Резултати от търсенето |
Заглавие | Добрин Паскалев |
Рубрика | Поезия | 2007 / август |
Съдържание | Добрин Паскалев е роден на 25 декември 1954 г. във Варна, завършва Медицински университет –Варна, работи като доцент по нефрология. Автор на лиричните книги „Крадец на мигове” (1992) и „Кервани подир Росинант” (2002). Лауреат на Националния литературен конкурс „Любовта, без която не можем”, 2002 и 2005.
Добрин Паскалев
***
Не ще достигнеш своята нирвана,
макар че уморен е в теб духът.
Душата ти, от мисли изтерзана,
утеха дири в неизвестен път.
И все така на пътища обречен
замръкваш от миражите пленен,
а залезът пред теб – другар сърдечен –
докосва с пръсти вече твоя ден...
И есента в кръвта ти се обажда,
размесила тъга и цветове,
душата ти, разкъсвана от жажда,
надежда търси в нови светове.
И всяка нежност вече е последна.
И всеки протест е отлитащ влак,
отправен срещу зиналата бездна
на падащия от звездите мрак.
И всеки стих е капчица надежда,
че тук остава нещо подир теб,
когато като тъжна вежда
припадне траурния креп
и прозвучи една камбана,
която упокойна се зове.
Не ще достигнеш своята нирвана –
душата ти, от Бога призована,
ще търси в мрака други брегове...
|
Разговор със сълзата
Една сълза поема от сърцето.
Защо така горчива си, сълза?
Затворила съм в себе си морето
на гордата човешка самота...
Една сълза изгаря като рана.
Защо така гореща си, сълза?
Затворила съм в себе си вулкана
на болката, изригнала в кръвта...
Една сълза блести като мъниста.
Защо така красива си, сълза?
От болката родена и пречистена,
във мен остана само Светлина...
|
|
|
Заглавие | Достойно начало |
Рубрика | Майсторски клас | 2008 / март |
Съдържание |
Приятно и вълнуващо е да попаднеш на млад и талантлив автор, който все още изпитва само възторга от всяко хрумване, объркващия наплив на думите и опиянението от тях, сладостта от писането и не знае каква прекрасна болка е то, как тя набъбва и ни въвежда в някакъв духовен мазохизъм, как постепенно разбираме, че съвършенството е невъзможно, че съвършенството дори на словото е невъзможно и подобно на хоризонта, колкото повече го приближаваме, толкова то се отдалечава от нас, как книгите с жестокостта на силна киселина разяждат и разтварят своя създател, отнемат от живота му, защото всичко значимо и интересно у себе си той е оставил в тях.
Прочетох с удоволствие опитите на Иван Райков. Той познава енергията на думите, величието им да се свързват в образи, да изграждат един свят, толкова близък до Божествения, но и вече различен от него, чрез който всеки истински писател не само преоткрива Бог, но и сякаш Го доизказва и разширява. Ако не бе така, творчеството щеше да бъде смъртен грях, защото Бог е Творецът, Образът, а ние сме просто Подобието, двойнствеността и противоречието, което носи всяко несъвършенство.
„Стените”, „Птиците в мъглата”, „Овалната стая” и „Градината” не са разкази, те са все още импресии, зарисовки, есеистични импровизации, впечатляващи предчувствия, в това се състои тяхното очарование, усещането за творческото „целомъдрие” на автора, но в това се съдържа и техния недостатък. Като всеки талантлив и безгрижно млад човек Иван Райков сякаш е обзет от така болезненото усещане за безсмислието на живота, от мировата скръб, от вътрешния копнеж към страданието, макар че страданието освен тегоба е и най-великолепният инструмент за постигане на духовно съвършенство. В тези разкази има няколко чудесни попадения, предизвикващи размисъл метафори, например за това, че щастието не се състои във вече постигнатото, а в самия труден и раняващ процес на себепостигане (”Птиците в мъглата”). Или тънко намереното досещане в „Овалната стая” за несломимия и често погубващ ни мъжки нарцисизъм.
Всички тези наблюдения са любопитни и интересни, преувеличената болезненост, тъгата по нещо неопределено, изплъзващо се и безплътно, но те са недостатъчни. В своите начални опити Иван Райков сякаш се стреми да разкаже не самия живот, а неговата сянка. Той тепърва ще трупа жизнен опит и творчески кураж, сам ще проумее, че животът е ужасно конткретен и индивидуален, че освен от идеи и прозрения той се състои от лични преживявания, които го превръщат в нечия единствена съдба. Тогава ще пожелае да напише разкази, които ще бъдат не просто импресии, а ще бъдат населени с човешки характери, с ония чудни битийни подробности, които изграждат нашата неповторимост. Иван Райков има огромно време пред себе си, а ние трябва да имаме търпение. Сега сме длъжни да му вярваме, защото той го заслужава.
Владимир Зарев
|
|
Заглавие | Дуенде- теория и проявление.
Duende – by Federico Garcia Lorca. |
Рубрика | Беседи | 2005 / декември |
Съдържание | ФЕДЕРИКО ГАРСИЯ ЛОРКА
Продължение от ноември
Дами господа,
Разбира се, ако това освобождение е сполучливо, всички усещат въздействието му: посветеният - със съзнанието, че духът се налага над бедната материя, а непосветеният - с усещането за някакво непонятно, но истинско вълнение. Преди години на танцовия фестивал в Херес де ла Фронтера36 една осемдесетгодишна старица спечели наградата сред множество красиви жени и младежи с талии, кръшни като водна струя, само защото бе вдигнала ръце, изправила глава и тропнала с крак по подиума. В срещата, която музи и ангели си бяха дали там - красота от форми и усмивки, - трябваше да победи и победи умиращото дуенде, което влачеше по земята крилете си - ръждясали ножове.
Дуенде може да има във всички изкуства, но то, разбира се, намира най-широко поле в музиката, танца и словесната народна традиция, защото те се нуждаят от живото тяло на изпълнителя, защото те са форми, които се раждат и умират непрестанно и издигат очертанията си върху основите на едно конкретно настояще. Често дуендето на композитора преминава в дуендето на изпълнителя, а друг път, когато композиторът или поетът всъщност не са сполучили, дуендето на изпълнителя - и това е особено интересно - създава ново чудо, което само по външен вид прилича на първоначалния образец. Такъв е случаят с Елеонора Дузе37: в плен на своето дуенде, тя търсела неуспели творби, за да ги представи с успех благодарение на собствената си инвенция. Или обясненият от Гьоте случай с Паганини, който съумявал да открие значимото в наистина посредствени творби. Или случаят с онази прелестна девойка от Пуерто де Санта Мария, която видях да танцува и да пее ужасната италианска песничка „О, Мари” с такъв ритъм, с такива нюанси, с такъв порив, че блудкавият неаполитански шлагер се бе превърнал в истинска змия от твърдо и блестящо злато.
Работата е там, че тези хора наистина намират нещо ново, напълно различно от предишното, че успяват да влеят жива кръв и знание в бездиханни тела.
Дуенде, ангел и муза може да има във всяко изкуство, във всяка страна. И така както Германия има, с някои изключения, муза, а Италия постоянно разчита на своя ангел, Испания е била подвластна във всички времена на дуендето, защото е страна на хилядолетна музика и танци, в която дуендето изстисква лимони в ранната утрин, страна с врати, открити за смъртта.
Във всички страни смъртта е един завършек. Идва и завесата се спуска. А в Испания не е така. В Испания завесата се вдига. Много хора тук живеят между четири стени до деня, в който умрат и ги изкарат вън на слънце. В Испания мъртвецът е по-жив, отколкото където и да било другаде по света: профилът му реже като острието на бръснач. Шегата за смъртта и за мълчаливото й съзерцание е близка на испанците. От „Съновидение за мъртвешките глави”38 на Кеведо до „Тленните Останки на епископа” на Валдес Леал39 и от онзи романс от седемнадесети век за Марбеля, умряла при раждане насред пътя, където тя мълви:
Кръвта от утробата моя
по коня полека струи;
с копитата конят ти рони
от пътя катранен искри, -
до по-скорошния, за момъка от Саламанка, който, прободен от бика, изплаква:
Другари, вече аз умирам;
другари, много ми е лошо.
Три кърпички затъкнах в раната,
четвъртата сега ще сложа, -
се вие едно перило от селитренобели цветове, а над него се надвесват лицата на един народ от съзерцатели на смъртта, вдъхновяван в суровостта си от стиховете на Йеремия40 и в лиризма си - от благоуханни кипариси, защото в тази страна всичко най-съществено притежава в крайна сметка металическата стойност на смъртта.
В епитрахила и в колелото на каруцата, в камата и в острите бради на пастирите, в голата луна и в мушиците, във влажните скринове и отломките, в покритите с дантели светии, във варта и режещата линия на стрехите и наблюдателниците в Испания откриваме кълнове на смъртта, алюзии и гласове, доловими единствено за будния дух, и те изпълват нашата памет с мразовития полъх на собствената ни преходност. Не е случайност, че цялото испанско изкуство е свързано със земята ни, осеяна с тръни и камънак; не са изолиран пример жалбите на Плеберио41 или духовният танц на големия творец Жозеф Мария Валдивиелсо42, не е случаен фактът, че сред европейските балади се отличава особено една - за испанската любима:
Ако ти си милата ми дружка,
то защо не ме поглеждаш ти?
Аз очите, със които гледах,
на тъмата ги дарих.
Ако ти си милата ми дружка,
то защо не ме целуваш ти?
Устните, с които те целувах,
на земята ги дарих.
Ако тя си милата ми дружка,
то защо не ме прегръщаш ти?
Аз ръцете, със които те прегръщах,
с червеи покрих;
нито е чудно, че в зората на нашата лирика звучи следната песен:
Всред градината
ще умра.
В розовия храст
ще ме убият.
Аз отивах, майко,
рози да бера,
щях смъртта да найда
всред градината.
Аз отивах, майко,
рози да откъсна,
щях смъртта да найда
всред градината.
Всред градината
ще умра,
в розовия храст
ще ме убият.
Вледенените от лунната светлина глави, които рисува Сурбаран, масленожълтото и яркожълтото на Ел Греко, разказът на отец Сигуенса43, цялото творчество на Гоя, абсидата на църквата в Ескориал, многоцветните скулптури, криптата в дома на херцозите Осуна, смъртта с китарата от параклиса на фамилията Бенавенте в Медина де Риосеко са равностойни в културно отношение иа поклонението пред отшелническата килия на свети Андрес де Тейшидо, където мъртъвците имат свое място в процесията. Равностойни са на песнопенията за умрелите, които пеят астурийските жени със запалени в ноемврийската нощ факли; равностойни са на песента и танците на Пророчицата44 в катедралите на Майорка и Толедо, на зловещото In Record45 от Тортоса, както и на неизброимите ритуали на разпети петък, които ведно с изтънчения бой с бикове съставляват всеобщото тържество на смъртта в Испания. От цял свят единствено Мексико е сравнимо в това отношение с моята страна.
Щом види пристигащата смърт, музата затваря вратата, издига постамент или изважда урна и пише с восъчна ръка надгробен надпис, но веднага се връща, за да разкъса лавровия си венец в трептящото между два полъха на вятъра мълчание. Печална под прекършената арка на одата, тя събира съвършените цветя на италианските художници от петнадесетото столетие и призовава верния петел на Лукреций46, за да пропъжда неканени сенки.
Щом види, че идва смъртта, ангелът започва бавно да кръжи и да тъче с ледени сълзи и нарциси елегията, която всички сме виждали да трепти в ръцете на Кийтс и Вилясандино47, на Ерера, Бекер48 и Хуан Рамон Хименес. А как се ужасява ангелът, ако почувства, че паяк, колкото и малък да е той, лази по нежното му розово краче!
Обратно, дуендето не идва, ако не предусеща смърт, ако не е сигурно, че ще може да обиколи дома й, ако не е убедено, че ще успее да разлюлее клоните, които всички ние носим в себе си и за които няма и не ще има покой.
Дуендето обича откритата борба с твореца: с идея, със звук или с жест, то я повежда на ръба на бездната. Ангелът и музата - с цигулка или с танц - се скриват, а дуендето нанася рана и именно в лечението на тази рана, която никога не се затваря, се намира необикновеното, новооткритото в човешката творба.
Магическата сила на поемата се състои в това да бъде написана винаги с дуенде, за да покръсти с черна вода всеки, който я чете и слуша, защото с дуенде е по-лесно да обичаш и да разбираш и е сигурно, че ще бъдеш обичан и разбран. Тази борба за изказа и за неговото внушение придобива понякога в поезията смъртоносни отсенки.
Спомнете си случая с типично андалуското начало у обладаната от дуенде света Тереса; типично андалуско не защото с три великолепни стъпки успява да укроти разярен бик, не защото иска да изглежда красива пред отец Хуан де ла Мисерия49, нито пък защото удря плесница на папския нунций, а защото е едно от малкото създания, чието дуенде (не ангелът - той никога не напада) в желанието си да я умъртви я пронизва със стрела, тъй като тя отнема последната му тайна, крехкия мост, който свързва петте сетива с онова чувство от жива плът, от живо море на освободената от Времето Любов.
Храбра покорителка на дуендето за разлика от Филип Австрийски50, който копнеел да открие музата и ангела в теологията и астрономията, но попаднал в плен на дуендето сред студената жарава на Ескориал51 - творение, където геометрията граничи с блян. Там дуендето си е наложило маската на муза за вечно наказание на великия крал.
Казахме, че дуендето обича да се движи по ръба на бездната, обича да ранява и се доближава до местата, където формите се сливат в един по-висш от видимите им изображения копнеж.
В Испания (както и у източните народи, където танцът е религиозен изказ) дуендето разполага с неограничено поле на действие върху телата на танцьорките от Кадис, възхвалявани от Марциал52, върху гърдите на певиците, възхвалявани от Ювенал53, и в боя с бикове, това свещенодействие, тази истинска религиозна драма, където - както и при литургията - има един Бог, който се почита и принася в жертва.
Сякаш дуендето на целия класически свят влива силата си в този съвършен празник, който изразява културата и голямата чувствителност на един народ, открил човека най-красивия му гняв, най-красивата; жлъч и най-красивото ридание. В Испания нито танцът, нито боят с бикове служат някому за развлечение. То, дуендето, се нагърбва със задачата да накара хората да страдат чрез драмата от живи форми и подготвя стълбата за избавление от заобикалящата ги действителност.
Дуендето въздейства върху тялото на танцьорката от Кадис, както вятърът върху пясъка. С магическа сила превръща под светлината на луната красивата девойка в паралитична старица или дарява с юношеска руменина просещия по кръчмите окъсан старец; изпълва женските коси с нощни ухания на пристанище и във всеки миг придава на ръцете пластични движения, от които се раждат танците на всички времена. Но то никога не се повтаря и това трябва да се подчертае. Дуендето не се повтаря, тъй както никога не се повтарят формите на бурното море.
Най-внушителни черти то придобива в боя с бикове, тъй като трябва да надвие най-напред смъртта, която може да го погуби, и после геометрията, мярката - основа на този празник.
Бикът има своя орбита, тореадорът, друга, а между двете орбити е смъртта - върхът на опасната игра.
Музата може да помогне при мулетата54, ангелът — при бандерилята55, и дотук тореадорът ще се прояви добре, но щом дойде ред на плаща, когато бикът все още не е наранен, а вече трябва да бъде убит, нужно е дуендето да се притече на помощ, за да превърне удара в истинско изкуство.
Тореадорът, който плаши зрителите с безразсъдната си дързост на арената, всъщност не се бори с бика, а изпада в онова нелепо положение, в което всеки може да изпадне: залага живота си на карта. Обратно, дамгосаният от дуендето тореадор дава урок по питагорова музика56 и кара публиката да забрави, че всеки миг той хвърля сърцето си върху рогата на бика.
От сумрака на арената Лагартихо57 с римското си дуенде, Хоселито58 с еврейското, Белмонте59 с бароковото и Каганчо60 с циганското дуенде очертават пред поети, художници и музиканти четири широки друми в испанската традиция.
Испания е единствената страна, в която смъртта е всенародно представление, страна, в която смъртта надува мощни фанфари в чест на идващата пролет. Испанското изкуство винаги е било подвластно на едно изобретателно дуенде, което му е придавало своята особеност и способност за творчество.
Дуендето, което за първи път в скулптурата изпълва с кръв лицата на светиите на маестро Матео де Компостела61, е същото, което изтръгва стоновете от свети Хуан де ла Крус или изгаря голи нимфи в религиозните сонети на Лопе.
Дуендето, което издига кулата в Саагун62 или приготвя горещи тухли в Калатаюд63 и Теруел64, е същото, което раздира облаците на Ел Греко и яростно запраща във въздуха управниците на Кеведо65 и чудовищата на Гоя.
Когато вали дъжд, то измъква подвластния нему Веласкес от сивите монархически тонове; когато вали сняг, изкарва Ерера навън разсъблечен; за да докаже, че студът не убива66. А щом пламне огън, то хвърля в него Беругете67, за да сътвори ново пространство в скулптурата.
Музата на Гонгора и ангелът на Гарсиласо трябва да сведат лавровия си венец пред дуендето на свети Хуан де ла Крус, когато:
Раненият елен
зад хълма се подава.
Музата на Гонсало де Берсео68 и ангелът на Арси-престе де Ита69 трябва да сторят път на Хорхе Ман-рике, когато той се довлича смъртно ранен до вратите на замъка Белмонте. Музата на Грегорио Ернандей70 и ангелът на Хосе де Мора71 трябва да се отдръпнат пред дуендето, което плаче с кървавите сълзи на Педро де Мена72 и пред дуендето с глава на асирийски бик на Мартинес Монтанес73. Така и меланхоличната муза на Каталония, и мокрият ангел на Галисия трябва да гледат с любов и изумление дуендето на Кастилия - тъй далечно от топлия хляб и кротките крави, - когато то минава и носи чертите на ясно небе и суха земя.
Дуенде на Кеведо и дуенде на Сервантес - едното с фосфорнозелени анемонии, а другото с гипсови цветя от Руидера74. Как увенчават те олтара на испанското дуенде!
Всяко изкуство, и това е естествено, има свое дуенде с различни форми и черти, но корените им се събират в една определена точка, откъдето бликат черните звуци на Мануел Торес, последна материя, обща, необуздана и тръпна основа от дърво, звук, плат и слово.
Черни звуци, зад които вече са се свързали в нежна интимност вулканите, мравките, зефирът и необятната нощ, пристегнала кръста си с Млечния път.
Дами и господа, аз издигнах тук три арки и с непохватна ръка поставих в тях музата, ангела и дуендето.
Музата стои спокойна. Може да бъде облечена в туника на ситни дипли или да има очите на крава, загледана в Помпей; може да бъде четирилика и с огромен нос, както я е нарисувал нейният голям приятел Пикасо. Ангелът може да има коси като у Антонело да Месина75, туника като у Липи75 и цигулка като при Масолино77 или при Русо.
Дуендето... Къде е дуендето? През пустата арка преминава един неосезаем полъх, който напира над главите на мъртвите, търсейки нови простори и непознати акценти. Полъх с дъх на бебешка слюнка, на стъпкана трева и с воал на медуза, възвестяващ непрестанното кръщение на току-що сътворените неща.
Бележки:
35. Йоан Климах (VI - VII в.) - византийски религиозен писател, аскет. Автор е на трактата „Стълба към небето”.
36. Херес де ла Фронтера - град в Андалусия при устието на река Гуадалкивир, център на андалуското канте хондо.
37. Елеонора Дузе (1858 - 1924) - италианска трагедийна актриса.
38. „Съновидение за мъртвешките глави” - сатира на Кеведо от сборника „Съновидения” - първото крупно произведение, което му донася широка известност.
39. Хуан де Валдес Леал (1622 - 1690) - испански художник, андалусец. Вероятно Лорка има предвид картината му „Краят на мировата слава”.
40. Има се предвид стилът на книгата „Плачът на Иеремия” от Стария завет.
41. Плеберио - герой от трагикомедията на Фернандо Рохас (? - 1541) „Селестина”, оплакващ смъртта на дъщеря си.
42. Жозеф Мария Валдивиелсо (1560 - 1638) - испански автор на комедии и едноактни пиеси с религиозни сюжети.
43. Хосе де Сигуенса (ок. 1544 - 1606) - испански монах и историк, автор на „История на ордена на свети Иероним”. Лорка вероятно има предвид три глави от този труд, в които се разказва за агонията, смъртта и погребението на Филип II.
44. Песен-танц, при който в духа на езическите пророчества се възвестява пришествието на Месия. Изпълнява се от жени на входа на църквата в нощта на Рождество Христово.
45. In Record - напев, който се пее по време на процесията на Цветница в каталонския град Тортоса.
46. ... верния петел на Лукреций... - очевидно авторът има предвид някои строфи от произведението „За природата на нещата” на римския поет и философ Тит Лукреций Кар (I в. пр. н. е.).
47. Алфонсо Алварес Вилясандипо - испански трубадур от XIV в.
48. Густаво Адолфо Бекер (1836 - 1870) - испански поет романтик.
49. Хуан де ла Мисерия (1526 - 1569) - посредствен испански художник, известен с нарисувания от натура портрет на шестдесетгодишната света Тереса.
50. Филип Австрийски (1527 - 1598) - става дума за Филип II, крал на Испания и Португалия.
51. Ескориал - монументален комплекс в околностите на гр. Сан Лорснсо, близо до Мадрид, издигнат по заповед на Филип II. Строежът, започнат през 1563 г., продължил 22 години. Включва манастир, кралска резиденция, пантеон на испанските крале. Планът на архитектурния ансамбъл и неговото осъществяване са били предмет на постоянна грижа от страна на краля.
52. Марк Аврелий Марциал (40 - 102) - римски поет, роден в Испания, автор на епиграми.
53. Децим Юний Ювенал (ок. 60 - ок. 140) - римски поет-сатирик. Според свидетелствата на Марциал и Ювенал танцьорките от Кадис са се ползували с голяма слава още в Рим в I в. от н. е. Римлянките се стараели да подражават на чувствените им танци, изпълнявани под акомпанимент на кастанети.
54. Мулета (исп.) - пръчка, на която се окачва червен плат. С нея тореадорът омаломощава бика, преди да го убие.
55. Бандериля (исп.) - малко украсено копие, което тореадорът забива във врата на бика.
56. Питагорова музика - тоест музика на сферите. Питагор и последователите му проповядвали учението за хармонията на небесните сфери.
57,58, 59, 60 Лагартихо, Хоселито, Белмонте и Каганчо - знаменити испански тореадори.
61. Матео де Компостела - испански архитект и скулптор от XII в. Участвува в строителството на катедралите в Сантяго де Компостела.
62. Саагун - неголям град в провинция Леон, основан от римляните. Представляват огромен исторически интерес много бройните паметници от различни епохи. На герба на града е изобразена кула и рицар-монах.
63, 64 Калатаюд, Теруел - стари центрове с характерна архитектура, смесица от елементи на християнското и арабското изкуство (XI - XII в.)
65. Тук се има предвид сатирата на Кеведо „Обладаният от демон съдебен пристав” от сборника „Съновидения”.
66. Става дума за Хуан де Ерера (1530 - 1597) – испански архитект, построил манастира в Ескориал. Вече бе спомената „студената жарава”, с която Лорка характеризира този изключителен архитектурен паметник.
67. Алонсо Беругете (1490 - 1561) - испански скулптор, създател на динамични и експресивни олтарни скулптури.
68. Гонсало де Берсео (ок. 1195 - 1264) - испански поет, автор на религиозни поеми, проникнати от народен дух.
69. Арсипресте де Ита (Хуан Руис, ок. 1283 - 1350) – автор на поемата „Книга за добрата любов”, смятана за шедьовър на испанската средновековна поезия.
70. Грегорио Ернандес (1576 - 1636) - испански скулптор.
71. Хосе де Мора (1642 - 1724) - гранадски скулптор.
72. Педро де Мена (1628 - 1688) - гранадски скулптор.
73. Хуан Мартинес Монтанес (1580 - 1649) - испански скулптор, роден в Гранада.
74. ... Гипсови цветя от Руидера. - Лорка намеква за едно от знаменитите приключения на Дон Кихот - спускането в пещерата на Монсесинос, разположена в района на лагуната Рундера.
75. Антонело да Месина (1430 - 1479) - италиански художник от епохата на Ренесанса.
76. Фра Филипо Липи (1406 - 1469) - италиански художник от епохата на Ренесанса.
77. Масолино да Паникале (истинско име - Томазо ди Кристофоро Фини, ок. 1383 - 1440 или 1447) - италиански художник.
Discourse: Duende – by Federico Garcia Lorca. |
|
Заглавие | Духовността като спасение и оцеляване |
Рубрика | Пантеон | 2013 / 1 |
Съдържание | Петър Стоянов - (1.09.1927, Дъбравино, Варненско) - Историк-краевед. Завършва история в СУ “Св. Кл. Охридски). Автор на “Дъбравино в миналото” (1984), „Стара Варна в първите години след Освобождението – 1878 - 1890“ (1992), „Стара Варна на границата между две столетия – 1890 - 1912“ (1995), „Варна през древността“ (1998), „Камчийски шепот“ (2001), „Варна и войните – триумфът и погромът на България (1912 – 1919)”, “Камчийски вълнения” (2012), както и на повече от 150 статии за миналото на Варна.
АртЕнциклопедия Варна
Варна между двете световни войни
У българина е генетично заложено качеството на оцеляване след политически и икономически погром. В най-тежките моменти той се “хваща” за духовността, която подхранва вярата му, възвишава го и импулсира нравствените му идеали, възкресява загубени позиции и го тласка напред в общественото и икономическото развитие.
През 1920 г. общинската власт в града е в ръцете на варненските комунари и въпреки глада, безработицата и пълните с бедстващи бежанци улици, общинският съвет взема решение за създаване на първия общински професионален театър. Никой не оспорва това решение - опозицията също го подкрепя.
В началото на 20-те години още едно ценно начинание на дейците на културата и изкуството намира своя път - учредяването през лятото на 1923 г. на Дом на изкуството и културата - едно обединение за координиране творческите усилия на художници, артисти, поети, музиканти, архитекти, общо около 70 души. Целта, която те си поставят, е една - културното издигане на Варна.
В същото време възникват редица дружества на творци от различни браншове. През април 1923 г. художници, декоратори и архитекти основават свое творческо дружество. Избират настоятелство в състав: председател - архитект Ст. Попов, подпредседател - Д. Вуйчев (резбар) и Иван Радинов (живописец), секретар - Т. Иванов (живописец), касиер - Кирил Шиваров (скулптор), съветници - Г. Велчев (живописец) и Р. Жеков (живописец).
