| Съдържание |
| Без рубрика: |
| Поезия: |
| Проза: |
| Преглед: |
| Майстори на разказа: |
| Български поети на ХХ век: |
| Съвременна турска литература: |
| Публицистика: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Без рубрика | |
Панко Анчев
Покръстването на българите |
|
Разпространението на християнството по нашите земи и особено официалното покръстване на българите, извършено от св. цар Борис-Михаил, се разглежда обикновено като разпространение на една масова идеология. Изключение не правят дори историците на българското православие и на православната ни църква. Това може да е удобно за изследователя, защото го улеснява в подреждането и тълкуването на фактите, но в крайна сметка води до неверни изводи. Защото логиката и механизмите в разпространението и усвояването от обществото на някоя идеология е по-различна от логиката и механизмите в разпространението на религията. Особено през Средновековието. И особено на християнството! Това е крайно необходимо да се знае и отчита, защото приемането на една вяра като християнството от хора езичници (в редица случаи политеисти) през Средновековието е акт не на разум и пресметливост, а на вътрешна потребност. На днешния човек му трябват много разумни аргументи и разсъдъчни действия, за да приеме една идея и да я направи свое убеждение. Модерният начин на мислене на буржоазния човек е свързан с намиране на доказателства и потвърждения на истинността на еднo или друго твърдение. Не чудото убеждава, а хладнокръвният разум, фактите от практиката, онова, което може да се види и докосне с ръка. Тогавашните хора не са били като нас и ще бъде неправилно, ако ги отъждествяваме със себе си, когато се мъчим да разберем техните постъпки и дела. Разпространението на християнството е проблем на изучаването на цивилизациите. Християнството променя света, предоставя ново разбиране на човешкото съществуване и на човешката организация в общество и държава. Тази промяна е радикална; тя дава тласък за създаване на нов тип отношения. Християнството е новата история на човечеството.
Историята на Християнската църква доста подробно и убедително проследява пътищата на това разпространение по целия свят. Но аз мисля, че тя все още не успява да ни каже как и по какъв механизъм Христовото учение прониква в племена и народи; как променя тези народи; на какъв етап от тяхното развитие ги завладява; каква е (и дали е различна) скоростта, с която християнството се възприема от различните народи и племена; зависи ли тази скорост от епохата и държавното устройство.
Различните народи приемат християнството в различно време, но на определена степен от своето развитие и самоосъзнаване. Очевидно е, че е необходимо съответният народ да е “узрял” за тази религия, за да може да повярва в Християнския Бог. Вярата не може да се наложи силом; тя не се поддава на административни наредби, царска воля и политически съображения. Но преди да досегне целия народ, вярата трябва да стане част от самия човек. Това никак не е просто – особено за онези времена, когато езичникът си е имал своя вяра. “Преобръщането” му едва ли е било възможно единствено благодарение “контактите” с християни или дори с активната мисионерска дейност на църквата. Да не говорим, че силовото налагане рядко е имало успех.
С контактите на славяните с местното население на Византия в зората на тяхното заселване по българските земи и мисионерството на Константинополската патриаршия се обяснява разпространението на християнството преди официалното покръстване на българите. Безспорно е, че това е важно условие и причина, но би било интересно да се изследва защо славяните и прабългарите, които са били езичници, не са успели да “дехристиянизират” своите съседи, та дори и цялата Византийска империя. Напротив, ромеите християни постепенно и уверено са приобщавали към себе си и своята вяра дори и тези, които в определени случаи са ги покорявали и поставяли в политическа и социална зависимост. Говоря не изобщо, а за времето, когато християнството е организирало своята Църква и чрез нея държавата провежда политика на разширение и утвърждаването му като официална религия. Докато християнството в ранния си стадий е просто “споделяне” на свидетелството, на чудото с живота, смъртта и възкресението на Христос в V, VІ и VІІ век, а още повече през VІІІ и ІХ век, то съзнателно и организирано увеличава своите територии и обхвата от хора и народи. Т.е. става дума вече за вярата на масата, на народа и държавата. И точно поради това трябва да се каже, че никой народ не е християнизиран насила, чрез меч и проливане на кръв. Защото - казва Хегел - “религията е нещо вътрешно, представляващо изключително дело на съвестта.” (Хегел. “Философия на историята”, т. ІІ, 1995, с. 161)
Славяните и прабългарите се християнизират преди още да бъдат официално покръстени от светия цар Борис-Михаил през ІХ век. Това става постепенно и при много сложни условия. От една страна, докато живеят на територията на Източната римска империя, те са заобиколени от хора, които са част от Християнската църква. Византия е християнска държава, в която християнството е не просто официална религия, но и е организирано институционално, включено е в държавата и признато за нейна духовна основа. Църквата разширява неговия обхват, като по този начин подготвя “интервенцията” и на държавата. Държавата служи на Църквата, но и Църквата подпомага, осмисля и дори служи на Държавата. От друга страна обаче, тези славяни и прабългари са подложени на репресивния натиск на своята държава и своите сънародници, които не признават новата вяра, които са езичници и са враждебни към християнството. В определени исторически моменти България е по-силна от Византия, побеждава я на бойното поле, принуждава я да й се покорява и дори се готви да я замести като главен субект в европейската политика. Но въпреки това процесът на християнизация на България върви откъм Византия с нарастваща скорост и успех, а не се забелязва процес на “дехристиянизация”, на възвръщане на езичеството. Защо?
