Иван Райков
Иван Райков е роден във Варна, ученик е в Първа езикова гимназия с профил английски език. Пише проза от 9-годишна възраст.
Стените
Зазидах го. Нищо че съм кльощава жена, зазидах го! Исках той да умре бавно, да страда, заради всичките гадости, които ме бе накарал да си причиня. Мечтаех да слушам крясъците му и, ах, бих ги слушал цял живот, докато гласните му струни не се скъсат и вените в лицето му не започнат да се пръскат от напрежение, докато органите му излизат от устата. Не, нямаше да го освободя. Щях да седя и да го слушам. Не, не би ме било гнус, нито пък жал, или каквото и да е.
Мислех си да го убия по какви ли не начини. Щеше ми се да го провисна на кука и с игла да продупчвам всеки милиметър от тялото му, докато целият не се боядиса в кръв. Ала после щеше да е трудно да чистя пода. Не обичам да чистя кръв. Колкото и добре да се излъска опетненото място, усещането, че там е имало нещо гнусно, си остава с години, с много дълги години и... и просто ти се набива в очите, натрапчиво е.
Затова реших да го зазидам – хем има нещо смешно, хем ужасно, това ми харесва. Представям си го как му е тясно, как вътрешно желая да умре, ала няма никакъв начин да причини своята собствена смърт. Той е твърде страхлив за такова деяние.
Обаче аз избързах. Тази история не бива да започва така. Ако можех да я започна наново, бих я започнала ето така: имало едно време един човек, който живеел вътре в мен. Само че един ден този човек се побъркал. Изправил се на крака и се разкрещял. Като луд. И докато крещял, останал без дъх и умрял. Умрял, защото бил твърде объркан от това, което сърцето иска, и това, което мозъкът съветва. Да, добре че е умрял. Добре че е умрял, защото иначе щеше да ме убие в лудостта си.
Истината е, че аз го накарах да изкрещи. Знаех, че започне ли, няма да спре. Да, аз го убих. Аз го убих, за да мога да оцелея, друг е въпросът, че обичах този човек. Харесваше ми идеята му за вманиаченост в мен. Сега обаче го няма. Отиде си. Остави ме сама, с цялата скука и мързел на света.
А знаете ли как го убих? Изтръгнах го от мен, стиснах го за шията. Ала не можех да го удуша. Той трябваше да страда, трябваше да изпита бавен ужас, силен, но бавен. Завързах го. Прецених, че ще го зазидам в килера. Харесваше ми фактът, че той бе напълно безпомощен. Гледаше как бавно слагам тухла след тухла, как мажа с цимент, слушаше как си подсвирквам „Сватбата на Фигаро”. За първи път в живота си аз виждах страха. Ала сякаш не се страхуваше от това, че ще умре, това не бе от особено значение. Страхуваше се от това, че вече не живее в мен. Страхуваше се, че след като сложа последната тухла, той повече никога нямаше да ме види.
Както и да е, за всеки случай оставих малка дупчица, та да му влиза въздух. Инак след два-три часа щеше да е мъртъв, а не това бе идеята. Трябваше да умре от страх, от глад, от жажда, да припада от ужас в собствените си течности, в изпражненията си.
Разчистих. После седнах в съседната стая. Пих чай.
Чувах как стената плаче и ме моли да я освободя. Няма да те пусна, казвах й, не, стой си там, защото ако те пусна ти пак ще влезеш в мен и пак ще ме накараш да ти позволя да ме нищиш и да върша със себе си неща, далеч по-отвратителни от тези, които аз върша с теб.
Борислав Стоев
Илюстрации към “Декамерон” от Бокачио, 1984/2000
Той за известно време се кротна. После започна да крещи. Караше ме да се усмихвам. Също както се усмихвах в началото, когато се зараждаше в мен, усмихвах се само при мисълта за неговото просъществуване, когато се срещахме в някоя от ония нощи, там в тъмното, когато бяхме слепи, когато важна бе само компанията ни. Останалото сякаш преставаше да живее, умираше зад гърбовете ни. Бяха хубави времена... Тогава, когато вече бе зазидан, си спомнях за тях. Крясъците му ми напомняха. Даваха ми радост. Придаваха на миговете душа, така както майсторът придава душа на цигулката, докато я извайва от дъските, така както стъкларят изпълва стопеното стъкло с дъха си. А всеки миг, който притежава душа, никога не се забравя, продължава да съществува някъде, в душата ни, в мозъка ли, не знам, виси като спящ прилеп, не помръдва, ала някак си напомня за себе си, във всеки един от простите, смъртни мигове.
