| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Есе: |
| Имена: |
| Бележник: |
| Разказ: |
| На показ: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Резонанс | |
“Реформаторът” Дан Браун
The „reformer” Dan Brown |
|
 ГЕОРГИ ХОДЖЕВНека започнем с любопитния факт, че Умберто Еко отказва да проведе дискусия с Дан Браун.
С такова предложение към тях двамата се обърна неотдавна кметът на италианското градче Винчи– нещо съвсем логично, – обаче Еко го отрязва: “Във Винчи ще дойда друг път, когато там ще се намира някой истински писател.” Самият Браун той определя като “като интригант, разпространяващ фалшиви новини”.
Раздразнението на Еко е напълно разбираемо: като цяло книгата на Браун унищожава всичко, за което Умберто се е борил, написвайки “Махалото на Фуко”. Поразителният плагиат, първата глава на “Шифърът на Леонардо”, може да подразни и най-непредубедения читател. Да не говорим за “Братството на Розата” от Д. Морел. Браун едва ли е имал такива намерения – той просто е пожелал да напише роман в духа на “Махалото”, само че “по-простичък” и “по бестселър”. Съдейки по всичко, той е нормален човек, и затова навярно се притеснява за духа, който е изпуснал от бутилката – но това по принцип не променя ситуацията.
 Книгата на Браун сама по себе си е напълно безобидно епигонство на трудния Еко, предназначено за домакини, мениджъри и младежи на прага на висшето образование. Той нарязва на апетитни порции историческата и искуствоведската информация, макар при това част от нея да е просто безпомощна, като версията за жената-апостол в “Тайната вечеря”; другата е по-интересна, но изтъркана още по времето на “Махалото”, станало тогава еталон като извор на материала за опитите да се изкопае от Средновековието някакъв заговор. Всичко това, закрепено с интрига: зловещите нео-йезуити, в случая плагиатствано от Морел, дърпат конците на целия свят, като успоредно тече разследване в класическия английски канон на жанра: убиецът е камериерът (Агата Кристи). В момента по наши телевизии вървят сериали за нео-йезуитите и други разни “Никити”, “Кръгове” и пр. – нека не им правя реклама.Идейната основа на “Шифъра”, ако изобщо има такава, е издържана в духа на конюнктурата – историята на Запада е голям заговор срещу жените – няма нищо общо с Умберто Еко и не подлежи на сравнение с тезата на италианския писател. Да четем книгата на Дан Браун предвид нейната идейна основа, можем само със свенлива усмивка – във влака, на плажа, ако не се открие нещо друго в багажа.
Не може да се върви срещу фактите. А факт е 60 000 000 тираж в световен мащаб и той продължава да се разпродава като топъл хляб – нито един “интелектуален” детективски роман не е постигнал дори приблизителен успех. Това по-скоро прилича на масова психоза, която от време на време раздрусва съвременния свят, принуждавайки го да извади от общия поток информация нещо и зацикля на него за известно време – като случая с Кубчето на Рубик, ако си спомняте, или шлагер на Бийтълс в стил “Йе-йе-йее”, момент, описан прекрасно от Арт Бъкуалд през 60-те години. Но тази ситуация излиза от рамките на типичната психоза и по мащаб, и по това, че в случая отсъства каквато и да е безобидност. Не можем да твърдим, че Дан Браун слепешком e докоснал някакви тайнствени струни в сърцето на съвременния човек – той попада на един оголен нерв, очаровайки милиони и вбесявайки още толкова. Фактически самата книга по време на този процес се “преражда” и сегашният й образ в масовото съзнание е много далеч от образа, който Дан Браун си е представял, предоставяйки ръкописа на издателя. Затова “Шифърът на Леонардо” е рядко сполучлив експеримент, доказващ фобиите, натрупали се в масовото съзнание.
За теологическата криза в съвременния мироглед се говори още от 70-те години. Затова съвременният човек страда от липсата на завършения, по думите на Хайдегер, Weltbildung и от там – концепция за строежа на света като вселена. След провъзгласеното от Ницше “убийство на Бог” пълният атеизъм не можа да удържи победа; в крайна сметка, оказва се, че е прекалено страшно да се съществува в свят, в който няма нищо освен “кълбо, обвито с вода, на което живеят потомци на маймуни”. Потребността от ирационалното се оказва прекалено силна – обаче завръщането към старите начини за нейното удовлетворяване за много се оказва невъзможно: традиционните религии и на първо място различните форми на християнството – говорим предимно за Запада – не вдъхват доверие. Нещо повече, че един път вече са били отхвърлени; чисто психологически никак не е просто да се окажеш в положението на блуден син, пък и недоверието е вече пуснало дълбоките си корени: щом нещо един път е било отхвърлено, значи има някакви причини. При това не малка роля в случая играе и съответствието с действителността – в християнството и по-точно в католицизма, състоянието е направо лошо. Тази структура с нейната йерархия, система ритуали и нейната две хиляди годишна история, както и преди продължава да се асоциира със средните векове и е много трудно съвременният човек с неговия динамичен ритъм на живот да приеме толкова строга и статична система.
