Веселин Асенов

СИНДРОМЪТ

НА БЛИЗНАЦИТЕ

ГОСТ ОТ ОТВЪДНОТО

РОМАН

книга 9

Колор Принт

Варна, 2016

СИНДРОМЪТ НА БЛИЗНАЦИТЕ

ГОСТ ОТ ОТВЪДНОТО

р о м а н

девета книга

българска, първо издание

ISBN 978-954-760-404-9

Печат “Колор Принт - ПАК” Варна

тел.:052/30 31 33; e-mail: color_print@abv.bg

АВТОР НА ЧЕПАТИ ЕПИГРАМИ

И КРИМИНАЛНИ РОМАНИ

Отдавна познавам хумориста Веселин Асенов, но доскоро не знаех,

че на една дата – 28 януари, празнуваме рожденните си дни. С тази

разлика, че той е с две години по-голям от мен, и още, че е кореняк –

провадиец, а аз провадийски зет.

Но сега думата ми е за Веселин Асенов, който е роден през 1940г.

Мисля, че не случайно са го кръстили Веселин – да създава весело

настроение на хората около себе си. Започва да пише още като ученик

в гимназията. Първото му публикувано стихотворение е детско и носи

заглавието „Мечта”. Лирическият му герой през 1957г. мечтае да

стане космонавт, да полети до други планети и да носи добри вести от

Земята. Първото му хумористично стихотворение е публикувано през

1959г. във вестник „Сталински войн”. Тогава Веселин е в казармата и

в стихотворението си „Тактик” осмива един войник, който се преструва

на вечно болен, за да не постъпва на пост или да не бъде дежурен по

кухня и да мие чинии.

След уволнявката учи професионален техникум по специалността

„Парни котли и парни машини” и започна да работи като огняр. Трупа

трудов стаж в София, Провадия и Варна.

Когато се връща в родния си град започва редовно да сътрудничи

на вестник „Провадийски глас”. В началото на шейсетте години името

му се появява в хумористичната старица „Нашето жило” на варненския

вестник „Народно дело”. Бързо се налага като добър автор на

сатирични стихове, епиграми и фейлетони. По-късно прописва и

афоризми. Освен във варненските вестници „Народно дело”, „Полет”

и „Маяк”, негови хумористични творби започват да излизат в

„Стършел” и „Труд”, където за хумористичната страница отговаря

Мирон Иванов – един много взискателен редактор.

След 10 ноември 1989г. се появиха нови хумористични вестници

като „Пардон”, „Тримата глупаци”, „Смях” и „Луд труд”. Веселин

Асенов обнадежден от демократичните промени, започна по-активно

да пише и печата. По-често публикуваше в хумористичната страница

на седмото издание на „Народно дело” и вестник „Черноморски

преглед”.

Когато книгоиздаването стана свободно, Веселин Асенов взе да

издава и книги. Досега е издал три стихосбирки с лирика: „На кръст”,

„Хляб и сол за ближния” и „Вик от амвона”, детската книжка

„Любознателно календарче и хумористичните книги „Афоризми” и

„Трън в петата” – първа и втора част. В тази последна книга е включил

най-добрите си епиграми и афоризми.

Не знам дали се разочарова от криворазбраната демокрация, но

постепенно пренасочи творческите си усилия към писането на романи.

През 2005г. издаде романа „Свещеният замък” – приключенски роман

за юноши. Действието се развива в провадийската крепост „Овеч”.

Голямо внимание заслужава романът му „Синдромът на близнаците”.

Замислен е като трилогия, а вече са издадени 8 книги. Действието

също се развива в Провадия. Героите са полицаи, следователи, съдии

и адвокати и една ясновидка, която помага при разкриването на

заплетени престъпления. Навсякъде по страниците на тези осем книги

присъства и сатирикът Веселин Асенов, който разобличава недъзите

на прехода към демокрацията.

Докато в творбите си е чепат, непримирим и язвителен към

човешките пороци, в живота той е тих и скромен. Въпреки, че по

професия е параджия, в компанията на варненските поети и хумористи

никога не съм го виждал да вдига пара и да се прави на голям автор.

Може бе ще разкрие тайната на прословутата си скромност в

автобиографичния си роман, който пише в момента...

Турхан Расиев

Със съкращения –

вестник „Кил” – брой 2, април 2016г.

ГЛАВА ПЪРВА

Този понеделник, както и предишните два дни – събота и неделя,

бяха тихи и спокойни, зарадвали провадийци с хубаво есенно време и

нещо необичайно в този период на годината, когато се прибира

реколтата от полето и лозята, не беше регистрирано нито едно битово

престъпление.

Следовател Дичев, след като остави настрана папката, която

разглеждаше, за да си намира работа, протегна ръце и въздъхна

дълбоко:

- Глобалното затопляне си казва думата, хората се успокояват и не

мислят за глупости.

Полицай Делев пък, който гледаше разсеяно през отворения

прозорец падащите пожълтели листа на дърветата, отвърна:

- Това е затишие пред буря.

- Мислиш ли?

- Разбира се.

- И според теб излиза, че в най-скоро време ни очаква нещо голямо,

някой заплетен случай, който ще ни затрудни много.

- В това съм напълно уверен, защото е неизбежно като

последователност – след едното да следва другото. Снощи пророчица

Стефка дойде в съня ми и ми обеща, че ще ни помогне в разрешаването

на загадъчен случай, който ще последва.

Дичев се засмя.

- Знаеш ли, Делев, наистина вярвам, че тя, която си отиде от този

свят, преживе ти е влязла под кожата и по-точно е инплантирала духът

си в твоя мозък.

- За съжаление е точно така, защото това е постоянен ангажимент

– да виждам същината на нещата – техния корен във времето, когато

разцъфват и дават плод. А това е непоносимо тегло – вместо да

отделям по-голямо внимание за себе си, стигам до банални изводи,

че сложните неща, погледнати от високо, са елементарно прости.

- Какво искаш да кажеш?

- Ами ако днес се случи нещо, утре знам какво ще последва, а това

прави животът безинтересен.

- Та това е умение, което всички искат да притежават.

- Да, но на никого не пожелавам да е на моето място, защото е все

едно да си изядеш козунака преди Великден.

Тъй като този кошмар беше далеч от него, Дичев отново се засмя,

което малко подразни Делев.

- Това не е смешно, защото както казва народът: „На чужд гръб и

сто тояги са малко”.

- Е, ти не се засягай!

- Прощавай, нямах предвид това, защото както знаеш, у нас стават

абсурдни неща и хората ги приемат като нещо нормално в ненормална

държава, без да вникват в същността им. И това се натрупва, като

блокира съзнанието им, което се нарича зомбиране.

- Имаш право.

- То правото е в кривото, защото ако не се изкриви, няма да се

оправи, нещо като игра на пинг-понг или волейбол, но работата е там,

че това в живота не е игра, а жестока реалност, която взема душите

на хората или поне тяхното здраве.

Делев замълча, за да си поеме дъх след дългото размишление

върху проблемите, които в първия момент изглеждат незначителни,

но в последствие, когато се взривят, избухват като бомби.

- Ще се опитам да обясня какво искам да кажа – продължи той. –

Факт е, че България е на първо място по бедност в Европа, дори в

света и няма пари в бюджета за заплати и пенсии.

- Да.

- И в този момент пророчица Стефка ми шепне в ухото, че за да

сме на този хал, вина има парламентарната система, защото при избори

няма вот на народа, тъй като те се печелят с машинации, подплатени

с пари и голи обещания за по-добър живот. Всъщност партиите не са

никакви партии, а икономически групировки, които скубят електората

до голо, защото при колективната вина, няма виновни. А управляващите

добре си вършат работата, като дават възможност на олигарсите да

крадат безнаказано, за да имат срещу тях коз, че не са изправени

пред съда, който си затваря очите и когато си напълнят дисагите, биват

принудени да „повърнат” заграбеното с лихвите и ако не го сторят

доброволно, получават показно куршум в челото за назидание на

другите.

- И ние се чудим – възкликна следователят – как става така, че

закоравели престъпници излизат с високо вдигнати глави от съдебните

зали.

Полицай Делев продължи.

- Ние, които работим в тази система, сме озадачени, а какво да

кажем за обикновенните хорица – съвременници, които не са в час, а

да не говорим за идещите поколения, които няма да повярват какви

събития са ставали, защото всичко ще им е мъгла.

И като по поръчка в този момент телефонът иззвъня и Дичев

инстиктивно вдигна слушалката, като погледна към Делев, поклащайки

глава, с което искаше да каже, че май ще се случи това, което преди

малко предположи.

Обади се разтревожен мъжки глас, който му се стори познат.

- Ало, Дичев ли е?

- Да, кажете!

- Убих човек.

Дичев надигна вежди и челото му се набръчка.

- Почакайте, първо се успокойте и кажете кой се обажда?

- Христо Балев.

Следователят, учуден, вдигна рамене.

- Кой?

- Директорът на Първа гимназия.

- Ицо, шегуваш ли се? – попита свойски, защото се познаваха добре,

тъй като от време на време заместваше в бридж – карето колегата си

Ганчо Люцканов от Втора гимназия, който напоследък имаше проблеми

с бъбреците си а и не вярваше, че Балев, на когото можеш да вземеш

хапката от устата си, е способен да извърши убийство.

- Знаеш, че съм сериозен човек и не бих се шегувал напразно, освен

в компания, за да поддържам доброто настроение.

- Разбира се, че зная и кого си убил?

- Янаки.

- Кой, Драката ли?

- Да.

- Виж какво, ние с полицай Делев ще дойдем у вас след десет –

петнайсет минути.

- Ще ви чакам.

Междувременно се обадиха на прокурор Жеков, който щял да дойде

с неговата кола.

След като напуснаха сградата на полицията и Делев тъкмо отваряше

предната врата на колата, се чу глух тътен и земята се разтресе.

Това беше земетресение, а такива често ставаха в Провадия, в

недрата на който единствено в България има огромно находище от

каменна сол, където са я копали в мината като готварска, а след като

построиха Химическите заводи в Девня, солената вода доставяха там

по тръбопроводи като суровина за производство на полимери.

Вследствие на образувалите се през годините празни пространства,

въпреки, че изпращат и в момента петрол от „Нефтохим” – Бургас, за

да ги запълват, при разместването на пластовете земята от време на

време се разтърсва.

- Наруши ли се екологията – каза загрижено Делев – майката –

земя се бунтува, което показва, че природата не е безразлична за това,

което вършат хората.

- Имаш право – съгласи се Дичев, - връзката е очевидна, но ние

все си мислим, че нещата са случайни, както и аз в момента не мога

да повярвам, че Христо Балев е убил Янаки Драката.

- Струва ми се, че има нещо друго, но съм склонен да вярвам, че е

така, както казва Балев, но тъй като Драката ми е съсед и му зная

даже кътните зъби, той освен кражби, поработва тук там частно. А

има четири – пет висящи дела и в съда са вдигнали ръце от него,

защото когато наближи зимата, прави някаква незначителна кражба,

за да влезе на топло в затвора и напролет излиза росен – пресен, като

това се повтаря постоянно.

- Доколкото знам, той често е посещавал този дом и се носят в

публичното пространство разни слухове.

- Така е, има нещо тъмно. Може би от съжаление го използват да

свърши определена работа, като му заплащат някаква сума, за да

преживява, а той веднага я дава за ракия с приятели, некадърници като

него, отрепки от обществото. Да се чуди човек как при такива свестни

родители, с баща инвалид, на който при трудова злополука, когато е

работил във фабрика „Лен” ,е ампутирана китката на дясната му ръка,

може да се пръкне такъв нехранимайко, който ги умори с постоянен

тормоз за пари от малките им пенсии, като направи живота им същински

ад, за да си отидат от този свят в пълна мизерия. Но за такива като

него природата им го връща тъпкано и то от най-близките хора.

- Мисля, че Христо Балев няма роднински връзки с Драката.

- Все едно, възмездието идва рано или късно, защото никой не може

да избяга от себе си. Ние не сме дошли на тази земя, за да си

разиграваме коня, както си искаме, въпреки, че Бог ни е дал право на

свободно мислене, но сме длъжни от морална гледна точка строго да

спазваме Десеттте заповеди. Ала хитреците си мислят, че ще минат

метър, вършейки престъпления и им се чудя на акъла, че не се

замислят, за да стигнат до простата истина, че не може Създателя,

който е сътворил този свят и Вселената, да е глупак, да не мисли за

чедата си. В потвърждение на това ще кажа, че рожденната майка

със зъби и нокти пази децата си. Това е инстинкт, който важи за всички

живи същества.

- Това, което казваш е безспорно така, но реално крадците и

мошениците ползват благата на тази земя, без да ги произвеждат,

нали?

- Разбира се, че е така, защото тия, способните хора, които ги

създават, нямат време да си вдигнат главата от работа, за да помислят

за кражби, защото могат да си произведат всичко, от което имат нужда

или да го закупят, защото печелят пари честно, благодарни на съдбата,

че живеят пълноценно, полезни на обществото. А има и нещо друго,

доста фрапиращо – нищо няма да се промени в живота ни и да се

почувстваме бели хора, докато Темида е сляпа.

- Тя не е сляпа.

- Разбира се, че не е сляпа и там е бедата, защото превръзката на

очите й е символична, за да не бъде пристрастна и подкупна към една

от двете спорещи страни, но реално всичко е, както казват, мижи да

те лажем.

С малко закъснение пристигнаха в дома на Христо Балев, който ги

очакваше до беседката на двора.

Къщата беше двуетажна, масивна, с капандура на покрива,

построена на хълма точно под величествените скали на „Калето”,

където като на длан се виждаше целия град.

- Приятелю, здравей! – поздрави го Дичев, като му подаде ръка. –

И все пак, не мога да повярвам, че си извършил убийство.

Директорът на гимназията, с тъмни диоптрови очила, малко над

четиридесетте, среден на ръст, лек и подвижен, с открито лице,

внушаващо доброта, отвърна:

- За съжаление е така, колкото и да ти се струва невероятно.

- Е, щом казваш, ние затова сме тук, за да разберем истината.

Той погледна към Делев и го представи:

- Мисля, че се познавате, въпреки че не играе бридж.

- Разбира се, от един град хора сме.

В това време пристигна с колата си и прокурор Жеков.

