Простори

3.1. Свръхпроизводството на култура и проблемът за подбора

Производството, разпространението и консумацията на образи, информация, културни продукти приема мощни индустриални форми. На пазара взривно се появяват огромно количество конкурентно поднасяни образи, информация, културни артефакти, които за да стигнат до съответни потребители, са подпомагани максимално от рекламата, маркетинга, специалистите по публични отношения. Агресията на маркетинга се опитва да предложи всяко появяващо се произведение като значимо и качествено. В тези условия ускорено започват да се преработват образователни програми, да се преценява отново и отново в нарастващото количество литература и други художествени произведения си заслужава да остане и какво не. Големият проблем, който възниква обаче е, че маркетинговото налагане на пазара на огромен поток от произведения от най-различен характер затруднява все повече и повече способностите да се подбере най-доброто в огромното море от информация. Хиляди художествени произведения – романи, стихове, имена, автори, книги, филми, музикални произведения, театрални постановки, картини, скулптори засипват индивида чрез глобалните медии тук и сега, борейки се за ограничените ресурси от време и материални възможности, с които разполага той.

Вярно е, че с новите технологии те могат да бъдат записвани, увековечавани, да остават така в историята и след това да бъдат възпроизвеждани отново и отново. Но проблемът е в това не кой ще остане в аудиовизуалния запис, а в културната памет на обществото, в публичното пространство, в съзнанието на поредица от поколения и ще задава ценности и образци рязко се усложнява, защото както индивидуалната, така и колективната културна памет все по-трудно могат да подберат най-доброто от гигантското количество образи, информация и артефакти. Класиката, която е канонизирана и се изучава в училищата и университетите, се сблъсква с актуални образци, които са приспособени към ситуацията и проблемите на днешния човек и трудно може да издържи на конкуренцията за неговото внимание. Така тя започва да придобива все по-музеен вид и да е атакувана като неадекватна, загубила значимост или свързана с традиция на една нацията, култура, история, но нямаща общозначимо или трансисторическо значение. На мястото на предходната критика в литературата и другите изкуства се намесват рекламата и политическият маркетинг. Те убиват критиката в постмодерните общества, а там, където липсва критика, липсват и йерархии, всякакви канони се оказват деконструирани, а маркетинговото говорене се опитва да наложи свои специфично потребителски йерархии, отличаващи се с флуидност, нетрайност, бърза променливост. Получава се парадоксът, че художествените произведения са повече от всякога преди това в историята, а рекламата и маркетингът заместват критиците.

3.2. Култът към разнообразието убива канона и нормативната естетика и изкуство

Канонът предполага образци, високи стандарти, с които да се сравняват останалите, възпроизводство на тези стандарти и така устойчива традиция. Онова, което се цени, обаче в постиндустриалните, основани на знанието икономики, не е повторението, не съответствието на някакви създадени образци, а различието, разнообразието, нарушаването на тези образци. В крайна сметка тази нагласа води изобщо до отхвърлянето на всеки канон и каноничност, до нагласата, че те не само са нужни, но са препятствие, ограничение на истинското творчество и вдъхновение. Това намира израз в променящи се модели на възприятие на естетиката като наука, която изживява от 60-те години на ХХ век насам криза, тъй като претенциите на нормативната естетика да предлага някакви норми на красиво и на изкуство са отхвърлени и претенцията е, че в културата и изкуството образците, нормите, стандартите ограничават и истинското творчество, действително значимото е уникално и неповторимо и не трябва да се съобразява с каквито и да е стандарти. Така се обявява „смъртта на естетиката”. Изобщо нормативните теории в културата са изтикани встрани, изглеждащи остарели и неоправдани.

Колкото по-бързо протичат промени на настоящето толкова по-бързо се променят и публичните възприятия на традицията, класиката, канона. Всяко ново, всяко променено настояще предполага променена традиция, защото се опира на нов опит и смисъл, нови отправни точки и интереси, които влияят върху актуалното функциониране на канона. Ускоряването на промените на настоящето ускорява и процеса на непрекъснато пренаписване на традицията, на възприятията за авторитети и значими имена и произведения, който влизат в контекста на нови и различни координати. При това току родени стилове, жанрове, изкуства започват почти веднага да се смесват с други, образувайки най-различни смеси, хибриди, пастиши, колажи. Ето как Тофлър описва този процес само за една сфера: „ В поп музиката разграниченията между грайм, геридж, рок, истърн, хип хоп, техно, ретро, диско, биг бенд и различни други жанрове изчезват във „фюжъна” и „хибридизацията”. Потребителите се превръщат в производители чрез „миксиране” на звуци от различни групи, различни инструменти и различни вокалисти в своего рода „миш-маш – музикален еквивален на колажа.”3

