| Съдържание |
| + Варненски и Великопреславски митрополит Кирил: |
| Поезия: |
| Преводи: |
| Проза: |
| Интервю: |
| Преглед: |
| Дневник: |
| Публицистика: |
| Философия: |
| Критика: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Критика | |
Премеждия с интервюта |
|
 (Из книга под печат)Атанас Свиленов
Андрей Германов не беше от поетите, които обичат около името им да се шуми. Рядко даваше интервюта, публичните изяви не му допадаха. Не беше сред ораторите на писателските събрания и конференции, а когато все пак се налагаше да се изправи пред трибуната, личеше си сковаността и стеснителността му. Отиде си от земния живот млад, ненавършил 50 години, а в последните от тях боледуваше и рядко се появяваше в така нареченото публично пространство. Преждевременната му смърт беше посрещната с болка, защото несъмнено ни напускаше талантлив творец; приятелите и почитателите му подготвиха и специален сборник със спомени за него, озаглавен „Книга за Андрей Германов” (1985), а нататък във времето името му започна да се позабравя...
Позабравих го и аз. Когато ровейки из чекмеджетата си, открих текста на интервю с него, осъществено някъде в късната есен на 1980 година (а на 15 май следващата той почина), не можех да не се самоукоря за неблагодарната си памет. Не е работата само в това, че за Германов си беше направо изтезание при тежкото му здравословно състояние да ми уйдиса на хатъра да отговаря на въпросите ми, при това по съвсем официозен повод – задаваше се 25-годишнина от прословутия Априлски пленум и ми бяха възложили във връзка с „историческото” събитие да „поразпитам” някои утвърдени автори, но и нещо много лично му дължах като признателност.
Да карам поред и ще стигнем и до интервюто, което препрочитайки го днес след дългите изнизали се години, оценявам много по-високо от някога. Тогава надделяваше просто задоволството, че успях в една трудна мисия, че въпреки болестта, която пред очите ми рушеше поета и от здрав мъж го превръщаше в руина, разговорът стана. Аз усещах, че духът му вече се откъсваше от житейската суета и се приобщаваше към съвсем различни, други измерения, но деликатността и добротата не му позволяваха да ме огорчи. Аз познавах поезията му, бях писал още за първата му стихосбирка „Кълнове” (1959 г.) и бях доловил тези черти на личността му. И натисках даже малко грубичко в тази посока, предчувствайки, че няма да ми откаже.
Но и нещо друго имаше, както споменах, което ме беше свързало с него и то е от най-първите ми стъпки като автор. Едно разтърсило ме огорчение и един неочакван жест на доверие и на подкрепа.
Към края на 1959 г. моя милост като студент започна активно да публикува статии първо във вестника на Софийския университет (такова беше и името му – „Софийски университет”), после в „Студентска трибуна”, нататък и в „Отечествен фронт”, а дойде ред и на „тежките” литературни списания „Септември” и „Пламък”. Потърсиха ме и от списание „Родна реч” и аз му станах редовен сътрудник със статии за Димчо Дебелянов, Яворов, Артюр Рембо и др.
Един ден, тъкмо когато бях отишъл в редакцията на „Родна реч”, намираща се в сградата на ЦК на комсомола, но се влизаше откъм улица „Цар Калоян”, а не от главния вход откъм „Стамболийски”, зам. главният редактор Драгомир Асенов ми каза, че ме търсил Андрей Германов и искал да се запознае с мен. Предположих, че ще е заради наскоро публикуваната ми статия в „Септември”, в която правех преглед на новоизлезли първи стихосбирки и ласкаво се отзовах за книгата му „Кълнове”. Германов работел в същата сграда, бил инструктор към отдела на комсомола за така наречената творческа младеж. Драгомир Асенов се обади по телефона и Андрей Германов, без да си придава административна тежест, казал, че ще дойде в „Родна реч” да се видим. И скоро дойде. Беше невисок на ръст, със здраво телосложение, къдрокос и страшно ми заприлича на преподавателя ми по руска литература в университета, който също носеше фамилията Германов, но Георги. Били братя, имал още един брат, веднага завърза непринуден разговор Андрей. А пък „герм” на немски означавало „кълн”. Съвсем наскоро го узнал, след като вече бил озаглавил първата си книга „Кълнове”. Някаква интуиция го отвела до заглавието. Бързо и някак смутено ми благодари за хубавите думи в „Септември”, а пък аз забелязах, че инструкторът от ЦК даже се изчерви и от това ми стана симпатичен. Но за друго ме търсел. Сформирала се група от млади литературни творци, която да заминела за Москва и Ленинград, да се срещне с писатели, да посети редакции, музеи, театри и т. н. И искал в тази група да ме включи и мен, правел съм му силно впечатление с активността си на литературен критик.