Именно това подхранва популярността не само на опростените и гъвкави форми на протестантство, но и самата епоха на “ню ейдж” с нейните кристали, треви, нео-езичество и разни други уловки. Към тях можем да присъединим и едно православие – „lithe“, към което мнозина се придържат днес – тримеренето, освещаването на козунаците, Бъдни вечер и кръстчето на шията. По принцип като масова институция религията винаги се явява коректив на конюнктурата – очакванията на паството трябва да бъдат вземани предвид през всяка епоха, но когато участието в тази институция не е вече морално задължение, процесът стигна прекалено далеч. Цената, платена за религиозната свобода, е една постоянна неувереност в правилността на собствения избор и тя само расте в контраст с традиционното християнство – в него съмнения по повод на истината не съществуват.
 В тази ситуация “Шифърът на Леонардо” съвсем точно е в резонанс с обществените очаквания на Запада, противостоейки на християнството като вяра и като институция в съответствие с парадигмите на западното мислене през ХХI век. Фактически изявявайки се с цялата си наивност по-скоро като религиозен лидер, Браун предлага на читателя езотерично знание, и за да го получи човек, дори не е необходимо да направи някакво интелектуално усилие, пък било то и заради интригата, информацията се усвоява незабелязано. Това до голяма степен е една страхотна ирония. Авторът прави това посредством редица плагиатства, за които стана дума по-горе, и книгата пасва на ума на средния читател. Простите отговори са винаги привлекателни, а по-простите неща са вече от категорията на собственика на издателство “Хелиопол” или на наукообразния Кубрат Томов…а защо не и на Висарион… “Мракобесите” от две хиляди години плетат световен заговор, ала Исус е искал да бъдем коректни към всички и тогава всичко е наред – коректни – особено към племето на Авраам.
Съвсем справедливо е към идеите на Дан Браун да се отнасяме иронично и най-страшното в тях от всичкото е, че те са заимствани от неканонични източници и какво се оказва в крайна сметка, че истината е извън съборите, неоплатонизма на александрийската школа и гигантите, живели по времето на Юлиян Отстъпник: свети Василий Велики, умр.379, св. Григорий от Нис, умр.400, св. Григорий Назианец, умр.390, Евсевий от Кесария или Цезарея, автор на първата каноническа История на църквата, умр.340 – всички истини, провъзгласени от тези събори (особено Никейския и Лаодикейския), са представени в окарикатурен вид. Явните обвинения на Браун са съчетани с целенасочени, бих казал, “подривни” преувеличения. Освен това не е лошо да се замислим в чии ръце са издателствата в Европа и Двете Америки… и от този микс получаваме едно мнение, което явно мирише на диктат или поръчка.
Печален е фактът, че милионите ренегати, скъсали с християнството, с тази книга се убеждават, че са постъпили правилно, а “другите” – в смисъла, в който употребява тази дума Сартр – че не са необходими нито съмнения, нито промени…
Не можеш да получиш с кражби на чужди идеи адекватен в морално отношение резултат.
Не тук е мястото да говорим за филма. Екранизацията винаги се подчинява на Мамон и не може да се очаква друго освен невероятните приходи, получени в резултат на рекламата, свързана с папската енциклика и посланията на православните йерарси. Така или иначе вълната на популярността ще отмине, за Дан Браун ще остане заслужената слава на “крояч” на бестселъри, но в никакъв случай на “религиозен” водач и “нов Лутер” в света на религиозните нови фобии. С основите светът рано или късно ще има работа, защото още преди осемдесет години изтънченият Бердяев в книгата си “Новото средновековие” отбеляза, че ХХI век ще бъде век на религиозни войни. А те, според Ориана Фалачи*, журналистката с най-голям опит в Близкия изток, предизвикала навремето неистовия гняв на Ярафат, са вече започнали. И така, ако има някаква полза от “Шифърът на Леонардо”, то тя е преди всичко, че тази книга за сетен път поставя простия до невменяемост въпрос, стоящ пред съвременното общество: в какво да се вярва? А отговорът, както преди две хиляди години е обвит в мъгла.
*Списание “Демократически преглед” книга 48, 2001/ 2002 г., стр.139, Ориана Фалачи, “Гневът и гордостта”.
|
|
|
Назад
[ 1 ]
Напред |
|
