| Съдържание |
| + Варненски и Великопреславски митрополит Кирил: |
| Поезия: |
| Имена: “Не мога да приема, че с лъжа и заблуда ще се постигне това, което не се постигна с правда и истина” |
| Разказ: |
| Преглед: |
| Дневник: |
| История: |
| Новела: |
| Идеи: |
| Юбилей: |
| Руска тетрадка: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| История | |
Забележителен български учен - историк и родолюбец |
|
 100 години от рождението на акад. Иван ДуйчевВасил Гюзелев
Българската медиевистика /науката за Средновековието/ е не само най-старият, но и най-авторитетният клон на историческото ни знание. Нейните изтъкнати представители (Спиридон Палаузов, Марин Дринов, Васил Златарски, Петър Ников, Петър Мутафчиев, Иван Снегаров, Димитър Ангелов и др.) със значимото си и съдържателно научно творчество с право са заслужили достойно и подобаващо място в цялостната история на българската наука. Органически свързан с тях е акад. Иван Дуйчев, получил както приживе, така и след смъртта си (1986 г.) признание колкото в Родината си, още повече в чужбина. В средите на византинистите и медиевистите в цял свят няма по-известен и по-уважаван български учен от него. Неговият живот и научно творчество са показателен пример за любов към науката, всеотдайност и отстояване на принципите на същинското българознание. Пословичен със своята скромност, въздържателност и човешка непринуденост, той остави цялото си земно достояние и притежание според изразената от него предсмъртна воля в полза на българската наука...
Получил висшето си образование по история в Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 1932 г., по-късно той е изпратен на специализация в Италия. Своето пребиваване тук използва за подготовка във Ватиканската школа по архивистика и палеография и за работа във Ватиканската апостолическа библиотека и Ватиканския таен архив. Под ръководството на известния византинист проф. С. Дж. Меркати през 1934 г. защитава докторска дисертация на тема „Българските Асеневци във Византия”. Отличното усвояване на гръцката и латинската палеография му позволява да издири редица непубликувани извори за българското средновековно минало. Сред тях се откроява анонимният ватикански разказ за поражението на византийския император Некифор І Геник в България през 811 г., който с право в науката е известен като „Хроника Дуйчев”. Имено това откритие слага началото на една блестяща научна кариера. След завръщането си в България сроко (1939 г.) е избран за доцент по Средновековна българска история. Смъртта на неговите учители (В. Н. Златаски, П. Никол и П. Мутафчиев) го прави млад и надежден лидер на българската медиевистика. В тясна връзка с преподавателската си работа той съставя двутомника с домашни исторически извори „Из старата българска книжнина” (София 1940-1944), който със своя солиден и компетентен научен коментар и днес може да служи за образец за подобен род учебни помагала.