Непрекъснатото взривяване на съществуващи интерпретации се превръща в доминираща нагласа и създава предпоставки за наличието на множество и конкурентни съвкупности от факти и интерпретации за различни исторически епохи, големи имена от миналото, традиции. При това съществуват интерпретации не само на историческата наука, но и на социолози, културоведи и пр., които може да се разминават. Разгръща се представата за полипарадигмалността на социалните и хуманитарни науки, която узаконява различието. В тези условия националните държави, които все още имат властта да утвърждават определени места на паметта и символна среда, съвкупност от паметни дати и събития, определени канони на учебниците по история и литература, все по-трудно изпълняват тези свои функции и това е една от предпоставките и проявленията на тяхната ерозия в условията на глобализация. Изобщо плурализацията и бързите промени на социални структури и общности затрудняват изработването на колективна памет, чрез която се конструира дългосрочно една общност, която е стояла в основата и на модерните национални държави. Появява се феноменът на постмодерната постоянна деконструкция, на множеството дискурси, интерпретации и реинтерпретации на канона. В този контекст ние навлизаме в епоха, когато твърдото единно и неизменно, изглеждащо застинало и като че ли поради това и абсолютно обективно минало изчезва и започват жестоки и постоянни конфликти за миналото, канона, традициите, културната памет.

Новата ситуация разрушава йерархиите и оправдава всеки културен плурализъм и релативизъм, при които за каноните няма място. Във възход е мултикултурализъм в глобален план. Смъртта на канона се обвързва със смъртта на високата култура, а нейният край пък е свързан с твърденията за изчезването на общоприети стандарти в културата и изкуството. Това от своя страна е свързано с процеса на маркетизация на културата, с нарастващата конкурентност в тази област, в която все повече изборът на потребителите предопределя появата и съществуването на определен културен продукт.

3.3. Експертните общности са изтикани от медиите, рекламата, маркетинга

Гигантското разгръщане на информационни потоци на масовата култура заличава границите между експертно и медийно говорене за образци и ценностни йерархии. Експертните общности на историци, критици, хора на изкуството протестират и се опитват да променят масовите нагласи и представите за героично в тях, но се оказват само една от групите, при това не най-гласовитите в задаването на дискурсите и образците на героичност. Масовото съзнание на неспециалистите обаче се формира преди всичко под въздействието на медиите, културните образци и сблъсъка на идеологиите.

Променя се ситуацията, чрез която съвременните културни и идеологически индустрия произвеждат и възпроизвеждат образци. Съвременната имидж-култура налага безкрайни потоци от образи, заливащи отделния индивид. Те умножават своето присъствие във виртуалното пространство на културата и пропагандата, сферата на развлекателната и консумативна култура. Маркетинговите техники все повече налагат известността и развлечението като заместители на естетически и културно съдържателното. Ако преди това славата, предавана чрез устната или писмена традиция, е главно за хора, които жертват себе си за другите или са направили особено значими за съдбата на другите действия, то сегашните доминиращи знаменитости скандализират и стават популярни чрез трансгресията на налични норми или чрез техники на политическия маркетинг. Както никога преди култа към популярните и знаменити фигури, към известността увеличава своите размери благодарение на медиите. И ако по-рано те пораждат преди всичко любопитство и външно подражание, то сега те все повече се превръщат в морални, политически, културни образци, заместващи моделите на поведение и образите на класическите произведения на изкуството, възпитавали чувствеността на предходните поколения.

Умножават се институциите и източниците на “производство” на “видни личности” и на значимо поведение. Медиите засипват индивида с огромно количество конкурси, в които се отбелязва значимостта на определени личности – конкурси за “мъж на годината”, “жена на годината”, “мис на годината”, “най-добър икономист на годината”, “най-добър журналист на годината”, “стоте най-велики българи на всички времена”, и т.н., и т.н. Интелектуалният дискурс за класическите образи на класическата литература или история, предавани чрез системата на образованието и държавните ритуали, влиза в сблъсък с културната индустрия, с медийната и маркетингова логика на създаване на популярност и запаметяване в масовото съзнание. Постмодерната епоха с нейните непрекъснати иновации започват непрекъснати реинтерпетации на имена и фигури от традицията, историята, литературата, изкуството, съчетаването им по най-различни начини с настоящето. В масовото съзнание тяхното възприятие е все по-различно от експертното говорене на критици, изкуствоведи, историци. Предходните национални пантеони от значими фигури не присъстват вече еднозначно и с някогашната им значимост във всекидневното съзнание и това е част от проявленията на процеса на ерозия на съвременните национални държави.