Целта на дружеството е да групира творците - живописци, скулптори, архитекти, декоратори, резбари, гравьори, и да постави началото на по-системна творческа дейност, да създаде постоянна изложба в града, да урежда временни художествени изложби, да организира художествени вечери, сказки, беседи, да съдейства за публикации на репродукции, картини и пр. Плод на тези грижи са големите творчески успехи на художниците Г. Велчев, Христо Каварналиев, Иван Радинов, на скулптора Кирил Шиваров и на много други творци и интелектуалци.
През същата 1923 г., веднага след Деветоюнския преврат, се ражда още едно творческо обединение - Дружеството на журналистите. Основателите му Антон Бойчев - кореспондент на софийски вестник, Лука и Недко Константинови и Пенчо Господинов от в. “Варненска поща”, Петър Ненов и Страшимир Страшимиров от “Северна поща”, Недю Стойчев, Преслав Преславски, Богомил Вакъвчиев, Добрин Василев и Борис Сакъзов си поставят целта чрез дружеството да осигуряват своята морална, материална и професионална защита и да работят за културно-просветното и стопанското издигане на Варна. За председател на журналистическото дружество е избран публицистът Борис Сакъзов, а за секретар Добрин Василев.
В началото на 30-те години настъпват промени в политическото управление на страната. Пада последното правителство на Сговора. Времето поставя нови задачи пред варненските журналисти. Те настояват дружеството да ратува за свобода на печата и да съдейства за журналистически морал и солидарност.
Към средата на 30-те години адвокати и чиновници завладяват дружеството. От всичко 12 действителни членове и един почетен член (Жеко Жеков) само двама са журналисти.
През разглежданите години във Варна излизат ежедневниците “Варненска поща” - от 1919 до 1944 г., “Черно море” - от 1929 до 1944 г., за по-продължително време се издават вестниците “Варненски кореняк” - от 1927 до 1941 г., журналистическият “Вестник на вестниците” - от 1924 до 1934 г. За кратко време излизат много вестници и списания с различно направление: стопанство, политика, управление, култура. Само през 1919 г. се издават 16 вестници и списания, а за времето от 1919 до 1930 г. те нарастват на повече от сто.
С развитието си като морски курорт Варна се превръща и в оживен културен център. Към средата на 20-те години в града се очертава един творчески кръг около Дома на изкуството, свързващ артистите Владимир и Коста Трендафилови, Георги Громов, Идеал Петров, Георги Георгиев, Христо Динев, режисьора Исак Даниел, литератора Васил Ставрев, публициста Борис Сакъзов, културния деец Добрин Василев, художниците Г. Велчев, Христо Каварналиев, Иван Радинов, Марин Жеков, скулптора Кирил Шиваров и др. Всички те са обединени от интереса им към литературата, театралното изкуство, музиката, художническото изкуство, поезията и от желанието да намерят пътища за изказ на своите идеи и мисли за един по-възвишен свят. Към този кръг се присъединява и създаденият в началото на 20-те години Български народен морски сговор с крилатия си лозунг “Българи, елате на морето, опознайте го, обикнете го и останете там!”. Морският сговор помага на българските творци да вперят поглед в морските дълбини, да се вслушат в рева на вълните, да уловят галещия плисък на тихото море, да споделят шепота на своето сърце от допира с морето.
Голяма роля за изпълнение на задачите на Морския сговор оказва варненската масонска ложа, основана през юни 1922 г. под името “Черноморски приятели”. Нейни учредители са 13 масони из средите на бизнеса, банковото дело, военния флот и др. В първото ръководство на ложата влизат: първомайстор - Янко Найденов, I надзирател - запасният полковник Иван Михайлов, II надзирател - капитан I ранг Сава Иванов, блюстител - Йордан Мирчев, секретар - Васил Игнатов и ковчежник - Иван Василев. През 1926 г. флотските офицери започват да играят по-голяма роля в масонската ложа, когато за първомайстор е избран капитан I ранг Димитър Фичев, назначен през 1931 г. за командир на Военноморския флот. Висшите флотски командири - членове на ложата, заемат ръководни постове и в Морския сговор. Така например капитан I ранг Сава Иванов е редактор на списание “Морски сговор”, а през 1935 г. е назначен за командир на Военноморския флот, Васил Игнатов - секретар на масонската ложа във Варна, е член и на ръководството на Морския сговор във Варна. Член на ложата “Черноморски приятели” е капитан I ранг Георги Славянов - главен секретар на Морския сговор.
След 1930 г. военното министерство забранява членството на военни чинове в масонските ложи. Флотските офицери се оттеглят формално от ложата “Черноморски приятели” и съсредоточават силите си в Морски сговор. Към средата на 30-те години варненската масонска ложа намалява по състав и дейност и през 1940 г. се саморазпуска, но за периода между войните играе голяма роля в стопанския, обществения и културния живот на града.
В стремежа си да популяризира морето и творчеството, посветено на него, Морски сговор организира през 1928 г. конкурс, посветен на морската поезия. В конкурса участват известни наши поети като Елисавета Багряна, Николай Ракитин и млади, пленени от морето поети.
Конкурсът печели Елисавета Багряна с “Черноморски песни”. В стиховете тя прониква в душевността на човека, свързан с морето - моряка, рибаря. Улавя ритъма и тона на морето и го превръща в художествен образ с цялото му величие и разнообразие.
Морето пленява и другия наш голям поет Николай Ракитин. Макар че живее в Плевен, той прекарва летните дни край Варна. От своето лозе край Галата съзерцава морето, неговото величие и мощ, неговата безбрежност, стихийност и вечност. За човек от равнината, какъвто е той, това са силни усещания, особено за поетичната му душевност. През 1924 г. се ражда първата му стихосбирка “Морско лято”. Участва в конкурса за морска поезия във Варна (1928) със стихосбирката си “Черноморско лято” и е един от първите български поети, посветили голяма част от творчеството си на морето. Така се дава път на морската ни поезия.
От юли 1926 г. в Машинното морско училище във Варна постъпва Никола Вапцаров. Във Варна той се оформя като личност, а морето дава простор за неговата романтична поезия. Отива си през 1932 г. с диплом на машинен техник и
с онзи див копнеж по Филипините
по едрите звезди на Фамагуста.
През 1932 г. във Висшето търговско училище във Варна като преподавател по френски език постъпва Николай Лилиев - нежният поет
на стъклени и ледени нощи,
тъкани от луна и самота
сред плисъка отмерен на вълните.
Две години престоява Николай Лилиев във Варна, но във Варна го чака „На гларуса изгубеният писък“ и той се връща към брега със стихосбирката си „Край морето“. Лилиев дава друг тон на морската ни поезия, на безмълвното море, на спящите крайбрежия, на „тишината в мига на затихналата буря“, на метафоричната представа за морето като вечно движение нагоре по гребена на вълната или в тишината след „деветата вълна“.
През 1932-1933 г. директор на Варненската девическа гимназия е писателят Димитър Осинин. Той е един от големите познавачи на фолклора и автор на „Празнични песни“, „Заплакала е гората“, „Душата на българина“, на пътеписи, издава няколко сборника с народни песни.
Срещите му с морето край Варна не остават без следа - двете стихосбирки „Морски ветрила“ и „Тихи пристанища“ са плод на неговото усещане за морето и човека на брега.
В конкурса за морска поезия през 1928 г. участват и млади варненски поети. Емил Георгиев - по това време ученик в Мъжката гимназия, със стихотворението си „По море“, а Васил Павурджиев с „Родно море“ и „Рибарска песен“. Основното в стихотворенията е любовта към морето, но и респектът от неговата необуздана стихия и величие.
Във Варна между двете световни войни пребивават и други поети и писатели, но те остават чужди на морето - като Йордан Йовков и автора на исторически романи Стоян Загорчинов и др.
В центъра на този богат литературен живот през 20-те години е учителят по литература, литературният и театрален критик Васил Ставрев. Неговото име и дейност заслужават достойно място в литературната история на Варна.
Васил Ставрев е роден през 1885 г. в Пловдив, където завършва средното си образование, след което записва славянска филология в Софийския университет. Прекъсва следването си след временното закриване на университета във връзка с освиркването на цар Фердинанд. Учи в Загреб и Берн и се връща отново в Софийския университет, където се дипломира.
Във Варненската девическа гимназия постъпва през 1911 г. и учителства до 1920 г., когато е преместен във Варненската търговска гимназия. Васил Ставрев почива във Варна през 1929 г. Неговата духовна наследница е дъщеря му Лиляна Ставрева - почетен гражданин на Варна.
Васил Ставрев развива своята литературно-творческа дейност във философско-естетически и социален план. Неговите статии, сказки и литературно-философски студии свидетелстват за голямото дарование на учителя-творец. Литературно-критическите му рецензии за творчеството на П. Яворов, Пенчо Славейков, д-р Кръстев и други писатели са доказателство за един високо ерудиран и ярък литературен критик. Учител с широка култура и познания в областта на литературата, литературната история, философията, историята, драматургията и фолклора.
Неговите студии за поетичното творчество на П. Яворов и трагичната му съдба са не само плод на утвърждаване поетическата дарба на Яворов, но зов и вик на протест срещу омерзената българска действителност - духовен убиец на поета.
Предизвикан от философските прозрения на световноизвестния поет и мъдрец на Индия - Рабиндранат Тагор, Васил Ставрев пише творчески биографичен очерк за поета-мъдрец и превежда най-известната философска студия на Тагор „Садтана - пътят към съвършенството“.
С книгата си „Рабиндранат Тагор - мъдрецът и поетът на Индия“ В. Ставрев прави достъпни за българския читател философските схващания на Тагор за отношението на човека към света, за душевността, за злото и егоизма, проблема за любовта и редица други философски прозрения, които по това време са толкова актуални.
Големи са заслугите на В. Ставрев и в областта на театралната критика, но най-големите му заслуги в литературното и културно-историческото минало на Варна са, че заедно с други културни дейци превръщат Варна в оживен център на срещи и контакти с цвета на българската творческа интелигенция. През лятото на 1926 г. във Варна гостува група писатели от кръга сътрудници на литературното списание „Златорог“. В състава на групата са Георги Райчев, Елисавета Багряна, Вл. Полянов, Н. Фурнаджиев, Ангел Каралийчев. По този повод В. Ставрев излиза с обширна статия във в. „Време“ със заглавие „Златорог във Варна“. Като изказва удоволствието на варненската публика, изпълнила Юнашкия салон, за да чуе полъха на националната ни поезия, Ставрев долавя завой в новите стихотворения на Ел. Багряна, едно завръщане, или може би едно запътване към върха на народната поезия (в. „Време“, бр. 96, 1926 г.). Според него скъсването с криворазбрания символизъм показва удивителна хармония между народ и индивидуално творчество.
В паметта на своите съграждани В. Ставрев остава с всеотдайната си обществена и културна дейност за духовния ръст на Варна.
Могат да се споменат още много имена на варненски културни дейци, които дават своя принос за превръщането на града в летен културен център на България, сред тях са неуморният професор Цани Калянджиев, Борис Сакъзов, д-р Янаки Арнаудов, Велико П. Гочев, братята Карел и Херман Шкорпил, Иван Церов и още много в областта на театъра, музиката, киното, за които ще стане дума в изложението ни.
И още едно име на неуморен и буден радетел за културното издигане на Варна заслужава специално внимание. Това е уредникът на Варненската общинска библиотека Добрин Василев.
Добрин Василев е роден в Шумен през 1883 г. Завършва класическа гимназия в Пловдив през 1911 г. След това учи право и литература в Лайпциг и Мюнхен. Войната прекъсва следването му и го зове на фронта. Завършва юридическия факултет на Софийския университет през 1916 г., след което се установява във Варна и се посвещава на културно-просветна дейност. С възрожденския си дух се оформя като народен будител. В началото на 20-те години името му се среща почти във всички излизащи във Варна вестници и списания. През 1923 г. е отпечатана първата му книга „Към отсрещния бряг“, а през 1929 г. - „По загубени пътеки“. От 1928 до 1941 г. е уредник на Варненската общинска библиотека, където разгръща всичките си сили за културното развитие на града.
Разнообразната му културно-просветна дейност, грижливо съхранена и подредена, е истинско богатство за културната история на Варна между двете световни войни.
И още един българин-патриот оставя трайни следи в културната история на Варна - полковник Петър Димков - командир на 8-ми приморски полк.
Полковник Петър Димков се установява във Варна през есента на 1934 г. и още с идването си се захваща да изгради паметник-портал на приморци, загинали по бойните полета. Средства са осигурени от дарения, а войниците от гарнизона участват в изграждането на паметника. Скулптурните фигури са дело на варненския скулптор Кирил Шиваров.
Изява на неговото силно патриотично чувство е осъществяването на идеята му да увековечи пристигането на хан Аспарух при Варна и създаването на Първата българска държава. И втората идея - да се изгради парк-музей на полско-унгарския крал Владислав Варненчик, загинал в битка с турците през 1444 г. край Варна.
Организаторският талант на полк. Димков се проявява във всяка стъпка на динамичната му дейност. Създава комитети, комисии, ангажира офицери, директори на учреждения, общински дейци, фабриканти, неуморно поддържа висок патриотичен дух сред всички и ги прави съпричастни към едно голямо и ценно историческо дело.
Най-големи са неговите заслуги за изграждането на парка в кв. Аспарухово. Успява да привлече на своя страна фабриканта Асен Николов за финансиране на проекта. Пясъчната и блатиста местност се превръща в прекрасен парк с алеи, засадени са повече от 20 000 дръвчета, а Аспаруховият вал е почистен и оформен, и на него е издигната и скулптурна фигура на Аспарухов войн - дело на скулптора Кирил Шиваров.
Каква невероятна енергия е имал този човек, за да движи и се грижи едновременно за изграждането на Аспаруховия парк, музея-паметник на Владислав Варненчик, да помага в разкопките на Римските терми в града, да бъде сред инициаторите за създаване на градската филхармония и едновременно с това да изнася сказки за природосъобразен начин на живот, да издава списание „Природен лекар“ - едно преддверие към бъдещото му поприще на изявен народен лечител.
В началото на май 1935 г. полк. Димков е преместен на служба в Сливен. По този повод в. „Черно море“ от 4 май 1935 г. излиза със статия, озаглавена „Един военачалник, обичан от цяла Варна, напуска града“. На изпращането му, освен офицерите от гарнизона и почетната рота, са кметът на града Я. Мустаков, помощник-кметовете, околийският управител, много граждани. Обръщайки се към гражданството, просълзен, той заявява: „Никога не ми е било толкова тежко, както сега, като че ли отделям нещо от себе си!“
П. Димков престоява във Варна по-малко от година, но оставя много на варненци.
Две паметни изложби в живота на варненци
През лятото на 1923 г. Дружеството на варненските художници кани своя именит съгражданин и световноизвестен художник Борис Георгиев да посети града и изложи свои картини.
„Пътуващият странник“ се завръща в родния си град и на 23 юли 1923 г. открива паметната за варненци художествена изложба от картини.
В „Предговор към моята изложба“ (в. „Варненска поща“, 25.07.1923 г.) Борис Георгиев пише: „Странници-минувачи, ние вървим самотни по друма на живота. Напуснах рано родния си край. Дългогодишните ми скитания между разни непознати страни и народи изковаха моя мироглед. Познах суетата на всички земни блага и единствено възможното освобождение на човека в съзнанието за духовната същност на битието“. И по-нататък - „Моите картини са изтръгнати от душата, при това закърмени с болките на незарасналите рани в душата ми. Всяко отваряне на този дневник е отваряне за мен на моите незараснали още рани. Граждани и приятели, моите картини не са цел, а израз на моя духовен мир“.
Варненските вестници излизат с изумителни оценки за голямото дарование на Борис Георгиев. Вестник „Варненска поща“ от 28 юли 1923 г. пише: „Художникът и видимият свят са в единение, едно цяло, извикано да изпълни едно предназначение, една свята цел на сложния и висш живот. Картини като „Странният пътник и неговата сестра“, „Пастирът“ са висша поезия на богато надарен художник. Изкуството на Борис Георгиев е едно предчувствие на бъдещето, един копнеж за светлина, една жажда за духовно възвисяване.“
Борис Георгиев е роден във Варна през 1888 г. Още юноша, едва на 14 години, се установява със семейството си в Санкт Петербург - Русия.
Талантът му отваря път в школата на големия руски художник Николай Рьорих - философ, мистик, художник-хуманист. Н. Рьорих - както в школата в Петербург, а и по-късно, когато се срещат в Индия, оказва силно влияние върху Борис Георгиев при формирането на неговите хуманистични възгледи.
През 1909-1910 г. учи художество в Мюнхен - Германия. След това тръгва из Европа и света, за да го опознае и отрази в картините си. По-късно се заселва в италианските Алпи, където през 1914 г. умира неговата сестра Катя. Тази загуба го наранява дълбоко и той я носи до края на живота си. Посещава Индия, става поклонник на Тагор, на Ганди. Рисува тях и световноизвестния учен Айнщайн. Умира в Италия през 1962 г. и е погребан във Флоренция.
По повод изложба на Борис Георгиев в Италия известният италиански художник и критик Пиеро Скарпа на цяла страница във вестник „Ил Масажеро“ (20.11.1922 г.) под заглавие „Странствуващия пастир“ пише за „изключителния талант на българския художник - плод на единение с духа на природата, на едно истинско човешко сърце, култура, която не е вече тясно национална, а общочовешка!“
Варненци се разделят с тъга с Борис Георгиев, а той тръгва отново на път по друмищата на живота, странстващ пастир, копнеещ за светлина и духовно възвисяване.
Варненци имат щастието да срещнат и опознаят изкуството на още един свой съгражданин - художника-маринист Георги Велчев.
В началото на 30-те години след дълго пътуване из Америка, Австралия, Китай и Европа той се завръща във Варна.
Напуснал Варна още през 1924 г., той е събрал и запазил силни впечатления от видяното и преживяното, от срещите си с различни страни и народи.
Първата си голяма художествена изложба в града Георги Велчев урежда през май 1936 г. По този повод вестник „Черно море“ от 3 май 1936 г. съобщава: „Днес от 11 часа художникът Георги Велчев открива изложба от картини и скици с морски и битови сюжети. Изложбата е уредена в салона на кафе „Астория“ - II етаж, ул. „Цар Борис“ № 3. Само след един-два дни се появяват впечатляващи заглавия в местните вестници като: „Един вдъхновен певец на красотата на България“ или „Изложбата е омайна красота, отражение на душевността на голям художник“.
На изложбата са показани 130 картини. На преден план са изложени големи платна - „Море“, „Нощ“, „Утро в Созопол“, „Синьо море“, „В здрач“. В тях се усеща необятността на морето, неговата стихийност. Следват по-малки платна отново с морски пейзаж - „Разбити вълни“, „Рибарска хижа“ - най-после Варна има своя голям художник-маринист.
При откриването на изложбата артистът от Варненския театър Драгомир Багаров заявява: „Много художествени изложби са устройвани във Варна, но изложбата на Георги Велчев е нещо невиждано досега. Варненци трябва да се гордеят, че наш съгражданин е достигнал такова постижение“ (в. „Черно море“, 5.05.1936 г.).
Само за десетина дни изложбата е посетена от над 2000 души и са откупени много платна.
Изложбата посещава и една група полски културни дейци, които сипят похвали за дарбата и изкуството на Г. Велчев.
Варненци не са чужди на нежния език и вдъхновената ръка на този вълшебен маринист. Картините му започват да красят салоните на държавни и частни заведения, частни домове и културни институти.
След една година Г. Велчев устройва нова художествена изложба, този път във фоайето на Варненския народен театър. Изложбата впечатлява с картини от прелестите на Черно море, неговата волна стихия и самотни печални скали. В картините си Велчев представя не само романтичните стари български крайбрежни селища, в тях се долавя и дълбоко проникване в живота на българина край морето. Те са плод на една вдъхновена и волна творческа душевност.
За художника-маринист изкуствоведът Вичо Иванов пише: „В творчеството на Г. Велчев преобладава морският пейзаж, на него той посвещава време и преданост. Богатата маринистика на този художник дойде като отговор на дружбата му с морето от ранни години. Със своята творческа дейност той показа не само красотата на морския пейзаж на нашето Черноморие, но и други прекрасни кътове от България. Неговото реалистично изкуство е част от богатството на националната ни култура“.
Из подготвения за печат исторически очерк
“Одесос, стара и нова Варна” на Издателство МС
|
|
Заглавие | Дълбок печат |
Рубрика | Спомен | 2008 / март |
Съдържание |
Паруш Парушев
Най-сетне ме приеха студент. Очаквах тази вест и час по час поглеждах в пощенската кутия с надежда, но все пак, когато разпечатах служебния плик на Великотърновския педагогически институт, ръцете ми трепереха. Малкото листче, което изпадна в краката ми, сухо ме уведомяваше за приема и поставяше срок от няколко дни да се запиша, ако не искам мястото да бъде заето от друг. Излязох от тъмния вход на кооперацията на нашата малка уличка “Неврокоп” и под яркото слънце отново прочетах съобщението - нямаше лъжа, бях студент. На кого да се похваля? Лениво и някак безразлично отпусната в жегата, уличката беше пуста. Зад оградата на училище “Славейков“ неистово крещяха деца в лятна ваканция. Стори ми се редно в новото си качество на студент да обиколя главните улици и веднага поех към центъра. На “Богориди” си наложих да забавя крачките. По моите представи един студент, макар и бъдещ, трябваше да се движи с достойнство и с известно нехайство, като нещо, което не може да буди съмнение, да съобщава за събитието. Но колкото и да сдържах походката си, само за десетина минути пребродих центъра, без да срещна обаче познат. Започнах втора обиколка и късметът ми се усмихна. Под сянката на липата пред кафе-сладкарница “Малина” видях Христо Фотев, седнал направо на тротоара.
- Бате Христо - застанах пред него аз и той вдигна глава, - приеха ме студент.
Очаквах силно да се впечатли, но от унесени, очите му станаха весели.
- Защо ти трябва? Я си пиши стихотворенията. Само ще си загубиш времето.
Зинах от изненада. Толкова дълго и с такива усилия се бях стремил към моето следване, че изключвах всякакъв друг вариант на бъдещия си живот. Не знаех какво да му отговоря. Добре че в този момент се появи Янаки Петров, защото сигурно съм изглеждал доста глупаво.
- Сега ще дойде младият поет Кирил Гончев - съобщи Янаки. - Излязла е първата му стихосбирка.
Е, това вече е друго - усмихнаха се присвитите от слънцето очи на Христо Фотев. - Ще има кой да почерпи.
Изглежда беше забравил за мен и аз побързах да се отдалеча. Само след няколко крачки ме настигна Янаки.
- Фотев ми каза, че си станал студент.
Само кимнах. Бях решил да съм внимателен.
- И аз чакам съобщение, но нещо се бави. Ти да не си се впечатлил от отношението на Фотев? И на мен ми каза нещо подобно. Но аз ще следвам. Освен това мисля, че трябва да се поживее в София... Там са редакциите. - Дребничък и леко закръглен, на пръв поглед той не излъчваше силния си чепат характер и амбицията, която го изпълваше до болезненост. Бяхме прекарали много часове по нощните улици на Бургас сами с надеждите си за литературно бъдеще и нямахме тайни един от друг.
- Е, аз не искам в София - отговорих му. - Ще следвам във Велико Търново. Мен София ме плаши.
Изведнъж се досетих, че имам само няколко дни, за да се запиша и оставих Янаки. Трябваше да взема дипломата си от минното училище. Обзе ме такова вълнение, че нямах търпение да изчакам автобуса. Крачех бързо, а мислите постепенно се наместваха в главата ми. Спомнях си всички невероятни зигзаги на съдбата си - тъмните мокри шахти на мините, смразяващия вятър по кейовете на пристанището, мръсната барака на завода край Перник... Бях успял, каквото и да ми струваше...
Но след всички перипетии на живота ми досега и това нямаше как да стане безпроблемно. Започвах да се досещам вече, че орисията ми ще е все такава - щяха да са ми необходими много повече нерви, усилия и време, докато постигам всяка своя цел. Щях да пристигам на финала, когато другите отдавна са се насладили на триумфа си, а аз, докрай изтощен, нямаше да имам сили за него.
Така и с моето следване. Когато най-сетне завърших прословутото минно училище, мечтаната българска филология отстоеше от мен на една казарма разстояние. Имаше тогава някакво постановление, според което за хуманитарните специалности можеше да се кандидатства едва след войниклъка. Сигурно някой беше решил, че за да се занимаваш с литература или изкуство, първо трябва хубаво да затъпееш. На мен в казарма никак не ми се ходеше. Какво да правя? Взех отнякъде един кандидатстудентски справочник и го запрелиствах. Нямаше как – трябваше да избера химическия институт в Бургас, а за мен не съществуваше по-омразен предмет от химията. Когато можех, пропусках тези часове, но все пак бях преживял много позорни минути пред черната дъска. Химия – отвратително! Но нямаше какво да се прави – поставих я от едната страна на възможностите, които имах, а от другата страна поставих казармата... И веднага избрах химията. Записах се в един читалищен курс за подготовка, купих си дебела тетрадка, подготвих се психически за съдбовната си среща и една привечер обречено прекрачих прага на залата, в която трябваше да я заобичам. Още щом се настаних на мястото в ъгъла и влезе преподавателката - една суха, безцветна жена, която безстрастно занарежда науката си, - щом направих самоотвержен опит да запиша нещо, ясно проумях - и този опит за интимна близост с химията щеше да се окаже безплоден. Нямаше как да изляза. В тази натежала от безсмислие тишина трябваше да преживея поредния си крах. Оставаха ми само няколко месеца до казармата… Озърнах се безпомощно. Навели глави, тези, които се чувстваха тук в свои води, старателно записваха. Започнах да оглеждам момичетата - грозни. Едва изчаках да обявят почивка. Но на следващата вечер трябваше пак да дойда. Вкъщи се интересуваха как върви подготовката ми. Бяха платили курса. Можеше пък да се появят нови кандидат-химици и сред тях да е едно красиво момиче, объркало посоката като мен. Представях си, докато насила крачех, как в общата ни скука погледите ни се срещат, как на устните ни се появява разбираща и малко горчива усмивка, която веднага ни сближава, как крадешком се измъкваме навън и веднага попадаме в ароматната тъмнина на нощните улици, където дъхът на морето се смесва с тревожния мирис на цъфналите липи. Така увлечен във фантазии, влязох в залата и се огледах - нямаше нови. Веднага свърнах назад, за да се размина в последния момент с влизащата преподавателка. Тя не ме и забеляза. Бяхме от различни светове.
