Малцина са критиците, чийто интерес е насочен изцяло към трагедията „Хамлет”, а не към личността на героя. Наистина личността на Хамлет винаги е представлявала изкушение за един опасен вид критици - критици с артистичен дух, които поради някаква творческа слабост изявяват литературния си талант в областта на критиката. В Хамлет тези духове виждат благоприятно поле за собственото си художествено осъществяване. Такъв дух имаше Гьоте, който от Хамлет направи Вертер; такъв дух имаше Коулридж, който от Хамлет направи Коулридж. А вероятно на никого от двамата не му е хрумнало, че пишейки за Хамлет, основната му задача е да анализира художествената творба. Видът критика, който оставиха Гьоте и Коулридж за Хамлет, води по погрешен път. Защото и двамата са притежавали несъмнена критическа проницателност и благодарение на собствената си творческа дарба са успели убедително да заменят Шекспировия Хамлет с някакъв техен Хамлет. Трябва да се радваме, че пиесата не е привлякла вниманието на Уолтър Пайтър.
     Съвременните шекспироведи Дж. М. Робъртсън и Стоул от университета в Минесота заслужават похвала, задето насочиха изследванията си в съвсем друга посока. Стоул уместно ни напомня усилията на критиците от XVII и XVIII век, като отбелязва, че „в сравнение с много съвременни учени те са разбирали по-малко от психология, но затова пък по дух са били по-близко до изкуството на Шекспир. Макар и по свои старомоден начин, те са обръщали внимание не само на образа на Хамлет, а на цялостното художествено въздействие и достойнства на трагедията, оставайки по този начин по-близко до тайните на драматичното изкуство”.
     Една творба на изкуството като творба на изкуството не може да бъде интерпретирана; няма какво да се интерпретира; можем единствено да я критикуваме по отношение на известни образци или да я сравняваме с други художествени творби. А главната задача на „интерпретацията” е да ни запознае със съответните исторически факти, които се предполага, че са неизвестни на читателя. Робъртсън целесъобразно изтъква, че неуспешните интерпретации на „Хамлет” се дължат на пренебрегването на нещо съвсем очевидно: „Хамлет” представлява своеобразно „наслояване” - творбата е плод на последователните усилия на няколко автори, всеки от които според възможностите си е използвал създаденото от предшествениците му. Шекспировият „Хамлет” би ни направил съвсем различно впечатление, ако знаехме, че действието на пиесата не е измислено само от него; ако знаехме, че трагедията е изградена върху много по-несъвършен материал, част от който се забелязва дори в окончателния вариант.
     Известно е, че съществува една по-ранна драма, написана от Томас Кид1 — забележителен драматичен (и поетичен) гений, автор на две толкова различни пиеси като „Испанска трагедия” и „Ардън от Февършъм”. Три извора ни подсказват как е изглеждала тази ранна пиеса: това са „Испанска трагедия”, разказът на Белфорст и една версия на „Хамлет”, играна в Германия по времето на Шекспир, която очевидно била адаптация не на по-късната, а на по-ранната трагедия. От тези три източника става ясно, че основният мотив на старата драма е бил просто мотивът на отмъщението. Действието, съответно отлагането (както и в „Испанска трагедия”), се основава само на трудността да се убие монархът в присъствието на стражите, а „лудостта” на Хамлет е била хитрост, за да се приспи подозрението. В Шекспировия вариант съществува далеч по-важен мотив, който значително притъпява и изтласква на заден план мотива за отмъщението. Отлагането на отмъщението не е обосновано от някаква необходимост или целесъобразност, докато „лудостта” не само че не приспива, а още повече изостря подозрението на краля. Внесената от Шекспир промяна не е нито достатъчно цялостна, нито последователна, за да бъде убедителна. Освен това между „Хамлет” и „Испанска трагедия” съществуват толкова поразителни текстови прилики, които не оставят съмнение, че Шекспир на места просто е преработвал текста на Кид. И още нещо — как да оправдаем необяснимите сцени между Полоний и Лаерт и между Полоний и Рейналдо? Тези сцени не носят нито поетиката на Кид, нито стила на Шекспир. Робъртсън предполага, че тези сцени са съществували в първоначалния вариант на Кид, но още преди Шекспир да се докосне до него, тои е бил „пипнат” от трета ръка -- вероятно от Чапмън2. Робъртсън аргументирано заключава, че първоначалната пиеса на Кид - както и някои други драми на отмъщението — се е състояла от две части с по пет акта. Според мен крайният извод от анализа на Робъртсън е неоспорим. Шекспировият „Хамлет” (доколкото е негов) - е трагедия за това, как майчината вина влияе върху сина, и Шекспир не е съумял убедително да наложи този мотив върху „неуправляемия” материал на старата пиеса.
     За неуправляемостта няма и съмнение. Защото „Хамлет” е далеч от шедьоврите на Шекспир и защото трагедията е художествен провал. По ред причини тази пиеса ни озадачава и тревожи, както никоя друга. Тя е най-дългата пиеса на Шекспир и вероятно му е струвала най-големи усилия. И все пак в нея има повърхностни и непоследователни сцени, които би трябвало да се забележат от всеки зрител. Версификацията е непостоянна. Стихове като
     Но вижте как, наметнат в дрезгав шаяк,
     денят овчар нагази в росата
     по билото на източния хълм. . .
     
     ни напомнят на периода на „Ромео и Жулиета”.
     А тези —
     
     Та в сърцето си чувствах странна битка,
     която не ми даваше да спя. . .
      ...Излязох, значи,
     от своята каюта и прикрил се
     с моряшкия си плащ, във тъмнината
     налучках тяхната.. .
      можем да отнесем към зрялото изкуство на Шекспир. С основание можем да причислим „Хамлет” заедно с още една пиеса с „неуправляема” материя и учудваща версификация — „Мяра за мяра”, — към периода на криза, последван от успешните големи трагедии с връх „Кориолан”. Вероятно „Кориолан” не е така интересна, както „Хамлет”, но заедно с „Антоний и Клеопатра” тя спада към най-големите творчески постижения на Шекспир. Може би доста хора смятат „Хамлет” за произведение на изкуството, защото е интересна драма, а не я намират за интересна, защото е произведение на изкуството. „Хамлет” е „Мона Лиза” на литературата.
     Причините за неуспеха на Шекспировия „Хамлет” не могат да се открият на пръв поглед. Робъртсън е несъмнено прав, като заключава, че основната емоция на пиесата е чувството на сина към греха на неговата майка:
     „Тонът, с който говори Хамлет, показва, че той страда от грехопадението на майка си... Майчиният грях е изключително труден мотив и Шекспир е трябвало да го изтъква и подчертава, за да постигне или загатне някакво психологическо решение.”
     Но това никак не изчерпва въпроса. В тази трагедия Шекспир не успява да подчини греха на майката на своите драматургични цели, да го овладее, както овладява подозренията на Отело, любовните увлечения на Антоний или гордостта на Кориолан. А мотивът би могъл да се вгради в трагедия като горните — разбираеми, цялостни, ясни. В „Хамлет”, както и в сонетите, има нещо, някакво чувство, което творецът не е могъл да изнесе на бял свят, да осмисли и превъплъти в изкуство. А когато потърсим това чувство, забелязваме, както и в сонетите, че трудно можем да го локализираме. Не го откриваме и в монолозите; ако разгледаме двата прочути монолога, ще открием Шекспировата версификация, а съдържанието можем да припишем на друг, може би на автора на пиесата „Отмъщението на Бюси Д’Амбуаз”. Шекспировият „Хамлет” не се усеща нито в действието, нито в кой да е пасаж, а само в незаменимия, характерен тон, съвършено различен от тона на по-ранната пиеса.
     Единственият начин да изразим емоции в изкуството е да намерим определен „обективен корелатив”; с други думи — група предмети, известна ситуация или верига от събития, които представляват формулата на тази определена емоция, формула, която при наличието на дадени външни фактори, съдържащи известен сетивен опит, непосредствено да предизвиква емоцията. Ако разгледаме коя да е от по-сполучливите трагедии на Шекспир, веднага ще открием точно този еквивалент. Ще разберем, че душевното състояние на лейди Макбет, когато се разхожда в съня си, ни е предадено чрез майсторско натрупване на сетивни импресии и детайли. Думите на Макбет, когато научава за смъртта на съпругата си, въздействат върху нас, сякаш при дадената последователност на събитията автоматично произтичат от последното действие. В тази пълна адекватност на външното спрямо чувството се заключава художествената „неизбежност”. А именно това липсва у „Хамлет”. Героят Хамлет е обладан от чувство, което не може да се изрази, защото е пресилено спрямо представените ни факти. На това се дължи предполагаемото идентифициране на Хамлет с неговия създател; объркаността на героя поради отсъствието на обективен еквивалент на чувствата му е закономерно продължение на объркаността на автора да разреши своя творчески проблем. Пред Хамлет стои трудността, че неговото отвращение е предизвикано от майка му, но тя не е адекватен еквивалент на отвращението му; неговото чувство се развива и разраства извън нея. Хамлет не разбира това чувство, не е в състояние да го обективизира, затова то само затормозява живота и спъва действието. Нито едно действие не задоволява това чувство. Никакви сюжетни поврати не могат да помогнат. Трябва да отбележим, че самото естество на проблема изключва възможността за обективен еквивалент. Ако се преувеличи престъплението на Гертруда, то би дало формула за съвсем различно чувство у Хамлет. А тъй като нейният характер е така негативен и незначителен, тя събужда у Хамлет чувство, което сама не може да олицетвори.
     „Лудостта” на Хамлет е изобретение на Шекспир. В по-ранната пиеса то е било само хитрина и можем да предполагаме, че публиката така го е възприемала до края. При Шекспир имаме нещо по-малко от лудост и нещо повече от преструвка. Фриволните постъпки на Хамлет, повторението на фрази, игрите на думи не са част от планирано притворство, а форма на емоционално облекчение. Лудостта на героя представлява клоунада от чувства, която не може да намери отдушник в действие. Интензивното чувство - възторжено или подтискащо, без обект или надхвърлящо обекта си - е познато на всеки разумен човек. То е предмет на патологични изследвания. То е присъщо на младостта; нормалният човек тушира тези чувства или така ги укротява, че да съответствуват на всекидневието му. Творецът съживява и съхранява тези чувства благодарение на своята способност да прави света по-интензивен в съзвучие със своите емоции. Лафорговият3 Хамлет е младеж, Шекспировият не е - той няма това обяснение или оправдание. Трябва да признаем, че в случая Шекспир се е заел с проблем извън силите му. Защо въобще се е заел с него - това остава неразрешима загадка. Какво преживяване го е подтикнало да се помъчи да предаде неизразимо ужасното, никога не ще узнаем.
     Нужни са ни твърде много данни от биографията му; трябва да разберем дали и кога - преди, след или по време на това преживяване - той е чел Монтен, II, XII, „Апология на Реймон Себон”. И накрая, би трябвало да узнаем нещо, което по закона на хипотезите е неузнаваемо, тъй като предполагаме, че става дума за събитие, което - както вече подсказахме - надхвърля фактите. Би трябвало да разберем неща, които самият Шекспир не е успял да разбере.
     1919

