Веселин Асенов

СИНДРОМЪТ

НА БЛИЗНАЦИТЕ

ГОСТ ОТ ОТВЪДНОТО

РОМАН

книга 9

Колор Принт

Варна, 2016

СИНДРОМЪТ НА БЛИЗНАЦИТЕ

ГОСТ ОТ ОТВЪДНОТО

р о м а н

девета книга

българска, първо издание

ISBN 978-954-760-404-9

Печат “Колор Принт - ПАК” Варна

тел.:052/30 31 33; e-mail: color_print@abv.bg

АВТОР НА ЧЕПАТИ ЕПИГРАМИ

И КРИМИНАЛНИ РОМАНИ

Отдавна познавам хумориста Веселин Асенов, но доскоро не знаех,

че на една дата – 28 януари, празнуваме рожденните си дни. С тази

разлика, че той е с две години по-голям от мен, и още, че е кореняк –

провадиец, а аз провадийски зет.

Но сега думата ми е за Веселин Асенов, който е роден през 1940г.

Мисля, че не случайно са го кръстили Веселин – да създава весело

настроение на хората около себе си. Започва да пише още като ученик

в гимназията. Първото му публикувано стихотворение е детско и носи

заглавието „Мечта”. Лирическият му герой през 1957г. мечтае да

стане космонавт, да полети до други планети и да носи добри вести от

Земята. Първото му хумористично стихотворение е публикувано през

1959г. във вестник „Сталински войн”. Тогава Веселин е в казармата и

в стихотворението си „Тактик” осмива един войник, който се преструва

на вечно болен, за да не постъпва на пост или да не бъде дежурен по

кухня и да мие чинии.

След уволнявката учи професионален техникум по специалността

„Парни котли и парни машини” и започна да работи като огняр. Трупа

трудов стаж в София, Провадия и Варна.

Когато се връща в родния си град започва редовно да сътрудничи

на вестник „Провадийски глас”. В началото на шейсетте години името

му се появява в хумористичната старица „Нашето жило” на варненския

вестник „Народно дело”. Бързо се налага като добър автор на

сатирични стихове, епиграми и фейлетони. По-късно прописва и

афоризми. Освен във варненските вестници „Народно дело”, „Полет”

и „Маяк”, негови хумористични творби започват да излизат в

„Стършел” и „Труд”, където за хумористичната страница отговаря

Мирон Иванов – един много взискателен редактор.

След 10 ноември 1989г. се появиха нови хумористични вестници

като „Пардон”, „Тримата глупаци”, „Смях” и „Луд труд”. Веселин

Асенов обнадежден от демократичните промени, започна по-активно

да пише и печата. По-често публикуваше в хумористичната страница

на седмото издание на „Народно дело” и вестник „Черноморски

преглед”.

Когато книгоиздаването стана свободно, Веселин Асенов взе да

издава и книги. Досега е издал три стихосбирки с лирика: „На кръст”,

„Хляб и сол за ближния” и „Вик от амвона”, детската книжка

„Любознателно календарче и хумористичните книги „Афоризми” и

„Трън в петата” – първа и втора част. В тази последна книга е включил

най-добрите си епиграми и афоризми.

Не знам дали се разочарова от криворазбраната демокрация, но

постепенно пренасочи творческите си усилия към писането на романи.

През 2005г. издаде романа „Свещеният замък” – приключенски роман

за юноши. Действието се развива в провадийската крепост „Овеч”.

Голямо внимание заслужава романът му „Синдромът на близнаците”.

Замислен е като трилогия, а вече са издадени 8 книги. Действието

също се развива в Провадия. Героите са полицаи, следователи, съдии

и адвокати и една ясновидка, която помага при разкриването на

заплетени престъпления. Навсякъде по страниците на тези осем книги

присъства и сатирикът Веселин Асенов, който разобличава недъзите

на прехода към демокрацията.

Докато в творбите си е чепат, непримирим и язвителен към

човешките пороци, в живота той е тих и скромен. Въпреки, че по

професия е параджия, в компанията на варненските поети и хумористи

никога не съм го виждал да вдига пара и да се прави на голям автор.

Може бе ще разкрие тайната на прословутата си скромност в

автобиографичния си роман, който пише в момента...

Турхан Расиев

Със съкращения –

вестник „Кил” – брой 2, април 2016г.

ГЛАВА ПЪРВА

Този понеделник, както и предишните два дни – събота и неделя,

бяха тихи и спокойни, зарадвали провадийци с хубаво есенно време и

нещо необичайно в този период на годината, когато се прибира

реколтата от полето и лозята, не беше регистрирано нито едно битово

престъпление.

Следовател Дичев, след като остави настрана папката, която

разглеждаше, за да си намира работа, протегна ръце и въздъхна

дълбоко:

- Глобалното затопляне си казва думата, хората се успокояват и не

мислят за глупости.

Полицай Делев пък, който гледаше разсеяно през отворения

прозорец падащите пожълтели листа на дърветата, отвърна:

- Това е затишие пред буря.

