| Съдържание |
| Поезия: |
| Преводи: |
| Памет: |
| Преглед: |
| Критика: |
| Новела: |
| Идеи: |
| История и философия: |
| Спомен: |
| По повод: |
| Майсторски клас: |
| Литературна енциклопедия: |
| Изкуство: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| История и философия | |
Мислимо, въобразимо, чувствено-достижимо в собствената национална история |
|
 Михаил Неделчев е роден на 17 юли 1942 г. в София. Учи славянска филология и философия в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. След неуспешен опит да направи аспирантура по теория на литературата, дълги години е светски литературовед и неинституционализиран литературен критик, работил около 15 години в отдел “Литературно наследство” на издателство “Български писател”. Интересите му са в областта на българската литературна история, текстологията, литературния, политическия и културния персонализъм, геопоетиката и актуалния литературен живот. Бил е депутат във Великото и 36-ото Народно събрание, председател на Комисията по радио и телевизия. В момента е ръководител на департамент “Нова българистика” в Нов български университет, председател на Сдружението на български писатели, главен редактор на излизащото от 1994 г. списание “Демократически преглед. Автор на 13 книги.Михаил Неделчев
Ние, обременените, претоварените с история хора от малките национални общности, нововъзникнали за Европа на Модерността, винаги настояваме, че интензивното, чувствено-екстатично преживяване на Историята, на цялата (без остатък) наша история, е основополагащ, неотменен и предопределящ елемент от идентичността ни. Но и самата история винаги се пише от някой друг, не от всекидневния, частен човек. Той неизменно има усещането, че историята му се отнема. Нейното преживяване, чувствуване сякаш се превръща в конспирация, споделянето на историята става тайна церемония. Така историята не може да се монументализира, въпреки безспорно монументалните и за нас кратки разкази, героически и трагически персони, легендарни сюжети.
Но за коя история говорим?
“На Балканите не е възможно да се живее с толкова много история” - непрекъснато ни се повтаря (очевидно тук под и с т о р и я се има предвид толкова уродлива, насилническа история...). Нещо винаги трябва да се забравя, да се отмахва, трябва да се разтоварваме откъм исторически преживелици, инак такъв живот в историята е твърде безпокоен и безпокоящ околните и по-далечните. Но кое, кое точно трябва да се забравя, кое точно е политически коректно да захвърляме - онова от легендата, за далечните царе и светители, което все звучи недостоверно за чуждото ухо, или това- за балканските войни на ХХ век, което е от новите граждански истории. То е напълно видимо, но все дава поводи да се твърди, че се е случило именно поради обсесивната обсебеност от по-старите и едва ли наистина случили се истории...
Ний бяхме неизвестни хора от фабрики и канцеларии -
все по-горчиво звучат размислите за историята на всекидневния, непубличен човек. И нашият публичен, представил се на обществената сцена деец се идентифицира или го идентифицират чрез тази неизвестност, невключеност в историята. Ето така: историята, моята собствена история, нашата история винаги я пише някой друг. Такова е нашето усещане. Историята ни дава нещо от пожълтелите си страници и то винаги се оказва недостатъчно, винаги в дълбочина не е това, което чувстваме. Ние сякаш винаги сме в клаустрофобичната ситуация на онова момиче от село Ключ, пътуващо в автобуса из една чужда територия, чужда страна, за която то същевременно смята, че е неговата собствена. И изричането на глас на тази толкова естествена за него истина неизбежно предизвиква скандала. 1
Историята се пише “по поръчка” от професионалните историци, но те са или прекалено предпазливи, или на едро радикални. Историята се пише “отвън” спрямо световете на частния човек, а това по дефиниция означава, че наистина:
сама в пространството ще скита.
Историята се конструира, тя се доизкусурява или радикално се променят парадигмите на разказването и, но това обикновено не увеличава усещането, че тя става по-убедителна, че е това, в което всекидневният човек смътно вярва да е неговата национална история.
Например тази история не се и стреми да ни обясни защо съществува натрапчивото желание някакви персоналистически минали осъществявания да се случват отново и отново, защо това се знае като съдбовно важно, защо са тези носталгии... 2
Какво означават българските настоявания: нямаме, не можем да имаме днес отново политици като Стамболов? Или: ето, това е новият Стамболов. Или: как ни липсва днес един Стамболов? И защо никой не казва: липсва ни Раковски, например.