Само след около седмица стана чудото - излезе ново постановление, което изравняваше презряната хуманитаристика с останалите достолепни области на познанието. Като че ли не бях много учуден. Нещо вече беше ми подсказало, че онова провидение, което няколко пъти ме спасяваше в последния момент, ще се появи отново. Подготовката ми този път можеше да се сравни с вдъхновение. Отидох в библиотеката и взех оттам томовете на класиците, сборници с литературна критика и всичко, което ми се стори интересно. Каквото не открих, купихме с мама от книжарницата. Тя се мръщеше на излишните разходи, мърмореше тихо, с мъка отваряше портмонето, в което парите все бяха малко, но вече познаваше това мое състояние, в което нищо не можеше да ме спре. Вкъщи подредих масата в моята стая, като поставих от едната си страна цялата събрана литература, а пред себе си дебелата тетрадка, на която откъснах първия лист, за да не ми напомня за химията. Цял месец четох и писах, докато всички книги преминаха от другата ми страна, а тетрадките се изпълниха с грозния ми почерк. Реших, че съм се подготвил. Предстоеше ми да се явя на два изпита - писмен и устен. Подадох документите си първо за Великотърновския институт, а после и за Софийския университет. В краен случай. Не обичах София. Бях ходил няколко пъти на екскурзии или състезания, бяха ме арестували там по погрешка, докато търсех изход от пернишкия капан, в който се бях озовал – студено, блъсканица, чужд диалект и нищо романтично. Във Велико Търново не бях ходил, но предусещането ми го представяше в най-романтична светлина.
Писмения изпит държах в баскетболната зала на стадиона. Моята масичка се оказа под самото табло с коша. Погледнах нагоре и видях обръча - кръгла нула. Докато се борех със суеверието, прочетоха темата. Падна ни се Ботев - нещо за героя като борец за свобода. Писах, писах, писах... Ръката ми трепереше и колкото грозно да си пишех поначало, сега ставаше чак нечетливо. Наложих си да спра и огледах драсканиците, които бях сътворил. Край, помислих си отчаяно, пропаднах. Един от изписаните листове ми се стори особено нечетлив и се заех да го преписвам. Още не бях свършил, когато обявиха края на изпита. Опитах се да приключа с нещо като заключение, но една груба ръка измъкна листовете ми и така разбъркани, както си бяха, ги натъпка в плик и ги запечата. ”Не съм си проверил за грешки” - успях само да кажа, но никой не ме чу. Квесторът се беше отдалечил..
Борислав Стоев
Разговор с Роберт Камнен II,
1984. литография, 50/69 см
За устния изпит трябваше да пътувам до Велико Търново. Пристигнах преди обяд и веднага потърсих института. Показаха ми как да стигна дотам и аз за първи път преминах по Стамболовия мост над Янтра, а после по алеята към Света гора стигнах до строгите постройки на бившата казарма, които все още ползваше новосъздаденият институт. Пред административната сграда имаше огромна тълпа. Успях да разбера, че резултатите ще бъдат изнесени чак в късния следобед, а устният изпит ще е на другия ден, но само за тези, които са издържали писмения. Върнах се в града. Трябваше да си осигуря място за спане и обиколих претъпканите вече хотелите. Най-накрая ме приюти една бабичка, която даваше квартира. Оставих си чантата и веднага излязох. Тръгнах към старата част на града, стигнах до Царевец и чак докато дойде време отново да се върна в института, обикалях крепостните стени. Исках да видя колкото се може повече, да усетя дъха на историята, който витае наоколо. Не се надявах да уча тук. Надвесен от лобната скала над Янтра, си дадох сметка, че съчинението ми за Ботев е пълен провал. В късния следобед закрачих отново към Света гора. Бяха изнесли току-що списъците с резултатите от писмения изпит, но нямаше никакъв начин да се приближа до тях. Промъквах се с мъка покрай запотени и крещящи нещо тела, блъскаха ме жестоко, но трябваше час по-скоро да разбера оценката си - нервите ми не можеха да издържат повече. След като няколко пъти тълпата ме отнасяше ту наляво, ту надясно, а трескавият ми поглед улавяше по списъците само двойки, най-сетне се озовах пред таблото, на което трябваше да е и моето име. Макар и доста отдалеч, успях да го прочета, но ми беше невъзможно в блъсканицата да прокарам мислено права линия до графата с оценките. Най-ужасното беше, че цялата страница беше изпълнена с двойки и само някъде срещу моето име имаше друга цифра. Нямаше как да разбера, докато тълпата буйстваше, и се измъкнах назад. Седнах на един камък наблизо и се постарах да не мисля. И друг път щеше да ми се наложи да чакам съдбовен резултат, но това чакане няма да забравя никога. Най-сетне тълпата се поразреди и можеше да се стигне до проклетите табла. Приближих се бавно с крачките на обречен. Беше невероятно, но онази единствена оценка на листа, която даваше шанс, се оказа моя. За да съм сигурен, прокарах с нокът линия от името си до нея. Срам ме е да изпиша сега тази оценка, но в онзи миг тя се оказваше скъпоценна.
В квартирата се върнах късно. На съседното легло бабичката беше настанила друг квартирант. Завит през глава, той се канеше да спи, но щом влязох, се обърна и не спря да говори, докато демонстративно не му обърнах гръб. Беше настроен революционно, ругаеше лошата организация, института, квартирката, бабичката. Преди наистина да се унеса в сън, дочух последната му реплика към виновниците за несправедливия свят: ”Да вземе да ги прасне човек с една епиграма!” След време разпознах в този мой съквартирант пописващия сатира Кирил Назъров. Не съм бил близък с него и не съм му припомнял този характеризиращ го епизод.
На сутринта се измъкнах по тъмно, докато умореният от критики към света още събираше сили. В института вече имаше доста тръпнещи от неизвестността хора. Трябваше да почакам реда си на една опашка от зубрещи като за последно момичета. Въздухът около тях ситно вибрираше от паниката им. Две-три момчета пък нервно пушеха в ъгъла на коридора. Изтеглих билетче и седнах на една от свободните банки. Двата ми въпроса бяха свързани с Пенчо Славейков и неговата “Кървава песен” и с Никола Вапцаров. Изпитващите ме бяха двама. По-възрастният имаше изпито, строго лице. Стори ми се безчувствен. По-младият беше пълничък и изглеждаше добродушен. Те щяха да решат съдбата ми. С Пенчо Славейков не се справях много успешно. Възрастният се смръщи още повече, а другият гледаше отегчено през прозореца. Зададоха ми няколко въпроса за Славейков и ме подканиха да премина на Вапцаров. Тук вече се поувлякох. Обяснявах някакъв аспект на Вапцаровата вяра, драсках нещо по листа пред себе си. Бях престанал да обръщам внимание на двамата съдници пред мен. ”Я го виж този! - стресна ме строгият глас на по-възрастния. - Ама той е структуралист, погледни какво прави” - и сочеше листа пред мен. Вгледах се и аз. Стрелките и квадратчетата ми бяха оформили нещо като графика. Не ми беше много ясно какво е да си структуралист, но по тона, с който беше изречена думата, предположих, че е нещо лошо. За кой ли път усетих как под кожата ми пролазиха познатите тръпки на обреченост. Гласът на възрастния отново започна да реже сгъстилия се въздух: ”Но пък разсъждава като литератор!” Другият с готовност се съгласи, явно му беше асистент. ”За Пенчо не знаеше както трябва - продължи шефът, - но мисли като литератор. Колко имаш на писмения изпит?”- очите му продължаваха да ме гледат строго. ”Не се представих добре” - отвърнах плахо. ”Хм! - той като че ли се бореше със себе си. - Литератор е, не се лъжа.” Другият пак кимна в угода. ”Да не пишеш стихове?” “Пиша – казах - имам отпечатани в “Родна реч” и в ”Народна младеж.” “Видя ли - обърна се той решително към асистента - имам нюх. Това момче трябва да стане студент. Ще му напишем шестица, за да е сигурно.” Чак сега в очите му се появи нещо като усмивка. Писаха ми шестица. Бях студент. Преди да стана от мястото си, се сетих.”Дипломната ми работа ще бъде върху “Кървава песен”- обещах тържествено.”Е, не бързай - усмихна се най-сетне ласкаво професорът. - Нямаш си представа с какво ще се захванеш.”
В лятната жега минното училище тънеше в запустение. Стъпките ми така силно кънтяха по коридора, паянтовата сграда така се тресеше, като че ли всеки миг се канеше да рухне. В канцеларията заварих само секретарката на Шишманов.
- Приет съм за студент - съобщих вместо добър ден.
Жената скочи да ме прегръща и целува. Оказах се първият студент в историята на училището. Тя не знаеше какво точно трябва да прави. Затършува в разни шкафове, намери дипломата ми, заразглежда я внимателно.
- Липсва печат - констатира делово. - Всичко друго е наред.
Зарови се цяла в шкафчетата на бюрото си, влезе в кабинета на Шишманов, претърси и там. Извади от чекмеджето един печат и го подложи на анализ..
- Не е този! - гласът и издаваше паника.
Звънна по телефона на заместник-директора - симпатичен учител по технологии, но млад и неопитен. Той явно не можеше да й помогне.
- Шишманов сигурно държи на тайно място дълбокия печат - отпусна безпомощно ръце секретарката.
- Какъв печат? - попитах в опита си да бъда полезен.
- Знам, че на официални документи се поставя дълбок печат - поясни ми тя. - Но Шишманов е на почивка в Котел и не ми е оставил телефон за връзка.
Познатите хладни тръпки отново залазиха по гърба ми. ”Боже - помислих си - пак ли?”
- Ако няма друг начин, аз да отида до Котел - предложих находчиво.
За секретарката това беше някакво разрешение и тя се оживи.
- Ами отиди... да не е пък кой знае колко далече. Не мога да ти кажа в коя почивна станция е, но ти ще попиташ там. Или е на миньорите, или на просветата.
Тя не беше завършила изречението си, когато аз вече тичах към автогарата. Оказа се, че автобус за Котел има веднага и докато съобразя, че не съм се обадил вкъщи, вече пътувах, обзет от паника.
В градчето автобусът ме достави привечер. Разбрах го по острия планински хлад, от който потръпвах - бях само по риза с къси ръкави. Не биваше да се бавя. Трябваше веднага да намеря Шишманов, да узная секретната тайна на дълбокия печат и веднага да се връщам в уютния Бургас. Не се досещах къде да попитам за почивните станции, затова крачех с най-бързата походка, на която бях способен - хем да се стопля, хем да срещам повече хора. Минах няколко пъти по стръмната главна улица, обиколих неведнъж уличките около центъра. Никъде не срещнах директора - паниката ми се усилваше. Наоколо беше весела глъч и освен остър хлад лъхаше и еснафското доволство на почиващите.
-Ти какво правиш тук! - сряза ме до болка познат бас, от който и сега съм склонен да потреперя.
Шишманов! Чудото и този път бе станало.
- Приет съм за студент - казах вместо поздрав. Беше ми станало навик.
- Е? - той не се впечатляваше лесно.
-Ами вас търся... за дълбокия печат.
- Какъв печат?
Дълбокия. Заради дипломата... трябвало друг печат... дълбок.
Секретарката ли те праща да ме търсиш чак тук?
Кимнах.
- Тя провери ли в чекмеджето на моето бюро?
Пак кимнах.
- Имаше ли там един печат в левия ъгъл?
- Имаше - намерих гласа си отново.
- Е, това е той. Няма по-дълбок! - отсече Шишманов и се обърна да настигне жена си, която изчакваше нетърпеливо на няколко крачки разговора ни.
Останах един миг на мястото си, докато съобразя, че напразно съм идвал дотук. Все пак напрежението ми ме напусна - има печат, няма проблем. Преди да закрача надолу към автогарата, чух през тълпата баса на Шишманов:
- Честито!
Но се оказа, че автобус за Бургас щеше да има чак в ранната сутрин. Налагаше се да пренощувам тук. В хотела, естествено, се оказа, че няма места.
- Какво да правя? - попитах уплашено. - Мога ли да остана във фоайето... ще седя мирно на фотьойла.
- Какви ги дрънкаш - сряза ме маститата лелка на рецепцията. - Излизай навън!
Излязох. Беше още по-студено. Затичах по уличките, за да се сгрея - напред-назад- озовах се пред голяма църква. Доближих масивната врата, лъхна ме топъл въздух и пристъпих. В полумрака не се виждаше човешка фигура. Догоряваха бледи свещици, миришеше сладко на тамян... “Тук ще пренощувам - помислих с надежда, - ще се свра в ъгъла до вратата и ще изкарам до сутринта.” Приседнах в едно закътано местенце и притихнах. Усещах благ покой под дълбокия свод на кубето. ”Странно е - казах си, - че новото ми начало ще бъде свързано с една църква. - Дали има символика в пренощуването ми тук?”
Но не ми било съдено да осъмна сред благословения мир на светата обител. Не бях прекарал и половин час, когато кроткият ми унес бе рязко прекъснат:
- Хайде, че ще затварям - една тъмна фигура се беше надвесила над мен.
- Ами... - сепнато се опитах да обясня - не може ли да...
- Не може! - сряза ме фигурата. Явно ситуацията не й беше непозната.
Пак се озовах навън. Пак се наложи да се затичам и краката ми сами ме отведоха обратно в хотела.
- Трябва да ми намерите място! - този път имах по-решителен вид. - Как се изхвърля човек посред нощ ? Мога и да се оплача!
Сега до жената, лениво отпуснат, седеше мъж, може би пазач. Двамата ме заоглеждаха съсредоточено. Нямаха вид на уплашени от заканата ми, но все пак дебелата лелка нареди :
- Отвори му горе и му хвърли един дюшек и завивки. А пък ти ела да платиш!- последното се отнасяше до мен.
Това “горе” се оказа самият таван на сградата. Нямаше осветление. Мъжът с пъшкане домъкна отнякъде сламеник, хвърли го в краката ми и веднага ноздрите ми се напълниха с прах. Той изчезна за малко и когато се появи, носеше одеяла и възглавница. Този път не ги хвърли, а ми ги подаде и веднага, без да каже и дума, се отдалечи. Настаних се както можах – легнах, без да се събличам, завих се и се вгледах нагоре към една светла ивица, която се процеждаше между керемидите. Поне не беше студено. Бях заспал вече, когато ме стресна някакво громолене, премесено с дрезгави гласове. Водеха при мен цяла група турци, явно пристигнали късно в Котел от балканското си селце - гръмогласни смехове, закачки... Най-сетне се настаниха и бързо заспаха. До сутринта не мигнах сред екзотичната оратория на хоровото им могъщо хъркане в съпровод на онези чести тръбни звуци, които издава нагнетената стомашна енергия в устрема си към свобода. За мен подобна възможност нямаше - или тук, или вън сред режещия планински студ. Едва издържах до онзи миг, когато интуитивно усетих, че тъмнината започва да се разрежда, и само с два скока се озовах на автогарата. Скоро автобусът с пъшкане се заспуска надолу към равнината сред разсъмващите се балкани, спираше сред площадите на малки селца, хора слизаха и други се качваха, а аз гледах унесено навън, но вече не бях тук, а дишах с пълни гърди въздуха на една осъществена мечта и бродех с леки стъпки в картините, които въображението ми създаваше. Какъв ли дълбок печат върху съдбата ми щеше да постави времето, което се беше разпростряло пред мен? |
|
Заглавие | Дългият път към живота.
“The Long Road to Life”. |
Рубрика | Проза | 2005 / май |
Съдържание | Mариан Желев е роден през 1974 г. в Добрич, живее във Варна. Публикува първите си разкази през 1994 г. Автор е на романите „Свлачище” (1998), „Малката действителност” (1999) и „Сбогом, България” (2003).
МАРИАН ЖЕЛЕВ
Не обичам уличния трафик. Шум, газове, изнервени шофьори. А пешеходците ми приличат на пилета, които са си изгубили курника – лутат се едни такива изплашени, пътя не могат да намерят. На всичкото отгоре все така се случва, че някоя улица е в ремонт – я копаят, я водопровод се спукал, я асфалтът нещо...
Така е във всеки един град с по-интензивно движение – би казал някой. Не знам обаче дали тази реплика оправдава по някакъв начин безличието на хората, с което те се разминават. Трудно ми е да възприема тяхното тотално и съзнателно понякога затваряне в самите себе си. Дори съм забелязвала, че в тази тяхна затвореност има една агресия. За малко да нарушиш правата им, да посегнеш на мъничкото квадратче свобода и те са готови да направят на пух и прах дразнителя.
И с още много други неща не съм съгласна. При това смея да го твърдя - не само защото съм съвсем различна от всички участници в уличното движение – както от пешеходците, така и от шофьорите.
На двадесет и четири години, когато с мъжа ми вече бяхме решили да имаме деца, претърпях тежка катастрофа. Резултатът: обездвижване от кръста надолу; счупена на две места лява ръка (която така и не зарасна както трябва); обезобразено лице (за мое голямо съжаление освен всичко друго, автомобилът се оказал с пълен догоре резервоар). Това са описания на външните поражения от инцидента, който ме сполетя. Бяха ми необходими четири години да свикна с мисълта, че по някаква си там мъглява закономерност все още съм в състояние да се наричам човешко същество. После минаха години, докато свикна с отношението на околните. И най-баналното: нужни ми бяха три години и девет месеца да убедя държавата, че съм инвалид в особено тежко положение, че имам нужда от някаква (хапех си устните до кръв, докато го изричам) пенсия и малко по-специално отношение. Защото каквото и да чувстваш и мислиш за себе си, стигаш до убеждението, че си струва да се бориш за малкото права, които ти се дават, за да имаш по-голямо основание да се възприемаш като обикновен гражданин; жена – в моя случай.
Трябва доста упорита да съм била, защото бях от първите, които получиха една от онези механизирани колички, задвижвани от акумулатори, притежаващи даже мигачи, огледала за обратно виждане, ръкохватки като на мотопед... Също като застаряващ рокер в минивариант. Или по-скоро се радвах като малко дете, което е получило толкова скъпа играчка, че чак се страхува да я докосне с пръст.
Та с това превозно средство обикалям улиците. Затова казвам, че много-много не приличам на останалите участници в движението. Използвам кръстовищата, нареждам се на светофарите, давам предимство... Трафикът понякога действително ме смазва. Затова не го обичам и съм склонна доста да го хуля. Дробовете ми се пълнят с газове, макар единственото движение, което извършвам, е да натискам копчето на ръкохватката. Като филтър съм. А главата ми направо бръмва – все едно съм я пъхнала в някоя камбана. Като се прибера вкъщи – празната къща, къщата, която навява тъга и ме депресира, – започвам да се давя като прекалил с цигарите пушач. Но на другия ден отново съм на улицата. Пак сред пушека, газовете, клаксоните. Няма друг начин, няма друг живот. Даже вече е крайно време да си призная, че ми е хубаво. Няма какво да си кривя душата; хубаво ми е да съм сред хората, сред тяхната лудница, газовете. Чувствам се повече жива, повече човек и за миг забравям коя съм, каква съм, какво не мога и доколко са ограничени мечтите ми. Не съм от онези жени, изпаднали в моето състояние, които ще се затворят, търсейки в отчаянието по-бързия път към смъртта.
Имам си любим булевард. Дълъг, прав, с много дървета край общо четирите пътни платна. Тук движението е непрекъснато. Често има задръствания. В такива моменти използвам правото на по-голяма мобилност. Минавам покрай димящите ауспуси с миниатюрното си превозно средство, издаващо специфичен звук на отдавна амортизиран робот. И ей тъй, за миг само (а може и аз така във въображението си да виждам нещата) откривам завист в очите на шофьорите. Къде ли си викат: “Ех, да можех и аз сега с тази електричка да се провра в задръстването и хоп – вкъщи при жената и децата.”
Разбира се, това трая само миг. И всичко е една илюзия. На кого му се иска да е инвалид, пък било то само защото може свободно да се провира между колите в задръстването?
Като споменах “жената и децата”, редно е да споделя, че след катастрофата, която преживях, освен че се лиших от възможността да имам деца, а и мъжът ми си събра багажа. Не е виновен той. Аз бях тази, която настояваше.
Ето какво ми се случи един ден обаче.
Бях заредила догоре акумулаторите на личното си МПС. Излязох на познатия ми до болка вече булевард. Както се вика: включих на автопилот по утъпкания маршрут. Зяпах движението, хората в колите, зад стъклата. Естествено, отново имаше нескрит интерес към моята личност и особено към начина ми на придвижване (в това отношение децата нямат равни на себе си). Това както винаги не ми пречеше спокойно, с необходимата доза ирония, да се отъждествявам сама с определението механизирана забележителност и въпреки това съвсем свободно да се придвижвам по булеварда като достоен, законен и преди всичко редовен участник в уличния трафик.
По едно време чух зад гърба си клаксон. Инстинктивно погледнах в огледалото за обратно виждане. Това, което видях обаче, ме накара да спра количката и да я завъртя в обратна посока.
Беше един автомобил, движещ се така хаотично по пътното платно, че все едно нямаше водач зад волана. Или то май наистина липсваше такъв. Поне такова ми бе първото впечатление. Автомобилът произволно сменяше посоките. Удари се в микробус с пътници. Остана залепен известно време за него и после се отскубна, за да се насочи право към стълба за осветление. В последния момент се чукна в бронята на камион и пак се престрои в права посока по пътното платно – с все същата скорост. Мина и покрай мен (не знам кога бях успяла вече да се изтегля на тротоара, зад едно дърво, което би ме защитило при евентуално насочване на неуправляемата кола към мен). Тогава видях шофьора. Беше сам в колата. Приличаше на заспал. Челото му бе опряно на волана. При всеки удар с друг автомобил с главата си натискаше клаксона. Интересното тук обаче бе, че само неговият клаксон се чуваше, а не на останалите. Другите, даже потърпевшите шофьори, не свиреха. Явно усещаха също като мен, че нещо май с този шофьор не е наред.
На светофара на кръстовището имаше коли, спрели на червено. Заспалият водач на автомобила няколко пъти смени платната. Като че ли избираше в коя от двете коли пред него да се удари. Реши да бъде в бялата. Чу се кратък шум – строшени стъкла от прозорци и фарове се посипаха по асфалта. Бесен, шофьорът на бялата кола излезе със запретнати ръкави – буквално. Отвори вратата на заспалия шофьор, хвана го за дрехата и го разтърси... После също толкова бързо се прибра в бялата си кола и с мръсна газ, излизаща през смачканата задница на автомобила, изчезна.
Един, два, три автомобила подминаха катастрофиралата кола. Виждах от мястото си как всички надничат през прозореца. И само толкова. Никой не се престраши да спре. От какво ли се страхуваха?
Минута, две – шум на линейка не се чуваше. За сметка на това с изненада установих (наистина по-късно, като си мислех, не мога точно да назова кога съм подкарала количката), че до ушите ми достига познатият ми специфичен звук на амортизиран робот. Естествено, не мога и няма да позволя някой да ми лепне определението “сеирджийка”; както и да изтървам от устата си изречения като: “Тоя че се избуха!” Много добре знам какво е да изпаднеш в беда и точно в този миг някой да е наблизо, за да ти помогне.
Право към човека в колата се запътих. Стана ми много особено. Ей тъй, по необясними за мен причини сърцето ми заби бързо-бързо. Катастрофите не ми бяха чужди. Но не заради това. Човекът бе причината, пак казвам. Как само лъкатушеше и се удряше в колите...
За около минута стигнах до него. През това време колите все така го подминаваха. Питах се какво му има толкова на този, че го подминават така, сякаш на пътното платно има огромна дупка и хората я заобикалят, за да запазят автомобилите си здрави (а също навярно и сънищата си спокойни, защото това, което видях, наистина не бе за пред хора).
Веднага отворих вратата. Дръпнах човека към седалката. Ужас! Цялото му лице бе моравочервено. Дори на места клонеше към синьо. Не знаех що да сторя. Да викам – не можех. Гласът ми не бе по-силен от шума, който издаваше инвалидната ми количка. Опитах да натисна клаксона. Уви, явно електрическата система на колата бе блокирала след ударите. Какво тогава да направя, не знаех. Нямаше и как да спра някого насила. В това състояние, дето се намирах, най-много жива да ме стъпчат. Доядя ме на всички тия наоколо. Никой даже не посмя да се обади на “Бърза помощ”. Що за хора!
Човекът явно имаше нужда от незабавна помощ, а не от възмущението ми. Стори ми се симпатичен. Даже някак познат. Може би, ако не бе така посиняло и почервеняло лицето му, щях да се сетя и за името му... Тези мисли минаха бързо през главата ми. И заемаха една малка част от вниманието ми. Основното тук бе как да помогна.
Опитах се да бръкна в устата му. Беше ми, меко казано, неудобно. От кръста нагоре бях влязла в колата. Как се крепях – само аз си знам. Количката ми се преобърна и падна. Аз се провесих буквално на врата на човека. Добре че беше вързан с колан. Обаче продължих да правя опит да отворя стиснатите челюсти (каква ли картинка съм била!). Но не, не беше си глътнал езика. Друго е. Но какво? Сърцето?
В яда си – защото проклинах вече през зъби сакатото си тяло – започнах нескопосано да удрям с юмрук гърдите на човека. И колкото повече го налагах, толкова започвах да откривам в лицето му все повече познати черти. До такава степен, че тези черти се наложиха върху някои мои най-скъпи и болезнени спомени... Удрях го и от време на време се опитвах да вкарам въздух в дробовете му.
Нищо. Отчаях се. Направих последен опит с изкуственото дишане. И когато отлепих устни от неговите, го познах.
Това бе той, бившият ми съпруг.
Седнах направо на асфалта; сринах се изтощена, изпотена и задъхана. Не по-малка бе и изненадата ми. В същото време отчаяние и паника ме обземаха. Но какво повече можех да сторя. Седях си там на пътя. Плачеше ми се, но не заплаках. Видях халката на пръстта му. А така също и снимка на двете му деца, поставена до таблото на колата. Това беше моят мъж. А тези навярно можеха да бъдат моите деца.
Хванах се за прага на колата с две ръце (лявата ми бе слаба, но щеше да ме издържи). Не знам какво ми стана и откъде ми дойде толкова сила. Вкопчих се здраво. Изправих се почти до лицето на този човек, който някога боготворях. И тъкмо отново да замахна с все сила с юмрук към гърдите му, когато той изведнъж избухна в зверска кашлица (подобно на моята, с която се опитвах да прочистя вечер вкъщи задръстените си от газове дробове). Толкова дълго се дави, че на моменти даже въздух не му достигаше. Но все пак успяваше да го прокара някак до дробовете си. Което бе хубаво.
Изтощена, аз отново се озовах на асфалта.
Моят бивш съпруг, когото не бях виждала повече от десет години, продължи да се дави. После се успокои. Започна да преглъща бързо, с насълзени очи; очакваше всеки момент явно да се задави отново. Сигурно поне минута гледа право пред себе си, без да мига даже. Явно не осъзнаваше какво му се е случило. А аз все така си стоях на асфалта, вдигнала очи към лицето му. Нямах сили за нищо друго.
Тогава той ме погледна.
- Господи, какво ви се е случило!? Да ви помогна?
