| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Преводи: |
| Бележник: |
| Памет: |
| Друго време: |
| Преглед: |
| Разкази: |
| Анкета: |
| Майстори на разказа: |
| Дневник: |
| Български поети на ХХ век: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Анкета | |
Тихомир Йорданов на 75 години
Как пиша и защо пиша |
|
 Тихомир Йорданов – писател, журналист, преводач. Роден на 16.04.1932 в гр. Нови пазар. Пише стихове и разкази, превежда поезия от руски език. Живее във Варна. Издал е книгите: “Земята, която сеехме” – поема, изд. Български писател, 1959 г., „Пориви” – лирика, ДИ - Варна, 1961 г., „Екипажът на 62” – новела, Държ. военно издателство, 1962., „Очакване на прилива” – разкази, ДИ - Варна, 1966 г., „Трудно щастие” – разкази и новели, ДИ - Варна, 1970 г., „Случаен изстрел” – повести, Държ. военно изд., 1973 г., „Варненски работи” – разкази, Книгоизд.”Г. Бакалов”, 1975 г., „Барс-агенция” 2002 г., „Трима в един ден” – разкази и новели, Изд. Бълг. писател, 1981 г., „Разкази от старо и ново време” – Книгоизд. ”Г. Бакалов”, 1982 г., „Летни произшествия” – разкази, Книгоизд. „Г. Бакалов”, 1988 г., „Завеяни разкази” – ИК „Андина”, 1998 г., „Кралски дандании във Варна” – разкази и очерци, Барс-агенция, 2000 г., „Парад” – разкази и новели, ИК АРТпринт, 2001 г., „Спасената книга” – стихове и импресии, ИК АРТпринт, 2002 г., „Варненска читанка” – разкази и очерци, ИК АРТпринт, 2003 г., „Приказки от кафенето” – ИК АРТпринт, 2004, “Разкази от първа ръка” – избрани творби, С, 2006, издателство “З. Стоянов”. Разговор с писателя
- Откъде идва у Вас дарбата да пишете?
Не знам. В нашия род пишещи няма, само брат ми и аз, той също е писател. Но у баща ни, дребен чиновник в малки болнични заведения, живееше артистична личност – той обичаше компаниите, приказките, песните. Гордееше се с децата си, попохвалваше се с дарованията им. Той беше емоционален, импулсивен. Майка ни беше по-сдържана, носеше нещо от стеснителността на селския си произход, макар да беше завършила едновремешната Варненска девическа гимназия. Като ученичка в нея била задължена да свири на някакъв инструмент. Тя избрала цигулката. Неин учител е бил композиторът Александър Кръстев.
Като юноша и аз съм се увличал по цигулката. Това е описано в разказа ми “Серенадата на Тозели”.
- Кога сядате да пишете? Чакате ли порив отвътре или смятате, че това е работа, която трябва да се работи?
Не се смятам задължен да пиша само заради желанието ми да бъда писател, макар че и то ме подтиква. Пиша, когато ме посети вдъхновение за това. Понякога изчакванията са продължавали дълго. Навярно и на това се дължи липсата на многообемно, многотомно творчество. Моите книги са тънички. Писателското дело не е като вестникарството, което те задължава да пишеш и когато не ти се пише, и когато темата не ти харесва, или пък случаят не си заслужава. Макар че и за тази работа се иска съвест и почтеност. И същата грижа за словото. Благодарен съм на своята журналистическа работа, тя ме въведе в многотемието на живота, даде ми опит, научи ме на краткост в изложението. Моята журналистика ме караше да бъда грижлив и старателен.
- Как пишете – на ръка, на пишеща машина или на компютър? Бързо ли оформяте разказа, дълго ли го редактирате?
Когато аз се учех да пиша, компютри нямаше. Най-голямото техническо средство за писане беше пишещата машина. И досега пиша на нея. Компютърът трудно ми се удава, но се ползвам от него. Най-често като склад за написаното. Ръкописи не пазя, нямам място за събиране на архив.