 Акад. Васил Гюзелев е изтъкнат специалист в областта на историята и културата на средновековна България, Европа и Византия. В продължение на 45 години преподава в Софийския университет „Св. Климент Охридски». Бил е гост-професор в редица европейски университети (Москва, Кьолн, Лайпциг и Виена) и е чел отделни лекции и доклади в различни страни на света. Автор е на 50 книги и около 250 студии и статии, публикувани у нас и в чужбина, между които „Славяни и прабългари в нашата история” (С, 1966), „Княз Борис Първи (България през втората половина на IX век)» (С, 1969), „Христоматия по история на България» в два тома (С, 1978), „Средновековна България в светлината на нови извори” (С, 1981), „Българската държавност в актове и документи” (С, 1981), „Самият Търновград ще разтръби победите. Седновековни поети за България” (С, 1981), „Училища, скриптории, библиотеки и знания България през XIII—XIV в.» (С, 1985), „Изследвания върху историята на България през Средновековието” (Виена, 1986), Средновековна България, Византийската империя, Черно море, Венеция и Генуа” (филах, 1988), „България между Изтока и апада. Основите на нейната духовна култура през ХШ-ХУ в.”(Виена-Кьолн-Ваймар, 1993), „Извори за средновековната история на България (VII—XV в.) в австрийските ръкописни сбирки архиви” в два тома (С, 1994-2000), „Венециански документи а историята на България и българите (ХII-ХV в.)” (С, 2001), “Апология на Средновековието” (С, 2004), „История на Добруджа, т. ІІ. Средновековие” (Слр 2006) и др.След септември 1944 г. между прогонените от университета за прояви на буржоазен национализъм е и Иван Дуйчев. В продължение на четири години той е принуден да се грижи за прехраната на своето семейство като строителен работник, печатар и коректор. В тези години на мизерно съществувание въпреки всичко неговият дух не е сломен и през 1947 г. той публикува единствения си монографичен труд „Рилският светец и неговата обител”. Новосъздаденият Институт за българска история към Българската академия на науките под ръководството на Димитър Косев си поставя за задача издирването и публикуването на поредица „Извори за българската история” в няколко серии (домашни, гръцки, латински, турски). През 1949 г. за работа в него е привлечен и Иван Дуйчев. До края на живота си той остава тясно свързан както с Института, така и с Българската академия на науките. Тук през 1967 г. е избран за професор и ръководител на Секцията по библиография и историческа география. Признанието му на ведущ специалист в областта на византинистиката, медиевистиката и славистиката благодарение на неговите блестящи постижения и публикации в български и чуждестранни авторитетни издания първоначално идва от чужбина: през 1967 г. той е избран за член на Академията на науките, изкуствата и литературата в Палермо (Италия), по-късно на Понтикасейската академия в Неапол и Лигурийската академия в Генуа, а през 1976 г. за член-кореспондент на Британската академия на науките. Междувременно през 1974 г. получава и високопрестижната международна Хердерова награда. Както и в редица други случаи признанието от българска страна идва късно – едва през 1981 г. той бе избран за редовен член на Българската академия на науките – академик, благодарение на благородните усилия на Людмила Живкова. Въпреки проявеното от негова страна желание да се завърне в своята алма матер и възобнови преподавателската си работа в нея, той целенасочено бе лишаван на ръководените от класово-партийни позиции фактори от тази възможност през 1956 - 1981 г. Независимо от всичко това, той успя да създаде един тесен кръг от негови ученици и последователи, към който принадлежаха редица историци, филолози и изкуствоведи (Любомир Йончев, моя скромност, Иван Божилов, Елка Бакалова, Стефан Кожухаров, Божидар Райков, Аксиния Джурова, Юлияна Каймакамова, Снежана Ракова). Големи почитатели и ценители на неговото научно творчество и дейност бяха Людмила Живкова и Александър Фол, направили немалко за неговото достойно обществено признание в страната. Превърнал се в емблема на българската хуманитаристика, Иван Дуйчев във връзка с неговата 70-годишнина бе почетен с три сборника, двата от които издадени в чужбина.
Богатото, разнообразно по тематика и изпълнено с реални приноси научно творчество на Иван Дуйчев е посветено преди всичко на историята и културата на средновековна България, отчасти на историята на Византия и нейните взаимоотношения със славянския свят и периферно на проблеми от по-близкото минало. То се представя от около 800 заглавия (книги, студии, статии, обзори, рецензии и отзиви), публикувани в почти всички страни по света, където са застъпени византинистиката, медиевистиката и славистиката. В цялата досегашна история на българската наука няма учен като него, чиито изследвания да са публикувани в толкова много страни и в най-авторитетни периодични издания. Струва ми се, че това негово постижение ще остане дълго, ако не завинаги, ненадминато.