     Петър Доков е роден на 9 март 1944 г. в с. Дълбок дол, Троянско. Завършва философия и социология в Софийския университет, работи като университетски преподавател и журналист. През 1978 г. емигрира в Париж, от там – в САЩ, прехранва се като чистач и електротехник, по-късно е назначен за журналист в радио “Гласът на Америка” (Вашингтон). По време на работата си в радио “Свободна Европа” живее в Ню Йорк и Мюнхен. Падането на Берлинската стена го заварва в Германия. Завръща се в България през 1993 г., живее във Варна. Като гражданин на САЩ публикува открито писмо до Бил Клинтън по време на официалната му визита в София, в което изразява несъгласие с неговата външна политика. Под печат е мемоарната му книга “Колажи”.
     
     Откъс от подготвената за печат мемоарна книга “Колажи”
     В продължение на десетина страници като че ли забравих основната причина, поради която напуснах България - бягството от една идеология и нейното смразяващо влияние върху всекидневния живот. Така бе поне при мен, защото идеологията бе започнала да става моя професия. В резултат на слухове и разговори бях стигнал до заключение, че на Запад съществува добре организирана мрежа от емигрантски организации. Надявах се, че ще намеря място между тях. И това стана много бързо - почти веднага след оставянето ми в Париж.
     Хъшове - така по вазовски шеговито се наричаха помежду си политическите имигранти. Сбирките, които организираха при годишнини и празници, наричаха Хъшовски вечери. След няколко десетилетия в изгнание не бяха забравили за какво са дошли. Водеха организиран живот, издаваха вестници и списания.
     Спомням си, че преди да отпътуваме от София, цялата екскурзиантска група бе задължена да посети Музея на революционното движение, беше някъде зад Съдебната палата. Замисълът на организаторите вероятно е бил да се инжектира в съзнанието на туристите допълнителна доза резистентност против ерозиращото въздействие на западния начин на живот и да се намали рискът от емигриране.
     В една от стаите на музея беше представена и схема на имигрантските политически организации. Имена, местонахождения, лидери. Изглеждаше внушаваща и застрашителна. Като паяк бе обхванала Западна Европа и САЩ. Потръпнах от задоволство. Човек с намерения като моите трябваше просто да извади химикалката и да запише необходимите му адреси. Аз обаче плъзнах безразличен поглед по схемата и отминах. Само забелязах мимоходом, че такива седалища има и в Париж. Това ми стигаше.
     Не знаех, но допуснах: може би тъкмо това е целта на организаторите на това посещение? Някаква скрита камера да заснеме туристи с нездрави интереси и цели, които не възнамеряват да използват билетите за връщане?
     В Париж нямаше нужда да търся тези организации. Сега му е времето да кажа, че бай Иван бе един от активните земеделски дейци в Париж. Беше организирал нещо като клуб с печатна база за издаване на списания и книги. Неговите грижи към мене не бяха само поради общия ни приятел. Той и хората около него ме посрещнаха и като член на тяхната партия. Още през първите дни в клуба дойдоха да се запознаем много наши имигранти в Париж.
     Най-интересна бе срещата ми с Милка Генадиева. Тя също ме поздрави с добре дошъл на свобода, което в началото ми правеше много силно впечатление. Почти веднага след това започна да ми се кара, че съм направил голяма грешка с емигрирането:
     - Трябваше да си стоиш в България! И малко да направиш там, щеше да бъде повече от нищото тук!
     Трябва да призная, че това ме попари. Аз имах намерения да кажа на света всичко, което знам. Споделих тези намерения с Милка Генадиева, но тя изстреля веднага от упор:
     - Тези, които решават, знаят всичко. Другите не ги интересува.
     - Защо тогава не правят нищо?
     - Защото не е в техен интерес.
     Приблизително така скорострелно завърши политическата част на разговора ни. Бях доста огорчен и не скрих това от бай Иван. Изненада след изненада, само че той бе доста по-дипломатичен:
     - Петре, Милка е права. Аз също исках да ти кажа това и много други неща, преди да решиш сам да останеш тук. Ти обаче не ми даде възможност да говоря. Ние всички тук се чувстваме предадени от западните държави, но знаем, че не можем да променим голямата политика. Сега с това Хелзинки, с мирното съвместно съществуване, шансът да ни помогнат е равен на нула. Със споразуменията от Хелзинки Западът просто легитимира законността на режимите в Източна Европа.
     С всичката си трезвеност и прагматичност, този път бай Иван не успя да предвиди бъдещето. Той не знаеше, че от Запад изгрява нова звезда. Звездата на Роналд Рейгън.
     След време щях да се уверя, че Милка Генадиева е била съвсем права и е имала една - единствена цел - да изтрезнея и да се адаптирам по-лесно към живота там. Започнах по неволя този път в Париж и щях да стигна до неговия край след пет-шест години в Ню Йорк, когато прочетох мемоарите на Уинстън Чърчил. Не казвам, че те са откровение и той е изложил всичко, което е знаел и в каквото е участвал. Но написаното беше достатъчно, за да проумея много неща. В резултат у мен започна някаква ерозия. Даже започнах да мисля за връщане в България, но реших: ще работя някоя и друга година и тогава ще преценя. Нали всички в България ще ми се смеят, ако се върна беден от Америка!
     Още през първата ми седмица в Ню Йорк се срещнах с млади гръцки имигранти, които не можеха да се начудят защо съм избягал от България.
     - Ние - твърдяха те - избягахме, защото у дома няма работа. Ти защо си избягал?
     Опитах се да им обясня, но те бяха непреклонни:
     - Ние сме ходили в България, знаем колко хубаво е там.
     Бяха леко идеологически заразени - Микис Теодоракис бе любимият им певец. Това ме накара да се усъмня в правдоподобността на техните думи, но загнезди в душата ми и малко съмнение в моята правота.
     Помогнаха ми много и разговорите със стари имигранти. Един от тях ми разказа своя случай. Живеели в погранично странджанско село. От една страна, били подложени на терор от комунистите, макар че преди са били заедно на един фронт срещу фашистите. От друга страна, западни радиостанции ги уверявали, че освобождението е въпрос на дни. Една сутрин те казали на съседите, че отиват до града за няколко дни и ги помолили да наглеждат къщата и животните.
     И тръгнали всички - майка, баща и двама синове. Не за града, а преминали турската граница. Там, разбира се, нямало никаква освободителна армия. Вместо това поставили на мъжете условие - да направят по един въоръжен набег в България, за да получат визи за Западна Европа или Съединените щати. Моят приятел отказал и за наказание бил затворен в една тоалетна. Освободили го едва след няколко дни, когато баща му влязъл с оръжие в България още един път, този път заради сина си.
     Подобни случаи могат да изпълнят томове. Ще спомена още един. Наистина покъртителен. Свещеник от погранично село също повярвал на западната пропаганда и преминал границата. Като видял какво е положението там, още първата нощ тихомълком се върнал у дома. В България никой не забелязал неговата самоотлъчка. Да, ама за някои резиденти зад границата подобни прецеденти били недопустими. В една късна вечер на вратата на дядо поп се почукало и някакви хора извикали домакина на разговор. След малко на вратата пак се почукало. Баба попадия отворила и паднала в несвяст — на тераската била сложена главата на съпруга й.
     Познавахме един от екзекуторите, мълвата бе вървяла заедно с него. В началото той дори сам разправял за набега, за да покаже своята решителност още на седемнайсетгодишна възраст. Опитваше да се вмъкне в редовете на емиграцията. Не го гонеха, но никой не го допускаше до себе си. Седеше свит сам в края на масата и вероятно се е чувствал обиден. Опитвал съм се да изкопча нещо от него. Единственото, до което съм стигал, бе въздишка: “Защо не разбират тези хора? Аз просто изпълних заповед!”
     За много такива мъки чух аз по парижките кафенета и разбрах, че моята е безкрайно малка в сравнение с тяхната. По онова време политическата емиграция е била преди всичко от земеделските среди. След като разбира за много подобни случаи, Г.М. Димитров се намесва и прекратява тази практика. ЦРУ обаче не прощава и Гемето изпада в немилост.
     Междувременно изпратих една статия в Америка на Искър Шуманов, тогава главен редактор на вестник “Свободна и независима България”. Тя бе отпечатана в следващия брой и заедно с вестника получих и писмо от Искър. През годините след това съм чувствал опора у този човек. Излязоха и доста мои други статии. Ако някой мисли, че е имало хонорари, греши. Дори събирахме средства между нас за издаване на вестника, лепяхме марки по бандеролите и помагахме кой с каквото може.
     Докато бях в Париж, написах една книжка със заглавие “България днес - социална структура и политическа организация”. Стана прилично, макар че темата изискваше доста статистически материал, който не ми бе под ръка. Професор Василев от Сорбоната ми помогна да запълня част от тази празнота. Още си пазя съобщението от Френската национална библиотека, че книгата е включена в нейния фонд. След време в Ню Йорк се срещнах с професор Сирил Блек и той ми препоръча да разработя темата по-аналитично с финансовата помощ на някоя фондация. Уверяваше ме, че за тази тематика ще има препоръчители, ще помогне и той. Нещата обаче се развиха така, че не потеглих в тази посока. Както вече споменах, съмненията вече бяха започнали да се промъкват в душата ми.
     