Влязоха в къщата, която ги посрещна с гробно мълчание, изписано

по посърналите лица на жената на Балев и дъщеря му. А иначе тук

беше светло и уютно, обзаведено с всички необходимости за едно

интелектуално семейство, с добре запазени стари мебели, без да

липсва съвременен интериор, но на първо място се набиваше на очи

огромна библиотека, която заемаше почти цяла стена.

Янаки беше паднал по гръб в хола, а следи от кръв имаше под

трупа му и около него.

Следовател Дичев се обърна към Балев:

- И така, кажи какво се случи?

Той мълча известно време, за да си събере мислите, въздишайки

тежко.

- Днес около девет часа, обади ми се по телефона добър съсед, че

у нас е влязъл с взлом крадец и аз отидох навреме, тъй като домът ми

е недалеч от гимназията и заварих Янаки, надвесен над шкафче, където

жена ми държи бижутата си, опитвайки се да го отвори с остра кама.

Усетил присъствието ми, той се обърна изненадан и се нахвърли срещу

мен с камата, но аз успях да се защитя, като го ритнах с крак в гърдите

и му нанесох три прободни рани с големия нож, който предварително

взех от кухнята за всеки случай, а едната от тях се оказа фатална.

Дъщерята на Балев, явно покрусена от този трагичен случай, тихо

захлипа, а майка й, прегърнала я, избърса с кърпа сълзите й.

- Не плачи, мила! – успокои я тя. – Хайде, да излезем навън, на

чист въздух.

Докато следовател Дичев снемаше отпечатъците, полицай Делев

влезе в стаята на дъщерята на Балев, където му направи впечатление,

че с течение на времето по очертанията големият килим пред леглото

й е подменен с по-малък, след което отиде до беседката на двора,

където бяха майката и дъщерята, която все още не можеше да се

съвземе от преживения шок.

Като се извини той я попита:

- Когато влязох в стаята ти, направи ми впечатление, че килимът

пред леглото ти е сменен, така ли е?

Тя за миг се стресна, но успя да се овладее и отвърна:

- Да.

- Кой го подмени?

- Аз.

- А знаеше ли, че това не е редно, щом у вас е извършено убийство

и в момента се води разследване?

Вместо нея отговори майка й:

- Килимът в стаята й го сменихме преди седмица, защото се беше

замърсил, а дъщеря ми е голяма чистофайница.

Полицай Делев прие това обяснение с известно съмнение, че тук

има нещо нередно, но като се има предвид, че се случват съвпадения,

сметна за излишно повече да повдига този въпрос, ала дълбоко в себе

си вярваше, че ще се случи нещо, което ще ги затрудни, както беше

предвидил.

Все пак не можеше да не сподели тази улика с останалите и попита

баща й:

- Килимът пред леглото на дъщеря ти е подменен, знаеше ли това?

- Да.

- Кой го подмени?

- Аз.

- Но дъщеря ти твърди, че тя го е сменила.

- Наистина, вярно е това, което е казала – не отрече Балев. – Тя го

събра, а аз го изхвърлих в контейнера за смет.

- Добре, нямам повече въпроси, както се казва в съда.

След като всичко около този случай приключи и Дичев прибра

инструментите си в куфарчето, обобщи:

- Според мен нещата са ясни и напълно се покриват с показанията

на Балев. А може би това е един от най-елементарните случаи, които

съм разследвал за убийство.

Той се закашля леко и продължи:

- Вие, какво ще кажете, прокурор Жеков?

- Напълно съм съгласен с вашето становище и мисля, че след като

попълним протокола, Христо Балев ще бъде оправдан в съда или ще

получи условна присъда, ако не настъпят нови факти и доказателства.

Директорът на гимназията отдъхна доволно и очите му светнаха.

- Ами – каза с повишено самочувствие, - това беше голямо

изпитание за мен, което ми се случи и не пожелавам на никого да е на

мое място – да се чувства виновен, без да има вина.

- Не се тревожи! – подкрепи го следовател Дичев. – Станалото -

станало и нищо не може да върне нещата назад.

Той нареди на приносителите, които бяха повикани, да отнесат трупа

на Янаки в Съдебна медицина за аутопсия.

След добре свършената работа в къщата на Балев, когато се

връщаха в полицията, Делев предложи на Дичев:

- Знаеш ли, миналия петък ядох в новооткритата закусвалня в

центъра на града агнешка дроб чорба, толкова вкусна, просто да си

оближеш пръстите.

- Добре, да отидем, а то вече наближава обяд и вместо да ходим в

ресторант „Проватон” ще опитаме това чудо, което ти рекламираш.

В заведението беше доста шумно, като опашката наброяваше

десетина – петнайсет души, а това е така, защото на понеделничния

пазар идваха много хора от близките села да продават и купуват стоки,

плодове и зеленчуци.

Още щом двамата полицейски служители застанаха на опашката,

един едър и широкоплещест мъж, с груба физиономия на мутра, с

голям сребърен ланец на врата влезе в закусвалнята, потърси свободна

маса и като огледа заведението, остави черното си куфарче, дойде на

мястото, където са таблите и като отмести следовател Дичев, взе

една от тях, след което се нареди след клиента, който в момента

плащаше на касата.

Това естествено вбеси Дичев, защото постъпката на този селски

хитрец беше не само нахална, но и потресаваща, тъй като е свикнал да

взема всичко по втория начин, което показва, че са му позволявали да

бъде такъв с оправданието, че няма нужда да си усложняват живота.

Ако му направят забележка със сигурност ще се стигне до физическа

разправа, а всеки разумен човек не би допуснал да падне до нивото на

един грубиян. В случая повечето клиенти на заведението не му обърнаха

внимание, защото погледите им бяха насочени към витрината, където

са изложени ястията като мостра, а и при утънелите джобове, когато

цените на храните постоянно растат необосновано нагоре, проблем е

дали ще им стигнат парите в портмонетата, за да платят сметката.

Възмутен до краен предел, следовател Дичев тръгна да му прави

забележка, че това, което върши не е редно, но Делев го спря.

- Спокойно, аз ще му дам добър урок, че цял живот да му стои като

обеца на ухото.

- Но как?

- След малко ще стане ясно.

Когато дойде ред за плащане, Дичев изпревари и Делев се оплака.

- Не може така.

- Какво?

- Човекът, който кани, трябва да плаща сметката.

Следователят се засмя.

- Може да е така, но аз съм ти благодарен, че дойдохме тук, за да

почувствам миризмата на агнешката дроб чорба.

Телефонът на Делев иззвъня и той говори кратко, като обясни, че

се е обадила жена му.

Въпреки, че наоколо имаше свободни маси, двамата се отправиха

към въпросния нахалник.

Делев, учтиво, с лека усмивка го попита:

- Свободно ли е при Вас?

Мутрата, който гълташе големи парчета от наденицата и мляскаше

шумно, отвърна:

- Да, заповядайте!

Разполагайки се от другата страна на масата, Делев, все така

учтиво, зададе подвеждащ въпрос:

- Знаете ли защо седнахме на Вашата маса, след като наоколо има

свободни?

Той, недоумяващ, вдигна рамене.

- Не, защо?

- Защото Ви се възхищавам.

Почувствал се на Седмото небе, мутрата попита:

- За какво?

Делев смени официалното обръщение „Вие” и мина на „Ти”.

- Ами ти направи смешни всички на опашката.

За миг лицето му си промени цвета и смален, изглеждаше като че

ли го е ударил гръм от ясно небе.

Голямото му самочувствие, което го владееше до преди малко, се

изпари, когато случаен посетител на заведението се обърна към Дичев:

- Господин следовател, приятен обяд!

Разбрал, че е попаднал в минно поле, нахалникът се надигна и се

изхлузи като попарено мушкато, без да си дояде останалото парче от

наденицата.

Дичев с любопитство гледаше след него, който бързаше към

изхода, защото много добре съзнаваше, че тези господа, щом са

представители на властта, могат да го върнат и да му потърсят сметка,

че е нарушил реда в това обществено заведение, а имаше да свърши

сериозна работа.

- Виж този надут пуяк – Дичев се усмихна доволно, - колко е жалък,

когато бяга с подвита опашка.

- Такива са те, мутрите, щом имат подкрепа от високо място са

безпощадни към обикновенните и беззащитни хорица, но като ги

настъпиш по мазола, стават тихи и хрисими като писенца.

- По този повод не е случаен афоризмът, като транскрипция, че

„БОСовете си имат ШУТове”.

- Да, добре обобщава нещата, но въпреки, че има доста поучителни

мъдрости, хората ги приемат механически, в смисъл като забавление,

без да проникнат дълбоко в същността им и да ги използват като

ориентири – да са оръжие в ръцете им. Когато те спрях да не правиш

забележка на този простак, аз имах предвид, че той, след като е порицан

публично, ще се стъписа и ще се затвори в себе си като ответна реакция

– инстиктивна преграда срещу укорителните погледи на посетителите,

което от само себе си предполага, че нищо няма да влезе в главата

му, за да си вземе поука, нали?

Дичев се съгласи и добави:

- Така е, и сега, когато се замисля, стигам до извода, че ако човек

е спокоен, винаги намира правилното решение. Това, което се случи,

отговаря на законите на физиката – ако в една загрята чаша налеем

студена вода, вследствие на температурните разлики, тя ще се счупи

и ще бъде хвърлена в кошчето за смет. Така и ти успя да го свалиш

на земята, след като го издигна в небесата и отсега нататък, когато

вдигне чаша за здраве, винаги ще си спомня за счупената.

- Всъщност аз искам да кажа, че този случай е показател, защото

всичко е свързано. Имам предвид Христо Балев, според думите му,

ако е наистина така, той е запазил самообладание и с крак в гърдите

е успял да отблъсне при неизбежна отбрана Янаки Драката. Иначе

при стрес съзнанието се блокира и човек няма възможност да

разсъждава, като се оставя в ръцете на съдбата, защото без дух е

само тяло и по-точно – труп. Разбира се, той е имал и друга възможност

– с ръка да отклони неговата и камата по всяка вероятност би паднала

на пода. Така че, всяко действие има последствие и човек може да

предвиди всичко, без да допусне грешка, стига да е спокоен.

На излизане от закусвалнята Дичев благодари на Делев за вкусната

агнешка дроб чорба и го покани да изядат нещо сладко в близката

кафе-кладкарница за негова сметка.

ГЛАВА ВТОРА

След дългия и уморителен ден полицай Делев се прибра вкъщи с

някакво предчувствие, че тази нощ ще се случи нещо необичайно и си

свари чай от бъз, защото времето взе рязко да се влошава. През

различните години такива аномалии не са рядко явление и объркват

хората, тъй като не могат своевременно да се аклиматизират и

вследствие на познатия ефект – „Топло-студено”, стават като

попивателна за болестите.

Още когато бяха в закусвалнята жена му се обади по телефона, за

да го предупреди, че могат да закъснеят, защото ще заведе дъщеря

им в поликлиниката, тъй като се е почувствала малко неразположена

– леко кашляла, за да бъде профилактично прегледана от личната

лекарка с цел да изпреварят грипа, който често идва в началото на

зимата и ако трябва да се имунизира.

Часът минаваше седемнайсет и той се разтревожи за близките си,

защото още не са се върнали от поликлиниката. Затова се обади на

жена си по стационарния телефон.

- Ало, още ли сте в поликлиниката?

- Да – отвърна тя. – Имаше голяма опашка, но сме на ред да влезем.

- Добре, скъпа, ще ви чакам.

Той остави слушалката на мястото й, защото мобилният му телефон

иззвъня.

Обаждаше се следовател Дичев.

- Да, кажи шефе? – попита меланхолично, убеден, че пак нещо лошо

се е случило.

- Ела в службата!

- Какво, нов случай ли има?

- Да, когато дойдеш ще разбереш.

Няма как, той е длъжен по всяко време на денонощието да е на

разположение, защото такава му е работата, тъй като извършителите

на престъпления нямат работно време.

Когато влезе в кабинета на следователя, завари там и прокурор

Жеков.

- Здравейте! – поздрави запъхтян, защото изкачваше по две-три

стъпала наведнъж до втория етаж. – Кажете, какво се е случило?

- Ами – Дичев поклати глава, - Петър Гатев, собственик на

Спедиторска фирма е намерен в кантората си в безпощно състояние

от побой, извършен от неизвестен засега извършител. В момента е в

кома, но лекарите уверяват, че няма опастност за живота му и когато

дойде в съзнание, ако го познава, ще каже името на нападателя.

- Ако се размине с най-лошото – изказа съмнение прокурор Жеков.

- Това е Божа работа.

Делев приземи нещата.

- Все едно, ние сме длъжни да работим и да намерим правилното

решение.

- Разбира се, няма да стоим със скръстени ръце.

- Аз имам нещо наум, но ще видим.

- И какво е то? – попита Дичев.

- Е, има време, не е нужно да бързаме, защото както казват: „Бързата

кучка слепи ги ражда”.

- Така е.

В кантората, където се е разиграла трагедията, всичко беше

разхвърлено, нещо, което показва, че е имало борба.

Показания даде млада продавачка от съседен магазин, която не е

била пряка свидетелка, но чула виковете на жена му за помощ, дошла

след като мъжът й не се е прибрал вкъщи за обяд по обичайното

време – след дванайсет часа и когато влязла в кантората, виждайки в

какво безпомощно състояние е той, веднага се обадила на телефон

112 и линейката на „Бърза помощ” спешно го откарала в болницата.

Когато следовател Дичев вземаше отпечатъците по пода и бюрото,

полицай Делев погледна в широко отворената желязна каса и установи:

- Тук освен няколко папки и фактури, няма нищо друго.

- Значи, става дума за грабеж, а те в последно време много

зачестиха – предположи прокурорът.

- Което в крайна сметка се струпва на нашите глави – оплака се

следователят.

В този момент телефонът му иззвъня.

- Ало Дичев ли е?

- Да, аз съм, кажете!

- Обажда се Хараланов.

- О, ти ли си? – изненадата му беше голяма. – Откакто се

пансионира и се прибра в родното си село Равна, повече не се чу и

видя.

- Обаждам ти се, защото тук се случи нещо странно, което ми

направи впечатление.

- Какво?

- Нали знаеш, стара любов ръжда не хваща и аз като бивш

полицейски служител в събота разследвах грабеж и жестоко

малтретиране на мои съседи, самотно живеещи – дядо и баба. И само

след два – три часа след този случай самотно живееща старица от

съседното село Черковна, моя роднина, спешно ми се обади и аз успях

да ги задържа – две ромчета от Провадия, които били пуснати след

24 часа, но колата им е отнета.