Крясъците се усилваха, плач, блъсканици, рев. Излегнах се на дивана и задрямах. Задрямах по онзи вълшебен начин, сякаш някой свиреше на лира до мен – спях, но чувах музиката. Не сънувах – само лирата и тъмнината на клепачите.
Щом се събудих, затворникът бе млъкнал. Повече не издаде и звук. Мисля, че се бе примирил. Не мисля, че бе мъртъв, не, той не можеше да умре. Любовта му към мен бе твърде силна, за да позволи на тялото му да се предаде. Сякаш още е там, сгушил се като нищожен вързоп смърт. Сякаш още чува всяка стъпка, която направя. Сякаш още слуша всяка дума, която изрека.
Каква тишина! Красива тишина. Красива като усмивките ни в началото, като крясъците му след края... Колко жалко, че не мога да я понасям. Колко жалко, че ми напомня за него. Колко жалко, колко жалко...
Птиците в мъглата
Когато една птица бъде наранена, тя се скрива в мъглата.
Знаеш ли кое е изумително – това да имаш всичко, от което човек се нуждае, и точно тогава да го зарежеш, защото предпочиташ да го нямаш и да копнееш за него, отколкото да го имаш, без дори да съзнаваш, да, приятно е да страдаш, особено когато болката си я причиняваш сам, някак си се учиш от нея в самотата си, някак си я обичаш, да, една особена мазохистична обич към нещо, което не притежаваш, и нещо което със своята бавна и тиха усмивка дере кожата ти, да бягаш от нея, заедно с нея в мъглите между сградите да се мъчиш да се скриеш от нея, от болката, докато през цялото време я водиш за ръка, та да не се изгуби, да гледаш как листата по дърветата се менят, изчезват, пак се появяват, десетки пъти и въпреки че в теб не е останало нищо, ти продължаваш да държиш дланта й, тя е тази, която те защитава, тя, болката, самотата, защитава те от хищниците, които разкъсват сърцето ти, тъпчат го, плюят в лицето ти, и през всичките им мъчения ти знаеш, че имаш вина, че заслужаваш, а останеш ли сам, виждаш нищо друго освен собственото си страдание, и тогава викаш самотата, за да те спаси, за да те съхрани така, както ти ще съхраниш нея в сърцето си, тя ще го обгърне, ще го защити, поне това, което е останало от него, всъщност знаеш ли кое е изумително – това да имаш всичко, от което човек се нуждае, и точно тогава да го зарежеш, защото предпочиташ да го нямаш и да копнееш за него, отколкото да го имаш без дори да съзнаваш, защото само самотата може да ти покаже самия теб, а как, за бога, как можеш да обичаш когото и да е, без да се познаваш, без капчица от любовта ти да е посветена на теб? Да се изолираш, да изпиташ себе си, да се прегърнеш, да целунеш пространството пред теб и вечер да седиш заедно с Нея, но не да плачеш в прегръдката й, не, да й се усмихваш, да й благодариш, да й говориш, защото тази самота – това всъщност си ти.
Птиците в мъглата са объркани. Искат да послушат сърцето си и да забравят за раната, да се върнат при светлината. Само че ако го направят, те ще бъдат наранени отново и пак ще се върнат сред мъглите... затова предпочитат да си останат там, да се приспособят, за да могат да оцелеят по-дълго. Избират ума пред сърцето, защото той никога не би ги наранил и никога не би ги направил щастливи... защото предпочиташ да го нямаш и да копнееш за него, отколкото да го имаш, без дори да съзнаваш... така правят хората, така трябва, само така могат да оцелеят.
