| Съдържание |
| Без рубрика: |
| Поезия: |
| Проза: |
| Преглед: |
| Майстори на разказа: |
| Български поети на ХХ век: |
| Съвременна турска литература: |
| Публицистика: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Майстори на разказа | |
Валентин Распутин
Женски разговор |
|
 Посред зима Вика се оказа при баба си на село - ама не по своя воля. На шестнайсет годинки трябваше да направи аборт. Влезе в една компания и с компанията – накрай света беше готова да иде. Напусна училище, взе да изчезва от къщи, завъртя се, залюля се... докато се усетят да я свалят от въртележката – вече беше надула корема, нямаше отърване. След болницата й дадоха една седмица да стъпи на крака, а после баща й впрегна старата си “Нива” – и, докато не се е опомнила, изселиха я при баба й да я превъзпитава. И ето, втори месец се мъчи да се превъзпитава: приятелки не търси, бабата телевизор няма – ще изтича за хляб, ще донесе вкъщи дърва и вода и – в леглото с книжката. През март в осем вече е тъмно, а електричеството... минаха онези времена, когато електричеството всеки миг беше под ръка. Сринаха заради него селата на Ангара, нахвърлиха ги как да е в един куп, наводниха полята и ливадите, срутиха вековния порядък – все заради електричеството, а накрая точно тия села подминаха, прокараха жиците далеч встрани. При някогашните порядки произвеждаха ток за местни нужди от нафта, ама сега нафтата стана златна, трябват маса пари. Сутрин ще посветят, докато излезеш за работа, а вечер – не винаги... Наталия по бабешки си ляга рано, подир слънцето; Вика ще поскърца-поскърца на продънения пружинен креват и също стихва.Тя е едро момиче, налято, на вид – наистина за женене, но умът й е детски, незрял, главата изостава. Все още задава въпроси там, където е време да живее с отговорите. И една такава вяла – от мързел ли, от безразличие ли. Ако й кажеш – ще го направи, ако не й кажеш – няма да се сети. Такова едно потайно момиче, тиха вода. Широко отворените кафяви очи на едрото смугло лице гледат дълго и без да мигат, а виждат ли нещо – не е ясно.
Тази вечер сънят не идваше. Случва се понякога: сякаш самата природа ти изпраща някаква печал, сякаш нещо недовършено се вкопчва в тебе и не ти дава да се отпуснеш и да заспиш. Наталия въздишаше и се въртеше; Вика тихо пъшкаше и се обръщаше ту на едната, ту на другата страна. Ще се заиграе с котето и току ще го хвърли на земята. Зад тънките бели перденца на двата прозореца, гледащи към Ангара, под ранния месец блещукаше ранната вечер. Угасна електрическото сияние – и отново видяха небето, запротягаха се като всяка Божа твар към слънчицето, започнаха да забелязват кога младият месец е като скобка, кога луната е пълна.
Изминалият ден беше чудесен – слънчев и ярък. Замръзналата корица на дебелия сняг искреше, първите ледени висулки звънтяха, топенето започна и от това въздухът леко нагарчаше. Отвъд Ангара, разлялото се след залез слънце зарево дълго горя и дълго се бави, попивайки в небето, а после по бялото поле дълго се стели, вече не мекото зимно, а съвсем ново покривало от нежна синева. Но още преди да падне мрак, изгря и се разгоря звездното небе с младия месец начело и се поръсиха над земята капчици росна, студена светлина.
Не, сънят не идваше, изобщо не идваше. Измъчени, бабата и внучката продължаваха да си приказват. През деня Наталия получи писмо от сина си, Викиния баща. Прочете Вика: баща й се кани да дойде на проверка. Сигурно заради писмото и двете не можеха да мирясат.
- Ще замина – още през деня изстреля Вика и сега повтори: - Ще замина с него. Няма да остана повече.
- Май ти омръзна с бабката?
- Абе, всичко ми омръзна...
- Още не почнала да живей и вече й омръзнало. Какви сте таквиз заспали – не им бил интересен животът!
- Че що да не ни е интересен? – уморено, а може би с раздразнение отвърна Вика. – Интересен е...
- Интересен – като песен. Едва подраскали на портичката, дето хора живеят, и вече – омръзнало им!... Погледнали през ключалката, че другояче живеят... по друга мода. А по вашта мода... – по-добре ли е?
