Простори

     ПАНКО АНЧЕВ
     Не искам да се хващам за думата, но не приемам определението “преход” за времето, което изминава от ноември 1989 г. до днес. Вярно е, че става дума за метафора, която да изобрази ставащото през тези години. Но “ставащото през тези години” е по-скоро мощен взрив, трус, люлеене, избухване и т.н., което е предизвикало разрушения. Сринато е обществото, в което живяхме до 1989 г. На неговото място сега се мъчим да построим нещо ново. То е същото, което става след опустошително земетресение, разлюляло фатално земята под краката ни. Докато се опомним, сградите рухнали, земята се напукала, хората наизлезли по улици и дворове и ужасени гледат как всичко се е свлякло в нозете им; слушат из под развалините виковете и пъшканията на затрупаните, и се чудят и маят как ще се живее от сега насетне.
     Докато преходът е движение, преминаване през теснина, през определено пространство и определена площ, за да се достигне до широкото поле, до изхода.
     Да, ние днес все още стоим пред рухналия “блок” на социализма и все още се чудим как да разчистим руините и къде да изхвърлим огромните късове масивна зидария, та да не ги виждаме и да не ни напомнят какво е било някога. Но още не сме започнали да строим, да градим, да зидаме.
     Ако днес още се чудим откъде да я почнем и какво да построим, нека не мислим, че животът е спрял. Той продължава. Хората живеят, макар и да са потресени от сполетялото ги нещастие и от струпалата се върху главите им мъка и болка. Паникьосаното общество не се е разбягало, не се е разпаднало и продължава да функционира. Държавата също не е закрита. Още я има. Въпросът е какво става и защо не съумяваме да свършим започната работа. Аз не твърдя, че не сме я започнали тази работа, въпреки че много ми иска да го кажа. В суматохата обаче, както винаги и навсякъде, се намират хора изобретателни, предприемчиви, находчиви, съобразителни, умни и пр., които се ориентират по-бързо и успяват да извлекат полза от ситуацията. За някои нещастието се превръща бързо в благо и чист извор на печалби и изгоди. Понеже хората са живи; понеже не ги напускат привичните биологични и социални функции, нуждата от лидери, от структури на властта, от надстроечни елементи на обществото не е пресъхнала. Базата, макар и да представлява все още куп развалини, я има и тя възпроизвежда своята надстройка. Аз искам сега да съсредоточа моя и вашия поглед към тази надстройка, която се нарича “култура” и върху обслужващата я категория хора, наречена “интелигенция”.
     Ако възприемем метафората за силния трус като означение на днешното ни състояние и на онова, което се случи преди 13 години, имаме възможност по-лесно и по-точно да определим сегашното си състояние. Ние днес искаме да построим нещо, но още не сме разчистили боклуците и развалините. Някои казват: но вижте другите! Вижте Полша, Чехия, Унгария. Добре, гледаме ги и ги виждаме, но там този трус бе далеч по-слаб – макар че бе провокиран именно там или поне от там той започна. Неговата сила и интензивност в тези държави поради особеностите на тяхното икономическо, социално и политическо положение бяха много по-слаби. В тези държави се извърши редовен козметичен ремонт на сградата, която (няма защо да се лъжем) само в някаква степен бе социалистическа.
     Искам да кажа, че нищо погрешно, сбъркано или което е плод на нашия национален характер, няма в това, което преживяваме в България.
     Как реагира интелигенцията и защо именно така реагира тя ?
     Този въпрос ме измъчва вече 16 години.
     Системата, която вече се е установила у нас, и обществото, което вече изграждаме, се основават върху законите на пазара. Всичко е стока, която се продава и купува. Мерило за нейната стойност и ценност е дали може да бъде продадена. Колкото повече пари се вземат за дадена стока, толкова нейната значимост е по-голяма. Този принцип стана най-важен и в културата. В днешното българско общество няма състрадание, солидарност, съпричастност, човещина и други подобни “сантиментални” добродетели, валидни в друг тип система и в друг тип култура. Борбата за оцеляване в капиталистическото общество, в обществото на “пазарната икономика” се нарича конкуренция. Конкурират се не творби на изкуството, научни разработки, образователни принципи, а различни стоки. Който не успее да продаде, няма от къде да намери средства за живеене и за създаване на нови произведения.