Широтата на хронологическия, тематичен и проблемен обсег е характерна черта за научноизследователското творчество на Иван Дуйчев. Тя имено определя неговия своеобразен и не твърде типичен за съвременния историк медиевист енциклопедизъм в историческото познание. В множеството му и разнообразни по жанр и съдържание трудове се поставят и решават проблеми от историята на късната Античност, Средновековието и Възраждането. В тях се редуват политическата, културната, църковната и литературната история. Онова, което обединява този привиден творчески, тематичен и хронологичен хаос, е стремежът да се разкрие мястото на средновековна България в историята на Европа, зараждането и формирането на византийско-славянското ойкумене (общност) като специфично явление, стремежът да се поставят изворите в основата на познанието и да се наложи истински научен подход в изясняването на отделните спорни въпроси и проблеми. Специфична и твърде ценна черта на неговите изследвания е, че те се отличават с изключителна ерудиция и библиографска осведоменост, което често пъти ги превръща в своеобразни компендиуми (справочници). Христо Гандев с присъщия му язвителен хумор веднъж заяви: „Истинското проучване на историята на един народ започва тогава, когато в основно нейно градиво се превърнат домашните извори. Търпелив и вещ познавач на старобългарските писмени извори, Иван Дуйчев в най-голяма степен съдейства за пълноценното им използване в научното дирене. От обект на литературната история той ги превърна в средство за историческо дирене и познание. Изключителни са неговите заслуги за публикуването и популяризирането на редица важни и първостепенни старобългарски книжовни паметници (Болонския псалтир, среднобългарския превод на Манасиевата летопис, преписки, бележки и др.). Като се прибави към това и публикуването на редица византийски и латински извори (Монемвазийската хроника, Слово за мира с българите от 927 г., кореспонденцията на папа Инокентий ІІІ с българите, агиографски и епиграфски паметници и др.) ще се види, че всъщност най-значителните приноси на Иван Дуйчев са в областта на историческото изворознание, където той се изявява като най-ерудиран, сведущ и авторитетен български специалист за всички времена.
Както вече по-горе бе отбелязано,, една от най-характерните черти в творчеството на Иван Дуйчев е разнопосочността на неговите интереси, стремежът му да разработва както проблеми на политическата, църковната и стопанската история, така и историята на старобългарската книжовност, изкуство и материална култура. Схващайки историята като цялостна, обхватна наука за изследване на всички действащи сфери в миналото, той твърдо стои на позициите, че това може да се постигне преди всичко чрез дългогодишна аналитична работа върху историческите извори. Никак не бе случайно, че той често обичаше да повтаря забележителната мисъл на известния френски историк Фюстел дьо Куланж: „Историята не е лесна наука. Обектът, който тя изучава, е безкрайно сложен... За един ден синтез са необходими години анализ.”
Съчетал солидната филологическа подготовка с познанията и методите на историка, Иван Дуйчев може с право да бъде смятан за един от най-ерудираните и всестранни български медиевисти. Непосредствен ученик на Васил Златарски, по-млад съвременник и колега на П. Ников, П. Мутафчиев, Ю. Трифонов и Йорд. Иванов, той е не само носител на най-положителните черти на българската историография, но и качествено ново явление в развитието на българската медиевистика. Той е типичен и най-завършен в развитието си представител на аналитичното направление в нея. Обикновено чужд на крайните формулировки при разкриване на различни явления и процеси, понякога той прави интересни констатации. Последователно отстоява концепцията, че византийско-славянската цивилизация, формирана продължително и мъчително, най-вече в началото на ХІV в. получила своята окончателна форма и облик, който се запазва през столетията. Липсата на афинитет у Иван Дуйчев към историческия синтез, за което нерядко той бе критикуван в миналото често пъти неоснователно, в голяма степен се обуславя и от факта, че в творчеството му монографичните изследвания са изолирано явление и те отстъпват място на публикациите на извори, студии и статии. Последователен привърженик на аналитизма в научното дирене, Иван Дуйчев остави трайна диря в българската медиевистична хуманитаристика, защото бе учен от световна класа, признат и уважаван и на Изток, и на Запад. |
|
|
Назад
[ 13 ]
Напред |
|