Скочи от колата. Все едно нищо не му е било. Вдигна ме като дете, катурнало се от коша, и ме сложи в инвалидната количка. Дори постави палеца ми на бутона за задвижване. Сигурна съм, че и акумулатора си би подарил, ако нещо с моите не беше наред.
За щастие превозното ми средство бе невредимо. Но той не ме позна. Видя в мен един инвалид, проснал се там (странно защо!), на асфалта, до ударената му кола (още по-странно!). Помогна ми, погрижи се за мен и толкова.
Какво друго можех да направя, освен да си тръгна. Не се обърнах. Той сигурно дълго се е чудил какво му се е случило. Може и да не е разбрал. А може и очевидци да са му казали. Тези подробности не са ми известни. А и не са важни за мен – както тогава, така и сега.
Прибрах се вкъщи. Не сложих този път акумулаторите на инвалидната количка да се зареждат. Утре нямаше да излизам по улиците. А може и вдругиден да остана затворена. Щях да си бъда най-обикновен инвалид, закотвен вкъщи, защото съм парализирана от кръста надолу (яд ме е, че не беше от сърцето надолу).
Но на сълзите не устоях. Какви ли не опити правех, за да ги заглуша, ала те потекоха. И за да бъде мъката ми пълна и откровена, заплаках с глас.
Когато започнах да се успокоявам, усетих горчив вкус в устата си. Не беше от наслоените през деня газове в дробовете ми. По-скоро горчивината идваше от сълзите. Бяха измили мръсотията от лицето ми. От устата това усещане попадна в гърлото, а оттам – до сърцето, откъдето се бяха и откъснали. Така че кръгът на моята мъка се затвори и вече можех да притихна, заглушавайки и спомени, и образи от миналото.
Зарекох се повече на този булевард да не стъпя с инвалидната си количка.
“The Long Road to Life” – a prose piece by Marian Zhelev. |
|
Заглавие | Един наш черноморски бисер |
Рубрика | Без рубрика | 2004 / ноември-декември |
Съдържание |
Да, бисер рядък, неоценен прилично от нас, пренебрегнат доскоро, даже не наш. От памтивека - още от Аспаруха, който пръв го превзе от византийците, тоя български град Варна, така чудесно кацнал на черноморския бряг, над зелените талази, е бил чужд град, с физиономия чужда, с интереси чужди, с душа чужда.
И българинът, който пръв път посещава Варна, под влиянието на първото впечатление ще си каже поразен и наскърбен:
- Това на е български град, тук няма българи!
Това си казах и аз в първия ден, когато излязох да се поразходя из Варна, след като оставих чантата си в хотел “Росия”. Тоя хотел, въпреки името си, нямаше нищо руско, ни славянско, ни българско. Домакинът е маджарин, и булката е също, което й се прощаваше за вкусните ястиета, що готвеше; слугите гърци, келнерицата немкиня, гостите на трапезата гърци и италианци!
Реших най-напред да посетя тъй хвалената морска градина. Улицата, магазините, дюкяните имаха български надписи, но когато попитвах хората у тях за пътя до градината, отговаряше ми се на турски, на гръцки или на непонятен български език, като ми сочеха посоката, из която да вървя.
Забърквам я скоро и продължавам към едно кафене, което има надпис на вратата: Неутрално кафене! Питам пак за приморската градина дебелия почтен кафеджия, който седи на пейка до вратата, гологлав в едно положение неутрално, тоест ни буден, ни заспал.
- Приморска градина? Бу сокак тут! - и ми сочи тясната улица. Познавам, гагаузин.
Най-после излизам пи морето и за да не падна в ново разочарование, питам вече един турчин, хамалин, по турски за градината. Той ми отговаря на същия език: - Иди там! Там е онова, дето дириш!
По насочването му спирам се пред жълтия стобор, който загражда една широка шуместа градина до морето. Но вратата не видя.
Питам един дрипав хлапак там, пак по турски:
- Отде се влиза в градината ?
-Там завий зад ъгъла и ще видиш отворена врата - отговаря ми по същия език и ме изглежда с любопитство, като познава в мене чужденец.
Полюбопитствувах и аз да знам арменче ли е, гърче ли, или гагаузче и му зададох въпроса си на турски.
-Булгар! - отговаря той.
Признавам си, че от тоя отговор аз тъй се зарадвах, както бих се зарадвал, ако го чуех в Нагасаки или в Рио де-Янейро.
И неволно го попитах по български:
- Тогава защо ми не говориш по български ?
- Ами ти защо ми говориш по турски ? - отговори той, ухилен лукаво.
Аз му дадох двадесет стотинки да му благодаря, че е българин.
*
Приморската градина е наистина едно възхитително място въз високия бряг. Добре утъпкани, чисти, сенчести алеи лъкатушат из зеления шумак на акациите. Морето на изток, широко, равно, светло се синее с бръчкавата си повърхност и се дели от небето чрез една права сребриста черта в кръгозора. То ми праща своя прохладен лъх, а аз моите възхитени поздрави, на него, българското Черно море, което лиже българския бряг, което пръв път съзирах, пленен, като пред вълшебно видение... Сядам на кьошка, надвиснал на стръмния бряг, и пия с наслада кафето си, донесено от бюфета, като пиех с очи морската картина.
Долу под мене са морските бани, които нямат още къпачи - къпалния сезон не е дошел още. Вълните там са прозрачни като кристал и в дъното се видят ясно морските камъчета и тъмните водорасли; брегът на север, във вид на горист полукръг, се изкроява в морето и свършва с шумест нос, дето в зеленината се гуши, невиден оттук, разкошния Евксиноград. На юг полукръгът, поразширен, се свършва с друг нос, гол, в морето: Галата. Една залутана в синия шир лодка стои неподвижна с бялото си платно, прилична на голяма белоснежна птица... Но морето, колко е то хубаво! Това море е красотата, славата, величието на Варна. Гледаш и не можеш да се нагледаш на тия светли преливи на шаровете, нежните им неуловими тонове, хармоничният простор и пълнота на тайната стихия, тихият радостен лазур, размесен със смарагдови пояси и лъскаво- сребристи реки от светлина, гледка, която би внушила Байрону най-възторжените песни, що е извлякло от лирата му елинското море.
Уви. Варна не е била честита с някой Байрон, който да прослави морската й красота. Само покойният Шишков я прослави в стихове, които я опозориха:
Ой Варна, Варна,
столица стара,
близо Каварна
ти се докара!
Пхюй, каква непозволителна плоскост! Да му се не види “Каварната”! До каква нелепост съблазънта на ритмата може да докара и един почтен човек!...
Надвечер алеите се пълнят с върволица кавалери и модно накичени дами. Красният пол тук е действително красен. Какви черни очи, изразителни физиономии и страстност в движенията си имат тия гагаузки! Аз познах потомките на ония куманки, които упленяваха ума на нашите царе и стаяха български царици... А може би те са гъркини ?
*
За да видиш българската Варна, новата Варна, трябва да се отдалечиш от морето и да се изкачиш на гърба на ръта, който дели морето от Девненското езеро. По тоя рът са българските махали с новите трикатни, хубави къщи, с огромното здание на девическата гимназия, със съборната черкова в руско-германски стил, с кокетния военен клуб, с библиотеката, с държавни учреждения, с прави улици и широки мегдани, с една малка, но уредена градска градина. Две прекрасни, постлани с камъни улици, обточени с добри плочници, турят Варна по-високо в това отношение от столицата. Но всичко това има още печата на началото си, на недостроеност: доста пусти пространства стоят още.
Чаршията, душата на търговска Варна, е в чужди ръце. Гърци, гагаузи, арменци, евреи са заловили спекулата - на българите е останала канцеларията.
Сега се строи пристанището, в него е върховната надежда на бъдещата българска Марсилия. Брегът е претрупан с вагони, машини с разни приспособления, с работници. В новия порт плуват цяла флотилия лодки и две параходчета по службата на постройката. Един от предприемачите, г. Грозев, има любезността да ме заведе на лодка до самите работи. Аз се качих на драгът - колосалната машина за чистене морето, и гледах как тя ринеше със заглушителен шум в железни кошове, посредством огромни колела, пясъка и тинята на дъното на морето, тласкаше ги в една дебела желязна тръба, която на триста метра далеко насипваше с тях ниската мочурлива ивица земя, която дели морето от Девненското езеро. Изплувахме на вълноломите, каменни зидове, потопени във вълните, които запазват от бесния им напор пристанището, сега винаги тихо. Студени талази ни заливат с гневните си пръски, сякаш морето, мъчейки се да отвоевае отнетата му част, в яростен и безсилен бяс се спущаше на предприемача...
Аз дваж споменах Девненското езеро. То е прекрасно, синьо, швейцарско езеро, отишло много километри навътре в сушата, заобиколено от зелени рътове. Бреговете му са обточени с висока тръстика. Представям си бъдещето, когато Девненско езеро, съединено с пристанището, ще бъде браздено от параходи, и виждам пущинака на тия брегове заместен от засмени вили, от градини и зелени алеи, когато културата, разцъфтяла чрез търговията, ще направи чудеса край тия светли води. Защото Варна, ако не може да се гордее с миналото, може да се хвали с бъдещето - нейното честито местоположение ми каза това.
Дай боже - на дявол му куршум в ушите.
1890 г.
---------------------------------
*Разберете как другите печелят!
Пътепис от ИВАН ВАЗОВ
Карикатура Стелиян Сърев
Подводна скала
С лошо име, с лоша слава
аз осъмвам
и замръквам…
И морето продължава
Гърлото ми да затъква.
Искам
да се блъсне в мене
кораб,
тръгнал без посока.
Че откакто съм родена,
ме охулват
най-жестоко.
А подмолите ми тъмни
при опасност
са закрила.
Който стъпи на върха ми,
над водата има сила.
Идва ми да викам с бриза,
Да повдигна с глас
Морето.
Първо:
вижте ме отблизо,
а пък после ме съдете.
ХРИСТО ГЕРМАНОВ
Дочути диалози
Лекарят, след като преглежда пациентката, казва:
- Яжте риба, госпожо Петрова! Тя съдържа много фосфор…
Жената плясва с ръце:
Благодаря ви, докторе! Чак сега разбрах, защо на мъжа ми му светят очите, когато се връща от риболов…
Рибарят освободи малката рибка внимателно от куката и преди да я хвърли обратно в морето, рече:
- Бягай да пораснеш. И ми доведи родителите си…
Рибката поплува малко под водата, после подскочи пред рибаря и му каза:
- Съжалявам, дядо, но не мога да доведа родителите си.
- Че защо? – учуди се старецът.
-Ами, разведени са…
Стефчо отива да лови риба на вълнолома. На връщане среща съученици и се заиграва с тях. И забравя спининга на баща си на една пейка в кварталната градинка. Още не влязъл в кухнята и баща му го пита:
- Двете рибки, които си хванал, видях. Но къде е въдицата?
- Една голяма риба я глътна заедно с пръта! – обяснява Стефчо и хуква да търси въдицата…
В аквариума доставили нов паламуд. Минали няколко седмици и другите риби го попитали:
- Е, кажи, как е при нас?
- Ами, добре! – отвърнал паламудът. – Обаче е много скучно!
- Така ли?
- Така е, понеже тука няма никакви въдици!
Диалозите подслуша
ТУРХАН РАСИЕВ
|
|
Заглавие | Есен в ряжския край |
Рубрика | Преводи | 2014 / 2 |
Съдържание | Владимир Силкин (14.10.1954, гр. Ряжск, Рязанска област, Русия) – Поет. Завършва редакторското отделение на военната академия. Секретар е на Съюза на писателите на Русия, зам. председател на ръководството на Московската градска организация на Съюза на писателите на Русия, началник на художественото студио на писателите на въоръжените сили на руската федерация „М. В. Фрунзе”. Удостоен е с Държавна награда на Русия и с други значими отличия, между които Националната награда „Петър Велики”, кавалер на Ордена на Честта, също и на орден на Руската православна църква на името на светия благоверен княз Данаил Московски. Автор на повече от 40 стихосбирки в това число и детски, на книги с есета, текстове за песни, преводни книги. Книгата му с текстове за песни – „Жеравче” е летяла в космоса на межд. орбитална станция „Союз ТМА – 5”, а стихосбирките му „Трите имена” и „Златното крило” са на борда и в околосветските морски плавания на учебните кораби – платноходи: „Надежда” и „Крузенщайн”. Името на Владимир Силкин носи Библиотека Втора в град Ряжск, а също и литературният салон в Ряжския крайеведчески музей.
НА ДОБРА ВОЛЯ
На Александър Трифонов
На добра воля мряната не кълве,
щуката във вировете не пляска.
И на булгур ментов няма да се спре
ленивата, отспала си платика.
В чепатите подмоли почива сом,
в острицата – бабичката се гали,
не дълбае распера в малките храсти дом –
да се съвземе, да се поохрани.
Отминаха кълването, слуката,
септември листата вкарва в ямите,
щастието се обърка с мъката,
щастливи се учихме да бъдем – без драмите.
Хлопа раница по подгизналия ми гръб,
ненужен за днес ми е този спининг…
Само листото на вълната напомня лист на дъб,
само денят като в детството, син е.
* * *
На Сергей Казначеев
Не сте ли идвали случайно и у нас?
Съжалявам много, че не се е случвало!
В Ряжския край през есента – дори за час
за скука място няма как да налучкате.
Понякога се прибирам през септември –
копринените облаци да милвам нежно
и гледа, криейки се зад стръмни дебри,
на особнячеството ми реката небрежно.
Вървя, любувайки се на позлатата –
почти по злато винаги тук се разхождам,
жеравите, събиращи се за полет,
във всички блата наоколо сам оглеждам.
На гости често също ходя – на брат си –
направил е, пием с него домашно вино,
брезичките, които преди засадих,
като моми в прозореца надничат финни.
Жалко, че вие не сте идвали у нас –
много съжалявам, че не се е случвало!
В Ряжския край през есента – дори за час
за скука място няма как да налучкате.
ПЕПЕРУДА
Тъмно и хладно,
и лампичката мъждука.
Пеперуда се удря в прозореца,
пеперудка.
А навън е април.
А над кревата – рамчица.
Изстива твоята завивка…
Майчице!
Ще кажете – безсмислица.
Спи в това време пеперудата.
Но не и завинаги…
Майчице!
* * *
На Андрей Насонов
В тясно магазинче влизам едва –
оглеждам се, явява ми се дух!
Като лебедов лъх в градината –
цвят вишнев, прегръща ме пух.
И сред градината опустяла
ме връхлита с белотата си ден…
Чия сянка се промъква до оградата –
безтегловната, стара сянка в мен.
Нима всичко от случилото се е полет?
В паметта се разбива вятърът смахнат –
закъснялата вишнева пролет,
удивително късната пролет –не вяхнат.
ЗА ДОБРО
„Дъжд по пътя – за добро е!“ –
не веднъж това дочувам,
аз за път съм се настроил –
чанта лятото издува!
И вървя – дъждът след мене –
като в детството бонбони.
Четиридесет – с промени,
всичко е наред – отрони...
Лепне глина по краката –
мокра риза, мокро тяло.
Е, дъждец и по ръката –
виж как всичко е заляло!
Само ти за миг се бавиш,
крачката звъняща сдавил –
тук дъгата съм добавил,
над реката – мост изправил.
В чантата ми няма нищо,
от дъжда следите липсват.
За какво, душицо, нищиш
славеева песен чиста?!
ХИМН НА СЛЪНЦЕТО
Какво спокойствие е и каква тишина!
Как да не вярваш в скорошния си успех.
Слънчогледите пред самия прозорец са –
като малки слънчица ни светят отпред.
Голямото слънце изгрява, но не бърза –
на смръщените облаци глади гънките,
извечния си труд красив отгоре свързва
със спокойствието да топли лехички –
най-тънките.
Няма никаква суета в движенията си –
само вековната му, вътрешна сила.
Без тази сила в света нищо не се променя –
не би разцъфтяло, не би гласа си извило. |
В ЗАХУПТА
В Захупта не садят вече тютюн,
а над реката издигат вили.
Все по-малко домашни кучета в Захупта
вдигат шум,
все повече скитници в Захупта са се
появили.
Но тук, задъхвайки се, славеите пеят
от любовната си страст увлечени.
И всички са роднини тук, и са си
свои – милеят,
за всичко – без да се смятат
познатите далечни.
* * *
Ето, че и август е към края си –
тъй показва календарът,
а в живота слънцето е в рая си,
всичко живо поздравява.
То изгрява, плисва се в прозорците,
пламъците му – горещи,
нито дъжд за теб, ни гръмотевици,
бесни ветрове – далечни.
И само ти си вече някак друга,
не такава, както беше…
Есента ще дойде скоро чувам –
да е топло искам вечно.
ВЪЛЧИЯТ ВОЙ
Тишина – предвестник на бедата!
Каква луна е излязла навън!
Няма я в селото светлината.
Защо ли?... Заприлича на сън…
В онази – в най-глухата тишина –
зад гробищната ограда
вият вълци към сивата луна,
вият за щяло и за нещяло.
Потреперва, чуе ли народът,
и звездите в небето примират.
Вълците година след година
радостта си нагоре изливат.
Така си е тук – така – век след век:
вият те като че ли гроб ровят…
Вият силно с мъката на човек,
но всъщност с щастието се борят.
ПЪТЯТ КЪМ ДОМА
На Виктор Новкин
Брезова гора, гора брезова – брезова…
Съумяваш ли да се вместиш във всичко?
По пътищата с безумно течение,режещо,
по пътищата забравени в нищото…
Пъдпъдъкът ще излети под краката ми,
вълчите следи ще намеря в тинята…
Как ще преживее без това душата ми?
Преживяла ли го е – като зимата?
ЦАРСКИ КЪДРИЦИ*
Трудно е да видиш днес саранка –
лилиите не се задържат,
дълго не живеят.
Царските къдрици се събуждат
рано-рано,
царските къдрици вятър ги люлее.
На всеки му се иска къдриците да милва,
на всеки му се иска къдриците да мачка.
Колко възторг в детския поглед те жилва,
щом ги види, щом къдриците го очакват.
Е, весели се, малчуган малък,
без уплаха –
царските къдрици дърпай, скуби.
Само че после не ще се срещнете сякаш,
колкото и да обичаш къдриците ти.
Царските къдрици са много
чувствителни,
царските къдрици са се издули от сълзи.
Ако са живи, пътя навън да са си
намерили –
път, недокосващ царските коси.
* Царски къдрици е второто име
на растението „лилия саранка“,
записано в Червената книга
на Рязанска област
ТЪМНОСИВИЯТ ГЪЛЪБ
Пее гълъб до дъждовната локва –
не живее на топло през зимата.
Защото е нужен на Господ
този гълъб със земята се слива.
И единствено той на света знае
онова, което хората не разбират.
На близките си не се оплаква – мечтае.
Защо ли сърцата им да раздира?...
И лети си, лети, когато поиска,
и да мълчи не се изморява.
Не осъжда той никога хората ниски –
по нещо у всички тях различава.
Не, не може гълъбът да се сърди,
дори и сълзи да избиват в очите му…
Почакайте – дали просто птицата мъдра
на търпението си нас ще ни научи?
ВЛАК
В памет на родителите ми
Сивият влак пронизва гората.
И разпръсква искри сред полето,
и летят гласове в синевата –
близки са, скъпи са за сърцето.
Разговорът ни никак не върви –
релсите думи не приближават,
знам, че пред татко и мама не ми върви:
от мен завинаги се отдалечават.
Превод Станислав Пенев
Из подготвената за печат книга
„Есен в Ряжския край“
|
|
|
Заглавие | Жао Кай в превод на Христина Костадинова и Красимир Симеонов.
Gao Kai interpreted by Hristina Kostadinova and Krassimir Simeonov. |
Рубрика | Преводи | 2006 / януари |
Съдържание |
Снимка Симеон Лютаков. Трети национален фотографски салон Варна 2005
Жао Кай
АКО
Има различни плодове във живота –
сладки или кисели, между които
е присадена думичката „ако”.
Ако можехме да възвърнем младостта си,
ако можехме да се върнем назад
към нощта на нашето целомъдрие,
ако можехме да направим друг избор...
И виното никога няма да се изпие,
ако предпочитаме реката на вечното съжаление.
Но ако намеря някога нещо наистина ценно,
ще го поставя в детската стая,
а на децата ще кажа:
Това е забранен плод.
Превод Христина Костадинова
Красимир Симеонов
ЖЪЛТАТА РЕКА
Величието й е в мъничкия ручей –
извора сред най-високата в света земя.
И поради неговия вечен дом
Жълтата река е златният конец
между началото и края.
ГНЕЗДОТО
С отворени обятия, застанал пред зората,
живота поздравявам според моето разбиране.
Но малка птичка на рамото ми кацна,
взела го за клон разлистен насред вятъра.
Пеейки, танцувайки, там птичката си построи
гнездо и там излюпи своите пиленца,
като им даде първите решителни уроци
по летене и по музика.
Така открих аз родното гнездо –
на мойто детство неувяхващото цвете.
|
|
Заглавие | Живата вода на родовата памет.
Fragments: The Life-giving Water of the Lineal Memory. |
Рубрика | Фрагменти | 2005 / октомври |
Съдържание |
ИВАН ГРАНИТСКИ
Калина Атанасова,
Синя приказка
I.
Преди петдесет години един млад български поет възторжено възкликва:
Нощта в една светулка
на рамото си нося,
а в капчица едничка -–
дъгата и дъжда.
От всичко в мене радост
и светлина остава -–
и аз със бяла риза
минавам по света!
(“Въртят се колелата...”)
Този радостен възклик на поета Никола Инджов излъчва светлината на родната художествена традиция. Поетът се усеща законен наследник на велик народ “с нестинарско сърце”, минаващ през огън и бури и възвисяващ се, понесъл святата икона на родолюбието.
Цяло едно поколение, което започва творческия си път в края на петдесетте и в началото на шестдесетте години на ХХ век, е белязано от възторга и преклонението пред могъщата национална традиция. Спецификата на индивидуалния поетически натюрел не пречи на Любомир Левчев и Петър Караангов, Стефан Цанев и Михаил Берберов, Евтим Евтимов и Андрей Германов, Слав Хр. Караславов и Нино Николов, Иван Динков и Дамян Дамянов и пр., и пр. да бъдат обединени в благоговението си пред излъчванията на родното, националното и тяхното величествено послание през вековете. Тези толкова различни инак поети изграждат с общи усилия през годините храма на съвременната българска поезия. И в този храм те са своеобразни свещенослужители и пазители на тайната отечествена поетическа светлина.
Любопитно е (на пръв поглед дори парадоксално), че един от най-космополитните по нагласа автори от това поколение, какъвто е Никола Инджов, в същото време през десетилетията не се уморява да поддържа огъня на националната идентичност. За този поет любовта към Отечеството не е декларация, а вътрешно състояние. Лайтмотивът на десетки негови творби е отечествената стряха, бащиното огнище, майчиният език. Нека си спомним например: “Родопски път”, “Нестинарски празник”, “Свечеряване”, “Първа песен за Янтра”, “Тракийска история”, “Родова хроника”, “Българска поезия”, “Хасковска мелодия” и т.н.
Удивително е, че дори когато се потапя в мамещите пространства на античната история, както е в емблематичния триптих “Поезия за Созопол”, поетът открива посланията на изконно българското, усеща пулсациите на отечественото сърце:
В градеца уличките бяха
прокарани от просяк сляп,
с протегнати ръце от стряха
до стряха търсил къшей хляб.
А къщицата бе зелена
от заливната светлина.
И този цвят бе във Елена
и в други женски имена.
Умираше градът от старост,
умираше от красота.
Една славянка с вик на гларус
роди ме тука през нощта –
да се задъхвам от сонати,
от акварели да трептя,
и да сверявам знамената
по цветовете на кръвта.
В поезията си той съзерцава разхождащите се видения на исторически личности, събития, сцени. И вижда себе си като “безкрайния човек”, който непрекъснато се преражда на каменния полуостров, пътувайки от цивилизация към цивилизация, бидейки трак, грък, римлянин, византиец, славянин, прабългарин... Но въплътил у себе си хилядолетните послания на велики цивилизации, той съхранява неизкоренимото убеждение и вяра, че е духовен стълб на националното светоусещане, че е продължител и сътворец на трагична и заедно с това героична историческа традиция.
II.
Ранните стихове на Никола Инджов говорят за хедонистична широта на лирическата визия, епикурейска веселост и разкрепостеност. Неговият герой е в непрестанно движение. Страстта, ликуването, жизнерадостта са постоянно негово вътрешно състояние:
И сърцето ми играе
като в кошери отлято.
Ще се озаря накрая
от очи, от сняг, от лято...
(“Бели ребери изгряха...”)
Природното великолепие го опива, красотата го вдъхновява, той се любува на всяка тревичка и цвете, на всеки камък и пряспа, на всяка долина и ждрело. Но в Естеството той търси човешкото. Възторженото чувство идва не от абстрактното великолепие на Натурата, а от присъствието на индивида. От тази гледна точка Никола Инджов не е поет на пасторалното съзерцание, а автор, търсещ да открие и да пресъздаде историческите вибрации, които раждат неговите поетически видения и персонажи. Лирическата личност едновременно пантеистично съзерцава, но и усеща “вкуса на хляба черен, / горчивината на солта”, тя вижда “мъже насън да плачат / и да ликуват наяве”. Вървейки през историята с гордо вдигната глава и участвайки като сътворец на трагичната ни съдба, героят на Инджов заявява:
Животът, който ми остана,
е само памет за война.
Аз оглушах от барабани,
одрипавях от знамена!
(“Познах вкуса на хляба черен...”)
Никола Инджов е майстор на пейзажа. Неговото вдъхновение сътворява картини, които ни поразяват със своята красота и пластическо богатство. Но авторът много повече се интересува от духовния пейзаж, от историческата реминисценция, в която иска да види човешкото, твърде човешкото (ако използваме израза на Фридрих Ницше). Никола Инджов има едно удивително стихотворение “Възпоминание за снега”, което е прекрасна илюстрация в това отношение. Тук е уловен пейзажът на духа, лирическото съзерцание се е домогнало до параметрите на невидимото, на интуитивното, до почти ирационалното. Този пейзаж на духа не само хармонизира природната картина, но сякаш и я създава:
Валеше оня сняг през март,
и през април валеше,
и виното, и пепелта
миришеха на сняг.
И аз пътувах през нощта,
и свещ една гореше,
когато стигнах умълчан
последния ти праг.
