6
- Та това е умение, което всички искат да притежават.
- Да, но на никого не пожелавам да е на моето място, защото е все
едно да си изядеш козунака преди Великден.
Тъй като този кошмар беше далеч от него, Дичев отново се засмя,
което малко подразни Делев.
- Това не е смешно, защото както казва народът: „На чужд гръб и
сто тояги са малко”.
- Е, ти не се засягай!
- Прощавай, нямах предвид това, защото както знаеш, у нас стават
абсурдни неща и хората ги приемат като нещо нормално в ненормална
държава, без да вникват в същността им. И това се натрупва, като
блокира съзнанието им, което се нарича зомбиране.
- Имаш право.
- То правото е в кривото, защото ако не се изкриви, няма да се
оправи, нещо като игра на пинг-понг или волейбол, но работата е там,
че това в живота не е игра, а жестока реалност, която взема душите
на хората или поне тяхното здраве.
Делев замълча, за да си поеме дъх след дългото размишление
върху проблемите, които в първия момент изглеждат незначителни,
но в последствие, когато се взривят, избухват като бомби.
- Ще се опитам да обясня какво искам да кажа – продължи той. –
Факт е, че България е на първо място по бедност в Европа, дори в
света и няма пари в бюджета за заплати и пенсии.
- Да.
- И в този момент пророчица Стефка ми шепне в ухото, че за да
сме на този хал, вина има парламентарната система, защото при избори
няма вот на народа, тъй като те се печелят с машинации, подплатени
с пари и голи обещания за по-добър живот. Всъщност партиите не са
никакви партии, а икономически групировки, които скубят електората
до голо, защото при колективната вина, няма виновни. А управляващите
добре си вършат работата, като дават възможност на олигарсите да
крадат безнаказано, за да имат срещу тях коз, че не са изправени
пред съда, който си затваря очите и когато си напълнят дисагите, биват
принудени да „повърнат” заграбеното с лихвите и ако не го сторят
доброволно, получават показно куршум в челото за назидание на
другите.
- И ние се чудим – възкликна следователят – как става така, че
7
закоравели престъпници излизат с високо вдигнати глави от съдебните
зали.
Полицай Делев продължи.
- Ние, които работим в тази система, сме озадачени, а какво да
кажем за обикновенните хорица – съвременници, които не са в час, а
да не говорим за идещите поколения, които няма да повярват какви
събития са ставали, защото всичко ще им е мъгла.
И като по поръчка в този момент телефонът иззвъня и Дичев
инстиктивно вдигна слушалката, като погледна към Делев, поклащайки
глава, с което искаше да каже, че май ще се случи това, което преди
малко предположи.
Обади се разтревожен мъжки глас, който му се стори познат.
- Ало, Дичев ли е?
- Да, кажете!
- Убих човек.
Дичев надигна вежди и челото му се набръчка.
- Почакайте, първо се успокойте и кажете кой се обажда?
- Христо Балев.
Следователят, учуден, вдигна рамене.
- Кой?
- Директорът на Първа гимназия.
- Ицо, шегуваш ли се? – попита свойски, защото се познаваха добре,
тъй като от време на време заместваше в бридж – карето колегата си
Ганчо Люцканов от Втора гимназия, който напоследък имаше проблеми
с бъбреците си а и не вярваше, че Балев, на когото можеш да вземеш
хапката от устата си, е способен да извърши убийство.
- Знаеш, че съм сериозен човек и не бих се шегувал напразно, освен
в компания, за да поддържам доброто настроение.
- Разбира се, че зная и кого си убил?
- Янаки.
- Кой, Драката ли?
- Да.
- Виж какво, ние с полицай Делев ще дойдем у вас след десет –
петнайсет минути.
- Ще ви чакам.
Междувременно се обадиха на прокурор Жеков, който щял да дойде
с неговата кола.