- Омръзна ми. Спи, бабче.
- Ох, де да можех да заспя... – взе да въздиша Наталия. – И какво? – не отстъпи тя. – Не ти ли е криво сега?
- Криво ми е. Кое да ми е криво? – изведнъж се усети Вика и седна в леглото. – Кое?
- Викаш: ще замина – отвърна Наталия, - а ние с тебе ни веднъж не си похортувахме. Не ми каза: геройство ли беше тая работа за тебе или грях? Сама как се виждаш? Такава загуба преживя!
- Това сега не е важно, стига!... Какво все ми навираш старото време! Минахме го вече!
- Къде го минахте?
- Още в първи клас. Сега всичко е друго. Сега е важно жената да е лидер.
- Каква да е? – Наталия от учудване се примъкна към възглавницата и се облъкати на нея, за да вижда и чува Вика по-добре.
- Не знаеш какво е лидер? Ох, бабке, трябва да започнеш живота отначало. Лидер – това е, когато тя не зависи от никого, а всички зависят от нея. Всички тичат подире й, не могат да се оправят без нея.
- А тя с мъжа си ли живее или не? – тъй и тъй нищо не можеше да разбере, но поне това Наталия трябваше да си изясни.
Вика заекна объркана:
- Ъ-ъ, зависи... Не е задължително.
- Значи пълна слободия. Като при кучетата. Господи! – просто, сякаш през стената, се обади Наталия, без да напряга глас. – Ох-ох-ох, виж ги ти. Направо, ох-ох-ох...
Вика изпищя: котето й одраска пръста и като куршум се изстреля през пръчките на таблата върху сандъка, залепи се там и се спотаи. Чуваше се как Вика, примлясквайки, смуче кръвта.
- А защо казват: целомъдрие? – изведнъж попита тя. – Какво “мъдрие”? Бабо, чуваш ли?
- Чувам. Това не е за вас.
- Нищо, де, кажи.
- Ами “мъдрие” – сърдито започна Наталия. – Който има акъл в главата, не си сваля гащите. – Тя млъкна: да продължава или не? Толкова близко беше онова, което искаше да каже, нямаше нужда да го търси. Пък нека да чуе девойчето – кой друг ще й го каже. – Нали трябва да се съединиш с него, с най-близкия мъж, за тебе отредения – подчерта “най-близкия” и “отредения”, постави ги на подобаващо място. – Да се съединиш трябва, да поплачеш със сладки сълзи. Че как иначе: всичко трябва да е честно, законно, с разбирателство. А не с помирисване. Ей ме, цялата съм тук, като Божия съдина: пий, мъжленцето ми, за тебе съм налята. За тебе пораснах, цялата капка по капка, зрънце по зрънце за тебе се замомих. Докосни ме: каква съм ласкава и чиста, и звънка, без нито една пукнатинка, каква съм бяла и хубава, и сладка! Божа сладост, благословена. Своят наистина си е свой. И миризмата му своя, и гласът, и ласката не е груба, а точно като за тебе. Всичко у него за теб е приготвено, за да се прелее от единия в другия, да се подслади, да се закваси за цял живот.
- Ти какво почна да ги редиш?! Как си го научила! – прекъсна я Вика.
- Да ги редя ли? Не знам... душата ми го изпя.
- Сякаш по-рано е нямало такива... дето не им е за първи път.
- Имаше, как да нямаше. И в полите си бебета донасяха.
- Как така?
- Ами още като моми ги раждаха. Неомъжени. Преди да им е дошло времето. Имаше, имаше, Вихтория, горкото ми внуче – развълнувана, шумно въздъхна Наталия. – Имаше такива скорострелни. После се омъжваха. А понякога и на мъж случваха. Но ти от съпружеската постеля като искрица, като звездичка си изгряла, ходиш и навсякъде осветяваш, не се криеш. Ти си стопанка там, ти си царица. На тебе се молят, а не се молиш ти, за Бога. А тя – скръбна върви, със страх. Само нещо да стане, не както трябва – ще й припомни, ще й натяква, че нахапана я е взел. Ако ще да е най-добрата жена – счупено има в нея, тръне...