Езичникът възприемал новата религия, защото тя му давала ключа към душата му; обяснявала му същността на собственото му битие; откривала му истините за устройството на света. В християнството “най-задълбочената мисъл е свързана с образа на Христос, с историческото и външното, и величието на християнската религия се състои именно в това, че при цялата тази дълбочина тя лесно може да бъде усвоена от съзнанието от външната страна и в същото време да подбужда към по-дълбоко проникване. По същия начин тя съответства на всяка степен на образование и в същото време удовлетворява висшите изисквания.” (Хегел. “Философия на историята “, т. ІІ, 1995, с. 152) Християнството обединявало хората в общност от братя, на които осигурявало еднакви права, стабилна организация, спокойствие, увереност и справедливост. Християнският Бог за разлика от езическите божества и идоли придавал смисъл на човешкото съществуване, въздигал човека и му откривал истината за доброто и злото. Християните живеели различно от останалите. Те били праведни и тяхната праведност привличала останалите и ги приобщавала към Правата вяра. Въпреки забраните, насилията и гоненията! Разбира се, не може да се пренебрегва или подценява ролята на специалните мисионери, които самата Църква изпращала по нашите места, за да проповядват християнството. Ала мисионерът не би постигнал нищо, ако нямаше истински реални примери за правотата на своята мисия.
В продължение на 3 - 4 века християнството трайно се настанило по българските земи и се превърнало в основна религия за българите (Вж. Проф. д-р Тодор Събев. “Самостойна народностна църква в Средновековна България”, С., 1987, стр. 72 - 131, както и Приложение – карта №1). А и самата държава още при хан Крум придобила облика на модерна за Средновековието централизирана феодална държава, нуждаеща се вече от нов тип управление, нова религия, която да обединява съсловията и да ги подчинява на ханската власт. Тогава съвсем естествено възникнал проблемът за официалното признаване на християнството като държавна религия, която е в състояние да изпълни тази важна историческа задача. Модерната средновековна държава, която се изграждала в имперски стил, трябвало да има своя държавна религия. Езическите вярвания вече били отживелица, а и не притежавали такава събирателна сила, която да е годна да обединява народа в държава, да мотивира и стимулира населението за вярна служба към нея. В държавата трябва да доминират едни закони и един морал – иначе се стимулират центробежните и деконструктивните сили. Това ставало особено необходимо в тогавашна България, защото се ускорявал процесът на рязка социална диференциация от феодален тип, която натрупвала нови противоречия и изисквала нов тип управление. Официално покръстване означавало да се въведе изцяло в държавното устройство християнският принцип и морал. Върховенството на властта ще придобие нравствено оправдание, защото ще бъде осветено и благословено от Църквата, защото ще се приеме, че владетелят е най-добрият, най-способният и единственият Богоизбран измежду всички. Феодалната държава не е племенна организация, създадена единствено за водене на войни и набиране на плячка, а обществено-политически организъм за икономическо и културно развитие. Т.е. тя спомага за нравственото и творческото въздигане на своите членове. Е, това се отнася изключително за управляващата класа, но е различно от принципа на езическата държава.
Княз Борис осъзнавал тази необходимост и приел мисията да довърши строителството на новия тип държава. За да осъществи успешно мисията обаче, е трябвало да се съобразява с множество обстоятелства – вътрешни и външни. Българският народ е бил напълно “узрял” за този акт и Борис просто го е извършил. Той нито е бил принуждаван, нито възпиран да го стори. Но се е налагало да действа внимателно, съобразително и предпазливо. Защото официалното покръстване е сложен политически, а не обикновен религиозно-църковен акт.
