| Съдържание |
| Резонанс: |
| Есе: |
| Преводи: |
| Дебют: |
| Под знака на Терпсихора: |
| Суета: |
| Лирика за пораснали деца: |
| Литературна анкета: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Резонанс | |
“Притуленото в сажди щастие”– светът между изхода и свободата
“The happiness concealed in soot” – the world between exit and freedom |
|
 Владимир СтояновНовият роман на Владимир Зарев “Светове” (Откъс от романа е публикуван в “Простори”, 2005, бр. 2.) е инертекстуално разгърната интелектуална творба против разпада в личен и обществен план. Не да зачеркваме и отричаме, а да съхраняваме позитивното и да съзиждаме ни призовава авторът. Тема и лайтмотив на повествованието е “колективно несъзнаваното”, открито и психоаналитично обосновано от Юнг, което ни обединява и прави поданици на едно пространство и на един свят. Излизайки от представата за 90-те години на ХХ век, съдържанието на романа прераства в универсално значима философска метафора за развитието на света от “реката на архетипите” до неговото профанизиране и разпадане зад маската на глобализма.
Разделянето на световете е представено като сблъсък на духа и тялото, на индивидуализма и колективизма, на аполоническото и дионисиевското начало, на сигурността и случайността, на съня и действителността, създадени да битуват в неразчленимо единство. Отказал се от нравоучителните формулировки и рецепти за настоящето и бъдещето, Зарев защитава интуицията на нашето време, която в крайна сметка е по-силна от повсеместното логициране и унифициране на пространства и личности. Представеният сблъсък е интровертно и екстравертно драматичен, но не и трагичен, защото чрез любовта контрастът се превръща в емблематично качество на единението, а не в зачеркваща антитеза. Затова и в духа на Третия завет (епохата на Духа) авторът преосмисля категориите “добро” и “зло”. Нима тялото, водещо към просветление, не е съюзник на доброто и позитивното? Нима стерилността (духовна и физическа) не е есхатологична усмирителна риза за живота? Има ли значение колко пъти ще паднеш, или по-важното е колко пъти ще се изправиш? И така в повествованието двете разглеждани категории “добро” и “зло” напускат разумната си орбита, неспособни да обяснят полярността на света, както в Средновековието. Раят и адът се оказват съвместени същности, еднакво значими и ценни полета на Духа. Не може да се достигне небесното селение, ако не се премине през тинята и калта на тресавището. А този поход е триумфът на победилия вандализма и посредствеността си човек.
Феноменологията на страха, разрухата и колективно несъзнаваното моделират човешкия свят – разкъсват го и го събират, правят го грандиозно монолитен или малък. Неслучайно тези екзистенциални фактори открояват тематичния регистър и предопределят заглавията на последните три романа на Владимир Зарев – “Разруха”, “Поп Богомил и съвършенството на страха”, “Светове”. Колективно несъзнаваното е истинският единен изначален свят. Лично несъзнаваното или преднамереното пораждат разделянето. Как да останем деца на “реката на архетипите”, на живота? Можем ли да го живеем, следвайки законите на кръвта, интуицията, тайнството? Можем ли да го спасим от технократическата екзекуция на рациото? Колективно несъзнаваното е не само генетичен код, то е знак и тайна книга за хуманно единение, затварящо непреодолимите социални и духовни пропасти на различието. Дава ни шанса да сънуваме и да провиждаме бъдещето на единния свят. И ако Декартовата максима: ”Мисля, следователно съществувам!” – подмамващо ни превръща в безпристрастни и донякъде чужди рентгенолози на действителността и на себе си; то гласът на интуицията: “Чувствам и разбирам!” – ни сродява с времето и пространството, със самите нас, транспонирайки зрителя на живота в пълноценен екзистенциален участник. Кафкианският тип хора насекоми, проядени духовно и физически от вечния страх пред неумолимия житейски съдебен процес, се превръщат в летящите персонажи на Марк Шагал, постигнали белия кръг на собствената си и вселенска хармония.
Защо реката на архетипите или колективно несъзнаваното е заплашено от разпад и унищожение? Кои са степените на инициация между изхода и свободата? Защо изходът не е свобода, а често убийствен в разумността си компромис?
