗОВА

Георги Михов е варненец кореняк. Един прелюбопитен факт. Безценен. Той е роден на една малка уличка, която до ден днешен се нарича “Поп Харитон”. И се намира точно зад Колхозния пазар. Някога това са били покрайнините на града, населени със семействата на моряци, докери, рибари. Та в меката варненска есен на 1935 г., от скромните им къщички както винаги се е носила дивната, невероятна миризма на пържена кая, оваляна в брашънце, мастика, пресни краставички и млад, току-що откъснат копър.

А на 7 октомври, знаменателен ден, в спретнатите дворчета на “Поп Харитон” дръвчетата огъвали клони до земята, отрупани с разпукани смокини, хинап, райски ябълки и малки сладки плодчета, наричани по онова време барабонки. За съжаление сега всичките тези плодове от рая на новородения са на изчезване, както изчезнаха милите малки, варненски дворчета.

Било е толкова тихо на тази улица, че всички чули неговия вик. Толкова тихо, че се чул ударът на градския часовник. Толкова тихо, че се чула дори свирката на кораба, когато влязъл в пристанището. Корабът обикновено изсвирвал три пъти. Това означавало, че е тежко натоварен. Тогава дядото на Жоро се надигал от одърчето и казвал: “Трябва да отида там. Ще има работа, ще има хляб.”

Но този ден барабата пропуснал натоварения кораб. Естествено. И имало защо.

По-нататък събитията се развиват така: едно слабичко, изпечено от слънцето, живо и нетърпеливо момче заедно с другите хлапета от “Поп Харитон” скача от края на рибарското мостче, с главата надолу и вдига ветрила от водни пръски, размахва ръце, плува по гръб и по корем гемиджийската. Трябва ли да казвам, че и това знаменателно рибарско мостче също изчезна неизвестно къде?

Първите театрални представления, в които участва Жоро, са осъществени в училище “Кирил и Методий”, още едно легендарно място от топонимията на Варна. Неговият директор тогава, Гюндеров, има слабост към театъра. А с децата се занимава артистът Преслав Петров. Той много отговорно и мераклийски поставя “Цар Траян – Магарешките уши”…

Жоро попада в младежката студия “Стефан Йовчев” – гордостта на нашия град. Една от най-първите и най-значими форми за организиране на творческите способности на варненската младеж. Какви талантливи хора поемат пътя си от този юношески състав! Георги Робев, Васил Арнаудов, Марин Чонев, Паша Берова, Влади Симеонов… По-късно Марин Янев, Стефан Мавродиев…

С децата търпеливо, с много такт и култура, се занимава Ала Герова, един изключителен човек, чудесен театрален педагог, за когото много варненци си спомнят с преклонение, възторг и благодарност.

Георги Михов е приет във ВИТИЗ “Кръстю Сарафов” през 1956 г. Попада в класа на проф. Дановски и Моис Бениеш. “Точно тогава бяха най-горещите спорове “за” и “против” Брехт. С какво вдъхновение ни говореше Дановски за тази личност – споделя Георги Михов, за истинския народен театър, за театъра-гражданин, правдолюбец. Той ни говореше за творчеството като за висш, върховен занаят. Обичаше да казва: Един дърводелец, за да направи една маса, трябва да се съсредоточи, да помисли, да подбере материал, да го огледа, да го подготви, тънкости, тънкости, хиляди тънкости за една проста маса…”

Георги Михов започва професионалния си път в Шуменския театър с един блестящ дебют – Моска от “Волпоне” на Бен Джонсън. До ден днешен шуменските театрали помнят темпераментното, каскадно, бравурно изпълнение на младичкия тогава артист.

През 1963 г. се връща в своя град-люлка, в своята Варна. Започва да се вие неговият нелек, но достоен път на опознаване, сближаване с “чудовището” Театър. Ролите, изиграни от Михов, са като щедро разсипан от мрежата улов. И в лекотата, с която са изиграни, съзираме специфичната артистична природа на човека, роден и израснал край морето – снизходително великодушен, разточителен и някак барабски вежлив.

Но тази лекота е привидна. Тя често заблуждава. Странна, особена е дарбата на Георги Михов. Мога да я сравня със съд, изпълнен до горе с емоция, чувствителност, необикновена подвижност на духа. И всичко това грабва публиката, изтръгва аплодисменти.

Чувала съм много пъти как тя спонтанно, взривно аплодира епизод или сцена, изиграни от Михов.

Аплодира го в Пепино от “Откраднаха консула” на Мдивани. Постановка Любен Гройс.

Поп Харитон от “Събота, неделя, понеделник” на Стефан Цанев. Постановка Иван Кондов.

Сборната мъжка роля от “100-годишно смешно театро” на Васил Стефанов. Постановка Станчо Станчев. Аплодира го съвсем основателно, защото героят възрожденец е изигран от Михов като същество неистово боготворящо театъра, коленичило пред него като пред олтар. В сърцето му си дават среща вяра и наивност, простодушие и просветление. Актьорът издига неговия мъничък, исторически ограничен свят до мироздание. Актьорът изразява същността на многострадалния Български ренесанс, роден в робство, но устремен към невероятно голяма и силна цел. Героят се повдига на пръсти, за да види и разгледа хоризонта, тънката измислена, илюзорна черта, където се събират и си дават среща най-дълбокото на морето и безкрайната вис на небето. За тази роля актьорът получава първа награда на националния преглед “Поглед към вековете”, Велико Търново. А след гастрола на театъра в град Бидгошч полските вестници пишат: “Браво, варненски артисти!” Една частица от това “Браво” се пада на артиста Георги Михов.

Аплодира Петлето от “Опит за летене” на Радичков. Постановка Гриша Островски. И тук публиката спонтанно оценява това, което е Жоров специалитет – умението му да усеща и да поднася по един забележителен начин тъжното и достойното, Чаплиновата амплитуда – противоречието между малкия човек и неговата непосилно голяма мечта. Голямата мечта, над габаритите, над обема и възможностите му. И ние неволно започваме да уважаваме този неудовлетворен човек, когото нещо необяснимо и властно влече към други, по-развити духовни светове.

Висящия от спектакъла “Сако от велур” на Станислав Стратиев. Постановка Станчо Станчев. Доверчив, трогателно покорен. Търпелив. Философически отнесен. Отново хипербола, такава, че ти става жал за човека, заседнал между етажите заради чужда глупост. И в същото време те обхваща ярост от това безукорно, безумно търпеливо висене над бездната.

За ролята на Петлето и Висящия Георги Михов получава награда за мъжка роля на националния преглед на българската драма, Силистра.

Ярко и красиво е изпълнението на Георги Михов в ролята на Малък Георги от “Другата истина за св. Георги” на Милко Милков. Постановка Руси Карабалиев. Неукротим темперамент. Огромни, неподозирани, вулканично жизнени възможности, побрани по някакъв необясним и загадъчен начин в мащаба на един малък, невзрачен, безобидно нищожен човек. Отново Чаплиновото начало. Зрителите аплодират избухването, взривяването на малкия човешки съд, който не може повече да побира буйната духовна мощ, кипнала, изскочила над обема на малкия, смешен човек. За изпълнението Михов получава награда за мъжка роля на прегледа “Поглед към вековете”, Велико Търново.

Публиката аплодира вихрения танц на Булика от спектакъла “Законът на вечността” от Нудар Думбадзе. Постановка Руси Карабалиев. Аплодира даже преди да се взриви сърцето на героя. Отново един човешки съд се пръсва, неиздържал, непонесъл, непостижимия обем на съдържанието си.

Способността на човека да се взривява, да се разхубавява, да се разгръща, да постига неподозирани нравствени височини, да изненадва себе си и другите, е запазена марка на актьора Георги Михов.

Може би не знаете, или сте позабравили, че в младостта си Георги Михов се увлича от един интересен спорт. Той е републикански първенец по ветроходство – клас “фин”. Веднъж го попитах:

- Тъгуваш ли по този спорт?

- Много.

- Какво те влечеше?

- Странен спорт. Трябва да откриеш най-малкото поривче на вятъра, както се казва на наш ветроходен език. Това са едни особени движения, които се усещат само с кожата. Дълго криволичене в търсене на порива. И страх. Страх да не попаднеш в щил. Безветрие. Ужасно е безветрието. Ветрилото се вее без посока. Ветрилото е като мъртво.

- Жоро, как може да се излезе от положението?

- Необходимо е много мъжество и търпение, Сия. На думи обаче е лесно.

Жоро някак си предчувстваше, усещаше с духовния си радар маргиналите, хората в безветрие, изхвърлените зад борда, които гъсто населиха сега нашето съвременно битие. Може би затова така точно, така топло, със съчувствие и симпатия той изигра в зрелите си години Леонида Ламана от “Чер хайвер и леща” на Скарничи и Тарабузи. Постановка Цветан Цветков. Героят издържаше мързеливото си, многолюдно италианско семейство с храна, натъпкана в джобовете от сватби и коктейли. Беше му намерил номера, цаката, както казват варненци. Имаше си специално сако с пришити от вътрешната му страна джобове. И джобчета за деликатесите, нещата по-така. Крадлив, но непадащ духом. Находчив и обаятелен.

Чудесно поднесе на публиката Съпруга от “Ах, тези непотребни” на Маорицио Констанцио. Горестно изигра в партньорство с Грациела Бъчварова, драмата на родителя, запратен в трета глуха, но горд, ироничен, великодушен, библейски опрощаващ глупостта, обърканата ценностна система, нещастната безпътица на порасналите деца.

В разцвета на силите си изигра счетоводителя Хирин в брилянтната комедия “Юбилей”. О, няма да го забравя, черничък, сополивичък, грипясал, увит като буба в огромен женски, руски шал. Та тогава отлично усети върху себе си тъжния хумор, отношението на Чехов към юбилеите.

Знаете ли как нарича Чехов склонността на хората да празнуват юбилеи? “Тайна, дълбоко засекретена, благовидна форма за приключване на сметките с човека.” Е, казал го е блестящо.

Обаче не се отнася до теб, Жоро! Ти по някакъв свой начин се измъкваш от този капан. Ние знаем, че поддържаш форма. Спортуваш. Може би още посещаваш сауна? Че редовно ходиш при морето. Много малко кореняци варненци ходят всеки ден да му се поклонят. Търсиш с кожата си най-малкия порив на вятъра. И по този начин щастливо се измъкваш от щила, от безветрието, застоя. Всеки ден инспектираш морето. Как е то, бива ли го, стои ли на мястото си, заслужаваме ли го ние, дето се суетим на брега му?

Аз знам защо всеки ден ходиш при него. О, ти търсиш рибарското мостче. Опитваш се да чуеш сирената на онзи тежко натоварен до ватерлинията кораб, дето дава хляб на хората от уличката. Опитваш се да извикаш в съзнанието си дворчето с есенно разпуканите смокини. Чуваш актьорски изнесените гласове на Идеал Петров, Ичко Динев, Венета Славчева, Ина Русева, Ана… Емил. Талантливото братче на Георги Михов. Звездният актьор от трупата на Русенския театър.

Всичко това го няма. Но морето остана. Жоро, нали?

Като се роди на онази варненска уличка с константното и устойчиво име “Поп Харитон”, съдбата ти отреди да бъдеш мост между тях и другите. И когато играеш сега на сцената и те има върху нея, това означава, че го има и Моста.

Честит юбилей, кореняко! Мореходецо! Платноходецо!

Вдигай платната. Отново имаш цел.

И мисия…

Names: The actor George Mikhov: To feel the gust of wind with your skin – a profile by Sia Papazova.

Заглавие

Да честваме 11 май като ден на българския език

Рубрика

Простори предлага | 2007 / март

Съдържание

Сега, когато вече се включихме в една общност на европейските народи, основана не на любов и състрадателност, а на икономическо сътрудничество и полза от пазара, виждаме какви опасности стоят пред отделните, особено малките, народи и култури. Колкото и да изпитваме гордост, че най-сетне сме се изравнили политически с напредналите в икономическо и политическо отношение нации и държави, няма как да пропускаме да си припомняме, че именно ние сме най-податливи на влияния и културно нихилиране. Ураганът на мощната масова не-национална и над-национална култура се стоварва не толкова върху френската или английската (макар това все пак да става), колкото върху българската. Ние трябва трезво да гледаме на този факт, трезво да го анализираме и умело и решително да го отклоняваме урагана от себе си. Разбира се, всяка нова епоха е преди всичко отказване (доброволно или насила) от традиции, обичаи, начин на живот. Ала в епохата на глобализацията опитите да се заличат нациите и да се игнорират техните култури е особено опасен. Всяка нова епоха носи нови черти на културата, придобивани от другите народи, като съобразно нашата жизненост и подготвеност тези черти се усвояват или не, стават присъщи или се отхвърлят като непригодни. Във всеки случай обаче се раждат нови факти, нови явления и протичат нови процеси, които ни обогатяват чувствително и плодотворно.

Днешната епоха е по-особена от предишните. Днешната епоха заради превръщането на средствата за масова комуникация във всеобща, световна индустрия е епоха не просто на сближаване, сътрудничество и културно обогатяване, а на обезличаване, изравняване, уеднаквяване и бързо заличаване на разновидностите. Индустрията не работи с разнообразие. Тя се нуждае от стандарти, за да произвежда бързо и в големи количества, които веднага да стават достояние на всички. Поради високите скорости на технологичното обновление трудно се създават критерии за оценка и практически е невъзможно да се задействат съпротивителните сили на имунната система на духовността и културата. Необходимо е обаче това да става; необходимо е да се впръскват, дори по изкуствен начин, “антитела”, които да противодействат срещу вирусите на “глобалната култура”, за да не стане тя единствената за всичките народи по света. А и за да не изчезнат отделните народи и техните езици.

Нашата “държава на духа” е езикът ни. Само жив народът може да населява тази държава. Ако тя изчезне, изчезва и народът. За разлика от нея политическата държава е организация на обществото или на една или друга прослойка или класа от него. Държавата на духа е държава на силата и могъществото на народното своеобразие, на неговата неумираща същност. Покрай тази държава се раждат и други, в които се живее по-лесно и по-справедливо.

Затова ние, днешните хора на духа, интелектуалците, творците, сме длъжни да съхраним българската “държава на духа”, т.е. езика. И не просто да я съхраним, но и да й придадем реалния статус на призната от всички де юре и де факто “държава на духа”; трябва да канонизираме езика си като свят и вечен. Разбира се, съдбата на езика е в дарбата и волята на писателите, които го творят и развиват, но всички останали българи, които го “практикуват”, нека осъзнаят значението му на най-важния поддръжник на българското, т.е. на специфичното, индивидуалното, отличаващо ни от другите и чрез влизане в семейството на останалите.

Списание “Простори” предлага да се обяви 11 май, когато Православната църква чества светите братя равноапостоли Кирил и Методий за Ден на българския език, защото светите братя равноапостоли са създателите на литературния български език. В първите им преводи на свещените книги, в първите техни оригинални творби реално се ражда литературният език.

Някой основателно би казал: какво ще помогне на езика един празник? Разбира се, че нищо няма да му помогне, ако на този ден (поне на този ден) не си припомним, че именно българският език е нашата “държава на духа” и че без нея няма да ни има. Няма защо да празнуваме пищно, с ядене и пиене. Не, на този ден просто ще заявяваме на себе си и на целия свят, че Държавата на духа е още жива, силна и непобедима.

Ще бъде много хубаво, че малко след това, на 24 май, ще честваме с цветя и песни Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. Колкото повече славим и езика, и просветата, и културата, толкова по-силни ще ставаме и толкова по-достойно ще живеем.

За да бъде 11 май Ден на българския език, няма нужда да се издава указ или да се приема закон. Нужна е единствено солидарност у българските писатели, актьори, творци, интелектуалци, учители, учени, и заедно да милеят за народа, нацията, езика и за себе си…

Заглавие

Две стихотворения на Гари Гордон в превод на Димитър Калев
Two poems by Gari Gordon interpreted by Dimitar Kalev

Рубрика

Литературная учеба гостува на Простори | 2006 / май

Съдържание

Гари Гордон е роден през 1941 г. в Одеса, от 1970 г. живее и работи в Москва. Възпитаник на Одеското художествено училище и на Ленинградското художествено-промишлено училище „В. И. Мухина”. Излага свои живописни платна в различни престижни галерии. Член на Съюза на московските писатели. Автор на поетичните книги „Тъмна стая” (1993) и „Птичи права” (2006). През 2000 г. публикува романа „Късно. Тъмно. Далеко.”, а през 2005 г. – сборник с повести и разкази „Пастир на своите крави”. Едноименната повест е екранизирана от неговия син Александър Гордон (2002). Най-новият му поетичен цикъл „Зашеметени възвишения” е отпечатан в първия тазгодишен брой на списание „Литературная учеба”.
Из цикъла „Зашеметени възвишения”

ГАРИ ГОРДОН

Аркадия

Спъна се вятърът, строши нога

в кантарионените треви.

Преспа пияницата на брега

и призори се вдърви.

Въздух – като зеленеещ мраз,

спят още всички слова.

Мълчи морето, птичи глас.

И не боли глава.

Оранжев блясък по всеки стрък

и сенки с модър тен.

Слънчице сипе конфети в кръг –

за клетника блажен.

***

А бяха тъй хубави дни.

Крайболнични пусти парцели.

И болни като панели

стърчаха сред лайка с пчели.

И аз се зовях пациент.

По детски очаквах да съмне.

От смърт и от болести тъмни

аз бях със стена отделен.

Бетонна клинична стена.

През проломи, проходи ниски

смътни фигури на близки

вървяха една по една.

В особено ярките дни

искряха колене и лакти,

и ватенки със подплати.

Бе всичко в дрезгавини.

Аз дъвчех пирожка без сол,

уж слушах какво ми се пише:

все чаках нареждане свише

да скъсам с цветущия гьол.

От руски Димитър Калев

Заглавие

Дебелия и тънкия
The Fat and the Thin

Рубрика

Къси разкази | 2006 / юни

Съдържание

Борислав Бойчев е роден през 1933 г. в с. Страшимирово, Варненска област. Завършва журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като кореспондент и редактор в Българското национално радио; редактор и зам.-главен редактор (1990) на сп. “Септември”. Издал е разказите за деца “Тежките дядови ботуши” (1970), разказите “Село без кучета” (1982), “Момичето и лисицата” – разкази и повести (1995), спомените “Браздата на моя живот” (1998)

БОРИСЛАВ БОЙЧЕВ

Беше пухкаво розово бебе и детската му количка приличаше на нощви с втасало тесто за козунаци. От хубавото рухнало тесто излезе прекрасно дебело момченце. Младите майки се топяха от завист и го сочеха на децата си за пример: блазе на таз майка, златно дете, ящно, не е злоядо като вас, мисли само за ядене, а не за игри и лудории. И децата го възненавидеха, не спираха до него, за да не ги сравняват майките им и да им натякват. Дебелото момченце растеше, ала дваж повече дебелееше.

Когато тръгна на училище, най-напред го освободиха от физкултура. По-късно не ходеше на походи, на трудови дни, седеше на първия чин до черната дъска и до вратата. Учителите не го изваждаха от чина, изпитваха го от място, седнал, за да не се измъчва прав. И защо ли трябваше да го изпитват, какво повече да искат от него, като толкова очебийно изпреварваше своите връстници. Ограждано от възторзи и внимание, продължи да се налива и учителско-родителският комитет взе мерки и му поръча чин според неговите габарити.