Разказите ми са къси. Нахвърлям ги отведнъж, на един дъх, не оставям дописване за следващия ден. После педантично поправям и само поправям, многократно поправям, дори само заради една дума, без да дописвам или да променям сюжета, докато доведа фразата до желаната прозрачност. Не обичам натруфения стил, дългите заплетени изречения. Когато сметна, че разказът е готов, вкарвам го в компютъра. Дотолкова го владея, а да усъвършенствам компютърните си умения, не виждам смисъл, късно е да овладявам възможностите му. Всяко нещо с времето си.
- Кои от написаните свои текстове преценявате за най-добри? Кои от тях са имали най-голям успех?
Истинско удоволствие ми достави написването на моите “Варненски работи”. Само за месец написах почти цялата книга, отначало тринайсет разказа. При едно следващо издание добавих още два. Тази моя книга се прие добре. Бях щастлив, когато видях в автобуса пътник да чете книгата ми помежду две спирки. Това ме зарадва повече, отколкото всички положителни отзиви за нея. Но тя ми донесе и неприятности. Оттук, от Варна, тръгнаха няколко изложения срещу нея, отправени до различни държавни институции, на които трябваше да давам обяснения. Времето беше такова. Но това пък още повече укрепи усещането ми за творческа сполука.
- Разказите Ви звучат документално. Доколко тази документалност е истинска?
Замисляй,
Обмисляй,
Осмисляй,
Но не измисляй!
Такова е правилото, което ме води в писането. Аз се осланям на преживелицата – моята или на хората край мен. Вълнуват ме миговете от живота, тях се опитвам да уловя и да ги запечатам, преди да се превърнат в претрупана и объркана история. Обичам да се ровя в историята, но не съм историк. С миналото аз сравнявам повтарящото се днес. По такъв начин превръщам дори и моите исторически четива в съвременни повествования.
Разликата е във формата, в която се проявява моята съвременност. За пример мога да посоча някои от сюжетите във “Варненски работи”, в които съвременни на мен случки съм пренесъл в миналото. Едно такова мое признание смути литературния критик Яко Молхов, който беше написал ласкав отзив за книгата ми.
Аз съм болезнено чувствителен към фалша на думите и недостоверността на преживяното. Впрочем, достоверността за мен е много широко понятие – това са истинността на случката, епизода и характера, истинността (или естествеността) на жеста, на гримасата дори. Всичко трябва да бъде уловено на място и поставено на място. Тогава стават излишни дългите описания и авторски съобщения за едно или друго. Думата звучи фалшиво, когато е неточно употребена, сюжетът е измислен, насилствено нагласен от автора.
По такива причини аз многократно съм редактирал и прередактирал вече публикувани мои разкази. Така направих с кратката си повест “Случаен изстрел”. След отпечатването й в сп. “Пламък” така я освободих от ненужни домислици, че тя се съкрати с една трета. Подобно “очистване” някои смятат за изсушаване, а Николай Хайтов го наричаше премахване на тлъстините, за да остане само мускулестата фраза.
Като пример за такъв “хладен” стил Алексей Толстой сочи французина Проспер Мериме, от когото той се възхищава. “Чувствеността” на разказа не е в нагиздените изречения, а в пестеливостта. Аз не харесвам мелодии, чиято плавност е нарушена от нотни украшения и джазови импровизации. Моите неща са кратки не защото не мога да ги направя дълги, а защото не искам да ги раздувам.
Преживелицата има важна формообразуваща роля в моите повествования, в които участник съм и аз самият, особено ако разказът се води от първо лице. Но този мой начин на изложение зависи и от заимствуваното от мен място на друг участник или свидетел. Читателят може основателно да зададе въпроса: “Нима този автор е бил всякакъв?” Ще отговоря така: “Просто аз съм заел мястото на онзи, другия, от чието име се разказва.” Не аз се претворявам в героите си, те се претворяват в мен. Това спечелва доверието на читателя. На това доверие придавам голямо значение. Ако ще се лъжем един друг, тогава нека да си разказваме небивалици. Събеседникът ми иска да знае истина ли е това, което му разправям. Да, казвам аз, истина е.
Избавил съм се вече от притесненията кой какво ще каже. Важно е дали аз съм доволен от постигнатото. Тогава въздъхвам като след изповед.
По-славен от това, което съм, едва ли ще бъда. Но искам да се усетя успокоен след като разкажа това, което ме е тормозило.