- Да, знаем какво се е случило и можем само да ти благодарим за

добре свършената работа и дори си ги докарал с колата си в полицията.

- Но аз ти се обаждам за друго.

- За какво?

- На другия ден са били посетени от някакъв старец, който е успокоил

жертвите, като е дал на всеки по една двайсетдоларова банкнота, за

да преживеят до пенсия.

- И това знаем, че се занимава с благотворителна дейност.

- Добре, хайде, дочуване!

Делев попита:

- Кой се обади?

- Хараланов.

- А, от село Равна.

- Същият, който е добър човек и не може да търпи безобразията,

които стават у нас, но е трудно да се бориш с престъпници, които

никнат като гъби след дъжд.

Прокурор Жеков, също обезпокоен, допълни:

- Тези престъпни явления са навсякъде и на нас се пада

отговорността да се противопоставим на хаоса, който води началото

си от семейството и училището, където се изграждат характерите на

подрастващите поколения.

В Спедиторската кантора в общи линии нещата бяха ясни и Дичев

предложи:

- А сега да видим какво ще ни кажат видеозаписите от отсрещната

банка.

Когато ги разгледаха, той предположи:

- Струва ми се, че този, който слиза от мерцедеса, е нашият познат

от закусвалнята, но тук е облякал шушляково яке с гугла на главата, а

там беше с кожено палто.

Приликата беше очевидна, особено телосложението, като гуглата

на главата му, ниско наведена, не дава възможност да бъде разпознат.

Делев допълни:

- Сигурно е взело да прикапва и затова е сменил облеклото си.

После се обърна към служителя, упълномощен да отговаря за

видеонаблюдението:

- Дай в по-близък план!

Когато се вгледа по-добре, видя нещо важно.

- Ето, виждате ли, колко ясно личи сребърният ланец на врата му, а

и във вестника, което държи, сигурно е бухалка.

След като знаеха от видеозаписа номера на колата му и имаха

образа на лицето му, тъй като полицай Делев предвидливо го е заснел

в закусвалнята с телефона си, потърсиха го в Базата данни и когато

разбраха кой е, се обадиха в полицията в Девня да го задържат, защото

пътят му за Варна минава оттам.

От Базата данни стана ясно, че човекът, който се изплъзна като

препикано мушкато от закусвалнята, наистина е бил мутра на име

Павел, с прякор Палаврата, дясна ръка на небеизвестен бос от Варна,

който владее и контролира с твърда ръка наркотрафика и

проституцията в цялата област.

- Чак сега се сещам – каза, като се удари по челото, следовател

Дичев, - откъде познавам този човек, когато го срещнахме в

закусвалнята.

- Наистина, изглеждаше съмнителен – поклати глава Делев. – И на

мен ми направи впечетление, че съм го виждал някъде, но не знаех

къде и кога.

Телефонът на Дичев иззвъня и той бързо го извади от джоба на

якето си, като видя дисплея, че го търсят от полицията в Девня, нещо

което очакваше с нетърпение, за да разбере дали са заловили

Палаврата.

Веднага попита:

- Какво стана, колега?

- Опитахме се да го задържим, но той не спря на подадения сигнал

и отпраши към голямото възвишение на излизане от Девня, като на

слизане по надолнището, изпреварвайки друга кола, изгуби контрол и

се преобърна няколко пъти.

- И какво, жив ли е?

- Не, за съжаление – прозвуча отчаяна въздишка. – Ударил си е

главата в предното стъкло, защото не си е сложил предпазния колан и

е починал на място.

- Жалко за него – все пак и следователят изпита съжаление – но

никой не може да избяга от себе си.

- Открихме ли някакви пари?

- Да, в една чанта, около петдесет хиляди лева.

- Добре, това ни интересуваше.

- А, трябва да ви кажа, че намерихме нещо необичайно.

- Какво?

- В задния джоб на дънките му открихме четири стихотворения,

които не са негови, защото с ножица е изрязано в горната част на

листовете името на автора, който за нас е неизвестен.

- Интересно, това може да е някаква улика и тъй като ме

заинтересува, може ли да ми ги пратите?

- Разбира се, аз ги заснех със смартфона.

- Добре, ще чакам.

- А между другото да ви кажа, че с него и друг път сме имали

работа пак по престъпни деяния и е за чудене, че произхожда от

интелектуално семейство, с много уважаван баща професор и майка

детска лекарка.

Дичев се засмя.

- Така е, в това отношение сме уникална държава, като аномалиите

са нещо нормално. И все пак, интересува ме съдържанието на

стихотворенията.

- Добре, пращам ги.

Полицай Делев попита:

- Какво е станало в Девня?

- Нашият човек е загинал в автомобилна катастрофа, а сега ще ми

изпратят четири стихотворения.

- Така ли?

- Да, но не са негови.

- Е, и аз някога като ученик пишех, но всичко отмина.

От прокуратурата потърсиха прокурор Жеков и той тръгна, като

обеща, че ще се срещнат по-късно.

Не след дълго се обадиха от Девня.

- А, ето!

И Дичев зачете на глас:

МОЛИТВА

„О, мой Боже, правий Боже!”

Христо Ботев

О, Господи,

през краткия живот

на този вълчи свят,

не ме оставяй

да бъда агне

в ръцете на палача!

И никога

за нищо да не плача.

Единствено в душата –

щом слънце в мен изгрее,

със сълзи да се смея.

ОТРАЖЕНИЕ

Животът какво е,

признавам, не зная –

добро или зло е

начало и края?

В море от въпроси

без отговор плувам

и вятър ме носи –

платната надува.

А в бездната скрита

потъват мечтите,

без право да питам

за равенство злите.

От тежка прокоба –

лъжа и измама

от най-чиста проба,

спасение няма.

С илюзии злото

палати издига,

защото доброто

е само на книга.

ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ

Какво съм аз, човек призван,

туй никога не ще узная –

в глобания Божествен план

частица малка от безкрая.

А този свят с очи видях

чрез Богородицата в мама.

И смесвах сълзите със смях

в една вълшебна амалгама.

Животът земен отразих.

Дали сполучил съм, не зная,

но всеки мой написан стих

по почерка ми ще го познаят.

Защото с мъдрите слова

навред партини в преспи правех

и вярвам искрено в това,

че тук сърцето ще оставя.

Духът ще се пресътвори –

ще литне горе в небесата,

а тялото ми ще тори

за бъдещи творци земята.

НОСТАЛГИЯ

Набутани в панелните кутийки,

вампири жадно смучат ни кръвта –

пиявично, че било здравословно

и плащаме прескъпо за това

от плиткия продънен джоб.

А те без свян живеят нашироко

в палатите с триметрови огради.

С компютърни очи ни наблюдават

случайно да не минем през просото,

че то за тях е само привилегия.

Внушават ни от сутрешните блокове

на днешните продажни телевизии

и стъпилата на врата ни преса,

че те се борят да живеем в рая,

но дяволите винаги им пречат.

А няма кой да ги попита: Младите

защо ли бягат през глава в чужбина?

Което векове е сътворено

с цена на саможертва благородна,

с реки от кръв в земята ни пролята,

загубено е вече безвъзвратно,

щом птичето на рамо – отлетяло.

И в този ад на грубата реалност

остава в храма все пак нещо свято:

„Къде си вярна ти любов народна?”

- Е, Делев, какво ще кажеш за стихотворенията?

- Според мен са сполучливи, на високо ниво, където авторът без

многословия е успял с познати изразни средства да отрази реалността

и с образни метафори да стигне до сърцата и умовете на хората, но в

България след така наречената Демокрация малко хора четат поезия.

Отнесени от Вятъра на промяната, те не можеха да си обяснят какво

става, защото чакаха едно, а дойде друго. Управляващите ги залъгваха

с с празни обещания и се стигна дотам, наивният народец да мисли

само за своето физическо оцеляване.

Дичев се съгласи с виждането на Делев и допълни:

- В случая имаш право, защото самото общество се опорочи, като

се даде възможност на организираната престъпност да си разиграва

коня, както си иска, без да й се търси отговорност, защото всички по

върховете са навързани като свински черва и всеки си пази гърба,

ходейки по ръба на закона. А това е цирков номер, който забавлява

простолюдието, както ни внушава този неизвестен поет.

Делев се засмя.

- Има една проста истина, че грозното винаги се крие зад красив

декор. Ето, например Янаки Драката произхожда от почтенно

семейство, а всъщност беше закоравял престъпник и ако го сравним с

Павел Палаврата, изглеждат като същински близнаци.

- Така е, защото на народа какво ли не му мина през главата, тъй

като не се знае кой на кого е човек и на коя кауза служи. А

властимащите, както казваш, въпреки тържествените обещания да

му облекчат социалното положение, не си мръдват пръстта, а гледаха

как да осигурят своето за поколения напред.

- Но това не е нищо ново, защото всичко, което се случва в света,

си има предистория – то не идва ей така от нищото, както си мислят

някои, случайно. В края на миналия век се появиха хипитата, които се

опълчиха срещу своите богати родители и предизвикаха в света

анархия, която доведе на власт Горбачов, който сложи край на

Студената война, като с един замах срина Комунистическата ера в

Източно-европейските страни с падането на Берлинската стена, но

нещата тръгнаха назад, въпреки надеждата за Светло бъдеще,

изразено по митингите на ликуващите народи, оковани години в клетката

на Желязната завеса.

- Делев, ти преди малко спомена, че като ученик си писал

стихотворения, нали?

- Да!

- Кажи ми някое, което знаеш наизуст.

- Поставяш ме в неловко положение, че да съжалявам за

изпуснатите думи.

- Защо?

- Защото това е минало – заминало.

- Все пак, ще ми е интересно.

Делев се замисли, премигвайки с очи.

- Добре, тъй като малък мечтаех да стана космонавт, написах

следното стихотворение, поместено в нашия училищен стенвестник:

МЕЧТА

Искам да съм жив и здрав,

за да стана космонавт

и с космическа ракета

до най-близката планета

смело да се устремя

с вест от нашата земя.

Да им кажа: От зори

тук децата са добри

и заспят ли уморени,

се събуждат обновени

пак за палави игри,

буйна кръв като заври.

Слънце щом огрей простора,

са щастливи всички хора...

Там послание ще пратя,

че сме близки звездни братя.

Като чу това, Дичев направо избухна:

- Ти ли си го написал това?

- Да.

- Не мога да повярвам.

- Защо?

- Защото е гениално за едно дете.

- Моля ти се, не ме въздигай толкова!

- Делев, не се прави на скромен, защото аз, въпреки че не съм

голям познавач, бих те уверил поне доколкото съм чел, че няма по-

добро стихотворение от това, което свързва две планети в братска

дружба. И не мога да разбера, защо не си продължил да пишеш?

Делев се засмя с типичната си усмивка с присвити устни.

- Дичев, няма да ми повярваш, но музата ми отлетя в небитието,

когато срещнах жена си Венера и на Бял свят дойде скъпата ми

дъщеря. Оттогава не съм писал нито ред, защото душата ми беше

изпълнена с любов, което е най-възвишеното чувство в света и всичко

друго остана на заден план.

Дичев, след като се замисли известно време, каза:

- Всъщност, вярвам ти, защото не си спомням дали съм го чел някъде

или съм го чул от някого, но при Достоевски дошъл някакъв богат

търговец, който му дал роман от своя син, за да си каже тежката дума.

Когато след време се срещнали, големият творец му казал: Трябва да

страда! На което богаташът отвърнал: Кой, моят син? Това никога няма

да стане, защото съм толкова богат, че мога да го позлатя. А Достоевски

повече нищо не казал, но само с две думи успял да го свали на земята

с уверението, че неговият син никога няма да стане писател.

- Да, и аз съм го чул това, което изглежда като анекдот, но сега ми

отваряш очите, за да го свържа с мен. И за да не бъда голословен, ще

ти кажа още едно стихотворение, но вече от казармата:

ТАКТИК

Физарядка, строевата

мир не дават му в душата.

Болен става, ляга, пъшка

и така добре си кръшка.

Може би корем го свива

или кашлица хаплива,

или крак, бедро, главата;

или болест непозната.

Но когато в миг тръбата

призове ни за чорбата,

гледаш той как бяга, шава –

в строя пак засмян застава.

- Боже, ти наистина си бил уникален! Казвам ти го чистосърдечно.

И в сатирата си много добър. Казал си точно нещата, като няма нито

една излишна дума. А това грабва и дава настроение, което изпълва

душата. Искам да те попитам: Имаш ли стихотворения за една

стихосбирка?

- Не, това е едно от последните, които съм писал. То е публикувано

във войнишки вестник, когато служих в София в Управлението на

Вътрешни войски в кв. Дървеница. Тогава се запознах с голямата си

любов, която следваше Икономика в Софийския университет.

- И повече спря да пишеш?

- Стана излишно, защото, както знаеш, поетите, които пишат

възвишени стихотворения, са нещастни в любовта, а комиците, които

разсмиват публиката на сцената, са нещастни в живота.

- Има такова нещо.

- Знаеш ли, някои хора в стремеж повече да притежават им присяда,

тъй като нуждите нарастват прогресивно и идва момент, когато не са

в състояние да задоволят своите потребности, стигайки до патова

ситуация, от която не могат да излязат и са принудени да пристъпват

законите. Така стават роби на материални облаги, които са за

еднократна употреба, а не обръщат внимание на човешкия дух, който

продължава, както този неизвестен поет го е казал.

- От теб, както те слушам, можело да стане добър критик.

- Колкото до мен, не мога да се оплача от живота в рамките на

едно щастливо и почтенно семейство, без да парадирам и

демонстрирам превъзходство от работата, която вършим денонощно,

без почивен ден, докато някои наши колеги, под една или друга форма,

подложени на натиск от престъпни елементи, работят подмолно, като

рано или късно намират това, което заслужават. Доволен съм, че жена

ми работи като счетоводителка в банката, а дъщеря ми е абитурентка

с отличен успех и ако има живот и здраве, ще я пратя да следва в

чужбина.

От болницата се обадиха, че Петър Гатев е излязъл от камата и

те незабавно се озоваха там, да разберат от първо лице какво се е

случило.