- Търкане?
- И търкане, и тръне. Трябва още като се сговаряте, да не се криеш: такава съм, съгреших. Има и добри мъже...
- О, че кой ти гледа сега това – с раздразнение рече Вика и креватът заскърца.
- Е, като не гледате – ваша работа. Сега всичкото е ваша работа, за нас работа не остана. Ти по-добре знаеш.
И – замълчаха, всяка със своята правда. А каква е на девойчето правдата? Инати се и това е. Киселото е в повече - като в недозрял плод.
Зад прозореца с оглушителен рев профуча мотоциклет, някой викна насреща му. И отново тихо. Наталия изпълзя на една страна към таблата на кревата – и отмахна с ръка перденцето. Още по-светло стана в спалнята – с отцедена, слюдеста светлина.
- Защо? Пусни пердето! – разтревожено трепна Вика.
Тънък, от звездна нишка наченат, висеше месецът. И дебнеше за някоя заблудена звездичка. Налива се всяка нощ, налива се, докато не се превърне в кръгла, сита луна. Къщите от другата страна на улицата стояха притиснати и омагьосани – ни дим, ни светлинка, ни звук. Снежните шапки на покривите, започнали да се топят през деня, стояха на една страна и ледено проблясваха под могъщото дихание на небето. Такова безлюдие цареше там, такова безмълвие и студ, така искреше небето над вцепенената земя и такава бедна, осиротяла й се стори земята, че на Наталия й прималя. Тя пусна перденцето, вмъкна се под одеялото и прошепна:
- Господи, помилуй...
- Какво има, бабо? – не разбра Вика.
- Навсякъде има, внучке, Господи, помилуй...
- Ти нищо друго ли не си виждала?
- Не. Спи.
Не веднага, след известно мълчание, след някоя и друга въздишка, съвсем по женски:
- А как беше при вас с дядо?
Наталия се беше отнесла, не разбра веднага:
- С дядо ти ли? Какво е станало?
- Ами как се събрахте за първи път? Забравила ли си?
Наталия така въздъхна, че сякаш се надигна от кревата. Трябваше е-ей откъде да се върне и да си събере мислите. И каза без радост, без никакво чувство:
- Ние легнахме невенчани. Хубавото беше малко. По него време нямаше къде да се венчаем, църквите ги бяха съборили. Взех си под крилото осемнайсетте годинки, преправих една стара рокля на нова – и невестата готова. Гладна година беше. На село се женеха и по на шестнайсет години, като тебе... Женеха се, прибираха се, в мъжки ръце доузряваха... – Наталия се запъна и млъкна.
- И какво стана с дядо? – настояваше Вика.
- Какво да стане с дядо ти... Живяхме си до самата война. Не беше прието да си говорим нежности. Достатъчен беше един поглед, едно докосване. Аз го познавах като себе си.
- Вие не сте и знаели как...
- Какво как? – слабо се учуди Наталия. – Ти, Вихтория, не си раждала... Като дойде детенцето, и вълчицата знае как да му помогне. Без дохтури, без книжки. Старите баби и дядовци всичко ще ти кажат. Хората трябва да имат пожелаване един към друг, отгатване. Ами че тя взаимността ги учи как да се обичат. Самото привличане. При жената открай време: откриеш една тайна, а под нея още двайсет и пет. Пък тя самата и хабер си няма, че са там.
- Това е вярно – потвърди Вика. А кое е вярното, сам трябваше да се сетиш. – Жената сега е по-силна. Изобщо тя излиза на преден план.
- Ама не трябва да е по-силна. Трябва да е по-обичлива. От всички по-обичлива.
- Бабо, пак изоставаш, със стари понятия живееш. Сега се цени жената... онази жена, която е целе-устремена.
- Къде устрелена?
- Не устрелена. Целе-устремена. Разбираш ли?
- Отвориш уста – кимаше Наталия, - и веднага стрелят, право в целта. Нали това ти обяснявам цяла нощ. Пълно е с таквиз точни стрелци!
Вика от яд замахна с крак по таблата на кревата и се удари, скри крака под одялото.
- Ама ти съвсем неграмотна ли си? – възмущаваше се тя. – Защо не разбираш? Целе-устремена – значи върви към някаква цел. Поставя си цел и я постига. А за да я постигнеш, трябва характер да имаш... силен.