Не се сравнявам с никого. На никого не съпернича. Когато прочета нещо хубаво, дощява ми се да зарадвам автора му с жива дума или с писмо – тогава прибягвам до телефона или грабвам писалката.
- Какво е за Вас успехът?
Той е надбягване със себе си. Прилича на Тодоровденска кушия. Препускаш напред – шибаш с пръчка таланта си и в препускането не виждаш пътя, по който се носиш. Спомням си, че като дете наблюдавах Тодоровденска кушия. Конете се надбягваха не в открито поле, а по широкия път извън града. Беше шосиран път, с две редици високи, дебелостволи липи, подредени като шпалир. Запотени, задъхани, конете се надпреварваха, пошибвани от ездачите си. От ноздрите и от устите им хвърчеше пяна на парцали. Струпалите се зяпачи надаваха поощрителни викове. И аз бях сред тях, когато внезапно, почти до мен рухна единият от надбягващите се коне. От ноздрите и от устата му шуртеше кръв. Беше блъснал главата си в дървото пред него. Тогава научих, че препускащият в кариер кон не вижда пред себе си. Разчита на управлението на ездача си. Изглежда и аз приличам на такъв кон, просто следвам посоката на увлечението си.
“Но поражението от победата ти самият не бива да отличаваш…” – така казва големият поет Борис Пастернак. И сигурно така трябва да е, защото всяка сполука, голяма или малка, е надмогване на неумението. В литературни конкурси не участвувам. Не само защото не ги печеля.
- Изкушавате ли се да напишете роман или мемоари?
Не. Знам, че не мога да пиша дълги повествования. Пък и търпение нямам за това. Искам да кажа всичко колкото се може по-кратко, без да досаждам. Освен това мисля, че днешният читател , както и аз, няма търпение за дълги четива. Той прехвърля страниците на такива четива, особено когато са неинтригуващи. Динамиката на днешното живеене се отразява на писането ми. Каквото имам да кажа, трябва да го кажа сега и веднага. В разказите ми няма екзотика, няма далечни пътешествия, липсват заплетени истории и сложни неразбираеми характери, но и те са проява на душевност. Сигурно затова са кратки, “вестникарски”, както наричат такъв начин на писане. Да, те са пригодни за вестникарска публикация даже и с краткото време, нужно за прочитането им. Мисля, че бързината, в която живеем, ни пречи да четем дебели романи, епоси и епопеи. Както виждате, всички саги са разпарчетосани на кратки епизоди и макар да продължават безкрайно, те се гледат (или четат) на парче, без да е потребно да си запознат с предишни епизоди или да предугаждаш следващите.
Писането на къси разкази е трудно. Трябва да разполагаш с много сюжети. Онова, което може протяжно да се разкаже в роман или повест, в късия разказ ти го “изгърмяваш” сбито, кратко като токов удар. Късият разказ разчита на краткостта си. Любопитството на читателя не се отвлича от основната нишка. Иначе той престава да е цяло снесено яйце, а заприличва на яйце, счупено още в полога от краката на носачката. Трудно се пише къс разказ – трябва да контролираш и да възпираш себе си.
- Кои са големите литературни авторитети и литературни приятелства в живота Ви?
Моят писателски опит не е мое изобретение, на него съм се учил от други писатели, които са ме грабвали с четивата си. Много е характерен примерът на руския писател Михаил Зошченко, който развива своя сюжет в рамките на две-три странички, като върви направо към набелязаната цел. От това те не престават да бъдат по-малко занимателни и значими.
Най-нисък поклон дължа на поета Тодор Харманджиев, който ме обнадежди след първото ми голямо огорчение. За това вече съм писал в “Спасената книга”. Най-чисто чувство пазя и за литературния критик и главен редактор на издателство “Български писател”, редактор на първата ми книга, поемата “Земята, която сеехме” (1959 г.). Ръкописа й изпратих от провинцията, от Провадия, където бях учител “по разпределение”. Обнадеждаваща издателска рецензия бе написал поетът Божидар Божилов. Когато след месец запитах с писмо Петър Пондев за съдбата на поемата си, получих отговор, че тя е отпечатана. Следващите ми книги излизаха по-бавно и по-трудно.