Когато влязоха в болничната стая, видяха, че главата му е

бинтована, а до него в края на леглото седеше жена му, хванала ръката

му, сякаш искаше да го задържи от лапите на смъртта.

Виждайки, че са дошли служители от полицията, тя стана и каза,

че ще излезе малко навън, за да се освежи, защото много тревога се е

насъбрала в душата й и е благоадарна на съдбата, че мъжът й е жив.

Първият въпрос, който Дичев зададе, беше стандартен:

- Добре ли си?

- Да, слава богу.

- Радвам се, че е така, защото е можело да се случи най-лошото.

Той имаше предвид, че след удар с бухалка в главата не е изгубил

паметта си, защото в подобни ситуации това е често явление.

- И така, кажи, какво стана?

Петър преглътна на сухо и въздъхна дълбоко, защото не искаше да

си спомня за този случай.

- Бях изненадан от нахлуването в кантората ми на човек с бухалка

в ръка.

- Познаваше ли го?

- Не.

- И какво стана по-нататък?

- Преди два дни преправен глас от непознат телефонен номер ми

се обади да приготвя сто и двайсет хиляди лева като глоба за открит

от полицията пакет с хероин в катастрофирала кола на мой шофьор до

„Комитово ханче” на излизане от Варна. Каза, че в най-скоро време

ще прати негов човек да ги прибере. Аз му отвърнах, че такива пари

нямам и не смятам, че имам вина.

- А неговата реакция каква беше?

- Каза да си помисля добре, защото лошо ми се пише.

- Колко лева имаше в касата, която намерихме отворена?

- Около петдесет хиляди оборотни пари.

- Знаеш, че твоят служител е задържан в предварителния арест

във Варна, нали?

- Да, аз веднага пристигнах на мястото на катастрофата още щом

ми се обадиха по телефона и разговарях с него, който твърди, че всичко

това е постановка, защото нищо не е знаел за този хероин и че не е

приемал подобна поръчка, което ясно личи от приложените документи.

- Добре, да те оставим да си почиваш, пък ...

- Какво ще стане с моя шофьор?

- Това зависи от съда, но смятам, че ще бъде оправдан, ако няма

негови отпечатъци върху пакета с хероин, защото мафиотите използват

пощенските кутии като мулета за безопастно пренасяне на „стоката”

от едно място на друго. Така, че не се безпокой и гледай по-бързо да

оздравееш.

Когато се прибраха и си мислеха, че най-после ще си отдъхнат

след напрегнатия ден, телефонът на Дичев иззвъня.

- Да, кажи, скъпа!

Беше жена му.

- Обаждам се, за да ти напомня, че тази вечер сме поканени на

рожден ден на колежка и моля ти се, купи букет за годишнината й!

- Добре, хайде дочуване!

По съвпадение наблизо имаше цветарски магазин и бързо свърши

работата. В това време откъм Главната улица се чу оглушително

форсиране на мощен мотор, който след като се блъсна в нещо, прогърмя

по посока на кв.”Възраждане”.

Това бяха двама младежи, като единият на задната седалка, каза:

- Карай направо срещу този дъртак!

- Да, разбира се.

При сблъсъка белобрадият старец беше пометен и проснат по лице

на тротоара, като усети силна болка в рамото.

Двама души, чакащи на близката автобусна спирка, го вдигнаха и

отнесоха до свободна пейка в градинката до автогарата.

Преди да пристигнат там, телефонът на Дичев отново иззвъня.

Сега се обади прокурор Жеков, че имало нов обир и може да закъснее.

Делев избута няколко души и видя слаболик старец с рядка,

побеляла брада, с клюмнала глава, като по челото и носа имаше следи

от кръв.

За него знаеше, че се казва Симеон Василиев от старопрестолния

град Велики Преслав, потомък на стар болярски род, основал

благотворителна фондация с идеална цел за подпомагане на оставени

на произвола на съдбата стари хора.

Делев го попита:

- Какво е станало , човече?

Той все още разтреперан от случилото се, отговори, като поклати

мъчително глава:

- Обраха ме.

- Кои?

- Не зная. Бяха двама с голям мотор. От изневиделицата връхлетяха

зад гърба ми, като ме блъснаха на тротоара и единият от тях, на задната

седалка, грабна куфарчето с парите, които току що бях изтеглил от

банката отсреща.

- Колко лева имаше в него?

- Петстотин долара, но добре, че книжката и паспорта сложих в

джоба си.

- Наистина, това е добре, а тия с мотора накъде отидоха?

- Към кв. „Възраждане” – вместо него отговори млад мъж, станал

свидетел на случая.

Делев пак се обърна към стареца.

- Поне успя ли да видиш намера на мотора?

- Не, в такъв момент...

- Аз го знам – каза младежът и го продиктува.

Делев го записа и предложи на стария човек да го откарат до

болницата, тъй като чувствал силни болки в лявото рамо и не е в

състояние да кара колата си, която остана на място.

- Доколкото знам, ти си жител на Велики Преслав, нали?

- Да.

- И имаш къща там?

- Да, беше реституирана, но аз я преостъпих на общината за Детска

градина, защото след Национализацията е била Пионерски дом, а за

мен си оставих една пристройка, но много рядко нощувам там, тъй

като обикалям цяла България, за да помагам на пострадалите от

грабежи стари хора и повечето време спя по хотели.

- Не мога да разбера, как може от тебе да крадат, но ние ще ги

открием и ще ти върнем куфарчето.

- Много Ви благодаря! Вие сте добри хора, които в последно време

рядко се срещат.

- Не говори така, та ти си пример за това - човек с добро сърце,

който със собствени средства помага на поставените в неравностойно

социално положение стари хора, а някои, не знам как да ги нарека,

крадат от теб, което е недопустимо и трябва да се накажат с цялата

строгост на закона.

Лицето на Симеон Василиев, доскоро мрачно, светна след тези

ласкателни думи.

- Вижте, всеки си носи кръстта и Оня, там горе, всичко вижда и

рано или късно раздава справедливост.

Дичев, който през цялото време мълчеше, го попита:

- Дядо Симеоне, ти имаш мисия, когато си тръгнал да помагаш на

хората, нали?

- Да.

- В какво се изразява тя?

- Ами, давам им онова, от което се нуждаят и на първо място –

вяра в утрешния ден, че без нея не може да се живее, и че в крайна

сметка доброто винаги побеждава злото, защото много малко му

трябва на човек, за да бъде щастлив, което означава, че не всичко

зависи от парите.

Делев го подкрепи.

- Тука си много прав, защото има такава приказка в рамките на

шегата, че парите и жените са необходимо зло.

- Погледнато глобално, в природата всичко върви периодично към

усъвършенстване. На мястото на падналите листа на дърветата през

есента, напролет се появяват нови, за да продължат напред. Имам

предвид невероятния бум на науката и техниката в последните двеста

години, при което ние, хората, изоставаме, без способността да се

адаптираме в новите условия на живот, като сме сторили непоправими

щети на Майката – земя от екологична гледна точка и тя, рано или

късно, си отмъщава. По-точно казано, колкото повече времето отива

напред технологично, то за нас изтича пресрочно.

- Разбирам те, но преди малко точно това имах предвид, когато те

попитах за твоята хуманна мисия, защото не можеш да огрееш

навсякъде, а само еднократно тук и там и не попадаш ли в гнездото

на осите, вместо да си живееш спокойно старините?

- Да и аз те разбирам, защото една птичка пролет не прави, но все

пак трябва да има някой, който да ги изпрати щастливи на Оня свят,

след като държавата не си мърда пръстта, за да им подобри

социалното положение, защото по този начин ги държи на каишка и

може да ги манипулира какво си иска. Не е ли така?

Дичев не отговори и повече не повдигна въпрос на тази тема.

Когато се върнаха в полицията, обадиха се на прокурор Жеков, както

се бяха уговорили, за да попълнят протокола за днешните произшествия,

изпиха по едно кафе за ободряване и стана дума за Симеон Василиев.

- Шефе, както ми се струва, старецът малко се обиди от

поставените въпроси за неговата обществено-полезна дейност.

Дичев повдигна рамене.

- Знаеш ли, Делев, този човек ми изглежда малко с миша

физиономия и погледът му – някак странен. А фамилията му –

Василиев, а не Василев, нещо ме смущава.

- Да, изглежда като руска.

- По-скоро като гръцка, която ми внушава за Василий ІІ, който в

началото на миналото хилядолетие пленява петнайсет хиляди войници

на Самуил и заповядва да бъдат ослепени, нещо, което за мен е

болезнена тема.

- Безспорно е така, но това е далечно минало и дядо Симеон не

може да носи отговорност за случилото се.

- Разбрал си ме погрешно – засмя се Дичев. – Аз исках да изразя

внушението, което ми налага физиономията му, тип гръцка осанка. Не

знам защо, но когато става дума за история, винаги нещо ме смущава,

нещо остава неизяснено, без да се свързват събитията.

- Така е, и аз много пъти съм казвал, че в нашия живот стават

такива неща, които не са понятни за съвременниците, а камо ли за

идещите поколения, които няма да повярват, че са се случвали.

- Когато направих сравнение между Симеон Василиев и Василий

ІІ, имах предвид връзка на Самуил с Иван Шишман, чиято разлика

във времето е повече от три века.

- И каква е тя?

- Евреите.

Учуден, Делев се дръпна назад като попарен.

- Ти се шегуваш.

- Напротив, ти знаеш, че Провадия е бил най-богатият град в

Европа, нали?

- Да, исторически е безспорно.

- И кои са най-богатите хора на света?

- Евреите, разбира се – засмя се Делев. – Никой не може да им

успори превъзходството, защото са пръснати по целия свят и го владеят

от векове.

- Именно, защото те никога не биха изпуснали бялото злато – солта,

що се отнася до Провадия.

- Това го разбрах и съм напълно съгласен, но каква е връзката

между Самуил и Иван Шишман?

- Може би не ти е известно, че Самуил е син на Комит Никола,

така ли е?

- Напротив, знаех го.

- А имената на братята му?

- Какво, това изпит по история ли е?

- Да предположим.

- Ами, наистина имената им са еврейски, като Давид, Мойсей и

Арон.

- Ето, всичко си дойде на мястото.

- Но какво общо има това с Иван Шишман?

- Общото е триъгълникът България, Гърция и Турция.

- Нещо пак не мога да разбера.

- През Хиляда триста петдесет и пета година българският цар Иван

Александър е сключил съюз с Йоан V Палеолог против османците,

като е дал дъщеря си Кераца на малолетния му син Андроник.

- Добре, и какво става по-нататък?

- Да, седем години след като идва на власт, неговият син Иван

Шишман дава сестра си, същата Мара /Кера Тамара/ за жена на султан

Мурат І, която му ражда бъдещите султани на Отоманската империя.

- Сега разбрах, че всичко е така объркано, че не можеш да му

хванеш края.

- Това се опитвах да сторя и аз, когато зададох тези въпроси на

Симеон Василиев – дали има еврейска или византийска жилка, тъй

като бил от болярски род, нещо като две в едно.

Идването на прокурор Жеков прекъсна дълбокото навлизане в

историята, за да се заемат с настоящето.

- Обрали са пак Златарско ателие в квартал Вароша – каза той. –

И отново офейкали с мотоциклет.

Изненадан, Делев попита:

- Да не са същите крадци, които ограбиха Симеон Василиев?

- Не са тези, за които ми се обадихте, а други, които са

катастрофирали до Черния мост и са арестувани, пък и номерът на

мотора е друг.

- Наистина, положението с престъпността става неудържимо –

въздъхна тежко следовател Дичев – но да си свършим работата, като

попълним протокола, защото времето доста напредна, а аз имам

ангажимент тази вечер със семейството да празнуваме рожден ден

на колежка на жена ми.

По тази причина описаха всичко за кратко време и си тръгнаха с

чувството, че щом си легнат, веднага ще заспят. Само Делев не

мислеше така, на който все още се мотаеше в главата предчувствието,

че ще се случи нещо неочаквано.

Когато се прибра вкъщи, той завари жена си сама в хола да гледа

телевизия, а дъщеря му по-рано си е легнала, след като е изпила

лекарствата, които й е изписала лекарката.

- Скъпа! – прегърна я, като я целуна по челото – не ми се сърди, че

пак закъснях!

- Не се тревожи, преди малко и ние се прибрахме.

По телевизията минути преди новините в двайсет часа, следват

продължителни реклами и зрителите имат възможност да свършат

някоя работа или да отидат до тоалетната, което стори Делев. Така,

ходейки по нервите им, тези печалбари, гълтат милиони грешни пари.

Когато се върна, даваха обичайните скандални случаи как еди къде

си е станало пътно-транспортно произшествие с еди колко си жертви,

къде неизвестни извършители са обрали банка , къде пийнали младежи

в дискотека са се сбили за някаква мадама и някой е проснат мъртъв

на земята или пък е в кома. Все такива сензации предлагат на

зрителите, за да бъдат интересни, но те им развалят настроението и

когато заспят, сънуват само кошмари.

Все пак, дадоха нещо интересно, което направи впечатление на

Делев – това, че в небето на Варна се е появило странно явление,

определено като НЛО, което след десетина минути кръжене над

Морската градина е отлетяло по посока на Шумен.

- Сигурно ще мине и през Провадия – предположи жена му. – Може

би има разписание и определен маршрут.

- Разбира се, нищо не става без план – съгласи се Делев. - В

природата всичко е точно и грешките са изключени. А че нещо не

става така, както искаме ние, си е наш проблем.

- Да, и изводът е, че трябва да сгрешим, за да се поправим, защото

с времето влизаме в непозната област.

- Голяма си умница, моя философке! – погали я по лицето той, и

изведнъж се стресна. – Чакай, това ме интересува!

Съобщението беше кратко. Днес в гората над кв.Аспарухово е

намерено тялото на Делчо Хинов, убит с два куршума в челото и в

гърдите – точно в сърдечната област, който в статиите си безпощадно

громеше и изкарваше на светло кирливите ризи на мафиотите от

Подземния свят.

Това беше важно за Делев, тъй като стана ясна загадката за автора

на четирите стихотворения, които бяха открити в задния джоб на

дънките на Павел Палаврата, и с това се потвърждава народната

мъдрост, че: „Който копае гроб на другите, сам попада в него”.

След натоварения ден, когато започнаха да се прозяват, Делев

предложи:

- Мисля, че е време да си лягаме.