Ако си послужим с думите на Венци, похабил себе си, за да играе чужди съдби, изходът е “Живот по журнал!”. Нашумял и уважаван актьор, персонажът е жертва на показността, която издигайки го, му пречи да бъде свободен и да запази себеуважението си и това на жена си. Декламирайки наизустените чужди истини, той никога не достига до своите. Битието му се превръща в колаж от гласно произнесени и режисирани клишета. Без да израсне до баща, преиграва бащинството при новината за отнетата девственост на дъщеря си Марта. Нужни са увещанията на Диана, за да отиде при детето си: “Ако ти сега, ако веднага отидеш ...., аз ще ти дам развод..... И моля те, в болницата смени Тартюф с Майка кураж. Ти го можеш, ти знаеш как.” (211 стр.)
И ако изходът е предписано, то свободата е друг тип съществуване. А между тях са зейнали като кръговете на ада интелектът, тялото, профанната безскрупулност и политиканството, унижението, актьорството, страхът, апатията (крачката от ентусиазма до умората), оцеляването, вината, жертвата, любовта.
Интелектът се оказва не стойностно притежание и извисяващо признание, а медицинска диагноза и алиенация. Възможността да живееш като зазидан саможивец едва ли е достатъчно средство за възвръщане на личното самоуважение. Тя по-скоро е поредното самооблъщение, че си свободен и можеш да прекроиш съдбата си както поискаш... Всъщност самотата е път към разбитата обител на пустотата и страха. И най-изтънченият и висш интелект често се оказва измама или красива нарцистична маска на смъртта. Професор Кръстанов е обрекъл живота си да изследва романа “Одисей” на Джойс. Да, той достойно носи на пръв поглед своя кръст, както сочи и името му. Освен това има око за другото, за различното: “Аз дори не съм сигурен, че Джойс умее да пише, че той е писател, не зная дали е написал велика или слаба книга, просто тя е напълно различна.” (194 стр.) Интелектът на Кръстанов се проявява в лутането между съмненията, между изхода и свободата. Той е способен да отграничи красивото, но не и да го оцени. Напротив, подценява го или дори го употребява и убива с безразличието си. И в това отношение се приравнява с животинската профанност на първичния човек консуматор. Напълно съотнесени с него звучат думите от Ремарковото обобщение в началото на III част: “Познавам себе си, понеже у мен е тъжно и тихо.”(215 стр.) Нима не мирише на застоялост и смърт целият му дом? Интелектът наистина се оказва “съсирек от мъглива светлина”(236 стр.). Цялото му зоопарково лъвско достолепие е ни повече, ни по-малко “скриване на човека в неговата безпомощност”(332 стр.). И това мъртво могъщо сияние се оказва сиво тресавище. Професорът консумира симпатията на Диана телесно, прагматично, безчувствено – без да може да се отдаде на насладата, на финеса на привличането, също както отчуждаващо разумно работи с “Одисей”. За него романът на Джойс е “словесен лабиринт”, но не личностно изстрадана и преосмислена етика и естетика. Така тялото (знак на материалното) и волята (маркер на духовното) се превръщат в сиамски близнаци, във форма и съдържание на страха. Според наблюденията на Диана Кръстанов и Самюел в началото си приличат. Заветните им лични планове – заниманията с “Одисей” на Джойс и Интерсвят – са своеобразно завръщане на двамата интелектуални одисеевци в своята Итака. Само че тази родина е измислена, не съществува. Самото пътуване е невъзможно. То е неосъществим месианистично оцветен грандиозен проект. И тогава читателят достига до необозримата разлика между персонажите. Осъзнал абсурдността и убийствеността на идеята си, Самюел се отказва от нея в името на любовта, чувството, тайнството; докато професор Кръстанов продължава все така да се боричка за надмощие като опонента си Пенев и да използва хората. Гринбърг сънува цигуларя птица – високата хармония – и се превръща наяве в оживял персонаж на Шагал. Той прелита континентите, издигнат на крилата на любовта. А професорът си остава закотвен в мръсната провинциална София, в олющения университет, в мъртвия си апартамент с пълните и убийствено тежки издания на изследвания от него роман и с неизлечимо болната си жена.