Момчетата не допускаха Дебелото в игрите си, ту го посръгваха без причини, ту го препъваха и когато се претъркулваше, те се смееха от сърце. Възрастните с тревога споделяха, че това било проява на вродената детска жестокост.

Отиде войник и стана най-дебелият войник в армията. Нито една униформа в армейските складове не успя да го побере. Ами поясният ремък! Най-дългият не го достигаше с четири пръста. Но интендантските служби се справиха с чест. Най-добрият шивач от офицерската шивалня му уши униформа по мярка, обущарите вложиха усърдие и майсторлък и по специален калъп му направиха ботуши с кончове широки като градски кофи за боклук. Украсиха го с мека и гъвкава амуниция. Най-дебелият войник премина на специална разкладка, освободиха го от строй, стана войник със специално предназначение в кухнята

Когато в неделен ден излизаше в градски отпуск, всички разпознаваха в дебелия войник някогашното пухкаво бебе, пълното момченце, дебелия ученик и изпитваха умиление от спомените за него от онова време. Децата тръгваха подире му, имитираха походката му, приближаваха се и го потупваха без страх отзад, и не преставаха да се смеят. Проклети деца!

След уволнението на дебелия войник цивилните учреждения не го забравиха. Дори се надпреварваха кой да го примами. Още от портала на казармата получи престижна служба. И с право я получи, зер, никой от сънаборниците му не си тежеше на мястото като него. Големият централен булевард на града придобиваше истинската си значимост, когато той преминаваше по него. Тежеше и натежаваше все повече, нарастваше във всички посоки, обсебваше погледите, внушаваше респект и всеобща почит.

Вездесъщите очи на по-горните началници не го изпуснаха. Оцениха го по достойнство, взеха го на отчет и му дадоха зелена улица по стръмната служебна стълбица. А той натежаваше, все повече натежаваше и те доволно потриваха ръце: перспективен кадър! Напредваше бързо, от един просторен кабинет преминаваше в друг още по-просторен, неговото неповторимо присъствие изпълваше със смисъл и съдържание и най-просторния.

Ала децата! Ах, тез деца!

Нито плесниците помагаха, нито мъдрите родителски съвети как да почитаме тежките, големите хора. Какво ще излезе един ден от тези деца!...

В горещ летен ден Дебелия се появи по риза с къси ръкави и с тиранти вместо кожен колан, какъвто всеки мъж опасва на кръста си. С тиранти до това време децата бяха виждали само клоуните в цирка, с огромни шалвари, свободни около кръста, клоунът, с боядисана мутра, върви и разтяга тирантите с палци, и ту ги отпуска и те изплющяват Децата тръгнаха след Дебелия като след цирков клоун, смехът им искрен, заразителен, огласяваше улиците и площадите, предаде се и на възрастните, целият град прихна, заливаше се до сълзи, като мнозина дори не знаеха защо се смеят.

Ала не бяха само децата. Имаше в града и един възрастен присмехулник, от ония, дето обичат да задават публично неудобни въпроси. Заядлив язваджия и толкова мършав, че слънцето преминаваше през него като през стъкло. Уж човек върви насреща ти, а покрай него никаква сянка. Само едно петънце шава и върви редом. И като се взреш в петънцето - страх те съвзема: сенчицата е с формата на мустаците му. Жена му казвала, че той оправял политиката, не само световната, ами и местната, на градска почва, преуморявал се, не можел да наддаде на килограми, оставал си слаботелесен, и през лятото спял с вълнени чорапи.

Тънкия, който дори сянка не оставя до себе си, е противникът не на кого и да е, ами на Дебелия, чиято сянка е като орехова, половин час да стоиш под нея и те втриса. Слаботелесният бълвал змии и гущери срещу Дебелия, на публично място заявявал на всеослушание, че народът е прост, народът е стадо, наричал съгражданите си овце. Така ги наричал, защото се водели по ума на по-горните началства, които много си харесвали Дебелия. Бил хрисим, кротък и най-вече безсловесен. Никой не го бил чувал да каже цяло изречение, произнасял само междуметия. Дори не ги произнасял, ами ги изгрухтявал. А същите тези началници наляво и надясно тръбели колко е забележителен. Защото е планина от лой, присмивал се Тънкия, и затова се забелязва отдалече и е забележителен.

На голямо общоградско събрание Дебелия бе избран в деловия президиум. Седна в периферията според все още скромния си ранг. Ала се случи това, което мнозина предвиждаха: със своето внушително присъствие и от периферния стол той засенчи всички. Хора, прекарали половината си живот по президиуми, избледняха, превърнаха се в невзрачни петънца. Стожерът, естественият център на президиума се премести встрани. Ала при всяко следващо общоградско събрание центърът се приближаваше все по-напред и все по-навътре. Докато дойде денят, когато той седна там, където му беше отредено от самата съдба, седна на първия ред, до микрофона, подпря лакти на дългата маса с червената сукнена покривка и с фикуси пред него.

Уви, не било за дълго. Един ден в града плъзна слух, лош слух, ала до вечерта слухът се потвърди от официален източник: починал скоропостижно. Градът потъна в траурни знамена и макар потресен от тежката загуба, намери сили да отдаде заслуженото и да го изпрати по най-достоен начин до вечното му жилище. Не беше обикновен покойник и мебелната фабрика му измайстори специален ковчег, просторен, от талпи, ковчег персон и половина, а шест чифта коне теглиха катафалката. И когато пристигна на гробището, краят на процесията беше още в центъра на града.

Скръбта беше спонтанна, искрена и всеобща. Скупчени до гробищната ограда, децата наблюдаваха мълчаливо погребалната церемония. В очите им вместо сълзи, горяха дяволски пламъчета, по лицата - нито следа от печал, а само любопитство и очакване за нещо весело. Когато цяла дузина яки мъже се отправиха към катафалката, те се смълчаха. А когато мъжете с усилие измъкнаха гигантския ковчег, където бе положено тялото на дебелия човек с тирантите, децата прихнаха. Посмяха се, после като подплашено птиче ято политнаха към града, където ги чакаха игри и веселие.

Всеобщата скръб не досегна сърцето и на още един човек.

Тънкия!

Когато опечаленият народ падна на колене пред пресния гроб, дори и вейките на дърветата се сведоха от печал, а птиците спряха своите песни, и в благоговейната тишина се чуваше само как ораторът прелиства надгробното слово, писано му от друг, в най-сюблимния момент се обади Тънкия.

- Хеееей, хорааа, за Бога, какво от туй, че той беше дебел?

Хората замълчаха. За такива като този няма светини. Никой не му отговори. Какво искаш от човек, който спи през лятото с вълнени чорапи?

1989 г.

Заглавие

Деньо Денев
Ян и зимната приказка (60 години от рождението на Янаки Петров)

Рубрика

Български поети на ХХ век | 2007 / август

Съдържание

/Послеслов към приятелството ми с един родственик на цветята/
По повод 60-годишнината на рождението му

Янаки Петров! Ето едно име - синоним на Поет и Приятел! Познавах го, преди да го бях виждал и разговарял с него. Срещах името му често-редом с имената на Борислав Джамджиев, Лучия Цветкова, Крум Ацев (Мир на праха му!) и др. - на страниците на популярното в ония години средношколско литературно списание “Родна реч”, което излиза и днес.

Публикациите в списанието носеха творчески престиж и самочувствие на авторите. Ян Петров от Бургас (нещо като псевдоним - съкратен вариант на името Янаки Петров) веднъж публикува стихотворение за своя баща миньор. Кратко стихотворение, с приблизително следния сюжет: Бащата се връща от нощна смяна, уморен от работата в рудника, ляга да спи. Синът, т.е. Ян Петров, го пази от мухите, за да е спокоен бащиният сън. Ядосан, мислех си тогава: “Как могат да печатат такива глупости? Нима това е поезията?”

Оказа се – но го разбрах след години, че в “пазенето от мухите”, в най-обикновения синовен жест се съдържа “екстрактът” на поезията. И Янаки Петров още в ученическите си години е владеел магията на поетическото изкуство.

За 7 - 8 години съдбовно свързах живота си с Бургас. И морето: “Най-голямото събитие!” – както неподражаемо възкликна Христо Фотев. С Бургас – пристанищен и нефтокомбинатен - опоетизиран от Недялко Йорданов. С Бургас – град на моето студентство, на началото на журналистическия ми път, топло гнездо на много приятелства. Едно от тези най-свидни приятелства беше това с Янаки и Дора. Неговата Дора, на която посвети чудесни стихове и първата си книга “Зимна птица”. Дора – Любимата, Съпругата, Музата, Майката на децата му и Ангелът-пазител на поета Янаки Петров.

Изминаха осем години, откакто го няма на белия свят, но аз и сега чувам неговия глас. Минаваше за мълчаливец, но останал насаме с приятел, Янаки можеше дълго и разпалено да говори. Беше категоричен в оценките си, отстояваше твърдо заетата позиция. Александър Геров беше за него най-големият съвременен български поет. Общуваше с него - вероятно Геров и Янаки са разговаряли чрез мълчанията си, цитираше го, посвети му стихотворение.

В седемдесетте години на вече отишлия си двадесети век в Бургас имаше два младежки литературни “лагера”: литературните кръжоци “Атанас Манчев” и “Владимир Маяковски”. Може Янаки да е изпитвал симпатии към манчевци, но се определи към маяковци. Групово отидохме на моряшката му военна клетва. Името му грееше на нашите афиши. Той беше от нашия “отбор” и на знаменитото – според тогавашните ни представи – литературно четене в несъществуващото вече кино “Култура”.

Янаки Петров имаше високо творческо самочувствие. И то с основание. “Зимна птица” излезе в издателство “Български писател”. Беше посрещната много добре. Дебютната му книга за деца “Чичо Чичопей” съдържа прекрасни стихове и категорично го утвърди като автор за най-младата читателска аудитория. Писането за деца му вървеше леко и му доставяше удоволствие. Така се роди и бисерната му книга “Африканец на комин”, блестящо илюстрирана от големия художник (и поет!) Георги Трифонов – приятел на Янаки. “Африканец на комин” беше отпечатана в тираж над 40 000. Тази цифра поражда заслужено самочувствие. Понякога на шега моят приятел подхвърляше, че е класик в литературата за деца. Но… шегата настрана! Това е самата истина. Вече проверена от времето истина!

Срещите и разговорите ми с Янаки Петров, писмата от него, това е богатство, най-скъп подарък от съдбата за мен. За последен път се видяхме на 22 септември 1998 г. Участвахме заедно в литературно четене пред студенти в Бургаския свободен университет. Преди самата проява Янаки ми подари най-новата си книга “Урокът на цветята” (1998 г.) със следния автограф: “На Деньо Денев – за старото приятелство.” Тази стихосбирка е удивителна! Но преди да стане дума за нея, ще споделя мнението си за поета Янаки Петров – за неговата поезия за възрастни.

“Зимна птица” го представи като моралистичен поет! Поместените в първата му стихосбирка стихотворения “Вина”, “Квартира”, “Живеем в радост. В мъка. В грях”, “Получаване на хонорар”, “Разговор с Александър Геров”, “Сила” и др. потвърждават този извод. Но моралистичният патос на неговата поезия е отлят в кристална форма в стихотворението “Меч”:

“Най-чистият макар да си

и много мъдър при това –

и върху твоята глава

дамоклевият меч виси.

Той с косъм вързан е нарочно.

Палачът твой е съвестта.

Тя чака първата лъжа.

А мечът ще удари точно!”

Затрогващо е стихотворението му за врабеца – брат на верността, който и сред най-студената зима няма да ни изостави, макар сърцето му да се превърне в “топла бучка лед, стопила три сантиметра сняг на тротоара: В този “стопен сняг” и в “пазенето от мухите” се отразява природната поетическа дарба на поета Янаки Петров. От незначителни на пръв поглед неща той извайва прекрасни метафори. И го прави без видими усилия и словесни труфила, а просто – като самото дишане.

Поетическият талант на Янаки Петров с пълна сила блесна в “Урокът на цветята”. Това е брилянтна стихосбирка, която би правила чест на всеки значителен европейски поет. Оригинална е идеята на автора да използва “цветята за сюжет” на своите морални внушения. Стиховете са изчистени до краен предел – наподобяват на кости, останали без плът. Такова е и кредото на поета:

“Пиши кратко.

Може още по-кратко!

Извади думите от стихотворението”

В началото на творческия си път, когато разговаря с Александър Геров, Янаки Петров заема категорична позиция: “Към хората ще се привържа, макар опасността да знам.” Двадесет години по-късно поетът с тиха болка признава: “Човешките неща ме уморяват. Аз съм родственикът на цветята.”

Между осъзнатата опасност и породената умора, във времето, побрано между тях, се е формирал поетическият му характер, изразен в стиховете:

“Може рядко да общувам с Бога,

но винаги се отзовавам,

когато забележа признак.

/Не е красиво да му се натрапвам сам./

Така постъпвам и със хората.

В днешното време на грубо натрапване, на откровена агресия, горната изповед сякаш е изречена от извънземен.

Почивай в мир, приятелю! За мен ти беше и оставаш (подобно на зимната птица - врабеца) брат на верността. Ти зася златни семена и дълго напред във времето светлината им ще озарява жадните за Слово.

Разговор, рис. Борислав Стоев

Заглавие

Деньо Денев

Рубрика

Поезия | 2007 / ноември

Съдържание

Деньо Денев е роден през 1946 г. в Сливен. Инженер-химик по образование, работил е предимно като журналист. Има издадени книги, с поезия, литературна критика и публицистика. Съставител е на антологията “200 български поети от 20 век”. Автор е на пиеси. Негови творби са преведени на руски, украински, турски, иврит, китайски и други езици.
Носител е на литературната награда “Атанас Далчев”.

ДУШАТА НА РОЗАТА

“Възкръсна моя ден, нощта издъхна

и розите цъфтят, цъфтят, цъфтят.”

Димчо Дебелянов

Царицата на всичките цветя –

Така е розата наречена.

От ръка на варварин посечена –

душата й в небето отлетя...

И щом докосна тя Луната –

отекна глас в космическия храм:

“... и всички са един и всеки все пак – сам” –

така е по закона на войната.

Почти като ненужен послеслов,

подобно полилей във бална зала,

макар фатално закъсняла

изгрява всенародната любов.

Но... поетът няма как да чува,

не вижда нищо бедният поет.

Поне да бяхме му направили потрет

и да го поставят в някой Лувър.

Там да свети чисто българското име!

Не както днес с кошмарен ритъм

в процеси и следи да го заплитат

и да звучи като банална рима.

... А нежно времето стиха възвишен

шепне пак: “Ще дойде тя, ще дойде тя”.

И грей във двор със белоцветни вишни

царицата на всичките цветя.

Заглавие

Деньо Денев

Рубрика

Поезия | 2007 / юни

Съдържание

Деньо Денев е роден през 1946 година в Сливен. Инженер-химик по образование, работил е предимно като журналист. Има издадени книги, с поезия, литературна критика и публицистика. Съставител е на антологията “200 български поети от 20 век”. Автор е на пиеси. Негови творби са преведени на руски, украински, турски, иврит, китайски и други езици.
Носител е на литературната награда “Атанас Далчев”.

ДЕТЕ ОТ СВЕТЛИНА И СЪН
Не е възможно да те няма!
За теб Земята и звездите
ми говорят. А твоето отсъствие
безкрайно дълго продължава.

Ръцете и очите ми се умориха
да те търсят
и очакват,
твои двойници да разпознават.
(Уханни шипки пътя ми обграждат,
но розата сред тях я няма.)

Без тебе всичко губи смисъл.
Пусто е... В моята градина,
не пеят птиците на чудесата.

Безкрайно дълго продължава
твоето отсъствие... Без глас,
лице и име - и въпреки това
не е възможно да те няма!

... И ти се появи – Дете
от светлина и сън.
Благодаря ти.

ПОЧЕРКЪТ НА ВЯТЪРА

Обожавам почерка на вятъра!
Облачни къдели като него
искам да разкъсвам... Да се смея
в глухите уши на обществото!
Да съм весел.
Анонимен.
Вездесъщ - кога избухвам
в ураган ликуващ! От вода и огън
коктейли да разбърквам. И дълго да вилнея,
да се радвам - яхнал свободата...

И най-подир издухал яростта - притихнал,
в някоя квартална църква да се вмъкна.
Свещ да си запаля. Да поискам прошка
за моя лош характер.
Най-случайно
аз да кихна - и откъсна
трепкащите минзухари
от восъчните им стебла.

ПОКЛОН НА АНДРЕ ДЕРЕН

Андре Дерен ме хвана за ръката
и ме поведе из гората...
А Там
оркестърът природен
свиреше по свои ноти
танга, хора
и валсове разкошни.
Дърветата с пулсиращите листи
вживяваха се в роли на хористи.
Кипеше празник денонощен -
от пукването на зората
до залеза доматен
и отново... Бликаха цветята.

Андре Дерен ме хвана за ръката
и сроди ме със гората.

ЛЮБОВ

Ако беше златна рибка във водата
на времето безкрайно... Ако беше
бликаща светулка
в индигото на мрака.
Или поне мушица -
трепкаща на Слънцето в окото.
Да беше ти метафора красива -
близначка на пчелата медоносна,
можеше тогава
да сключим с теб съюз венчален.
А ти си само дума
от пет горещи букви.
Една магична дума,
дето всеки
цял живот по своему я срича.

Заглавие

Десислава Неделчева

Рубрика

Поезия | 2007 / август

Съдържание

Десислава Неделчева е родена на 4 септември 1973 г. във Варна, завършва българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски”. Автор на стихосбирката „Прози в края на века” (1998; 2000) и на многобройни критически статии. Публикува в „Литературен вестник”, „Култура”, „Литературен форум” и др.