Съвременните медии и изобщо публичното пространство си имат своята логика, а тя е, че в конкуренцията за информация и за вниманието на публиката това, което се продава, не е парадигмално установеното от академичната наука, а скандалното, сензационното, нарушаващото определени норми и възприятия. Така всяка колкото по-алтернативно скандални са определени факти или интерпретации, толкова по-голяма е вероятността те да застанат в центъра на медийно внимание и публични възприятия. В индивидуалните възприятия велико и героично все повече се съчетават или подменят от известно, популярно, знаменито, които имат различна днешна логика на генериране и функциониране от реалната роля на различните фигури в историята. Във всички области на културата имаме срив на различни образци и изчезване на предходни йерархии.

На мястото на предходната критика, в която определени групи, възприемани като експерти съответно в историческата наука, в литературата, в различните изкуства и пр., предлагащи критерии за истинска култура, налагащи съответни канони, се налага процес на демократизация, при което различни допитвания до общественото мнение по въпроси от рода на „Кои са 100-те най-велики личности в българската история?”, „Кои са 100-те най-големи мислители в историята?”, „Кои са 10-те най-значими книги на века?” и пр. заместват предходните оценки. Това води обаче до резки разминавания с оценките на експертните групи, както беше например с подобни допитвания у нас, когато по времето на президентството на Петър Стоянов той бе обявен за най-великия българин на века или при въпроса за 100-те най-велики българи на всички времена, бяха включени фигури като Азис. Това изглежда скандално за традиционните експертни общности на историците или литераторите и в публичното пространство припламват искри и конфликти по този повод.

Все по-често младите поколения не знаят нищо за имена, фигури и събития, които изглеждат не просто класика, а нещо без което не може при предходните поколения, а днес са замествани в поколенческия дискурс от медийни знаменитости и популярни фигури. Всъщност това става един от ключовите проблеми – публичното пространство е преситено от популярни фигури или медийни знаменитости, които избутват встрани канонични съобразно предходните учебници исторически фигури, творци и произведения от миналото. Така се появява ситуацията, в която концерт на Моцарт може да събере хора за камерна зала, а концерт на еротично-силиконова фолкпевица – хиляди на стадиона, т.е. един класически канон в музиката няма въздействието, което би следвало да се очаква от него и е избутван все по-страни от агресията на актуалната и развлекателна култура, в която не канонът, а трансгресията на всяка норма се превръща в инструмент за привличане на публика.

Тази тенденция се разгърна и у нас след 1989 г., когато започна мощна атака срещу всеки от основните фигури на нашия дотогавашен национален културен канон и срещу интерпретацията на почти всички исторически събития. През 90-те години в пристъпа на радикално отрицание по същество бяха охулени почти всички фигури от предходната национална история, което бе и един от важните фактори за нормативната дезинтеграция и разпад на обществото. В случаите, когато ставаше дума за периода на османско владичество и преосмислянето му, това водеше до остри публични конфликтни ситуации, както бе във връзка със замяната на понятието за „турско робство” с „османско присъствие” или когато ставаше дума за премахване на определени класически произведения от литературната програма. Така например в дискусия, посветена на българското образование през ноември 2005 г., социологът Андрей Райчев призова просветния министър да бъде свалена Баба Илийца от учебниците, защото „не отговаря на съвременното общество”, като според него „същата съдба би трябвало да имат всички класически литературни произведения”. По неговите думи „Вазов е бил умен мъж, но чуждите езици са по-важни за децата и часовете за тях трябва да се вдигнат в пъти за сметка на останалите”. Разбира се, това породи остра дискусия и реакция от противоположна страна, в която се изтъкваше, че това би било пагубно, че „културното наследство не е мъртво, а е диалогично открито”, че то ни „прави хора”, че литературата е възможност за достъп до многообразието на човешкия опит, че тя ни позволява да се ориентираме в миналото, да разбираме настоящето и да създаваме проекти за бъдещето, активизира творческия потенциал на децата, възпитава чувствата, гради форми на чувствителност.

4. Теоретическите
битки за бъдещето на канона

В резултат на промените в социалната ситуация на функционирането на културата и появата на така нар. постмодерна ситуация се формираха три основни позиции за съдбата и перспективите на канона в културата – деконструктивистка, мултикултуралистка и универсалистка. Битката помежду им е едно от измеренията на т. нар. „културни войни” в развитите страни, особено САЩ и появата на разделението между т. нар. „културни леви” и „културни десни”.

