Димитър Калев

ПРОДЪЛЖАВАНЕ

Земя, приемам гледната ти точка –

да лазиш като смок под ходилата ми,

да казваш, че вися над естеството ти

като зациклил сок от сладка круша,

а ти с планински циркус да подслушваш

двоичните тоналности в кръвта ми,

наричани от хората сърцето.

Допускам даже гледната ти точка

да виждаш във сърцето разчлененост –

на кръв, която отмалява в мозъка,

и кръв, която стене в слабините ми.

Признавам плавната ти планиметрия –

да се усукваш с жилави еклиптики

около Слънцето на личността ми,

дванадесетозначно да тълкуваш

какво съм казал, как съм се преструвал.

Земя, разбирам всичките модели,

с които обвиняваш битието ми –

че светя твърде ярко по предметите

(разбира се, предметите ме правят

самообсебен и самодостъпен),

но знам, че съм за теб самопрестъпник

(макар че в твоята геоцентричност

отсъства даже намек за моралност).

Земя, за теб съм категориален,

но моля те, мисли ме с продължаване –

прави така, че в твоите понятия

да се завързват възлести заколчета,

а пък от тях с все сила да избиват

филизите, наричани метафори,

но сходни повече с човешко любене,

(по-точно – сходни с вечно продължаване).

Земя, предчувствам дивото ти влюбване

дори във умъртвеното ми тяло –

ще удължаваш космите в брадата ми,

като лъчи от черна звездна дупка.

И всеки ще си има гледна точка:

ти ще се продължаваш през лицето ми,

аз ще се продължавам през всемира...

Земя, премного мисля със сърцето си,

а в мислите си умствено умирам.

СНЕГОПАД

Особняко, какво си застанал в телесния излаз –

всички жестове са геометрия на съня,

ръкомахаш и ходиш като дърво в мараня –

танц в оптична призма.

Да, и танцът е воля (макар да се храни с прозрачност),

но не питам къде преживяваш прозрачността –

все едно снегопадът вън да е мускул в пета

на ангел, който крачи;

все едно да е семе, с което сега те оплождат

слабините на някакъв небосводест отец –

особняко, стоиш върху страшния ръбец

на своето можене.

Ако хлътнеш навътре, дори по-навътре от егото,

би ти хрумнало, че мисленето е снегопад –

този сняг, особняко, по-преди е бил лад

в танц на лятна жега;

а това по-преди е измислено много по-после,

вероятно със цел да се случи невъзможността –

сякаш син вика в гроба на своя баща:

„Раздвижете се, кости!”

Затова, особняко, танцувай, излизай на воля –

току-виж си ме зърнал в оптичното вещество...

Пошегувах се. Някога бях дърво –

днес съм царството твое.

Теменуга Маринова e родена в София, живее във Варна. Завършва българска филология във Великотърновския университет. Публикува две поетични книги „Сладък живот” (1996) и „Пристанът на кравите” (2005). Превела e от английски на Едгар По и Робърт Фрост, издала е „Стихотворения и поеми на Едгар Алън По” (2001). Включена е в антологията на издателство Еквус Арт „Български поетеси, избрано” (1996)

Теменуга Маринова

***

На свободата другото лице съзира

вселенска тъмнина и зной, и студ.

Разпалва дяволита съпротива

сред мраморни вълни и смях на луд.

Разбира непохватния ми ритъм

и гали с пръстчета стъкло.

Не бива повече така да скита,

да разпилява своето добро

и злото да пилее с нежност

на слънцето присъща, на леда,

а моето чело да свежда

над пръст и пепел, и вода.

Нали законът бе да се опазим

и бях приел да бъде хубостта

като изкуство мълчалива – празник

с трептящ до смърт остатък от звука.

Не знаех и не можех да призная,

че верността ми е към чужда власт,

а нощем знаци ме гадаят

наместо смисъла им да гадая аз.

Порокът може би заспива,

заспиват злобата и лудостта

и шеметен растеж открива

началото на всички начала –

движението без следа от почит

подрънква с топчета от евтино стъкло

при всеки позабравен опит

на розата да извиси стебло

и ораторията на гнева сама

от кал и камък да разцъфне.

Във името на тази красота

о, нека свободата да издъхне,

защото тя е лакома и иска жертви.

Войник от мене иска да направи,

да ме изостри и да ме отпрати

в ужасната самотност на безкрая.

Навярно съм разглезена от слънце,

треви, дървета и вода солена,

а паяжинка ме е вързала към имената

на четири сезона,

но все тъй искам да откривам,

да произнасям смисъла им с най-различни думи.

Земята е красивата ми къща.

Прегръщам я и натежавам още с нея...

Аз цялата съм благодарност,

че живея...

 

 

***

Ако вълка във мен убия,

дали ще ми простят.

Ако с длан слънцето покрия.

Ако превърна гордостта

в поле безмълвно и мечтата

сама напусне своя път.

Ако смирена е вълната,

дали ще ми простят.

Ако в челото ми се целят,

а аз ръката им крепя.

Ако премръзнал се катеря

с очи по-бели от снега

по тялото на планината,

ала не стигна до върха.

Ако от пръст ми е душата,

дали ще си простя.

 

 

***

Аз плача за теб,

за сърцето ти плача сега.

Ще видиш какво предстои.

Ще видиш смирение свое –

непокорната твоя природа то ще смени

и повече няма да бъдеш достоен

за потока суетен и бърз.

Ще видиш сред меката пръст

как разцъфва глухарчето, после полита,

без да среща клепача отворен,

ленивата твоя тъга, без да пита.

Аз плача за теб.

За сърцето ти плача сега

върху щит от щита ти изваян.

От доверие чуждо натежава дъха,

като цветенце мило разкаян.

То бърза към друг с лекота,

да засели там своята свита,

слабата своя покорност раздава.

Но ти не прощавай,

защото и лотосът пада,

защото и лотосът пада така.

Аз плача за теб.