- Да, и без това няма нищо интересно по телевизията, освен едни и

същи филми, които сме ги гледали много пъти.

Както може да се очаква, още щом легнаха, заспаха дълбоко.

Точно в полунощ, жената на Делев се събуди и с изненада разбра,

че мъжът й го няма в леглото. Помисли си, че е отишъл до тоалетната,

без да го усети, но след като отиде и провери, се увери, че не е там,

което я разтревожи сериозно. Такова нещо никога не се е случвало и

какви ли не мрачни мисли минаваха през главата й, защото провери

цялата къща, погледна и в спалнята на дъщерята, която спокойно си

спеше в леглото, а от него нямаше никаква следа, като че ли е попаднал

в дън-земя.

Паниката я обзе все повече и се чудеше какво да предприеме, без

да направи фатална грешка, защото усети, че стресът постепенно

блокирва съзнанието й. Не можеше да повярва, че мъжът й има тайна

любовница, защото се обичаха и семейният им живот винаги е вървял

гладко, като по вода.

Споходи я и друга мисъл, че на стари години може да е станал

сомнамбул и излезе на двора, за да види дали не е на покрива. Въпреки

сериозната ситуация, стана й смешно, че може да си помисли за

подобни неща, но все пак трябваше да предприеме нещо, за да се

изясни случая.

Първото нещо, което стори, беше да вдигне телефона и да се обади

на следовател Дичев.

- Ало, Дичев ли е?

- Да, кой се обажда?

- Аз съм жената на Делев и се извинявам в този късен среднощен

час, за да попитам: Дали не сте го повикали по спешност, без аз да

разбера?

- Не съм му се обаждал, а и няма защо да ми се извинявате, тъй

като ние с жената преди малко се прибрахме вкъщи, след като бяхме

на рожден ден у нейна колежка. А колкото до Делев, не се

притеснявайте, познавам го добре, ще се върне и ще разкаже какво се

е случило.

- Дано така да е и извинявайте още веднъж за безпокойството!

- Няма защо.

Накрая, след преживяното психическо вълнение, духовните й сили

се изчерпаха и така уморена, облегната на фотьойла в хола, беше

заспала дълбоко.

ГЛАВА ТРЕТА

Известно е, че на света и изобщо във Вселената има чудеса, но те

съществуват, докато не бъдат разгадани, след което престават да са

такива. Както и човек, който е истинско чудо със своята структура –

хармонично тяло, ум и памет, но след като се е появил на Белия свят,

което е отворен прозорец към Всемира, вече не е загадка, а реалност

и престава да съществува като илюзия. Всичко е въпрос на време и

цел на хората да продължат напред. Така че това, което ще стане –

посоката му е дадена от Великият архитект на Вселената и може да

се предвиди, стига да имаме логическа мисъл за нещата, които се

повтарят, а повторението е майка на знанието.

Така сънят на Делев потвърди предчувствието му, че тази нощ ще

се случи нещо необичайно.

Оказа се, че е отвлечен от извънземен летящ обект, идещ откъм

Варна, но това не беше най-голямата изненада – примерно „Зелени

човечета”, които се явяват в подобни случаи, а срещна пророчица

Стефка, напълно същата преди да си отиде от този свят.

- Боже, Стефке, какво правиш тук? – прегърна я той и осезаемо

почувства, че е жива. – Същата си както на земята.

- Тук съм като дух, както и ти, защото нали бях казала, че ще ви се

обаждам, за да помагам, когато имате нужда.

- Но това е чудо, за което не мога да повярвам на очите си.

- Виж, близките ми и всички вие, мои приятели, се учудихте, че

толкова млада си отидох от този свят, защото мисията за моето

раждане, вписана в Свещената книга, е приключила тук, тъй като съм

дала всичко от себе си и съм обогатила това, което ми е предала

пророчица Анастасия, моя духовна учителка, за да бъда нужна другаде.

Природата не търпи нищо излишно, нали?

- Права си.

- Все едно е, ако вземем за пример училището, щом получим

удостоверение за успешно завършен клас, преминаваш в по-горен курс.

Той изтръпна при мисълта – дали е жив.

- Значи ли това, че и моята песен вече е изпята, щом съм твой

последовател и не съм ли на Оня свят?

- Не, не, имаш още много да живееш, за да бъдеш полезен на хората,

защото любовта между теб и жена ти ще ви крепи и ще ви топли

сърцата в най-студените нощи, а и дъщеря ти ще отиде да следва в

чужбина и трябва да има кой да й плаща учението.

Делев, след като прогони мрачните мисли, които го стреснаха в

началото думите й относно смъртта, попита:

- След тази неочаквана среща, какво има да ми кажеш?

Тя се засмя.

- То има много да си говорим, но ще започна с най-важното.

- Разбира се, очаквам го с нетърпение, защото на земята има много

трески за дялане.

- Естествено, щом няма проблеми, няма да има и живот, но всичко

трябва да е в рамките на нормалното. А в нас, както и в целия свят,

нещата толкова са се задълбочили, че трудно може да се излезе от

пропастта, в която е набутана планетата. Но моята мисъл е специално

за България, която ми е на сърцето и не мога да бъда безразлична.

Делев също се засмя.

- Предполагам, искаш да кажеш сполучливото сравнение, че

другите държави си имат мафия, а у нас мафията си има държава.

- То е едно на ръка и никой не може да го отрече, защото народът

се е примирил с участта си, тъй като нищо не може да се промени,

въпреки масовите протести и стачки, които са само губене на време,

а времето е пари, както се казва, които липсват в празните пазарски

чанти на пенсионерите, в това число и на работещите бедни, пък да не

говорим за младите хора, останали тук, които нямат и един работен

ден за пенсия утре, а трябва да плащат милиардите заеми от

правителствата, одобрени без проблеми от Народното събрание, които

не влизат реално в икономиката, за да има просперитет.

- И ние със следовател Дичев често разсъждаваме по тези въпроси,

но винаги стигаме до задънена улица, от която няма изход.

- Да, зная, когато се стигне до патова ситуация, изходът е ново

начало и всичко си идва на мястото.

- Така е, но при нас нещата стават много трудно.

- Виж, има един основен принцип, що се отнася до съществуването

на базата на равновесието като баланс, че две половини правят едно

цяло и то от своя страна не може да остане само, защото ще увисне

във въздуха и за да не пропадне, търси своята половина, имайки

чувството, че са му поникнали криле, щом в сърцето му е подпалила

огън искрата на любовта.

- Звучи доста поетично.

- Това е големият шанс, който Всевишния ни е дал да се радваме,

че сме се родили на този Божи свят. Може да имаме проблеми, но

важното е, че съществуваме и ще продължим напред.

- Както навремето имаше една песен: „Леви-десни, леви-десни,

ще вървим напред!”

- Да, всичко онова, което съществува чрез нашите сетива е реално,

благодарение на две неща – светлина и сянка, в зависимост от

разположението ни спрямо Слънцето, нашият естествен генератор на

енергия. И не е нужно да ходим до Луната или до друга планета, за да

разгадаваме тайните на Вселената, когато отговорите са тук, като

отражение. Ето, например, когато се погледнеш в огледалото, виждаш

своя образ, абсолютно идентичен отсреща, но виртуален, обърнат

обратно, където лявото е дясно. И ако в него момент човек е бил жив,

то утре може да е мъртъв, което не означава, че този факт ще изчезне.

Просто няма къде да отиде без следа. Друг е въпросът, че все още не

е открит начин за отразяването му на електронен или хартиен посител,

което става сега с флашка чрез компютър. Същата функция изпълнява

и обикновенната снимка, която запечатва времето и остава като

доказателство, че е съществувало – не може мъртвото да остане тук,

а живота да не продължи някъде, където има почва. Ние сме дошли

от Нищото, за да бъдем Нещо и отиваме в Неизвестното, за да станем

Нещо.

- Нещо като транслация.

- Но да оставим това и да се съсредоточим към въпросите, които

ви затрудняват в момента. Става дума за Христо Балев, директорът

на Първа гимназия.

- Какво за него?

- Той не е убил Янаки Драката.

- Как така? – Делев не можеше да повярва. – Та той направи пълни

самопризнания.

- Да, но истината е съвсем друга.

- Каква?

- Всичко води началото си преди седемнадесет години, когато

бъдещата му жена е била млада учителка, най-красивата от всички

колежки и шестнайсетгодишният тогава Янаки, на когото е била класна

ръководителка, се е влюбил в нея, погрешно разбрал, че и тя го обича,

след като се е отнасяла благосклонно към него, просто от съжаление

му помагала с каквото може, защото родителите му са били много

бедни и семейството му трудно преживявало, като едва свързвали

двата края.

- Което е известно.

- Да, но при един излет под хижа „Изгрев” в началото на пролетта,

когато природата е разкрила хубостите си, а овошките са разцъфтели и

полските цветя навред разнасяли своя аромат, той е успял да я отвлече

в затънтено място и да я изнасили, нещо недопустимо, което е наляло

масло в огъня в по-нататъшните им отношения. Тя, съзнавайки, че след

случилото се премеждие всичко се е обърнало наопаки и наскоро

пламналата любов с три години по-възрастния учител по география Балев

може да се провали, е премълчала, но успяла чрез Учителския съвет

Янаки да бъде преместен във Втора гимназия, за да няма контакт с

него.

- Това, което е сторил е недопустимо.

- Да, но нещата се задълбочават, защото само след две седмици,

точно на 24 май, двамата влюбени вдигат сватба и след девет месеца

се ражда дъщеря им, която Балев смята за свое дете.

- А неин биологичен баща е Янаки, така ли?

- Точно така, но още по-грозното е, че този изрод, преди да бъде

убит, се е опитал да я изнасили.

- Тя ли го е убила?

- Не

- А кой?

- Майка й.

Делев си припомни.

- Знаеш ли, и на мен ми направи впечатление, че нещо не е така,

както го представи Балев, защото в деня на убийството и двете са

били в къщи, тъй като по график са втора смяна.

Пророчица Стефка обобщи:

- Това е истината за миналото, а за настоящето искам да

предупредиш семейството на Балев да посрещне нощта преди Коледа

в хижа „Изгрев”.

- Ние със следовател Дичев също сме ангажирали присъствието

си там с куверти.

- Зная, но това за неговото семейство е задължително.

- Какво имаш предвид?

- Когато му дойде времето, ще разбереш – увери го тя. – А и той

не трябва да знае истината, за да не се тревожи.

- Щом казваш, значи така трябва да бъде.

След кратко мълчание пророчица Стефка каза, че между

следовател Дичев и Симеон Василиев се е получило малко

недоразумение, което има дълбоки корени в далечното ни минало и че

в тази връзка Вселенският компютър нищо не забравя и го напомня,

когато дойде време за равносметка.

- Значи има нещо тъмно в благотворителната дейност на Симеон

Василиев?

- Не, няма, но нали знаеш, както казват изпатилите, няма ненаказано

добро, защото то е лицето, а пък злото – опакото, след като в света се

е събрала толкова много завист и злоба. В крайна сметка всеки си

заслужава участта, която животът му поднася. Всичко е налице и никой

не може да избяга от себе си.

- Това е ясно.

- Да, но младежът, който е казал номера на мотора, помагайки на

Симеон е бил пребит с бухалки от две маскирани лица.

- Все пак, според мен, благотворителността е богоугодно дело, за

да се живее разумно на този свят. И ние със следовател Дичев си

направихме добрината, след като са блъснали с мотор този благороден

човек и са му откраднали куфарчето с парите – петстотин долара, да

го закараме до болницата, за да си извади медицинско свидетелство,

което да послужи като обвинителен акт за лека телесна повреда срещу

похитителите, които надявам се, в най-скоро време ще бъдат

задържани.

- Те няма да бъдат открити от полицията и съдени, защото са

направили нещо прибързано, тъй като на ниско ниво нямат информация

за нещата, но ще бъдат убити по заповед от по-висша инстанция в

йерархията на мафията. А Симеон Василиев е свят човек и около

благотворителната си дейност е подал много сигнали за наркодилъри,

които те, добре информирани от отговорните за спазването на реда в

държавата, на никого не прощават. Така че, такива като него не могат

да виреят в общество, където лъжата е на пиедестал. Много е трудно

да си зрящ в страната на слепите, когато говориш истината, а тя винаги

е горчива, защото те очакват да чуят онова, което им е нужно – да им

се подобри социалното положение, което по обективни причини не става

и като доказателство е това, че вече четвърт век България не може

да се оправи.

- Всичко, което казваш, е истина, но ...

- Погледнато глобално, настоящето като време постоянно се

променя в пространството, където миналото и бъдещето имат

огледален образ, но с обратен знак. А това показва, че има равновесие,

условие за съществуване, но то не трябва да бъде блокиращо, което

означава смърт.

- Как така?

- Значи, като функция, примерно при съотношение петдесет и един

процента положителен заряд в съзнанието и съответно четиридесет и

девет процента – отрицателен или обратно, човек все още е жив, но

когато тези показатели се изравняват и станат петдесет на петдесет,

той след късо съединение предава Богу дух.

- Това е така, защото няма движение, нали?

- Разбира се, същият ефект се получава при деветдесет и девет

към едно в двете посоки, като сто към нула смъртта е неизбежна.

- Стефке, ти си уникална – възхити се Делев. – Щом човек знае

тази подробност, всичко изглежда много просто.

- Нещо повече, това нагледно може да се види в спешно отделение

във всяка болница, когато след изкуствено дишане на пациент пулсът

му показва права линия, той е мъртъв.

- Абсолютно вярно.

- Делев, пак казвам, че сложните неща, реално погледнато, са в

краката ни, а ние ги търсим в небесата, защото не подозираме, че са

толкова прости. Ето, например, за дилемата дали яйцето е по-първично

или кокошката, доколкото знам, няма отговор.

- А аз, доколко знам, ти си казала, че е петелът.

- Не, още Димчо е загатнал за това.

- А кое е по-първично?

- Нито кокошката, нито петелът, нито яйцето, нито оная тъмна точка

в яйцето след оплождането, която е материална и също се разпада, а

това, което е в нея – Божията частица, която учените регистрираха в

Церн, но след време ще я изследват по-подробно и ще открият Божията

искра, нетленна, която запалва в новозареждащото се тяло живителен

орган, нещо като зарядно устройство, а още по-нагледно това може

да се наблюдава, когато два дъждовни облака се сблъскват, получава

се светкавица – същата оная Божия искра, за да има плодородие и

оттам живот след добра реколта. И нищо чудно първият огън, който

Прометей е дал на хората, да е от гръмотевица и затова обиденият

Зевс поръчал на Хефест да го прикове на скала в Кавказ, тъй като го

е пренебрегнал като Бог на небето и земята.