Десислава Неделчева

Риторика

Кой точно ме наведе на Африка през седемдесет и трета

годината когато мама роди а татко й позволи оттогава съм

заслонена в нещо като рибочество като човечество но

по-малко и тъмно като Африка под която пиша в момента

аз съм затисната и прехласната госпожица ранена от любов

само вятърът един змей е в съчетание с мен но не разнася

гласа ми а го отнася в това рибочество на отнесените

не се вижда и слабо се чува как тогава да се отдалеча

не съм аз едно добре дошло щастие а само добре дошло

сякаш е някой друг пък и по какво да позная възлюбения си

гласът ми е Дневник от който се пазя да не научи всичко

само няколко думи намеци за да има време да живея

И възлюбеният чака продължението моята родова наслада

ще чака и по това ще го позная иначе твърде голяма

е любовта

обширна непосилна неописуема неразличима затова намек

все да я тая да я крада от Дневника като го забравям

от жалост към мен от жалост към мен от жалост

половината от половината ако напиша то кога ще живея

кога ще броя гроздовете смокините градината с кремове

кога ще насищам ароматите млякото на мъглиците

ако избързам малко да избързам и няма да позная възлюбения

далеч по-преданият и далеч по-печалният моят Сбогом

за него плача по принцип докато по корем галя кръглата

Африка

Ден за умиране на надеждите

за онзи живот от мечтите на соца

Как съм си представяла

любовта мъжа децата дома

новата чанта

за интелектуалната работа

апартамента удовлетворяващ

всички нужди

Ето че съм объркана отдавна

И тези представи мравки

на неврози и депресии

Днес е наполовина така

и стават повече дългите разговори

през късите нощи

Всички стихотворения

Да изпиша ситно

всички мои запазени страници

от мечтите –

хиляди бели листи пазя

съхранявам ги материално

за хиляди свръхталантливи поезии

Папки и дневници как е било

заради как искам да бъде

и как трябва което проваля останалото

Да изхвърля накуп

всички тези запазени листи

заради преместване

в друг квартал апартамент

Отдавна е било желателно

а сега е внезапно

Яденето

Храната е много важна

защото все мисля за нея

Майка ми ме е учила

като имам семейство

всичко да предвиждам

кога какво по колко за колко

Това е робството бях й казала

Това е един живот ми каза

Гардеробът

Винаги всичко по конец

по сезони отделни рафтове

за различните случаи

Хайде не по цветове и стилове

но да са близки очакванията

Не може да не се събере всичко

въпрос на сгъване

***

Мисля че стига толкова

каза мъжът ми когато се върна

Аз очаквах още триста по хиляда

И тогава усетих как изстива

сърцето ми до камък

Казах си

идват метафорите за сърцето

***

Съседите оттатък

пържат на смени

картофи риба тиквички и лук

и още много има за изпържване

Най-вече втръсва по обяд

Тогава затварям вратата

напускам с детето балкона

и стаята дори апартамента

квартала морето и рибата

чайките и хоризонта

Заглавие

Джако, джазът и ние– Почит към Джако Пасториъс от Димитър Трайчев.
Jacko, the jazz and us: with devotion to Jacko Pastorius by Dimitar Traychev.

Рубрика

Подиум | 2006 / януари

Съдържание

Димитър Трайчев

Снимки Димитър Трайчев

След фестивалните летни пушилки (2005) си въобразих, че ще утикаме една кротка и обречена есен. Но не би. Проектите, които до този момент се движеха по собствени коловози– Jaco, My Jazz Icons, The New Saints, се сляха в един общ ‘’мегапроект’’ и падна голямо търчене, но пък и кефът беше голям. Срещнахме нови лица и списъкът на потенциалното взаимно фенство набъбна яко.

ХАСКОВО, 23 септември

Получихме покана от Димитър Русев – китарист, композитор, аранжор, мениджър на хасковския джазфестивал, да представим книгата, посветена на живота на Джако Пасториъс и да покажем нашата колекция от постери. Прекрасен чистичък южен град, със скъпарски магазинчета, наточени барчета, в които пихме истинско кафе, чисти улици без една дупка по асфалта, а тоалетната на автогарата отдавна беше влязла Европа. Този субективистичен поглед от камбанарията на туриста естествено не трябва да се приема съвсем сериозно, но съдържа парченца от истината. Фестивал като фестивал - много мъки, малко пари и пълна липса на индианци - доброволци. Всъщност в лицето на Митко – един клониран вожд, са всички функции от стейдж хендс до саунд мейкър, от водещ до кетъринг. И това го прави вече десет години. Музиканти от различни бои се навъртаха около фестивалните сцени, които бяха няколко. Всички актуални и музейни стилове, моди и маниери бяха обект на насилие от ентусиазираните участници на фестивала. След всеки концерт публиката тържествено се довличаше до Радиобара, нахъсена за подвизи по време на обявените нощни джемове.

От това, което чух, бях приятно изненадан особено в нощните джемове в Радиобара от младия китарист на Райчо Иванов бенд, да ме извини, не му знам името, но работя по въпроса.

Зрялото звучене на S. T. Maro, пловдивско трио с изключително интелигентна певица, печен пианист, многопосочен барабанист и гневен басист. Такава банда не бях чувал от времената на Тambu. Да са живи и здрави да оцелеят.

Запознах се и с композиторския талант на иначе добилия популярност китарист Пламен Петров, който умело миксира традиционните за джаз китарата акордови боперски обръщения с хармонични модели и рифове от фюжън поколението.

По време на един от нощните джем сешъни на сцената влетя млада тигрица, с физика на Анжела Басет и заби мощно първо време по един бел, а през останалата част на нощта акомпанира, с рядкото по тези земи усещане за мярка на един перкусионен сет, базиран на две конги. Тази жена се казва Ева Перчемлийска – какво име, май че е бургазлийка, има си музикалното образование, опитвала е и фериботни манджи, но явно истинската сцена и импровизационните престрелки я влекат неудържимо. Следващата нощ побъркала бара с пеене, ми каза Ники Иванов. Очаквам голямо бъдеще за този музикант.

РУСЕ, септември

Градът на Канети ни предостави най-добрите условия в най-доброто време, за да представим книгата за Джако и да покажем за първи път пълната колекция от джаз постери. С изложбата, експонирана в залите на просторната градска галерия, на нас с Мария Зафиркова се падна честта да представим Варна в есенните дни на културата. И всичко това в присъствието на многобройна неорганизирана публика и целия личен състав на общинската администрация от дирекция “Култура”. Поканата получихме лично от Ива Чавдарова, гуруто на Мартенски музикални дни.

Пихме по чаша русенско мерло, не открих розе, и след многото клетви за вечна любов между крайните гари на Хиршовата железница заехме местата в голямата зала, където ни очакваха музикантите от Maxavira. Всъщност концертът на Ники Иванов и банда бе главното нещо на този късен следобед. С удоволствие слушах улегналите композиции на този художник, който прилага цялото си познание от визуалните изкуства върху музикалния материал, с който работи. Човекът не е виртуоз, но не му и трябва, той просто мисли. Кавалджията Костадин Генчев, декларативно консервативен, удря спирачки на готовия да се развихри всеки момент басист Марио Иванов. Интересна група с персонален почерк в пренаситения от етно музикален спектър.

ПЛОВДИВ, 6 октомври

Филибето, майна, ни посрещна с изящен паламуд и изумителна тарама. Почти обидно, но е факт. На голяма маса в китно кръчме, някъде в Стария град, си седяха, в едно типично балканско безвремие Милчо Левиев, Вики Алмазиду, Митьо Киров - след здравословни проблеми, фенове, сподвижници и функционери на възродителния процес по южните земи. Все хора, обсебени на джазидеята. Иван Минчев, мениджър на Милчо и Вики, нервно си поглеждаше часовника в очакване на Влатко Стефановски, обещан за каузата от Краси Желязков.

Тук проблемът с вождовете и индианците беше решен елегантно поради типичното за Пловдив наличие на критична маса от сиво вещество. Всеки от екипа си знаеше и правата, и задълженията. Участваха и обичайните заподозрени като саундмейкърът Наско, който хладнокръвно отнасяше всички пасиви, осветители и даже самоотверженият екип на Jazz Time oт Националната. Оказа се, че в града на Милчо и Бели Зелени Червени джаз фестивал не е имало от 10 години. Даже след третата водка музикант от друго населено място не би повярвал на тази безсмислена фраза. За нас, феновете, формулата Пловдив=Jazz винаги ще е валидна. Фестивалната сцена бе едно рекултивирано квартално лятно кино с култовото название “Орфей”. От пръв поглед далаверата беше ясна. Само че в полза на културата. Концесия на мижаво кафене срещу ремонт на сцената и цялото прилежащо пространство.

Агресивният амфитеатър, оборудван с огромни, тапицирани с изкуствена кожена кресла и персонални пепелници, ситуирани върху теракотовите нива, беше запълнен от лоялна публика срещу 6-левов билет,. За простолюдието - удобни пейки срещу 5 лева. Царствените ложи, защитени от природни катаклизми, се разпределяха между народните избраници. Кметът откри шоуто с грижливо написано слово от доброжелателни и квалифицирани сътрудници и даже говори за посланията на Джако Пасториъс, без нито един лапсус. И това е един обикновен български кмет, само че това е кмет на пловдивчани. Програмата на фестивала би трябвало да намерите в някой пловдивски портал, макар че хората тук са силно аналогови. Бендът, ръководен от Ангел Заберски-младши, поднесе на публиката очакваната динамика на големия оркестър, отнесена към финяшките аранжименти на лидера.

След официалната програма, по странни пътища, известни само на местните хора, се озовахме в клуб “Гепи”, където ни очакваше поредното младо трио. И пак нещо интелигентно, като S. T. Maro или хора около Мирослав Турийски ни успокоиха, че джазът засега е жив. След тях се качи импровизирана банда с неформален лидер Мишо Йосифов, страховитият басист от Гърция Йотис Кьорцоглу и много млади духачи. Да открия Стунджи като буги -шафъл барабанист бе нещо ново за мен. Зверска свирня и в същото време воля за ансамбъл.

Втората от трите фестивални вечери мина под знака на балканския безпредел, наречен Влатко Стефановски Трио.

И пак Стунджи, но този път контролиран от Еко. Звучи нагло, но ако не беше работният кон Веселин, двамата титани щяха да се млатят до зори, разбира се, без да получат и лека телесна повреда. Влатко - артист, баща, балканец, просто е майстор. На ниво еднобитов разговор е придобил кротостта, характерна за хората, докоснали се до Създателя. На сцената обаче имаш усещането, че е обсебен от силите на злото. Тази енергия ни заля като карибски тайфун.

За представяне на книгата организаторите бяха предоставили двора на арменска къща с непроизносимо название, построена през ХVIII век, съседна на Балабановата. Лично Милчо Левиев, доайенът на фестивала, разказа за своите срещи с Джако Пасториъс, а Краси Желязков - консултант на изданието, говори за невъзможността да бъдат преведени някои понятия, тъй като у нас никога не е имало редовен клубен живот с прилежащата му лексика, при това обяснено с езика на 70-те.

По всички пунктове се чувстваше контролът, грижата и отговорността на общинарите от отдел “Култура”. Те приемаха всичко абсолютно лично, което е гибелно за един чиновник, но пък работата затова и ставаше. Дано усилията на тези хора бъдат оценени и през следващите мандати, а може би въпреки тях.

Даже официалният постер на фестивала, поръчан, одобрен и платен от местната управа, беше направен с много вкус, любов и вещина.

Ами това беше всичко. За финал минахме през търновското село Градина, където в галерията на Милко Божков бяха експонирани още мокрите творби на живите български класици, но за тях отделно.

Хасково - Русе - Пловдив

септември – октомври 2005

Stalker.bg

Заглавие

Джеват Чапан

Рубрика

Съвременна турска литература | 2007 / юни

Съдържание

Роден през 1933 г. в Даръджа (Гебзе, Измит). Завършва Роберт колеж в Истанбул (1953) и английска филология в Кеймбриджкия университет (1956). Работи в редакцията на BBC Лондон, а завърнал се в родината си, постъпва като асистент в Катедрата по английски език и литература на Истанбулския университет (1960), където по-късно става професор (1975). След това продължава преподавателската си кариера в Театралния отдел на Академията за изящни изкуства. В различни периоди преподава в Мармарския, Босфорския, Анатолийския университет, както и в частния Йедитепе.
Известен като изкусен преводач на англоезична и гръцка поезия и театрален критик, през последните десетина години Джеват Чапан е водещ редактор на страницата „Поетичен атлас” в седмичната притурка за литература и книги на в. „Джумхуриет”, с несъмнен принос при представянето на десетки български поети.
Турският читател се запознава с поезията му още през 1952 г., когато печата първите си поетични опити в сп. „Варлък”. Първата му стихосбирка „Кръжи, кръжи, гълъбе” (1985) е последвана от „Естествена история” (1989), „Пораждаща любов” (1994), „Какво незабравимо пътешествие бе то” (2001). През 2006 г. излиза том с избрана негова лирика.

НЕ ЗАКЪСНЯВАЙ

Влез тихичко през вратата, не натискай звънеца.

Не се безпокой, ако не съм се върнал.

На път съм, почти в началото на нагорнището,

вероятно чакам да се стъмнят водите.

Стаява се обгореният въздух от тухларната

върху нощните царици в градината.

Едва удържам юздите на конете в мен,

препускащи на галоп към теб.

Цял ден бях сред книжни планини

пулсът ми туптя като избързващ часовник.

Молби, резолюции, прашасали квитанции:

все четях името ти в изтритите редове.

През прозореца – кули, минарета, мръсно небе.

Излитаха неспирно птици от един комин.

В облачните огледала видях косите ти,

примесили се с вятъра.

Отвори вратата на балкона, полей цветето в саксията.

Разгърни на масата покривката с елените,

отдъхни си за миг.

Да не те учудва тишината пъстра,

да не те изплаши,

аз съм цял потопен в нея.

Шумът на града ще нахлуе след малко в стаята,

в тъмно ехо ще се превърне в отсрещните била.

Заглавие

Джон Чийвър и “Джони Уокър”.
John Cheaver and “Johny Walker”.

Рубрика

Бивалици | 2005 / август

Съдържание

ТИНКО ТРИФОНОВ

Ще започна с една скоба. Тя е посветена на прочутото шотландско уиски, на отношението към него на писателите като цяло и, в частност, на един от тях - Джон Чийвър. Искам да знаете, уважаеми читатели, или поне тези, които толкова го превъзнасяте това питие, че то не е нищо друго, освен двойно преварена ечемичена ракия (или ако щете – водка) и че цялата тайна на превъзходния му вкус се крие в три неща: първо, че спиртът се изварява на торф (щото шотландците не са имали друго гориво, планинките им са голи-голенички и приятно заоблени като миска на конкурс), а от торфа идва лекият дъх на дим; второ, разреждането на спирта става с изумително чиста и мека изворна вода; и трето, питието отлежава в дъбови бъчви, в които преди това са държани тежки испански вина (херес, порто, както и шери), а пък смесването на различните чешити скоч (т.нар. бленд) се прави майсторски и по рецепти, удържали напора на няколко века. Истинското уиски обаче е чисто малцовото от марки като “Гленливет”, “Гленфидиш” и други “гленове”, но него си го пият предимно шотландците, при това без всякакви развалящи го глезотии като лед или сода, ами като коняк – за да усетят аромата му. Най-много да му капнат малко водица, щото е възсилничко.

Не мога, разбира се, да се меря с познавачи на питиетата като Николай Спиров например, но за верността на горното се подписвам. И още: пробвал съм достатъчно чешити от т.нар. блендови шотландски ракии и мога да ви уверя, че не могат да се мерят с истинското, малцовото. Но не могат да се мерят в нашата битност и с една добра ракийка със салатка. Щото единственото, с което не върви скочът, е шопската, макар да съм бил нееднократно свидетел на опити да се помирят нашенският шедьовър с шедьовъра на побратимите на габровци. А и със салатката и с бавно, мераклийски поеманата гроздова лафът върви далеч по-добре, отколкото с купешката шотландска ракия, за която покойният голям български писател Васил Попов казваше, че имала дъх на “мокра и проrнила тараба”. Едва ли някой някога е смукал мокра и прогнила тараба, но едва ли ще се намери някой, който да отрече великото проникновение, което само един велик писател може да направи!

Що се отнася до писателите, по комунистическо време тогавашните наши “класици” много обичаха да показват как пият уиски, макар че не ги биваше толкова да пият, ами се фукаха, а и мнозина от тях още да не бяха усвоили пиенето и на най-обикновена гроздова, щото пиенето и то си има сума табиети, правила и норми. И тук ще затворя скобата и ще разкажа защо, когато пия уиски, връхчето на езика ми винаги изтръпва и се сещам за един американец. (Впрочем и американците не умеят да пият скоч, жулят си техния бърбън, който хем е уиски, хем не е и малко менте пада.)

Великият (напълно заслужено го величая на само аз, ами и сънародниците му) писател Джон Чийвър бе единият от двамата най-известни американци – другият бе Уилям Сароян - от тяхната US делегация за поредната среща на писателите за мир, организирани с размах от покойната Людмила Живкова, Любомир Левчев и прочее велможи на културата по онова време. Размахът се състоеше в това, че на тези петдесетина, а може би и повече автори нищо не им липсваше по време на пребиваването в България, развеждаха ги, показваха им природните ни красоти, музеите ни, изобщо атакуваха, слисваха и очароваха яко всичките им сетива. Неколцина впоследствие толкова заобичаха страната ни, та останаха да живеят тук – като един знаменит американски поет и любовникът му, които намериха покой не в градищата ни, а в Родопите. Та по едно време част от тези чуждестранни писатели “дебаркираха” във Варна и в редакцията на единствения тогавашен вестник “Народно дело” ни разпределиха кой кого да интервюира (по 30 - 40 реда на интервю, не повече - такава беше повелята, да покажем на варненци повече автори, та да усетят размаха, мащаба на проявата). На мен като говорещ английски, естествено, се падна Джон Чийвър. На началничката ми Луиза Тахмисян – кой друг, освен Уилям Сароян, американец, ама от арменски произход. (Не знам дали Сароян говореше арменски, но знам със сигурност, че добре броеше – броеше на арменски от едно до десет с такъв ентусиазъм, с такова детско въодушевление и така се заливаше от искрен смях – смях гръмогласен, кънтящ, сепващ, стряскащ благоприличното общество от обитаващата тогава хотела средно- и дребнобуржоазна гмеж от прогнилия Запад.)

Та отидох и аз на рецепцията на грандхотел “Варна” в тогавашния курорт “Дружба”, хотел, наричан още Шведския, защото шведска компания го бе строила, а не че шведки го обитаваха. Помолих да ме свържат с бележития писател, момичетата, красавици до едно, ме погледнаха много накриво и ми дадоха номера на стаята му и посочиха една врата. Набутах се в задушната телефонна кабина, набрах номера, отговори ми госпожа Чийвър (или съответно придружителката му), после писателят взе слушалката, обясних му аз надве-натри какво искам, той за моя радост заяви, че веднага слиза и да го чакам във фоайето. Аз обаче го зачаках пред вратите на асансьорите, инак можех и да го пропусна в тарапаната. И прав бях, защото Джон Чийвър се оказа с нищо незабележим мъж, попрехвърлил шейсетте, който никак даже не приличаше на американец; дребничък ми се видя, смотан, тих, никак не се връзваше в съзнанието ми с представата за прочутия в цял свят автор на незабравимия роман “Хроника за Уапшотови”. Впрочем това бе единственото нещо, което бях чел от него. (Но все пак бях чел нещо, щото сега, като гледам разни интервюта на разни красавици-репортерки с разни писатели, поети и кинорежисьори, никак не ми е трудно веднага да отгатна, че нито са чели, нито са гледали, пък още по-малко са мислили, ами разчитат предимно на прочутото “Lassen Wir die Augen sprechen” – “Да оставим очите да говорят”, сиреч – прословутият лаф на тъй наречените “плажни инженери”, тоест “гларусите”, като свалят германките по морето. А пък те нашите репортерки едни очи имат, братче – в повечето случаи наистина големи, големи сини очи.)

