Простори

Иван Танев Иванов

Най-напред К. Шкорпил обръща внимание на прабългарските рунни знаци, публикувайки около 130 от тях в Сборника за наука и народни умотворения (VIII, 1892, 40) и в Известията на Руския археологически институт в Цариград (X, 1905, 250—280 и таблици XCIX, L и LI). По-късно са открити още повече прабългарски рунни знаци по камъни, глинени и други предмети в някогашните предели на България: Плиска, Мадара, Преслав, Силистра, на дунавския остров Пъкуюл луй Соаре, върху една каменна квадра в Шудиково, Югославия, и в скалната църква при Басараб, Северна Добруджа, където образуват цели надписи (Дончева-Петкова, Л., Знаци върху археологически паметници от средновековна България VII—X век, С., 1980).
В евразийското историческо пространство са извесни няколко подобни групи рунни знаци, които са разчетени като писменост. От тях прабългарските рунни знаци образуват отделна изолирана група, заедно с рунните знаци на Салтово-Маяцката култура, създадена от прабългари и алани през VIII-IX век в района на р. Дон. За какво са използвани прабългарските знаци не е установено, но наред с очевидната им роля на магически, указателни, строителни и др. символи, те вероятно също са служили и като писменост. Арабският писател Ибн ал-Надим (Ibn Fadlan’s, Reisebericht von A. Zaki Yalidi Togan, Leipzig, 1939, c. 194) съобщава, че както дунавските българи, така и тези от Волга спадали към онези народи, които си служат с писмо от резки. Това твърди и Черноризец Храбър в прочутата си възхвала на словенското (българохристиянското) писмо, която започва с думите: „И тъй словенете (българските християни) нямаха по-рано писменост. Но, когато бяха езичници, те четяха и гадаеха с черти и резки”.
Тъй като обикновено тези знаци се срещат поединично или на двойки, първоначално е предположено, че това са каменоделски знаци, цифри или клейма, т. е. отличителни знаци, печати. Някои изследователи обаче, като напр. К. Шкорпил и др., изказаха мнение, че това са буквени знаци от някаква прабългарска азбука. В полза на това мнение говореше обстоятелството, че върху един каменен блок, намерен в Бяла - Обзор, Варненско, са издълбани пет знака един след друг, върху една плоча от Кърки жаба (дн. Аспарухово, област Монтана) шест, а върху блок от тронната палата в Плиска седем, които очевидно представляват вече надписи. Най-сетне предположението, че голяма част от прабългарските знаци могат да служат и като букви, се потвърждава след откриването на повече от 60 надписа с прабългарски знаци или руни в скалните църкви при Басараб (Мурфатлар) (Besevliev, V., Beobachtungen ueber die protobulgarischen Runeninschriften bei Basarab, Известия на Народния музей — Варна, XIII, 1977, с. 49—55) Северна Добруджа.

Обр. 1. Рунен надпис от гр. Бяла (вляво) и неговият предполагаем прочит (вдясно). Надписът се чете: К (анас) увиги. Последната буква „и“ е прикрепена чрез лигатура към предходната няколко пъти с цел да се получи уравновесен, свещен изглед на надписа.
На границата между Варненска и Бургаска област, между селата Бяла и Обзор, е разположено крайбрежно земнонасипно отбранително съоръжение - вал от времето на Първото българско царство. В насипа до вала е открит един от ценните паметници на прабългарската руническа писменост - известният камък от Бяла - Обзор (Обр. 1 - ляво), в момента изложен в Националния исторически музей в София. Знаците датират към VІІІ- ІХ в. като те са характерни за цялата територия на Първото българско царство.

Обр. 2. Прабългарски рунни знаци от с. Шудиково, Република Черна гора. Показани са знаците, открити върху петте страни на голям каменен блок, намерен в развалините на манастир на границата на средновековната българска държава.

По-долу е направен опит за разчитане на този надпис на основата на обобщената таблица за фонетичното съдържание на прабългарските руни (Надпис от Мурфатлар -1). Транскрибиран на кирилица (Обр. 1 - дясно), надписът може да се прочете К ивиги. В случая буквата К, подчертана с тилда, може да означава съкращение на всеобщо известна дума, може би „канас“ - владетел. Подобна практика за съкращение на думите „бог“, „Христос“ и др. е широко използвана в средновековието. Прочитът на надписа като „канас ивиги“ съвпада с владетелската титла KANAΣYBIΓI на Омуртаг и Маламир и на КАНА ЗАУЦИ в аварската държава. В отделна статия (Титлата КАНАЗУВИГИ) беше предложен и обоснован следният начин за разглобяване на посочената прабългарска титла по формулата: KANAΣYBIΓI = KANAΣ + YBIΓI, съответно при аварите КАНАЗАУЦИ = КАНАЗ + АУЦИ. При този начин на разглобяване могат да се забележат две исторически засвидетелствани думи - KANAΣ - „княз, владетел“ (при аварите КАНАЗ) и YBI ( VВH , YBI, при аварите АУ) - „бог“. Интересното тук е, че известният, най-широко срещан знак за „бог“ при прабългарите, IYI, е включен в рунния надпис от Бяла-Обзор, което подкрепя предложеното по-горе съдържание на тази титла.

Обр. 3. Изображение върху каменен блок от останките на манастир, близо до Шудиково, Черна гора.

В. Бешевлиев (В. Бешевлиев. Прабългарски епиграфски паметници. 3. Български рунни надписи. 1981. София. с. 19 – 24) отбелязва, че руни, подобни на тези от с. Бяла-Обзор, Варненско са намерени и върху каменни квадри от развалините на манастир в Шудиково, Черна гора, на три километра от град Беран, на място, където река Лим навлиза в тясно ждрело към планината Тифрана. До това място в IX в. е достигала българската държава. Шудиковските знаци са публикувани за пръв път от Иван Пудић в 1965 год. (Pudic, Iv., Sudikovski znaci, Naucno drustvo Bosne i Herzegovine, Codisnjak — III, Centar za Balanoloska ispitavanja, Saraevo, 1965, c. 179—185; I. Pudic. Sudikovska ispitivanja, Godisnjak za balkanoloska ispitivanja, kn. II, Sarajevo, 1965, s.179), който ги оприличава на раннобългарските знаци от Плиска, Преслав и Мадара. Върху страните на един от тези червеноваровикови квадри са издялани рунни знаци, показани на Обр. 2. Знаците върху една от страните представляват част от надписа от с. Бяла-Обзор, което говори в полза на неговата възможна роля на надпис. Интересно е, че наскоро (2003 г.) близо до същото място е намерен още един каменен блок от същия червен варовик, върху който присъства изображение (Обр. 3), което също може да принадлежи на старобългарската култура (http://www.ivanstamenov.com/files/perper-pametnik.pdf).