Или: какво беше за поляците това нарастване на желанието в десетилетието преди 1989 година отново да се случи авторитарната личност на президента-маршал Пилсудски, желание, материализирано в мотива на известното стихотворение на Чеслав Милош за Лех Валенса, пророкуващ, че именно той ще бъде начелник полскйего люду, така, както дадения естествено в историята титул на Косцюшко е бил присвоен за Пилсудски? И въобще, какво означава този избор (правен преди това от Циприан Камил Норвид) на Тадеуш Косцюшко като основа за аналогии, когато трябва да се обяви политическата святост на нов деец?
Всичките тези драми - на личната ни невключеност като всекидневни хора и на несвършващото, незавършено и мечтано отново да се случи битие на големи персонажи, са формулно изразени от Хана Арент в книгата и “Човешката ситуациия”: “Това, че всеки индивидуален живот, простиращ се между раждането и смъртта, евентуално може да се разкаже като история с начало и край, е предполитическото и предисторическо условие на историята, на великата история без начало и край. Но всеки човешки живот съчинява свой разказ и историята най-накрая става сборник разкази на човечеството с многобройни герои и говорители и все пак без автори от плът и кръв. Причината за това е, че и двете, индивидуалната и великата история, са резултат от действието. Защото великият неизвестен в историята, който е озадачавал философията на историята в модерната епоха, се появява не само когато човек разглежда историята като цяло и разбира, че нейният субект, човечеството, е абстракция, която никога не може да стане активен деятел; същият неизвестен е озадачавал политическата философия от самото начало в античността и е допринасял за всеобщото презрение на философите от Платон насам към сферата на човешките дела. Проблемът е, че във всяка поредица от събития, които заедно формират история с уникален смисъл, можем в най-добрия случай да изолираме действуващото лице, което е дало първоначален тласък на целия процес; и въпреки че това лице често става субект и предмет, “герой” на историята, никога не можем да го посочим недвусмислено като автор на окончателния и изход.” (Вж Хана Арент. Човешката ситуация., С.,1997 г., с. 157-158).
И така, въпреки дълбокият скепсис на Хана Арент това да е възможно, опитвам се да говоря не за историята, която се конструира, която е “научна конструкция от документи, чиито анализ ще ни позволи да се възстанови и обясни миналото” (Жак льо Гоф), а за историята, която работи в масовото съзнание на сравнително образования и все пак масов човек, за тази история, която е негов личен биографически хоризонт. Т.е. искам да заема една друга, непривилигирована гледна точка.
Ще представя три паралелни тези, които не изчерват някаква логическа схема:
моето същностно историческо време е непрекъснатият период на съграждане и функциониране на актуалната за моята национална общност /нация-държава, гражданска политическа нация, общност в една държава/ политическа система;втора тезатрета теза
Разбира се, веднага си припомням пасаж от “Рилска река” на Биньо Иванов, който би могъл да илюстрира и всяка една от тезите:
вода, река, пътека към морето.
Шумиш, шумиш, и ние с туй живеем.
Образът на времето тук е в тази пътека към морето, това е личното биографическо време, времето на запомнените три родителски поколения (от турско насам). Но това е и вековната мечта по Бяло море, по Средиземноморието. Това е стремежът за излаз от моята котловина - една изначална за общността ни митологема. Това е и символиката за възможностите на отварящи се хоризонти пред всеки човек въобще.
Но аз приведох този пасаж тук заради настойчивостта на това НИЕ - шумиш, шумиш и НИЕ с туй живеем. Не можем да убедим всекидневния човек, че му говорим за неговата история, без това съвместяващо ни НИЕ - каквите и да са забраните на новоакадемическите жаргони, колкото и това н и е да е подигравано от тип интелигенти или просто да е проблематизирано от реалностите на самото НИ съвместно битие, колкото и да е привлекателно да се освобождаваме от него в името на човека въобще.
