Простори

Съдържание

Поезия:

Стихове от Лиляна Стефанова.
Poems by Lilyana Steffanova.

Стихове от Павел Цветков и Боян Върбанов.
Poems by Pavel Tsvetkov and Boyan Varbanov.

Есе:

За писателския труд от Мечислав Яструн.
About writer’s labor– by Mieczislav Jastrun.

Преводи:

Жао Кай в превод на Христина Костадинова и Красимир Симеонов.
Gao Kai interpreted by Hristina Kostadinova and Krassimir Simeonov.

Имена:

Стефан Венедикт Попов– между реториката, музиката и сградостроенето.
Steffan Venedict Popov& between rhetoric, music and building.

Къси разкази:

Левка– от Йордан Тодоров.
Levka– by Yordan Todorov.

Лесната Галя- от Мариан Желев.
The easy Galya– by Marian Zhelev.

Памет:

От и за Иван Манолов.
From and To Ivan Manolov.

Интервю:

Не ме е напускало чувството, че съм дъщеря на Гео Милев.
The sense of being daughter of Geo Milev never left me and I try to be worthy for him.

Подиум:

Джако, джазът и ние– Почит към Джако Пасториъс от Димитър Трайчев.
Jacko, the jazz and us: with devotion to Jacko Pastorius by Dimitar Traychev.

Фотооко:

Трети национален фотографски салон “Варна 2005”.
3rd National Photo saloon “Varna 2005”.

Солен смях:

Хумор от Турхан Расиев и Васил Дачев.
Humor by Turhan Rassiev and Vassil Dachev.

ВЕСТНИК “КИЛ 2024”

Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина.

Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!

Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!

Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://www.facebook.com/varnaculturebg,

https://www.instagram.com/culturevarna?igsh=anhya3lrZWtiMjc3

Статии
Къси разкази
Левка– от Йордан Тодоров. Levka– by Yordan Todorov.

*Йордан Тодоров* Снимка Венета Захариева Михал Маджурина, тукашен селянин и мой съсед, имаше малка сая, лепната до калкана на неизмазаната му тухлена къща. В нея отглеждаше няколко овчици и пет-шест шилета. Като изключим лозето, на което отдаваше всичките си сили и вдъхновение, овцете бяха неговата втора слабост... Чрез тях допълваше нищожната си пенсия, пък се и отсрамваше пред гостите и близките си на стародавния гергьовски сбор. Тъй е било десетилетия наред, искаше му се тъй да бъде и занапред... Това свое имане Михал бе поверил на Левка - едно не много едро, но стройно и обагрено в леко бежово, стигащо до бяло към ушите, куче. Тя, Левка, лягаше най-често пред вратника на саята и никому не позволяваше да пристъпи... Както се казва, врабче да прехвръкне, Левка ще отбележи нарушението! Да не говорим за часовете, когато мракът плъзваше откъм близката гора и дъхваше хлад над къщите... Вслушвах се вечер в лая на Левка и струва ми се, че започнах да вниквам в особеностите на езика й. Не. Това не беше просто някакъв лай. Левка подаваше сигнали с точно определено значение: знаех кога минава куче или друго животно. Разбирах кога върви човек и кога този човек е познат или съвсем чужд... С Левка бързо се сприятелихме. Минех ли денем край саята, тя приветливо ще ми махне с опашка, а друг път ще лавне, ще дотича да ме лизне с език по ръката и отново тичаше към мястото си пред вратника. И ме гледаше с големите си умни очи, в които откривах благоразположение и доверие. Всяка сутрин, от ранна пролет до късна есен, Левка повеждаше шилетата към Долната махала. Там се събираха овцете на селото, за да ги отведат по пасищата. А Левка се връщаше, за да дочака свечеряването, когато стадото се връщаше от паша. Тогава тя вървеше пред шилетата, стъпваше меко и с подчертано чувство за свършена работа. Но една вечер, беше в края на август, се оказа че едно от шилетата липсваше. - Левка-а! - продра иначе сипкавия си глас Маджурина. - Къдя й, шилето мари?!... Къдя й, а-а?! Левка мигновено притича и легна в краката на стопанина се. Като че с това поемаше вината за изчезването на агнето. Но тази покорност и несъмнено признание за вина не удовлетвориха Маджурина. У него се надигаше неприкрита ярост и той невъздържано срита кучето! Левка изквича от болката, отскочи, но не побегна. Пак се взрях в тези нейни очи - от тях лъхаше недоумение, а може би и ужас... - Върви и търси... Да го намериш, че ти счупвам главата! - крещеше Михал и налиташе към кучето. - Пребивам те, да знаеш! ... Опитвах се да го възпра, да го успокоя, но той не мирясваше. - Ша я махна аз!... - повтаряше той. - Ша я затрия... Убеден бях, че Левка добре разбира смисъла на Михаловите ругатни... Тя се вдигна и хукна нанякъде... Два часа по-късно тя доведе шилето. Къде беше ходила, къде го бе открила, не можеше да обясни. Случваше се вечер, през вечер, вече късно след работа, да намина към Михал Маджурина. Разменяхме по някоя друга приказка, къде за изоставените лозя, или пък за унищожените стада на кооператива... Пък и да глътнем по чашка мека гроздова!... Но тази вечер, минавайки край саята, взех, че подвикнах на Левка. Без звук да обели, тя подскочи, изправи се, лизна ме с език и се прибра. Минута-две по-късно Михал ме посрещна на вратата. - Като идваше къмто мене, отде мина? - бяха първите му думи. Позачудих се на странния му въпрос, но отговорих : - Оттам гдето всякога минавам! - Край саята?! - Друга пътека не зная,- рекох му. - Аха-а!- изръмжа Михал. - Минаваш по тъмно, овците ми там, а туй куче мълчи... Как тъй ша мълчи?! Осъзнах грешката си, но беше късно. - Обадих й се - рекох му. - Да не вдигаме по вечеря врява... Тъй, тъй... - продължаваше да мърмори Маджурина. - Човек минава, а кучето мълчи... Тъй! Бива ли тъй?!... На следващия ден, рано-рано сутринта, когато в ниското мъглата все още се стелеше, впрегнал кобилката, Маджурина се спускаше към лозята... А отзад, вързана, се теглеше Левка! Зачудих се, защото кучето често съпровождаше Михал и каруцата му... Но вървеше свободна! А сега бе вързана... Тя подскачаше, дърпаше се, но каруцата я влачеше пряко волята й. Бе вече есен, гроздето зрееше и навярно Левка трябваше да остане на лозето и да го пази... Така си помислих тогава. Няколко дни по-късно, връщайки се от язовирчето, в което понякога ловях таранки или дребни червеноперки, крачех по черния, застлан с пожълтели листа път. Вляво бе дълбокият, обрасъл с трънкосливки и къпини, дол. В дъното му течеше мъничка непресъхваща рекичка. Тя идваше откъм селото, звучно шляпаше по малките прагове, като че деца си играеха там... Реших да я погледна тази мъничка палава рекичка. Поисках да я видя. Надникнах през драките и... пред очите ми се белна Левка! Току до самия ручей, тя лежеше с леко отворена уста, бездиханна... И си помислих: знаела е, накъде я тътри каруцата на Михал Маджурина. И досега не мога да си простя.

Назад [ 6 ] Напред