| Съдържание |
| Документална проза: |
| Поезия: |
| Отзив: |
| Прожектор: |
| Палитра: |
| Нови стихотворения: |
| Исторически роман: |
| Кръгла маса: |
| Документална хроника: |
| Роман за поезията: |
| 24 април 2014: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Роман за поезията | |
“Бандата на Кольо Севов” |
|
Михаил Григоров (20.02.1951, Средец, Бургаска област) – Писател. Завършва съобщителна техника във ВМЕИ във Варна (1977). Участва в Кабинета на младия литературен работник на Кольо Севов. Работи като инженер в транспортното строителство и в Соф. метрополитен. Занимава се с частен бизнес. Стихове публикува от 1972: “Литературен фронт”, “Пулс”, “Студентска трибуна”, “Народна младеж”, “Български писател”, „Труд”, “Кил” и др. Негови стихове са отпечатвани и на страниците на сп. “Пламък”, „Дружба”, “Отечество”, “Младеж”, “Море”, в алманасите “Простори”, “Хоризонт”, “Море” и др., както и в сборника “Смяна 81” на издателство “Народна младеж”. Негови стихове са публикувани и в антологии като “На чаша вино”, на фондация “Бъдеще 21 век”; “На Куба с любов”, на сп. “Читалище”; антологията “Автори на в. “КИЛ”; антологиите на СБП, на Венцеслав Пейков, на читалище “Джон Атанасов”. За творчеството му са писали Кольо Севов, Матей Шопкин, Петър Лозанов, Иван Гранитски, Емил Иванов, Кирил Борисов, Емил Рупел, Петър Андасаров, Иван Николов, Велин Георгиев, Румян Русев. Чл. на СБП и на СБЖ.
Книги: Езически празник (Идеи 21 век, 2007); Крила на сезоните (Гитава, 2005); Стихопрози (Рал Колобър, 1995); Корабна статуя (Рал Колобър, 1996); Начала на любовта (Янчев и сие, 1991); Междугария (Нар. младеж, 1989) и др. (АртЕнциклопедия Варна)
“Бандата на Кольо Севов” или благодатните четвъртъци
“Моя революцийо, моя бяла съднице...” – пееше Владимир Левков, хванал здраво и нежно китарата...Ние слушаме...ако не с отворени уста, то с отворени сетива...Владо още на младини беше завършена личност, ние само си въобразявахме. Той беше председател на нашия Кабинет на младия литературен работник към Окръжния младежки дом във Варна, с художествен ръководител Кольо Севов. Кольо ни събра в този Кабинет на 13 декември, четвъртък, през 1973 година. През настоящата 2003 се навършват точно трийсет години от тогава. “Котвите се вдигат”, се казва първата книга на Кольо Севов. И сега смея да твърдя, че всички ние, още при първата среща с него в притихналата и уютна зала на Окръжния младежки дом – Варна, усетихме, че започва едно плаване, че се отделяме от брега на безметежната младост, че нещо в живота се променя... Предстоеше да усетим полъха на “Пролетния бриз”. И черните урагани на отрицанието. “Поезията, млади приятели, отнема или здравето, или семейството, или живота на поета – или и трите заедно. “ – така поетът Кольо Севов сложи началото на първата учебна година по поезия. Още чувам гласа му, макар тогава това да ни се струваше малко пресилено, казано по-скоро с възпитателна цел. За нас поезията тогава беше по-скоро капризна млада дама и ние смятахме, че трябва да бъдем нейни достойни и верни рицари, без обаче това да ни принуждава да поемаме към нея някакви по-сериозни ангажименти. След това се заредиха едни много тежки сбирки, които Кольо Севов наричаше лабораторни занимания, като в същото време бяхме задължени да прочетем от кора до кора учебника по стихосложение, който се изучаваше в Софийския университет. На този прословут учебник в научните, да не говорим за творческите, среди гледаха с пълно презрение. Сега си мисля обаче, че Кольо е знаел много добре какво прави. На много млади поети в днешно време това им липсва и то си личи много ясно. Съвсем не става дума за това, че класическият стих трябва да бъде задължителен, но както казваше нашият ръководител на времето: “Ако някой си мисли, че свободният стих е по-лесен от класическия, той се лъже жестоко и тая заблуда се наказва” В залата се появи черна дъска, и тебешир, и гъба съответно. В първия момент си помислихме, че преди нас си е провеждал занятието кръжокът по “шеф и кройка”, но се оказа, че такъв няма, а черната дъска е заради нас. И се започна от Ямба, за да стигнем след години и много усилия до така наречения Уитмановски или рапсодичен стих. За Омировия хекзаметър бяха отделени поредица от занимания, в които ние затънахме, както затъваха студентите от Техническия университет във Варна във втората част на Висшата математика... “Върху всеки човек историята хвърля свой отблясък. За някой той е обгаряща и страшна светлина, за друг – едва забележимо блещукане, но той осветява всички. Историята пламти като огромна клада и ние я поддържаме като всеки от нас хвърля в нея своите сухи вършини”, пише Юрий Трифонов, един от любимите на Кольо Севов руски писатели, чието име за първи път чухме от него, както и за цялата велика плеяда “сибиряци”, включително и за Николай Рубцов. Първо есе за историята
Този отблясък на историята доста люде навремето го превърнаха в прожектор и го насочиха най-вече към себе си. Нищо не им попречи да си присвоят и чувството за история. А нашият път разчистиха от живи исторически забележителности. За мъртвите ние тогава още не се сещахме, защото бяхме много млади. И те го знаеха. Колкото до нас, те оставяха само кюспето на Историята. Животът е една стара маслобойна фабрика, която все още мирише на олио – тоест на История, но отдавна складовете за слънчоглед са празни, отдавна машините са спрели и клеясали, и само любопитните деца , завирайки се там, където никога не биха ги допуснали, се радват на откритите парчета от кюспе, опитват ги с удоволствие, че са открили нещо, а то става само за храна на домашните животни и за стръв за шарани в зарибените догоре селски микроязовири, където пазачът се казва Барута или така му викат всички. От тия наши исторически “експедиции” ние се прибирахме в къщи или “в обществото” оплескани до уши, недоволни, че фабриката вече не работи, но все пак щастливи, че сме се докоснали до нещото, наречено История. След туй следваха поучителни шамари, килерът се превръщаше в карцер. Следваше опрощението, защото ние все пак бяхме бъдещето, защото бяхме бъдещето на Историята, на тяхната История обаче, която те дори и днес не отказват да пишат и не са престанали да заседават и умуват. Защото смятат, че История се прави само с Власт, защото е Историята Страст и Сласт... Да властваш, но да властваш с чувство за История. И да си пагубен, но да си пагубен с чувство за История. И да си гибелен, но да си гибелен с чувство за История. Дори да бъдеш гибелен за цял един народ, опознал и властници, и гибел, и страдания за няколко народа занапред, народът като слънчоглед изстискван векове, душата му е станала на кюспе и той я хвърля на животните – с жалост. С жалост към децата си – да не гладуват... Метафора трагична се оказа слънчогледът, и маслобойната, в която любопитните деца на своето време ровеха, забравили за наказанията, та дано открият нещо – нещо старо, истинско и историческо, за да не повтарят грешките на възпитателите. За да създадат сами себе си. Очаквайки свещеното признание. Заради същностите си души. Получиха признание, примесено със заплаха и толерирани доносници, и толерирани толериращите доносници... Не се научихме на толерантност към бездарието, към предателството и упадъка... Лоши бяха нашите учители по История, но бе добър учителят ни по Поезия. Той настояваше да бъдем хора и преди всичко личности с характери. Той сравняваше таланта на поета с плодна градина, а поетът с градинар и казваше, че поетът трябва да се грижи за градината на таланта си, за да ражда тя добри плодове. По метафоричен начин той възпитаваше в нас таланта и характера, високото творческо самочувствие и смирението. Когато говореше за самочувствие Кольо Севов обичаше да подчертава, че пред белия лист поетът е длъжен да вярва дълбоко в себе си, а когато ставаше дума за живота, той обичаше да цитира една древна персийска поговорка, която гласи: “За да бъдеш голям, трябва да си много, много малък”... (Откъс)
|
|
|
Назад
[ 12 ]
Напред |
|