По същия “експресен” начин излезе и първото ми пробване в белетристиката, новелата “Екипажът на 62”, в Държавното военно издателство. Неин редактор беше Христо Минчев. Изобщо първите ми книги излизаха по-бързо и по-лесно. Не както сега, когато вече зная как трябва да се пише и точно това ме затруднява, а понякога ме и възпира. За моите литературни приятелства писах в “Спасената книга”. Там има четива за Андрей Германов, Анастас Стоянов, Тодор Копаранов, за Николай Хайтов, Орлин Василев…
- Какво Ви влече към превода? Как избирате авторите, които превеждате?
Обичта към поезията. Желанието да се докосна до нея. Да направя харесвания от мен автор част от себе, от своята същност. И да се домогна до неговото майсторство, а най-просто – да му се насладя.
В едно свое писмо Първан Стефанов ми припомня състезание по рецитация на стихове, устроено между мен, Андрей Германов и Анастас Стоянов – моите приятели. Бяхме почти неразделни и в писането, и в скитането по редакциите. Наизустяването ми се удаваше. Аз все още мога да рецитирам цели стихотворения, научени в детските ми години, или вместо афоризми или пословици да си послужвам с отделни стихове на различни поети. Тъкмо тази страст ме прати в литературния факултет на Софийския университет, който завърших през далечната вече 1955 г. Гордея се, че мои професори бяха Георги Цанев, Петър Динеков, Емил Георгиев, Стойко Стойков, Любомир Андрейчин по съвременен български език, Пантелей Зарев по теория на литературата. На тях дължа формирането ми като литератор.
- “Откъде съм аз? Аз съм от своето детство” е казал Антоан дьо Сент-Екзюпери. Вие какво носите от своето детство?
Грамотността усвоих, когато бях на пет години, покрай брат си, който е по-голям и тръгна на училище две години преди мен. Той ме взимаше със себе си на училище за часовете, в които учителката Вичка почти всеки ден четеше страници от един трогателен роман “Сибирка”. Не помня името на автора. Първия си учител в Нови пазар, където съм роден, учителя Мирчо, запомних с това, че той ме наказа прав до стената, понеже го излъгах и избягах от час, за да отида на панаира, който ставаше в градчето всяка есен. Там имаше люлки, кряскащи маймунки (менажерия), продаваха се фъстъци и бонбонки. Срамът от тази лъжа ме научи никога повече да не лъжа – ни в живота си, ни в творчеството си.
По това време се появи и страстта ми към книгите. Вкъщи отглеждахме кокошки. Чаках ги да снесат. Едно яйце се продаваше за два лева. Толкова струваха и книжките с приказки, които излизаха всяка седмица – тънички, само по 16 страници, отпечатани на груба хартия. С такива книжки започнах да си събирам библиотека. А кога съм започнал сам да съчинявам, не помня. Но помня учителката си Цветана Кантарджиева, която първа прояви интерес към моето “писателство”. Това беше в гр. Тутракан, там живеехме тогава. А тя беше дошла от Русе след освобождението на Добруджа да учи тамошните българчета на български език. Госпожица Кантарджиева се отнасяше към малките си ученици съвсем по майчински. Бяла, червосана, накъдрена с маша, тя ми изглеждаше много красива. Беше неомъжена, “стара мома”, както се казва. Та тя първа ме поощри в творчеството. Написаното от мен стихотворение, озаглавено “Копой”, в него се разказваше за враждата между Мурджо и Маца – нашите две домашни животни – тя изпрати в списанието за деца “Прозорче”. То беше напечатано в приложението му, вестничето “Другарче”. Беше поставено в средата на страницата, обкръжено от други детски стихотворения, посветени на смъртта на цар Борис Трети. Значи е било през 1943 г. Оттогава насетне пиша и печатам с променлив успех. Но желанието ми да се изявя като писател никога не ме е оставяло. Такава е литературната зараза, от която не се излекувах.
- Бил сте учител, журналист, издател, написал сте много книги. Коя от професиите си смятате за свое призвание?
Писането. И мисля, че към него ме подтикна не графоманията. Просто усетих влечението си към това.