     Една вечер в един от няколкото български ресторанти в Париж, още в самото начало на моя престой там, срещнах две български момчета. Казаха с нескрита гордост, че работят в парижко месечно българско земеделско списание с име “Бъдеще”. Имаше и внушително френско име L`Avenir. Или нещо такова, не ми се правят справки с небитието. През ума ми премина мисълта: “Защо бай Иван, земеделец и в мозъка на костите си, - питах се аз, - не бе ми казал за това земеделско издание?”
     Без да се консултирам с него, приех поканата да ги посетя. На другата сутрин ме заведоха в редакцията и така се запознах с Ценко Барев. Там беше и поетът Тончо Карабулков. Хора със самочувствие. Също земеделци, но от друг клон. Така е било винаги със земеделците, дори в имиграция бяха разединени. Дори противопоставени. Не като клонки на едно и също дърво, а обрулени от вятъра листа от различни дървета.
     След време в Америка срещнах трети вид земеделци. Те пък се представяха за десни и обвиняваха другите, че са оранжеви комунисти. В тази тяхна категория вече бях попаднал и аз. Те не жалеха средства и усилия да ме разобличат като комунистически агент пред санитарния идеологически контрол на специалните служби.
     Както и да е, в Париж Ценко Барев ми предложи да сътруднича на неговото списание и аз приех. Участвах в няколко броя, там срещнах и млад мъж, който май се казваше Дими. Кинодеец, който между другото продаваше и българско сирене. След години разбрах, че е осъден във Франция за шпионаж в полза на чужда държава. Тогава се сетих, че бай Иван си бе поискал обратно пишещата машина, след като бе разбрал за моето съучастие в операциите на Ценко Барев. Не бе ми казал и дума, само си поиска машината. Оставил ме бе сам да решавам. Иначе момчетата около Българското освободително движение — така се наричаше организацията на Ценко Барев — развиваха активна антикомунистическа дейност в джунглите на Париж. Един път нашариха фасадата на българското посолство с червена боя. Друг път саботираха откриването на български щанд на международно изложение. Вторият път бях между тях, но — засрамен от действията им — бързо се дръпнах встрани. Между другото забелязах двама елегантно облечени мъже с военни стойки. Те не се намесиха в мелето, френската полиция вече бе на мястото си. Двамата гледаха към мен и си говореха нещо.
     В началото на деветдесетте години на миналия век чаках на пристанището във Видин ферибота за Калафат на път за Мюнхен. По Радио София предаваха как посрещат на Дунавмост с маршове като освободители завръщащи се от Франция хъшове. Аз не бях между поканените - отново бях против течението. Не разбрах защо освободителите на Ценко Барев са променили старите си намерения и са избрали Русе. Още през 1978 година те бяха си разпределили местата в бъдещия кабинет и на сладки приказки си представяха как ще дебаркират на брега край Козлодуй. Досущ като Ботев!
     Без съмнение, усещате известна доза ирония и малко повече злоба в моите спомени за Българското освободително движение на Ценко Барев. Не се опитвам да ги крия. Ще ви кажа защо - след като спрях да пиша за тяхното списание, по техни пътища те съобщили на някои специални служби на Запад, че съм изпратен от България агент. Косвени доказателства за това получих на Запад, а след завръщането си в България това бе потвърдено от вещи лица, разработвали тази операция — да бъде ерозирана моята дейност против режима в България. Да бъде създадено недоверие към мен сред западните специализирани служби. Групата около списание “Бъдеще” не успя. Допускам, че и на Запад са ги познавали добре. Във всеки случай аз бях поставен под лупата за специално наблюдение, която ми създаде достатъчно кахъри в продължение на години.
     При това инициативата не е тръгнала от България, а от Париж. Тук вече по необходимост си спомням осъдения за шпионаж в полза на България Дими от групата на Ценко Барев. Спомням си и как задушевно бе приет последният от бившия казионен земеделски съюз.

    ... Ех, обичам поетите!
    Смешен народ.
    В тях аз вечно намирам
    историйка, все за сърцето – 
    на пъпчива студентка
    плувнал в коса идиот
    преоткрива света,
    с премаляваща мъка в нозете.

    Не знам аз, не помня,
    в едно селце – 
    може в Калуга,
    а може в Рязан да е – 
    в прост селски дом 
    син живял; със челце
    под жълти коси
    и с очи лъчезарни...

    И ето, пораснал,
    при това поет,
    е, с неголяма,
    но сграбчваща сила,
    и женица някаква
    над четирийсетте
    зовял уличница
    и своя мила.

    ...Черен човеко!
    Ти, прескверен гост.
    Тази слава отдавна 
    за теб е позната.”
    Аз беснея и в мутрата,
    в гадния нос
    разярено бастуна си мятам...

    ...Няма месец.
    Сивее в прозорчето ден.
    Ах, ти, нощ!
    Ти какво, нощ, ми струпа?
    Със цилиндър стоя.
    Няма никой край мен.
    Аз съм сам...
    С огледалото счупено...

      Translations: 110 years from the birth and 80 years from the death of Sergey Essenin: new interpretations by Ognyan Antov and Tihomir Yordanov.

      Lecture: Duende – theory and presentation – by Federico Garcia Lorca.

Траян Траянов (22.04.1944, Варна) - Океанограф, ст.н.с. ІІ ст, д-р инж. зам-ръководител секция Океанотехника при Института по океанография при БАН – Варна. Син на популярния в миналото писател във Варна Коста Траянов. В научната си дейност се занимава с контролно-измервателни системи за опазване на околната среда, океанографско приборостроене, океаноложки измервания, хидротехнически съоръжения, алтернативни и възобновяеми енергийни източници. Области на интереси: океанографски измервания и инструменти, подводни изследвания и технологии, подводна фотография, патентно дело; подводна археология. Специализира в Руската академия на науките. 2009 вписан в Златната книга на откривателите и изобретателите в Република България.
Съч.: Тайните на морското дъно (ИК Морски свят, В, 2008); Уроци по дързост (ИК Морски свят, В, 2007); Методи за екологичен мониторинг на морското дъно. Трудове на Института по океанология при БАН - Варна, т. III, 2001; Метод и устройство за измерване на дебити на естествени подводни газови извори. Морски научен форум. т.1, 2001. Изследване на денонощните колебания на температурата, солеността на морската вода, скоростта и посоката на морските течения в Бургаския залив. Известия на СУ – Варна, т.1, 1997; Регистриране на пулсации в издигане на сероводородната зона в Черно море. Известия на СУ - Варна т.2/98, 1/99; Method and construction for capturing and utilization of natural underwater gas springs.Comptes rendus de l`Academie Bulgare des Scienses. t.51, num. 12, 1998; Tsunami destroyed some ancient civilizations which used to inhabit the Varna Lake coast. International Conference „Oceanography of the eastern mediterranean and Black Sea“. Greece, 23-26.02.1999
Патенти: Автоматичен носител на апаратура за океанографски изследвания. Патент за изобретение ВG 50687 А; Устройство за каптиране на подводни газови извори. Патент за изобретение ВG 62499 В1; Метод за монтиране на устройства за каптиране на подводни газови извори. Патент за изобретение ВG 61880 В1; Блок за изкуствен риф и метод за изработването му. Патент за изобретение ВG 62817 В1.

 
При избухването на първата подводна бомба целият подводник се разтърси и осветлението угасна. Ние помислихме, че с нас е свършено, но осветлението отново се възстанови. Тогава разгледахме отсеците на подводника и разбрахме, че няма никаква друга повреда. Значи първата подводна бомба не ни улучи – поусмихна се моят събеседник, сведе очи и замлъкна, вдаден в размишление.

                     
* Това е първото населено място в България, което първо посреща разузнавателен самолет (7.09.1944 г.), съветска войскова част (на 8.09.1944 г.) и чак на 9.09.1944 г партизаните.

      Resonance: The mission of the SS Bros. Cyril and Methodius – article by Panko Anchev.

      View: the IX Istanbul biennale of visual arts – by Violeta Toncheva.

[2] Силяхдар – отговорникът за оръжието на султана, www.kaminata.net/termini-po-srednovekovna-istoriyа

[22] Капудан паша - адмирал на флота, б.р.