 И нима е постижима красивата митологична Итака, щом в тази екзистенция “най-съвършеното останало” у човека е “унижението” му (266 стр.). Този свят е “вавилонско стълпотворение на лакомията”, в който “все повече се яде” (258 стр.) – споделя Зарев. Интелектът е подигран и самоподигран, превърнат в слуга на профанното. Пианистът в ресторанта на хотел “Ню Отани” е професор в консерваторията, призван музикант. “Аз се срамувам!” – говори цялата му фигура и контекстът на думите му пред Самюел. Така нужният бакшиш, отдалечаващ го от свободата, го доближава до временния изход от ситуацията. Аналогични са чувствата и на преподавателя по английска литература в СУ Диана: “Сметката, която така щедро платихте, е две трети от моята заплата.” (247 стр.) И какво става в такъв свят, където интелектът се купува на безценица, а дебелащината и простащината струват скъпо и прескъпо. Отговор ни дава думата, която Диана изрича преди раздялата си след запознанството с американеца Самюел – унижение! Духовната екология се нуждае от вдъхване на душа в знанието. Тогава тя получава посока, цел и се обвързва с вярата. Но как да се случи това, щом учителят, призваният медиатор за този подвиг и хармония, е натирен в калта, щом трябва да изтърпи циничното и бабаитско фамилиарничене на наглия полицай: “Оппа,... значи английското бате може, а Деньо не може... Най ги мразим тия като теб, Дианче..., учените курвета!” (269 стр.) Подиграният култ към учителя е изведен като един от основните аспекти на десакрализацията на личността и обществото в съвремието ни. А това определено води не към демокрация, както посочва авторът, а към някаква друга форма на полицейски тоталитаризъм.Джордж Савов също се опитва да използва университетската преподавателка като гейша. Парвенюто, героят на деня, с безскрупулна наглост сочи пътя на България към свободния свят, който преминава през собствения му джоб, по-дълбок и гнусен от тресавище и през труповете на интелигенцията. Сякаш най-подходяща да изрази духовната му същност се оказва една от актьорските реплики на Венци: “Различието е у мен, скъпа. То е като цвете, най-ярко личи върху сивия фон.” (191 стр.) Използвайки страха за своя разцвет и унижението за чуждото посивяване, Джордж Савов илюстрира представата за недосегаемия.
Освен външното унижение на интелекта (синдромът на повилнялата улична пяна) Владимир Зарев представя и неговото вътрешно саморазрушаване. Обидно и огорчаващо е каталогизирането на изкуството от страна на Самюел Гринбърг до конкретния биографичен факт и дата, вместо превръщането му в чувство, интуиция, емоция: “Кой знае защо този буквализъм обиждаше у нея преживяното в галерията, смаляваше го, обезсмисляше го.” (273 стр.) Неслучайно “интуиция” и “тайнство” са ключови думи от житейския и преподавателски речник на Диана. Такава е педантичната рационална констатация на Самюел Гринбърг след посещението на нейни лекции. Но интелектът се самоубива и чрез примирение и апатия. С болезнена горчивина звучи признанието на Диана, че в зората на своя живот тя активно е упражнявала гражданското си право, участвайки в митингите на СДС, и е вярвала в смисъла на това: “Бях страшно редовна и ентусиазирана...., но сега съм уморена.” (286 стр.) Изблик на обсебилото я примирение са думите, обясняващи защо не е превела адекватно изреченото от Самюел на митинга в Пловдив, а го е подменила съзнателно с друго: “Те не ви разбираха, г-н Гринбърг, те не желаеха и не искаха да ви разберат. Те искаха да чуят друго...”