- Мислиш ли?

- Разбира се.

- И според теб излиза, че в най-скоро време ни очаква нещо голямо,

някой заплетен случай, който ще ни затрудни много.

- В това съм напълно уверен, защото е неизбежно като

последователност – след едното да следва другото. Снощи пророчица

Стефка дойде в съня ми и ми обеща, че ще ни помогне в разрешаването

на загадъчен случай, който ще последва.

Дичев се засмя.

- Знаеш ли, Делев, наистина вярвам, че тя, която си отиде от този

свят, преживе ти е влязла под кожата и по-точно е инплантирала духът

си в твоя мозък.

- За съжаление е точно така, защото това е постоянен ангажимент

– да виждам същината на нещата – техния корен във времето, когато

разцъфват и дават плод. А това е непоносимо тегло – вместо да

отделям по-голямо внимание за себе си, стигам до банални изводи,

че сложните неща, погледнати от високо, са елементарно прости.

- Какво искаш да кажеш?

- Ами ако днес се случи нещо, утре знам какво ще последва, а това

прави животът безинтересен.

- Та това е умение, което всички искат да притежават.

- Да, но на никого не пожелавам да е на моето място, защото е все

едно да си изядеш козунака преди Великден.

Тъй като този кошмар беше далеч от него, Дичев отново се засмя,

което малко подразни Делев.

- Това не е смешно, защото както казва народът: „На чужд гръб и

сто тояги са малко”.

- Е, ти не се засягай!

- Прощавай, нямах предвид това, защото както знаеш, у нас стават

абсурдни неща и хората ги приемат като нещо нормално в ненормална

държава, без да вникват в същността им. И това се натрупва, като

блокира съзнанието им, което се нарича зомбиране.

- Имаш право.

- То правото е в кривото, защото ако не се изкриви, няма да се

оправи, нещо като игра на пинг-понг или волейбол, но работата е там,

че това в живота не е игра, а жестока реалност, която взема душите

на хората или поне тяхното здраве.

Делев замълча, за да си поеме дъх след дългото размишление

върху проблемите, които в първия момент изглеждат незначителни,

но в последствие, когато се взривят, избухват като бомби.

- Ще се опитам да обясня какво искам да кажа – продължи той. –

Факт е, че България е на първо място по бедност в Европа, дори в

света и няма пари в бюджета за заплати и пенсии.

- Да.

- И в този момент пророчица Стефка ми шепне в ухото, че за да

сме на този хал, вина има парламентарната система, защото при избори

няма вот на народа, тъй като те се печелят с машинации, подплатени

с пари и голи обещания за по-добър живот. Всъщност партиите не са

никакви партии, а икономически групировки, които скубят електората

до голо, защото при колективната вина, няма виновни. А управляващите

добре си вършат работата, като дават възможност на олигарсите да

крадат безнаказано, за да имат срещу тях коз, че не са изправени

пред съда, който си затваря очите и когато си напълнят дисагите, биват

принудени да „повърнат” заграбеното с лихвите и ако не го сторят

доброволно, получават показно куршум в челото за назидание на

другите.

- И ние се чудим – възкликна следователят – как става така, че

закоравели престъпници излизат с високо вдигнати глави от съдебните

зали.

Полицай Делев продължи.

- Ние, които работим в тази система, сме озадачени, а какво да

кажем за обикновенните хорица – съвременници, които не са в час, а

да не говорим за идещите поколения, които няма да повярват какви

събития са ставали, защото всичко ще им е мъгла.

И като по поръчка в този момент телефонът иззвъня и Дичев

инстиктивно вдигна слушалката, като погледна към Делев, поклащайки

глава, с което искаше да каже, че май ще се случи това, което преди

малко предположи.

Обади се разтревожен мъжки глас, който му се стори познат.

- Ало, Дичев ли е?

- Да, кажете!

- Убих човек.

Дичев надигна вежди и челото му се набръчка.

- Почакайте, първо се успокойте и кажете кой се обажда?

- Христо Балев.

Следователят, учуден, вдигна рамене.

- Кой?

- Директорът на Първа гимназия.

- Ицо, шегуваш ли се? – попита свойски, защото се познаваха добре,

тъй като от време на време заместваше в бридж – карето колегата си

Ганчо Люцканов от Втора гимназия, който напоследък имаше проблеми

с бъбреците си а и не вярваше, че Балев, на когото можеш да вземеш

хапката от устата си, е способен да извърши убийство.

- Знаеш, че съм сериозен човек и не бих се шегувал напразно, освен

в компания, за да поддържам доброто настроение.

- Разбира се, че зная и кого си убил?

- Янаки.

- Кой, Драката ли?

- Да.

- Виж какво, ние с полицай Делев ще дойдем у вас след десет –

петнайсет минути.

- Ще ви чакам.

Междувременно се обадиха на прокурор Жеков, който щял да дойде

с неговата кола.

След като напуснаха сградата на полицията и Делев тъкмо отваряше

предната врата на колата, се чу глух тъ