      Аn interview of the artist Andrei Daniel about his recent visit to Istanbul and the Biennale of arts in the Turkish mega-city.

     АРХ. СТАНЧО ВЕКОВ
     
     Повод за подобен поглед дава поредният Архитектурен салон - Варна 2005, организиран от Съюза на архитектите в България (САБ) - Дружество Варна, и регионалната колегия на Камарата на архитектите в България (КАБ)с любезното съдействие на Община Варна.
     Три са новите неща, които формално отличават салона от предишните: първо - организаторите са само САБ и КАБ, САБ като творческа организация , а КАБ като професионална организация на “архитекти, които извършват проектантска дейност”, както е записано в устава на камарата; второ - регламентът допуска участието не само членове на двете организации, но и за пръв път на студенти от ВСУ; трето - Домът на архитекта във Варна, ул. ”Мусала” 10, за пръв път е домакин на тази проява.
     На 25.04.2005 г. желаещите да присъстват на откриването едва успяха да се съберат в камерното пространство на Дома на архитекта, за разлика от участниците, които тази година са значително по-малко в сравнение с предишни издания на значимото за архитектурния живот във Варна събитие. Тази първа констатация, която се налага, едва ли се дължи на по-ранната дата - обикновено салонът се планира в края на април, когато строителният сезон е в самото начало, а много от обектите са все още в последната, довършителна фаза. Не би трябвало да бъде причина и чисто техническата страна по подготовката и заявката за участие на експозиционните табла с размери 840 х 594 мм.
     В търсене на отговор нека припомним, че изтеклата година беше белязана от значителни промени, които засягат целия отрасъл строителство, в това число проектната дейност, каквато представлява изготвянето на проектите, без които е невъзможна реализацията на всеки архитектурен обект.
     Става въпрос за появата на нов правен субект в българското законодателство, наложен от Европейския съюз, предвид бъдещото членство на България в него и необходимостта от уеднаквяване на стандартите, с всички произтичащи от това условия и последствия. Беше учредена Камарата на архитектите в България, която всъщност се явява продължител на делото на Българската инженерно-строителна камара БИАК, създадена още през 1937 г., каквато е била практиката във всяка от същите тези европейски страни, към чиято общност се стремим днес. С решение на Общото събрание на САБ, по ЗЮЛИУ, през 1989 г. се стига до първата регистрация от 1991 г. и до пререгистрацията през 2001 г.
     Къде е връзката между новата формация КАБ и слабото участие на колегията в Архитектурния салон 2005, разкрива една по-дълбока интерпретация на фактите.
     Не е необходимо човек да е специалист, за да забележи колко много се строи както в черноморските курорти от Албена до Приморско, така и във Варна и региона. И никакви ограничителни режими не са в състояние да спрат тази строителна експанзия, докато законодателството не принуди самите участници в нея да “играят” по правилата, които браншовите организации на самите строители, архитекти и инженери, предприемачи и потребители определят и налагат.
     В тази посока трябва да се търси и приносът на Камарата на архитектите, която регламентира дейността по изготвяне на проектите и авторските права като свободна професия. В този смисъл тя е независима страна в процеса, а не държавен или общински служител, който до вчера е съвместявал две, че и повече функции, без това да бъде закононарушение, както сега постановява законът. Всъщност става дума за един морален праг. И ако се върнем на строителната експанзия във Варна и региона, ще видим дори с непредубедено око, че повечето от сградите - особено жилищните, натрапчиво се повтарят, често имитирайки себе си, сякаш са дело на един и същ автор или екип, разпределени по райони?! Вероятно поради същата причина в салона отсъстват проектите на многобройните жилищни кооперации, които се строят на всеки ъгъл. Получава се така, че авторите им остават анонимни - явно оценката на професионалната колегия, както и евентуалните признания и награди нямат никакво значение за тях. И може би с право... Защото това, което се вижда в архитектурния пейзаж на Варна, е един невероятен конгломерат от прави и криви линии, повърхнини и обеми, а наложилите се мансардни покриви със скупчените като куфари табакери, кули и кулички, наречени в ЗУТ (Закон за устройство на територията) “архитектурни елементи”, са в ярък дисонанс с характерната за града следосвобожденска архитектура. Както е известно, авторите на прекрасните сгради, издържани в различни неостилове, са възпитаници на прочути европейски университети. За тях е било въпрос на чест и в същото време норма, изисквана от закона, да поемат и защитят с лиценз и личен щемпел цялата отговорност за резултата от своята дейност - от изготвянето на проекта до приключването на строежа. Свободният пазар се превръща в единствения регулатор и коректив едновременно, който определя качествен или некачествени е обектът, добра или лоша е архитектурата. Ето как, по естествен път, архитектурата става предмет на обществена оценка, поема социални ангажименти и в този смисъл излиза извън обсега на зависимост от служебната йерархия. Само по този начин архитектурата би изпълнила основната си функция - да служи на обществото, да решава актуалните проблеми на неговото развитие в определения момент и на конкретното място.
     Как отразява тази изконна мисия на архитектурата Архитектурният салон Варна 2005? Общо 23-ма автори, сред тях 7 студенти, излагат творбите си, които обхващат проекти и реализации от жилищни до обществени сгради, както и една концепция за развитие на Варна на арх. Владимир Попов и арх. Красимир Петров, номинирани за награда “Варна” за цялостен принос към архитектурното развитие на града. Останалите награди:
     1. На САБ - арх. Галина Балева и арх. Мартин Христов за жилищния комплекс “Долче вита” - Свети Влас.
     2. На САБ - Дружество Варна - арх. Димитър Кръстев за Жилищния комплекс в кв. “Виница”.
     3. На КАБ - Регионална колегия - арх. Лиляна Саралиева, арх. Илиан Владимиров и колектив за Автосалон и автосервиз “Еуротон” ООД - Варна.
     Какво обаче показва Архитектурният салон 2005 извън наградите и доколко той може да бъде представителен за състоянието на архитектурния пейзаж на Варна? Реализираните обекти са едва половината от всички представени, като преобладават жилищните пред обществените сгради, т.е. адекватно на реалния строителен пазар. Жилищните сгради са два вида: индивидуални (едно- и двуфамилни) и кооперативни (апартаментен тип, със средна и висока етажност, най-често с обществено обслужване в приземните етажи). При индивидуалните жилищни сгради се наблюдава стремеж към интерпретация на традиционната българска къща от Възраждането, като тенденцията, сама по себе си положителна, се простира от откровено повтаряне на образци (почти реставрация) до по-съвременно и свободно третиране. Липсват, общо взето, смели опити за по-дълбоко навлизане в тази проблематика, защото не външните типологични и архитектурни белези са признак за приемственост, а философското преосмисляне и прилагане на традицията.
     Тук бих посочил жилищната сграда в “Трошево” на арх. Димитър Кръстев, в която чрез познати традиционни прийоми - еркери, дълбоки стрехи и скатни покрития, се постига съвременен образ, вписан в конкретната околна среда.
     Подобна тенденция се забелязва и при хотел ”Дръстър” в Силистра на арх. Наталия Люцканова - опит за една построманика, ако може така да се определи избраната по-сурова стилистика на архитектурния образ, който препраща към средновековната българска архитектура, колкото и бедна на примери да е тя.
     Подобна стратегия с интерпретиране на вече отминали стилове и образи явно се оказва печеливша - не само по света, а вече и у нас. Очевидна е необходимостта от връщане на характерен облик на сградите, който да бъде нещо повече от формално композиране на елементи или “цитати” на познати или чужди образци.
     Всичко това води в крайна сметка отново до онези тъжни и толкова обговаряни заключения за днешната “архитектура на прехода”, която все още се лута в лабиринта на архитектурната история от древността до наши дни. Кога най-сетне ще осъзнаем, че да се постигнат само техническите параметри на заданието и непременната печалба от всеки квадратен метър застроена площ, налагана безпрекословно от строителя, предприемача или инвеститора, не стимулира национално отговорната политика, която изискват от нас високите стандарти на Европейския съюз. Качеството на живот, което искаме да постигнем, зависи в най-голяма степен от качеството на дома, в който живеем. Да се надяваме, че новата българска архитектура постепенно ще се оттласне от чисто утилитарната си функция, за да потърси по-висши нива за естетически и социални послания. Само те биха могли да я издигнат като творчество, което се идентифицира с историята на човечеството и в този смисъл олицетворява самото време.
     
     * Награда на САБ за реализация на жилищна сграда 2004 г., носител на награди от национални конкурси и прегледи; член на УС на САБ - Дружество Варна; член на КАБ – Варна

      “The Architecture of Varna – an inside view” – by Arch. Stancho Vekov.

Направих анкетата с Атанас Липчев в края на януари 2010 г., а той е отговорил на въпросите ми следващата седмица, вероятно часове преди да умре… Твърде е възможно това да са последните написани от него редове.

Анкета на Борислав Гърдев (23.06.1962, Горна Оряховица). Завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” 1986. Учител в Елена (1986 - 1988), преподавател по теория и история на киното във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” (1988 – 1992), заема административни длъжности в областта на културата във Велико Търново (1992 – 1996). Работи за регионални и национални издания, преимуществено като журналист на свободна практика. В многобройни публикации изследва проблемите на културата, литературата, филмовото изкуство и историята. Сътрудничи на радиостанции („Фокус” – 2006-2008) и тв програми („Час по България” в ТВ САТ от 2009), участва в колектива, създал „Съвременна българска енциклопедия” на изд. „Елпис” 1993-1995, в която написва всички статии, свързани с проблемите на киното. Трудът „Доктор Петър Гудев – политик и държавник” (2002), електронно издание на Liternet.bg е първото монографично изследване в Б-я, посветено на този общественик и на сложната и противоречива съдба на либералната теория и практика у нас в края на XIX и началото на XX век. 2006 издава в Liternet.bg сборника със статии и есета „Подир българската мечта”. 2007 публикува в Hit.bg изследването си „По стръмния път на писателското майсторство”, посветено на живота и творчеството на Йордан Вълчев.