- Знаеш ли, Стефке – ти заслужаваш Нобелова награда.

- Да, но не съм жива.

- Жалко.

- Все пак, някой учен ще се възползва и ще я получи.

- Дано, но няма да бъда аз, защото моите интереси са в друго

направление.

- Виж, за всичко си има хора или накратко казано, ако няма човек,

няма да има Вселена.

- Подобно на думите на Сталин, че ако има човек, има проблем.

Тя се засмя.

- Тук въпросът пак се свежда до вечното движение, защото докато

човек е в тази Вселена, благодарение на своето съзнание, потвърждава

или по-точно – осъзнава, че я има, но когато премине в друга, а то е

неизбежно, тя престава да съществува за него, тъй като реално не

може да бъде едновременно на две места.

- И какво излиза от всичко?

- Това, че нещата са елементарни, но е нужно време, за да бъдат

разгадани. И запомни извънземните ще дойдат на земята.

- Доколкото знам, те са отдавна тук.

- Да, но това ще стане документално.

- Значи има ред във Вселената?

- Да, абсолютен, в две посоки – деление и събиране.

- Както в алгебрата.

- Нещо такова, но забележи – винаги има резултат и то положителен,

дори в негативен план. Ако миналото го обозначим с минус, а бъдещето

с плюс, то по силата на закона за гравитацията, те ще се срещнат и

кръгът ще се затвори, за да се образува нова Вселена след Голям

взрив.

- Стефче, това, което ми казваш, може би съм го сънувал или ...

- Виж, човек е роден за изпитание, за да изкачи стълбата на

Познанието и да стигне до Твореца, който е заложен в него.

- А има ли Бог?

Тя отново се засмя.

- Разбира се, че има, но не такъв, какъвто го знаем от представата

на земята, като слаболик старец с дълга, бяла брада, защото Той е

навсякъде и в най-малката клетка – Божия частица, която

представлява ДНК – код, който не се повтаря в цялата Вселена.

- Как така?

- Също като Пи – 3,14, което няма кратно.

- Много интересно.

- Сега, забележи, ти си тук като дух, а тялото ти – в леглото.

- Като Христос, разпънат на кръст.

- Същото е, когато си в кома, в тунела на границата между живота

и смъртта, но не се страхувай, защото пак ще се върнеш в тялото си и

духът ти отново ще се превърне в душа.

- Наистина, това е голяма мистерия.

- Боже, ако знаеш какви чудесии ще се случат в бъдеще, ще ти

падне шапката, както казваме на земята, което се свежда до следното,

че няма невъзможни неща.

- Имаш предвид в глобален план?

- Естествено, тъй като всичко се променя и нищо не е така, както

изглежда, а зависи от гледната точка и степента на развитие на

интелекта. Както казах, въпреки че тялото ти сега е долу – в леглото,

жена ти не може да го види, защото мозъкът й така е устроен – да се

свързва пряко с твоя мозък при нормални обстоятелства, който е тук

като дух, а не в „мъртвото” ти тяло, казано условно, но в момента

връзката не може да бъде осъществена, тъй като сме в този

извънземен космически обект, при среща с който и най-съвършените

комуникационни средства се разбалансирват и заиграват като луди.

- Разбирам, че това е същото като оня илюзионист, който ти дава

да ядеш лук с внушението, че това е ябълка и ти му вярваш, защото

вкусът е наистина такъв.

- Тук, важна роля играе стресът, който блокира съзнанието. Например,

ако искаш да си спомниш някоя дума, която си казал преди десет минути

и колкото повече искаш да я изречеш, резултатът ще е нулев, защото в

този момент от паметта ти нахлуват много думи и се получава патова

ситуация. Подобен ефект се получава, когато на някоя спирка има много

чакащи пътници и когато дойде автобусът, дори да е празен, всички се

втурват вътре, за да заемат места. В тази паника, ако на входа се

заклещят двама по-едри мъже, никой не може да влезе. А всичко би

станало безпроблемно и бързо, ако пътниците влизаха един по един, но

вроденият инстинкт да изпреварваме другите, ни връща назад и после

се чудим защо нещата не стават така, като ни се иска.

- Значи, има много да се учим как да живеем?

- Да, цял живот, защото нищо не е последно, тъй като познанието е

безкрайно и след едното следва другото.

- Това вече го разбрах, че всеки човек е отделна Вселена и когато

ми говореше за посоката на гледната точка, стана ясно, че всичко

започва там, където е свършило, т.е. ние си мислим, че вървим напред,

а се връщаме назад, към началото, предварително запланувано, което

звучи объркващо.

- Кръгът винаги трябва да се затваря и ако дадем пример с

електрическия ток, при прякото свързване на фазата и нулата, но без

електрически уред, който да поеме натоварването, по силата на закона

за запазване на енергията, ще се получи късо съединение и ще изгорят

презпазните бушони. А от това следва или да ремонтираме повредения

уред, или да купим нов и животът продължава отново.

- Това ли е в миниатюрен вид Големият взрив, за който казваме, че

е началото на Вселената?

- Това вече го казах и забележи, в почвата, която ни храни, има

потенциално всичко, но от нас зависи какво семе ще посеем, за да

поникне след време плод, а той винаги ще носи белезите на

предшествениците си. Дори мога да дам пример с теб.

- С мен ли?

- Да, не си обърнал внимание, че една твоя детска мечта се е

сбъднала, което е доказателство, че има връзка между минало,

настояще и бъдеще и че Вселенският компютър никога нищо не

забравя.

- Както винаги, пак нищо не мога да разбера.

- Ето, виждаш ли, когато твърдях, че не виждаме очевидните неща,

когато сме натоварени, съм права.

- И все пак, кажи коя е тази детска мечта, която се е сбъднала?

- Това е заглавие на твое стихотварение, което според следовател

Дичев е гениално за едно дете, но и пророческо, според мен, защото

точно в момента се осъществява.

- Права си, не бях се замислил – призна Делев. – И в този ред на

мисли, не мога да си обясня как така това извънземно чудо, с което

летим навсякъде бързо и безшумно се движи?

- Ами, като дрон, дистанционно, нещо, което е всекидневие на

земята за включване на телевизор или за отваряне вратата на

автомобил от разстояние и се управлява по мой сигнал от Вселената,

в която съм изпратена от земята. А това извънземно чудо, както го

нарече ти, се движи с енергия от атмосферата, която е неизчерпаема

при толкова много слънца. Това се осъществява като се преодолява

гравитацията – привличане и отблъскване, благодарение на магнитен

поток във вакуумна среда, както навремето мореплавателите са

използвали силата на вятъра за движението на корабите в различни

посоки, благодарение на платната.

- Интересно, но ми е чудно нещо друго.

- Какво?

- Ти казваш, че тук сме като духове, невидими.

- Да.

- Тогава, как са го видели това НЛО във Варна, което излъчиха по

телевизията?

- Защото тази „летяща чиния” е чуждо тяло, от извънземен произход,

като кълбовидна мълния, в която е концентрирано огромно количество

рефлектираща биоенергия и прави впечатление с различната си

фотогеничност и странните изпълнения в небето, а всичко необичайно

се набива на очи. От друга страна всички медии търсят сензации, за да

са първи на пазара на новините, което им носи добри печалби. Тук е

моментът да ти кажа, че в настоящата Вселена съм в тяло на мъж.

- Какво?

- Има паралелни светове.

- И според теб, когато отида в друга Вселена, ще бъда жена, така

ли?

- Разбира се, чудно ли ти се вижда?

- Да.

- Просто няма как да останеш такъв, какъвто си бил, защото всеки

миг се променяш, а прогресът означава развитие. Пък съществуването

е тема дълга и широка, защото ако на земята нещата изглеждат по

един начин, то в глобален план са различни, тъй като за разлика от

човека, природата е съвършена. Всички ние, които сме реално родени,

ще отиваме в различни Вселени, защото две тела не могат да се

поберат в едно и също пространство, тъй като прогресът се базира на

разнообразието. Иначе е безмислено да има много Вселени, ако няма

връзка между тях.Смъртта е миг за времето на един човешки живот

на земята, разменяйки половете, което се равнява на четиринайсет

милиарда космически години от раждането на Вселената.

- Много си права – призна Делев, - но хората трудно възприемат

различните неща, защото всеки си има своя гледна точка и държи на

нея като удавник за сламка, убеден, че е прав. След време ще е на

друго мнение, но това го приема като израстване, изкачване нагоре по

стълбата на Познанието.

- Не е нужно да даваме повече примери в рамките на аномалиите,

но все пак не може да не споменем за някои очевидни неща. Например,

когато автомобилът се движи бавно, колелата на телевизионния екран

се въртят по посока на движението, но когато скоростта се увеличи,

те тръгват в обратна посока. Физиката дава обяснение за този странен

ефект, но никой не може да отрече, че това е зрителна измама. Подобна

нещо се получава при снимането с фотоапарат, където негативът е с

„Краката нагоре”, а когато се обработи, добива позитивно изображение.

- Така е, всичко е въпрос на изпитание.

- Но да сложим най-накрая точката, защото има за много неща да

говорим, но твоята половина долу те чака с нетърпение да се върнеш.

Прегърнаха се за сбогом и Делев отново се върна в своето тяло.

Оказал се в леглото вкъщи, той отвори очи, светна лампата на

нощното шкафче и видя часовника, който показваше шест сутринта,

времето, когато става обикновено. Жена му не беше до него в леглото,

а е заспала на близкия фотьойл, очаквайки го да се върне. Той разкърши

рамене преди да стане и при скърцването на леглото тя се събуди и

невярвайки на очите си, че го вижда, попита:

- Къде беше?

Той се усмихна.

- Спокойно, скъпа, стара пара не се губи!

- Не се шегувай, това, което преживях тази нощ, ще го помня цял

живот.

- Няма да повярваш, че тялото ми е било тук, в леглото, но ти не си

го видяла.

- Глупости, на очите си ли няма да вярвам, че когато в полунощ се

събудих, тебе те нямаше.

- Вярвам ти, защото бях отвлечен от „Летящата чиния”, за която

съобщиха снощи по телевизията, кръжала в Морската градина във

Варна.

- Стига, не ставай смешен!

- Говоря ти самата истина, защото там беше пророчица Стефка,

която каза, че няма да можеш да ме видиш в леглото, въпреки че

тялото ми е там.

Съмнението, че може да бъде с друга жена, което беше изключила

като възможност, се потвърди и когато той стана от леглото, го

прегърна, за да помирише някакъв чужд парфюм, но не можа да

подуши такъв.

Мъжът й разбрал женската й хитрост, я увери:

- Нищо не е така, както си мислиш, защото пророчица Стефка почина

преди време и не може да има съмнение за изневяра.

- След случилото се, щях да се побъркам и обърнах цялата къща

наопаки, като те търсих дори на покрива, мислейки, че си станал

сомнамбул на стари години и накрая се обадих по телефона на

следовател Дичев, който ме успокои да не се тревожа, защото те

познавал много добре и ми гарантира, че ще се върнеш жив и здрав.

Откъм стаята на дъщеря им се чу отваряне на врата.

- Не си й казвала нищо, нали? – попита разтревожен той.

- Не, разбира се.

- Това е добре.

Когато влезе в стаята усмихната, разбраха, че лекарствата са й

подействали положително и това разсея недоразумението, което се

получи след снощното произшествие. Доволен, че всичко е наред, Делев

прегърна дъщеря си и я целуна по челото, изпълнен с радост, че е със

семейството си.

Така, когато отиде в полицията, се почувства отново жив, готов да

работи с нови сили.

Следовател Дичев го посрещна с радост, защото го вижда жив и

здрав, за което беше успокоил жена му след сношното й тревожно

обаждане по телефона, че е изчезнал безследно.

- Делев, какво стана след голямата паника?

- Дичев, и да ти кажа, няма да ми повярваш, както и жена ми,

въпреки че се съгласи с мен, но съмнението остана.

- И все пак, изплюй камъчето!

Делев въздъхна дълбоко, чувствайки се като на разпит, извършил

някакво престъпление, защото странното му отвличане от НЛО,

наистина не е за вярване.

- Не знам как да се изразя, но това, което се случи снощи, го

предчувствах и стана реалност. Бях отвлечен от НЛО-то, за което

съобщиха в новините по телевизията в двайсет часа, което е кръжило

над Морската градина във Варна.

- Да, чух за него.

- Не исках да ти споменавам за това, защото помня, когато

празнувахме рожденният ти ден в ресторант-градина „Хижата”, ти в

разговор по телефона със следовател Гочев от София каза, че това,

като талъсъми, вампири и разните му извънземни сили са

измишльотини.

- Спомням си, разбира се, тогава казах на адвокат Балинов, че не

ме е разбрал правилно, тъй като потвърдих мисълта на следовател

Гочев, че за нас, земните хора, реално съществува само това, което е

видимо и научно обосновано, но в никакъв случай не отричам

невидимото, което рано или късно ще се появи.

На Делев му стана малко неудобно за откровението, което изрази,

че Дичев няма да го разбере, но не можеше да премълчи срещата си

с пророчица Стефка, когато е в интерес на тяхната работа, след като

тя изрично е казала, че когато има нужда, ще им помага от Горе. А

самият той не можеше да проумее как тя, която не е на този свят,

може да знае за Христо Балев, за Янаки Драката, за Симеон Василиев

и за всичко онова, което става на земята.

- Делев - каза следователят като уточнение, - мисля, че между нас

няма различия по отношение на въпросите около извънземните явления,

защото е смешно да се твърди, че ние сме център на Вселената,

въпреки че погледнато от наша гледна точка, тя съществува

благодарение на съзнанито ни, което е факт.

- Разбира се, че е така, защото много неща не знаем и ги научаваме

периодически – стъпка по стъпка, като се изкачваме по стълбата на

Познанието.

- Както има закон за запазване на енергията, така има и такъв – за

запазване на информацията и ще дойде време, когато ще можем с

подходяща апаратура да „уловим” на карта както миналото от Големия

взрив до най-далечно бъдеще.