Наталия замълча, намести се удобно, размърда гласовитите пружини на кревата.
- Че какво – рече след малко тя. – И такива ги има. Пренещастни женуря. Има такова ловно куче, хрътка му викат. Жилава, мускулите опънати, муцуната остра. Дадат й да помирише това, целта, де, и тя като хукне! Преследва я, преследва я, бял ден не вижда, все бяга, бяга. Докато сама от себе си не изскочи. И гледаш: опашката на една страна, носът – на друга, и нищичко заедно.
- Ама и ти си една артистка, бабче! Какво общо има тук хрътката? И къде пък си виждала хрътка? Тук при вас няма такива.
- По телевизора съм виждала – смирено отвърна Наталия. – Като ида вечер на чай у Надя, съседката, тя има телевизор. Всичко, всичко казва. Такъв дърдорко, направо ужас.
- И там ли си виждала хрътки?
- И хрътки, и такива, дето ти казваш, целеустремени... Досущ хрътка, на задните лапи седнала. Ни врат, ни сурат. Ще си изкара душата в тая гонитба – и на кого му е притрябвала такава? Не, Вихтория, не завиждай. Жената трябва да си е от своя, от женска порода. Тялото ти е хубаво, пухкаво. Доброто сърце обича такова тяло.
 Славомир Габрови, Полша
Една oт трите равностойни награди 14 международно биенале на графиката Варна 2007 1947, Копец Утре, 7, 2006 Гравюра сна линолеум, 50 х 75 - Ти си знаеш своето, но не е там работата – замислено отвърна Вика. – Сега всичко е друго.
Котето скочи от нейното легло, извило гръб, с вдигната опашка, спря по средата на стаята, присви глава и се вторачи в прозореца, където над перденцето блещукаше яркото нощно небе. Светлият звезден прах застели цялата стая, леко приглушен в ъглите, и в него добре се виждаше как котето обръща муцунка ту към единия прозорец, ту към другия, виждаше се наежената му пепелява козинка и това, как отстъпва назад и безшумно се шмугва в кухнята.
- Не е там работата – съгласи се с внучката си Наталия.
“Искаш - не искаш, а трябва да признаеш: сега всичко е друго. Изритаха човека като куче на студа, на вятъра, и го подгони някаква сила, гони го, не му дава да спре. Самият живот е ловна порода. А той вече свикнал, не ще друго. Струва му се, че само на бегом може да се живее. И като спре, става страшно. Вижда, как всичко наоколо е изкривено и преплетено...”
- За едно те пита човек, ти – за друго – обидено рече Вика, без да изпуска момента: нещо я жегна в този разговор, искаше по някакъв начин да се успокои.
- За дядо ти ли? – спомни си Наталия. – Амчи какво за него. Твоят дядо не беше онзи, с когото живях преди войната...
- Как не беше? – Вика бе поразена.
- Амчи как да е, като оня във войната го убиха, а баща ти е роден след войната? И единият, и другият отдавна ги няма, но отначало беше единият, а чак после другият. Отначало беше Николай, тая къщичка с него я вдигнахме – за едно лято, като се събрахме и отделихме от старите. Тук се родиха чичовците ти, Степан и Василий, Николаевичи. Оттук той, първият, замина на война. А втория дядо, твоя, пак онзи, Николай, ми го изпрати.
- Как така ти го е изпратил? Какви ги говориш, бабо? – Вика опъна кревата като хармоника и седна, облегната на таблата, подпъхвайки под себе си възглавницата. – Разкажи ми.
Какво да прави: заговори – трябваше да разкаже. Наталия подозираше, че по-малките й внуци не знаят почти нищо за нея. Единия изобщо не го бяха водили на село, а Вика беше тук преди пет години и не се знае кога щеше да дойде пак, ако не беше тази история. Знаят само: селската баба; втората баба беше градска. Подозират, че на селската баба й се полага селски дядо, но толкова отдавна го нямаше, че не го и споменаваха. По-лесно беше да си припомня онзи, първия, за него поне славата остана: загинал на фронта.
- Как може да ти го е изпратил, като е загинал? – и гласът на Вика стана по-звънък, издавайки нетърпението й, и креватът под нея не преставаше да скърца. – Изобщо как може да ти го изпрати?