- Роден сте на 6 февруари 1951 г. във Варна и завършвате българска филология в Шуменския университет „Константин Преславски”. Откога датира интересът Ви към прозата, повлияха ли Вашите юношески и младежки преживявания за формирането Ви като писател?
- Любопитството ми към книгата изобщо е от онова сякаш небивало време, когато вероятно съм се осъзнавал като човек. Благословено време – като един малък Колумб откривах света – очарован, възхитен и сигурно малко уплашен. “Какъв искаш да станеш, като пораснеш, момченце?” Ами, мънках срамежливо аз, искам да чета книги. Няма такава професия, синко, клатеха укорително глава възрастните и мъдрите, опичай си акъла, докато е време, защото нищо хубаво не те чака с тия книги. Иначе пиша активно от края на седемдесетте години. Детството и юношеството са най-прекрасният и магически етап от живота на всеки от нас, без съмнение са ми повлияли малките ми, но потресаващи открития в краткия ми дотогава живот – първото приятелство, първата любов и първото предателство. Нещо ми нагарча в гърлото, като се сетя за онова време, което безвъзвратно отлетя в небитието.
- Помните ли първите си публикации през 80-те години на миналия век? Какви чувства изпитвахте, като откривахте името си под отпечатания разказ?
- Някои от разказите си помня, но повечето съм ги забравил. Предполагам, че са били наивни и неумели, но все нещичко е имало в тях, щом са ги печатали. За жалост, не пазя почти нищо от онова време, аз съм разхвърлян и немарлив човек. Сигурно съм единственият писател, който няма архив. А усещането да видиш името си под отпечатания разказ е страхотно, или поне беше такова в началото. Само този, който го е преживявал, може да ме разбере. През годините обаче позагубих това чувство, а сега сякаш не мога да се зарадвам истински дори на новоиздадена книга.
- Дълго ли пишехте само разкази? До сборника „Вълча любов” (1986) или и след това?
- С разказите приключих отдавна, изглежда ми отесняха. Стана някак естествено и от самосебе си. През последните пет години съм написал точно четири разказа и то само защото ми ги поръчаха от някои вестници и списания. Разказът е труден и отнемащ твърде много интелектуална енергия жанр. Той е като стихотворението – всяка дума трябва да е гвоздей и на мястото си, разказът не търпи излишества и словоблудство, които, да речем, в един роман могат и да минат, особено ако читателят е по-непретенциозен и се вълнува единствено от фабулата.
- В “Пътят към зимата” (2009) споменавате, че на младини сте започнали роман. Какво стана с този опит и използвахте ли нещо от него в по-нататъшната си творческа дейност?
- Именно този опит е в основата на “Пътят към зимата”. Разбира се, от първоначалния вариант не е останало почти нищо, само историята с Мария. През всичките тези години не се отказах от книгата точно заради тази романтична, трагична и донякъде приповдигната любовна история – жал ми беше да я захвърля. Но с деветдесет на сто от глупостите, които бях насъчинил, се разделих без колебание.
- Как бе възприет първия Ви сборник с разкази? Пожъна ли успех сред читателите и изпитахте ли удовлетворение като художник от свършената работа?
- Спомням си, че книгата бе посрещната доста добре, както от читатели, така и от оперативната критика, която все още съществуваше по онова време. Излезе само една-единствена отрицателна и съсичаща за млад автор рецензия в “Литературен фронт”, но това не ме изненада особено, като се има предвид кой я бе написал и това, че знаех кой я бе поръчал. Не бях любимец на властимащите, не ме долюбваха особено, минавах за автор на “дребнобуржоазни разказчета”. Цитатът е от въпросната рецензия. А авторът ѝ, след промените през осемдесет и девета, се нареди в първите редици на току-що пръкналата се “опозиция”. Дали съм изпитал удовлетворение от свършената работа… не знам, не съм сигурен, на мен по принцип все нещо не ми достига.
- Защо след това не писахте нищо 18 години?
- И аз често се питам защо. Просто дойде един момент, в който реших, че българската литература спокойно може да мине и без мен. Впрочем, и досега съм на това мнение. Някакво необяснимо отвращение към самото писане се утаи дълбоко в мен. Дори бях убеден, че завинаги съм скъсал с литературата, но се оказа, че зависимостта ми от нея е твърде силна и непреодолима.
- Смятате ли се за „певец на Варна”? Това ли е Вашият свят, Вашето Макондо?
- Е, чак пък “певец”… Това по би подхождало на поет. Но се лаская от мисълта, че съм най-варненският прозаик. Варна силно присъства във всичките ми книги, в този смисъл – да, тя е моят свят, тя е моето Макондо.
Атанас Липчев (6.02.1951, Варна – 6.02.2010, Варна) – Писател. Завършва бълг. филология в ШУ „Еп. Конст. Преславски“. Пише и публикува разкази в периодичния печат през 80-те г. Тогава издава и първата си книга „Вълча любов“ (1986) - сборник с разкази и новели. След това, почти 15 г., не написва нито ред. 2004 издава втората си книга - романа “Тежки пари”, а в самия край на 2005 романа “Тихият бял Дунав” (2005; 2007). Следват романите “Крадци” (2008), “Фустанела” (2009),”Пътят към зимата” (2009) и “Mailer daqemon или другият бряг на реката” (посмъртно, 2010) . Председател на Сдружението на писателите във Варна. Носител на награда “Варна” (посмъртно, 2010)
- Страдате ли от провинциални комплекси, затова че не живеете и творите в София?
- Аз съм роден и израснал в град с две хиляди и шестстотин годишна история, култура и традиции, за какви комплекси изобщо може да става дума? Гордея се, че съм се родил на брега на морето и до болка обичам града си. Никога не съм изпитвал желание да живея и работя в провинцията, тоест в София, трудно издържам там повече от ден-два. Не мога да си представя, че е възможно да напусна родния си град, прекалено силно съм привързан към него. Макар че през последните години се пренасели и сега ми е малко странен.
- Защо липсва чуваемост между българските прозаици? Защо отсъства сериозната критика за значимите постижения, които могат и да останат незабелязани, ако не се отразят от националните и меродавните регионални медии?
- Най-голямата беда на съвременната българска литература е липсата на сериозна оперативна критика. Тя бе гилотинирана още в началото на деветдесетте с оформянето на приятелските кръгове, разцеплението на писателите и неприязънта, която трайно се настани между тях, неприязън, продиктувана не толкова от литературни съображения, а основана на политически и икономически интереси. Критиката умря, защото се лансираха приятелски, партийни, подлизурски и откровено нечистоплътни рецензии, отзиви и похвални трактати за книги и автори, които утре никой няма да помни, освен може би роднините им. Това, че ще се затрие добра книга или читав писател, не интересува никого, важното е нашите хора да са на по-предни позиции, да се превеждат безумията им в Европа, да се усвоят едни парички, които някоя съмнителна фондация е осигурила за някой още по-съмнителен проект… Вижте как се провеждат така наречените литературни конкурси, вижте кой ги журира и кои са участниците – винаги обичайните заподозрени, винаги едни и същи хора, всичко е толкова нагласено, че отдалеч мирише на гнило и гноясало. Отвратително е. Заклел съм се никога повече да не участвам в подобни “състезания”. Как да има чуваемост между писателите, когато всички страдаме от мания за величие, не носим на критика и се сърдим като малки деца, ако волно или неволно ни засегнат с някоя дума? Измислени професорски величия решават кое произведение е стойностно и кое не, наглостта им стигна дотам, че си позволиха да пренебрегнат Виктор Пасков пред един посредствен университетски даскал, на когото много му се иска да е писател…
- Вие имате и обществени ангажименти като шеф на писателското сдружение във Варна. Какво Ви стимулира да продължите да пишете? Ясно е, че от писателски труд не може да се печели, вероятно и затова сте се захванали с редакторска работа във вестник „КИЛ”, но как виждате настоящето и бъдещето на българския писател в условията на перманентна криза, пазарни условия, все по-ширеща се простащина, явна неграмотност и господство на чалга-културата?
- За редакторската си работа в “КИЛ” не получавам нито стотинка. Същото се отнася и за останалите ми колеги. Що се отнася до настоящето и бъдещето на българския писател, не крия, че съм песимист. Другата голяма беда на литературата ни е книгоразпространението, няколкото големи книжарски вериги безцеремонно ни извиват ръцете и за нас остават само трохи. И като се има предвид, че продажбите са отчайващо слаби и смешни, картинката става съвсем тъжна. А продажбите са мижави не само заради кризата, българинът чете все по-малко, защото книгата в наши дни има сериозна конкуренция – телевизията и най-вече интернет. За жалост, точно телевизията като културна институция има най-голяма вина за опростачването на нацията ни. Струва ми се, че по въпроса се работи много сериозно и дори някак държавнически, сякаш някой има интерес народът ни да тъне в простотия и невежество, да бъде денонощно тероризиран от риалитита, турски сериали и родни чалга прелести… В този смисъл литературата ни не може да прави изключение.
- Пишете ли есеистика, статии, тъй като останах приятно изненадан от Вашето есе за Кольо Севов „Поет, естет, приятел… и преди всичко гражданин”, поместено в „Литературен свят” на 15 декември 2009 г.?
- Въпросното есе е кратък предговор към едно томче с избрани творби на Кольо Севов, което издадохме заедно с Веселина Цанкова и с любезното финансово съдействие на Община Варна. Да, писал съм публицистика, пък и сега пописвам понякога, но тя не ми е приоритет. Обикновено посягам към нея, когато ме ядосат и трябва да си го изкарам някому.
- Знам за пристрастията Ви към класиците на българската проза Йордан Йовков, Димитър Димов и Емилиян Станев. Явно от тях сте усвоили прийома в епичните си платна да преплитате личното и обществено значимото, социалните проблеми и колизии да се разкриват чрез съдбата на определена фамилия, независимо дали тя е Варо, Томови или Захариеви… Интересува ме моделът на романовата сага, който следвате в „Тежки пари” (2005), „Тихият бял Дунав” (2005) и „Крадци” (2008).
- Българската литература няма сериозни традиции в подобен вид повествование. Може би това ме амбицира да реализирам проекти като “Тежки пари” и “Крадци”. Като казвам, че нямаме традиции в романовата сага, имам предвид класиката ни. В по-ново време се появиха образци на тази литература, които обаче, със съвсем малки изключения, аз не уважавам. И друг път съм споменавал, че колкото по-малко измисля белетристът в произведението си, толкова то е по-добро и истинско. Животът е достатъчно шарен и богат и ако човек е наблюдателен, почти не му се налага да измисля, просто трябва да облече в художествена премяна героите си. Самият аз имам вкус към сагата и с голямо задоволство съм прочел по-известните представители на този литературен жанр. Вероятно всеки един от тези великолепни писатели е оставил по нещичко у мен, това е неминуемо, който твърди, че никога не е изпитвал влияние от никого и е паднал от небето, той просто е лъжец. Едва когато ентусиастът преболедува всички залитания, влияния, а понякога и явни подражателства, едва когато изгради свой собствен стил, така че да е невъзможно да го сбъркаш с някой друг, едва тогава той става писател. В този смисъл първата част на “Тежки пари” търпи известна критика. Затова миналата година я преработих, събрах двете части в една книга и ако някой ден се намерят средства, ще я преиздам, защото първото издание отдавна се изчерпи. Сега обаче книгата е далеч по-стегната и свежа. Просто ремонтът отстрани голяма част от слабостите, които са неизбежни за един начинаещ романист. А “Тежки пари” е все пак първият ми роман. Затова мисля, че “Крадци” е едно по-високо стъпало на същата тази пътека, която едни наричат криминална сага, а други – социален роман. В крайна сметка това не е толкова важно, по-интересното е, че аз се сблъсквах с моите герои на улицата, в кафенето, в кръчмата, където работех, защото животът ми се сложи така, че известно време бях и кръчмар, та героите на бъдещите ми книги сами се навираха в очите ми – цветисти, колоритни, тъжни и смешни, мъже и жени, всички строго индивидуални, понякога с неподозирани и стряскащи биографии, амбициозни, апатични, със силно затаени чувства или пък ненужно откровени и доверчиви… А “Тихият бял Дунав” е съвсем друга история. Бях длъжен да я напиша. Най-малкото за да се съхрани паметта на хилядите невинно избити и то по времето, когато се наливаха основите на гигантския експеримент, наречен социализъм.