- Какви спомени Ви оставиха годините, в които сте работил в книгоиздателство “Георги Бакалов” и във варненските медии?
Тази работа ми създаде най-много неприятности, но ми даде и удоволствие и самочувствие. Там открих своето място. След като ме “отстраниха” от издателството, дълго време страдах за работата в него. От вестник “Народно дело” ме отстраниха, както от издателството, заради подобни причини. “Местеха” ме в радиото и телевизията, но не ме прогонваха. Бил съм полезен, можещ работник. Навсякъде аз си оставах Аз. Такова самочувствие ме управлява и досега.
- Казвал сте, че искате да бъдете варненски писател. Защо? Какво означава за Вас Варна?
Аз съм варненски писател. Макар и да не съм роден във Варна. Моят дух, моите пристрастия, моята среда, приятелствата ми са варненски. Варненски са и темите и сюжетите ми, героите ми, мнозина варненци могат да се познаят в тях (има и назовани с истинските им имена) или пък да разчетат случки и събития, станали тук. Дори две от книгите ми носят заглавия “Варненски работи” и “Варненска читанка”. Аз не се стеснявам от географската ограниченост. Античните писатели вместо фамилни имена към името си прибавяли името на месторождението или местоживеенето си. Това не ги прави по-малко значими. Аз принадлежа на своя град и ако той има някакво значение за Отечеството ми, значи и аз получавам частица от тази значимост.
- В живота на Вашето поколение се случиха сериозни обществено-политически сривове. Как Ви се отразиха? Какво мислите за времето, в което живеем?
Отговорът ще намерите в книгата ми с избрани творби “Разкази от първа ръка”. Някои бяха отпечатани в различни вестници и списания, но едва ли са били забелязани от нечетящия днес българин. Тук те са събрани наедно.
Живеем във време на разруха на вери и идеали, на грабежи, на заличаване на морални ценности и на човешка нравственост. Успокояват ни, че така е в началото, когато капитализмът е “див”. Не зная дали ще доживея до “питомния” капитализъм, макар че и него съм опитал в детството си. Страхувам се, че няма да дочакам това “опитомяване”. “Дайте ми лост и опорна точка и аз ще преобърна земята”, е казал някой от великите физици. Мисля, че е бил Архимед. Засега аз не виждам такъв лост и такава опорна точка.
- В книгата си “Шаячни момчета” Андрей Германов пише за Вас, че никога не сте бил податлив. Така ли е било винаги и дали това Ви е помагало или пречело?
Мисля, че е било така и дано да е било така. Просто с такъв характер съм роден. Навярно тази е причината никога да не преуспявам в служебната си кариера – все съм бил “изпращан” на друга работа, тъкмо когато обикна сегашната. Прослужил съм годините си до пенсия на осем места. Понякога съм се измъчвал за някоя “моя” работа, но това страдание си е бивало само мое. Мое преживяване. В днешно време е модно и изгодно да се пишеш “репресиран”. В това личи и стремежът към нови облаги. Аз не съм от тях. От миналото си не се срамувам, макар в него да не забогатях, нито пък да се прославих повече, отколкото днес. Но нека да не лъжа, нали така си обещах. Всъщност, забогатях с много приятели, верни ми и досега, забогатях с много впечатления и преживелици, от които направих добри четива. Забогатях с горчиви уроци, които не ме научиха да се променям.
Ценя приятелството. Дори му робувам. Не бих желал да оскверня връзките си с приятели и жени, по някакъв начин имащи място в живота ми.
Изповед се прави на смъртния одър. Аз все още съм жив. Преживял съм много катастрофи, включително и творчески, но съм ги надживявал. Не мога да надживея единствено смъртта на любимата ми съпруга. Това е.
И пак ще повторя. Аз живея в провинцията. А както казва Михаил Исаковский, там лошо живее поетът, който не пише според изискванията. Мен не ме величаят, литературните критици ме пропускат в обзорните си статии. По този начин аз оставам само в своето творчество и самолюбиво твърдя: в него аз съм свободен, в него аз съм истинският, в него е интересното у мен.
Въпросите зададе
Донка Христова |
|
|
Назад
[ 11 ]
Напред |
|