Тъгата от разтварянето в небитието на любимия човек е умиротворена, страданието е просветлено, виното и пепелта, които миришат на сняг, сякаш извайват акварела на спокойствието и тишината. Майката на героя има орис на “хляб, на сол, на светлинка”, затова тя отсъства при мъртвите, но и сред живите я няма. Тя е разтворена в дъгата на четвъртъка, която се извисява над “прехрипнали петли / и над кобили куци”, тя е ясният мост между съдбата и несретата на човека от малкото градче. Никола Инджов продължава в такъв аспект една велика тема в новата история на българската литература – темата за българската майка като обединителен символ на благородното, възвишеното, лъчезарното, лъчеструйното. Дори при такъв яростен и огнедишащ поет на революцията, какъвто е Ботев, образът на майката е нежно и романтично изваян. Да не говорим за този образ у Яворов или Дебелянов – там майката е символ на всеопрощението и вселенската любов, тя е пиета.
III.
Духовните пейзажи, които вае Инджов, са печални, но същевременно и слънчево озарени. Там пространствата са емоционално сгъстени, заедно с това исторически просторни. Медоносната страст на сърцето осветява логическите преизподни на разума. Авторът непрекъснато разсъждава върху свръхзадачата на своя живот, но и на своето поколение и своя народ. Откъде идва, накъде отива, какво трябва да пренесе през вековете и хилядолетията като послание на родовата кръв, като цивилизационна енергия, като колективен опит. Затова той казва:
Ида от себе си.
Отдалеко.
Децата си надживях
в стогодишни войни.
Избухва вятър.
Свисти ехо.
Човек и време
кой ще сравни?
(“Поетическо изкуство”)
Наблюдавайки себе си, той всъщност пътешества по страниците на родната история; разсъждавайки върху превратностите на драматичната национална съдба, той се доближава до истината за своята душа. Защо все пак е тъй трагично и катастрофично родното ни минало? Каква е загадъчната цел на историческото провидение и къде е мястото на отделния човек, на тази прашинка, това мигновение в контекста на хилядолетията?
Не съдете за мене
по съзвездия и епоси.
Аз съм сам
и в космическа пустота
на себе си
разказвам за себе си.
(“Поетическо изкуство”)
Сякаш по магически начин Отечеството се отразява в отделната човешка душа. Самата тя е мигновение и в същото време цяла вечност, в които се разполага историческото движение на националното.
За Никола Инджов родовата памет е живата вода на историята. Той просветлено се вглежда в участта си – - не само като на индивидуалност, а и като на народ историческият му език е “език от сгромолясани камбани”, които не спират да ехтят през хилядолетията, очите му са “очи от свъсени иконостаси”, горящи и неизгарящи след безброй варварски нашествия, главата – “череп изнурен от костниците поругани”, която се търкаля пред баташките дръвници и в същото време е гордо изправена и с развят перчем...
Инджов обича да се вглежда в историята на думите, която всъщност е и историята на нацията. Там живите са мъртви и мъртвите са живи, там няма минало, бъдеще и настояще, тъй като всичко е едно:
Едни и същи думи
и в мъртвите, и в мене,
завинаги от говор
един и същ изляти.
О, българска поезия – -
триклето съзаклятие
между очи вгорчени
и устни вкаменени.
(“Българска поезия”)
Този автор създава своеобразна интелектуална поезия. Понякога тя прилича на жив калейдоскоп от видения, пейзажи, емоционални взривове, скрити цитати и позовавания от родната митология и история, многопосочни асоциации и ремарки и пр., и пр.
Кръговратът на отделния човешки живот, пренасянето на родовите послания от дядо към баща, от баща към син, от син към внук, оглеждането на отечествената история в световната и обратно вълнуват поета. Той усеща, че отлита времето на конкретното, индивидуално превъплъщение. Но пътят пред всяка човешка душа е безкраен. Лирическата личност на Никола Инджов с философско просветление изповядва:
Есента е родината моя във времето. Тя
бог по бог и щурец по щурец сътвори ме,
подари ми душа като сън, като черкова – име,
и ми даде преди листопада и преди ветровея
преживения свят на прощаване да доживея.
(“Есента”)
Този поет е един от малцината съвременни автори, които тласкат напред и в идейно-съдържателно, и във формално отношение развитието на българската поезия. Той е здраво стъпил върху традицията, продължава я и я преосмисля според предизвикателствата на новото време и специфичната чувствителност, която то издава. Много плодотворен би бил анализът на строфичното изграждане на стиха у Инджов, римното и ритмичното му богатство и разнообразие, честото използване на алитерации и асонанси, органичното присъствие на съставните и вътрешните рими, специалната роля на мелодията в стиха и т.н.
IV.
Никола Инджов е между разностранно надарените съвременни български творци. Той е автор на десетки книги с поезия, публицистика, есеистика, пътеписи и лирична проза, блестящи преводи от няколко езика. В публицистиката си е остро полемичен и памфлетен, есеистиката му впечатлява със своята широка ерудиция и многопластови културни асоциации. Твърде често поезията му е своеобразно сюжетирана, а прозата – метафорично наситена и лиризирана. Най-яркият пример тук е романът “Възречени от Манастър”.
“Възречени от Манастър” е творба за трагичната българска съдба, по-специално за съдбата на българите от Беломорска Тракия, които непрекъснато се оказват емигранти в собствената си родина. Описвайки живота на няколко поколения и историческите изпитания, през които те преминават, Инджов показва силата и величието на националния дух. Поразителна е глобалната метафора за пътуването на кораба с натоварените изгнаници из гръцките острови. Това е епопея на страданието на всички онези няколкостотин хиляди съотечественици, насилствено прокудени от родните им земи и осъдени да се скитат немили-недраги след балканските войни. Това е и епопея за издръжливостта, героизма, волята на българския дух, който не може да бъде съкрушен от никакви катаклизми и изпитания.
Чрез своите герои Нестор Абрашев, Вълкан Камиларинъа, Змея авторът непрекъснато разсъждава за истината за света и истината за човека – преплитат ли се те, или противостоят една срещу друга, има ли една универсална истина и за света, и за човека, или тя е исторически и времево детерминирана и диференцирана, случаен ли е ходът на историята, или е дълбоко закономерен и определен от високо стоящи над индивида сили и пр., и пр. Какви са тези сили – слепи стихии или всевиждащото око на Божията промисъл? Героите на романа носят в сърцата си образа на скъпото и любимо тяхно родно място Манастър. Уж сляпата историческа стихия ги прокужда от техния Едем. Странствайки и преодолявайки планини от трудности и лишения обаче, те не допускат да помръкне в съзнанието им този светъл образ. И поколение след поколение съхраняват пиетета си към родното място. Но то вече се превръща в митологизирана духовна твърд. Географски определеният роден край се обезсмъртява в преданията на националната памет и в светлината на сърцата на героите, която става все по-силна.
V.
В романа “Възречени от Манастър” авторът е потопен в богатството на българския фолклор. Оживява хармонията от цветове, звуци, ритми, интонации на нашето народно творчество. Посланията на родовата кръв стигат до нас чрез и във поверията, обредите, обичаите...
Гласовете от историческите глъбини възкръсват в представителите на всяко следващо поколение. Авторът сякаш иска да ни внуши, че е невъзможно да загине народ, притежаващ такова изключително духовно богатство. И в самата форма на романа е отразено преклонението и възхищението пред издръжливостта и жилавостта на отечествения дух. Това е метафорична, пластически обагрена проза, богата на многобройни и ярки сравнения, алюзии, реминисценции, многопластови исторически народопсихологически, митологически послания. Това мускулесто и същевременно лирично повествование (авторът често пъти съвършено съзнателно използва диалектизми, остарели и архаични изрази), което ни завладява с чистата и звънка родна реч, ни напомня за романа на Антон Дончев “Време разделно”. И “Възречени от Манастър” звучи като поема, сякаш безименен рапсод нарежда думите, изреченията, сцените. Романът е не само лично авторово постижение, но успех и за цялата съвременна българска литература.
Героите на Никола Инджов минават с бяла риза по света. Но най-вече те пътешестват възторжени и съзерцаващи, покрусени и борбени из българската история. Те продължават родовата кръв, съхранявайки през хилядолетията живата вода на индивидуалното и националното историческо време.
Fragments: The Life-giving Water of the Lineal Memory – about Nikola Indzhov, by Ivan Granitski. |
|
Заглавие | Живка.
Zhivka. |
Рубрика | Резонанс | 2005 / декември |
Съдържание | ПАНКО АНЧЕВ
“Залез”, Милко Божков, 1997 г.
Варна, “Галерия 8”
В нашия първи клас Живка бе най-слабата ученичка. Последна се научи да чете и пише. И как да не е последна, щом никога не се свърташе на едно място и все лудуваше; каквата и пакост да стане, все Живка я е направила. Затова и учителят ни Димитър Цонков, който въпреки че беше добър и благороден човек, сурово я наказваше. Или ще я изправи до стената, или ще й залепи някоя плесница, или тънката му показалка ще заиграе по дланите й..
Дребна и жива като името си, с щръкнала къдрава коса, Живка бе неуморима и неутолима в игрите и белите. Чинът за нея бе тежка верига, която напразно се опитваше да я върже и усмири. Невъзможно й бе да пише чисто и без грешка, да внимава в час и да чете гладко, да решава задачи или да разказва уроците. Обаче бе ненадмината в междучасията. Тогава се проявява нейната енергия, страст и способности. След което показалката на Цонков отново заиграваше и не я щадеше.
Аз пък бях най-добрият ученик. Преди още да тръгна на училище, почти петгодишен, четях гладко, пишех без грешка, а и знаех аритметичната таблица и решавах без усилия задачите по математика; бързо запомнях уроците и ги разказвах гладко и точно. Тих и кротък, хрисим и разумен – дете за пример, хвалеше ме учителят. Не лудувах и не правех пакости, не говорех мръсни думи, не се биех. Учителят се радваше и ме използваше понякога като “подучител” (както е ставало през Възраждането). Доверяваше ми се, назначаваше ме за свой помощник и не скриваше удоволствието си, че се справям успешно с поставените задължения. Самият аз се осъзнавах като различен от останалите; убеден бях, че ги превъзхождам по знания и разум, макар и физически да бях слаб, притеснителен и срамежлив. Боях се обаче, панически се боях, да не би да се “изложа”, да сгреша, да заприличам на другите – на тези, които нито могат да четат, нито да пишат и смятат като мене...
Учителят ни Цонков обикновено не се разделяше с показалката си, но това междучасие той я беше оставил на катедрата заедно с дневника и книгите. Не помня как се заиграхме, какво направихме, но в един миг пръчката се счупи и причината бях аз. Всичко стана много бързо. Затова и не се разбра моето участие в страшното произшествие. Пръснахме се като прокажени. Ами сега?
Ами сега ни чакаше възмездието. Учителят Цонков влезе в стаята, стигна до катедрата и видя злодеянието. “Кой го направи?” – попита резонно той. Аз го бях направил, но мълчах заедно с другите. Днес си мисля, че нашият учител повтори зловещия си въпрос поне три пъти. И едва тогава се отправи към Живка. “Ти ли?” - смрази я той. Тя се опита да го омилостиви и да го убеди, че е не е, но той й заповяда: “Ръцете!” Живка обърна дланите си и ги подложи на разцепената показалка. Аз мълчах. Живка изтърпя наказанието и часът започна. Когато звънецът удари, тя пак първа скокна и изхвърча на двора. Не беше обидена, разтревожена или дори сърдита. Просто скокна и изхвърча - все едно, че нищо не се бе случило.
Всъщност какво се бе случило? За Живка то бе същото, както и всеки друг път. Е, този път не беше сторила нищо, но очевидно за нея то нямаше значение. Тя не потърси съчувствие, не отрече вината си, не обвини другиго. Живка сякаш сама знаеше, че няма кой друг освен нея да счупи показалката на Цонков и безропотно изтърпя болките. А никой не се усъмни в нейната вина – дори и аз. Толкова бяхме свикнали с ролята й на виновна. Живка никога не се оправдаваше; нямаше у нея честолюбие, злоба. Май и не се разплака...
Аз бях друго. Аз бях самото олицетворение на високите цели, блестящото бъдеще и нравствената чистота. Никой не можеше дори да допусне, че такъв примерен ученик ще стори нещо нередно, за което да получи наказание. Съзнавах тази си роля и я играех успешно. Че друг ще страда за мене, не бе кой знае колко важно, щом този някой е Живка. Тя и без това е свикнала.
***
Всеки е вършил подлости, но моите са ми се стрували “малки”, не чак до там значителни. Това ми е давало основание да се смятам в някаква степен за почтен човек. Но споменът за една случка от времето на нашия първи клас не ми излиза от главата – повече от петдесет години (малко по-късно изгубих Живка от живота си и никога след това не съм я виждал и дори не съм чувал нищо за нея). Тази своя подлост наричам “малка”, но колкото повече времето изтича, толкова повече расте самоотвращението ми и ме кара да се чувствам гузен пред Живка, която вече трябва е възрастна жена (ако, разбира се, е жива - дай Бог!), ме гледа в очите и се смее игриво: ех, подлецо, подлецо...
***
Не знам дали случката, която разказах, повлия върху съдбата на Живка. Ще ми се да вярвам, че тя бе просто един миг от изпълненото й с лудории и непослушания детско ежедневие. За това и толкова упорито причислявам постъпката си към “малките подлости” в моя живот.
Да, вероятно нищо фатално не е имало в тази история. Но защо пък Живка тогава да не е била решила да промени поведението си; може в нея да е узряла способността и амбицията; може да е била избрала детската мечта за бъдещето и бъдещето й да е било свързано с благородно желание и светли помисли и дела. Може, разбира се, но когато показалката е шибала малките й ръчички, тя да е проумяла, че всичко е безсмислено; че никога не ще й вярват и винаги ще я набеждават за вини, които не са нейни, за да страда и се мъчи за греховете на тези, които се страхуват да ги приемат и признаят...
Не знам.
Resonance: Zhivka – confession by Panko Anchev. |
|
Заглавие | Живот в провинция.
Life in a province. |
Рубрика | Резонанс | 2005 / август |
Съдържание | ПАНКО АНЧЕВ
Провинцията не е непременно животът извън столицата. Тя е преди всичко животът на бедната мисъл, ниските амбиции, дребнавото съперничество и интригантството. Провинцията е коварен свят, от който е почти невъзможно да избягаш. И това е голямата драма. Ежедневието те притиска, мачка, съсипва. Ако упорстваш и искаш да го промениш, настройваш останалите; те те намразват, враждуват с тебе и не ти дават спокойствие. Ако потечеш с потока, ставаш като всички и значи се предаваш.
Избирай къде да живееш: в провинцията или извън нея.
Снимка Импакт пресгруп
Но е тежко и мъчително да се съпротивляваш.
От една страна, си принуден да живееш сред хората такива, каквито са. Принуден си да се съобразяваш с обстоятелствата, за да съществуваш. Ала съобразяваш ли се постоянно с обстоятелствата, неизбежно ще се слееш с тях и напълно ще изгубиш различието си. Ако си непрекъснато в конфликт с тях, рискуваш да отровиш живота си и да настроиш целия мир срещу себе си. Затова много важен е характерът на твореца, който дава сили и твърдост за съпротива. Изборът, който творецът е длъжен да направи, е избор на пътя и начина на живот. Как да си твърд и непристъпен, когато са недоволни от тебе, мъчат се да те пречупят и покорят. Твоята гордост дразни и предизвиква негодувание. Заплашват те, че ако не се покориш, ще те изолират, няма да общуват с тебе и пр. Не винаги е безопасно да си горд и самостоятелен.
Провинциалният живот се дразни от гордите и самостоятелните, презира ги, но се страхува от тях – особено когато са постигнали успех. Провинцията е груба и безпардонна, но и страхлива, колеблива, нерешителна. Тя мрази способния, но види ли силен и упорит човек, започва да се притеснява и да отстъпва. Особено когато е малко-малко известен и го уважават в столицата. Ала “доброто мнение” на “столицата” само озлочестява още повече провинцията; макар да стаява злобата си, тя чака мига, в който ще получи свободата да се разправи с непокорния “самозванец”, да го постави на мястото му и да го изхвърли от себе си веднъж завинаги. Провинциалният духовен мир настъпва, когато бъде ликвидиран непокорният и даровитият!
Всъщност идеалът на провинцията е спокойствието и неизменността. Промените я плашат, тъй като нарушават статуквото. Провинциализмът е неизменност на статуквото. Застиналото движение е обичайно негово състояние, блаженство за душата му. Тук можеш да влизаш или излизаш само ако не смущаваш околните и не претендираш да бъдеш различен. Провинциалните величия са сами по себе си уникални, но не са различни един от друг. Те толкова си приличат, че дори се сливат ведно. Това ги удовлетворява и радва, защото им осигурява спокойствие и безметежност на съществуването.
Един само е достатъчен, за да развали провинцията и провинциализма. Един-единствен творец, деец на културата, обикновен човек е необходим, за да изведе едно населено място от провинцията в света на духа и красотата, на високите помисли. Разпали ли се веднъж огънчето на светлата амбиция, ще гори, докато този човек е жив и не отстъпва от себе си. Ако се намерят други около него; ако още хора разпалят в себе си това огънче, е възможно провинцията да отстъпи – па макар и временно – територията си на държавата на духа.
Но за да стане това, огънчето трябва да се пази живо; трябват много усилия, нерви, страсти, време. Нищо не се постига лесно и бързо – особено когато трябва да се утвърждава нов дух, нов свят, нова действителност. Най-тежко и трудно е да се бориш срещу провинцията.
Ако това е твоята участ, трябва да се примириш...
Resonance: Life in a province – thoughts of Panko Anchev. |
|
Заглавие | Житейските и литературните жестове
на Петър Алипиев.
The worldly and literature gestures of Petar Alipiev,
by Panko Anchev. |
Рубрика | Без рубрика | 2005 / февруари |
Съдържание |
По повод 75-годишнината от рождението на поета.
Жестът е движение на ръката. Но също и проява на великодушие, действие за забелязване. Всеки човек има своите специфични жесто8е, т.е. движения на ръката и действия за забелязване. Чрез тях или се афишира, или иска да се прикрие, или спонтанно изразява отношение чрез радост и тъга към случващото се около него или с него. Жестикулацията безспорно е тип език, чрез който се общува или се прекъсва общуването. И като такава тя не бива да се схваща в нейното моментно проявление, защото един жест може да трае миг, но може да продължава дни, години и дори векове. Колкото е по-дълга безкрайността му, толкова той е по-значим, впечатляващ и пълен със смисли. Но колко дълга може да бъде безкрайността на жеста?
Въпросите също са някакъв тип жестове. Отговорите също. И понеже е така, ще кажа, че писателските жестове нямат възраст и "срок на годност". Те живеят, разбира се, във времето, където са родени, но съществуват, докато писателят присъства в литературата и не е забравен. От тях можем да съдим за духа на епохата, за нейната сложност или простота; за нравите, в които протича литературният живот и дори за особеностите на литературния процес. Макар че тези жестове не са единствените или най-важните критерии, по които съдим за епохата. Но те са важни критерии и не бива да се пропускат при изучаване историята на литературата.
Избирам Петър-Алипиевите жестове, защото с него бяхме близки приятели и защото много от неговите жестове ставаха пред очите ми и дори с мое участие; други ми бяха разказвани от него, докато работехме в продължение на 7 години в една стая в книгоиздателство "Георги Бакалов". Знам, че в разказите за тях има и ред измислици, късни привнасяния, но и измислиците, и привнасянията са също жестове и трябва да представляват интерес за изследователя на литературата.
Петър Алипиев е един от най-значимите български поети от втората половина на XX век. За него малко се говори и пише, но то е несправедливо и един ден сигурно ще се промени. Причината виждам както в особеностите на неговата поезия, така и в особеностите на неговия характер и в поведението му. Вярно е, че тази поезия по звучене не си схожда с патоса на предишното време особено на времето, когато самият Алипиев навлиза в литературата. Тогава друг тип поети се налагаха и те бяха в центъра на обществено-литературното внимание.
Вълната на известността и славата подемаше върху гребена си писатели с по-голяма социално- политическа енергия; такива, които можеха да изглеждат добре на светлините на прожектора, да говорят гладко и да се оправят като редактори и ръководители в писателския съюз. Установяваше се друг литературен стил, какъвто нямаше преди. Смяната на поколения след Втората световна война съвпадна с преустройството на целия обществен живот В България. Новата социално-политическа система имаше своите изисквания и към устройството и представителството на СБП и на целия литературен свят. Тези неща трябва да се изследват внимателно и непредубедено без идеологеми и политически заклеймявания. За историка на литературата всичко е важно и интересно дори и тези обществени изисквания към поведението на новите "първи хора" в литературата. А представителите на новото поколение бяха хора наистина талантливи, а някои от тях дори високо образовани, със светски маниери, с дипломатичен такт, управленски размах и държавнически дух. Към това би могло да се добави и крайно полезният в такива условия кариеризъм, т.е. стремеж към властта и желание да бъдеш напред и начело. Днес да си член на ръководството на СБП нищо не означава, тогава обаче това бе особена чест, проява на огромно политическо благоволение, признание за литературна значимост, а също и стратегическо положение, осигуряващо последващо възпроизводство на литературна слава с всичките и материални, и духовни последици, и съпътстващи атрибути.
Така би следвало да се оценява явлението "признание" или "непризнание" през годините, които наричаме тоталитарни. Устройството на литературния живот е важно условие, в което се проявяват постъпките и жестовете, задоволството или недоволството, славата или "скромността" на един или друг писател. Не бива да се правят идеологически оценки или да се търсят непременно политически причини и мотиви за положението на даден творец в литературно-политическата йерархия. Или да се твърди, както някои днес се опитват, че, видите ли, Петър Алипиев бил несъгласен със системата и поведението му е било своеобразен протест срещу нея. Като свидетел на една част от живота му смея да твърдя, че П. Алипиев наистина не беше напълно съгласен със системата, но той и принадлежеше по убеждение, по идеология, която беше наследил от рода си. Той просто се беше примирил със статута си на литературен аутсайдер и успяваше чрез хумора си да се запази от разяждащата завист, неудовлетвореност и болни амбиции. Той беше умен човек и разбираше, че като е "извън", може да извлече дори някаква лична полза.
Когато едно писателско поведение или цял един Живот на писател е фиксиран или в анкета, или в мемоари, всичко в него придобива друг смисъл. Тези литературни жанрове са твърде подвижни и превръщат чисто личния жест на писателя в жест на литературата. Защото никаква скромност не може да бъде изтъквана, ако писателят се е решил да разкаже какво му се е случило особено ако разкаже за собствената си скромност и недоволството си, че не е бил признаван или е бил отричан. Петър Алипиев прави това в анкетата на Светлозар Игов и в книгата "Без малко Тиртей", както и с цяла серия анекдотични разкази, които той дълго време публикува в периодичния печат, но не ги включи в последната книга. Това са засега автентичните свидетелства за неговото житейско и литературно поведение. Малко са все още спомените за него. Но аз познавах този поет. И този човек! Вярно е, че в последните пет-шест години от живота му малко пооредяха срещите ни, но това беше време на умиране на приятелства, на преоценки, на разочарования, самозаблуди, клевети, подвеждания и т.н. Не бих казал, че сме променили отношението си един към друг. Дори Петър Алипиев ми подари последната си "Лирика" с надпис: "На Панко роднина по дух". Винаги съм искал да изследвам поезията му, но и да напиша нещо за самия него, за характера и постъпките му. Освен че работехме шест-седем години заедно, но и повече от десет години бяхме съседи и дори след напускането на издателството се срещахме почти всеки ден. Така че мога да твърдя, че го познавам много добре. И може би повече като човек, отколкото като поет. Защото да познаваш един поет, означава да умееш да го анализираш и тълкуваш в неговата автентична дълбочина и значимост. А кой критик е заслужил това право...
Беше много страхлив за съдбата си човек. За него оставането без работа бе трагедия. Затова, колкото и да демонстрираше гордост, самочувствие и независимост, беше готов на унижение, за да спаси службата си. Когато се налагаше да взима позиция в някой конфликт (а тогава в издателството имаше достатъчно такива поводи и всеки път бяха на живот и смърт), топ търсеше някаква средна линия и използваше случайно открила му се възможност да не присъства на дадено събрание или да замълчи. По-късно обясняваше мъчително и оправдаваше позицията си пред изгубилия В конфликта. Падал е на колене пред директор, за да не го уволни заради някакъв груб издателски пропуск. В същото време бе особено арогантен и жесток към графоманите, които всекидневно му досаждаха в издателството. Сякаш на тях си изкарваше мъчителните унижения пред по- силните от него.
И още: умееше да изкара неучастието си в ръководства като демонстрация на своята независимост и презрение към светския живот. В анекдота "Върховно преживяване" от книгата "Без малко Тиртей" разказва как по време на конгрес на СБП тогавашният председател Пантелей Зарев четял предложенията за нови членове на управителния съвет и как започнал "Предлагам за член на УС и нежния лирик Петър...". Тук сърцето на Алипиев трепнало, "душата ми казва той се изпълни с възторг, за секунди си представих славата, парите, положението в обществото". Оказало се, че става дума за Петър Караангов. Допускате навярно, че случката е измислена, но разказана от П. Алипиев, е показателна за неговото отношение към "славата, парите, положението в обществото". Топ наистина ги искаше, но понеже не можеше да ги получи в този им вид и от подобно обществено положение (от власт и служба), иронизира себе си и демонстрира чувство за хумор. Така се надсмива на тези, които не са като него, и едновременно с това облагородява неудоволетворените си амбиции. Разбира се, аз опростявам и вероятно хвърлям петно върху репутацията на П. Алипиев, но възприемам анекдота като своеобразно отмъщение и самооправдание.
В "Без малко Тиртей" са разказани няколко случки от прословутите августовски срещи на Тодор Живков с писателите в Творческия дом на СБП на "Златни пясъци". Искам да ви уверя, че те или са измислени от автора, или са преразказани от него. Но и едните, и другите звучат интересно и смешно. Но той спестява собственото си участие в програмата. Писателите подготвяха хумористична програма от собствени текстове, която се представяше пред Живков. В повечето случаи това бяха разкошни импровизации и проява на превъзходно чувство за хумор. Беше въпрос на чест и гордост да те включат в такава програма. Петър Алипиев участва няколко пъти в нея и винаги имаше успех. Пред Тодор Живков, разбира се. Но и пред колегите писатели също. Й този успех му гарантираше, както поне той смяташе и дори беше напълно уверен, служебното спокойствие за цяла година напред. Защото там присъстваха и местните ръководители, които се впечатляваха от подобен "успех".