- Това са много амбициозни и значими творби, гордост за националната ни литература, но защо останаха малко встрани от така нужното им обществено внимание? За „Тихият бял Дунав”, толкова очакваното, зряло и въздействено сказание за концлагерна България от времето на най-яростния тоталитаризъм – 50-те – 60-те години на миналия век, прочетох само няколко дежурни добри думи от Младен Влашки, Михаил Неделчев и Валери Станков, а за мен това е най-проникновеният, сериозен и обхватен разрез на онова жестоко и сурово време, което има своите жалони в съвременната ни литература в лицето на „Разпятието” (2005), завършващата част от трилогията „Синият аметист” на Петър Константинов и нейния антипод „Изходът” (1985), втора част от прочутата някога и смятана и за дисидентска трилогия на Владимир Зарев, в която описваните събития от същата епоха имат далеч по-лежерно, оптимистично и дори умилително-иронично звучене – сякаш наистина „животът става по-хубав и по-весел”, а режимът изведнъж добива човешки облик…
- Тези, които създават правилата, определят вкусовете и правят класациите за значимост на авторите, преживяват покрай литературата, а доста от тях дори и печелят добре. За мен литературата е начин на живот. Затова никога няма да се опознаем. Никога няма да ме допуснат до себе си, никога няма да вечеряме заедно, пък и аз не съм приритал за това. Упорито няма да ме забелязват и ще си запушват ушите, колчем някъде се спомене името ми. Търпимостта на тези новоизлюпени олимпийци си има граници, които книгите ми никога не бива да преминават, тоест винаги да са някъде в периферията на обществения интерес – повече не биха могли да понесат. Затова и “Тежки пари”, и “Тихият бял Дунав”, и “Крадци” са почти непознати на масовия читател.
- Чувал съм противоречиви мнения за „Тихият бял Дунав” – че е тенденциозна книга, писана с омраза, финансирана от Петър Стоянов – тоест слагаческа, а това не е така, най-малкото защото в нея освен истината за концлагерите в Белене и Ловеч, звучи критичен патос срещу режима на Живков, а и тъй като Вие проследявате убедително и правдиво драмата на комунистката-идеалистка Велика Томова, която дори се самоубива, след като вярата й за новия живот е смачкана от целесъобразността на окопалата се властваща номенклатура. В този аспект е интересен и образът на другаря Гълъбов, което пък доказва, че бягате от едностранчивото и елементарно пресъздаване на драмите не само на онова преломно време, но и на процесите, течащи вътре в управляващата партия…
- Това, че книгата е писана с омраза, съм го чувал и аз. Дори един местен пролетарски ентусиаст се закани да изкупи целия тираж и демонстративно да го запали на централния варненски площад, което, признавам си, ме поласка. Не, книгата не е писана с омраза, макар че не бих могъл да я напиша с любов към ДС. Съгласен съм, че в нея има повечко страст, но това чувство в никакъв случай не е омраза. Към кого омраза, кого да мразя – садистите и убийците, да, тях определено ги ненавиждам, но, питам се, кой може да обича такива хора, може би тези, които се изкушават да изгорят книгата на площада? Как мога да изпитвам позитивни чувства към онези тарикати, които в името на една доста привлекателна идеология ни обещаваха светло бъдеще, а пък в същото време усърдно подготвяха своето бъдеще и това на децата и внуците си, които впрочем днес ни управляват? Ако ненавистта е синоним на омразата, то тогава се признавам за виновен. Да, аз дълбоко ненавиждам тези хора, които опропастиха живота на десетки хиляди български семейства. А това, че книгата е поръчкова, е поредната лъжа. Петър Стоянов действително помогна за второто издание на книгата, но това си е негова идея и аз никога не съм го крил. Напротив, още на първата страница горещо му благодаря за подкрепата. Но това се случи през две и седма, а “Тихият бял Дунав” видя бял свят през декември две и пета, далеч преди да познавам Петър Стоянов, който пък изобщо не подозираше, че съществувам. Но нейсе, запуши я, както скромно казваше един емблематичен герой на Щастливеца, че то толкоз серсемлък бива ли бе, джанъм? Бива, байо, бива, аркадаш, гадовете с това се хранят – с лъжи и сплетни. А на онези, които ме обвиняват в омраза и тенденциозност, искам да припомня, че в цялата високоидейна, слугинска и подмазваческа социалистическа литература, няма такъв светъл и чист образ на комунист като този на Велика Томова. И тя не е единствена, аз познавах такива объркани и осакатени, но почтени и изключително свестни хора. Дори все още се намират такива, а някои от тях ми стиснаха ръката, като прочетоха книгата. Вероятно никога няма да се обикнем, но поне ще се уважаваме един друг и взаимно ще зачитаме чувствата и възгледите си.
- Не мога да забравя изключително виталния и земен адвокат Йордан Луков, нито Андрей Кулов и Ана, както и култовата фигура на Патриарха… Не успях да открия в тях белег на конюнктурно или тенденциозно претворяване, нещо повече, установявам със задоволство, че образната система във Вашите романи е винаги хомогенно балансирана, като дори и в най-отвратителните персонажи, Вие, подобно на Достоевски, търсите някакви привлекателни човешки черти – като най-натрапващият се пример е полковник Ганев… За мен „Тихият бял Дунав” е приносен роман, чието значение с времето ще нараства, а Вие как мислите – годините работят ли за неговото доосмисляне?
- Човек по презумпция е изтъкан от противоречия. Няма чернобели хора. Мисля, че Маркс до голяма степен е прав за ролята на битието като определящо съзнанието на индивида, но само донякъде. Има и други, не по-малко важни фактори, които влияят за психологическия портрет на даден човек. Например генната обремененост, аз дълбоко вярвам в нея и съм убеден, че няма сила, която да разкодира наследствената информация, да мотивира постъпките ни и да ни тласне към престъпление или към прояви на алтруизъм. Никакво битие, пък било то и най-идеалното, няма да превърне майор Дочев в ангел, или пък Калугера в светец. Калугера е роден убиец и ако ще майка Тереза да му е класен наставник, той пак ще си остане такъв. По-различно стоят нещата с полковник Ганев и Гриша Коваленко. Все ми се струва, че в една нормална среда и при определени обстоятелства те можеха да бъдат почтени хора, естествено със своите дребни грехове, които са присъщи за всички нас, смъртните. При всичките ужасни неща, които извършват, аз дълбоко в себе си тая известна симпатия към тях, което вероятно си личи. Ето, тук вече проработва постулатът на Маркс, но за да заработи на пълни обороти, съществуват куп условности, които го правят несъвършен. Колкото и да ми се иска, няма как да открия нещо привлекателно у Калугера, дори и няма намек за подобно чудо. А дали годините работят в полза на “Тихият бял Дунав” – не знам, съмнявам се. Дори и днешните управляващи упорито неглижират тази тема, не желаят да се връщаме към нея. Твърдят, че това е затворена страница от най-новата ни история. А пък на мен все ми се струва, че за да се затвори една страница, тя първо трябва да се прочете. Шмекерите обаче не искат да четат, та нали днешното им благополучие крие корените си там някъде, в ония смутни и черни времена, в зората на народната власт и младостта на техните татковци…
- Дилогията „Тежки пари” е писана по същото време, когато работите върху „Тихият бял Дунав” – 2004-2006 г. Това е типичен роман за прехода – 1993-2002 г., но ми звучи много по-зряло от поредицата „Новобогаташи” (1997-2008) на Александър Томов. Интересното е, че дори в такива привидно експлоатирани теми като натрупването на капиталите в условията на криминална приватизация и наглата престъпност, както и обвързването на партиите с пипалата на финансовата олигархия, Вашият глас звучи оригинално, автентично и ефективно…
- Приятно му е на човек, когато чува такива думи за книгите си, благодаря Ви за оценката. А иначе сте прав, че темата е преексплоатирана, дори бих казал и опорочена. Куцо и сакато прописа за така наречения криминален преход, сума ти борци за околийска слава напират с ужасяващи съчинения, без дори да са завършили и гимназия, непрочели нито една книга… Точно поради тази причина се отказах от продължението на “Крадци”, макар че написах стотина страници и то, струва ми се, не лоши. Българинът вече изпитва отвращение към тази тема. И с основание.
- Защо решихте да осмислите периода през погледа на членовете на сем. Варо – Моневи от една страна, чиято емблема са съответно Анжел и Джаки Варо, на Тони Чумата и на митичния злодей Калугера?
- Това са различните гледни точки на част от обществото ни. А ако трябва да съм по-точен – на криминализираното ни общество. От мнението на електората никой не се интересува, то е необходимо само по време на избори.
- В тази сага откривам интересно прилагане на опита от други мащабни фрески, които познаваме от американската литература, като „Кръстникът” (1969) на Марио Пузо – въвеждащата глава с юбилея на стария Анжел Варо или неговата неочаквана и толкова красиво пресъздадена смърт, така силно напомняща за края на дон Вито Корлеоне… Добавям и стремежа обществените промени да се експонират през погледа на богаташите Варо от една страна и на аутсайдерите като Калугера, от друга – това напомня за модела „Богат, беден” (1970-1977) на Ъруин Шоу…
- Никога не съм крил пристрастията си към Марио Пузо, учил съм се от него на някои похвати и тънкости в занаята. Невероятен композитор, великолепен психолог и душевед, но от него научих най-важното – никога да не пиша за неща, които не познавам. А аз познавам доста добре ъндърграунда на Варна, или поне този от деветдесетте години на миналия век. Имах съученици, които станаха босове в престъпния свят, имах такива познати и от махалата, в която израснах… Всички ние, децата от петдесетте и шестдесетте години, малко или много получихме част от възпитанието си на улицата, заедно играеха на “стражари и апаши”, бъдещи бандити и бъдещи магистрати нямаше как да не се познават… Колкото до инвенциите в “Тежки пари” – именно в това бе смисълът на преработването на романа, и то предимно в първата част, опитах се да избягам колкото се може по-далеч от Марио Пузо…
- В „Тежки пари” е много осезаемо влиянието на Димитър Димов. Докато четях романа, ми се струваше, че Давид Варо е брат на Стефан Костов от „Тютюн”, а драмата на Роза Варо много ми напомни за краха на мечтите на Ирина Чакърова…
- Тук ще си позволя да не се съглася напълно с Вас. Роза е по-елементарна от Ирина Чакърова. Ирина губи мечтите си, докато Роза губи единствено охолния си живот. Убива я личната ѝ драма, свързана с бащинството на единствения ѝ син. Впрочем, може и да сте прав, сега като се замисля, внезапно се сещам, че тя вече е загубила един син, една любов, а само мисълта, че тази избягала любов вероятно е замесена в смъртта на първородния ѝ син, я подлудява… Да, май че наистина сте прав, но отстрани винаги се вижда по-добре. За в бъдеще ще трябва да съм по-внимателен с възможността за подобни алюзии.
- Искам да ми кажете каква е връзката между „Тежки пари” и „Крадци” (2008)? „Крадци” второ действие ли е на Вашата сага нон финито за прехода ни или предхожда „Тежки пари”, тъй като времевият отрязък, който обхваща, е между 1989 и 1998 г.?