Дичев се засмя.

- Но, тайната на съществуването не може да не се запази, нали?

- Естествено, и за него важи този закон, защото всичко продължава

и както каза пророчица Стефка, ще станем свидетели на какви ли не

чудесии. Дори спомена, че Извънземните ще дойдат на земята.

- Но те отдавна са тук.

- Това й казах и аз, но тя отговори, че ще стане документално.

- Добре, а какво още ти каза тя?

Делев се замисли и за момент затвори очи.

- Първо искам да изясним едно, че ние, хората, както животните и

растенията, така и всичко онова, което смятаме за мъртво, е живо,

защото се разпада под влияние на атмосферните условия, което

показва, че щом реагира, има чувства и способност да се променя,

което значи развитие. И второ, ние не сме случайно на тази земя. И

най-накрая трето – в природата няма нищо излишно.

- Защото още не е дошло, така ли?

- Онова, което се е появило на Белия свят, е било и ще бъде под

една или друга форма и състояние, защото има развитие.

- Разбирам, в глобален смисъл всичко се движи.

- Спомням си навремето, като малки, имаше такава приказка:

„Земята се върти и ний се возим без пари!”

- Става дума пак за енергията, която у нас стана златна като цена.

- Виждаш ли, всичко си идва на мястото, защото във Вселената

има ред и който го наруши, пада в канала.

- Значи сме наказани, защото грешим?

- То е като лекарството, което ни спасява.

- За да продължим напред.

- Е, пак стигнахме до същото, с което започнахме.

- За срещата ти с пророчица Стефка.

- Да, нещо, което изглежда абсурдно, защото се съмнявам – дали

не е било сън, но щом жена ми не ме е видяла в леглото, значи е

самата истина.

- И така, чакам с нетърпение да чуя какво още ти е казала пророчица

Стефка.

- Разбира се, това ни интересува като екип, защото много неща не

са такива, каквито изглеждат и каквито искат да ни ги представят.

- Това е обяснимо, защото всеки си има своя гледна точка, което е

двигетал на живота – горивото за перпетуум – мобиле, за да има

конфликти и оттам – развитие.

- Много си прав и може би за това ни е помогнала пророчица Стефка,

за да стигаме до такива логични заключения. но да минем конкретно

по въпросите, които трябва да разрешаваме. А те не търпят отлагане,

защото се натрупват, затлачват се и после не можем да им хванем

края, за да се стигне до абсурдното – минало давност, нещо, което

някои магистрати използват рационално за материални облаги.

- Наистина, те са истински факири с уменията си да лобират и

могат да продадат хладилници дори и на Северния полюс.

- Като каза това, чух наскоро един виц, който изглежда като истина,

че поканили някакъв известен илюзионист от чужбина да гостува по

случай Деня на хумора в българския цирк и той, пътувайки в трамвая,

попитал за местонахождението му. По едно съвпадение това се

случило точно, когато минават покрай Народното събрание и човекът

до него му го посочил.

- Знаеш ли, Делев, убеден съм, че хуморът е най-ефикасното

лекарство против сериозното, което е смешно. Така сме оцелявали

векове, нещо като имунитет, попаднали под чуждо робство.

- Така е, прав си, но да оставим настрана шегата и да се заловим

за работа, която ни очаква. Първото нещо, което трябва да изясним, е

че Христо Балев не е убил Янаки Драката, а е направил благороден

жест, като е поел отговорността.

- Как така?

- Друг му е видял сметката.

- Кой?

- Това трябва да ни каже той.

- Но според показанията му всичко изглеждаше правдоподобно и

добре аргументирано. Може би смяташ, че го е извършила дъщеря

му, нещо, което и за мен изглеждаше по-логично, защото изхвърленият

кървав килим е от нейната стая?

- Не, не е тя.

- Дявол да го вземе, тогава кой?

- Жена му.

И Делев разказа с думите на пророчица Стефка историята, която

има дълбоки корени в миналото:

- Още преди седемнадесет години, когато бъдещата жена на Балев,

като млада учителка, най-красивата от всички колежки и шестнайсет

годишният тогава Янаки, на когото е била класен ръководител, се е

влюбил в нея, погрешно разбрал, че и тя го обича, след като се е

отнасяла благосклонно към него, просто от съжаление му е помагала

с каквото може, защото родителите му са били много бедни и

семейството му трудно преживявало, като едва свързвало двата края.

- Интересно, какво се е случило по-нататък?

- Ами, при един излет под хижа „Изгрев” в началото на пролетта,

когато природата е разкрила хубостите си, а овошките са разцъфнали

и полските цветя навред, разнасяли своя аромат, той е успял да я

отвлече в затънтено място и да я изнасили, нещо недопустимо, което

е наляло масло в огъня в натегнатите им отношения. Тя, осъзнавайки,

че след случилото се премеждие всичко в живота й се е обърнало

наопаки и наскоро пламналата любов с три години по-възрастния

учител по география Балев може да се провали, е премълчала, но е

успяла да убеди Учителският съвет да премести Янаки във Втора

гимназия, за да няма контакт с него. А нещата са се задълбочили,

защото само след две седмици, точно на 24 чай, двамата вдигат голяма

сватба и след девет месеца се е родила дъщеря им, която Балев смята

за свое дете.

- Значи историята става заплетена, след като биологичен баща е

Янаки?

- Точно така, но още по-грозното е, че този изрод, както тя го нарече,

се е опитал да я изнасили.

- Собствената си дъщеря?

- Да.

- Виж ти, не мога да повярвам, че е истина.

- Но е така.

- То може, може, но да се стигне до такова падение е извън всякакви

граници, което е сторил той.

- Пропадането няма граници и когато тръгне назад, няма спиране.

- Така е, инерцията е голяма, която винаги води до катастрофа,

когато няма спирачки.

- В този смисъл още нещо спомена Стефка.

- Какво?

- Да предупредя семейството на Балев да посрещне нощта преди

Коледа в хижа „Изгрев”.

- Защо?

- Не ми каза, но трябва да я послушаме, за да не се случи нещо,

което не трябва да става, защото тя „вижда” бъдещето като на екран

и своевременно може да се предотврати или поне да се размине без

трагични последствия.

- Делев, много пъти сме се убедили в нейните пророкувания и няма

как да не й вярваме.

- В това няма съмнение, защото каза, че между теб и Симеон

Василиев се е получило малко недоразумение, което има дълбоки корени

в далечното минало и че в тази връзка Вселенският компютър нищо

не забравя и го напомня, когато дойде време за равносметка. А това

означава, че е „чула” онова, което си говорихме по този въпрос, що се

отнася до него – дали има нещо тъмно в благотворителната му дейност.

- И какво каза?

- Това, че благотворителността е нож с две остриета, защото за

онзи, който прави добро, остава злото, след като в света се е събрала

толкова много завист и злоба. Аз й казах своето мнение, че

благотворителността е благоугодно дело, за да се живее разумно на

този свят, като споменах, че ние с теб си направихме добрината, след

като са блъснали с мотор Симеон Василиев и са му откраднали

куфарчето с парите – петстотин долара, да го закараме до болницата,

за да си извади медицинско свидетелство, което да послужи като

обвинителен акт за причиняване на лека телесна повреда срещу

похитителите.

- Да, истина е.

- Според нея е неблагоразумно по принцип да помагаш на неудачник,

като не му даваш възможност да се оправя сам и щом може така, цял

живот ще търси помощ, което го обрича да бъде зависим – малоценен,

като дава пример с Янаки Драката, който е паднал до най-ниското

ниво.

- Да, така е.

- А колкото до Симеон Василиев, за нея е свят човек, но такива

като него трудно виреят в общество, където лъжата и кражбата се на

пиедестал, а той е упорит и върви по ръба на бръснача, за да постигне

това, което е нужно, като предварително се е застраховал за своята

сигурност, защото много е трудно да си зрящ в страната на слепите,

когато им казваш истината, а тя е винаги горчива, тъй като те искат

да им обещаеш това, което им е нужно – да им се подобри социалното

положение, а то по обективни причини не става, защото са обсебили

всичко в държавата. А, стана дума и за Бог.

- И какво е нейното мнение?

- Каза, че има Бог, но не такъв, какъвто го знаем от земната

представа – с човешки образ, като слаболик старец с дълга, бяла

брада, защото реално е навсякъде и в най-малката – Божията частица,

която със своята специфична дейност е изградила човек с неговите

функционираще органи, а това се отнася и за всички живи същества,

благодарение на биоенергията като движеща сила.

- А това, че снощи не си бил в леглото и жена ти се е изплашила

много, какво е обяснението й?

Делев се усмихна.

- Тялото ми е било там, в леглото, но без душа, а аз бях в „Летящата

чиния” горе като дух.

- Значи си бил разполовен на две?

- Да, точно така, защото жена ми не е успяла да се свърже с мен,

тъй като мозъкът ми в този момент е концентриран в дух и не е в

състояние да се осъществи връзка в извънземен космически обект,

който отблъсква всякакви сигнали от земята.

- Много интересна работа.

- Въпреки всичко, все си мисля, дали е истина това, което ми се

случи или пък е сън, но не мога да си отговаря на този въпрос.

Сега Дичев се усмихна.

- Всички факти, които изреди, показват, че е истина и не може да

има съмнение в това.

- Безспорно е така, но винаги има един процент съмнение във всичко

във Вселената, защото и най-малката частица се променя всеки миг

– нищо не остава така, както е било и продължава своя път в безкрая.

Както случаят с числото Пи – 3,14, който винаги давам като пример,

защото няма кратно, което не е случайно, защото на Бял свят се явяват

нови и нови неща, които трябва да възприемаме, за да вървим в крак

с времето и когато човек умре, казваме, че си е отишъл, което означава,

че се е върнал.

Дичев допълни:

- Или е отишъл там, където не е бил.

- Всъщност, това е реализация на Великият проект на Създателя.

В този момент и двамата се засмяха, почувствали се толкова малки

н тази огромна Вселена и в същото време смешното е там, че от

тяхното съзнание зависи Нейното съществуване.

- И от всичко това излиза, че Голямото зависи от Малкото – обобщи

Дичев.

- Защото от Малкото започва Голямото, но това да го оставим

настрана, защото ни предстои доста работа, която трябва да свършим,

след като пророчица Стефка ни даде вярната посока на

разследванията.

- Да, трябва да се съсредоточим върху земните работи, защото за

другите имаме на разположение цяла вечност.

- А сега да пристъпим към действие – каза Делев, като леко се

закашля. – Първо, трябва да предупредим Балев да присъства в нощта

преди Коледа в хижа „Изгрев”.

- Това е моя работа, което ще му кажа, когато се съберем на бридж

– карето тази неделя.

- Добре и второ, да отидем до болницата, за да поговорим със

Симеон Василиев, защото много неща станаха неизяснени.

Преди да излязат от кабинета на Дичев на път за болницата,

телефонът му иззвъня.

Обаждаше се прокурор Жеков.

- Да, кажи!

- Става дума за похитителите на Симеон Василиев.

- Ние точно в момента отиваме до болницата, за да видим в какво

състояние е той. А похитителите задържани ли са?

- Не, но мотоциклетът е намерен, захвърлен в канавката недалеч

от бензиностанцията в кв.”Възраждане”, а собственикът му още вчера

е уведомил КАТ, че е откраднат.

- Ясно пророчица Стефка ще излезе права, че похитителите няма

да бъдат открити, защото това е работа на мафията, а когато тя е

намесена, всички се затварят устата и мълчат като риби.

- Но аз се обаждам за друго.

- За какво?

- Снощи пред дома му двама маскирани са пребили с бухалки

младежът, казал номера на мотора, който също е в болница.

- Значи, ще се видим там.

- Добре.

- А между другото, не знам дали си разбрал, но полицай Делев е

имал извънземно приключение и жена му щеше да се побърка.

- Така ли?

- Да.

- Не знаех.

- Когато се видим, ще поговорим.

- Хайде, дочуване!

В болницата, както може да се очаква в началото на всеки есенен

сезон, когато времето рязко се променя, имаше голяма навалица по

коридорите, където предимно възрастни хора с омърлушени лица

чакаха на дългите опашки пред лекарските кабинети, за да бъдат

прегледани, загрижени за своето здраве.

По съвпадение, случайно или не, прокурор Жеков и следовател

Дичев, заедно с полицай Делев, дойдоха по едно и също време, нещо,

което ги развесели, въпреки че отиваха там, където болката е във

владение. И нещо повече, оказа се, че Симеон Василиев и младежът,

който му беше помогнал след случилото се произшествие, бяха

настанени в една болнична стая, на две съседни легла, пострадали по

всяка вероятност от едни и същи похитители.

- Това не е случайно – каза Делев, преди да влязат в болничната

стая, миришеща на дезинфекциращи средства, след като получиха

разрешение от дежурния лекар да проведат разпит на двамата

пострадали. – Всичко върви едно след друго, като ден след нощ.

- Както има една поговорка обясни Дичев - че нощта е бременна с

много тайни, а през деня се раждат истините на светло.

- В края на краищата всичко, рано или късно, излиза наяве – обобщи

прокурор Жеков, - защото не може да се скрие това, което е било, тъй

като колкото времето минава, то все повече натежава и който го държи

в ръцете си, се уморява и го изпуща, за да му олекне на душата, колкото

и скъпо да струва това.

- Но да видим какво ще кажат нашите хора – предложи Дичев, -

след многото перипетии, които преживяха.

Младежът беше добре обработен с бухалките от двамата

маскирани мъже, но отказа да даде всякакви подробности относно

побоя. Пък и говоренето му беше затруднено, защото фъфлеше, тъй

като му бяха избили няколко предни зъба. А истината беше ясна, че

се страхува да говори, предупреден от насилниците, че е направил

грешка като е помогнал на стария човек и втори път да не се чеше

там, където не го сърби, защото мафията не търпи подобно нещо.

За разлика от него, Симеон Василиев беше словоохотлив и отговори

на всички въпроси изчерпателно, с най-малките подробност за

миналото, но най-вече за настоящето и бъдещето на народа.

- Е, старче – започна с шеговит тон следовател Дичев, - виждам,

че днес си малко по-свеж, отколкото беше вчера.

Симеон Василиев се засмя, но усмивката му беше кисела в такъв

смисъл, че вместо да е навън и да помага на хората, той е тук затворен

в болничната стая с пукната раменна става и дълбока рана на челото.