Като изтъквам всичко това, аз не искам да представям този голям български поет като лицемер или злодей. Напротив, той беше силно раним човек, с чувство за хумор, наблюдателен, духовит. Житейското му поведение, жестовете в живота бяха неговата защитна стена, която го ограничаваше от останалите. Всеки издига такава стена, за да остане незасегната вътрешната му същност и душевна чистота и свобода. Често и унижението е такава защитна реакция и преграда. Писателят не може да бъде вечно изобретателен в съпротивата си срещу другите и избира онази стратегия, която, както се казва, му е "под ръка" и която може най- успешно да прилага. Писателят също е човек; той живее в обществото, изпада в различни ситуации, влиза във връзка с други хора, понася натиска на Живота и трябва да има механизми, с които да се съпротивлява или да омекотява ударите върху себе си. Най-често той е беззащитен, немощен, непохватен. Спомнете си стиха на Шарл Бодлер от стихотворението му "Албатрос": "неговите криле на великан му пречеха да върви". Но не само да върви, но и да диша, да общува, да преживява нормално, просто и естествено. Аз помня каква омраза предизвикваше Петър Алипиев във Варна сред пишещите. Дребни таланти и невзрачни хора искаха да получат неговата благословия като поет и редактор, а той им отвръщаше с презрение, грубости и подигравки. Те претендираха да бъдат по-значими от него, а не умееха дори да подреждат граматически правилно думите; той ги ругаеше. Но те се страхуваха от него и избягваха да общуват. Така го оставяха на мира и рядко му досаждаха с присъствието си. Ала работеха с всички средства за отстраняването му от издателството. И успяха. Той пък ги осмива в "Без малко Тиртей" и се изкарва герой в битката си срещу тях в анкетата на Светлозар Игов. Истинският писател не може да не страда за малодушието, страха и униженията. Едни могат да си позволят да бъдат резки и груби с натрапниците. Виждал съм как се държат с подобни типове Васил Попов или Ивайло Петров. Тяхната грубост и безпардонност обаче е също защитна броня, начин на съпротива и стратегия срещу стихията на живота. Вътре в себе си те са деликатни, нежни, чувствителни. Петър Алипиев не се държеше като тях. Напротив, той допускаше да му се подиграват, да издевателстват над него. И реакцията му беше или гръмогласен смях, или мрачно мълчание, или опит да отклони разговора, но никога някакъв рязък жест, груба реакция. Поне аз не съм присъствал на подобна демонстрация. Алипиев ми е разказвал случки с В. Попов и И. Петров и не скриваше завистта си за тяхното високо видимо самочувствие, което им позволяваше да бъдат господари на ситуациите. Но той компенсираше публичната си стеснителност и склонност към унижение с начините, по които връщаше ръкописи или водеше разговори с автори в издателството. Беше груб до невъзпитаност и на моменти изпитваше удоволствие да смаже и унизи и без това беззащитния автор, чиято единствена вина бе, че е дръзнал да му досажда с бездарните си литературни опити. Само че така той си печелеше нови врагове, а не респект какъвто постигаха Васил Попов и Ивайло Петров. Може би защото му липсваше финес в грубостта и арогантността. Или защото не бе надарен с тяхното външно достолепие и светски маниери, чрез които дори и просташката грубост не изглежда просташка, а като своенравно достойнство.
Като чета поезията на Петър Алипиев в контекста на темата, която сега разглеждам, виждам (без да съм фройдист) връзката между житейския жест и отреагирването му в творчеството. Писателят изразява гласа и духа на епохата и обществото, в което живее, но винаги описва себе си и само себе си. Дори и когато в даден образ има реален прототип. Образът е въплъщение на авторовия дух, на душата, на нейната разноликост и уязвимост. Тя намира удоволетворение и покой единствено в думите. И в думите трябва да търсим истинския и лик и характер.
На въпроса на Светлозар Игов: "И все пак, как се ражда едно стихотворение? Играят ли роля биографията, житейският опит?" Петър Алипиев отговоря: "Не знам. Наистина не знам. Сигурно играят." А малко по-надолу разказва как и по какъв конкретен повод е написал едно от най- хубавите си стихотворения "Старица". В него е описана учителката му от родното му село Босилковци община Бяла, Русенско, Парашкевица Рашкова хубавица като млада, но изгубила всичката си красота на стари години. П. Алипиев обаче уточнява, че хрумването не е достатъчно, че е необходимо да се намери образът, думите, които да го въплътят и изразят, формата на стихотворението и т.н. Но всичко става като отглас на личното в поета, в чувството и разума, които го владеят постоянно. Чрез стихотворението той иска да замести непостигнатото в живота; да каже онова, което не успява или няма смелост да изрече гласно. Показателно е стихотворението "Балкон", което напълно изразява характера на П. Алипиев. Бягайки от унизяващото го всекидневие и търсейки непременно някакво душевно спокойствие, той се усамотява върху малката площ на своя балкон. Там е леко и приятно, защото подхранва илюзията, че можеш да се изпълниш със самочувствието на покорител и притежател на всичко, което не ти е позволено или е просто невъзможно да имаш в живота си. Тук поне си господар на себе си и на мечтата си. Петър Алипиев пише за природата. Някога това му носеше известни неприятности или поне достатъчно укори, защото пише за нея, а не възпява строителната действителност. Но вкусът към природните сюжети не се е породил според мене единствено от селския произход на поета или от вроденото му чувство за естественото. Аз дори си мисля, доколкото го познавам, че той не е чак толкова "природен", колкото го изкарват "строгите" критици, а и топ самият не отрича. В природата го привлича величието , а не "естествеността" и хармонията. Стихотворението "Калиакра" завършва с един могъщ въпрос, чийто отговор би трябвало да се наложи от само себе си:
Безмълвие в пространството наоколо израства,
и кой съм аз, застанал тука на скалата, кой?
Нищожество или духа човешки, който властва
над бурите и бездните, над вечния покой....
П. Алипиев почти не описва селския бит. Това не е природа, а отново "цивилизация", но по-дива, от която той иска да се скрие. За него е важно не онова, което е "направено", а което е съвършено "от само себе си". То затова е и съвършено, защото е природно. Човешката ръка не е в състояние да постигне съвършенство. А когато все някак го постигне, то е истинско чудо. Той обича да общува и с подобни чудеса, защото те го избавят от дразненията на посредствеността. Ето, това обичам аз, сякаш ни казва поетът, когато го питаме защо не идва с нас, защо не иска да ни прави компания и да участва заедно с нас В битката за постове и награди. Той всъщност го иска, но понеже знае, че няма да успее в подобна битка, се пренася в друг свят. И там - "едва във тези три квадрата" - намира покоя (по-точно: закрилата и спокойствието). Стихотворението "Балкон" е много характерно за Жестовете на Петър Алипиев, за неговия страх от опасностите и паниката му, когато се сблъсква с неприятности и заплахи. Друго подобно стихотворение е "Храсти". То е много Жестоко, но и твърде показателно за психологическата нагласа на поета. Когато си в постоянен страх от нападки и внезапни удари, трябва да си готов на изненади; длъжен си да знаеш своето място. То може да не е престижно, може дори да е унизително ниско, но хубаво е да го знаеш това място. Както го знаят неговите "храсти" в гората от високи дървета. Какво ще стане, ако дърветата рухнат, поразени от бури, гръмотевици и небесни сили? Ще загинат, разбира се, но ще паднат върху невинните и беззащитни храсти, които нямат амбиции да са високи, да достигат небесата. Кое е за предпочитане тогава? Да си на показ, да те уважават, да се гордееш с положението, да участваш в битките с бурите и стихиите или да останеш дребен и незабележим? Колко е жестока драмата на живота! Колко неуютен е светът извън "тези три квадрата". Впрочем формулата от стихотворението "Балкон" е формулата на Живота на Петър Алипиев, доколкото го познавам от дългите си лични контакти с него. В поезията си той споделя онова, което го потиска и унизява. В Живота той рядко споделя амбициите си, но си отмъщава чрез поезията за своя личен страх и своето мълчание В Живота. Иначе той обичаше да се оплаква. И В оплакванията му също имаше някаква игра. Например, когато го освободиха от книгоиздателство "Г. Бакалов", го направиха секретар на дружеството на СПБ. Като го питаха колеги къде работи, П. Алипиев им отговаряше, че е прислужник в дружеството на преводачите. Веднъж Никола Инджов ме видя и гневно ми изрази възмущението си от Варна и от варненските управници, че са поставили Алипиев в такова унизително положение да работи като прислужник. Умрях от смях, защото Алипиев дори не ходеше на работа и дори закъсняваше да си вземе заплатата, та се налагаше да го викат по телефона, за да не обърква сметките на счетоводството. Ала обичаше да се шегува дори с обидата, която му нанесоха, като го извадиха от издателството. А то беше обида, както вече казах, защото там му беше хубаво, а и защото постът беше престижен. В него имаше някаква позиция, някаква йерархия, "номенклатура", а като секретар на преводаческото дружество беше вече наистина "никой". В йерархията от служби, разбира се не в поезията.
Писателят има тази възможност, която му е дадена като привилегия, да говори последен. Но аз ви питам: и какво от това? Питам ви, макар да знам отговора, защото вече съм живял доста и пред мене няма перспектива, няма далечно бъдеще, което да запълвам с години, труд, творчество и амбиции. Каквото съм имал да виждам, съм видял. Но знам, че всеки литератор си задава този въпрос и той го измъчва трайно. Защото няма творец, който да не знае, че пред него има повече мъка и страдание, отколкото радост и похвали; че денят е даден за дирене на истината, но и за унижения, разочарования и търсене на убежище. Словото е такова убежище. Ала то е имагинерно, лъжовно за човек, който не знае неговата цена и е изпълнен със сила и желание да живее. А който я знае, но също е енергичен, пълнокръвен, жадуващ успехи и удоволствия? Топ как да постъпи и на какво да се надява? Поезията и примерът на Петър Алипиев му дават някакъв приблизителен отговор. Този отговор не е утешителен, но е показателен какъв е животът на поета и какво го чака по пътя. Житейските и литературните жестове, изчезващи вече в пространството, дават някакъв отговор.
Който иска слава и почести, нека помисли дали този отговор е верен и убедителен...
ПАНКО АНЧЕВ
|
|
Заглавие | Житието станчово и прозренията на Боян Дановски
Stanchov’s life and the insights of Boyan Danovski |
Рубрика | Имена | 2006 / септември |
Съдържание | Сия Папазова
Как са свързани тези две съдби? По един особен начин... Когато в последно време се вдигна и кипна вълната на любопитството към досиетата и аз проявих такова към театралното досие на Станчо Станчев. За да не бъда укорена в нездраво любопитство, веднага ще кажа, че подготвях изследване върху житието на Станчо по повод неговата седемдесетгодишнина. Та тогава се натъкнах на нещо изумително. Една малка, подличка, с пожълтели краища бележка-атестат, написана и подписана с ръката на Боян Дановски за абсолвента Станчо Станчев. Донос, от където и да го погледнеш. Боже! Колко е хубаво, колко е прекрасно, когато “доносът” се състои от добри, проникновени думи за един нищо и никакъв русоляв, двадесет и три годишен младок, пловдивска майничка, мълчалив и потаен, с нордически сини очи. Ето го значи “доноса”:
“Очертава се като много интересен и своеобразен режисьор. Работи тихо, самостоятелно. Почти безгласно. Богато въображение, ярко режисьорско виждане. Построява замисъла си тънко, умно, цялостно. Не подражава на никакви шаблони...”
Обаче!
“Самият той е много слаб актьор...”
Но!
“Ако режисьорският му подсказ попадне на добра почва, може да постигне изумителни художествени резултати.
Март. 1955 г.”
Оставям без коментар отчаянието на Боян Дановски относно актьорските възможности на Станчо Станчев. Всичко останало е право в десятката. Потресаваща интуиция. С няколко реда е уловил бъдещата творческа особеност и неповторимост на един от големите съвременни български режисьори.
“Работи тихо, самостоятелно, безгласно...” Коментар: Като китайска капка е. Само очите му, дето пръскат сини искри. Тук Дановски от раз и безпогрешно е хванал забележителната вътрешна дисциплина, творческото усамотение, отшелническото съсредоточение, самовглъбение, прусашкия максимализъм, така характерни за творческия процес при Станчо Станчев. Кой знае? Коренът на Станчо е от с. Вакарел. А казват, че и то е по пътя на тевтонците, преди да минат през Харманли, едно друго забележително място, където е роден още един екземпляр с нордическо излъчване – Димитър Хаджиянев.
“Богато въображение, ярко режисьорско виждане...” Коментар: Учителят е забелязал една тънка особеност на режисьорската му природа. Строгата аскетичност, вътрешната дисциплина, странно съчетани с едно разюздано, бурно, раблезианско въображение и волнодумие, скрити, гушнати в гънките на подсъзнанието. И цялата тази потайна, казашка, атаманска волност, усеща Дановски, ще бъде поставена в строга художествена рамка. Спомнете си представлението “Добрият войник Швейк”. Едно чудато съчетание от войнишка разпуснатост и свенлива монашеска прецизност на театралната форма. Щурото смешение от шокиращо подсъзнание и синеоко целомъдрие е голям Станчов номер, усетен от Дановски в зората на неговото съзряване. Свързан е с удивителното Станчово чувство за смешното, като пресечна точка на два антипода – нецензурираното, изпълнено с волни видения подсъзнание и най-строгата пуританска художествена мяра. Мисля, че няма в нашата съвременна театрална практика друг подобен художествен феномен.
“Построява замисъла си умно, цялостно...” Коментар: И за самия Дановски вероятно е загадка, от къде и от кога този млад човек, син на много скромни родители, училищни прислужници, носи в себе си генетичния усет за формата, за тайната й същност, за вътрешните й движения, за нейната космическа цялост и неизчерпаемост. И тук Дановски ужасно е познал. Защото през шестдесетте години, когато Станчо е съвсем безпомощно, ранимо млад, поставя силно и зряло своя художествен акцент именно върху театралната форма и нейната компонентност. В едно глупаво време, когато изискването за художествена воля и прецизност на формата звучи позорно, а понятието “формалист” се размахва като бостанско плашило. С инат и стоицизъм Станчо вае няколко десетилетия формата в театъра с най-тънко длето. Това е неговият умен, загадъчен протест срещу лесните, бързи, съмнителни кариери, срещу бедността, скудоумието, постната ограниченост на съдържанието. Тази апостолска мисия му носи огорчения, неприятности, отрицание, дълги, безсмислени спорове. Но тя прави изкуството му остро съвременно. В много отношения Станчо Станчев е творец пред своето време, често изпреварващ и навлизащ в непознати, непонятни художествени територии. Ако извикаме в съзнанието си ранните му представления, ако разнищим до фибра “Криворазбрана цивилизация” или “Сто годишно смешно театро” критично, сцена по сцена, няма да открием нито една, която да е останала във времето и да предизвиква нашето снизхождение. Тук е мястото да отбележим и неговото заострено, проникновено внимание към детайла. Безброй са филигранно, бижутерски разработените детайли, пръснати в пространствата на неговите представления, които като планински кристалчета съдържат, пречупват, отразяват целостта на театралната форма. До ден днешен епизодът с Човекът-разпятие в “Полет над кукувиче гнездо” е неповторен връх в художествената практика на театъра. Станчовата дарба за мизансцениране... Станчовият мизансцен съдържа обемност, скрита динамика, точност, достоверност, театралност, модерност... Хипер реализъм! Най-новото постижение на съвременния европейски театър. Дановски не се е произнесъл пророчески за тази завидна негова способност. За съжаление учителят не е свидетел на върховете, постигнати от колегата му.
“Не подражава на никакви шаблони...” Коментар: Тук учителят е поразително точен. Между театралния шаблон и Станчо Станчев няма и никога не е имало допирни точки. Между обществените, политическите шаблони и Станчо Станчев – също. Една тънка нишка на отрицание на всичко глупаво, старо, зло, неблагодарно, бедно духом в нашия живот, преди и сега, преминава упорито, настойчиво и без да се къса през творческата тъкан на неговите представления: “Има ли смисъл да утепваме мечката”, “Римска баня”, “Сако от велур”, “Характеристика за чужбина”, “Хиляда метра над морето”. Нито театралната, нито политическата конюнктура съблазняват този творец. Чужди и противоестествени са му слугинажът, дълбоко скритата робска същност на подражателството, покорното следване на театрални модели, наукообразната философическа предвзетост - слабият ангел на съвременното поколение режисьори. Станчо Станчев носи в себе си като лична философия скептицизма, кантеанския опит, храбростта сам да прониква, приближава и открива нови светове.
“Ако режисьорският му подсказ попадне на добра почва...” Ако! Дановски предупреждава, че не винаги режисьорът Станчо Станчев ще бъде разбран докрай от своите артисти. Загатва за сложната, противоречива връзка, която ще възниква въобще между режисьора и артистите. Опитният творец е забелязал, че в художествено противоречие, а не в сантиментална близост, младият режисьор ще решава сложните проблеми на формата, ще търси истината за себе си и за другите. В този смисъл голям шанс за варненския театър са представленията “Полет над кукувиче гнездо”, “Малки Чехови комедии”, “Ревизор”... Той заложи в имунната система на варненския театър нетърпимост към кича и нови сетива за ритъм, евристичност, култура на зрелището, скрита сила на словото. В марковите представления на Станчо Станчев триумфират варненските артисти. Онова незабравимо поколение Станчови артисти. Силно, здраво, готово да понесе най-сложна концептуална задача. Всичко това, инвестирано и заложено от творческата енергия на режисьора, сработва сега, в трудните дни на изпитание, проверка на вкусовете, позициите, морала в изкуството. Всичко това се превръща в нещо събирателно между учител и ученик, в познание, във висок, “хох” опит, както би се изразил Боян Дановски, последователят на Станиславски, Майерхолд, Райнхард, Пискатор, Брехт, приносителят и внедрителят на т. нар. Голяма театрална реформа на XX век. Ориентир в съвременната художествена практика. Непременно ще послужи за преодоляване на релативността, размитите граници между стойностното и камуфлажното. Ще участва в завръщането на вербалният, интерпретативният театър, тъй дълго подценяван и подчиняван у нас. Всъщност най-модерното, най-гъвкавото проявление на съвременния европейски театрален опит, който тъкмо сега и отново се намира пред своята Голяма реформа.
Показвам на колегата тайния атестат, написан преди повече от петдесет години от неговия учител. Оказва се, че за първи път узнава за този факт. Станчо е потресен. Сините му очи се изпълват с леката пелена на вълнението.
Съществуват в художествените пространства поразителни съвпадения. Не напразно Станчо постави текста “Учителят” от френския писател Допан. Отваря се нов кръг. На друго ниво. Само в света на творчеството всичко се повтаря най-мистериозно. Например уроците на Дановски. А сега вече може да се каже – уроците на Станчо Станчев. |
|
Заглавие | Жудожничка изкуши брега с духа на вечния Пловдив.
Palette: An Artist Tempted the Coast with the Spirit of the Eternal Plovdiv. |
Рубрика | Палитра | 2005 / октомври |
Съдържание |
НИНА ЛОКМАДЖИЕВА
През август няколко пловдивски художници донесоха във Варна свои платна. Но единствено Калина Атанасова, която се представя с колекция живопис в галерия “Артин”, донесе край морето и вечния дух на Пловдив.
Платната й се настаниха така удобно в залите на “Артин”, че неволно се питаме защо не сме ги виждали по-рано.
Калина Атанасова е родена в Пловдив. Работи изключително в областта на живописта. Член е на Дружеството на пловдивските художници и на СБХ. Участва в редица национални и международни изложби, сред които са гостувания в Токио, Варшава, Торонто, Истанбул, Лондон.
Художничката е сред най-сърцатите участници на Международното биенале на хумора и сатирата в изкуствата в Габрово. Прави многобройни самостоятелни изложби в Пловдив, представя се и в Карлово, София, Бремен – Германия. През май 2005 г. реди изложба в Българския културен център в Париж. Нейни творби са притежание на галерии и колекционери у нас и в Япония, Русия, Канада, САЩ, Германия, Гърция, Испания, Англия и Етиопия.
Това, че е за пръв път във Варна, не пречи на пловдивската художничка да познава творчеството на много варненски артисти. Тя говори с огромно уважение за Ванко Урумов, Милко Божков, Дария Василянска, Мария Чакърова.
Посветила четири десетилетия на живописта, във всичките тези години Калина Атанасова преминава през различни пристрастия. Има различни идоли – Модилиани в световното изкуство, Златю Бояджиев - в българското. Не крие вниманието си към постиженията на Емил Стойчев в колорита. И опитва разни неща. Обича да прави сатирични картини, има своя африкански период, вдъхновен от Етиопия, но каквото и да прави, винаги се връща към своя Пловдив.
Сега в галерия “Артин” варненци се оказват насред една емоционално наситена пловдивска територия. Респект, възхищение, носталгия внушават платната от първия цикъл в изложбата - “Пловдивско лято”, “Стръмната улица”, “Пловдивска носталгия”, “Синя приказка”, “Пловдивски двор”, “Розово настроение”. Но това, което прави творбите на Калина Атанасова специални, е онази усмивка, онова намигване, което поддържа ведростта по време на тази естетска разходка из Стария Пловдив.
Художничката има предимството да живее в една от бароковите къщи на своя град и за нея самото всекидневие означава потапяне в благородните излъчвания на старината. Естествено, в картините й не бива да търсим буквалистиката на архитектурната информация. Тя бяга от натурното рисуване.
Изгражда платната си декоративно, наслагвайки къщите, чешмите, фенерите, комините на Стария град в едно компресирано пространство с присъщата на вътрешната гледна точка на предренесансовото изкуство обратна перспектива.
Експресивно живописвани, картините й имат допирни точки и с византийската иконографска традиция, и със сецесиона. В тях, разбира се, се чете и почит към пловдивската икона в българската живопис Цанко Лавренов.
Самата художничка твърди, че гротеската е нейният поглед върху нещата.
Аз бих допълнила, че за удоволствие на зрителя това е една добронамерена и светла гротеска, стоплена от деликатно намекнат виц.
Така Калина Атанасова поглежда и към Родопите. Тя признава, че има кръвна връзка с планината и ние я откриваме във втория цикъл от изложбата й с платната “Безкрайна планина”, “Розова планина”, “Пееща гора”, “Миг преди дъжда”, “Село Борово”. Те се раждат след едно творческо бягство на художничката в селце в близост до прочутата местност Кормисош.
Всички работи в колекцията са белязани от особена искреност, която дължи много на една търсена ескизност, на желанието на авторката те да стоят велатурно, да звучат като акварели. Явна е и взискателността на Калина Атанасова към колорита. Често той е подчинен на една доминираща хармония. И когато това е обичаното от художничката синьо, се получават едни от най-запомнящите се работи в изложбата.
Старият град или Родопите – за пловдивската дама на четката това не е въпрос на алтернатива. Планината и градът за нея са едно цяло, което тя нарича Вечния Пловдив. И често казва пред приятели, че това е нейната слабост.
Но както се случва в добрите приказки, точно слабостта й става нейната най-голяма сила. С която успява да хване българското сърце.
Palette: An Artist Tempted the Coast with the Spirit of the Eternal Plovdiv – reference on Kalina Atanasova by Nina Lockmadzhieva. |
|
Заглавие | За Атанас Стоев.
About Atanass Stoev. |
Рубрика | Бележник | 2005 / декември |
Съдържание | ИВАН ОВЧАРОВ
“Лястовица над пътя”, Милко Божков, 1997 г.
Варна, “Галерия 8”
За него нямаше значителна и незначителна, а само нужна работа. Като писател, учител, общественик и най-вече – БЪЛГАРИН! Един от не многото примери в нашето съвремие за съхранена житейска нагласа и духовен апломб на великите българи, пред чиято памет се прекланяме на 1 ноември. Човекът, който в последните години от живота си носеше светлината на българското слово при българите в Молдова, в Приднестровието, като учител по български език и литература и, без да се затваря в удобния уют на фразата – „тук съм за малко и не ме интересува какво ще стане с вас” – изплака болката си за тези хора, откъснати в историческата си съдба от Майка България:
Ала страхувам се, че коренът ти съхне,
че твоите деца към Майката-земя
не се стремят с душата си, че тя издъхва
сред чужда реч и чужди имена, сама;
че „корен”, „вяра” и „език” са само думи,
а „българин” е като на ревера знак...
Сред този свят на подлости и страст безумна
самозабравата е най-опасен враг!
Атанас Стоев е роден на 17 март 1944 г. в с. Дойранци, Шуменска област, но живя и твори тук, във Варна. Автор на повече от 30 книги – поезия, романи, разкази и повести, преводи, на десетки сценарии. Носител на Националната награда „П.Кр.Яворов” и, както споменах, от 2001 г. до 25 април 2004 г., когато напусна този свят, бе учител в Приднестровието, в с. Паркан и преподавател в Тирасполския държавен университет „Тарас Шевченко”. Много негови ученици вече са студенти в български университети. Организира огромна спонсорска и дарителска дейност за училищата и новостроящата се църква в Паркан, съдейства за осъществяването на летувания на паркански деца във Варна. Негова е и заслугата в Парканското средно общообразователно училище №1 от учебната 2004/5 г. българският език да се изучава като задължителен предмет. Организира множество срещи и празници, посветени на древна и днешна България, на традиционните български обичаи и обреди, литературни вечери, конкурси, състезания. Завършва сценарий за документален филм („Жива вода”) за живота на хората в Паркан, от който са следните му думи: „Земният ни живот не е толкова дълговечен, но ако имаме памет за живелите преди нас, за техните дела и за вярата, с която са гледали в бъдното, животът ни ще е по-богат и по-смислен. С това усещане за атавистична връзка с българите от с. Паркан, които нито бях виждал, нито бях чувал, дойдох да работя сред тях като учител по български език и литература. Душата ми беше жадна за нови преживявания, за нови чувства, за пречистени думи, които да ми върнат сладостта на майчиния език, които те бяха съхранили от близо 200 години, когато са напуснали пределите на Майка България.”
Знаменателен е и фактът, че вече училището в Паркан, където е работил Атанас Стоев, носи неговото име.
Ето това са част от примерите, за „малките” големи дела, чрез които човек се идентифицира и като личност, и като част от голямата общност. Това е пример и за пренасянето на смисъла от историческите страници, на осъвременяване на извечни духовни същности и превръщането им в стъпала, по които да се изкачи нашето ежедневие до новата същност на съизмерването с народопсихологическите модели на големите нации. Така и книгата на Атанас Стоев “Под чужда есен” е частица от тази негова жажда да се докосне до пречистения извор на същността българска, до трагичните иронии от недоосмислеността на българската съдба. И ако другите нации, които понякога и по инерция наричаме велики, постигат вече своя исторически смисъл в открояването на центробежността на личностните си идентификации, то смисълът на нашето себедоказване е в механизмите на приобщаването към род, език, традиции и вечни ценности. Но това не е знак за изостаналост, а за поддържане на основните тонове в хармонията, наречена човешко битие. Защото, ако е вярно, че личността поставя въпросите, то ги решава общността в протяжността на времето. И ако много ни се иска да бъдем най-важни за смисъла на битието в един момент (респективно – точно сега!), не е ли по-важно да сме необходими винаги за другите като пречистващ пример на приобщаването към своята общност? Навярно това е и закодираният смисъл в стихосбирката „Под чужда есен” на Атанас Стоев. И не е задължително авторът да го е изразил в прав текст. Достатъчно е, че е натрупвал изразено осмисляне на вечните български неспокойства – за родината, майката, любовта, страданието човешко и пр. Откъдето и да ги погледнем, това не са само български теми, те са всеобщи и вечни. И страшни, когато са като дамгосани с нажежено желязо. Като във вечното горнило, където отговорите постоянно се превръщат във въпроси. Или, по думите на поета:
„Тук всеки ден ме питат „Как е Там, в родината ни Майка?”