Та, въоръжен с огромните си познания за “Хрониката”, отведох Джон Чийвър към едно кътче, състоящо се от два дивана и два фотьойла в “Шведа”, седнахме един срещу друг, спогледахме се и той веднага вдигна ръка. Сервитьорът дотърча мигом, Чийвър поръча по две двойни уискита; като дойдоха, поръча още по две, пак ме погледна и рече:

- Онзи там, зад нас... (а зад нас беше Уилям Сароян с шумната си компания от наши писатели и Луиза, която трябваше да го интервюира, а пък той демонстрираше, на Луиза и на компанията как може да брои на арменски и смехът му кънтеше, заливаше като цунами пещерообразното фоайе). - Та онзи, Уилям Сароян де, може да пише, мастилото му – гъсто като кръв, силно като спирт, разбрах го още по първите му разкази, но да знаеш, повечето от тези тук не знаят да пишат, смучат от пръстите си, пък той животът – пълен с най-хубавите ненаписани разкази... Чакай сега, знаеш ли каква хубава история ще ти разкажа... Ами ние се запознахме с Уилям Сароян тук, в България, в София...

Така се и случи наистина – сюжет за чудесен малък разказ. Да, оказа се, че двамата велики, живи американски писатели просто не се били познавали лично. Сигурно са си нямали, горките, Съюз на писателите, впрочем имали някакви подобни организации, ама на регионално равнище, а и без друго всеки предпочитал сам да си оре нивата. Пък той, Сароян - в Калифорния, а пък Чийвър – в Ню Йорк, къде ти... Хласнахме първите двойни уискита и ведно с алкохолните им пари интервюто окончателно отлетя от главата ми, защото започнах да си мисля от кого и как да взема някой лев назаем да ги платя тези уискита, щото редакцията на вестника, естествено, не ни отпускаше пари за подобни глезотии. В това време великият Чийвър си изпя рецитала за това колко хубаво било писателите да се събират в името на такава свястна кауза като мира и поръча по още едно двойно (общо по три двойни станаха и на мен ми се изприщи цялото тяло и косата ми щръкна, щото в “Шведа”, както му викахме тогава, уискито хич не беше евтино, дори по Татово време). След това мигом накара сервитьора да опразни масата, като едновременно с това сръчно преля остатъка от чашата си в другата, по-пълната.

Точно тогава слезе и достолепната госпожа Чийвър (или придружителката му), погледна ни снизходително, седна до своя Джон, усмихна му се, усмихна се и на мен, а сетне, като чу гръмогласния смях на Сароян, който продължаваше да се забавлява отлично и след безкрайното броене на арменски, рече съвсем невинно:

- Джон, не мислиш ли, че е време да вземем по един аперитив преди вечеря?

Този път уискитата бяха единични.

Та пихме и по едно единично, после аз въздъхнах с все сила и с огромно облекчение, защото всичките питиета ги плати класикът Чийвър. Сетне жена му си го прибра, а аз си останах на мястото, заслушан, удивен, омаян от гръмогласния, искрен и заразителен смях на Сароян. Пак броеше човекът, на арменски: “Едно, две три...” и тъй нататък, и се заливаше от смях. Въобще голяма радост беше. Да не забравя – и Евтушенко беше в онази компанията, радваше се на Сароян, но пак си беше онзи адски завеян и “неземен поет”, възлюбен от още по-неземната и красива поетеса и жена Бела Ахмадулина, беше както винаги облечен в шарена хавайска риза, пусната над панталона и на мен незнайно защо ми хрумна, че на този тип риза в детството ми й викаха “хулиганка”.

Лека й пръст на Людмила и да е жив и здрав Любомир Левчев! Впрочем, сериозно погледнато, сега си мисля, че парите, дето ги харчеха по писатели и разни други измишльотини, като асамблеи на мира, за единството, творчеството, красотата и прочее хармоничното развитие на личността, не са били съвсем напусто профукани – светът тогава научаваше за нас, черпехме го света, той си хапваше и пийваше здраво, а после, макар и замъглено, разправяше за България, хубави неща казваше, ласкаеше ни, че и ний сме му дали нещо, на света де, и “на вси славяни книги да четат”. Впрочем на това последното братушките доста се чумереха - и не само на нас, ами и на своите, на великани като академик Лихачов.

Но ако не друго – то поне хубави обеди и вечери му давахме на света. Пък и по онова време пенсионерите не ровеха из кофите за боклук, а мургавите ни събратя бяха кротки по въпроса за интеграцията си и метяха чинно улици, вместо да омитат вихрено чужди дворове и къщи.

А за Чийвър и ударените бързешком няколко уискита, преди да се появи госпожа Чийвър, ме светна задочно Любомир Левчев в едно интервю пред Кеворк Кеворкян по телевизията. Разказа как го привикали едни момчета от “органите” да го препитват що за птица бил тоя Чийвър, щото като му преравяли (навярно профилактично) куфарите, попаднали на някакви наркотици. И им обяснил Левчев, че човекът бил алкохолик, че ако си носел наркотици, те били за “лична консумация”, че няма никаква опасност да разпространи порока на Запада в широки мащаби у нас, че за тая работа трябва първо да избухне демокрацията, пък после да чудим и да се маем какво да правим с извънбрачните й отрочета. И тъй нататък. Умен мъж е Любомир Левчев, провиждал е, значи, още тогава какво ни чака – не толкова нас, колкото децата и внуците ни, като си изуем потурите и се наведем покорно, сиреч като се отворим към тъй лелеяния Запад...

Аз пък никога няма да забравя урока на госпожа Чийвър, която очевидно е знаела хала на своя си Джон, но запази достойнството му, запази достолепието му на велик американски писател и най-простичко ни рече “Наздраве”.

Впрочем същото ми се случи и с друг велик писател и даже мой еднофамилец (както казват руснаците) - Юрий Трифонов, и с неговата великолепна и невероятно красива съпруга, но това е съвсем друга история.

John Cheaver and “Johny Walker” – personal adding to the same subject by Tinko Triffonov.

Заглавие

Димитър Калев

Рубрика

Поезия | 2007 / ноември

Съдържание

Димитър Калев е роден на 17 октомври 1953 г. в Омуртаг, живее във Варна. Автор на стихосбирките „Страданието на светлината” (1993), „Да ме поливате отвъд” (1996), „Триада” (2001) и „Помежду” (2006). Лауреат на награда за модерен език на 17-ия Международен фестивал на поезията в Суботица, Сърбия (2006), и на награда „Варна” (2007).

ГЕНЕЗИС

Ей, нали помниш как смесвах гласа ти с ума си –

просто използвах енергията в междуметията ти,

за да пробивам различни отверстия в етера

и към зениците си да ги нагласям.

Тази тоналност, в която петлите ни будят,

или в която цветята се багрят и кръстят

(тъкан, разстилана между клавиши и пръсти),

беше начало на моята етерна лудост.

Мислех, че всичко съвпада единствено в мене;

казвах си: отвор, зеница пред отвора – колко е

(както Луната пред Слънцето при затъмнение).

После разбрах, че това е генезис на болката.

Чувствах се като пространство на куклена сцена:

цветни коприни с проврени ръце на актьори –

всичко, което живееше в мен и говореше,

всъщност бе техните пръсти с изпъкнали вени.

После разбрах, че живея във междупръстие –

случвам се само там, дето ми е отворено.

Но за това още никому не е говорено –

отворът в етера впрочем е отсъствие.

НАСЪН НАД ВАРНА

Мислите ми сутрин отмаляват по ръба на Франгенското плато.

И където сипеят търкаля каменни въздишки към морето,

имам чувството, че нещо свети –

копна ли, ще налетя на злато;

тупна ли с пета, ще хлътна в трюма на затрупан с пръст и храсти кораб.

Същият, със който от Колхида смисълът на Варна е пренесен.

Всъщност са пренесли само песни,

сипани в гръкляните на хора;

те пък в тъжния си път на запад слезли в залив с вид на гласна цепка

(въобще, обичали да смесват факти, очевидно разделени)...

Платото сега е възвишение.

Нощем със колажи го облепват

двете звездни мечки, Аурига, яркият Арктур, Касиопея

(но това изглежда е гротескно за тела с единородна святост).

Платото започва да се смее

като след молитва недопята

и започва да се разчленява – крайници и кожи недодрани.

И добре, че с умна кинолента сипеят не спира да филмира

как звездите късат от всемира,

за да хранят мозъчната пяна

(пяната е в ниското, където морските вълни са ми-мажорни)...

Всъщност тези нощни случки стават във съня на варненци, които

странстват във телата си и питат

кой е демон и кои са хора.

Варненци насън се разглобяват. Може би, защото световете

нощем изравняват свойта плътност, жителите техни ослепяват

и единствено за тях остава

да се люшкат вътре в дробовете си,

тоест да се вдишват и издишват, а морето да им подражава.

Смешно е насън да се сражаваш с ритъма на дневната си будност.

Страшно е все пак да не си луд, но

лудостта ти да те обожава

(лудостта е проста безтелесност, вмъкната, където плътността ни

се разнежва и се разтреперва). Варненци излизат от съня си

като воини, покрити с рани,

върнали се да умрат в дома си...

Съмва се. Над Франгенското плато смисълът на Варна отмалява,

а отдолу във обратен кадър сипеят съня ми прожектира –

варненци се будят под всемира.

Аз оставам, за да се сражавам.

Емануела Цонева,

“Африкански
приказки”

Заглавие

Димитър Костадинов
Стихотворение с пророчески прозрения

Рубрика

Български поети на ХХ век | 2007 / юни

Съдържание

45 години от рождението на Петя Дубарова

Става въпрос за стихотворението на Петя Дубарова “Цветето”, което е сътворено от нея, когато е едва на 11 години. Ето и самото стихотворение.

ЦВЕТЕТО

Цвете яснолико

тъне във сияние.

Вятърът разнася

приказно ухание.

То поглежда скромно,

с весели очи,

лъскавите, топли

слънчеви лъчи.

И във унес пее,

звънка и трепти,

ала ще престане

скоро да цъфти.

Ала ще погълне

с грозен смях пръстта

неговата ясна,

чудна красота.

22. 07. 1973 г.

Още от най-ранна детска възраст – на 5 години – Петя Дубарова* може да чете. Нейната майка твърди, че между две и три години е започнала да играе на римушки, а на четири години вече диктува на майка си по няколко римувани стиха. Тези стихове до голяма степен са съдържали емоционален тласък от природата и детските ежедневни игри. Така че във възрастта, когато повечето деца имат предпонятийно символично мислене (от 2 до 4 години) и нагледно мислене (от 4 до 6 години), Петя вече не само диктува на майка си кратки стихотворни форми, но и чете и разбира художествени текстове, зарежда се със спонтанно изразяващ се творчески интелект. Още в предучилищна възраст при нея са налице изключително изпреварващи способности, които очертават нивото и особеностите на една самобитна емоционално-мисловна поривност.

В такива случаи казваме, че се е родило дете с “творческо подадене”, т.е. с божа дарба. Защото на тази възраст Петя не се опитва да овеществи, да възпроизведе художествените си възприятия и художествения си интелект например като изпълнител на музикално произведение с пиано или цигулка или пък като малка художничка с бои и четка – които творчески изяви са съвсем естествени за деца на такава възраст. А тя започва да твори в най-трудната област на изкуството – поезията.

Тогава, когато децата осмислят конкретно видимото като значещо и значимо за тяхното общуване в ежедневието (от 6 до 12 години), Петя Дубарова вече създава стихотворения, в които са кодирани многозначна символност, природовидима и конкретна, и обобщаваща познавателност. Т.е. гностичност, характерна за житейските и философски прозрения на творци с достатъчно голям опит и възраст.

Символна парадигма на тези наши твърдения е нейното стихотворение “Цветето”. В книгата “На Слънцето сестра” (1995) това стихотворение е поместено на страница 19 със заглавие “Цвете яснолико”. Може би защото в същата книга на страница 41 е поместено със съвсем друго съдържание стихотворение със заглавие “Цветето”.

Произведението “Цветето” от книгата “Ученическа тетрадка” (1990) не разкрива само красотата на цветето, но разглежда и един твърде необичаен (от гледна точка на възрастните) за децата проблем – проблема за смъртта. В този случай за смъртта на цветето. Но кой възрастен може да каже, че децата не мислят за нея (смъртта) и не си задават въпроси? Може би мислят повече, отколкото възрастните, и все са в състояние на необяснимост и непонятност.

Красотата на цветето в началните стихове от това едноименно стихотворение изпълва сетивата на възприемащия читател и слушател с очаквани и приятни усещания:

Цвете яснолико тъне във сияние.

Вятърът разнася приказно ухание.

Не само красотата на цветето е показана, но и другото характерно за него – уханието. Находка е използването на сложния епитет “яснолико” и особено определянето на цветето не в друг (или конкретизиран цвят), а в сияние. Не се търси определеност в красотата на даден цвят, а в най-общото и най-красивото – сиянието.

Това говори за познаване на силата на цветовете от авторката, за наблюдаване на цветовете, за възможност за преценка на красотата на отделните цветове. А заедно с това – и степенуване, и подбор, и избор. Най-доброто е избрано за това цъфнало цвете (което говори за неопределеност) – всички цветя са красиви и са в сияние. Уханието е приказно – отново търсене на най-доброто (разбира се, че е приказно). Така се изразяват и възрастните, когато трябва да определят нещо красиво и искат да е в максимална степен. А Петя е само 11-годишна (под стихотворението е фиксирана датата на написването му – 22.07.1973.).

Личи си все пак неумението да се намери най-подходящата дума в конкретен контекст: става въпрос за глаголната форма “тъне”. Едно “цвете яснолико” не може да “тъне във сияние”. То може да “чезне”, или пък да “свети” в сияние. Може би малката Петя е знаела вече някои стихотворения от Вазов и от Яворов. Само че нашите класици използват различните форми на глагола “тъна” (несв. вид) точно където е необходимо – нещо може да тъне в мрак, в тъга, в рани, но не и там, където има обилна светлина. (Например: Вазов – “Твойто бъдеще ти свети,/ мойто в мрака тъне.”; Яворов – “Те пият, а тънат сърцата им в рани.”).

А може би “тъне във сияние” е осъзната свиша орис. Ако нещо ти е дадено свише прекалено много, дори това да е светлина или сияние, тогава ти сякаш потъваш, ти “тънеш” в тази дарба, в това подаденè, в това “сияние”. Свишата дарба, онова, което те е осенило твърде рано, се превръща в твое себепогубване, себеунищожение.

Нали народът го казва: “Много добро, не е на добро.” Т.е. светец на земята не може да има. Земните порядки не могат да траят някой да е толкова добър, толкова свише дарен, толкова красив, че чак да сияе.

И най-доброто нещо може да ти изиграе дяволски номер. Разбира се – чрез завистта на другите. Или пък чрез прекаленото собствено себевглеждане и опиянение, чрез собствения “нарцисизъм”.

И прекалената красота, и прекалената свиша дарба, и прекалената сияйност може да те увлече в “потъване”, в себепогубване, в преждевременна гибел…

Тогава “тъне в сияние” можем да възприемем и като предусетена, като видяна от малката поетеса собствена съдба, прилична на цветето.

Но и както да тълкуваме глаголното състояние на цветето (от стихотворението със същото заглавие) – “тъне във сияние” – може би по-удачно е да достигаме до извода, че съдбата на това цвете е “подготвена” и като персонажна съдба, и като личностна авторова орис още преди това: с яркия изгрев, разцъфване и сияние на дарбата на Петя – за да се дойде до личностната творческа и житейска трагична орис, трагичен свършек от самото “цвете Петя”. Цвете, което свръхмного сияе – затова кратко сияе. Но това красиво сияние е незабравимо, всезапомнящо се.

Втората строфа разкрива човешко качество и изпраща направо посланието: “То поглежда скромно…” Наличие на олицетворение. С веселите си очи цветето търси слънчевите лъчи – символ на продължителен живот и красота. И получава топлина и обич от слънчевите лъчи – така както всички живи същества. Благодарността е – цветето в унес звънка, трепти, пее. Необичайно е едно цвете да пее. Но малката поетеса, с присъщо за децата приказно и дори нонсенсово въображение, вероятно така е възприела точно цъфтящото и вече цъфнало от лъчите на слънцето красиво цвете. Такова е творческото въображение на подрастващите – невероятно, изненадващо, но в унисон с тяхната пееща, игрива, весела душевност.

Малката поетеса със сигурност знае или е “чула” песента на цветето: “И във унес пее,/ звънка и трепти…” От тези стихове може да се излезе като позиция – и то основна – за да се разясни на малкия читател, че всичко в природата живее и изпраща послания по свой начин. Необходимо е само да могат да се уловят, да се разберат тези послания. Всичко в природата живее и не бива да се нарушава насила, да се прекъсва насила животът, който силата Бог е отредила на съответното същество, на съответната природна даденост. И по този начин ще се внушава и възпитава у децата обич към природата като цяло и към отделните нейни многобройни и многообразни елементи, обич към живота във всичките му проявления.

Последните два стиха от третата строфа подготвят за нещо неприятно (предчувствие за нещастие): “…ала ще престане/ скоро да цъфти.” Ясно е, че кръговратната еволюция в българската природа се познава добре от лирическия “Аз”, който в случая пак е самата малка поетеса.

И се стига до четвъртата – финална – строфа, която разкрива проблема за смъртта: “Ала ще погълне/ с грозен смях пръстта/ неговата ясна,/ чудна красота.” Тези стихове дават право на размисъл, че смъртта е страшно нещо за детското въображение, за творческия интелект на Петя. Налице е ярко озвучена картина – “с грозен смях пръстта”. Хищно и страшно прозвучава този смях в тази детска творба, а и изобщо като в творба за деца.

Чудната красота на цветето ще бъде погълната, това предстои – отново се работи в бъдещето. И друго послание в едно и също стихотворение: Красотата не е вечна. Или съвсем категорична българска народна мъдрост също може да бъде изводна поука. Като например: “Който не се е родил, той няма да умре.”

Но и друго знаем от нашия български четирисезонен кръговратен живот. Слънцето изгрява и залязва всяка заран и всяка привечер и топли с лъчите си различно в зависимост от съответния сезон. Затова има и различни животи като възможност за изява и продължителност на живеене сред природата, като цяло и конкретно за всеки неин елемент. И все пак красиво е не само онова, което по природната си даденост е красиво, а най-вече онова, което е обичано. Красотата е обич и обичта е красота. А малката поетеса е красиво обвързана с това цвете (което не е определено точно какво цвете е), тя го обича – затова и така скръбно звучи неговото природно изчезване:

Ала ще погълне

с грозен смях пръстта

неговата ясна,

чудна красота.

Психолозите твърдят, че творческите личности са своеобразни ясновидци. От тази позиция бихме могли да твърдим, че и самата Петя сякаш е видяла още на 11-годишна възраст собствената си житейска и творческа съдба чрез съдбата, предадена драматично в стихотворението “Цветето”. Сякаш Петя е това цвете (с. 6 от книгата “Ученическа тетрадка”).

Тук “цветето” е символ на крехкостта на детството и преходността на живота. Цветето излъчва една добродетелна душевност, изпълнена с невинност и непорочност. Неслучайно според Новалис в цветето са закодирани любовта и хармонията в първичната природа.

И все пак, щом се говори и за завършек на един природен цикъл (дори и за смърт), можем да кажем, че това стихотворение на Петя е архетипален символ на чезнещия природен живот, който отново ще се възроди, т.е. това е образ за “живеенето на душата”.

