| Съдържание |
| + Варненски и Великопреславски митрополит Кирил: |
| Поезия: |
| Преводи: |
| Разказ: |
| Преглед: |
| Дневник: |
| Български поети на ХХ век: |
| Теория: |
| Руският писател Алексей Варламов в България: |
| Документи: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Дневник | |
Панко Анчев
Изток и запад в България |
|
 Въпросът, по кой път да тръгнем – на Изток или на Запад, е съдбовен за народите от Изтока и особено за славяните. За първи и за последен път той се поставя пред българите през ІХ в., когато цар Борис І ускори процеса на християнизация на тогавашната българска държава. Но и самият наш цар покръстител едва ли се е колебал дълго, макар да ни се иска да видим в неговото решение някаква принуда от обстоятелствата или дипломатическа хитрост на неговата абсолютна власт. Борис приема кръста от Изток, от Византия и Константинополската патриаршия не защото е бил на колене пред необходимостта да запази своята държава, а защото е осъзнавал своята държава, своя народ и неговата култура като неотделима част от могъщата византийска цивилизация. И защото славяно-българският народ вече е бил изградил своето съществуване върху принципите на съборността и мистиката на източното християнство. Това не е станало изведнъж, а в дългия процес на християнизиране и пълно приобщаване към духа на византизма. Борис довършва този процес, като му придава държавнически смисъл с въвеждането на християнските норми и правила в държавното законодателство. От този момент нататък българската държава получава силата си не заради хищническата страст да плячкосва чужди земи, а за да организира поданиците си за създаване на народностна култура, основана върху универсалните византийско-православни принципи вяра и ценности. Държавата вече е не само военна организация, а и крепост на духа, културата, просветата, вярата. Т.е. тя е средновековно-цивилизована.Няма съмнение, че ІХ в. е драматично-граничен за България и българския народ. От там насетне българската история се движи строго логично и разумно – дори и в периодите на най-големи трагедии, политически беди и трагичен упадък. Държавата често изчезва, намалява нейната сила, като все повече изпада в политическа и икономическа зависимост от външни, чужди или близки на нейния дух, но никога не се променя, дори не се поставя под съмнение, цивилизационният избор на българския цар-покръстител. Независимо откъде идват освободителите, стоките, културните влияния и политическите зависимости, България е с лице на Изток.
Ние можем да оценим исторически този избор, като го свържем с по-късни събития в развитието на България и особено от края на Средновековието, когато България насилствено влиза в състава на Османската империя, и от началото на Българското възраждане през втората половина на ХVІІІ в., когато българската история се ускорява и сякаш изпитва желание и потребност да промени посоката на своя ход. Да, оказва се, че изборът на Борис І предопределя краха на българската държава в края на ХІV век. Православният Изток търпи тежко поражение и сякаш Православието е политически изцяло компроментирано. Византийската империя се разпада под напора на обективния исторически ход, като нейните най-страстни рушители са именно най-близките й родственици. Те именно воюват с толкова взаимна омраза и непримиримост и дори не помислят за общ отпор срещу противника-иноверец. Но кой всъщност е главният враг на Византия? Султан Баязид и неговата Отоманска империя или цезаропапизмът на Запада? И какво застрашават и какво разрушават османлиите, и какво западните християни?
Поставен така, въпросът за избора на българите между Изтока и Запада придобива особено измерение.