„Там” по ли хубаво живеят или като нас се вайкат?!
„Децата имат ли си хубав ден за утре, радост свята?”
„И мисълта, че са родени Там дали ги топли, както
дедите мисълта, че ТУКА чужденци ще си останат,
додето не посеят гроб?!”
Въпроси, чийто единствен опонент и съхранител на смисъла е единосъщността. Затова лирическият говорител иска:
„да им напомня, че и ТАМ ценят доброто име,
доброто вино и приятелството старо и душата,
изстрадала скръбта и разделила с други самотата...”
Не е случайно, че думата „душа” се превръща в единствена опора, за да издържи същността българска на това постоянно превъплъщение на отговорите във въпроси.
В тази стихосбирка е обхванато цялото пространство на смисъла да бъдеш българин преди всичко. А такава е и историческата логика на себедоказването. Просто няма откъде другаде да се тръгне в осмислянето на националната ни и на чисто човешката ни съдба. И както всяка голяма тема не е нищо друго освен разтваряне в опорните постаменти на така наречените „по-малки” и тук тя се е осмислила в проблема за оскотяването на дъното при социалния аутсайдер на пазара в Кишинев:
Проклятието Божие ударило е тук!
Светът освирепял те гледа и не вижда
нищо друго в тебе,
освен ръцете ти какво държат:
банкнота
или пистолет...”;
или в привидно спокойното съзерцание на отминаващото, към което неспоменатото определение „завинаги” е само повод за ново констатиране на безкрайността на пътя:
„Не плаче тишината в мене,
животът плаче в тишина...
А под върбата, притаена,
мълчи до мен една жена!;
за да достигне до императивния глас на осъзнатата необходимост от съобщество:
Каква съдба, какъв живот усукан –
да имаш две родини, две села,
два корена в пръстта: и там, и тука,
и всеки да те вика с жал ”Ела!”.
Накрая не може да не кажем и че заглавието „Под чужда есен” някак подлъгва читателя. Защото своето и чуждото са само двете названия на изстраданото усещане за общност. За „малките” големи дела, които се усещат първо с душата. След това идва всичко останало и то е във факта, че продължават да се издават още непубликуваните стихове на Атанас Стоев от приднестровските българи. Така, както се изсичат на камък думите: „Да каже нявга народът.”
“Покрай реката”, Милко Божков, 1997 г. Варна, “Галерия 8”
Notebook: About Atanass Stoev – by Ivan Ovcharov. |
|
Заглавие | За две книги на Вера Мутафчиева
On two Vera Moutafchieva’s books |
Рубрика | Ние | 2006 / март |
Съдържание | Десислава Неделчева е родена във Варна през 1973 г. Завършва СУ “Св. Климент Охридски”. Носителка е на наградата “Златното яйце” на националния младежки конкурс за поезия “Веселин Ханчев” в Стара Загора. Издала е “Прози в края на века” – София, издателство “Триумф”, 1998
Вера Мутафчиева
Десислава Неделчева
“Разгадавайки баща си. Опит за биография на Петър Мутафчиев” излезе през 1997 г., три години преди “Бивалици”. Двете книги произвеждат странна критическа загадка – те са неимоверно трудни за рефлексия, защото изглеждат свръхмонолитни. Критическото им допускане е осмислен отказ от такова. Отвсякъде железен и цялостен, биографизмът на Вера Мутафчиева представлява ценен професионален капитал.
В някои свои части двете книги припокриват съдържанията си – бащата е предмет на първата и голяма част от втората книга, както и дъщерята. Тази бавна определеност на едното от другото е всъщност много по-сериозна, отколкото изглежда на пръв поглед, отливайки се в уж прозрачен взаимнодифинируем биографизъм. Още корицата обединява името на бащата и дъщерята в “ние”. Разликата е в двойното корично присъствие на бащата (който е не само в изписаното си име, а и в снимката). Оттук следва двойното задължение пък на дъщерята – тя ще попълни със словото си родовата форма. Биографията всъщност е конструиране на взаимносвързания родов смисъл. За двете биографични книги е немислимо А+В да не даде АВ, тоест родовата последователност е гнездото на Аз-а – предметът на “разгадаване” е именно “коя част от теб повтаря опита или кадърността на предците”(РБ*, с.3). Оттук идва формулирането на необходимостта да се прави биографията. Идентичността трябва да бъде по този важен начин заработена (звучи малко грубо, но справедливо). Ще я откриете, когато я заслужите. Тогава тя ще сте вие, а междувременно работата не бива да изостава. Човекът се разпознава чрез другия и биографията е това “чрез”.
Биографията. В началните страници на “Разгадавайки баща си” се уточняват “методите” на биографстване и специалното място на тълкувателните противоречия като ключ. “Криейки, човек се разкрива не по-слабо, отколкото ако проповядва” (РБ, с.6). Тук текстът на Вера Мутафчиева няма предвид някакво отявлено фактическо “криене”, а по-скоро има предвид скритата история. За да се види, тя трябва да бъде анализирана, “претълкувана”. Как да навлезем, къде да потърсим, за да извадим от миналото по-истинската история? Жак Лакан предлага да вземем в ръце “разгадаващия симптом – езиковата дейност” (1). Писането на Вера Мутафчиева ще бъде предмет на писането на Вера Мутафчиева, когато разгадава баща си. За многогодишното писане отговаряме, само пишейки. Бащата Петър Мутафчиев е посредник – той е причинител и причина, виновник и потърпевш. Ето едно отговорно твърдение: Петър Мутафчиев причинява писането на дъщеря си. Той от своя страна ще бъде изследван пак чрез това писане. Биографията следователно е едновременно резултат и инструмент. На същото място (с.6) в “Разгадавайки баща си” има следният въпрос: “Има ли едничък обект на биография, който би се израдвал на образа си, рисуван от другиго?” Биографът и неговият обект са веднъж завинаги сдвоени в своя род и в своето проговаряне. Речта замества с думи житейските факти. Търсят се окончателните думи за тази символизация. В случая нещата изглеждат още по-жестоки. Петър Мутафчиев умира, когато неговият настоящ биограф Вера е само на 14 години. Той си отива преди думите да го отместят символически. Оттогава той ги предизвиква за една последователна словесна символизация. Вера проговаря/прописва, вземайки думите вместо/на баща си. Така изглежда тази заместваща родова ситуация. “Да понесе и предстоящото – до смъртта си и главно след нея”(РБ, с.69). Според написаното от Вера Мутафчиева преживяното от бащата след неговата смърт е доста повече и по-обезпокоително – тук се фиксира социалното време след 9 септември 1944, когато Историята и Гласът на Бащата биват забранени. Тогава обаче се намесва и още едно обстоятелство – самата Вера влиза в бащината История тя прописва/проговаря – и Бащата продължава да събира преживявания чрез езика на дъщерята. Употребеното няколко пъти в “Разгадавайки баща си” вазовско “Линее нашто поколенье” засяга невъзможността от пълно речево заместване. Пък и едно дете винаги опитва езика на баща си, без да успее въобще да го погълне. “Опитът за биография” е поредната градивно-отчайваща стъпка от страна на дъщерята. От биографа се изисква огромна смелост и професионализъм, какъвто притежава тъкмо Вера Мутафчиева. През цялото време на четенето на двете книги наблюдавах и се учудвах на инструменталния професионалистки начин на биографстване – студен, суров, саркастичен, ироничен спрямо бащата, себе си и семейството. Очакваните пролуки от страна на носталгията и любовта се проявяваха така трудно и сдържано. Има ги, но не можеш с лека ръка да ги уличиш в чувствено разтапяне на текста по родното и семейно-идиличното. Нещо повече – Вера Мутафчиева обявява любовта за “метод” в биографията, казва: “и да не си бил влюбен в обекта на биографията, бездруго ще се влюбиш в течение на своята работа над него, загдето ти е струвал много” (РБ, с.7, курсивът - Д.Н.). Става дума за едно съществено усилие от страна на биографа-дъщеря – знакът на Бащата е уловен, уловено е празното място, липсата, която все повече се попълва, но какво има под нея/него: има само някакво изгарящо желание да се пише/говори. Това желание е силно, агресивно, стихийно. Оттук идва немското дисциплиниращо писане на Вера Мутафчиева – да озапти, да ограничи, да вкара в приетите успешни рамки своята дъщерна задълженост, да направи легален своя суров дълг, който отдавна е престанал да бъде дълг към бащата и се е превърнал в дълг към себе си. Мъртвият баща и неговият Език и История са станали задължение пред потомството, въобще пред българския народ. Още една подробност – от опит знаем, че историческата наука окрупнява личните истории, намалява индивидуалните различия, за да излее по-общите исторически форми. Биографията върши тъкмо обратното, уголемявайки личността до нейната уникалност. Какво прави историчката и писателката Вера Мутафчиева? Тя преди всичко внимава. От една страна, описва едрите кръгове на историята, от друга – кроткия анализ на всекидневието. Тя не може да избере, вършейки изкусно работата си. Тази двуединност на Езика дава една свръхлична отдаденост не просто на различния режим на разказа, а на строга последователност на научните и писателски принципи. Един от вариантите, при който личното/биографическото се пресича и доближава до общото/историческото е изработването на митическа схема на биографстване. По отношение на Вериния баща митичното изпреварва оформянето на историческата и писателската позиция на дъщерята. Вера Мутафчиева е в ситуация да се научи да бъде дъщеря на митичния Петър Мутафчиев, да не потъва в никоя от своите лични драми, защото принадлежността й към готовата форма-мит не би могла да я изхвърли отвъд очевидността на вечното и общественото. Затова справедливостта е неин основен принцип. Традицията и митът дават идентичност, която обаче отново и още по-трудно трябва да се заслужи. Поради тази “приготвена” за Вера Мутафчиева обществена форма на съзнание произлизат няколко особено ценни професионални (вероятно и лични) неща: не познавам друг така умерен писателски почерк, закръглен и малко суров, но изключително трезв и почтен. Стилът на писането е също морална категория. Той позволява едно наистина успешно и много полезно критическо отнасяне към българското социално битие, към гражданската немара. Такъв ангажиран с обществените проблеми език и стил изцяло дебатира върху традицията, която според известното определение на Т. С. Елиът зависи от “степента на историческото чувство” / “чувство за вечното или чувство за преходното, както и чувство за двете заедно” (2).
Социалното и Историята. След смъртта на бащата дъщерята вече се е престрашила, сдобивайки се с бащините оръжия (и в буквален смисъл, когато Вера, скоро след погребението на баща си тайно взема ключа за “татковия кабинет” в сградата на Софийския университет, прониква призори в него и “открадва” от “средното чекмедже на бюрото барабанлията и валтера” на баща си, които укрива в продължение на доста години). През онази ранна сутрин в кабинета на Петър Мутафчиев се случва още нещо важно: Вера осъзнава, че очертанията на писалището на баща й поръбват всъщност собственото й минало. “Тук завършва то.” След този момент на остра лишеност спрямо бащата миналото ще започне да възниква, да бъде продължавано, конструирано. Може би тъкмо в този момент на липса (от една страна) и на радост поради олекотяване от бащиното бреме (от друга) се раждат тези мемоари. Миналото започва да се мемоаризира още след смъртта на бащата. Защо толкова години по-късно миналото е описано и публикувано? Естествено заради отпадането на социалната забрана върху името на бащата. Има обаче и една по-основателна причина – заради заплахата от изчезване на особено важен пласт от колективната памет. В “Културната памет” Ян Асман дава праг от 40 години за съществуване на живия спомен. Това е и едно от основанията за написването на книгата на Асман: “Днес достига своя край нещо, което ни засяга много силно в личен и екзистенциален план. Едно поколение от очевидци на най-тежките престъпления в човешката история си отива (…) и формите на културна памет се превръщат в проблем”(3). Съществена и тънка е границата между личната биографична история, родовия спомен и общата историческа парадигма. Как върху крехкото тяло на тази граница се разполага писането на Вера Мутафчиева? Къде свършва автобиографията и къде започва историята, в кой момент кое поражда и образува това преминаване? В нашия случай е валидна амбивалентността на символите, припокриваща Бащата с Историята. “Случваше се нерядко при ново запознанство допреди час непознатият да рече заговорнически: аз пазя Историята на баща ви” (РБ, с.159). Малката (лична) история или голямата („История на българския народ”) на Петър Мутафчиев е предмет на тайното забранено съхраняване? Коя от бащините истории е повече история на дъщерята? Според вече цитирания Ян Асман, “там, където миналото вече не може да се помни, т.е. да се преживява, започва историята (…) Територията на историка започва там, където миналото вече не се обитава от колективната памет на живи групи” (4). За Вера Мутафчиева е твърде важна уговорката, че тя описва преди всичко не своя живот и този на Петър Мутафчиев, а “поколението му навред из Европа. Знайно е: никой не може да бъде изследван, ако го изолираме от време и място – това се старая да не допусна” (РБ, с.77). По този начин в двете книги навлизат подробни описания, напомнящи пътните разкази от “Белия свят”, на Боженци и Габрово, на поминъка, на “насилственото” женене и секса на тогавашните българи, на патриархалността и социалните възгледи, на договарянето на прислугата в София на Солни пазар… Едно от големите писателски и етични постижения в тези книги са тъкмо социалноантропологичните разрези на обществените стопански и политически процеси. Има широки коментари на т.нар. буржоазна опозиция, на събитията около бомбардировките над София (които напомнят описанията на бомбардировките от „Американски речник” на Дубравка Угрешич), на бригадирското движение и дошлия комунистически режим. Върху цялата панорама на историческите събития преди и след септември 1944 г. са насложени освен личните истории на бащиния Мутафчиев и майчиния Трифонов род и други лични трагики – на шестчленното еврейско семейство на фройлан Сабине, умъртвено в пещите на лагерите на смъртта, на учителката по френски мадмоазел Дебийо и т.н. Винаги със специален акцент в двете книги са пасажите, отнасящи се до моралния и професионалния статут на българската интелигенция. Тук критиката на социалните нрави, на манталитета и традицията са сурово-изящни. И много полезни. Извънредно гражданска е моралната позиция на писателката в мотива: “последните поколения не знаят”. В книгите има дори автоцензурен упрек заради егоизма на личната история и спестяването на „фона”. „Оттук нататък повествуванието ще има фон” (БИВ, с.149). Можем отделно да изследваме трансформациите на паметта – как личното и семейното у Вера Мутафчиева се отлива често в по-строгата форма на институционалната историческа памет.
Бележки:
* Навсякъде в текста книгата “Разгадавайки баща си. Опит за биография на Петър Мутафчиев” е отбелязана с РБ, а “Бивалици” - с БИВ.
1. Ален Вание, Лакан, ЛИК, С., 2000, с. 23
2. Т. С. Елиът, Традиция и индивидуален талант, “Г. Бакалов”, В., 1980, с. 36
3. Ян Асман, Културната памет, “Планета-3”, 2001, с. 11
4. Пак там, с. 42/43
On two Vera Moutafchieva’s books – by Dessislava Nedelcheva. |
|
Заглавие | За диалога “признати” – “непознати” в българската литература.
For the dialogue “renowned”– “unknown” in the Bulgarian literature. |
Рубрика | Фрагменти | 2005 / септември |
Съдържание | ВЛАДИМИР ЯНЕВ
Проблемът за признатите и непознатите автори е интригуващ. Интересни са и въпросите около институционализацията на творческата личност – защо е станало митологизирането й, как се е превърнало в знаков фактор на общественото битие; какви потребности се удовлетворяват по този начин; какъв е режимът на работа на митологизиращите механизми. Във връзка с това в една своя статия зададох серия от въпроси, свързани със съществуването на музеите: кои и какви личности могат да разчитат на “истински” Музей; как Музеят, създаден от митологични механизми, си донабавя нови митологии; как се влиза в Музея – с вече намерени отговори или с питания... В общи линии разсъжденията ми водят към следното разбиране за модерната задача на Музея – да се върви от обикновена репродукция към продуктивност. В такъв случай функцията на Музея не е да ретушира, а да разкрива горещите виртуални точки на живот и произведения, да ги свързва с определени образи, да формулира “неписания смисъл на текста”. Изводът ми е, че Музеят (имам предвид литературният, но смея да предположа, че се отнася за различните видове “музейони”) би трябвало не да регламентира един-единствен смисъл, а да предлага свободна игра на активните интерпретации – изисквания, характеризиращи тезите на деконструктивистите. Само така литературният текст би могъл да се впише в по-широките пространства на общокултурния. В него полемично се включват политически, естетични и етични, религиоподобни и пр. дискурси, които, взети заедно, образуват глобалния социално диалогизиращ “текст”.
Всъщност Музеят е една от характерните конкретизации на успеха, на значимото място на постигналия го в историята и в съвременността, на влизането на съответната творческа личност в канона. (Специално за литературния канон Владимир Трендафилов дава следната формулировка: “утвърдена в рамките на дадено историческо време и/или географско пространство селекция от произведения.” ) “Канонизираните” автори и творби – някогашни и днешни – привличат под една или друга форма и по различни поводи сравнително интензивно внимание, което естествено има свои върхове и спадове. Значително по-различна е участта на онези неуспели писатели, за които Марк Твен твърди, че по правило са по-талантливи от признатите. Това за правилото великият хуморист го е казал иронично, ала съставянето на антология с недостатъчно известни и със съвсем неизвестни талантливи автори изглежда интригуващо и достойно дело.
Такава антология бих озаглавил “Ь”, подканвайки прогресивно намаляващите читатели на българската литература: “Да четем “Ер малките” – “големите /п/Ерове” са достатъчно известни, за да бъдат интересни!” Разбира се, подобна подкана съдържа в себе си огромна доза провокативност, а е и програмно неизпълнима. (Тук традиционната институционална консервативност и още по-традиционната читателска пасивност поставят трудно преодолими прегради.) Въпреки това съставям за себе си подобна антология, която не предвиждам скоро да види бял свят – не поради страха от възражения, а от ужаса, че ще възбудя пълчищата графоманстващи, по стар народен обичай въобразяващи си, че тям принадлежи бъдещето. В този смисъл си припомням едно ранно стихотворение на Любомир Левчев (типичен съвременен “голям Ер”, толкова силно желаещ и действащ да е медиен вместо медиум, че неизбежно се смалява под равнището на таланта си). В “Тайна любов” става дума за скулптури, захвърлени в заден двор от собствените си ваятели. Сред тях се извисява гласът на един смачкан цинков варел за боклук, въобразил си, че и той е произведение на изкуството: “Братя! // ще дойде ден // и нас ще ни признаят! // За прошка ще ни молят, // братя!…” Иронията на признатия Левчев е ясна.
Ала не е толкова ясна съдбата на автори, които някога и днес поради различни причини – от чисто битово-териториални (примерно, защото съзнателно са предпочели да са далече от Централните хали на литературата) до екзистенциално-културни (да кажем – негероичен и лишен от външна активност живот; привързаност към поетика и идеи, звучащи или твърде анахронично, или прекомерно авангардно на съвременниците им; тривиална липса на късмет), не се вписват в канона и си остават маргинални. Такива автори май ще си остават “цинкови варели”, за които ще нехае всеки нов попарт.
За тяхно и за мое съжаление ще кажа нещо твърде жестоко: едва ли има някаква надежда талантливият неудачник да бъде припознат като значим творец след време. Почти никаква надежда няма! Прав е Леонид Леонов, чието творчество никога не ме е впечатлявало: “Известността идва и си отива, а неизвестността остава.” (И какво от това?! Пастернак е постулирал: “Да си прочут е некрасиво!”)
За славата зловещо постигнатият от нея Яворов е отбелязал, че е “обидна и жестока глума”. Прав е Василий Розанов: “Сатаната е съблазнил папата с власт, а литературата – със слава!” И колко точна е Емили Дикинсън: “Ако славата ми принадлежи, тя не ще ме избегне, а ако не – защо да ставам смешна в очите на кучето си?” Почти напълно неизвестната приживе поетеса е написала нещо подобно в стихове:
Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден своето име -
пред възхитена локва.
Въобще – мисълта за славата и безсмъртието ни прави отвратително и нетворчески самотни. Няма смисъл да се делят лаврите – самото лаврово дърво днес е изсъхнало, дафиновият лист е банална подправка и нищо повече. “Успехите ни унижават”, споделя Рилке. Струва ли си тогава да отдаваме някакво особено значение на възклицания от рода на: “Литературата не е селско гробище, а пантеон”? Какво ще струва пантеонът без селското гробище?!
Не разбирам работата на изследователя като балсамиране на литературните фараони и поддържане на благоговейната температура в Музея или Пантеона. Звучи отблъскващо, но изследователят е ексхуматор. По-скоро ексхуматор, отколкото препаратор... Този изследовател би могъл да изрече: “Искам извадени от пантеоните всички мумии! Искам изровени от гробовете им всички погребани! Искам ги живи, живи, живи...За да споря с тях. Да ме оспорват!”
Оспорване предполага и предположението, че “голямата” литература може да се прочете чрез “малките” автори, извадени извън маргиналните пространства. Наистина често извежданите извън скобите на класическия литературноисторически наратив имат в какво да ни въведат. Разбира се, предполагаемо е и възмутеното: “Защо ни занимавате с подробности от пейзажа? И без това авторите са толкова много?!” Но едва ли подобни реакции ще са напълно справедливи!
Нека в тази връзка не напрягаме слух по посока на силогистичните нашепвания, според които маргиналното е толкова център спрямо едно, колкото центърът – маргинален спрямо друго. Попътно припомняйки традиционната и постмодернистичната критика на центристките идеи, ще подхвърля нерискуващото твърдение, че онова, което не е и няма шанс да бъде класика, притежава определени ценности. Една от тях е способността му да откроява (понякога доста релефно) ценностите на класическото и каноничното, а и да активира чрез наличието си съществени постижения. “Малкият” автор (латинското auctor – “победител”, “увеличител”) има своите победи, увеличаващи и надаряващи с допълнителни, а понякога и с определено оригинални значения литературната територия. Никой auctor не е достатъчно малък, за да не бъде подложен на разпит от (из)следователя. Никоя литература не е достатъчно голяма, за да не проговори чрез него. По този начин тя ще каже нещо и неща по-различни от познатите и установените.
Афористичната претенциозност на последния пасаж изпълва с подозрението, че с неподходящ апломб се повтарят достатъчно известни идеи. Твърденията за литературната история като история на шедьоврите, които единствено заслужава да бъдат привиквани на перманентни научни сесии, за да изказват новите си знания-значения, са възбуждали критика винаги. При това опонентите на “елитаристите” или “феноменологистите” също са достигали до крайности. Едва ли ще се въздържим от хапливо репликиране спрямо Лансон например, който обявява, че за литературния историк най-репрезентативни са средните литературни факти. И все пак “средните” или “малките” произведения понякога са и средищни, и достатъчно големи. Те трябва да бъдат познати на новото време, ако то желае да прочете предхождащо-съдържащите се в него времена. Подобно желание е задължение на специалистите.
Воден от такова съзнание, убеден в обозримостта и актуалността на българското литературно наследство, с охота приемам разбирането на Михаил Неделчев, че с “криворазбраната елитарност в литературноисторическото мислене се унищожава живата диалектика в литературния процес; той се обеднява, престава да бъде множествен, подвижен, пълноводен.” И откровено ще добавя, че ми е чужда “шопенхауеристиката”, признаваща в изкуството единствено гения-творец, а в морала – аскета-творец. По-скъпа ми е мисълта на Пол Валери, че в бъдещето се влиза гърбом, тоест с очи към миналото. Колкото по-зорък е погледът ни към различните творци на това минало, толкова повече ще виждаме около себе си и пред себе си. Виждайки “малките” автори и разпитвайки ги, ще видим и ще чуем повече и по-различни неща от литературата.
Продължавайки размишленията си в тази, но и в малко по-различна посока, нека отбележа, че днешното не е само следствие от вчерашното, но и причина за него. Знайно е още от Т. С. Елиът – “миналото трябва да се изменя от настоящето, точно както настоящето се направлява от миналото”. Йордан Радичков обяснява Светослав Минков или Чудомир не по-малко отколкото те – Радичков. Затова са съмнителни литературноисторическите интерпретации, при които обикновената каузалност поражда антиестетически историзъм, боравещ с телеологически инструментариум. Детерминистичните абсолютизации често (дали не и по принцип?!) отвеждат към разбирания и убеждения за подчинената и второстепенна функция на “надстройката” спрямо “базата”. Това пък представя художествените творби като илюстрации на много по-важни от тях и определящи същността и характера им основни, целеполагащи и т. н. социално-политически движения. Опасно е да надаряваме литературния процес с извънположени му цели – предупреждаваше Боян Ничев, очевидно признаващ постановката на Бахтин, че литературата “не може да се изучава извън цялостния контекст на културата /.../ и непосредствено (през главата на културата) да се съотнася със социално-икономическите и други фактори. Литературният процес е неотнимаема част от културния процес”.
Създадените някога художествени ценности са органична част от общокултурната процесуалност. Те битуват с актуализирани и направо драстично динамизирани значения и днес (това е и смисълът на ценностите, ако са действително такива!). С дейността си литературният изследовател и подкрепя, и разколебава йерархическата съподчинителност на тези ценности. Друг е въпросът за мотивите на този изследовател. Друг е и въпросът, че абсолютна аксиологическа скала не е съществувала и никога няма да съществува.
Сериозната литературноисторическа дейност така или иначе довежда до представата, че литературното минало е Гордиев възел, който не може да се разплете докрай, но не трябва и да се разсича. Възлите се разплитат, за да се изплетат от тях нови – в това е и обречеността, и радостта на литературните занимания. Тук веднага могат да се чуят обвинения в безпринципен релативизъм, а възниква и въпросът за морала. Обвиненията ще подмина с кроткото отбелязване, че самата природа на изследвания обект (художествената литература) е доволно релативистична, а това не може да не се отрази и върху изследването.
А на евентуалните етични инвективи може да се отговори така например – “литературата се поддава на структуриране в различни планове и на различни нива.” С други думи – въпрос на морал и на литературоведска почтеност е именно “инициативата на възприемащия” да влага в произведения и процеси “различна преднамереност” . (По-късно Ролан Барт ще повтори по своему току-що цитирания Ян Мукаржовски, за да изрече афористично убеждението си, че текстът не е притежател, а производител на смисъл.) Литературният историк и критик трябва да разширява територията на добрата литература, да представя литературната история като истории, не чрез дихотомии, като някакви двуборства, а като многобой.
