Простори

(Квартет)

Деньо Денев

Ако тръгнете по пътеката на есента, ще срещнете едно остаряло момченце, което търси едно златно ключенце. Това е лирическият герой в поезията на Валери Петров. Поетът притежава остро чувство за детайла, от невидими и банални на пръв поглед неща (например от една изкорубена грамофонна плоча) той изтръгва поезия - земна, ненатрапчива, но мъдра и пленяваща. За това допринася, разбира се, и съвършено изваяният стих.

Но Валери Петров не поетизира само малките обеми, дребните неща от живота. Той има творби, които са сътворени с космогоничен замах. Такова е стихотворението “Сбогуване с морето”. При прочит то поражда чувството за сливане с безкрая.

Няма добри и слаби писатели. Има писатели и пишещи. Тази мисъл принадлежи на Роланд Барт. А различието между писателите се дължи на тяхното различно умение да си служат с две оръжия: езика и въображението. Валери Петров е истински виртуоз във владеенето на езика, в изграждането на стиха. В това отношение се родее с Яворов и Смирненски, които са безкомпромисни майстори на формата.

В творчеството на Валери Петров много са примерите, които категорично доказват, че и въображението е подвластно на Маестрото. В цикъла “За кучета и котки”, сътворен преди няколко десетилетия, е включено и стихотворението “Злополука”. То завършва със следните два стиха:

бе всяка лампа котараче

със два мустака от лъчи.

Вече на достолепна възраст - 87 години, поетът помести нови творби, сред които и стихотворението “Пролет е…” От него са следващите две строфи:

А децата в игрите си не познават умората

и мачът им пролетен се прекъсва, едвам

когато през входа, отворен за хората,

топката влиза им във кварталния храм.

И от тук почва чудото: посред литургията,

със кръжило, по расо и в сандали обут,

пред вратата на храма си се показва светията

и връща им футбола с роналдиньовски шут…

Двата примера блестящо илюстрират искрящото въображение на поета, отлято в превъзходна форма, иронично нюансирано.

Езикът и въображението при Валери Петров си партнират пълноценно. И от това партньорство се раждат прекрасни творби. Във всички области, в които той твори, създава шедьоври. В киното, в драматичния и кукления театър, в литературата за деца. Смайващо е неговото преводаческо дело: целият Шекспир, Жак Превер, Киплинг, Джани Родари… монументалният “Фауст” на Гьоте. И през всичките години вдъхновението му не пресеква. Сътворява Нови и Още стихове. Талантът на Валери Петров може да се оприличи на голямо, иглолистно дърво, което винаги е зелено. И неговата виталност се подхранва с пословичен труд.

Ето защо - при най-дълбоко уважение към личността му и респект от творчеството му - за Валери Петров може да се каже: Гений на трудолюбието, ваятел на съвършено слово.

През 2003 година издателство “Захарий Стоянов” издаде антологията “Български поети”, на която съм съставител. Премиерата на сборника се състоя на първи ноември в Националния дворец на културата - зала № 9. В литературното четене тогава взеха участие повече от 30 поети, сред които Павел Матев, Лиляна Стефанова, Евтим Евтимов, Найден Вълчев, Надя Неделина, Георги Константинов, Иван Цанев, Паруш Парушев, Екатерина Йосифова и др. След няколко години Лиляна Стефанова сподели: “Друг такъв поетичен празник не е имало”.

Интересна е предисторията на този празник. Венцеслав Кисьов (актьор и поет, по него време на работа в издателството) позвънил на Валери Петров и го поканил да вземе участие в представянето на антологията. Маестрото троснато запитал: “Каква антология? С кое стихотворение съм включен в нея?” Казали му заглавието на неговата творба, занесли антологията в дома му. Но определен отговор на поканата не последвал.

Тази “случка” Венци ми разказа половин час преди обявеното начало. И обяснимо е, че се чувствах на тръни. Но когато десет минути преди седемнадесет часа в залата влезе Валери Петров с антологията в ръка, разсъмна пред очите ми. Посрещнах го, целунах му ръка и го съпроводих до първия ред. Тогава той попита: “Кое стихотворение да прочета? Може би това, което е в книгата?” Отговорих: “Само него!” Така и стана, прочете “Сбогуване с морето”. И за мое удивление, в края на вечерта, се нареди на опашката за автографи. Паметни, незабравими мигове.

Ако трябва да посоча само пет стихотворения от българската поезия - в този “елитен отбор”, в който № 1 е баладата “Хаджи Димитър”, ще включа стихотворението “Сбогуване с морето”. То достойно представя своя автор и българското художествено слово, може със сигурност да устои на жестоката ерозия на времето.

Впечатляващо със своята трезвост е откровението, което Валери Петров прави в интервю, поместено в столичен всекидневник в края на ноември 2007 година: “А за безсмъртие да не говорим, става дума най-много за известно “следсмъртие” благодарение на някое стихотворение, което би могло да се опази в антологиите и, дай Боже, в паметта на хората.”

Такова стихотворение, което не само би могло да се опази, но и прави чест на антологиите, е “Сбогуване с морето”. Защото е сътворено с неподражаемо стихотворно майсторство. Защото е посветено на непреходна тема: Морето, което олицетворява живота, природата, вечността.