Заглавие

Димитър Стойчев
1928 – 1993

Рубрика

Поезия | 2013 / 1

Съдържание

Димитър Стойчев, шарж Борис Димовски, 8.06.1973 Златен Орфей

Димитър Стойчев (29.01.1928, с. Синдел, Варненско - 14.05.1993, Варна) - Поет, журналист, сатирик, преводач. Завършва Института по български език и литература. Работи като коректор във в. “Народно дело”; журналист в Радио Варна, Радио София, в сп. “Естрада“, БНТ, сп. „Здраве“ и др. За първи път печата във в. „Стършел“ (1957). Един от най-талантливите поети и сатирици на България. Печата епиграми и сатирични стихове в „Народно дело“, „Стършел“, „Простори“, “Труд”, “Пламък”, “Отечество” и др. Включен в Антологията на българската епиграма. Автор на текстове за естрадни песни. Характерно за неговото творчество е лирико-сатирата.
Книги: Денят минава съпроводен (стихотворения, Изд. “Хр. Г. Данов”, Пловдив, 1989); Нож в гърба на вятъра (стихотворения, Нар. младеж, С, 1988); Пак (стихове и епиграми, Бълг. писател, С, 1983); Хитрушки (книга за деца, 1980); Троп, троп – Стоп! (книга за деца, 1982); Елипси (стихотворения, Нар. младеж, С, 1969); Спасени криле (стихотворения, ДИ “Г. Бакалов”, В, 1965); Кардиограми (сатирични стихове, ДИ “Г. Бакалов”, В, 1961) и др.

АртЕнциклопедия Варна

ЕСЕННА СЕИТБА

В земята отиват
най-здравите,
най-чистите...

В земята,
под ботушите на редосеялката
падат,
падат
най-здравите,
най-чистите,
избраните зърна...

Ще дойде снегът
и ще иска да заличи всичко.
Напразно.
Бъдещето всеки ден
ще изтегля зърната нагоре.
Нагоре...

Има нещо тъжно
и велико в това...

РАЗГОВОР СЪС СИНА МИ,
КOЙТО НЕ МОЖЕ
ОЩЕ ДА ГОВОРИ

Сине,
ти нямаш минало.
Твоето минало съм аз
Ти си моето бъдеще.

Бъдеще мое,
ти си от бедно семейство.
Аз съм от бедно семейство.
Ние сме от бедни семейства.
Срамуваш ли се ?

Аз се срамувах.
О, колко се срамувах, че съм беден.
Винаги ли срамуването е оцветено червено?
Аз нямах бузки да проверя.
Винаги ли детството е в къси панталонки?
Моите бяха ни къси, ни дълги.
Всичко беше тъй осезателно,
като свирката на влака в нощта,
който префучаваше през нашето село...
О, колко се гордеех, че съм беден.
Във всяка автобиография аз пишех:
“Произхождам от бедно семейство“,
„Произхождам от бедно семейство...“
Не забогатях ли незаконно с бедност?

Мълчиш.
Но защо те питам.
Всичко това за тебе ще бъде минало,
Бъдеще мое.
Тогава
ти ще седнеш край детското кошче
И ще напишеш:
„Сине, ти нямаш минало,
твоето минало съм аз,
ти си моето бъдеще“.
И така нататък...
всеки ден,
всеки час,
цял живот...

БИВОЛИ

Черносини мастилници -

собственост на неграмотни.

Синьочерни релефи, като релефа

на мойта родина.

Асфалтови бази, от които направиха
толкова гладки пътища.
Биволи!
Вие лежите в тинята на моето детство
и слънцето боде с остен гърбовете ви.
Неохотно се изправяте и тръгвате.
И все дъвчете нещо... джентълмени...
Вървите бавно и величествено сякаш на смърт.
Тинята - съсирена кръв -
капе върху вашия път.
Биволи -
негри сред бялата раса на говедата,
вие лежите в моето детство
като Африки.

ЖЕНИТЕ И СЕЗОНИТЕ

Жените гледат пролетта с гърдите си.
Кръвта ѝ светло заиграла
в зелените пожари от предчувствие -
проблейване, което изтънява
в живителната струйка мляко...

Жените гледат пролетта с гърдите си...
Жените гледат лятото с телата си...
Достъпно стръмни в голотата си
и осъзнали краткостта на зноя,
те пият жадно бронз от слънцето.
От бронз отлива се безсмъртие...
Жените гледат лятото с телата си.

Жените гледат есента с ръцете си –
жертвоготовни като падащ лист...
Отлитат багри от гнездата си,
оставяйки след себе си очакване...
Жените гледат есента с ръцете си.

Жените гледат зимата с косите си.
Затоплени от бяла смърт,
ще оживеят ли сезоните?
Жените гледат зимата с косите си.

ВЛАК

Внезапният Искърски пролом
с вечния дядо Йоцо,
който гледа...

След тъмното минало на тунелите
релсите блестят като истини,
от които не можеш да излезеш.

София - Варна,
Варна - София
всеки ден,
всеки час,
цял живот...
Ти ли минаваш край полето
или полето минава край теб?
Маковете издигат червени флагчета:
- Спри, ела при нас !
Но как да излезеш от релсите?

Спални вагони,
вагон-ресторанти,
пътници с пътни и дневни,
пътници безпътни и пътни...

Траверсите са търпеливи.

Зелените очи на моята спътничка
обещават зелена улица...
- Всички билети, моля.
Вашият билет ?
- Аз съм безпартиен...
- Не се шегувай, момче!
Всички билети, моля...

Светофарите се усмихват.
Но как да излезеш от релсите?
А и този дядо Йоцо
уж заспа, а все гледа към нас.

- Гара Варнаааа.
Тук релсите свършват.
Започва морето.
Тези, които се плашат от морска болест,
да се върнат в София.

СПЪНАТ КОН

От детството ми още е останал,
не може да се утаи
едничък спомен: в селската поляна
кон, спънат с букаи.

За да направи крачка сред тревите,
той удряше в земята крак до крак,
звънтяха глухо в букаите
подковите - на щастието знак!...

ГРАФИКА

На Хр. Градечлиев

Да превъзмогнеш всички цветове,
съблазните измамни на дъгата
и да създаваш светове,
останал сам
със двата цвята –
на истината
и тъгата.

ЗИМНО ПРАНЕ

Мама обичаше да простира прането навън.
Като го огризял студът,
ставало по-бяло...

Вятърът залюляваше бялата люлка
и прането заспиваше
с чиста усмивка.

Когато вечерта посипеше своята синка,
мама събираше прането.
Вкокалено,
то хрускаше в топлата стая.
Постепенно оживяваше
като дете от сън.

То беше отдавна.
Сега си мисля:
колко хубаво беше,
дето мама обичаше да простира

прането навън.

ДЪРВЕТАТА НАЕСЕН
УМЪДРЯВАТ

На Спас Левков

Дърветата наесен умъдряват.
Замислено
и малко тъжно
в годишните си кръгове се вглеждат
и все не искат да ги изброят.

А всяка светнала окръжност
затваря в себе си надежда,
мечта
и невъздържан полет
към хубавата отшумяла пролет,
раздвижила кръвта им светла
с нечути шумове и пъпки –
на трепетна очакваност и болка,
която хората наричат спомен...

И после
всичко е познато:
горещо лято,
плод
и есен...
Като прочетени,
накъсани
писма
лежат
листа в нозете на дърветата.
За тях безкрайно ще тъжат
поетите...
Дърветата наесен умъдряват...

КРАЙРЕЧНИ КАМЪНИ

Намерихте спасителния бряг.
Доволни в своята овалност.
Като жени,
натежали от последици.
Като глави,
оплешивели от немислене.

Не се страхувайте от приливи.
Реката бърза към морето.

СТРАХ ЗА СЕЗОНИТЕ

Най-много се страхувам за сезоните.
Ще дойде пролетта
и ще потърси трева,
но трева няма да има,
няма да има трева.
Тревата ще бъде спомен
в паметта на Земята,
оцеляла по чудо...

Най-много се страхувам за сезоните.
Ще дойде лятото
и ще потърси вода,
но вода няма да има,
няма да има вода.
Водата ще бъде ехо
в скалите без водопади,
в реките - павирани улици...

Най-много се страхувам
за сезоните.
Ще дойде есента,
но няма да има листа.
Златото на есента
нищо няма да струва,
нищо няма да струва
златото на есента...
Зимата ще покрие Земята,
със своя бял саван –
до идната пролет.
Пролетта,
която ще дойде
и ще търси трева,
и ще търси трева,
и ще търси трева...

СМЪРТТА
1
За смъртта
знаем само до пръстта.
Геодезия.
Останалото търсим
с поезия...

2
Като умра,
аз знам какво ще стана:
черупка, от която
оттеглил се е океана...
* * *
Аз не мога да дойда.
Може би няма да забележите,
че ме няма...
Човек се стреми към присъствие...

Някога учителката забелязваше
и ми правеше забележка.
Казвах ѝ:
мисълта движи тялото...
Тя се вбесяваше.
Как можех да ѝ обясня,
че присъствието затруднява
ценностите?
И така.
Аз не мога да дойда.
Вие ще разполагате с моето
отсъствие,
както намерите за добре.

БЕЗСМЪРТИЕТО НА ДИОГЕН

Всички търсеха богове...
Само ти единствен - човек!
Страхове.
Богове.
Векове.
И най-умният - двайсети век! -
Никому не трябват богове,
всеки търси човек.

* * *
Отложиха, живота ми отложиха.
Така понякога природата отлага
лятото.
Цветята, цъфнали без слънце,
са без мирис.
Житата - ниски и осилести.
А птиците, дошли от юг излъгани,
яйцата си във себе си излюпват...

Отложиха живота ми за никога.
Живота ми - една усмивка,
в най-неподходящ момент.

Из подготвената за печат книга
“Димитър Стойчев. Избрано”
на Издателство МС - Варна

Заглавие

Димитър Хаджиянев- принцът на българския театър.
“Dimitar Hadzhiyanev: the prince of the Bulgarian theater”.

Рубрика

Имена | 2005 / юни

Съдържание

     СИЯ ПАПАЗОВА
     Актьорът Димитър Хаджиянев слезе от сцената на живота. Като връщам времето назад, си мисля, че той се готвеше за този миг по някакъв свой, ритуален начин. С едно особено спокойствие и самовглъбение. Грижливо, детайлно подреди спомените си. Написа книга. Нарече я “При тебе идвам горд и чист”. Струва ми се, че така той сложи ред и хармония в отношенията си с другите. По възхитителен начин поиска прошка от тези, които през своя живот неволно бе засегнал, опрости всички, които някога някъде са го наранили. Този известен с хапливата си ирония и леко дистанциран човек, през последните дни поддържаше непрекъснат контакт с приятели, колеги. Обаждаше ни се по вечерно време. Беше изпълнен с топли, благодарни, високи чувства и бързаше нетърпеливо да ги сподели с онази присъща само нему скромност и овладяност на емоциите.
     Сега си давам сметка, че с тези вечерни телефонни обаждания, той всъщност по ритуален начин се прощаваше с нас, подготвяше ни да приемем предстоящото.
     Не беше ли всъщност Димитър един страхотно емоционален човек? И прословутото му чувство за хумор не скриваше ли една горда, дълбоко стаена печал, като някаква форма на съществуване на силно ранимата, притесняваща се от чувствата си личност?
     Дали през последните дни не пропуснахме нещо в общуването си с него? Като човек, изпитал много, дали не се опитваше да изкаже дълбинните си чувства към нас, дали не се опитваше да ни даде последен съвет на тема: как да се справяме, как да слагаме благородна патина и скромна мяра върху стихията на чувствата в нашия истеричен и неискрен век.
     Чуден, забележителен човек.
     Ще се опитам да представя битието му не в реквиемен стил, а чрез неговото специфично усещане за особеното, смешното, вълнуващото, прекрасното. Такъв подход би му допаднал.
     И така...
     Димитър Хаджиянев, един от големите български артисти, е роден в Харманли. Няколко думи за този град, защото той го обожаваше. Харманли е най-южният град на р. Марица. Според една историческа справка възниква около 1585 г. Изследванията обаче показват, че територията на днешния Харманли е включена в границите на българската държава още през 896 г. Кръстопътното положение, което заема Харманли на пътя Европа – Азия не е без значение за появата и формирането на харманлийската личност. От тук са минали отрядите на Балдуин. Твърде е възможно Димитър да е далечен рицарски потомък. Свободолюбивият дух, с който е закърмен българинът от този южен край, преминава от поколение в поколение. Всичко това научих от книжката, която Димитър някога ми даде. Наричаше се “Харманлийски мотиви”. На 35 стр. имаше стихове:

     О, Харманли!
     Гален от лъчи златисти
     бъди се усмихнат този град.
     Слънцето разпръсква с пълни шепи
     росни рози, плакали на сън.

     Именно в този град, където розите плачат на сън, през 1922 г. по обед, харманлийско време, се появява на бял свят Димитър. Според една старинна поличба, в добър час, по светло, когато всички са си в къщи. Можем да си представим суматохата. Небутнат останал хлябът. Изстинали гозбите. Хаджиянев е пето и последно дете на една жена с богородично име – Мария. И на Хаджияню. На тях двамата дължи своята изумителна фландърска красота, високия ръст, тъмните дълбоки очи. Потомък е на много стар род. Следите му отвеждат при прадядо Господин и прадядо Крушо от Свиленград. Храбри, предприемчиви българи. За последния се говори, че спасил Свиленград от опожаряване, като наброил откуп от 1000 жълтици на отстъпващите турци.
     В рода не е имало артисти. Май Хаджиянев е първият. Но има сведения, че бащата Хаджияню е свирил вечер пред семейството си на хармониум. Можем да си представим тези тихи харманлийски нощи. Росните рози плачат като на сън... Носят се приглушени звуци на хармониум... И като прибавим дъхавата градина на Мария, където поклащат стегнати стъбълца 3000 холандски лалета, картината ще бъде пълна. В този възрожденски род по традиция съществува култ към красотата.
     Запазено е портретче на детето Митко с откъснато цвете в ръка. На панталонките му са пришити две джобчета, скроени във формата на сърца. Снимката е участвала в национален конкурс на списание “Икономия и домакинство” за най-красиво българско момченце и е предизвикала завистта на много амбициозни майки, защото е спечелила категорично и безспорно първото място.
     Първо отделение... Първото стихотворение, подготвено с г-жа Бобева, кротка и мила учителка. Тя именно открива в душата на първолака артистичната струнка и я дръпва за първи път. Чува се един чист кристален звук:

     Искам аз да ида в Слънчевите двори,
     в приказките, както често се говори.
     Слънчевата майка там ще ме запита –
     “Що дириш от Слънча в есен мъгловита?”

     Красиви и далечни години. Доскоро в семейството му пазеха възглавничка, чашка, престилка с трогателно извезана буква “М”, т.е. Митко. Ще попитам съпругата му Снежа съхраняват ли още тези неща. Някъде бях чела, че вещите имат памет.
     В живота му се намесва учителят Иванчо Янакиев, изключително светла, високообразована личност. Той поставя детската оперетка “Малкият цигулар” и поверява главната роля на момчето. Но триумфът на Димитър е в четвърти клас, когато играе принца от “Снежанка”. “Славата ми напусна пределите на Харманли” – споделя в зрели години Хаджиянев. Тогава получих за първи път писъмца от съученичките си с неясно, но тревожещо духа ми съдържание.” В гимназията юношата рецитира Вазов, Яворов, Славейков. “Помня, че от балкона на кметството казах една дълга, предълга поема “Подъл ли е българският народ?” Притихналите мои съграждани ме изслушаха търпеливо и безропотно”. Вглеждам се в абитуриентската му снимка от този период. Доверчив, открит и малко сантиментален поглед. Господи, къде отива после тази доверчивост? Какво става с хората и защо човек не може да гледа по този начин на света цял живот? Само с такива, широко отворени добри очи. Замислям се над това, което безвъзвратно всички ние губим, когато порастваме.
     Последно простодушно портретче на Димитър Хаджиянев – курсант от Школата за запасни офицери. Последно, защото той среща войната.
     На 10 септември 1944 г. е мобилизиран в редовете на Първа българска армия. От първия до последния ден е на фронта, участва в двете фази. Стига до Австрия. Има богат опит на боеви офицер. Със своето артилерийско отделение преминава през всички горещи и кървави места на войната. Бие се за Ниш, Прокупле, Бяла паланка, Стремска Митровица, Печ, Надка-Нижа, Балатон, Гиге, Хенче, Драва-Соболч... Няколко пъти усеща в ухото си лакомият дъх на смъртта.
     Първият – когато едно парче от снаряд пада точно до него в окопчето му и той го взема парещо в длан за да разгледа от упор смъртта си.
     Вторият – когато заспива тежък войнишки сън до една малка немска мина във формата на лотос.
     Третият – когато щял да стъпи на опасно място, но в последният момент някакъв войник му извикал. “За миг останах с единия крак във въздуха, но този миг ми се стори година...”
     Димитър Хаджиянев е удостоен с Орден за храброст, връчен на бойното поле, пред строя. Така че хубостта на младия Димитър съществува в съчетание с героичното, нещо много странно и рядко срещащо се в природата. Не измислен, не бутафорен, а истински храбър български офицер.