4.1. Деконструктивисткото отрицание на канона

Разпадането на предходни консенсуси във връзка каноните под натиска на нарастваща плурализация на общности води до твърдения, че каноните са отживели времето си, ненужни и вредни, те са модернистко насилие над литературата и историята, авторитарни и тоталитарни „големи наративи”. През последните десетилетия на ХХ век цяла серия антиканонични теоретици като Фуко и Барт, представители на постколониализма, постмарксизма или западния марксизъм и нови историцисти атакуваха оправдаността и значимостта на канона изобщо. Постмодернисткият деконструктивизъм поставя въпроса какво значи да се нарече една книга „голямо произведение на литературата” и как да се анализира тя?

Кои са основните аргументи за отхвърлянето изобщо на канона?

Първо. Изтъква се, че същностна характеристика на истинското изкуство е не повторението, не следването на готови образци, а творчеството, иновацията, различието и днес ние живеем в свят, който повече от всякога цени различието, поради което повече от всякога нямаме нужда от канони.

Второ. Изтъква се, че всяко произведение възниква в строго определен социален, исторически, психологически контекст, отразява този контекст, има значение в него и всеки опит да пренасяме значенията, които са го породили, в друга среда е неоправдан. Новата среда предполага и нови съответстващи й културни артефакти. Разбирането на всеки текст е възможно само в рамките на определен период, класа, пол или етническа група, в рамките на които е произведен той и ако се изведе извън контекста, от него не остава нищо друго освен някакъв неадекватен „голям наратив”.

Трето. Наличието на канони, предполагащи последователност и приемственост в развитието не е нищо друго освен изкуствено налаган „голям наратив”, което е модернистка утопия, която не издържа на критика в съвременния свят.

4.2. Мултикултуралистки плурализъм на каноните

Мултикултурализмът е либерална реакция на нарастващото етническо, религиозно, културно разнообразие вътре в националните държави в контекста на нарастващи емиграционни потоци към развитите държави, както и засилващи се в условията на глобализация претенции на локални общности за връщане към своите традиционни корени и изява на своята културна идентичност. Тази реакция се появява най-напред в имигрантски страни като Канада и САЩ, но след това се глобализира, превръщайки се в идеология на либерално-плуралистично настроените кръгове в развитите държави. При мултикултурализма представителите на различни етнически и национални малцинства настояват за свои собствени канони. Основните аргументи в това отношение са няколко.

Първо. Предлагането на определени произведения на културата или интерпретация на исторически събития и значимост на исторически фигури, каквото доминира досега, е всъщност западноцентристко, европоцентристко или свързано с доминирането на определена национална култура. Те се отнасят към другите култури, етноси, религии империалистически, налагайки им своята история и културна памет като универсално значими, а така й налагайки им чужда идентичност, отхвърляйки тяхната собствена история и значими имена. Така Шекспир и Сервантес, поставени в центъра на образователните програми по литература например в Африка или на ислямските народи, се оказват израз на европейския империализъм и затова трябва да бъдат заменени със собствени културни артефакти – в случая африкански. Това означава обаче, че в едно общество с множество различни култури, представители на различни етноси и религии единните образователни програми са недопустими.

Второ. Опитите за обявяване на някакви национални произведения на културата за универсално значими се отхвърлят, като се твърди, че нищо няма значимост извън собствената си културна среда и специфичните значения и културна традиция, с която тя е свързана.

Трето. На традиционни универсалистки твърдения, че съществуват обективни естетически ценности или значими фигури, се противопоставя твърдението, че такива не съществуват или това, което се обявява като общочовешки значимо всъщност е произведение или интерпретация на определена страна, която има силата и възможностите да наложи тази интерпретация и на останалите. Всяко твърдение, че трайността и бизсмъртието на едно художествено произведение зависи от неговата естетическата ценност, изхожда от презумпцията на една евроцентрична ценностна система и нейните представи за естетически ценности, които съвсем не е задължително да са ценности на останалия свят.

Мултикултуралистката визия за канона още с появата й в Северна Америка, когато например черните активисти там се опитаха да дефинират какво представлява канонът на черните американци като нещо различно от този на останалите, бе остро атакувана като расистка, сепаратистка, националистка и в крайна сметка „есециалистка”, т.е. предполагаща, че различните култури са някакви обособени от останалите, непроменливи същности и в рамките на тези същности се формират някакви обособени канони.

(Продължава в следващия брой)