| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Разказ: |
| Пастири: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Разказ | |
На зеления кръстопът
At the green crossroad |
|
|
КРЪСТЬО ДРЕНСКИ
Вуйчо и бате Йордан седят на зеления кръстопът, а в краката им лежат кървави два едри заека. Акациевата гора от време на време шуми с изсъхналите си листа. Двата пътя, оставени някога от залесителите, са обрасли в трева: по тях никой не минава освен зайците и ловците. Аз лежа зад вуйчо и бате Йордан по гръб и слушам какво си говорят.
- Старата само едно знае: - градината да копае, пуйки и патки да гледа и нищо повече - бате Йордан дърпа цигарата, като че ли иска наведнъж да нагълта всичкия й дим, и гледа изпод вежди. - Заробва се по цяло лято. И се сърди защо жената не прави същото. А жената е млада и й се живее. Работи, взима заплата и не й е заробва. И аз съм тъй. Свободен да съм, най-добре е. Ама съм между чука и наковалнята.
Вуйчо го гледа съчувствено и мълчи.
- Синчето трябва да ходи в пети клас. А прогимназия в село няма. Жената каза: “Ще отида с него в града.” И аз така казах. И пак - между чука и наковалнята. Старата не иска да си напусне къщата. И за нас - сърди се, не дава. Пък аз нито мога да я оставя сама, нито мога да стоя все при нея. Но тя не разбира. Тя си знае своето. Ти я знаеш.
Вуйчо отново го поглежда.
- Знам я. Как да не я знам?
Гласът на бате Йордан се отдалечава и заглъхва. И аз виждам горе между клоните, в синкавия екран на небето, старата.
Ако гледаш китките на ръцете й или глезените на краката й, или лицето й, ще кажеш, че има само кости, жили и кожа. И това леко тяло от сутрин до вечер се носи като птица из огромния двор. Копае зеленчуковата градина или я полива, копае лозето или го връзва, храни многобройната си птича челяд или мете, или готви, или пере. Ходи да пазарува. Включва и изключва помпената станция; когато бате Йордан го няма, Децата от цялата махала съди. Гости посреща и изпраща, особено в неделя, когато надойдат ловджиите. Зимовища прави. Към всичко ревнива, във всичко сама. И все недоволна, че е сама. Никой не иска напълно да й се подчини, да бъде под нейна команда, та работата да е хем по-лека, хем по-спорна. Дори внучето й. Никой. А тя си измисля все нова и нова работа. И наистина лети, лети като загрижена птица, развяла дългия си фистан, с немирно легнала върху слабите й плещи тънка плитка.
- Знам я, знам я. Как да не я знам? - повтори вуйчо.
И отново - гласът на бате Йордан се връща при мен, а синкавият екран горе опустява.
- Жената се вдига с детето, та в града. Назначиха я магазинерка в предприятие. Раздава резервни части и други такива. Детето учи. Но не е добре. Градът ни се виждаше много хубав, когато ходехме, в него на разходка. А сега? Предприятието й е извън града. Пътува с рейс. На обяд няма време да се връща. Синчето цял ден само се оправя. Квартирата - скъпа. Заплатата не стига. То една трета аз я изгарям да снова през вечер до града и обратно. Тя - неопитна. Усетили я лъвовете, накачулили я, някои си оправили бакиите за нейна сметка и едва не я начетоха. Два месеца живяхме като на тръни. Добре че с директора й сме били заедно войници и аз съм му спал над главата, та въртя, сука - оправи я. Сега уж си отваря очите, но аз съм все неспокоен. А ти я знаеш жената.
- Как да не я знам? Знам я - казва вуйчо и отново млъква.
Аз се обръщам на една страна и гласът на бате Йордан потъва някъде и се загубва. А по зеления път идва жена му. Идва, идва и ми се усмихва.