     Следва зъболекарство, подчинявайки се на тежката воля на баща си. Но му попада съобщение във в. “Отечествен фронт” за държавни изпити в театралното училище. “Главата ми се замая.” Той чува тихия глас на г-жа Бобева. За миг вижда себе си по къси панталони, в ушите му звъни собственият му глас – “Искам аз да ида в Слънчевите двори...” Авантюристичната му кръв кипва, в него се надигат дедите му Господин и Крушо едновременно. И той зарязва Медицинския институт. Единственото хубаво нещо, което взема със себе си от там е бъдещата му жена Снежа.
     Прехвърлям снимки от този период.
     Димитър в ролята на Хамлет – IV курс.
     Димитър и Любомир Тенев, тогава преподавател и зам.-ректор.
     Димитър и Гриша Островски, тогава асистент на Георги Костов, по-късно на Дановски.
     Димитър и Филип Филипов.
     Всички и преподаватели и студенти са “непоправимо млади” по думите на Чехов.
     Димитър и баща му са хора с инат. Цели три години не си говорят. Като студент последна година участва в спектакъла на Народния театър “12-а нощ” в ролята на Орсино. Тайно от сина си, на един от спектаклите, криейки се зад гърбовете на зрителите, присъства сърдитият му баща. Виждайки своя син в ослепително белия костюм на Орсино, облян от потоци светлина, в прегръдките на такава забележителна жена като Петя Герганова, коравосърдечният харманлия се трогва, нещо в душата му се пропуква. На излизане от театъра, той се скрива в сянката на една акация, причаква сина си, приема го в обятията си и му прощава дързостта: “Гледах те... Не си сбъркал. На добър час.”
     “Тя ме поведе на сцената като детенце и аз покорно тръгнах след нея” – ето как красиво Димитър определя женската сила и актьорското обаяние на Петя Герганова. Димитър Хаджиянев има щастието да партнира и на Кисимов, Темелков, Никола Балалбанов, Асен Камбуров...
     По разпределение отива в Русенския театър (1953-1957 г.). Там играе не роли, а ролища. Най-добрите, най-бляскавите в българския и световния репертоар:
     Фердинанд от “Коварство и любов” на Шилер, постановка Георги Стаматов. “Помня, че последната картина не се получаваше. Стоя зад кулисите, ядосвам се, че наближава точно този момент и проверявам реквизита си – шпага, отрова, писмо... Изведнъж чувам в ухото нечий горещ шепот: “Няма вече Луиза, няма вече любов, няма щастие. Пусто. Пусто. Пусто. Има само отмъщение.” Това беше Стаматов. Нещо необяснимо ме стисна за гърлото, сърцето ме заболя, заблъска се в гърдите ми и за първи път картината стана.”
     Ромео от “Ромео и Жулиета” на Шекспир. Постановка Вили Цанков. С тази роля Димитър за първи път стъпва на варненска сцена като гастрольор. “Себе си не помня добре. Но в съзнанието ми завинаги остана Меркуцио на Чапразов. Блестящ Меркуцио беше. Когато го убиваха на дуел, аз не можех да откъсна очи от него. Превръщах се в зрител, задавях се от вълнение. С такава невероятна ирония, с такава жажда за живот играеше тази роля.”
     Карлос от “Дон Карлос” на Шилер. В ролята на Маркиз Поза – Иван Кондов.
     Отново Орсино – “12-а нощ”. “Когато репетирах Леон Даниел непрекъснато ми внушаваше – Забрави всичко, което знаеш до сега за този образ. Това е човек-титан, личност, буен, луд, бесен за свобода. А не някакъв си романтичен, сладък, очарователен лигльо. От целия свят идват да му се поклонят и да се учат от него на ренесансова дързост” – съвършено нова, изумителна, впечатляваща и днес трактовка.”
     От 1957 г. до 1991 г. е неизменно в трупата на Варненския театър. Следват ролите:
     Маорисио от “Дърветата умират прави” на Касон. Постановка Борис Тафков. Участват още Надя Станиславска, Христо Динев, Ина Русева, Преслав Петров, Катя Динева.
     Христофоров от “В полите на Витоша” – Яворов. Мила – Катя Динева.
     Вили Зоненбрух от “Немци” на Леон Кручковски. Партнира на Венета Славчева.
     Арбенин от “Маскарад” на Лермонтов. Гледала съм го. Мъжествен, трагичен, нещастен, ироничен, зъл, безумно влюбен. Най-светлото нещо в едно пропадащо общество. Зрителят имаше усещането, че на сцената организирано убиват интелекта, чувствителността, доверчивостта, че доброто е страдание и вина.
     Джери Райтън. “Двама на люлката”. Постановка Любен Гройс. С Ана Феликсова. В това представление двамата триумфираха.
     Адвокатът от “Любов необяснима” на Недялко Йорданов. Постановка Станчо Станчев. Каква завидна възходяща последователност: от слабостта и малодушието през съмнението и нравствената Голгота, до отчаяно смелото смъртно опасно решение.

     Връх в актьорския му път е Бърнърд Шоу от “Милият лъжец” на Джером Килти. В ролята на Стела Патрик Кемпбъл – Катя Динева. Неговият Шоу беше сприхав, дребнав, своенравен, нищожен, жалък в прищевките си и в същото време горд, влюбен, възвишен, разтревожен за света и човешкия род. Няма друга такава трактовка. Тъжното и смешното, нищожното и изключителното тънко се преплитаха и точно в това съчетание се проявяваше очарованието, финеса, артистизмът на Хаджиянев. Особено пасваха на неговия човешки натюрел насмешливите, хапливите иронични герои, които обаче дълбоко в душата си в същност са великодушни и свенливи. Лайт мотивът в изградените от Хаджиянев роли беше високо носеното човешко достойнство. Последна роля – Пасторът от “Пътят към Мека” на Дейвид Мамет. Удивително бе да се наблюдава как благородната рицарска красота на актьора, неизвестно как пръкнала се по нашите земи, се превръща в постна, безплодна, егоистична, гибелноскучна същност на фанатика.
     Едно от най-добрите постижения в българското кино е образът на Йосиф Хербст, създаден от Димитър Хаджиянев. Мъжка хубост, гордост, нравствена чистота, непреклонност, интелектуална сила излъчва този герой от екрана. Интересен факт е свързан с изпълнението – телефонно обаждане по вечерно време. “Ние сме много възрастни хора. Бяхме близки с Хербст. Щом се появихте на екрана, жена ми и аз едновременно възкликнахме – ето го нашият Хербст. Кои сме ние ли? Няма значение. Просто стари хора и стари приятели на Виола и Йосиф Хербст.”
     Димитър Хаджиянев е носител на:
     Награда от Национален преглед – 1973 г. за ролята на Воробьов от “Неспокойна старост” на Рахманов.
     Награда на САБ 1970 г. за Бърнард Шоу.
     Златно перо – 1978 г. Една уникална награда на Съюза на българските журналисти за Йосиф Хербст от филма “По дирите на безследно изчезналите”.
     Плакет и почитен диплом за виден принос в българската национална култура 2001 г. Награда на Министерството на културата.
     Заслужил артист от 1982 г.
     Написа втора книга – “Като шишенца от парфюм”. Изящното й заглавие се дължи на една загадъчна фраза от творбата на Дафни дьо Морие – “Господарката на Мандерлейн”: “Да можеха спомените да се затворят като парфюм в шишенца, та когато искаме, да отпушим шишенцето и да усетим аромата на онова... изживяното.”
     Книгата съдържа над 30 разказа в памет на неотразимите български артисти: Венета Славчева, Ина Русева, Ана Феликсова, Яким Михов, Христо Динев, Спас Джонев, Мила Павлова, Иван Димов, Любен Гройс, Славка Славова... Възхищавам се от този опит на Димитър да пробие времето, да спре шеметния му поток и да ни напомни, че ги имаше, че съществуваха, макар и в други паралелни светове. Боли го Митко, страшно го боли, че забравата, тази висока, гъста, отровно зелена трева превзема нашата памет. И аз разбирам рискования подход на Димитър. Той искаше да пише за всички неповторими, удивителни хора, които бе срещнал по своя път. Но няма такава книга, която да ги побере. Беше измислил номера обаче. Някои от тях, само някои получават изключителната привилегия да попаднат в книгата и шансът им се състои в това, че ги няма в нашето битие. Така книгата му се превръща в мартиролог. И всеки попаднал там получава аурата на светец. Димитър противопоставя на забравата своята изключителна памет за детайла:
     Седефеното копченце върху поплинената блузка на племенницата на някакъв австрийски свещеник...
     Изпълненият с изумителни подробности портрет на стара дама: “косите й опънати назад, покрай лицето, с блясък на старинно сребро. Огърлица от няколко реда матови перли. Великолепен пръстен от сапфир върху тънък сух пръст. Черна рокля.”
     Черното в книгата на Димитър извлича, откроява вътрешния духовен аристократизъм на избраните от него обекти.
     Ами разказът му за бурния, ексцентричен любовен живот на зеленооката варненска актриса Ина Русева: “Свещта слабо осветила лицето на Ина и затрепкала в зениците й. Два изумруда, потопили блясъка си в оникса на изтеглените като дъги очи на ориенталеца...” В този светкавично уловен блик, с писателска дарба е сътворена срещата на два яростни темперамента, сблъсъкът на Балканите с тайните на Изтока.
     А разказът “Влюбените”! Да измисли бащата на Митко в младостта си такова абсурдно, невероятно, страхотно място за среща с първото си либе. На дъното на един кладенец! Върху две кръстосани талпи! Вероятно много сурови са били нравите, а може би обратното - архичисти. За да скрият двама влюбени ласките си в самите недра на земята.
     Над всичко, над таланта, над блясъка, над красотата Димитър поставя добротата. В нея той намира нещо неизтребимо трайно. В мартиролога попада една съседка. Една никому неизвестна арменка на име Мендухи. Но той я издига в ранг на светица. Превръща във велико библейско изкушение аромата на гозбите й, в чудо нейните ароматни курабийки и дарбата й да лекува одраните колене на махленските дечурлига. Св. Мендухи...
     За войната пише сдържано. На нейното разрушение противопоставя най-крехки, най-нетрайни неща: самотно пиано, цъфнала вишна, смях на унгарско момиче. Голям, голям, до болка убеден миролюбец и хуманист.
     Може би щеше да напише трета книга и тя щеше вероятно да се казва “3000 холандски лалета”, където всяко лале да е случка, съдба, човек. Но сам постави библейска точка, както се слага точка на последното, съдържащо човешкия финал изречение.
     Той би казал сега:
     Не тъгувайте. Просто се сбъдна едно мое детско желание. Нали помните стихотворението, режисирано от г-жа Бобева?

     Искам аз да ида в Слънчевите двори.
     В приказките, както често се говори.
     Слънчевата майка там ще ме запита:
     Що дириш...
     Що дириш от Слънча...
     Що дириш там, из тези двори...
     Димитре,
     Митко,
     Мите,
     Митак,
     Митаче?

“Dimitar Hadzhiyanev: the prince of the Bulgarian theater” – portrait-essay by Siya Papazova.

Заглавие

Дневници II

Рубрика

Документална хроника | 2014 / 1

Съдържание

Портрет на Инокентий Софийски.

Худ. Радко Мурзов, маслени бои, платно

Инокентий Софийски (св. име Илия) (1.06.1882, Варна - 26.08.1976, Варна) – Последният от големите първостроители на музейното дело във В. Завършва основното си образование във Варна, след което постъпва в богословското училище в Самоков. Продължава учението си в Таврическата семинария в Симферопол – Русия и духовната академия в Казан. Завършва 1904 с научната степен “д-р на богословските науки”. С.г. в черквата “Св. Стефан” в Цариград приема монашеско звание и получава името Инокентий. Учителства в Солунската гимназия и в семинарията към Бълг. екзархия в Цариград. Заради връзките с дейците на македоно-одринското революционно движение турската власт го изпраща в солунския затвор, а след това е екстерниран в Б-я. Помощник на старозагорския митрополит Методи Кусевич. По повод случая Саафет и полицейските произволи в Русе произнася в черквата остра изобличителна реч срещу цар Фердинанд и управляващите кръгове около него. Изправен пред съда, защитава се сам и е освободен. Ректор на духовното училище в Бачковския манастир, ректор е и на семинарията в Цариград. В Б-я е назначен за временно управляващ Мелнишката епархия. След въвличането на Б-я в I св. война е изпратен в Беломорска Тракия, където освен църковните задължения е определен от щаба на армията и за комисар по прехраната. След войната е протосингел на Старозагорската, а за известно време и на Варненско-Преславската митрополия. 1926 в знак на несъгласие с официалната църковна политика демонстративно напуска църковната служба. 1927 Карел Шкорпил го кани на работа във Варн. музей. Особено голям е приносът му за създаването и обогатяването на обособените по-късно отдели «Възраждане» и “Етнография”. В притвора на черквата “Св. Георги” (съборена по-късно) намира сандък с писма и патриаршески послания от средата и втората половина на XIX в. Някои от тях обнародва на страниците на в. “Мир”. Тези публикации изиграват решителна роля за успешния завършек на водените по това време българо-гръцки преговори за наследството на бившата гръцка общ. във В. С негова помощ е издирен и опазен архива на руското консулство във Варна. Посещава Търново, Омуртаг, Търговище, Бургас, Ивайловград и много др. места, откъдето донася десетки икони и щампи от XVII - XIX в., старопечатни книги, между които редки екземпляри като “Илиадата” и “Одисеята”, печатани във Венеция в средата на XVI в., “Неделникът” на С. Врачански и много други. Автор е на 8 книги с религиозна и историческа тематика...

(АртЕнциклопедия Варна)

В дневника си отбелязах каквото трябваше,

за да го оставя на грядущето поколение

Архимандрит Иннокентий Софийски

Завръщане в родния град

1923 г.

ЯнуариЙ

1. В 12 ч. с Балканския влак отпътувах за Варна на едномесечен отпуск. На гарата ме изпратиха: протойереите Натанаил Динев, Теодор Пенков, Иван Спасов с презвитерата си Мария, Георги Шарапчиев и свещеник Константин Георгиев, целият персонал на Митрополията, господата К. Пашоолу, Д. Ефенджиев със съпругата си Елена и дъщеря си Деспина, г-жа София Атанасова. За заминаването си не съобщих никому. На гара Тулово дойде йеромонах Неофит, на Дъбово свещеник Амвросий Кемалов. И двамата ме придружиха до тунела между Поповци и Божурица, гдето стана катастрофата преди три дни, която се дължи на падането на една огромна скала пред входа на самия тунел. Тук стана прехвърляне в друг влак и продължих пътуването.

3. Представих се на митрополита Симеона. Разговорът ни беше около живота на покойния митрополит Методия и неговото аязмо. Митрополит Симеон призна неговото културно дело, за което някога и тоя е осъдил митрополит Методия.

7. Съборно служение в храма „Св. Николай“[1]. Служихме: аз и свещениците Димитрий Андреев и Петър Икономов. Говорих проповед.

8. Служих в параклиса „Св. Архангел Михаил“[2]. Говорих проповед.

9. Служих в храма „Успение Пресвятия Богородици“ (стария)[3]. Говорих проповед.

14. Служих съвместно с о. П. Икономов в храма „Св. Николай“ Проповед говори о. Икономов.

18. Посетих митрополита Симеона и поисках благоволение и разрешение, за да служа. Даде ми такова. Същия ден служих литургия и велико освещение в „Св. Архангел Михаил“.

19. Служих наедно с о. П. Икономов в храма „Св. Николай“. След отпуст говорих проповед. Към 10 ½ ч. пр.пл. църковното шествие от Катедралата[4] во главе с митрополита Симеона, мина край храма „Св. Николай“, гдето се присъединихме към него. Лошо впечатление правеше, че почти всички свещеници от града отсъстваха от шествието. В последното взеха участие: архимандрит Михаил, прот. Йосиф Камбуров, свещеник Д. Андреев и свещеник Захарий Ладински, двама руски свещеници Йоан Слюнин и Павел Попов и дякон Георги Доганов. Шествието се отправи за Приморската градина, гдето се извърши водосвет, а след това обичайното хвърляне на кръста в морето. На това тържество, освен официалните власти, присъства още и командира на един военен параход, намиращ се на котва в пристанището. Морето беше тихо. Имаше многохиляден народ.

20. Служих в „Св. Архангел Михаил“. Говорих проповед.

25. Присъствах на сказката: „Морална разруха и обществени злополуки“, говорена от архимандрит Евтимия Сапунджиев в църковния дом. Сказката беше без всякакъв план. Служителите мъчно можаха да схванат какво искаше да изрази сказчикът.

26. Също на тема „Духовни служители на народа“. Също без всякакъв план. Повдигна се цял скандал от страна на дъновистите, понеже сказчикът говори главно против тях. С големи усилия можа да се въдвори ред.

27. От същия на тема: „Християнски и български светини“. Даде описания на св. места, Св. гора и българските манастири. Сказката беше придружена с проекционни картини.

28. Служих в храма „Успение Пресвятия Богородици“. Говорих проповед. Сказка от гореспоменатия сказчик на тема: „Причините на Дъновизма у нас“.

30. Рожденият ден на Царя. Молебен в Катедралата. Отслужен от митрополита Симеона и свещениците при храма. Вземах участие и аз.

По случай храмовия празник на бившата гръцка катедрала „Св. Атанасий“[5], а сега временно дадена на руската колония (бежанците), вечерта имаше всенощно бдение. Първенствувах аз. Участие вземаха: протойереите Марин Ханджиев, Йоан Слюнин и Василий.

31. Съборно служение в същия храм. Служат: митрополит Симеон и горните отци. Говорих проповед за св. Атанасий. След отпуст в руското училище се даде чай. Гости имаше доста, между които чехословашкият и сръбският консул. През време на закуската от разните корпорации на руската колония бяха поднесени адреси на митрополит Симеон по случай 50-годишния му юбилей, понеже навреме не са могли да сторят това. Четенето на адресите се предшестваше от подносителите от кратки речи, на които митрополит Симеон отговаряше на всички. След закриването на тържеството, с файтон се отправихме в Митрополията. Митрополит Симеон ми благодари, че вземах участие в службата и за хубавото слово, което щяло да служи за една утеха на богомолците.

Март

4. Служих с о. Андрея в „Св. Архангел Михаил“. Говорих проповед.

5. В Митрополията имаше свикано околийско свещеническо събрание с дневен ред: по въпроса за отчуждаване на манастирските имоти от правителството, реферат от свещеник П. Икономов на тема „Как да се привлече младежта към Църквата“, проповед от свещеник Христо Хаджиев и разни. Заседанието се откри от митрополита Симеона. Той говори по първия въпрос до обяд. След обяд о. Икономов чете своя реферат. Изобщо беше хубав. Имаше разисквания по него. О. Ханджиев го нямаше навреме, не произнесе своята проповед. По първия въпрос се изработи резолюция. Станаха бурни разисквания, понеже някои от свещениците се отказаха да подпишат резолюцията. До края на събранието, 9 ½ ч. в., не стоях, като видях, че страстите се бяха много възбудили.

По случай канонизирането на епископ Павел за Старозагорски митрополит отправих му поздравителна телеграма със следното съдържание:

„София, Духовната семинария. Старозагорски митрополит Павел. По случай канонизацията за Старозагорски митрополит най-сърдечно те приветствувам като достоен заместник на моя незабравим старец архипастир, самоотвержен родолюбец, приснопаметния[6] митрополит Методий. Нека Великият Пастиреначалник ти дарява здраве и дългоденствие за благото и преуспяването на Св. Му Църква в богодарованата ти епархия. На многая лета!“

8. Получих от митрополита Павла следната телеграма:

„Сърдечно благодаря. Дано Бог изпълни молитвените ти пожелания за благото на Църквата. М. Павел“

9. Служих Преждеосвещена в храма „Св. Петка“[7], акатист[8] в храма „Св. Николай“.

10. Наедно с директора на Библейското общество Ганчев посетихме няколко крайно бедни в мизерия семейства и той им раздаде помощи.

25. I.wgrn в „Св. Николай“. Говорих проповед. След пладне в 3 ½ ч. аз, свещеник Д. Андреев, презвитерата му Цветана и сестра ми Стефанка присъствахме на училищната забава, дадена от учащите при тукашното Католическо училище. Салонът беше препълнен. Забавата се състоя от: музика, декламации и две пиеси с морално съдържание. Всичко се говореше на френски. След свършването отидохме у о. Андреева. Оттам, наедно с него – у о. Доганова да научим резултата от изборите. Спечелил свещеник Йордан Светославов. Обвиняват последния, че си служил с низки средства за агитация.

29. Митрополит Симеон ме повика да ме запита по един въпрос. От дума на дума отвориха се болни въпроси, които унижават достойнството на Църквата и нейните служители. Стана дума за новия Старозагорски митрополит Павел, около неговото посрещане. Било много тържествено. „Суетни работи“ - се изказа митрополит Симеон. Запита ме какво мисля да правя. Отговорих му, че каквото нареди Св. Синод. На сбогуване ми съобщи, че ако е здрав, на Връбница ще служи в „Св. Архангел Михаил“ и ме покани да взема участие в службата.