Връщаме се на първата теза: моето битие са помества, то се разполага, мислимо е, съдържа се достоверно в рамките на историческия период, в който се развива стабилно, без драматически промени, сегашната за страната ми политическа система. Предишната история, колкото и да е обладаваща ни и смайваща ни (дори и когато знам доста неща за прадедите си) е история легендарна, тя е само чувствено постижима. Едно такова гражданско разбиране е съвсем просто и - струва ми се - убедително, макар да ни лишава от дълбочини. Това е нашата поместеност в прословутия голям наратив от Просвещението насам - всеки във вариантите на собствената му национална общност и в меганаратива като цяло. Колингууд може би би възразил, че това не е история. Защото: “историческата мисъл се занимава с нещо, което никога не може да бъде т о в а, защото никога не е т у к и с е г а. Неин обект са събития, които са престанали да се случват, и условия, които вече не съществуват.”
Но дали е така?
Американската история е т у к и с е г а за американеца, благодарение на многобройните материализации на мита за американската изключителност. Това е наивно, но реално като съзнание. Американският президент наистина е баща на нацията; отците на конституцишята са всекидневно присъствуващи и поучаващи чрез символиката на и около националния МОЛ в центъра на Вашингтон, чрез Белия дом и безброй тиражираните знамена. И т.н.
Нещо повече, в този план, американската история очевидно е най-старата евроатлантическа история. Защото коя друга формирала държава национална общност (или държава формирала национална общност) може да се представи с такава тристагодишна н е п р е к ъ с н а т о с т. Дори и Швеция, Исландия, а и Великобритания-Англия, са драматично променяни чрез въвличането в чужди държавни мегаобразования или чрез освобождаването на властническия товар на крепежа им, на имперското. Можем сякаш само Швейцария да оставим в реда на изключенията, с действителен континюитет.
Изпитах голяма ревност, че тази любима моя парадоксална тема за американската история като най-стара европеидна история бе развита преди време с полемичен патос спрямо т.н. Стара Европа в редакционна статия на сп. “Економист”.
Но оставям настрана американското преживяване на историята си, за да кажа, че на нас, балканците, ни се предписва точно това: да се разполагаме във времевите граници на новопредставилите се (не в панихидния смисъл на думата) държави, да мислим себе си перспективно, а не ретроспективно, да изоставим като прекалено въображаеми световете на предишните си средновековни държави, да се държим като ученици на чужди уроци, а не като последователи на някаква транс-логика, изведена от древната ни история.
Допълнителната драма е обаче в това, че и тази нова история на модерните държави е прекомерно накъсвана, взривявана - при това не само при нас, на Балканите, а и при французи, германци, италианци... Това, което ни се случва на всички нас от 1848 г. насам (за българите истински от 1878 година насам) е някак още по-трудно за разказване, макар изцяло да ни помества. Фернан Бродел, в желанието си да утвърди представите за историографската значимост на дългосрочния период, заклеймява събитието-взрив като “тръбящата новина, чиито измамен дим изпълва съзнанието на съвременниците”. И все пак, и все пак, пред очите ни се случиха няколко такива взрива, след които ни е трудно да не вярваме в прекомерното ускорение, в прекомерното забавяне или пък дори в спирането на историята.
Та нали ние обявихме (и с големи основания) една трета от това време за п р а з н о в р е м е. (Това стана въпреки опитите ни да четем социалистическия период като терен за противоборството на две култури - културата на стоическата нормалност и културата на свръхинтензивното преживяване на времето с оглед на митически посочени и идеологизирани кратки цели на обществото.) 3. Припомням основните формули, родени след 1989 г.:
За ново Възраждане на българския народ;
45 години стигат;
Искаме си царя...
Има във всичко това и такъв смисъл: отново Възраждане, защото дори и онова Възраждане сякаш и тогава не се случи както трябва.