Коя е причината за съпротивата вътре в държавата, в болярството и сина му Владимир-Расате? Този въпрос е много важен за разбиране на грандиозния трансформационен процес, протичащ в българската държава през втората половина на ІХ век.
На границата между две епохи винаги има сили, които теглят напред или връщат назад. По същество покръстването, осъществено от Борис-Михаил, е една истинска феодална революция. От там насетне феодализмът се разгръща с пълна сила. С едно моментно спиране, разбира се, което е обичайната следреволюционна реставрация – контрареволюцията на Владимир. Това не е реакция толкова на самото християнство, колкото съпротива срещу официалното му приемане за държавна религия и създаването на християнска църква на територията на България. Т.е. това е контрареволюция. Защото поставеното върху нови основи държавно устройство очевидно пречи на интересите на Владимир и кръга около него. Те са срещу “лошия закон”, който Борис-Михаил е въвел, а не срещу вярата. “Лошият закон” е новият тип устройство на държавата, новите критерии и принципи, по които функционира християнската държава.
Защо Борис-Михаил приема християнството от Константинопол, а не от Рим? Този въпрос доста измъчва българските историци, защото неговият отговор сякаш дава обяснение на по-сетнешната ни историческа съдба. Едва ли трябва да виним св. Борис-Михаил за сегашното материално неблагополучие и политическа малоценност на българите, но сме длъжни да отчетем, че неговият избор в никакъв случай не е станал под натиска на обстоятелствата или че владетелят е бил едва ли не шантажиран от византийците, за да направи предопределен от тях избор.
Ако св. Борис-Михаил е бил изправен пред равностоен избор, между какво всъщност е трябвало да избира? Между Източната и Западната Римска империя? Или между Източната и Западната християнска църква, т.е. кому да бъде подчинена Българската църква и кой да ръкополага епископите и владетеля? Между една или друга цивилизация?
Аз допускам, че светият наш покръстител си е задавал тези въпроси и е стигнал до истината за своя избор след дълбок и верен анализ на цялостната “геополитическа” обстановка, в която му се е налагало да живее. Западната римска империя вече не съществувала. Тя се била разпаднала под напора на външни и вътрешни сили. Новообразуваните държави имали различни интереси; често воювали помежду си и съвсем не работели за някакви общи цели. Феодалната разпокъсаност на Запада не можела да бъде привлекателна за един владетел, който мечтаел за голяма и силна държава, която да съсредоточава в себе си и мощта, и славата на Римската империя. Нему бил нужен пример, но и помощ в осъществяването на идеята – от Запада не можел да ги получи, защото Западът не е пример за подражание; намирал се е в състояние на разпад и упадък, а българският владетел жадувал възход и разцвет, какъвто в общи линии преживявала по това време Източната Римска империя.
От друга страна, Борис-Михаил разбирал дълбоката същност на източното християнство, даващо свобода и независимост на поместните църкви, в които богослужението се води на езика на народа. Западната църква съществува на друг принцип. Върховенството на папската власт диктувало други взаимоотношения между държава и църква. Те можели да бъдат нарушавани, но трудно, и не били желателни. На Изток владетелят фактически доминирал над Църквата, макар да получавал от нея скиптъра на своето могъщество. И още: съборното начало на Източната църква ще да е удовлетворило благородството и “демократичното” чувство у св. Борис-Михаил. Това начало било присъщо и на духа на българския народ, на установилите се традиции в християнските общини. България е можела да бъде част от византийската цивилизация, да устройва държавата и обществото по византийски образец, но да запазва самостоятелността и независимостта. Нещо повече: да оспорва първенството на Империята и да жадува да я измести от историческата сцена.
Аргументите, които са накарали св. Борис-Михаил да приеме върховенството на Константинополския патриарх, били естествени и логични, поради което той свободно и лесно направил своя исторически избор. Християнството дошло по нашите земи от Изток, т.е. от Византия, поради което Източната църква напълно естествено приела в лоното си и българските християни.
Така приключил процесът на християнизиране на българите, на тяхното приобщаване към Светото православие. От тук насетне започва нова епоха в неговото историческо развитие. |
|
|
Назад
[ 2 ]
Напред |
|