31. Служих в храма „Св. Николай“.

Май

3-4. Комисията под председателството на митрополит Симеона и присъствието на градските свещеници разгледа изказаните мнения и направи нужните изменения и поправки.

Архимандрит Инокентий Софийски - 1935 г.

5. По случай тригодишнината от кончината на кръстника ми Кръстю Мирски[9] служих заупокойна литургия с дякон Георги Доганов в Катедралата. След отпуст панихида над гроба, който се намира зад св. олтар в двора на църквата.

8. Събрание в Митрополията под председателството на митрополита Симеона, в присъствието на просветния комитет. Това събрание е продължение от другите. Нареди се окончателно един правилник. Чрез тайно гласуване избраха се членове на комитета: прот. М. Ханджиев и свещеник Хр. Георгиев. Председател по право съм аз.

Арестуваха брата ни Ивана като комунист. Арестувани са още мнозина други.

9. Всички арестувани вечерта с влака отправиха за София.

12. В 9 ч. с митрополит Симеон, аз и руският протойерей Григорий Мошеев заминахме с влака за село Осеново (Кара Хюсеин). Пътувах в едно купе с архиерея. Разговаряхме се по много църковно-обществени и политически въпроси. На гарата пристигнахме в 11 ½ ч.пр.пл. На посрещането бяха: енорийският свещеник, църковните настоятели, кметът, няколко жени, ученици и ученички с учителите си, които пееха. От гарата до квартирата отидохме пеш. Сложен бе обяд. На вечернята в храма нямаше богомолци.

13. Архиерейска служба в църквата „Св. Троица“. Служиха аз, прот. Гр. Мошеев и енорийският свещеник Ив. Казаков. На причастена[10] говорих проповед за „духовната слепота“. След отпуста[11]говори митрополит Симеон за „възпитанието и любовта“. След обед с кола заминахме за с. Таптък (дн. Кипра, б.р.). Храм няма. Извърши се водосвет. Говори митрополит Симеон за нуждата от постройка на храм. Тук се разделихме с митрополит Симеона. Той през с. Девня отпътува за Варна с о. Григория, а аз се отправих обратно в с. Кара Хюсеин. Надвечер свиках църковните настоятели, за да им дам някои наставления и упътвания за приходите на храма и неговото благолепие.

14. Рано сутринта пристигна с кола Николаевският енорийски свещеник Михаил П. Илиев и заминахме за с. Николаевка. Пристигнахме в 10 ч.пр.пл. Отидохме наедно с него да четем молитва за полагане основен камък за строеж на нова къща. Вечерта отслужих вечерня. В храма нямаше никой.

15. Св. Атанасий. Храмов празник. Богомолци, сравнително големината на селото, много малко. Служихме двамата. Говорих проповед от нуждата да се посещава богослужението в храма. В 5 ч.в. имаше вечерня. Понеже от страна на църковното настоятелство се коли „курбан“, слага се обща трапеза на енорияшите, които пък от своя страна принасят дарове, които отпосле се продават на търг, за в полза на църковната каса. Имаше повече богомолци. След свършването на вечернята държах беседа на тема: „Длъжностите на човека към Бога, ближните и себе си“. Преди да се благослови трапезата, отслужихме заупокойна лития над гроба на известния родолюбец Атанас Георгиев, който се намира в черковния двор, по който случай казах и няколко думи. След това благослових трапезата и седнахме да се храним.

16. Рано сутринта отпътувах с кола за с. Нов градец (Козлуджа). Пристигнах в 9 ч. Настаних се на квартира у енорийския свещеник Димитър П. Севов. С пристигането си бях поканен на „софра“ по случай 40 дни от смърт. След това бях поканен на погребението на Никола Георгиев. След опелото говорих поучение. След пладне имаше друго погребение на Цона Паскова. Него извърших след отслужване на вечернята. На вечернята нямаше никой.

17. Възнесение Господне. Храмов празник.

Сравнително големината на селото, богомолците бяха много малко. Служих сам, понеже енорийският свещеник е в София по служебна работа. На причастена говори Енчо Добрев, завършил правните политически науки. Темата му беше за възпитанието. След отпуст говорих за празника и нуждата от посещаване на храма.

20. Служих в същия храм. Говорих проповед. Богомолци малко.

Имах случай да присъствам на „софри“ по случай 40 дни или годишнини на покойници. Какви са обичаите. След извършване на кратката заупокойна лития над сложилите на постлания под или земя коливо[12], хляб, вино, ракия, ястие (блажно или постно) според деня, дава се на свещеника стомна с вода, от която се излива малко и пийва, като стомната се подава по ред на всички насядали да сторят същото. Подир това се раздава подред, както са насядали коливо и хляб. След това се дават на близките на покойния дарове: дрехи, стомна, кърпи, сапун и др. Подир това се дава да се пие ракия, след което се почва храненето. През това време се дава шишето с виното подред на всички и така се завършва. Има обичай да се извършва и чин „О Панагии“, като се споменава името на покойника.

Изобщо селяните много малко посещават богослужението. Има голям религиозно-нравствен упадък. Това много се дължи на войните, крайните течения на безверието между учителите и агитаторите, отваряне кръчмите през време на богослужението. Срещнах се с официални лица, за да ги помоля да вземат мерки против растящето се зло.

Вечерта отпътувах за Варна, гдето заварих брата си Ивана освободен от ареста в София.

24. Св.св. Кирил и Методий. Съборно служение в Катедралата. Служихме: аз, прот. М. Ханджиев, свещеник Костадин Кожухаров и дякон Г. Доганов. След отпуст говорих проповед „За истинското просвещение“. Църковно шествие. Обичайният молебен се отслужи на полето при казармите. Реч говори учителят Емануил Мутафов. Отрече културното значение за възраждането на народа на Църквата и училището.

31. В храма „Св. Николай“ свещеник П. Икономов имаше беседа на тема: „Съперничеството на съвременните религии. Слушатели около стотина души, повечето жени. Присъстваше и митрополит Симеон. Накрая направи резюме на говореното. С тази беседа се приключват вечерните религиозни курсове до октомври, когато ще се почнат отново.

Юний

Държавен преврат

9. Събота. Сутринта отидох в Табахната при един познат, за да търся кола, за да замина за с. Яйла (дн. Долен Близнак, б.р.). Забелязвам из улиците силно движение и патрули от войници. Дало се заповед дукяните да се затворят. Питам какво има, нищо положително не се знае. Всеки мълчи и се пази да продума. Дочух, че автономистите влезли в София и свалили правителството. Значи, име нещо сериозно. Отказах се да замина. Върнах се у дома да съобщя какво става. След малко излязох на „Мусалата“, за да видя що става. Срещам Марко Касабов[13]. Казва ми: „Честито!“. Питам: „Какво има?“. Отговаря ми: „Правителството свалено и цялата администрация арестувана“. Голямо движение. Учрежденията окупирани от войници. Вървя към Катедралата. Спирам пред Окръжното управление. От него излазят няколко граждани с трикольорни панделки на гърдите. Между тях е и Никола Мирски[14]. Запитвам го отдалече: „Какво има?“. Отговаря ми: „Спасяваме Отечеството“. Продължих пътя. Навсякъде се събират на групи и се водят оживени разговори по повод създаденото положение. Всевъзможни слухове. Към 9 ч. се свикват в Градската градина запасните офицери и подофицери с глашатай. Събират се. Печигаргов, комендант на града, говори реч за положението и поканва запасните да се отправят за казармите, да се въоръжат за охрана на града. С песни се отправиха и се въоръжиха. Излезе заповед от Коменданта за положението. Движението се определя от 7 ч.с. до 8 ч.в. Назначават се: Кулаксъзов, окръжен управител, Чимширов, градоначалник и Хр. Мирски[15], кмет. През целия ден никакви инциденти.

10. Неделя. Служих в „Св. Архангел Михаил“. Богомолци малко. Говорих проповед.

След вечерня излязохме с митрополит Симеон на разходка към лозята. Направихме посещение на Янко Славчев.

27. Опелото и погребението на археолога Херменгилд Шкорпил[16]. То се извърши с голямо тържество. Смъртните останки от дома му се отнесоха в двора на Девическата гимназия, пред главния вход на гимназията. Тук се извърши заупокойна лития от нашето духовенство. Говориха петима оратори. От гимназията ковчегът, поставен на лафет потегли за Католическата църква. Тук се извърши опелото от о. Достан. След свършването му шествието потегли за Джанавар тепе., гдето, по желание на покойния, останките му се туриха в гроб до основите на древния храм (базилика) от IV – V в., открит от него. Тук о. Достан прочете заупокойна лития. След това говориха четирима оратори. Говорих и аз.

30. Служих в „Св. Архангел Михаил“. Заминах с влак за с. Султанци (Провадийско) (дн. Царевци, б.р).

Юлий

1. Служих в Султанларския (Султанлар – друго име на дн. Царевци, б.р) храм „Св. Константин и Елена“ наедно с енорийски свещеник Андрей Георгиев. Говорих проповед. След пладне, с кола отпътувах за гара Синдел, отгдето с влака заминах за Варна. С втория влак пристигна във Варна Боян Смилов, министър на правосъдието.

3. Същият направи посещение на митрополита Симеона.

В 10 ч.пр.пл. по случай деветините на покойния Х. Шкорпил, в Католическата църква се отслужи заупокойна месса и панихида. Имаше доста почитатели на покойния.

7. Заминах с влака за с. Девня.

8. Служих литургия с енорийски свещеник Лазар Иванов в храма „Св. Николай“. Говорих проповед. Вечерта обратно за Варна.

11. Заминах с влака за гр. Преслав. Пристигнах благополучно и отслужих вечерня. След вечернята наедно със свещеник Наум Анастасов отидохме при храма паметник „Св.св. Кирил и Методий“, наречен „манастирчето“, разположен в един хубав парк.

12. Св.св. ап. Петър и Павел. Храмов празник. Църквата пълна с богомолци. Служих наедно с о. Наума. Говорих проповед. Отслужих вечерня. След това отидохме в с. Кирилово близо до Преслав. Гостувахме на енорийския свещеник Златан Каратанасов. Обратно в Преслав.

17. По случай петгодишнината от избиването на руското императорско семейство в храма „Св. Атанасий“ имаше панихида. Поканен бях с писмо от руската колония в града да взема участие. Панихидата отслужих аз в съслужение с руския прот. Павел Попов, който говори реч.

26. Пристигнаха във Варна пет души министри от новия кабинет с председателя проф. Александър Цанков. Посрещнати били тържествено. Не отидох.

27. Служих в Катедралата.

Легендата за лековитата вода

28. Пътувах с влак за с. Вълчи дол. Пристигнах благополучно. В купето двама души разговарят по турски. Единият разказва на другия, че как, като пътувал със свещеници винаги се случвало нещастие. Народно суеверие.

29. Служих с енорийски свещеник Ив. Пейчев в селския храм. Говорих проповед. Имаше доста богомолци. В 12 ч. с влака отпътувах за гара Оборище, а оттам за с. Ботево. Гостувах у свещеник Хр. Хаджев. Надвечер с кола заминахме за местността Св. Марина, гдето става събор. Местността е красива. Има хубав параклис. Вътре извира много студена вода. Преданието говори, че от ней прогледнало едно кадънче. Вечерта се върнахме обратно в селото.

30. Сутринта тръгнахме за същата местност. Извършихме водосвет. Присъстваха около стотина души. Параклисът е без иконостас и не може да се служи. Говорих проповед. Имаше многохиляден народ, но дошъл за развлечение. Продадоха се 15 кг свещи. След пладне заваля проливен дъжд. За да не остана късно вечерта, реших да се отправя пеш за селото, което отстои на шест километра. По пътя през нивята беше много кално. Наближавайки селото почна пак силен дъжд, който спираше и валеше. О. Хаджев тръгна с колата си, но понеже конете му бяха слаби, прехвърлил се в друга кола.

31. Обратно за Варна.

Август

1. С кабриолет наедно със свещеник Наум Оцев заминахме за с. Джевизлии (днес с. Орешак, б.р.).

Карел Шкорпил и архимандрит Инокентий Софийски

2. Храмов празник – св. пр. Илия, в селото. Служихме наедно със свещеник Хр. Димитров. След отпуст в църковния двор отслужихме водосвет и молебен за дъжд. Говорих проповед. След пладне обратно за града. По пътя се отбих в с. Голяма Франга (дн. Каменар, б.р.) и разгледах параклиса. Иконите в него са карикатури. Рисувал ги някой самозван иконописец. Към ул. „Владислав“ (Ташчиолу) счупи се предната ос на кабриолета.

5. Служих в Катедралата с о. Доганов. На службата присъства Н.В.Цар Борис и Т.Ц.В. Евдокия и Надежда. След отпуст поднесох антидор[17] и ги благослових. Царят благодари за хубавата служба, за която каза: „Не Ви правя комплимент“, благодари също и за хубавото хорово пение и ми каза да предам тая му благодарност на диригента. След като излязоха, говорих проповед. Н.В. стоеше с автомобила пред Митрополията. Митрополит Симеон отсъстваше. Беше на служба в „Св. Николай“. На крака водихме разговор. Интересуваше се за мене. Царят се придружаваше от моя добър приятел Димитър А. Наумов, негов частен секретар, който го осветли за моето минало.

7. По случай напущането на гр. Варна от архимандрит Михаила, когото Синодът назначи ректор на Софийската духовна семинария, в казиното „Лондон“ от страна на градските свещеници му се даде банкет. Стояхме до полунощ. Държаха се тостове за дейността му тук и за бъдещата.

Начало на събирателната и изследователска дейност

на старинни и археологически предмети

30. В 2 ч.сл.пл. заминахме с о. Доганов за Кестрич, а оттам пеш за Аладжа манастир. Пристигнахме в 6 ч.в. Преспахме там.

31. В 12 ½ ч.сл.пл. отправихме се пеш за Варна. Отбихме се в селото. В църквата намерихме едно старо Евангелие на славянски от 1753 г., стари икони Исус Христос, св. пророк Илия, донесени от манастира, св. Елевтерий и св. Архангел Михаил, обковани в чисто сребро, донесени от някакъв си генерал от Южния фронт, Богоматер и Богомладенеца и Богоматер и Богомладенеца, стоящи прави, а към тях, простиращи ръце, осем светии, от които можах да прочета имената: Леонтий, Авраам, Исайа. От селото се отправихме за града, гдето пристигнахме в 4 ½ ч.сл.пл.

СептемвриЙ

1. Със смесения влак в 6, 20 ч. с. заминах за спирка Косово, а оттам за с. Марковча. На спирката ме посрещна свещеник Николай Ставрев. В Марковча пристигнахме около 12 ч.пр. пл. Гостувах у свещеника.

2. Служих наедно с о. Николая в храма „Св. Николай“. Имаше доста богомолци. Говорих проповед. В храма намерихме един стар служебник, сръбска редакция, навярно от 16 и 17 в. Особености в него. Почва се от литургията на св. Й. Златоуст. След нея следва на св. В. Великий от молитвата на оглашените[18], св. Преждеосвещена, вечернята, утринията, отпустите, 12 евангелия, апостоли и евангелия за по-главни празници, разни молитви и пр. На проскомидията[19] от просфората за ангелските чинове се вади частица за честния кръст и безплътните сили. В другите ангелски чинове[20] не се упоменават за светици от женския пол. В светителския и преподобническия чинове се упоменават св. Симеон Сръбски и св. Савва Сръбски. След Великия вход, свещеникът като влиза в олтара, чете: „Возьмите врата князи ваша..“, дяконът: „Благословен градът...“. След „В первых помяни Господи“, чете се молитвата, съкратена от Василиевата. Пред освещаването на Св. Дарове няма „Господи, иже Пресвятого Твоего Духа...“. Молитвата преди входа на вечернята е особена.

От Марковча се отправих за с. Косовча.

Храмът е „Св. Атанасий“. Там намерих фермана за построяването на църквата, славянски служебник от 1817 г. От Косовча се отправих за спирката. Изпрати ме о. Николай. Отпътувах за Варна. За кола платих сто лева и за влака – четиридесет.

12. Храмов празник на северния придел[21] в Съборната църква – св. Александър Невски. Служат: аз, протойереите М. Ханджиев, Йосиф Камбуров и дякон Доганов.

В същия ден сутринта в 5 ½ ч. дойде полиция у дома, арестуваха брата Ивана, направиха обиск, но нищо компрометиращо не намериха. Арестували и други комунисти. Говорило се в града за предстоящ преврат.

14. Служих в Катедралата. Научих, че всички арестувани отправили с влака неизвестно за къде.

15. Също в „Св. Архангел Михаил“. Говорих проповед.

В изпълнение издадената заповед от Градоначалството в целия град се правят обиски, за да се търси оръжие. В 7 ч.с. дохаждали у дома. Понеже бил правен такъв преди три дни, друг направиха.

17. Взех участие при опелото и погребението на Анастасия Карабатакова. Присъстваше митрополит Симеон.

20. Митрополит Симеон и аз заминахме за Провадия, а оттам за с. Добрина.

21. Храмов празник - Рождество Пресветой Богородици в селото. Съборно служение: митрополит Симеон, аз, прот. Михаил Апостолов, провадийски архиерейски началник и енорийски свещеник Иван Иванов. Проповед говори митрополит Симеон. След пладне заминахме за с. Кривня. Отслужи се водосвет. Говори митрополит Симеон. Продължихме за с. Черковна. Пристигнахме вечерта.

22. Съборно служение. Служат: митрополит Симеон, аз, прот. Михаил Апостолов и свещеник Велико Данчев. По случай 50 годишния му юбилей в свещенически сан, за примерно служение бе възведен в офикията[22] „сакеларий“. Говори митрополит Симеон. След пладне митрополит Симеон и аз заминахме за с. Неново, гдето се отслужи водосвет. Говори митрополит Симеон. След свършването заминахме за с. Венчан. Водосвет. Говори митрополит Симеон. В 8 ½ ч.в. Отпътувахме за Варна и пристигнахме в 11 ч.в. Военно положение по случай акциите на комунистите.

ОктомвриЙ

7. Сутринта наедно с митрополит Симеона заминахме за с. Аджемлер (дн. гр. Аксаково, б.р.), гдето служих Божествена литургия, в която взе участие и енорийският свещеник Авраам Колев. На причастена четох Синодалното послание по случай междуособиците. На отпуста говори митрополит Симеон. След пладне заминахме за с. Инджекьой (дн. Тополите, б.р.). Митрополит Симеон извърши водосвет и венча младоженци, на които каза поучение.

В 4 ч.сл.пл. заминахме за с. Пашакьой (дн. Район „Владислав Варненчик“, б.р.). И тук водосвет. Говори митрополит Симеон. В 5 ½ ч. обратно за Варна.

Във вагона на Александър Цанков

26. Наедно с митрополит Симеона отпътувахме за Шумен. Пътуваше също министър-председателят Александър Цанков. На гарата ни покани да пътуваме в неговия вагон. Приехме поканата. Обядвахме наедно. Имаше и двама журналисти. В Шумен пристигнахме към 4 ч. Тук се сбогувахме. От гарата заминахме за с. Касаплар (дн. с. Дибич, Шуменско, б.р.). Пристигнахме в 5 ч.в. Отслужихме вечерня в храма „Св. Троица“. На квартира бяхме в дома на покойния свещеник Христо.