- Но какво да се прави – кимна с глава той. – Бог ни праща изпитания,

за да провери дали сме достойни да бъдем на тази земя. И който не

го е разбрал, значи напразно е живял.

- Това, което казваш, е истина. – обърна се към него с усмивка

Делев, - защото много си преживял и ми е интересно да чуя твоята

история, защото хората като теб в нашето напрегнато ежедневие рядко

се срещат.

- За моя живот мога да говоря дълго, но това не е важно в нашето

напрегнато ежедневие, както казваш ти, а целта е, след като съм

изстрадал доста през годините, да направя така, че всички да живеят

щастливо. Ударението не трябва да бъде какво е било вчера, а какво

ще бъде утре. Това е смисълът на живота.

Прокурор Жеков, който очакваше от малтретирания младеж да

разбере някои подробности за похитителите, но той упорито мълчеше,

страхувайки се от мафията, каза:

- Господа, тъй като очакванията ми да науча нещо повече за

нападателите не се оправдаха, имайки предвид друг случай, трябва

да тръгвам. Все пак работата на прокуратурата е да отправя

обвинения, а не да ги разследва.

- Наистина, не разбрах кои са тези маскирани мъже – оправда се

младежът – а и всичко стана много бързо и изненадващо, когато се

спусна нощта, за да имам време да реагирам.

- Все пак е добре, че си останал жив – каза Жеков, като му пожела

скорошно оздравяване и си тръгне.

А разговорът със Симеон Василиев се проточи повече от половин

час, защото разкри житието и битието си, което беше доста интересно

и не усетиха как бързо е минало времето.

- Преди всичко искам да се извиня на този младеж – започна той

своя разказ – защото аз станах причина за проблемите, които му се

струпаха на главата, без да има вина. А това е така, защото чрез

благотворителната дейност, която провеждам в цялата страна, виждам

всекидневно престъпните действия на Подземния свят, като

своевременно уведомявам властите чрез мои сътрудници за пъклените

му планове, защото с разрастването на наркотрафика, просто убиват

нашите деца, но има в службите внедрени къртици, които на всяка

крачка ми правят сечено. Дори последният случай с катастрофата на

Спедиторския камион от Провадия беше по мой сигнал, публикуван в

сайта на Делчо Хинов, за съжаление убит от мафията в гората над кв.

Аспарухово.

- Да, това ни е известно – потвърди следовател Дичев – защото

работим по този случай.

- Някакъв джип умишлено му е препречил пътя, за да не бъде

проверен на изхода на Варна, където са го очаквали служители от

отдел „Наркотици”.

- Това което правиш – каза Делев, – е похвално.

- Вижте, мафията е раково образование и с разсейките си като

паяжина оплита цялото ни общество и ако се остави, без да бъде

пресечена, България няма да я има на картата на света, а мен ми е

жал за нея и докато съм жив ще се боря с каквото мога това да не се

случи.

Следовател Дичев се засмя.

- То както е тръгнало, май отвън ще я изкупят на безценица.

- Така е, както ламтят за пари чрез подкупи под масата всички

управляващи, давайки право на олигарсите да печелят чрез концесия

безбожно капитали, които като данъци няма да влизат в Държавната

хазна, а ще отидат навън, в офшорни зони и ще се върнат като

наркотици, които ще зарибяват крехките детски души под носа на

прокуратура и полиция.

- Наистина, много си прав – въздъхна полицай Делев.

- Аз най-добре виждам нещата, защото идвам отвън, далеч от този

водовъртеж, който замайва главите на всички, обречени от съдбата да

живеят тук. Просто така се случи, че три месеца преди 9 септември,

аз, майка и татко отидохме на почивка в Австрия, нещо, което беше

традиция в нашето семейство. Татко е следвал право във Виена и се

запознал с майка ми, дъщеря на богат фабрикант. Всичко, което имахме

в България е било национализирано и при това положение на нещата

нямаше как да се върнем в родината си, защото знаехме добре какво

става там. Както разбрахме нашата семейна триетажна къща в центъра

на Велики Преслав е била превърната в Пионерски дом, където се

събирали децата, а имуществото ни разграбено от новата власт, без да

имат право на това. Да не говорим за авоарите в различни банки, които

отидоха на вятъра.

Очите на Симеон Василиев се навлажниха при тези тежки спомени,

защото в съзнанието му изплуваха щастливите детски изживявания с

връстниците си от квартала, съжалявайки че само след няколко

месеца щеше да бъде първокласник в българско училище.

- А що се отнася до името Симеон, на кого си кръстен? – попита

Делев.

- Аз съм дошъл на този свят в деня, когато се е родил Симеон

Сакскобурготски и родителите ми решили да нося неговото име.

- Може да е съвпадение – предположи следовател Дичев, - но и

двамата сте обречени да живеете в странство, като по едно и също

време се връщате в родината след десети ноември, за да помогнете

на народа...

- На който му беше натрапена тази „Демокрация” и искрено

съжалявам, че гласувах за този фалшив цар, който обеща да оправи

България за осемстотин дни – избухна като бомба младежът, който

през цялото време мълчеше упорито, но изглежда повече нервите му

не издържаха, - а се сдружи с най-корумпираните елементи у нас,

заедно със своите юпита от чужбина, за да се срине България до най-

ниско равнище в света, откакто съществува на земята.

- Момче – възхити се Симеон, - ти каза една истина, която много

хора таят в душата си, но не смеят да я кажат публично, след като

имат вроден страх от дългите векове наложено робство и така са ни

мачкали, намерили село без кучета и са тръгнали без сопи. Иначе

управляващите се опълчват срещу Великите сили, а санкциите ги плаща

народът, който не може да си вдигне главата от тревоги. А той, изпатил,

го е казал, че срещу ръжен не се рита и не може оня, който чисти

мръсотията, да не се оцапа, като му лепват прозвището „Черна овца”,

защото няма открити перилни препарати, с които може да се измие.

Поне на мен това е пределно ясно, но продължавам да се боря за

правото, въпреки че една птичка пролет не прави, но не мога да бъда

друг, защото такава ми е природата. Всички от моя род са били

патриоти и са се борили, проливайки кръвта си за родината.

- Симеоне – обърна се към него с любопитство следовател Дичев,

– искам да те попитам, ти, доколкото знам, който си много богат и

материално обезпечен да края на дните си, без да имаш проблеми,

защо се подлагаш тук на изпитания, а не си изживееш старините

спокойно и безметежно в двореца си във Виена?

Старият човек се засмя, като поклати глава.

- И друг път съм го казвал, че това, което човек има, не му трябва

като жизнено важно, особено ако е в голямо количество, дори му е в

тяжест, също като алергията – непоносимост към някой храни, които

са му втръснали.Така за мен парите не са от значение, защото съм,

както ти казваш, материално обезпечен и съм осигурил всичко на

моето семейство, от което има нужда. Аз милея за народа си, който е

подложен на геноцид от управляващите го, но той не може да повярва,

че са толкова коварно жестоки. А то е ясно като бял ден, че целта им

е да измрат старите хора, за да могат да изплащат пенсиите, без

добавка от Държавния бюджет. Не е случайно това, че постоянно

увеличават времето за стаж и годините за пенсиониране, като много

хора ще си отидат от този свят, без да се излезли в заслужена почивка.

- Така е – потвърди думите му младият мъж – аз, който съм

безработен и на социални помощи, едва ли някога ще се пенсионирам.

- Не се отчайвай – успокои го Симеон, - това, което се случва в

момента е временно явление и вярвам, че България ще се оправи,

както е ставало винаги досега.

- Но вие преди малко говорихте, че България няма да я има картата

на света.

- Да, така е, но тя дори да изгори, като феникс отново ще се възроди

от пепелта си.

- Дядо Симеоне – погледна го с грейнали очи Дичев – просто ти се

възхищавам, че си зареден с толкова много оптимизъм и никой не

може да ти попречи да свършиш онова, което си замислил.

- Пак казвам, че познавам болката на хората, които са онеправдани

и по-точно принудата, като носталгия, да бъда откъснат от родната

земя след 9 септември в чужбина, макар че родина на майка ми е

Австрия, но сърцето ми завинаги е останало в България след първите

седем години изживяни тук. Ето затова помагам на пострадалите,

след като всекидневно следя информационния поток къде е имало

обири и убийства на стари хора, придружени с насилие, предимно от

непълнолетни роми, които не ги хваща закон на базата на оня, гласуван

безотговорно, че сумата ако е под средната работна заплата, се

разминават само с глоба. Това го правя с добро сърце, като оставям

на ограбените двайсетдоларова банкнота, за да си купят, най-

необходимото за преживяване след трагедията и така да им дам малко

надежда за утрешния ден, защото не заслужават такава участ. А за

убитите заплащам изцяло сметката за погребението им.

- Боже – надигна се от леглото младият мъж, за да му подаде ръка

– ти си уникален човек и не съжалявам, че си изпрасих боя, защото

заслужаваш да бъдеш наречен светец.

- Момче, мисля, че всеки, който е изживял моята съдба и с моите

възможности би постъпил така, ако е патриот.

Двамата служители на полицията мълчаха, защото и те се печаха

като всички на същия огън, тъй като искаха да им отнемат извоюваните

привилегии за по-благоприятно пенсиониране, за което излизаха на

протести, но без резултат, изпивайки по една студена вода.

Накрая Делев попита:

- Тъй като доста се забавихме, а има още много неща за

разследване, искам да попитам, как така оцеляваш, след като не малко

хора, засегнати от теб, искат да те видят мъртъв?

- След 10 ноември, верен на своя стремеж за благотворителност,

пращах много помощи в България, тъй като идваше тревожна

информация, че хората там бедстват, изживявайки невиждана криза,

но след като дойдох тук, разбрах с огорчение, че помощите не са

отишли по предназначение, а големците са си облизвали пръстите,

като са ме смятали за глупак, който няма хабер от света. А аз не съм

случаен човек, защото владея цяла империя в различни области на

икономиката, разбира се със съдействието на семейството ми – жена,

деца и внуци, като мога да си позволя всичко, което си пожелая. Та,

след като си имам едно наум и съм си взел поука, че нещата тук не са

както другите нормални, приведох в БНБ сумата от дванайсет милиона

и двеста хиляди долара, но с една желязна клауза, че след моята

смърт тези средства ще бъдат прехвърлени чрез моите адвокати в

швейцарска банка. Така държавното ръководство, нуждаейки се от

тези долари, пазят като зеницата на очите си кокошката, която снася

златни яйца.

След тези думи Делев възкликна:

- Симеоне, просто ти завиждам, че на седемдесет и три години

пращиш от енергия и си готов да дадеш всичко от себе си за народа

си, за разлика от твоя съименник, който дойде в България, за да си

напълни торбата, дори като министър – председател.

- Всеки е дошъл на този свят с някаква кауза, а дали ще я реализира

или не, зависи само от него.

Дичев, съгласявайки се, кимна с глава.

- И така, пожелаваме ви скорошно оздравяване!

Двамата си тръгнаха, защото им предстоеше още много работа в

този напрегнат ден.

ЕПИЛОГ

Животът в Провадия продължаваше в обичаен ритъм на

провинциален град, където нищо ново не можеше да изненада хората,

тъй като те, затворени в себе си, се бяха примирили с всичко, което се

случва. При тази невиждана безработица, които имаха работа и ония,

облаготелествали се от реституцията, преживяваха що годе нормално,

а всички останали от сутрин до вечер мислеха как да свържат двата

края и е истинско чудо, че оцеляваха благодарение на социалните

помощи, работата на черно и постоянните кражби, които се приемаха

като нещо нормално в ненормална държава.

В такава обстановка най-трудно беше на санкциониращите органи

да въдворят ред, когато отчаян баща, откраднал кокошка, казва като

оправдание: Какво да правя, когато децата ми плачат гладни вкъщи?

И с това се затваря кръгът на безизходицата, без да се намери

правилното решение, което да взриви надвисналите черни облаци, за

да се извали живителният пролетен дъжд, чакан повече от четвърт

век от оставената на угар напукана без влага земя и да изгрее най-

после слънцето на спасението.

Все пак народът трябва да е оптимист, както казва Симеон

Василиев и да не се отчайва, защото щом е посадена надеждата, рано

или късно ще поникне и ще има цвят за пчелите и плод за хората.

В този смисъл на Петър Гатев, собственик на Спедиторска фирма,

върнаха петдесет хиляди лева, откраднати от касата, който бързо се

възстанови след побоя, нанесен му от Павел Палаврата и беше

доволен, че неговият шофьор е оправдан от съда за намерения в колата

му пакет с наркотици.

Също така следовател Дичев, полицай Делев и двамата директори

на гимназии в Провадия Ганчо Люцканов и Христо Балев, заедно със

семействата си, посрещнаха Коледа в хижа „Изгрев”, както им беше

препоръчала пророчица Стефка. И точно в полунощ стана ясно защо,

тъй като земята се разтресе от поредното за този град земетресение.

Всички погледнаха към небето и видяха в мисълта си пророчицата,

която им се усмихва. Това им напомни древното арабско предание,

как един деспотичен владетел, благодарение на своя звездоброец,

предупредил своите поданици да не се бунтуват, защото посред бял

ден Бог ще скрие слънцето, което се е случило и така си е отървал

кожата.

Дали това е истина или не, не се знае, но семейството на Христо

Балев разбра, че при земетресението се е откъснал голям къс скала,

който се е спрял точно в стаята на дъщеря му.

По всяка вероятност в ада Янаки Драката се пърже в казана с

катран, защото не само хората, но и цялата природа не може да му

прости, че се е опитал да посегне на своето биологично дете, което

показва, че нищо не остава скрито от Вселенския компютър, като всеки

рано или късно плаща за своите грехове.

Това се отнася и за небезизвестният варненски бос на Подземния

свят, последвал Павел Палаврата в Оня, който е бил убит, според

протокола на МВР - от неизвестен извършител, но мълвата говори,

че го е сторил съперник от конкурентен клан в мафиотската война за

територии.

Симеон Василиев, след като взе под крилото си за помощник

безработния младеж и на гроба на Делчо Хинов връчи чек на жена му

за две хиляди долара и обеща на сина му, че ще го издържа докато

свърши следването си в чужбина, се върна във Виена, за да посрещне

Коледа със семейството си, идвайки от Отвъдното, където я бяха

пратили Родината му.