| Съдържание |
| + Варненски и Великопреславски митрополит Кирил: |
| Поезия: |
| Преводи: |
| Проза: |
| Интервю: |
| Преглед: |
| Дневник: |
| Публицистика: |
| Философия: |
| Критика: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Проза | |
Път |
|
Иван Райков
Всеки волю-неволю избира пътя си, това е вярно в почти всички ситуации, скъпи читателю. Но ако ми бе рекъл тази мисъл преди няколко часа, то аз със сигурност или щях да те погледна учудено, или щях скришом да ти се присмея заради твоята простичка мъдрост, с която сякаш се опитваш да разнообразиш неловката тишина между мен и теб.
Януарска вечер. Не, не студена, а дори напротив – сравнително топла за месеца, но наличието на вятър смущаваше кожата по лицето ми и създаваше една особена болка по ушните ми миди. Единственото, което се бе загнездило в главата ми, бе мисълта за дома. Топлата ми стая, музиката, може би чашата плодов чай, притежаващ чуден мирис ( за сметка на вкуса), вероятно и свещта на масата... Свещта! С мирис на ванилия. Да, да! Между другото, аз съм фетишист на тема свещи. Обичам да гледам как пламъчето танцува, обградено от топящи се стени, да слушам тихото съскане на фитила, да изливам разтопения восък в ръката си и да се наслаждавам на болката, която ми причинява...
Колкото и красива да изглеждаше картината във въображението ми, аз все още си седях на оная спирка, докато вятъра развяваше шала ми (мина ми през ума, че съм като ветропоказател), слушах тишината и гледах обезлюдения асфалт. Далеч се чуваше гласът на града – заглъхналото бучене на автомобили, но то бе почти нямо, така че едва достигаше до ушите ми, можеше дори да бъде пренебрегнато.
Погледнах уличните лампи, погледнах и клатещите се дървета, погледнах и морето, което се виждаше в далечината, в същата далечина светеха и светлините на кораби, а от някъде проблясваше фар. Сетне извих врат и насочих внимание към спирката. Две празни пейки, над които се издигаше несигурен ламаринен покрив, а по стените на тая постройка бяха налепени хиляди плакати, измежду които се подаваха по-стари, почти антикварни избелели афиши.
Всичко около мен изглеждаше така просто... така никакво... така мъртво! Толкова мъртво, че ме накара да се почувствам част от него.
Видях и луната, застанала точно над мен, така ярка, че образувала зеленикав пръстен около себе си, а по-далеч от нея разните звезди, разпилени на посоки като семена.
Само аз. Само аз бях живото създание в тая гледка. Седнах на една от пейките, исках да си почина. Чаках пустия му автобус вече повече от час, зъзнех, все повече и повече се плашех от мрака, изглеждаше твърде безлюден...
„Де да имаше разни сенки, ако ще и в храстите” – рекох си и нервно започнах да мачкам автобусния билет, останал от вчера в джоба ми, а усещах как дланите ми се потят, а потта изстива, пръстите ми треперят. Виждах парите от всяко мое издишване, заслепявах се от тях при всяка моя въздишка. Помъчих се да чуя любимата си музика в затворената овална кухина, точно там, където природата бе цопнала мозъка ми.
Чух я! Така нежна, да, дори я видях! Видях лъка, който лижеше струните на челото, видях как звуците попиват в тишината около него, видях как дланта, която го държеше внимателно, трепваше, танцуваше, в резултат на което струните изпадаха в някакво странно състояние на медитация, на покой.
Пак погледнах звездите – изглеждаха по-красиви. Дърветата – също, и лампите дори! А пустотата... тя бе най-прекрасна от всичко, тя танцуваше в такт с музиката, като че ли се движеше нагоре и надолу заедно с нотите, като че ли точно тя, точно пустотата, точно Тишината бе тяхна майка, върху нея бяха отпечатани те!
Недалеч от мен видях дърво. Различаваше се от останалите с това, че на него бе залепен некролог и на един от клоните бе закачен фенер, в който се люлееше пламъкът на свещ. Вероятно някой бе катастрофирал там. Без да се доближавам бях почти сигурен, че е на някакъв млад човек, и родителите му от мъка са направили всичко възможно целият свят (или поне част от него) да узнае за мъката им. Със сигурност бе млад човек; ако беше възрастен, едва ли някой (било то приятел, син или дъщеря) биха провъзгласили публично страданието си.
„Чудно – помислих си. – Всъщност защо съм жив?”
Защо съм жив? На кого да благодаря? На Бог, на богинята на случайността, на Хаосът или на родителите ми, които са ме създали сравнително скоро, преди около седемнадесет години, което предполага, че все още нямам шофьорска книжка, та не съм се размазал в подобно дърво...
И да – всеки избира пътя си. А моят път изглеждаше ужасяващо пуст. Нямаше го дори автобусът, който трябваше да ме вземе от тая точка, която без съмнение спадаше в представите за „на майната си”. Седях си сам на пътя, гледах го, мислех си за това колко безкраен изглежда, мислех и за музиката, дишах, чаках...
Спомних си за любимото лице, усмихнах се, вгледах се в сянката си (тя така и не се усмихна). Опитах се да я настъпя, но тя не изкрещя. После си дръпнах крака от нея, не биваше да си играя така, не биваше да я настъпвам, за бога, не, та тя бе единствената ми компания наоколо... колко жалко, че се бе излегнала завидно мързеливо на асфалта. Рекох си да си поговоря с нея, но сметнах за по-добре да си замълча, казвали са ми, че съм изглеждал по-интелигентен, докато си мълча, нека не се излагам поне пред нея...
Какъв път всъщност бях избрал?
Неволно погледнах дървото с некролога, настръхнах – току виж в този миг на замисленост някакъв призрак не изскочи я от храстите, я от кофата за боклук, я изпод пейката, и не захване да ми обяснява на дълго и на широко за това какъв път трябва да избера. Това обаче така и не стана. Аз си седях все така самичък, все така вперил поглед в черния си двойник, лежащ пред мен.
За бога! Какъв беше пътят?!
Погледнах го, погледнах пътя. Все още нямаше ни жива, ни мъртва душа (освен моята, но не знам към кой от тия два типа спадаше тя в оня момент). Погледнах и звездите, луната, лампите, морето, фара...
А автобусът така и не идваше.
Тогава осъзнах, да, точно аз осъзнах, че пътят бе пред мен, чакаш ме. А аз? Аз просто седях и чаках. Чаках... дишах, премигвах, слушах, усмихвах се... и пак чаках.
Завъртях се на петите си и закрачих към града. Щях да се прибера пеша. За всеки случаи оставих сянката си да лежи там на спирката. Или поне така мисля, защото тя не бе пред мен... Нека седи там... нека чака... |
|
|
Назад
[ 11 ]
Напред |
|