Пак в желанието си да изследват дългосрочния период историците на “Анали” откриваха назад в миналото на своята страна и един съвсем чужд свят - Франция на Стария режим, но и се удоволстваха от откритията си “как днес се е репродуцирал и как устоява в порите на съвременното общество” (Андре Бюргнер. Историческата антропология, в сб. “Историци за историята”, С.,1988 г., с. 339). А не само историците, но и всички действени хора на двадесетия век имаха изглежда една основна свръхзадача: как да бъдат удържани в нормални граници демократичните режими срещу безумните пристъпи на непознати светове-мутанти, светове без исторически аналози. Ще цитирам отново думи на Жак льо Гоф, отнесени към преживяването на миналото: “който да е човек, изправен пред ускоряването на историята, иска да се избави от безпокойството да стане сирак откъм минало, без корени, където хората страстно търсят своята самоличност /.../ където изплашеният човек иска да обуздае една история, която изглежда му се изплъзва...”. Безпокойство, изплашен човек - недостатъчни думи, когато вече не става въпрос за разпадането на представите за минало, а за ужаса пред губещото историческите си перспективи настояще.
Поетът Биньо Иванов имаше свои способи да се опитва да се справя с тези безпокойства. Той трупаше в съучастническо репликиране на високите образци “Завод” и “История” на Вапцаров, трупаше вариант след вариант на поемата си “Гостуване в моята родна фабрика за хартия”. Времето на тази фабрика беше времето на неговата фамилия, бе един от неговите времеви хоризонти, фабриката бе превъзпитавана, преобличана, пребоядисвана (във всички смисли), преподреждана, някак оцеляваща в работническа бедност...
И сега, втората теза: може да се постига чувствено, да се помни и знае “цялата” национална история, когато съществува митологично утвърдена етногенетическа приказка за националната общност, формирала нова държава. Това са опити на съзнанието да се справя с прекъснатостта чрез мощни скокове от древни към най-нови времена, да се попълва след това стъпка по стъпка липсващото в средата или просто то да се прескача.
Добре са познати периодически възникващите увлечения, слепи вери: в тракийската теория (както навремето са се наричали интересите на Цани Гинчев, наивен предшественик на днешните траколози), в трайността на прабългарския етнокултурен субстрат (Йордан Вълчев, Петър Добрев), в успешността на етническия синтез според тази етногенетическа приказка. Това са легендите за древни преселения, за връзките с други общности, където откриваме свидетелства за стародавна значимост, дори величие. Днес това е цяла паракултура ,според която историята е цяла, защото деянията от далечното Средновековие са геополитически всевластни, с предопределящи далечни последици. Едно неизтощимо гордеене.
Да се вгледаме обаче в още по-драматичния гръцки случай. Какво по-естествено от това, да се преживява колективно и индивидуално, във високата поезия и масовото съзнание, мощната визия за наследеното и продължено класическо наследство. Но Нанос Валаоритис представя този културен манталитет и като същностно постколониален. Той пише: “Изминала дълъг път на нестабилност, войни, революции, гражданска война, след векове колониално господство днешна Гърция се озовала в положението на възкръснала нация.” (сп. “Ах,Мария”, кн. 2, 2002 г.,с. 16). И според него цялата разнолика и многопосочна идея за “принадлежността към гърцизма”, за “гръцкото културно и морално превъзходство” е трагически проблематизирана след извършените жестокости по време на Гражданската война от 1946 - 1949 г. Бих добавил, че този процес на критическо вглеждане е в ход още с поражението от Гръцко-турската война от 20-те години на ХХ век, с прогонването от малоазийското крайбрежие и се засилва с новите трагически преживелици по време на режима на черните полковници.
Така, понякога прочитът, усвояването на собственото наследство се освобождава от груби актуализации, предложени от новия национализъм - далечната история е постижима, мислима по-скоро в плана на всеобщото човешко битие. Инак се превръща в привлекателна легенда, която пречи в последна сметка и при критическото вглеждане в съвременната участ и съвременните форми на съвместен живот. Прибавям и един афоризъм на Ханс-Георг Гадамер, извлечен от текста му за херменевтичния кръг: “Може би никога не познаваме толкова много от нашето собствено историческо битие, колкото когато ни полъхне повеят на съвсем чужди исторически светове.” В определени исторически ситуации преживяването на собствената далечна история като чужда и с всеобщ смисъл може да се окаже по-продуктивно.