Тя беше магазинерка в селото. Малко магазинче в стара постройка. Продава се всичко - от газта до мармалада. Но влез да видиш - подредено и чисто на какво се казва. А тя пипа като аптекарка, говори сладко и всекиго оправя. Как да не я знам и аз? Точно тогава бях пристигнал с родителите си в този край. И една далечна леля беше говорила за мен, че съм хулиган, нося дълга коса, мръсни дрехи-и вече нямало да ме търпят в училище. А всъщност тази далечна леля никога не беше ме виждала и всичко това беше наговорила заради някаква стара вражда с майка ми. И един ден, когато бяхме отишли на село, аз влязох в магазинчето и се позастоях. Гледах как продава и от време на време си казвахме по някоя дума. Тогава влезе далечната леля. Магазинчето - пълно. Като я видя жената на бате Йордан, засили контактите си с мен. Аз съм непознат за всички. По едно време лелята й вика: “Кажи кое е това момче?» “Не го ли познаваш?” - й отвръща. “Ами не го зная. Хубаво момче» - вика лелята, - спретнато. И приказката му хубава.” “Е как пък да не го познаваш, нали ти ми го описа: дълга коса, мръсни дрехи, хулиган пред изключване?» - вика. Лелята погледна чак на зле. Жените си пошушнаха, пък го удариха на смях. Лелята нещо измърмори и си отиде. А тя ме гледа и очите й се смеят. И разправя какъв ученик съм. И малко преувеличава, да бъде наказанието й по-здраво. Да запуши устата на оная сврака.
- Знам я - чувам отново гласа на вуйчо. - Как да не я знам?
- Ако не я е срам от селото, щеше да се върне. Но сега вече връщане назад няма. И тичаме някак да се оправяме. Понякога ми дотяга. Аз съм лют човек, ти ме знаеш, но в тая работа не мога да й се налагам. В града ще е по-нататък нашата. Само че аз помпената станция няма да напусна. И старата ще си остане на село, пък после ще видим. Само апартамент да се намери. Обещават й уж, обещават. Викам й - гледай да е по на ниско. Най-много до третия етаж. Ами аз съм земен човек. Земята да е по-близко. Земята. Тъй съм научен, тъй съм свикнал. Мога ли да се качвам горе в небесилата? Ти ме знаеш мене.
Вуйчо кратко го поглежда, после го прегръща през рамената.
- Знам те. Как да не те знам?
А аз гледам широкия гръб.
 Селото доста се опразни. Надокараха цигани и ги заселиха в опразнените къщи. И в кръчмата вечер стана по-шумно, а и неразбориите в селото се увеличиха. А няма ни кмет, ни никой. Той оправя чешми, бойлери, перални, телевизори, коли, мотоциклети, прави железни врати, порти и огради. Той помирява и съди, които се скарат или сбият. Той разтървава немирните в кръчмата. Пред него чинно стоят циганите, циганките и циганчетата... С една дума - той е власт;-правосъдие и услуги. В неговите ръце е и ловната дружинка. Той отгледа в тази гора десет хиляди фазана, та докато ги изпозастрелят, се извървиха всичките началства от града. Сега няма кьорав фазан и никой не идва.- Ходих при началството. Обяснявах. Трябва ми апартамент. Вчера един ми вика: “Ти си ми интересен, когато си на село.» “Аз и на себе си съм интересен, когато съм си на село.” “Ами тогава?” Отново му обяснявам. А той? Нищо. Беше много зает и вече не ме слушаше. Като си тръгнах, ми вика: “Там ти си свободен човек. Станцията си работи автоматично. А тук ще те командва някой изсушен майстор, дето няма да го изтърпиш! Затова помисли!» Аз му говоря за апартамент, а той ми говори за работата. Върнах се. Седнах. “Слушай - казвам, аз няма да работя в града. До село са петнайсет километра.” “Сега - казва - разбрах. Но трудно ще стане.” Казвам на жената, а тя вика - ще чакаме. Ти знаеш.
- Знам, как да не знам? - каза вуйчо. - Но трябва да се чака.
Бате Йордан стана. Стана и вуйчо и сложи заека в раницата. Остави да стърчат само ушите му, както правят сега ловците. Някои оставят отвън цялата глава, но вуйчо оставя само ушите му да стърчат. Хубави уши. Отгоре - ръждиво и сиво, отдолу - само сиво. А бате Йордан завърза заека на колана си от лявата страна, да виси с главата надолу, както са правили ловците на това село от стари времена.
И така, оставихме зеления кръстопът и си тръгнахме: към селото, към старата къща. Там ни чакаше топла чорба, люта чушка, домашен хляб, запечена в пръстена тавичка гозба и кана искрящо тазгодишно вино. И старата, която първо всичко ще нареди на масата, а след това ще стои до печката, ще ме разпитва как сме и що сме у дома и час по час ще надниква в чиниите ни да не би нещо да се е свършило. |
|
|
Назад
[ 3 ]
Напред |
|
КРЪСТЬО ДРЕНСКИ, 1934 - 2006