27. Архиерейска служба. Служат: митрополит Симеон, протойерей Ив. Дочев, шуменски архиерейски началник и аз. През време на службата бе ръкоположен в дяконски чин кандидатът за Касапларската енория Марин Попов, завършил Бачковското свещеническо училище, син на покойния свещеник Христо. На причастена говорих проповед. След отпуст говори и митрополит Симеон. След пладне заминахме за с. Овчарово. Посрещнаха ни децата от училището. Учителят държа приветствена реч. Отслужи се водосвет в училищния двор. Митрополит Симеон им говори да си построят храм. Закусихме и се фотографирахме. След това продължихме за с. Смядово. Пристигнахме късно. Настанихме се у дядото на о. Марина. Вечерня отслужихме в дома.

28. Архиерейска служба. Служат: митрополит Симеон, аз, свещеник Александър Савов, свещеник Димитър и дякон Марин. През време на службата дякон Марин бе ръкоположен в презвитерски чин. На причастена говорих проповед. След отпуст говори митрополит Симеон. Раздадох книжки „Св. Минути и Зрънца на Божията нива“. Обядвахме и продължихме за с. Байрям дере (дн. с. Веселиново, Шуменско, б.р.). Църква няма. Извършихме водосвет в училището. Взе участие и руският свещеник Теодор Постовски. Говори митрополит Симеон. Обратно през Смядово за Шумен. Минахме през с. Злокучени (дн. Ивански, Шуменско). Имаше сбор. Замръкнахме в селото. В Шумен пристигнахме в 9 ч.в. Установихме се в архиерейското наместничество. Понеже свободната стая беше заключена, спахме в приемния салон на едно канапе. Митрополит Симеон ми даде кожуха си да се завия.

29. Останахме в Шумен. Гостувах у дякон Йордан Митев.

30. По случай бойния празник на 7-ма Преславска дружина, 10-ти конен полк и 5-ти артилерийски полк пред казармата се отслужи панихида и молебен от митрополит Симеон в съслужение на всички градски свещеници. Младите войници положиха клетва. Митрополит Симеон държа хубава реч. След него говори началникът на гарнизона полковник К. Соларов.

Правостоящи отляво надясно: о. Лаврентий Иконов във Варненския мъжки колеж „Св. Архангел Михаил“, о. Ив. Фтичев, о. Димитрий, о. Йосиф Агоров, учител във Варненския мъжки колеж „Св. Архангел Михаил“, о. Кирил Балабанов, също. Седящи: о. Йосафат Шишков, учител във Варненския мъжки колеж „Св. Архангел Михаил“, о. Методий Устичков, секретар на Ронкали, Джузепе Анджело Ронкали, избран за Римски папа 1958 г., о. Вартоломей Шишков, учител във Варненския мъжки колеж „Св. Архангел Михаил“, о. Савва

31. Заминахме за с. Върбица. Тръгнахме сутринта в 8 ч., минахме през селата: Дивдядово, Крумово и Преслав. В последния направихме малка почивка в дома на свещеник Наум Анастасов. Продължихме за с. Кара-Демир. Тук се извърши водосвет, понеже няма храм. Митрополит Симеон говори. Продължихме до с. Иваново. Има малък параклис. Водосвет. Говори митрополит Симеон. Продължихме за с. Върбица. Замръкнахме. Счупи се оста на файтона. Файтонджията го поправи и продължихме. Извън селото ни чакаше много народ и учаща се младеж. Пристигнахме и се отправихме в храма „Св. Димитрий“ на вечерня. Тя се отслужи от руския свещеник Сергий Калита. На квартира настанени у Никола Узунов.

НоемвриЙ

1. Архиерейска служба в храма „Св. Димитър“. Служат: митрополит Симеон, аз и о. Сергий. Гласът ми пресипнал и едва говорих, въпреки това говорих проповед. След отпуста говори и митрополит Симеон. След отпуста направихме няколко посещения и заминахме за с. Софулар (дн. Вълнари, б.р.). Тук нямаше никой, освен 5-6 селяни в училището, гдето се поразговориха с митрополит Симеон. Продължихме за с Ени-махле (Нова бяла река). Посрещнаха ни учащата младеж и селяни. Извършихме водосвет. Говори митрополит Симеон. Продължихме до с. Бяла река. Посрещнаха ни учащата младеж и много селяни. Същия ден и час турците са имали молебен за дъжд. По думите на кмета и секретар-бирника заклали са сто овни. Извършихме водосвет. Говори митрополит Симеон.

2. Отпътувахме за с. Тушовица. Посрещнаха ни учащата младеж и селяни. Храм няма. Водосвет се извърши в училищния двор. Говори митрополит Симеон. Продължихме за с. Чухла. Никой не се вести. Не са знаели. Продължихме пътя за Шумен. Спряхме се да обядваме при храма-паметник „Св.св. Кирил и Методий“ в парка. Нахранихме се и продължихме пътя за Шумен. В с. Дивдядово пак се счупи оста на файтона. Файтонджията го поправи и продължихме пътя. Пристигнахме в Шумен в 4 ч. сл.пл. Селата около с. Върбица са турски, в които сега се заселват българи от разни краища на Царството, затова и нямат църкви или параклис.

11. Служих в „Св. Архангел Михаил“. След службата отидох в Девическата гимназия, гдето се помещава Археологическият музей в един от салоните на гимназията. Тук се даде литературно утро по случай годишнината от убийството на полския крал Владислав Варненчик. Ученическият оркестър изсвири полския и българския химн. Г-н В. Гочев откри с реч тържественото събрание. След него говори секретарят на дружеството Стефан Андреев, който описа екскурзията, направена това лято от професори, публицисти, учители и журналисти в Полша. След него говори прочувствена реч полският пълномощен министър Богдан Павлу. Тя беше пропита с дълбок патриотически дух. Накрай хорът от учениците при Машинното училище[23] изпя двата химна. Точно в 12 ч. всичко се свърши. На това събрание представлявах митрополит Симеон, който, като болен, не можа да присъства. Като си дойдох у дома, намерих протойерея Ив. Спасов от Стара Загора. Дошъл по две работи: да моли митрополит Симеона да му окаже съдействие по пренасяне костите на чича му, покойния Софийски митрополит Мелетий от гр. Капро, където починал, в България и да бъде назначен за предстоятел при храма-паметник „Св. Александър Невски“ в София. Гостува у дома.

13. С о. Спасов отидохме пеш на Джанавар тепе да разглежда разкопките на древния храм. След това се отправихме за Карантината и с лодка за града. Обядвахме у брата Александра. Вечерта го изпратих на гарата.

21. Заминах с кола за с. Яйла.

22. По случай храмовия празник св. Архангел Михаил служих наедно с енорийския свещеник Василий Корупчев. Говорих проповед. Апелирах за събиране помощи на Старопиталището във Варна. Събраха се 92 лв. След отпуст с лития излязохме в църковния двор, гдето при паметниците отслужихме заупокойна лития за падналите от селото през времето на войните войници. След това извърших водосвет и говорих проповед. Надвечер отпътувах за с. Приселци, което отстои на пет километра. Макар селото и да е голямо, повече от 200 къщи, досега нямат храм. Селяните се отличават с неособено добър живот. Макар и късно (имаше месечина) кметът на селото свика пред параклиса селяните на събрание. Събраха се почти всички. Говорих им накратко за празника, а след това и необходимата нужда от постройка на храм, ограждане на гробищата и възнаграждението на свещеника. Кметът обеща, че ще нареди потребното. В 7 ½ ч.в. се завърнах в квартирата на дяда Константина Касапа, гдето бях на гости. През деня ме посетиха учителската колегия, гдето разменихме мисли по възпитанието на младежта. Отрадно впечатление ми направи, че учителят Янков устроил църковен хор. Вечерта ме посетиха кметът и помощникът, с които също разменихме мисли по обществени въпроси и такива, касающи се за селото.

Протосингел на Варненско-Преславската Митрополия

22. Отпътувах за Варна. Явих се на доклад пред митрополит Симеон. След като изслуша доклада, каза ми, че ще ме назначи за протосингел. Пита ме приемам ли тая длъжност. Отговорих му, че каквото заповяда, ще изпълня.

25. Служих в „Св. Никола“, наедно с о. Д. Андреев. Говорих проповед.

След пладне венчах в Катедралата шест сватби, между които и Димитър П. Евтимов, мой ученик от Цариградската духовна семинария, а сега учител във Варна. Енорийските свещеници бяха заети с друга работа.

26. Събрание под председателството на митрополит Симеон за обсъждане как да се отпразнува Въведение Богородично.

27. Празник на победите. В Катедралата се отслужи панихида и молебен от митрополит Симеон в съслужение на свещениците от храма, който говори и подходяща реч. В 12 ч. аз, о. Марин Ханджиев и Ст. Иванов, бивш градоначалник в Гюмюрджина, с файтон заминахме за с. Кестрич на разходка. Гостувахме у свещеник Сотир Гарелов. Върнахме се в 9 ч.в.

28. Осигурих се в дружеството „Балкан“ по III таблица за 30 000 лв. за 15 години срок. Осигуровката направи Ст. Иванов, главен представител на дружеството.

Събрание в Митрополията, под председателството на митрополит Симеон и градските свещеници по въпроса за правилното разпределение на енориите в града. Въпросът остана да се разглежда в последващи заседания, които, заяви митрополит Симеон, ще стават под негово председателство.

ДекемвриЙ

4. Въведение Богородично. Празникът на християнската младеж. Служихме двамата. Говорих проповед за възпитанието на децата. Църквата беше пълна с богомолци. Когато причащавах, едно дете ме блъсна и поизля от Св. Дарове по дъските. Веднага спрях причащаването, мястото се изми и дъските се изтъркаха, след което пак продължих.

След обед в салона на Основното училище говорих поучение на децата от отделенията в 2 ч., а в 3 ч. говорих пред публиката и възрастните ученици сказка за „Християнството и просвещението“. Само гл. учител от отделенията ми благодари. Учителите от прогимназията и класното училище не изявиха дори и желание да се запознаят. Почти всички бяха с атеистични убеждения. Присъстваха от нямай къде. След вечерня говорих за Добротворно-просветните братства, тяхната цел и задачи.

13. Служих в „Св. Архангел Михаил“.

14. Митрополит Симеон ме назначи да председателствам Свещеническото околийско събрание. Вечерта председателствах събранието на градските свещеници по въпроса за енориите.

20. Получи се писмо под № 7647 от Синода в отговор на митрополитското под №8637 от 28.XI. т.г., с което се съобщава, че се утвърждавам за протосингел на Варненската и Преславска митрополия. Съгласно резолюцията на митрополит Симеон, длъжността ще се заема от 1 януари 1924 г.

21. Под мое председателство в Митрополията се състоя заседание за изработване програма за „Коледна елха“.

22. Служих в „Св. Архангел Михаил“.

23. Също. Говорих проповед. След обяд в салона на Църковния дом свещеник Йордан Светославов говори сказка на тема: „Бунт против Бога“. Слушатели 30 души.

25. Служих в същия храм.

26. Комисия на Комитета „Коледна елха за сираците“ в състав: аз, г-жа Василева и г-ца Генова излязохме из града за събиране на помощи.

27. След комисия в състав: аз, госпожите Ганчева и Бошнакова из града за събиране на помощи. И през двата дни не особено охотно се отзоваваха лицата, към които се обръщахме. Всички се оплакваха от голямата криза и безпаричие.

30. Рано сутринта с кола заминах за с. Индже кьой (дн. с. Тополи, б.р.). Силен вятър и голям студ. Пристигнах в 8 ч. След малко пристигна и енорийският свещеник Авраам Колев. Извършихме водосвет, положихме антиминс[24] в новооткрития параклис. След това служихме св. Литургия. Говорих проповед. В 2 ч. отпътувах обратно за града. В 4 ч. сл.об. има заседание под мое председателство в Митрополията на комитета „Коледна елха“.

31. Ужасна виелица и студ. Край на 1923 г., която се отличи с проливането на доста братска кръв между народа ни.

(Из подготвената за печат книга от Издателство МС – Варна)

[1] Православен храм "Свети Николай Чудотворец". Построен през 1865 г. от варненския търговец Параскева Николау. Строежът започнал през 1859 г. и продължил шест години. Чак през 1906 г. тук за първи път служат български свещеници. През 1961 г. екип, ръководен от професорите Никола Кожухаров и Димитър Гюдженов рисува стените. Тук преди 9 септември са ставали и клетвите на варненските моряци.

[2] След забраната за славянска реч в храма "Св. великомъченик Георги" на 25 юли 1862 г. се отваря българско училище. През 1865 г. долният му етаж е приспособен за църковен храм, носещ името "Св. Архангел Михаил". Дълго време в сградата на храма се помещаваше Музеят на Възраждането. От май 2002 сградата и двора бяха върнати на Църквата. Разкрит е душепопечителски център за обгрижване на наркозависими, провеждат се катехизаторски беседи, курсове по иконопис и църковно пеене, подготвят се няколко печатни издания.

[3] Арх. Иннокентий има предвид т.н. „малка Богородица“, чието официално име е Православен храм "Света Богородица Панагия". Градена през 1602 г., вкопан ниско в земята. През 1640 г. след пожар е възстановена и разширена. До 1914 г. е под опеката на гръцката митрополия, след това е затворена за десетина години, а през 1924 г. е отворена отново. В ръкописа не е направена разлика между "Света Богородица Панагия" и Катедралата – и двете черкви Иннокентий нарича „Успение Пресвятия Богородици“, като понякога уточнява - „малката“ или „старата“ за "Света Богородица Панагия", и Катедралата – за „Успение Пресвятия Богородици“, б.р.

[4] Катедрален храм-паметник "Успение Пресвятия Богородици" (Катедрален храм-паметник „Рождество Богородично“). Основният камък полага княз Александър І Батенберг на 22 август 1880 г. Проектът е на одеския архитект Маас по модел на Петерховския храм в Петербург. Архитект е майстор Янко Костанди. На 15 март 1884 г. уста Генчо Кънев от Трявна започва строежа. Първата божествена литургия е отслужена на 30 август 1886 г. През 1941-43 г. са доизградени камбанарията и куполите, направено парното и подменена покривната конструкция. Изографисването на храма започва след 1949 г. под ръководството на проф.Н. Ростовцев. Полилеите са работа на резбаря П. Кушлев. В средата на 60-те години са направени витражите. През 2000 г. медните кубета са освежени и боядисани със златна боя.

[5] Православен храм "Свети Атанасий". Построен през август 1838 г. върху останките на опожарена през 1836 г. на това място малка черква, носеща същото име. Дълго време храмът бил известен като митрополитска черква, защото в нея служил тогавашния гръцки митрополит. През 1939 г. минава в ръцете на българското духовенство. През 1961 г. е превърнат в музей за старинни икони. Като енорийски храм е възстановен през 1991 г. на Атанасовден - 18 януари.

[6] Приснопаметен - незабравим, непрежалим, използва се за починали хора, б.р.

[7] Православен храм "Света Параскева Петка". Градежът на черквата започва през 1901 г. Основният камък е осветен от митрополит Симеон. Завършен през 1906 г. храмът е осветен много по-късно от митрополит Йосиф. Зографисана е едва през 1973 г. от художниците Димитър Бакалски, Сергей Ростовцев, зографът Александър Сорокин. През 1928 г. била построена и пристройката към черквата - днешната кръщелна. До 1945 г. тя била ползвана като кухня за бедни. Топла храна тук можели да получат деца сираци и дори семейства бежанци от войната. http://Mitropolia-varna.org

[8] Акатист – в християнското богослужение е песнопение, свързано с усилена молитва, при което вярващите стоят прави, http://azbyka.ru

[9] Кръстьо Мирски (1852 – 7.05.1920) - виден български общественик, публицист и книжовник. Член на Демократическата партия. Председател на Варненския апелативен съд и народен представител в Третото, Четвъртото, Осмото и Четиринадесетото Обикновено Народно събрание и в Четвъртото Велико Народно събрание. Открива първата книжарница във Варна. Съдейства за пренасянето в града на печатницата на Райко Блъсков. Заслуги за развитието на театралното дело. Кмет на Варна 1879 - 1890 г. През този период благоустроява кардинално Варна и съдейства за културно-просветното ù развитие. Построяват се училищата "Св.Кирил", "Св.Наум", разширява се училище „Св.Методий“. Изграждат се и първите модерни морски бани на релси. Способства изготвянето и на първия план за разширение на Морската градина, построява се часовниковата кула и първата театрална зала „Съединение“. Един от първите членове на Българската академия на науките. Автор на повече от 250 статии, книги, учебници и преводна литература.

[10] Причастена - литургично песнопение предимно под формата на химн в литургията по време на причастие на свещениците пред олтара, преди причастие на миряните, http://azbyka.ru

[11] Отпуст - окончателна благословия към хората от свещеник или епископ в края на службата, http://azbyka.ru

[12] Коливо - обредно жито, б.р.

[13] Марко Касабов е деец на ВМОРО, четник на Яне Сандански, баща на комунистическите дейци Симеон Касабов и Благой Касабов (Чавдар).

[14] Никола Мирски – брат на Кръстю Мирски

[15] Христо Кръстев Мирски (14.12.1884 – 11.11.1967) - български политик. Син на Кръстю Мирски. Взема участие в Балканските и Първата световна война. Известен период от време е народен представител. Кмет на град Варна (11.06.1923 г. - 5.11.1923).

[16] Хермeнгилд (Хермин) Шкорпил (1858-1923) – чешки археолог. Изследва историята, археологията, флората и фауната на Родопите, пещерите в България. Трудове на братя Шкорпил: "Изкопаеми богатства изнамерени в целокупна България" (1882), "Природни богатства в целокупна България" (1884) и "Кражки явления в България" (1900). "Могили" е настолно четиво на българските археолози и досега. Погребан е в местността Джанавара (община Варна), където, по време на Втората световна война, е разкопан раннохристиянски комплекс и е открита уникална по план раннохристиянска църква от 5-ти век.

[17] Антидор - осветен хляб, който замества причастяването, при християните, които не са се подготвили за него телом и духом, http://azbyka.ru

[18] Оглашени - хората, които искат да бъдат кръстени, но все още не са приели това тайнство, Литургията на оглашените съответства на първоначалния живот на Христос, http://bg.wikipedia.org

[19] Проскомидията (предложение, приношение) е първата част от литургията. По време на проскомидията се приготвят даровете (просфората и виното) за извършване на тайнството Евхаристия. Чинът на проскомидията включва събиране, подготвяне, пренасяне и благославяне на принесените дарове, http://bg.wikipedia.org

[20] Чин – последование, б.р.

[21] Приде́л - или специално отделена част от основната сграда на храма, или разширение (обикновено от юг или север), за да се разположи допълнително олтар за поклонение, http://ru.wikipedia.org

[22] Офикия - отличието, б.р.

[23] Машинно училище – дн. ВВМУ, б.р.

[24] Антиминс - парче плат, на което се извършва Евхаристията. При освещаването му в него се поставя частица от мощите на светец, http://bg.wikipedia.org

Назад [ 5 ] Напред

2007 (c) Варна, Уеб-дизайн Издателство МС ООД