И третата теза: съществува възможност (в много варианти) за преживяване на историята чрез геополитическо или географско преместване, изместване. Изброявам набързо: втренчването в някаква нереализирана принадлежност към националната територия (напр. Македония като най-романтическата част от българската история); готовността на почти всички сърби да се разсипе, да се попилее всичко заради Сръбска Крайна в Хърватия; желанието на авторите на Българската национална доктрина да поставят пред международната общност проблема за връщането на Западните покрайнини, бе де се заинтересуват от обезлюдяването на сегашния български запад - Монтанско и Видинско. (Не искам всичко това да не звучи само критично, защото във всеки от тези сюжети има и много реален трагизъм). А можем да продължим например с локалната самоидентификация от доста дълго време с оглед на опозицията Пловдив-София, с това, което Атанас Славов продължава да назовава източнорумелийско, както и това, което аз наричам в други посоки копривщенско. Или с различните форми на геополитическо влюбване, на вдаденост в чужд историографски разказ (назиданията на Боян Пенев към българите от позицията на полския историко-националистически наратив).
Завършвам с примера на мъдро, промислено и изстрадано изместване - с изповедния автобиографически фрагмент на проф. Богдан Богданов от студията му “Реалният и мнимият чужденец”, в книгата му “Европа разбирана и правена” (2001 г.), направен и във връзка с книга на Цветан Тодоров: “Тази формула за помиряване на чуждо и свое в “Чужда земя” примамва и нас, българските интелектуалци, също изправени пред компромиса на свързването на чуждо и свое. Ние не сме другаде като Тодоров, а сме чужденци в родината си. Нашата тяга към универсалност се поражда от обикновената воля да се измъкнем оттук с вътрешно откъсване от своето - с неизпълнено желание да отпътуваме или с изпълнено да живеем в “чужбината” на частното съществуване. И аз тръгнах по този път. Последствията е една диалектика или, по-непатетично казано, един компромис. Развих представата, че като свободно човешко същество не се намирам само там, където пребивавам. Живея в София, родината ми е България, но съм и в света. Разбира се, реалното в тази представа се смесва с нещо идеално - отсъствуващото ми присъствие прави поносими несъвършенствата на средата, в която живея, и по-лошо, по някакъв начин ги поддържа. Но тази представа ми помага да не изпадам в клаустрофобията, и да не се поддавам на измамната идея, че щастието произтича от включване в друга, по-съвършена” (с. 188-189).
Очевидно, животът в историята/чрез историята според трите тези е твърде опростен. Винаги е по-сложно. Но тезите и затова бяха паралелно представени - тяхната цел е да провокират и предпазват.
Да мислиш и чувствуваш историята никога не е веднъж дадена способност. Тя непрекъснато се преформира във всяко индивидуално съзнание. Тази възможност се култивира или внезапно се разрушава в колективното съзнание на общностите. Нейните ходове трябва да бъдат описвани и интерпретирани от хуманитаристите.
В един първоначален вид текстът е четен като доклад на Единадесетата лятна научна среща в град Варна през юни 2003 г. Общата тема на тази среща бе “Култура на идентифицирането”. Домакини на срещите в Международния дом на учените “Фредерик Жолио-Кюри”, в курортен комплекс “Св.св. Константин и Елена”, са Община Варна и Българска академия на науките.
Бележки:
Става въпрос за българско момиче, пътувало като екскурзиантка в РМакедония, арестувано от македонската полиция за това, че обявила тяхната страна за древна българска територия.
Вж. по този въпрос студията “Яворов в националната революция. Подстъп към темата: Левски и Ботев, Гоце и Яворов” в брошурата ми “Три студии”, С., 1992 г.
Вж. уводния текст към раздела “Стратегии на нормалността - лични, семейни, групови” с название “Встъпителни думи: за двете култури на/от социалистическата епоха” в книгата ми “Размишления по българските работи”, С., 2002 г.
От люлката гласът ти бял ми свети,: моята идентичност се развива чрез включването ми в ъ в , чрез вживяването ми в разнотипни изместени, отместени /локално и по време/ истории.: при стабилно утвърдена етногенетическа приказка за моята общност мога чувствено да преживявам ц я л а т а история, с легендарните и времена;нашта мъка ненаписана |
|
|
Назад
[ 13 ]
Напред |
|