- Ами тъй – потвърди Наталия и закима. – Какво ли не се случва в живота. Идва при мен на чай Дуся... познаваш ли Дуся?
- И какво?
- Тя след войната на родната си сестра мъжа отне. По-голямата й сестра вече имаше две деца, но нищо не я спря, отне го. Кротък мъж беше, ама подлудя, поддаде се. Онази беше свястна жена, а на Дуся всичко й пада от ръцете, всичкото й наопаки. Ни деца роди, ни къща завъртя... безсрамница, само към чашката гледа... Като че ли нарочно, всичкото накуп. Търпеше човекът, сам готвеше, сам доеше кравата. Сега вече и него го няма, и сестра й си отиде, а Дуся ходи в града, при ония деца, дето ги остави без баща, роднина им била, помощ от тях иска. Идва онзи ден при мене: “Наталия, бях в града, покръстих се. Сега вече ще се спася.” – “Ти има дъъълго да се спасяваш – викам й. – Не си ангел.”
- Бабо! – извика Вика. – Къде пак се отплесна? Не ми е интересно за твоята Дуся, за себе си, за себе си разкажи. За втория дядо.
- Въртя се и се мая – съгласи се Наталия с въздишка. – Станах една – накъдето ме понесе, натам отивам. Е, слушай. С Николай преживяхме шест години. Добре живяхме. Той беше корав мъж. Твърд, но не инат... когато бях права, разбираше ме. Леко се живееше с него. Знаех, че и на масата ще има, и на двора, и настрани за децата. Ако говорим постарому, той ме обичаше. Ще спре понякога поглед и ще ме загледа, ама тъй хубаво ме гледа... А аз ще забележа и веднага ще му се докарам - като бях млада, имаше с какво да се похваля.
- И с какво се хвалеше?
- Със своето. Винаги със своето. С какво друго? По онова време не бях още утрепана от работа, спретната, усмихната. Слънцето обичаше да ме огрява отвътре, аз си го знаех и събирах повечко слънчице. А после зале-е-е-зе! – проточи тя, сякаш прокарвайки граница. – После - край. Веднага затъмнение. Наревах се след телеграмата от фронта, огледах се, с какво съм останала... Две деца, едното на пет годинки, другото - на три. А малкият при това слабичък, душа под наем носи, ръчичките и крачетата му като пръчици...
- А татко, значи, още го е нямало? – опита се Вика да върне в руслото бабиния разказ.
- Баща ти го нямаше. Той е от друго тесто. Телеграмата за Николай донесоха през зимата, скоро войната свърши, а през есента, като прибрахме реколтата, връщам се една вечер вкъщи, някакъв мъж седи на дървата под прозорците. Във военно шинелче, с ботуши. Видя ме – стана. “Аз – казва – заедно с мъжа ви воювах и бях при него, когато от смъртоносна рана почина. Аз – вика – ви писах, как стана всичко... получихте ли писмото ми?”
Имаше такова писмо, и досега го пазя. Влязохме ние в къщата, аз веднага слагам чая. И все го оглеждам, все си мисля: защо е дошъл? И не идва отблизо, чак от самия Урал – тъй се вика планината, дето е напреко на земята. Като съблече шинелчето – слаб, дълъг, главата като на колче стои, ръцете и краката, като на моето момченце, на Васка, се клатят. Явно настрадало се войничето. Веднъж бил ранен, друг път - контузен. Контузията беше по-лоша от раната, до края не можа да се оправи от нея.
- И какво? – не издържа Вика. – Пихте чай и той каза, че първият дядо го е изпратил на свое място?
- Не бързай толкоз, де – сряза я Наталия. – То при вас тъй става – раз и готово. Първият ден той само каза, че е дал дума на Николай да ни навести. Заведох го да нощува при старите. По уличката, дето отиваш за вода... третата къща отдясно, на ъгъла, много стара, с дъсчен покрив... това беше нашият дом, там живееха баща ми и майка ми. И аз там живеех, преди с Николай да се устроим тук. Заведох го там, взех децата... те, рожбите, докато съм на работа, стояха при старците. Той даде подаръци на децата, по едно голямо парче захар. Забелязах, като си тръгвах: заради гостенина баща ми извади една бутилка от запасите, но той не рачи да пие. Контузията, вика, не ми позволява.