- Не, двете книги нямат връзка. Просто темата е една и съща. Може би оттам идва усещането за някакво родство. В “Крадци” се опитах да дам отговор на онези въпроси, които не засегнах в “Тежки пари”. Вярно е, че Тони Чумата и компания по нищо не се различават от братя Захариеви и приближените им, но и в живота е така. Методите и похватите на големите мафиотски кланове поразително си приличат.
- Как Ви хрумна да търсите библейски алюзии в повествованието по отношение битието на братята Лука, Марко и Матей Захариеви?
- Всеки от тях стига до престъплението по различен начин със своя версия и свое оправдание. Като казвам престъпление, имам предвид убийството на Армен, защото и тримата, кой повече, кой по-малко, имат пръст в смъртта на писателя. Всеки от тях ни предлага своето евангелие за случилото се, а животът, който са водили, им служи като предварително закупена индулгенция. Марко се чувства предаден, Матей – твърде малък, за да се противопостави, а Лука чудовищно възмутен от предателството на Армен. Четвъртият евангелист е самата жертва. При това е заел мястото на може би най-интересното евангелие – това на Йоан. Трудно може да се прецени къде и каква точно е истината. Може би тя е в някое от онези евангелия, които не са канонизирани…
- Според Вас удачни антиподи ли са на архизлодея Лука Захариев писателят Армен Бохосян и манекенката Ани Николова?
- Не съм се замислял върху това. Може би е редно някой друг да го каже.
- Някога написах в „За крадците и хората”, че „Крадци” е „сериозно и стойностно литературно произведение, дело на задълбочен труд”. Людмила Стоянова в „Зрелостта на таланта или за новия социален роман на Атанас Липчев” набляга на „безпощадно точните социални дисекции и диагнози”, на „безупречното психологическо портретуване”. Освен това смятам, че Вие винаги много точно и майсторски пласирате персонажите си и като вътрешен живот, и като характери, подпомагайки ги с афористичния им и цветист диалог, в който винаги има настроение и емоции. Какво бихте добавили в този аспект?
- Не знам, какво ли бих могъл да добавя наистина… Твърде сложно ми прозвуча това, което казахте. Приятели са ми споделяли, че книгите ми се четат леко и изглежда така, сякаш са писани на един дъх. Което, разбира се, не е вярно. “Крадци” съм я редактирал двадесет пъти, двадесет пъти по седемстотин компютърни страници… смятайте ги Вие. Накрая ми се повръщаше само като я погледна. Същото е и с останалите романи – къртовски труд и прочит след прочит, непрекъснато съкращаване, търсене на синоними, противна работа, досадна. Диалогът по принцип ми се удава, но едва след дълъг труд става “афористичен и цветист”, а колкото до “безпощадно точните социални дисекции и диагнози”… това вече ми звучи като висш пилотаж, не съм и подозирал дори, че ги умея тези неща. Това в рамките на шегата. А иначе, психологическото портретуване, за което говори Людмила Стоянова, е дяволски трудна работа, често пъти една недобре обмислена фраза или неточна дума може да оплеска нещата.
- С „Фустанела” (2009) правите остър завой към камерното, кондензирано и наситено с дълбоко мотивиран вътрешен драматизъм повествование. Много силно въздейства описанието на прочутия Остров на аутсайдерите със знаковите образи на Киро, Чико, Мазния, Професора и Ема. В този роман има страхотна атмосфера и изключителен, макар и стаен драматизъм. Драмата на Ема например е разтърсваща, а сред галерията незабравими неудачници, поставям на върха Професора…
- Човек трябва да опита от всичко. Самият аз имах нужда от промяна. Гордея се, че съм роден и израснал край морето, а пък никога не съм писал за него. Това ме амбицира да напиша “Фустанела”. А атмосферата в книгата е страхотна, защото е достоверна. Аз познавам лично всички тези хора, познавам Острова, където имам лодка и барака. Поне веднъж седмично пия по една ракия с капитан Чико, който и не подозира дори, че съм писател и че съм го изтипосал в роман. Впрочем, култовата кръчма “Камъша”, която съм описал в книгата, изгоря съвсем наскоро след опустошителен пожар. А собственикът на заведението, съпругът на моята героиня Данчето, се задуши в съня си. Беше подочул отнякъде, че съм написал роман, в който споменавам кръчмата му, и пожела да си купи книгата. Обещах да му я подаря с автограф, но не успях. Пожарът ме изпревари. Познавах и Професора, който преди няколко години се запиля някъде на юг, познавах и Мазния – той пък цяло едно лято ми помага в риболова, но се наложи да го изгоня, заради любовта му към многобройните му шишенца, познавах даже и Ема – разбира се, цялата тази история с болното ѝ дете съм я измислил, но наистина беше проститутка, и наистина беше едно простосърдечно и добро момиче.
- Много тъжна е картината на съвременна България във „Фустанела”, граничеща с безнадеждност, въпреки че финалът е сгрят от крехката надежда за бъдещето на главния герой…
- Да, картинката е тъжна и за жалост не виждам поводи за оптимизъм. Живеем в най-бедната страна в Европа… Криза, каква криза, за бога, та аз живея в криза откак се помня като човек. Кризата е оправдание за онези, които ни ограбват всекидневно. И ще я има, докато ги има и крадците. Никой уважаващ себе си народ не би ги търпял, просто би ги пребил със сопи. С този манталитет българинът няма бъдеще.
- „Пътят към зимата” (2009) e най-хармоничната Ви и завършена творба. При това е и като че ли най-съкровената, тъй като младежките спомени в нея са жизнено важни и смислово определящи за сюжета. Много ярки са женските образи на Мария и Неда – Мария, изцяло изградена чрез реминисценциите и Неда като необходимия житейски коректив. Не мога да забравя и Люси, не намерил смисъл в живота…
- Мария е библейската Ева – вечната жена. Изкусителната Ева, необходимата Ева, божествената Ева, без която животът просто няма смисъл. Тя е мечта, блян и цел на всеки хетеросексуален мъж. Малцина я постигат. Моят герой се докосва до нея. После я загубва. И отказва да го приеме. Как се живее от тук нататък? Много просто – всевишният се е погрижил и за това. На сцената се появява житейският коректив, както сполучливо го отбелязахте – земната, реалната, практичната и скандална жена – майката на бъдещи синове. Вероятно ще Ви прозвучи малко перверзно, но в известен смисъл тя даже ме привлича по-силно от обожествената Мария. Люси е мой съученик, който почина от левкемия. Беше в пети или шести клас, вече не помня. Животът му беше ужасен и съм уверен, че той не държеше на него. Дори си мисля, че наистина би се самоубил, ако знаеше как да го стори.
- И в „Пътят към зимата” звучат критични нотки към някогашната комсомолска номенклатура в лицето на прословутия Бойко, позволявате си и язвителна забележка към президента Първанов, не Ви ли е страх, че могат да Ви нарочат за отявлен антикомунист?
- Аз и бездруго съм нарочен за такъв, така че това не ме притеснява особено. Колкото до президента Първанов, той не ми е интересен. За комсомолската номенклатура мога да Ви говоря надълго и нашироко, но нали се сещате, че по разбираеми причини това е невъзможно в едно интервю. Иначе имам материал за трилогия. После – какво значи антикомунист? Ако под това се визира несъгласие с режима, наложен ни след девети септември четиридесет и четвърта, да, тогава съм антикомунист. Ако това, че изпитвам ужас и отвращение от безумията на сатрапа Йосиф Висарионович Сталин, е антикомунизъм, да, такъв съм, ако осъждам убийците на десетки хиляди невинни българи, с чиито кости бяха поставени основите на новото социалистическо общество, да, антикомунист съм, ако съм бесен от чудовищните грабежи и наглостта на наследниците на партията на Димитров и Коларов, да, отчаян антикомунист съм. А истината е, че когато не ме провокират с подобни несъстоятелни обвинения, аз съм толерантен човек и уважавам всяко мнение и всяка кауза, макар и не винаги да я споделям. Когато обаче убийци и крадци си позволяват да ми дават уроци по морал, просто не издържам и си казвам каквото мисля.
- Харесва ли Ви оценката на Ангел Дюлгеров за романа в статията му „Мигът на земния съд”?
- Е, малко засукана и претенциозна, но не се и съмнявам, че е добронамерена. Ангел Дюлгеров е качествен човек и ако се отърве от многословието си, само ще спечели от това. Във всеки случай, му благодаря за топлите думи.
- Подобно на Димитър Димов и Вие имате афинитет към убедително разкриване психиката и манталитета на персонажи от друг етнос – араби, гърци, турци, арменци, евреи, руснаци, украинци, сърби, албанци, ирландци, поляци, немци… Как успявате така точно и непосредствено да ги пресъздадете? Да не би и Вие да сте потомък на кръстоносци?
- Знае ли човек, що семе се изсипа на този кръстопът, може и да съм наследник на Балдуин Фландърски. Да, прав сте, кой знае как в книгите ми винаги се промъкват разни съмнителни балкански субекти, араби, украинци, арменци и какви ли не още… Не знам, това вероятно пак се дължи на кръстопътя, на който живеем. Подобно на Виа Понтика, родината ни от незапомнени времена е място, където се пресичат множество пътища. Това благословено кътче земя е място за кратка почивка, но и арена на множество кървави сблъсъци. Ние пък взехме, че си спретнахме държава на този ветрилник. Вероятно мрачната и потискаща история на балканските народи ни прави толкова чувствителни и към най-малката историческа неправда, а в същото време толкова много си приличаме.
- Кажете нещо в аванс за новия си роман „Другият бряг на реката” (2010). Кога да го очакваме на пазара и с какво ще ни изненадате този път?
- Е, това вече е изненада. Ами че аз едва преди няколко дни го изпратих в издателството, наистина не очаквах подобен въпрос. Нещо в аванс… знам ли, това, което мога да Ви кажа със сигурност, е, че тази книга е нещо доста по-различно от всичко онова, което съм писал и издавал досега. Нещо повече, тя е експеримент, какъвто мисля, че не е правен в българската литература. И не само в българската. Вероятно ще излезе от печат през пролетта или в началото на лятото. Живот и здраве да е.
- Водите ли си дневник и смятате ли някога да го публикувате?
- Не, това е прекалено ангажиращо за мен. Аз съм мързелив човек. Бачкам като изумен, само когато захапя нова книга. А инак, идеята за дневник никак не е лоша. Понякога съжалявам, че не съм си водил такъв.
- Мислите ли скоро да пишете мемоари?
- Това ми прозвуча като покана да си напиша некролога. Не, не съм мислил и едва ли ще го направя някога. Човек трябва да се взема прекалено насериозно, за да занимава околните със себе си. Дори и да има известно основание за това. Да ме прощават мемоаристите, но все ми се струва, че подобно занимание е твърде нескромно и граничи с нарцисизъм.
- Бихте ли създали есеистично-носталгична книга за град Варна?
- Това да, о, с най-голямо удоволствие. Не знам само дали ще ми стигне времето. Иска ми се да напиша такава книга и то най-вече за артистична Варна, това би било чудесно. В интерес на истината, аз вече дори съм нахвърлил няколко страници като бележки и анонси. За моята Варна, онази, която помня от детството си, онази, която сега често сънувам. Това би било книгата на живота ми, дано Господ ми даде сили и време да я напиша.
- Какви мисли Ви изпълват на прага на Вашата 60-годишнина?
- Противоречиви. Предимно депресиращи. Някак не усетих кога остарях. Боже мили, шейсет години, чак не ми се вярва. Все още се чувствам като онова малко момченце, което мъдрите чичковци укорително съветваха: “Остави тия книги, момче, нищо хубаво не те чака с тях”. А момченцето не пожела да ги послуша. Затова сега си плаща. Но не се оплаква. Някой е решил да е така, нека бъде така. В реалния живот има всякакви хора. Не съм аз този, който ще го променя.
- Чувствате ли подкрепата на семейството и съмишлениците редактори и издатели в трудната Ви писателска мисия?
- Вижте, аз съм щастлив човек, независимо от това, че все мрънкам и все съм недоволен от нещо. И въпреки депресията си. Имам прекрасна и търпелива жена, три добри и умни деца, имам много и предани приятели, които обичам, а, не се и съмнявам в това, те също ме обичат. С две думи – аз съм богат човек.