Страшно и правдиво Зарев рисува лицето на криворазбраната и неосъществена у нас демокрация. Тя е страх и свободия: “Бог високо, цар далеко!” Тя е манастир, превърнат в бандитски бардак, където свещеникът с трасиращи куршуми разстрелва небето, за да поеме глътка въздух. Като тежко проклятие над интелекта тегне неговата практическа неосъществимост. На страниците на романа той е представен като вечно разминаване: “болката, която отнасят два разминаващи се влака”. (319 стр.) Той е смъртта на мечтата при нейното осъществяване. Месианизмът е разумът на свободното общество, а инстинктът е интуицията на оцеляването. Роден и призван да осъществи месианистична роля в живота, интелектът се сблъсква с “коварството на аборигените” (314 стр.) (т.е. с оцеляването) и се превръща в прогонен рай, в закован и изоставен дом не по наша мярка, където всичко е мъртво и покрито с праха на годините. Месианизмът е непонятен, жалко розов и лъскав пред “уродливата безформена свобода на всеки счупен предмет”. Нима Петроний по същия начин не отказва месианизма на Нерон, за да се наслади на смайващата красота и безформената свобода, наречена смърт? Идването на Самюел като месия, за да даде четири милиарда долара на България, удивително напомня пристигането на Александър Македонски на Острова на блажените. Сходен е и резултатът на този цивилизаторски месианизъм – аборигените нямат нужда от тези пари или просто не ги искат. И кои са всъщност аборигени?
В романа “Светове” се сблъскват и взаимно се допълват, апострофирайки се, аполоническият тип свят и дионисиевският. Всяка една от тези общности има своя житейска философия и свои категории. Например основно измерение в битието на Самюел е разумът, съблюдаването на абстрактните обществени закони, постигнатата сигурност. При Диана на преден план излизат инстинктът, чувството, случайността, законът на кръвта. В нейната дисертация в ранг на максима е изведена мисълта: “Всичко е предопределено, защото е случайно” (347 стр.). Гринбърг бяга от случайността и търси опора в установеното, утвърденото. Аполоническият свят съвсем естествено създава Интерсвят, който е органически недопустим и скверен за дионисовския: “Интерсвят бе опитът на едно въображение да материализира колективното несъзнавано. Интерсвят налучкваше механиката на човешкото подсъзнание, но за разлика от него той нямаше да бъде подчинен на сънуването и случайността, а на нашата воля... Така човекът щеше да поругае не само видимото около себе си, природата, нейната хармония и ред, с Интерсвят той щеше да посегне и на тайнството.” (551 стр.)
Човекът информация е роботът, маркиращ края на човешката цивилизация и на житейската мистика. Той е безсмислен и излишен. С вещината на психоаналитик Зарев споделя, че светът на човешката информация е безбожен свят: “Бог има едно неотменно свойство: пред Него никога не можеш да говориш против другите.” (559 стр.) Представата за Абсолюта е единение, любов, край на унищожението. Там, където Бог е останал, съществува глъбината на чувството, магията, тайнството на битието, природосъобразността. В този свят човекът е “в себе си” – завършен, уравновесен, спокоен, монолитен, щедър, даряващ и получаващ обич.
Не знам дали ще трябва да сънуваме, че говорим на български, за да започнем да се завръщаме при корените си, в себе си, в тъгата, тайнството, чувствата (както се случва с Божана). А може би ще трябва да предвидим наяве живописните пътечки на любовта, които ни извеждат до Рилските езера, които ни превръщат в Рилски езера – високи, свободни, сигурни. Тогава световете, които ни изграждат и отразяват, обединяват и разделят, ще се съберат в единна паневритмия, в единен световен ритъм. И тази нечувана и невиждана по своята първичност и жизненост яснота няма да бъде ерес. Ерес ще са думите информация. Животът не трябва да се програмира, знае, разбира, а да се живее по законите на кръвта и интуицията. Разумът е смърт, интуицията – безсмъртие, “река на архетипите”. Блестящо е провидението на Зарев, че разумът е “механика на безсмислието”, която уморява всичко живо и най-вече човека. Дори кучето на Самюел е безумно отегчено от доведената до абсурдност чрез повторението си традиционна разумна игра с гумения ринг.
Легендата за загубилия зрението си Савел (посвещението на хулителя в Христов апостол) е предупреждение на Бог към избрания и даряването му с любов. Неслучайно това новозаветно знамение е послужило за архетипна основа на историята с лъжелимфома на Самюел Гринбърг. Американецът е предупреден свисше да не тръгва срещу мистичността на естеството и да не го профанира с разума. И както вярата и любовта в Бог връщат очите на новия Савел – апостол Павел, така офталмологът Божана (божият човек) дарява вестта за спасението на Самюел, давайки му шанса да види любовта още по-хубава: “Любовта е духовност..., любовта ще бъде новата култура на това човечество, ако то иска да оцелее.” (527 стр.)