Обаче какво да разбираме под добра литература? По този повод ще си позволя да разкажа анекдот:
Старият равин събрал съселяните си и им казал:
- Аз не мога да бъда ваш пастир. Аз не знам какво е животът. Напускам селото, за да потърся отговор на този въпрос. Ако го намеря, ще се върна.
Сбогувал се и тръгнал по широкия свят. След седем години се завърнал. Събрало се селото.
- Е, рави, научи ли какво е животът?
- Научих.
- И какво е?
- Амиии животът е река!
- Как така река? – запитали едни.
- Защо река? – запитали други.
- Каква река? – запитали трети.
А равинът помълчал, пък казал:
- Имате право! Може и да не е река...
И отново поел по пътя извън селото.
Нещо подобно става и с литературоведа. Той не знае съвършено точно какво е литературата, а още по-малко - какво е добрата литература. Неговата специалност е да не разбира – казал го е още Шкловски. От съзнанието за неразбиране може би започва някакво друго разбиране. По-точно – приемане, че литературата е противоречива и... Но по-добре да предоставя думата на Никола Георгиев: “Противоречията в литературата са смислообразуващ фактор, те не са последен бряг, а устие към морето на нови значения. Ако приемем, че е така, че общомисловните противоречия се развихрят в литературата както никъде другаде, не е изненада, че в нея намираме силно изострени противоречия между единично и общо, индивидуално и непознаваемо.”
Противоречията в литературата именно затова не трябва да се заличават, а да се подхващат, разгръщат и да им се търси някакво – никога не крайно! – обяснение. И така – ако река, че литературата е река, всеки би следвало да запита: “как”, “защо”, “каква”!? Според силите си аз се опитвам да отговарям на въпросите, твърде често напускайки “селото”, което иска еднозначни отговори. И което е в правото си да има право.
“Селото” обаче не само иска да има “канон”, а и “канонично” отношение към канона. “Селото” не ще истории за малки и големи, а КАНОН – само избрани, свръхценни творби. Ние обаче сме отдавна урбанизирани, а отскоро и постмодернизирани. Това при всички случаи означава, че разполагаме с по-богат, твърде често – провокативно богат набор от възможности.
Този набор няма почти нищо общо с представата за еволюционна селекция, осъществявана от някакъв плавен литературен развой. Затова и го привличат особените, “революционни моменти” – да речем, “младите” и “старите” на д-р Кръстев; “мъртвата”, според Гео Милев, Фурнаджиев, Далчев поезия на символизма; ситуацията през 50-те години, когато се прави радикален опит за деканонизация (по разбираеми причини и принципи) на българската литература.
Аз обаче не бих искал да говоря за малко-много утвърдените и за похвалната традиция към класиците да се подхожда от разнородни позиции, с различни интерпретативни техники, разкриващи и актуализиращи различни “горещи” точки и проблематичности на творбите им. Интересува ме естествено защо активно се усвоява Елин Пелин (без ни най-малки съмнения в стойността на творчеството му), а се попритулва Михалаки Георгиев (по принцип регионализиран и маргинализиран), защо Вен. Тин. не се познава и от божем специалистите, защо Ник. Вас. Ракитин и Иван Хаджихристов традиционно се представят като епигони – на Вазов, на символистите. По-интересен ми е обаче въпросът с “постканона”, с опитите да се натрапи нова таблица за ранговете, при което се извършва прост акт на некоректна субституция. Заменянето се извършва въз основа на елементарното, и то доста елементарното изискване “последните” да станат “първи”. Изглежда справедливо, а не е! Глупаво е да изтласкаш Любомир Левчев, за да поставиш на мястото му Константин Павлов – голям “ер малък” с всичките етични и естетически достойнства на доброволния аутсайдер, на тоталния опозиционер. Глупаво е да зачеркнеш поколенията от края на 60-те и началото на 70-те години, за да провъзгласиш “постмодерната революция”, фаворизирайки автори, които далеч не са показали творческото си надмощие над предходниците. Абсолютно несправедливо е непознаването на автори, чиято стойност не би се разпознала чрез поставянето им в центъра. Те пребивават с истинските си достойнства извън него – там се осъществява и отстоява тяхното различие. Не става въпрос за несъизмеримостта им с канонизираните автори, с тенденциите на настоящето, а за независимостта на таланта им от познатия естетически камертон. Такъв поет е например известният в литературните среди Биньо Иванов, такъв е съвсем малко познатият Петър Атанасов. (Уви, двамата не са между живите.)
А междувременно времето е наистина “между”, междувремие е, но безбрежно междувремие. Самата литература и култура (в по-тесния смисъл) се маргинализират, самите творци (някогашни и днешни) се изтласкват в периферията на общественото внимание. Не казвам добро или лошо е това. Но не смятам, че е безнадеждно лошо или нелогично. Да припомня автора на “Обломов” Иван Гончаров: “Да осъдиш тълпата да гледа на света и образите през призмата на изкуството и да се отдава послушно на ръководството на художниците, макар и те да са истински творци, означава да обречеш обществото на вечно юношество”.
Жреци и пророци в литературата вече няма (има, разбира се, Стефан Цанев, Юлиян Вучков и тем подобни), а в известен поне смисъл новата позиция на художника е тази на юродивия. Още през 1918 Николай Бердяев в “Кризата на изкуството” отбелязва, че времето е кризисно за изкуството въобще, че са налице “най-дълбоките сътресения на хилядолетните му основи” и че “помлъкна старият идеал на класически прекрасното изкуство и се чувства, че няма връщане към неговите образи”.
И преди философа Достоевски говори за идеала на Мадоната и идеала Гоморски. Днес Мадона е певица, а содомо-гоморците… Но да не отваряме дума за тях. Така или иначе – идеал на новото изкуство са не хармоничните в съвършенството си Фидий и Праксител, а циклопските фигури с тяхната странна незавършеност и неоформеност. Ритмичната отелесеност на попмузиката изземва звуковото пространство на класическата хармония. Отношението към живота и изкуството е принципно амбивалентно, рожба на етичен и естетически релативизъм, които добрата стара “калрокагатистика” с нейната морална императивност не може да приеме. В това е нейната сила, но и нейната “антипостмодернистична” трагедия.
Позицията на “маргиналните” автори, които не търсят евтина популярност, е с важни естетически и етични потенции. Въпросът е не периферията да става център, да излъчва монологични послания, а да се осъзнава функцията й на граница в аполинеровския смисъл. Нека припомня, че в “Червенокосата красавица” на френския поет се изисква внимание към онези, “които се сражават на границата с безграничното”. Оттук идва и немегаломанската позиция на периферното и маргиналното, което не е инвективно, изпълнено с разрушителни централизиращи амбиции да поучава, наставлява, ръководи. Административните класици от недалечното минало и телекласиците от рекламното настояще можеха и могат да разчитат единствено да са временно канонизирани монологисти. Въпросът обаче е не да си солист на инструмент, създаден от друг, да прекомбинираш звуци, а да изобретиш своя музика. По-точно – свой инструмент!
Всичко това изказвам без какъвто и да е поклон спрямо славните традиции и настоящето на литературното “сиромахомилство”. Възхищавам се от доста признати и непознати български писатели, но не съжалявам никого – литературното посвещение е само по себе си трагически избор, най-малкото поради факта, че Словото е у Бога, а творецът взема, че му го открадва. Този негов първороден грях определя участта, която доброволно си е избрал. Той няма да победи Словото, то винаги ще се окаже по-силно от него (“Уби ме преяка реч”, признава самоубилият се сръбски поет Бранко Милкович), но след като е негово Слово няма как да не предизвика отглас.
Това патетично привикване на романтични представи може да бъде “снизено” в сумирани изводи и предположения от подобен род:
- В литературата ни е имало и има централни и периферни автори, като не винаги талантът и постиженията на част от първите превъзхождат тези на вторите;
- Литературните историци и критици имат професионалното задължение да познават и осветляват колкото е възможно по-големи сектори от литературните пространства, установявайки диалогичните пресечни точки между “големи” и “малки”;
- “Валенциите” (рецептивните способности) на вписаните в “менделеевата таблица” на литературата ни автори и произведения не са нещо константно, а в същата тази “таблица” има множество “празни квадратчета”, чието попълване е наложително, без да се зачертават нихилистично съществуващите;
- Съществуват “изначално маргинални” автори, чието поставяне в централни зони (опитите за популяризирането и институционализирането им) само би разрушило тяхната специфичност и вероятната им “извечна граничност”;
- Диалогичното напрежение между “голямо” и “малко”, между “център” и “периферия” е реално съществуващо и е в основата на протичането на литературното електричество;
- Митологизиращите механизми на литературните възприятия са в синхрон с поредица демитологизиращи дейности, проблематизиращи и в крайна сметка отстояващи литературното присъствие в културните и социалните пространства.
Fragments: For the dialogue “renowned” – “unknown” in the Bulgarian literature – by Vladimir Yanev. |
|
Заглавие | За писателския труд от Мечислав Яструн.
About writer’s labor– by Mieczislav Jastrun. |
Рубрика | Есе | 2006 / януари |
Съдържание | МЕЧИСЛАВ ЯСТРУН
Случва се трудът на писателя да даде и сладки плодове, но работата, с която се захваща един поет, белетрист или драматург, не е нито лесна, нито сладка. За това е писано много и не винаги с еднакъв успех, но не толкова, че връщането към този въпрос да е съвсем излишно.
По различен начин, с различни усилия изграждат своите образи писателите — познаваме автори, които са повече или по-малко галеници на съдбата, но и автори - мъченици на своето изкуство, които с всеотдайност и себеотрицание се подлагат на доброволни страдания в името на съвършенството.
Но каквото и да се говори, независимо от организацията на творческия процес, сигурно е едно: за да създаде своето произведение, артистът трябва да съсредоточи всичките си сили в работата, да се посвети изцяло на служба на изкуството. Горко на онези, които се опитват да му отдадат половината си сърце.
Какво друго е бил животът на Балзак, ако не живот на лунатик? И това противоречие между дълбокия реализъм на изображението и призрачността на виденията, изсмукали всичките сили на Балзак-човека, придава непреходен блясък на неговите творби.
Флобер с маниакално в очите на непосветените упорство се стремеше към ритмични повторения дори на отдалечени думи, изящната и трудна игра на интелекта привличаше френските поети от последния период.
Поетите на латинския свят, на класическата култура, а дори и на нашето време, не са се отдалечили много от суровото отношение към своя занаят, от дисциплината, издигната от Хораций до висотата на морална норма, на която са се подчинявали Расин, Лафонтен, Мицкевич и Гьоте.
В своята работа артистът прилича на алхимик и математик едновременно, а на всичко отгоре трябва да бъде надарен и с невинното търпение на децата и хищните животни.
Житията на полските творци — книги, още ненаписани, защото, за да се каже в тях цялата истина без онова поръсване със захар, присъщо на историците на изкуството и литературата, и без онази непрекъсната, благочестива, а всъщност толкова неморална загриженост за „бодростта на духа”, трябва немалка смелост — биха били книги за нашата тежка участ и за неблагодарността, която твърде често бива сестра на нещастието.
Трябва ли да напомняме за Геримски1, за неговата трудна и жестока борба, или за Норвид, чието творчество бе изопачено и смачкано от късогледството и тесногръдието на критиката. Не случайно Норвид насочва безмилостната си ирония към онези автори, чиито шедьоври уж „чакат само живот да им се вдъхне”, като противопоставя на техните празни залъгалки, жертвуващи „двадесет години слава” за „ден един щастлив”, труда на Вергилий:
Той! Даде двадесет години труд за този ден —
един-единствен ден на сътворение!2
И днес се чете с вълнение жалбата на Словацки, в която звучи гласът на цялото полско изкуство: „Каквото и да е, но съвестта ми казва, че осем години съм работил без никакво поощрение за този народ, сред който и обожанието, и равнодушието се разпространяват като епидемия... Осем години всяка минута от живота си съм изтръгвал от развлеченията, от стремежа си към лично щастие.”
В тези думи няма преувеличение. За да постигнеш дори малко в изкуството, трябва да се откажеш от всякакъв „стремеж към лично щастие, неведнъж дори ще бъдеш принуден да вървиш срещу него.
Фактите от живота на някои велики писатели са потънали някъде в глъбините на времето - онова, което знаем за тях, е почерпано единствено от произведенията им. Но нашето любопитство, макар и разбираемо, всъщност е безсмислено. Какъв би могъл да бъде животът на Шекспир, след като го е разделил между героите на своите драми толкова щедро, че всеки от тях е достоен за монография?
Животът на първия срещнат минувач, ограничен от времето и пространството на нашата или на друга епоха, положително е по-интересен от съдбата на артиста, изтласкана в сянка от собственото му изкуство. Много от нас, вместо да опознаят в дълбочина създаденото от артиста, се ровят в неговата биография, сякаш тя би могла да бъде по-богата от творбите му.
Когато четем популярните „vies romancees”3 на такива писатели като Байрон и Шели, не можем да определим какво ни изненадва повече — бедността на живота, сравнен с литературното произведение, или безпомощността на автора на биографични романи. Това е несправедливо. Подобни произведения са предварително осъдени на несъвършенство. Никой, дори най-добре написаният биографичен роман, няма да ни каже толкова за Леонардо да Винчи, колкото един поглед към лицето на неговата света Анна4 .
В крайностите, в изкуствената и дразнеща пищност, с която са се ограждали някои божи служители по време на романтизма, в разточителството на фасадни жестове у символистите има частица действителна необходимост, само че лошо реализирана в случая.
Те са постъпвали като онзи читател, който разпростира възхищението си от творбата на любимия поет върху живота му, прехвърля интереса си към тайнството на творчеството върху биографията. Така и онези, за които не е достатъчно внушението на самото произведение, се опитват още преди физическата си смърт да превърнат собствения си живот - често беден и крехък — в „божествена поема”.
В същото време пътищата на техния живот са белязани от мастилени петна, от безкрайни, непрекъснато измъчващи ги поправки, от „варианти на текста” (погледнете ръкописите на Мицкевич или Словацки!). Не лютнята е била тяхното оръдие, а скрибуцащото гъше перо. Всеки писател (с изключение на вдъхновените графомани, на които всичко им върви като по вода) знае какво означават тези варианти и промени на текста, помествани в бележките към произведенията на класиците. Някога те не са били класици - живеели са, били са хора, измъчвани от хиляди терзания и безпокойства. Когато стихът не им е „вървял”, както казва един мой приятел, са задрасквали, преработвали са многократно, „за да назоват нещата с най-точните им имена”. Всяко от тях трябва да се извлече от ума, да се пренесе на върха на перото, трябва да се трепери над блясъка, който идва с първата, внезапно появила се поетическа мисъл.
Но това все още не е всичко, защото същата прекрасна мисъл ще се окаже - не веднага, а след час, понякога и след седмица или месец - фалшива красота, от която трябва да се откажеш и да търсиш друга, истинска. А се случва и - както пише Словацки - буквите да откъснат „дъгата” от мисълта и онова, на което си посветил часове, да се окаже жалка халтура. Една видна полска писателка, която трябва да напише шест страници, за да запази една от тях, е пример за творческа взискателност, но същевременно и за онази мъка, без която е невъзможно да се роди нещо красиво.
Тувим беше писал за мъките на преводача на поезия, Хайне е поправял и преработвал многократно, сигурно не по-малко от Хораций, своите въздушни, почти прозрачни строфи.
Колко необременено с други грижи време е необходимо на писателя не само за едно голямо по обем произведение, а дори за няколко кратки лирични стихотворения, които да го надживеят?
Знаем, че Балзак е спускал котва в дома си за цели месеци, заключвал е вратата от кредиторите и на запалена лампа през деня, при затъмнени прозорци, е писал своята „Човешка комедия”.
А как трябва да е работил Шекспир? Ами Толстой, чиито безбройни страници са преписвани с изумителна всеотдайност от жена му? Най-голямата загадка за мен е кога и как е успял да напише своите поеми, трагедии, стихове и прекрасни писма слабият и болен, починал на четиридесет години Словацки? Дори само преписването на творбите му, и то със старателния почерк, който виждаме в останалите след поета ръкописи, предполага огромно усилие. Говори се, че Словацки е пишел леко, той сам се е хвалел с гладкото си и бързо перо - това да, но вариантите на текста безмилостно издават истината за мъките на творчеството, на които е бил жертва и той.
В „Пътуване на изток” Словацки споделя шеговито за своята писателска работа:
От писането пръстите ми все са черни,
а в погледа все трепка поетичен пламък —
и все по-често отгатват в мен поета
не тези, що четат, а тези, дето виждат.5
Валери не е пестял времето за своята оскъдна проза и стихове, Ередиа6 за целия си живот е написал сто сонета, нашият Семп Шажински7 е оставил няколко сонета, които му осигуряват безсмъртие в литературата и имат по-голяма тежест от многотомното наследство на някои не толкова щастливи или не толкова съзнателни в работата си писатели.
********
Ярък пример за неразбиране на принципите и целите на литературата е непрекъснатото й смесване с публицистиката и журналистиката. Ако се стремим да сближим писателя с обществото, да го направим съпричастен на историята, то не е, за да го накараме да пише агитационни стихотворенийца и програмни романи. Ако държим, изграждайки си възможно най-съвременен и прогресивен мироглед, писателят да преодолее притеглянето на тъмните митове и суеверия на своята социална класа, това не е за да го накараме, след като е опознал новия живот и е разбрал диалектиката на историята, непременно да се откаже от писателското изкуство в името на някаква нетърпяща отлагане дейност, често чужда на неговата психологическа нагласа.
Задачата на писателя е да създава културни ценности, които да останат такива и след време. Артистът работи с много по-траен материал от журналиста, работника от пропагандата, агитатора, политическия деец.
Писателят хуманист трябва да има контакт с живата съвременност, но не е задължително това общуване да протича в сферата, в която действат агитаторът, отговорникът на работнически клуб или лекторът.
Не бива също така да се забравя, че често за кристализирането на творческия замисъл човекът на изкуството се нуждае от самота. Няма нищо страшно, ако в резултат на тази кристализация се получи „неприложимо” за момента произведение.
Това не означава, че подкрепяме чужди на нашата съвременност художествени идеи, идеи отживели, лежащи встрани от пътя, който в дадената обществено-политическа система е пътят на прогреса. Артист или учен, който днес търси философския камък, открит в друга епоха, няма да постигне истински резултати. Гьоте имаше право, когато се присмиваше на „духа на времето”, измислен от педанти и професори, но самият той бе писател с рядко срещано чувство за съвременност. Връщайки се към по-близко време, няма да бъде излишно да припомним аналогията между днешните търсения на полските писатели и тенденциите във френската литература. След като разделящият ни пръстен на войната бе разкъсан, сходствата изпъкнаха съвсем ясно.
Това именно е раждащият се едновременно на различни места и независимо дух на времето. Нека се научим да различаваме в неговия хор истинските гласове. Писателският труд не бива нито да се подценява, нито да се присажда в други области. Политическите дейци често заприличват на онези, които в благородния си ентусиазъм изливат от коритото заедно с водата и детето. Не всеки от тях има задълбочено разбиране за литературата. Често далечните цели убягват от погледа им в името на близките, липсва им търпението, което изискват „песните”; те, както е известно, „зреят дълго”.
Спорът между човека на бързото действие, енергочовека8, и човека, чиято стихия е мисълта, мечтата и красивото, не е от вчера. В нашата история той се подновява с всяко ново поколение. Мицкевич не го разреши в полза на писаната поезия. Но това е особен, неповторим случай, рожба на изключителни условия.
Винаги чувствителният Норвид определи този спор - несъмнено резултат от историческите условия, но от това не по-малко гибелен за нашата култура - в лапидарното стихотворение „Роден език”:
Не мечът, не щитът езика бранят,
а шедьоврите!
Тук лесно можем да бъдем изненадани с въпроса: „А къде са вашите шедьоври?”
Отговор: шедьоврите не се раждат всеки ден. Пребройте големите творби - колко са те в продължение на няколко века от историята на нашата литература? Раждането на шедьовър може да се ускори чрез повишаване на общото културно ниво. Нашата литература винаги е гравитирала между изключителния блясък и една твърде посредствена сивота. Липсвали са ни повече на брой добри, написани с дълбоко познаване на занаята, произведения.
Това състояние не е естествено. Решаването на този проблем в много по-голяма степен, отколкото може да ни се стори на пръв поглед, зависи от интензивността на работата върху произведението и от вложеното в него време.
Нека писателите работят в областта на своето изкуство!
Превод Катя Митова
1 Александър Геримски (1850—1901) — полски живописец. — Б. пр.
2 Из стихотворението „Боговете и човекът”. — Б. пр.
3 Романизирани биографии (фр.). — Б. пр.4 От картината „Дева Мария с Младенеца и св. Анна” (1508 - 1510). — Б. пр.
5 Прев. Първан Стефанов. — Б. пр.
6 Жозе Мария де Ередиа (1842—1905) — френски поет-парнасист, член на Френската академия. — Б. пр.
7 Миколай Семп Шажински (ок. 1550—1581) —полски поет, в чиито стихове се преплитат ренесансови и барокови елементи. — Б. пр.
8 Епегитеп (от гръцки) е характерен за Норвид неологизъм.— Б. пр.
|
|
Заглавие | За поезията на Венета Мандева
On the poetry of Veneta Mandeva |
Рубрика | Поезия | 2006 / юли |
Съдържание |
(На 27 юни тя щеше да навърши 60 години)
Венета МАНДЕВА
МЪЛЧАНИЕ
И Господ от свода, през гъстия дим
гледаше на всичко тих, невъзмутим.
Иван Вазов
Изкачваш се стъпало след стъпало,
но само със заучени слова,
и – нова бръчка в твойто огледало,
и клатиш мълчаливо пак глава.
Когато някой някого удари,
вратът ти сам извива те встрани.
До вчера бяхте с някой друг другари –
с мълчание ти днес го нарани.
Зад твоя лик, все по-монументален,
нечуто огън съска и пращи,
но вече си изглеждаш ненормален,
когато ти се иска да крещиш.
И се изкачваш! Знаеш точно вече –
мълчанието-злато е залог.
Короната е горе и далече,
най-горе си мълчи самият бог.
Но златната корона натежава
и се привежда свитият гръбнак –
докато всеки ден си замълчавал,
на себе си си станал вече враг.
Със сухо гърло, хрипкаво, неясно,
отвикнал от правдивите слова,
човекът срича болката си гласно,
все още със приведена глава.
Венета МАНДЕВА
ДОСТОЙНО ЕСТ
И през единствения си живот
като през угар ще премина.
Но късно стига до душата,
че всеки е с един живот –
когато заореш в браздата,
облят в последната си пот,
и сам безсилно осъзнаеш,
че мравките по теб пълзят,
че смешна – притчата за рая,
напуска първа твойта плът,
че бучки пръст се впиват здраво
в напукания сух език
и грешките не се изправят
със немия ти сетен вик...
Тогава няма да си спомниш
доброто, дето си видял,
а всички мигове огромни,
които сам си разпилял
по празни спирки, празни гари,
за празни дребни ядове.
Секундите не се повтарят,
с пирони пулсът ги кове.
Затуй ти казвам – отминавай
през суета и през вражда.
След тебе семена узряват
в бразда, но никога в межда.
СМИСЪЛ
Ако забравя свойте равнини –
аз ще изчезна. Аз ще бъда нищо.
Зад хълма на старинната Овчага
се стапя в залез зимният ми ден.
Спокойно се смрачава нещо в мен,
но смисълът му още ми убягва.
Дори и слънчев – пак денят е къс
и си отива с вик на улулица,
почти се виждам – утрешна старица,
под зимите превила своя ръст.
И мрак покрива мойте равнини,
снегът се сипе над листа и спомен...
Денят ми беше толкова огромен –
в пръстта на хълма краят му клони.
Посипва с пепел сетните си рани
спокоен залез. Равнините спят
със смисъл – да остане този свят,
от мен когато нищо не остане.
Венета Мандева създаде един поетичен свят, за който най-малкото е да се каже, че не те оставя безразличен – и към изразеното осмисляне на всекидневието, и към начина, по който то се “дописва” в обобщаващите паралели между баналното и възвишеното, между съкровено-личното и обществено-“необходимото”. Един свят, в който променящите се наративи на времето от последните две десетилетия на ХХ век не зачеркват изразените болки и търсения, не променят образа на изразеното, а само още по-релефно го открояват на фона на заблуждаващите изкушения в днешния ни ден, на бляскавите сурогати, които постепенно подменят същността и смисъла в живота ни.
Всеки стих от книгите на В. Мандева (“Градско време” – 1979 г., “И пак сърцето” – 1984 г., “Делнична тетрадка” – 1989 г., и др.) изгражда този образ на поетичния й свят. И както при всеки значителен автор заглавията малко “подлъгват” читателя. Те не се натрапват с рекламния блясък на етикета, но блестят с простотата на рамка, в която са “затворени” неусетени от другите възможности на делничното себевглеждане и себедоказване, където:
С очи в небето впити минавах през калта.
(...)
Светът бе прост и ясен, но стана сложен свят,
и всеки жест – опасен, и смесен – всеки цвят.
(Санкта Симплицитас);
или:
Животът е формула с край и начало,
но краят не идва, щом вътре е цяло.
(Дървото на живота);
както и с нейното знаменито, дръзко и тъжно едновременно, откровение за “съвременните джинсови мадони”, за кръговрата на всекидневието, което може дори да убие с неумолимия си ритъм:
На работа, пак в яслите и вкъщи –
в пералнята, а ноктите ни с лак.
И таткото замислено се мръщи
над ядене, от стола взето пак.
Но може и да извиси “парадоксално” усещането, че все пак (или по-добре – все още!) си човек, за когото несгодите от делника в един момент се осъзнават не като пързалката на глухото затъпяване, а като стълба, по която мисълта ще достига до другата, до ненакърнимата ни същност:
Съвременните джинсови мадони!
С часовника се борим не за власт.
И кротката Мариина икона
се вглежда изненадана във нас.
Ненакърнима е същността на целия поетичен свят на В. Мандева. Каквито са и най-истинските устои на живота. Така премислените ежедневни неволи се трансформират от досадно “нещоправене” в онези нужни глътки въздух – не за оцеляване, а за отстояване на правото да се наречеш човек. И да погледнеш към себе си не само от позицията на злободневното, а и в ракурса на продължаващото вписване на собствената съдба в национално-историческата.
На 27 юни Венета Мандева щеше да навърши 60 години. И ето – вече минаха няколко години от оня ден, когато тя си тръгна от този свят, когато осъзнах, че повече не мога да й казвам “Здравей, Венето!”. Че повече няма да я срещам по улиците на Варна – забързана, разгорещена, вечно преследваща и злобите на деня, и забравата у другите, че не само за единия хляб живее човек...
Иван ОВЧАРОВ |
|
Назад
[ 6 ]
Напред
|
|