Роден през 1942 г. в Чаталджа. Постъпва във Факултета по език, история и география на Анкарския университет (руски език и литература). Специализира руска литература в Московския университет. Работи като драматург в Истанбулския градски театър. Избран за генерален секретар на Синдиката на турските писатели (1979). Присъжда му се наградата „Лотус” на Съюза на азиатско-африканските писатели (1981). След военния преврат през 1980 г. емигрира във Франция, където издава сп. „Анка” (1986). Защитава магистратура в Сорбоната и докторат в Института за социални науки към Истанбулския университет. Понастоящем е доцент и завеждащ Катедрата по руски език и литература в същия университет, като същевременно е колумнист във всекидневника „Джумхуриет”, изявява се като активен общественик. Един от най-ревностните преводачи от руски език, запознал турската читателска аудитория с руските и съветските класици от Лермонтов, Пушкин през Тургенев, Чехов до Горки и Маяковски, съставител и преводач на десетки антологии с руска и световна поезия, в това число и на „Антология на съвременната българска поезия” (1981), съвместно с Йоздемир Индже, в която представят 44 поети с 89 стихотворения.

* * * Търсех пътя, който води към свободата, не в лицата на хората, а на небето – търсех едно бяло облаче. В оня час, в който се събуждах задъхан, това облаче ли ме утешаваше?   Нямаше дори любов – рушителна и съграждаща, една любов, чиста като дъждовна вода, нямаше нищо, което споделях с този град, какво бе онова нещо, почващо там, където стихът свършва – детството ли бе то, което роптае в мен?   И разбирах, че животът вече изтича, като течаща дълбоко вода, когато изкоренен се блъсках във вятъра и нощта почнеше ли като бездна, от досадата извадих този стих.   Няма никой, Средиземно море ридае само в един странен и загубен есенен ден, когато скоростта на смисъла надпреварва формата. Не плаче този, който сам е паднал в бездната, както и давещият се в своите лабиринти.   април 1985