Овалната стая
Тишина в овалната стая.
Празна белота. По средата разделена на две от стъкло. Стъкло, през което жената вижда мъж от другата страна. Вижда го, чуди му се, задава си въпроси за това кой е, как се е озовал там... Сетне мъжът се събужда и поглежда към жената през стъклото и в този миг очите му блясват. Той току-що се бе влюбил от пръв поглед.
Жената също го зяпа през преградата и му се усмихва, протяга ръка и докосва границата. В очите му тя вижда искрена любов, такава неподправена от нищо друго, освен от нуждата да я притежава.
Тя изпитва радост, извираща отвътре, напираща така силно, че сякаш всеки миг гърдите й щяха да се разцепят, а тя самата да се разпръсне на милиарди прашинки, които биха изчезнали в празното. Гледаше го дни наред. И той я гледаше все така влюбено, все така замечтано, да, замечтано, сякаш... сякаш точно тя бе преобърнала мечтите му и го не принудила да ги измисли с един единствен поглед, без нито една изречена дума.
Жената стърчеше пред стъклото, гледаше през него... само то я разделяше от щастието, от човека, когото обичаше повече от всичко останало, притежаващо свойството да бъде обичано...
След време не се сдържа и му помаха. А той все се усмихваше...
Накрая тя се обърна и огледа стените. Нямаше нито врата, нито прозорец, нямаше нищо. Провикна се:
– Пуснете ми при него!
– Защо да те пускам там? – отвърна гласът на стъклото.
– Защото той ме обича, виждам го в очите му.
– Няма да те пусна.
– Защо?
– Защото той не те обича. Той не те познава дори.
– Ама погледни любовта в очите му!
– За теб аз съм стъкло, но от другата страна, от неговата... там съм огледало.
Тиха беше овалната стая.
Градината
Бавно гаснеше залезът...
И пустота цареше наоколо.
Именно затова градинарят разкопаваше земята, за да й подари живот. На няколко метра от него магарето му дъвчеше разни плевели, вероятно единствената зеленина, която се бе родила от тая земя.
Мечтаеше да засади красиви лалета, минзухари, по краищата да цъфнат розови храсти, люляци, зюмбюли. До оградата – чимшири, пред вратата на къщата – лоза. Мечтаеше за това мъртвата почва да възкръсне в някаква нова форма, в красота, в смесица от ухания, които щяха да го събуждат всяка утрин. Да седи сред творенията си и да си пие ракията всеки следобед. Да слуша жуженето на пчелите, да гледа пеперудите. Да му завиждат останалите. Да искат да станат негови приятели, само за да могат и те да бъдат с него, и те да се излягат на тревата, да се пекат на слънцето и да гледат красивото.
Може би в центъра на градината щеше да изгради шадраван. Шадраван с формата на ангел, зад който водата хвърчеше на посоки и ситните пръски охлаждаха усмивките. По пътеката, която криволичеше между отделните видове, щеше да нареди мозайки, красиви мозайки, без определена форма, просто щеше да редува цветовете така, както цветята правеха. Щеше да посади и дръвчета, вероятно вишни, та да бъдат с по-красиви цветове; също и череши. Когато те пораснеха, щеше да опъне хамак между тях и на него щеше да се излежава, докато слушаше как вятърът се сгушва в листата на неговата градина, как съседите казват: „Гледай го тоя каква градина си направил! Блазе му!” Да така щеше да бъде, така щяха да казват и тайно щяха да му завиждат през прозорците на техните кухни.
Привечер щеше да подбира цветята в букети и щеше да ги продава на площада, където селяните щяха да ги купуват за жените си, щяха да им подаряват усмивките, които той бе отгледал с цялата си обич. Парите щеше да ги пази, та да може догодина пак да засява цветя, по-красиви от предишните, цветя, които селяните не познаваха...
Да, красива щеше да бъде неговата градина...
Градинарят за пореден път заби мотиката в сухата почва. Огледа се. Магарето вече бе изяло плевелите и се бе заело да пъди мухите около задника си с опашка.
Бавно гаснеше залезът...
И пустота цареше наоколо.