Събирайки сили, Наталия позадържа разказа. Беше толкова тихо, че сякаш звездите слабо пукаха и от небето се долавяше тънко сухо пращене. Спусната от леглото, клатещата се ръка на Вика изглеждаше несъразмерно голяма и неестествено бяла, вкочанена. И вече не от левия, а от десния прозорец гледаше към Вика прекатуреният сърп на месеца.
- На другия ден той дойде сутринта – без подканване продължи Наталия. – Аз, вика, вчера не ви казах всичко. Семьон се казваше, баща ти е Семьонович. Моля, казва, да ме изслушате докрая и да не се учудвате, а да изкажете волята си. Аз сякаш се вкамених, нещо ме удари в главата: жив е, мисля си, Николай, но силно осакатен и се страхува да се покаже. А той вика... направо се изумих от това, дето ми го каза. Видиш ли, Николай го помолил да дойде при мен и да предаде желанието му. Той, казва, силно ме обичал и преди смъртта си ми дал освобождение. Какво освобождение? Ами да се омъжа за друг. Стои с шинела, дори не го поканих да се съблече, главата му се тресе... това му беше от контузията... като се притесни, главата му ей тъй се тресе... не че много силно, но се забелязва. И говори... На мен, вика, Николай ми каза, че никъде по белия свят няма да намеря по-хубава и по-добра жена от тебе. А завещанието му за тебе е, че с мен ще ти бъде добре. Това, вика, е предсмъртната му воля. Аз направо седнах...
- Ама нали ти беше приятно, че ти прави предложение? – Вика неумело се опита да се пошегува.
Наталия не отговори.
- И ти заради това би толкоз път? – питам го. “За това дойдох”. – “Баща, майка имаш ли?” – “Майка ми умря, баща имам.” – “Що за наредба си получил, че да оставиш баща, братя и сестри комай, да тръгнеш незнайно накъде и да забравиш близките си?” Мълчи. “Що за наредба, толкоз строга?” “Че какво строго има – вика. – Ти си обичала Николай, а аз му вярвах. Аз не те познавах, ти не ме познаваше, а той познаваше и теб, и мен. Той напразно не би ни събрал.” - ”Не-е, ти – викам, – си сложи главата на мястото и помисли: защо ти е да вземаш чужда жена с опашки, когато сега младите момичета чет нямат? Защо? В мене сега и капка мерак за любов не е останала, изобщо не съм за тебе. Даже съм по-стара.” Попитах го за годините – така излезе: с три години бях по-голяма. “Ти явно – казвам, – си добър човек. Николай лош не би изпратил, но не мога да приема милостта ти. Върви си, заминавай”. Той постоя, постоя и си тръгна.
- Тръгна си?! – Вика беше поразена. – Как така си тръгна? Откъде се взе после пак?
- Тръгна си, замина – потвърди Наталия с равен глас и си пое дъх. – А след три седмици или там някъде, снегът вече се беше стопил, с торбата - обратно. Беше си донесъл дрехи за зимата. Не дойде при мен, нанесе се при моите старци. Направо като роднина. Започна да ходи в колхоза на работа. Аз не го поглеждам, сякаш го няма, и той не ме поглежда, сякаш не се беше върнал заради мене.
Вика пак не се стърпя:
- Ама, бабо, много смешни сте били някога! А ти вече го беше обикнала, а?
- Каква ти любов?!
- Че при вас и любов ли втори път е нямало?
- Слушай – с досада отвърна Наталия, недоволна че я прекъсват, както й се струваше, за глупости. – Имаше любов, как да нямаше, но друга, някогашна, не събираше подаяния като просякиня. Аз си мислех така: той не ми е равен. Защо трябва себе си да тормозя, него да баламосвам, защо да ставаме за смях пред хората, като не сме никаква двойка? Не исках да го вземам да живее при мене временно, аз така не мога, а за съвместен живот ти трябва равен.
Наталия замълча. Все пак изпусна тя разказа, загуби нишката, която изтегляше, и сега сякаш я напипваше, прехвърляйки стърчащите пръчки на чекръка.