Категорично и аргументирано авторът на “Светове” убеждава, че ако спасим съня си, значи още сме живи, защото “колективното несъзнавано е сънят на цялото човечество” (563 стр.). За да се осъществи това, обаче е нужно да съблечеш страха, каквото и да ти струва. Такова е съдбовно изстраданото, но гласно неизреченото послание на бащата на Диана, за което дъщерята се досеща, провокирана от колективно осъзнатото духовно семейно единение: “Не се страхувай!” Същият е смисловият контекст на действията на Марта, на своя глава организирала събирането на пари и резервирала билет на майка си за Америка; на бившия съпруг Венци – продал две от най-ценните си картини, за да подкрепи начинанието.
 Интелигентът е като лъвът в зоопарка, а това е най-пагубната и трагична съдба според Владимир Зарев: “Виж колко е величествен – казваше баща й. Ала лъвът винаги я натъжаваше, защото дори в своята царствена отврата към всичко, в исполинския си рев на омраза, той най-много приличаше на затворено същество. Мрежата пред маймуните не се виждаше, но решетката пред лъва бодеше” (328 стр.). Кое ще получи превес – лъвското или маймунското? И нима страхът не превръща човека в атрактивна маймуна, за да го приближи до изхода от ситуацията и отдалечи от свободата. Нима точно тази метаморфоза не е умишлено вменявана в съзнанието ни още от прохождането: “Моето детство наистина бе сито, щастливо и безценно – безгрижно... обаче трябваше да се страхувам, заповядаха ми да се страхувам и аз се научих да се страхувам.” (402 стр.) Кой искаше и още иска да бъдем такива – Джордж Савов ли, или другите самовлюбени безродници като него, които ни подхвърлят къшей хляб зад решетките на глупостта? Този човек в сянка, или както го нарекохме “недосегаемият”, удивително ни напомня едноименния герой на дядо Вазов от разказа “Сладкодумен гост на държавната трапеза”. Той е екскурзиантът използвач. С еднаква лекота носи дакела на богатата неомъжена Бетис и самият, щом е нужно, се превръща в забавен креватен дакел на Западна Европа, срещу което си знае обаче сметката и с нескрито задоволство трупа пари и влияние. Цинизмът е етиката и естетиката на проспериращия статист, превърнал се в директор на житейската трупа у дома. Аналогично на Алековия Бай Ганьо този Джордж е карикатурно-комичен извън страната и фамилиарно страшен в родината си. “Той е най-красивият и празен мъж, с когото съм била” – споделя Бетис. Още по-конкретно оценъчен е българският ракурс за него през очите на Диана: “...той бе заприличал на суетен, обзет от нарцисизма си гробар. На гробар прахосник” (262 стр.). Не е необходимо кой знае какво въображение, за да разширим интертекстуалното поле на изследване към представата за Кириак Стефчов и чорбаджи Юрдан в “Под игото”, когато спасяват Бяла черква, превръщайки я в “парясано гробище”. О, времена! О, нрави! И все спасители! Спасители да искаш. Животът се повтаря демонично, доразвивайки се. Смешният в Европа Бай Ганьо става страшен със създадената в България байганьовщина – най-развилнялата се политическа сила. А Владимир Зарев ни показва в “Светове” американската мечта на този феномен – световната наглост и опит за надмощие дори над настоящите си задгранични благодетели. Няма скрупули, няма почтеност, има сметка и залагания. “Внимавай с този Савов, ти го подценяваш, възприемаш го карикатурно, но в него се забелязва някаква съмнителна ловкост” (288 стр.) – предупреждава психоаналитикът Айра своя приятел Самюел.Но Владимир Зарев не оставя съхранилите чувствата си персонажи в мръсните вътрешни дворчета на обезличаващата цинична предметност и смъртта. Верен на евангелската мъдрост за блаженството, той изправя “съмнителната ловкост” и “несъмнената любов” като коминочистачи на покрива на мирозданието. И двамата “прогизнали от дим, горчив и тежък” размахват пръст. Единият – да сплаши всеки инакомислещ. А другият носи мартеница на ревера и се усмихва “като притулено в сажди щастие, като човек почистил комина...” |
|
|
Назад
[ 1 ]
Напред |
|