     Пазарните отношения в културата налагат други изисквания към изкуството. Други са и хората, които творят. Интелигенцията стана елемент от пазара и активен участник в него. Все по-малка и незначителна е ролята й на духовен водач, на глас на народа и на обществото. Защото и тя самата не говори със свой глас. Тя се представлява от кресливи PR агенти, които “озвучават” създаденото от нея, рекламират го и го налагат на пазара.
     Аз употребявам понятията “стока”, “покупко-продажба”, “реклама” и др. в духовната сфера, като влагам отрицателен смисъл. За мене, живял в други времена и възпитаван от високите образци на българската и световната култура, това е грозно и гнусно. Но емоционалният подход не е най-добрият в анализа на обществените явления. Очевидно е, че е настъпило ново време. То си има своя морал, своите критерии, закони. То също така създава и нов тип интелигенция и нов тип култура. Интелигенцията не може повече да бъде “народна”; тя не е “духовен водач”, а или рекламен агент, или политически публицист, или производител, който търси своята пазарна ниша. За всичко, което тя успее да продаде, в това число най-вече таланта си, тя получава пари. Пари за съществуване!
     Бедата на културата в момента е, че към тези изисквания се пригодиха не най-талантливите. И още: че успехът на пазара не се определя от качеството, а от потребностите, от желанията и вкусовете на тези, у които са парите. Пазарът приема обикновено не високохудожествени творби, а творби, които да служат на бита и да съответстват на вкуса на платежоспособните купувачи.
     И още: системата има нужда не от образовани граждани, чувствителни към високото изкуство, а от полуграмотни роботи. Затова и изкуството се превърна в индустрия, която обслужва това изискване и тази потребност. Аз наблягам на думата “полуграмотни”. Полуграмотният е като мутант; той е много по-страшен и опасен от неграмотния. Неграмотният може и да не умее да пише, но когато е надарен с дарбата да пее, да рисува, да разказва и да съпреживява, той става богат на чувства и предава вълненията си на хората около него. Полуграмотният жител на виртуалното общество поглъща смляната луксозна храна и мисли единствено за луксозни забавления. Мечтата му е “да успее”. Това е “американската мечта”, мечтата на постмодерната епоха: да успее, като стане богат. А индустриалното изкуство доказва, че всеки може да стане богат, стига да желае и да участва в различните конкурсни атракции. Новото изкуство показва тази достъпност, прави я реална и всеобща. Ти трябва да мислиш единствено за успеха. Ако си силен; ако имаш късмет и ако си упорит, този успех ще те споходи. Нали и съседът ти спечели на лотария, на телевизионна игра... Ето темите и проблемите, които занимават днешното “масово изкуство”. Но друго изкуство почти не се създава, защото хората, които трябва да го създават, са отстранени от творческа дейност.
     Това е реалността в културата и изкуството. Не е вярно, че причина за кризата е липсата на пари, че държавата не се грижи за творците и че глобализацията обезбългарявала изкуството ни. Настъпила е нова, сурова във всяко отношение, епоха. Наложена е друга система. Днес всичко се плаща, защото всичко е стока. “Стоковата култура” все по-активно и по-нагло обсебва отреденото за културата пространство. Нейните създатели все повече се прераждат в “звезди” и “идоли”. А интелигенцията окончателно се превръща в обслужващ персонал, в производител на “духовни” наркози и “духовни” стимуланти.
     Това е реалната картина на културата и интелигенцията и трябва или да я приемем, или да положим усилия, за да я отхвърлим.
     Какво ще изберем?