В края на ХІV в. държавата ни е напълно разрушена и заличена от картата на Европа. Но ние губим не една, а три български държави едновременно, защото точно по това време започва раздробяването на имперския тип държава и обособяване на малки държави, изградени не върху етнически или многоетнически принцип след завладяване на територии, а заради улесняването на икономическото развитие. Вече са започнали процесите на обуржоазяване на стопанския живот с появата на нов тип икономически отношения. Разпадането на империята стимулира тези отношения, които всъщност я правят невъзможна и ненужна. Но с развитието на тези отношения се забелязва отслабване на Православната църква и засилване на еретическите учения (най-силно и масово е богомилството). Широкото разпространение на богомилството по българските земи е показателно за прехода, който се извършва в икономическите, социалните и политическите сфери, а така също и за промяната в средновековното българско общественото съзнание. Настъпва ново време, което се нуждае от ново съзнание. Православието не може да отвори модерния буржоазно-капиталистически път, по който да тръгне оформящата се вече българска нация, нито да позволи свобода на раждащите се буржоазно-капиталистически социално-икономически отношения. За да се промени отношението на Църквата към обективния исторически ход, й е нужна реформация, ревизия на учението. Такава реформация се явява по същество богомилството, а и останалите тогавашни ереси по българските земи, със своя дуализъм и призив за неподчинение на официалната власт. Теорията за сатанинския произход на земния живот отваря пред човека вратите към “всичкопозволеното”, внушава му правото страстно да се стреми към печалби и богатство, да оспорва традиционната власт, която за средновековния човек “е от Бога” (както е записано в Евангелието) и да създава нова, вече от човека, власт. Разпадналата се средновековна власт, отслабената в резултат на много и различни причини, създава питателна среда както за разпространението на ересите, така и за ускоряване процеса на разлагане на феодализма и развитието на новите социално-икономически отношения. Няма съмнение, че България е в навечерието на нова социално-икономическа система, а това означава и пред буржоазна революция. Ние вече знаем от историята на другите народи какво означава това и не е трудно да си представим по-нататъшния път на България в историята. Този път преминава през великите географски открития, колонизирането на Америка и Африка, утвърждаването на абсолютната католическа кралска власт и утвърждаването на безпогрешността на папата, протестанството, индустриалното производство, завоюването на възловите географски пътища, през които преминават потоците от суровини и стоки за потребление. Това естествено щеше да се идеологизира положително чрез Ренесанса и Реформацията на Църквата, до която неминуемо щяха да стигнат под напора на историческите обстоятелства и необходимости българските ереси. Напълно допустимо е да мислим, че православието щеше да си създаде свое официализирано протестанство, което да оспори православието. България щеше да заеме мястото на днешния Запад.
Божият промисъл в историята на България проличава и се доказва именно в този сложен и съдбовен момент в развитието на народа и държавата. Поведението на българските владетели на трите държави, както и на феодалите и архиереите на БПЦ сякаш не осъзнава силата на османската заплаха и българските лидери имат прекалено неадекватно мнение за възможностите на българската политическа и военна съпротива срещу нашествието на иноверците, поради което не предприемат ефективни мерки за обединение на християните срещу общия враг. Турската заплаха се приема за поредна нормална агресия, каквито през Средновековието не са преставали да идват от Изток или Запад. Българските водачи все още се държат като напълно средновековни хора; те не само не осъзнават промените, но и не ги усещат и не мобилизират ресурсите, които новото време им предлага. Най-малкото, което можеха да предприемат, е да пристъпят към създаването на мощна християнска (православна и католическа) коалиция. А не го правят, защото истинският им враг като на средновековни хора в този момент е именно “папското християнство”, а не ислямът. Те допускат, че ислямът може да нарани тежко и дори да унищожи държавата, но не и църквата. Докато католицизмът ще ликвидира и двете институции. Ислямът смаза и ересите и предотврати православното протестанство! По-сетнешните проблеми (в това число и цивилизационно-историческите, свързани с нашето забавено историческо развитие), които българското православие, богословието и богослужението търпят през османското владичество, идват не от турците-османлии, а от Константинополската патриаршия.