- Та, заживя си той – въздъхна Наталия и продължи нататък. – Децата там, при старците, и той там. Започнаха да свикват с него. Те вече и вкъщи не се връщат. Самият той ми ги води, уговаря ги, че само до утре се разделят, а с мен – ей тъй, няколко думи. Борба захванахме – кой кого ще надвие. Аз съм упорита, ама и той във войната кален. Виждам, моята сила срещу мене самата изправя, дечицата ми мрат за него, а и старците взеха неговата страна. Особено майка ми. Поде се върху мен натиск отвсякъде. Жените в селото ме корят: глупачка с глупачка! А той, сякаш няма нищо общо, дори не се приближава.
Вика се разсмя:
- А на тебе ти е обидно, че не се приближава. Ти вече ревнуваш...
- Аз не ревнувам, ама ме заобиколиха от всички страни. Това добре, това бих го издържала, аз съм жена крепостна...
- Как ще си крепостна? Крепостни е имало при царя. Крепка ли искаш да кажеш?
- Аз всякакъв пристъп бих издържала, за мене е нищо работа – повтори Наталия, не без самочувствие. – Но казвам ти: той беше контузен, болен. А контузията му такава: ляга и целият свят му опротивява. Не чува и не вижда нищо, очите - изцъклени от страх... Успее някак да се отлепи от кревата, стане, а не може да върви. После пак, все едно, че нищо му няма. Такива ми ти работи. Гледах аз, гледах и разбрах, че всъщност аз съм му нужна, че без мене той дълго няма да изкара.
- И заради това го обикна?
- Абе какво повтаряш: обикна, че обикна... – без раздразнение, спокойно отвърна Наталия. – Да не е като при вас – любите се, докато сърцето е горещо. А аз след няколко месеца, вече пролетните води се бяха разлели, се смирих и го повиках. Без всякакви любови. Което трябва да стане, става. Дойде той и замести стопанина. Седем години преживяхме с него в пълно разбирателство, дай Бог всекиму. И после за една година угасна. Знаех си, че няма да изкара дълго. Но на мене и седем години ми стигаха за живота нататък.
- Той по-добър ли беше от първия дядо? – попита Вика, вече изгубила интерес, смъквайки се в леглото: историята беше свършила.
- Да те напердаши човек за тия приказки – слабо се възмути Наталия. – Чуй какво ще ти река, внучке. Аз съм стара-прастара, толкоз години преживях, че за два гроба стигат. Целият ми живот изтече. И оттук, от високия баир, тъй ми се чини: не двама мъже съм имала, ами един. Сляха се някак. На война замина единият, а се върна другият. Ама какво искаш от войната? Войната си е война. Ти думаш... младичка си, не мислиш какво говориш... Когато той ме докосваше... струна след струна галеше, листенце по листенце. Чуждият тъй не би могъл.
- Смешна си ти, бабче – неопределено каза Вика и силно, с удоволствие се прозя.
- Поживей колкото мене и да ти даде Бог такава нощ, да си поговориш с внучката. И тя да ти каже: смешна бабка си ти. Не отричай: и ти ще бъдеш смешна. Къде ще се денеш? Ох, Вихтория, животът е – спаси и помилуй... Опора си намери. Без опора така ще те млати, че сама няма да се познаеш.
Гърбът й изтръпна от неудобното лежане и Наталия с пъшкане се обърна на една страна. Вика вече спеше, чуваше се как диша. Лицето й, голямо и бяло, лежеше на възглавницата, оградено от бледия венец на нощната светлина, леко клюмнало на една страна, върху подложената ръка. Наталия се вгледа: неспокойно спеше момичето – раменете потрепваха, лявата ръка, търсейки гнездо, поглаждаше корема, дишането ту се учестяваше, ту преминаваше в плавни, нечути вдишвания.
... С тих звън се удряше в стъклото звездният полилей, с тих плисък се разливаше и студено замираше светлината. Беше дълбока нощ, никакъв звук не идеше от селото. И само небето, разтваряйки се, блещукаше с милиарди ярки светлини, сякаш изписваше и предвещаваше с огнените си писмена утрешната неотвратимост.
1995
От руски език Росица Бърдарска |
|
|
Назад
[ 16 ]
Напред |
|