Дилемата “Изток-Запад” не е обикновен въпрос, който интелектуалците си задават заради удоволствието от абстрактните дискусии, а е въпрос, произтичащ от късното повторно зараждане на капитализма на Изток и наличието на феодални форми на стопанство, когато на Запад капитализмът вече е набрал висока скорост и бере първите зрели плодове. Този въпрос се поставя най-вече там, където едновременно съществуват и се борят за надмощие Изтокът и Западът, т.е. аристократично-крепостното с просвещенско-либертианското, между Средновековието и Ренесанса. Казано по-просто и по-прагматично: между земеделието и индустриализацията. Дългият живот на феодалните форми на стопанство във време, когато почти навсякъде другаде интензивно се индустриализира икономиката, създава конфликт на нравствените норми и представи, родени и утвърдени от съответните политико-икономически системи. Този конфликт приема остри форми, превръща се в интелектуален и политически дебат за посоката на развитие. Старите норми се оказват по-морални и нравствени, заредени с повече човещина и осигуряващи на човека повече сигурност и уют в съществуването му, защото в тях е живо традиционното православие. Срещу тези норми се обявяват “новите” хора, тези, които от “трето съсловие” са се превърнали в господстваща класа. Но не само те: новата система вече е създала нов тип личност и тази личност се чувства удобно в нея, защото живее по-охолно, по-безгрижно и с по-малко нравствени задръжки и ограничения. Първите смятат, че бедите на държавата им идва от нашествието на неприсъщи за нея правила на поведение и икономическо развитие. Вторите считат, че старото порочно задържа икономическия подем, че с архаични възгледи и представи е невъзможно да се върви напред. С други думи, въпросът “Изток-Запад” е въпрос за посоката на движение на историята: напред или назад. Там, където този въпрос е решен, т.е. там, където изцяло господстват капиталистическите икономически отношения и се е възцарил напълно буржоазният морал, той изобщо не се поставя. Невъзможно е да се чуят подобни размишления в Англия, САЩ или Франция. Ако все пак той възниква в тези страни, то не е в социално-икономически или политически план, а като желание по-скоро да се освежи западната култура с примитива на Изтока, с неговото девствено богатство и пълнотата на неговите представи.
Освобождението на България от турско робство през 1878 г. е окончателно скъсване със средновековните феодално-аристократични обществени отношения. България е изостанала страна, но с вече оформяща се капиталистическа икономика – утвърдена по западен образец, защото няма източен. На Изток остава действителността на Османската империя с нейната деспотична политическа система и с феодално-ленната икономическа реалност. От Запад е дошъл капитализмът и той рязко ускорява развитието на живота и променя неговия ход. Затова и въпросът на Изток или на Запад се свежда до нейната политическа ориентация и до това с кого да бъде: с Русия или със Западна Европа. Но и в единия, и в другия случай движението е необратимо и няма никаква носталгия по миналото с неговия морал и нравственост. Пред България няма различни типове общества. Дали ще бъде политически съюзник на Русия, дали Русия ще бъде главният инвеститор в България и руската култура ще влияе или не решително върху българската култура, или страната ще бъде в подчинено положение на някоя западна велика сила, е без абсолютно никакво значение за българския модел на развитие. По естествен начин икономиката възприема индустриализацията и монополите, а културата и изкуствата продължават да носят духа и смисъла на византийско-православната духовна цивилизация. Западните влияния не променят този дух.
Поставяйки си днес въпроса “Изток” и “Запад”, ние виждаме особеностите на българската реалност и съотношението между история и политика. За съжаление ние рядко разискваме този въпрос. За нас сякаш е по-важно да знаем дали сме славяни или прабългари, християни или езичници, православни или богомили. За България Изтокът е духът, “златният век”, вярата, нравствеността, чувството за справедливост, свободолюбието, единението между хората. Там е, ако щете, дори веселието, разпуснатостта, сладостта от живота. Но всичко в рамките на здравия морал, който не позволява разгул, престъпност, насилие над човешката природа. Това е умереността, за която пишеше Тончо Жечев.
Западът е преди всичко техниката, механиката, строгият ред и дисциплина, парите, луксът. От там идват технологиите, войните, промените. Там хората живеят по друг начин. На тях са им достъпни луксозните автомобили, красивите жени, яхтите, вилите, високата мода.
На българска почва това се съединява по някакъв начин, придава му се нов вид, за да стане достъпно и за българите. |
|
|
Назад
[ 13 ]
Напред |
|