Това щеше да бъде първото ми излизане зад граница. Щеше да е в някакъв промеждутък между края на студентската сесия и началото на изпитите през януари. Удобно, пък и примамливо – да види свят човек. Съгласих се и попълних при него в кабинета му, в който не беше сам, а с още неколцина непознати, разни формуляри. Снимки занесох и зачаках. Поласкан бях, че са ме забелязали, а и исках да видя Москва и Ленинград, за които толкова много бях чел в книгите на руските класици.
Но приповдигнатото ми настроение беше порязано. Германов ме потърси да се видим, не се качих в кабинета, а се разхождахме по улиците около сградата на комсомола. Имало отказ от страна на органите (точно така се изрази) да пътувам, но той нямало да остави тази работа така. Възприемал го като обида и към самия него. Щял да се разтърчи насам-натам, да потърси връзки. И да си останело само между нас споделеното.
Наистина беше обида, но отшумя, защото не знам какво е правел, какво е струвал Андрей Германов, но тържествуващо ми съобщи, че ще замина с групата. Пътувахме с влак безкрайни часове, на Унгени смениха вагоните, после помня престоите на разни гарички и мизерно облечените жени по пероните, които ни предлагаха да си купим кисели краставички. Много беше подходящо, защото във влака нашата група не изтрезня. Хора с опит се бяха заредили от София с цели каси с водка, тогава тя не струваше нищо. Аз бях в едно купе с Боян Трайков, тогава млад журналист във в. „Народна младеж”, но към когото се отнасяха главно като към сина на Георги Трайков, земеделския лидер, превърнал БЗНС в послушен сателит на БКП. Почти всички в групата бяха по-възрастни от мен, някои с доста години. Помня Върбан Стаматов с вече благородно побелялата му глава, с високия му ръст и със съхранената осанка на бивш царски офицер (тогава не знаех тази подробност от биографията му). В Русия домакините веднага се насочваха към него, приемайки го за шеф на групата. А ръководител беше Дико Фучеджиев, вече секретар на писателския съюз, но не се натискаше да изпъква. В хотела пък спяхме в една стая с Виктор Барух, кротък мълчаливец, който обаче ми даде ценен, животоспасяващ съвет, когато в Ленинград заварихме минус 37-градусов студ. На улиците този студ нахлуваше през панталоните ми и ме смразяваше. Разбрал, че съм имал неведението да не си взема дълги гащи, Виктор ми каза да си обуя долнището на пижамата. Е, вече се живееше...
В Москва на няколко пъти посетихме редакцията на списание „Юность”, чийто главен редактор беше Борис Полевой, нашумял и у нас с „Повест за истинския човек”. Излъчване не на писател, а на чиновник. Виж, друго беше, когато ни срещнаха с младата и красива Бела Ахмадулина, тогава май женена за Евгений Евтушенко. Нещо я подпитах за Ана Ахматова, това я въодушеви и дълго ни говори за поезията й, определяйки я като гениална. В Ленинград попитах можем ли да посетим музея на Достоевски, но се оказа, че такъв няма. Предстояло да се открие. Достоевски току-що беше „реабилитиран” от властта, но частично, както ни каза Андрей Битов, великолепен белетрист, с когото се сприятелих и за чиято първа преведена на български книга написах предговор.
Дължах всичките тези впечатления на Андрей Германов, на неговото застъпничество. Донесох му като жест на благодарност една книга със спомени и изследвания за Александър Блок, за която в Москва се говореше (беше по време на краткотрайното хрушчовско размразяване), че съдържа много премълчавани истини. Андрей се зарадва, обичал Блок. Поезията му криела тайни, недостъпни при пръв прочит. Влечело го да го превежда, тъкмо при преводите излизали многото пластове и значения на поезията. И с лека самоирония призна, че повече превеждал по поръчка.
Само с поезия не се живее. Добре, че ни възлагат преводи. Проблемът е да попаднеш на автор, който ти допада. Правя предложения и съм истински радостен, когато успея да убедя издателството – каза той.
Без да съм от близките му приятели, с него поддържахме сърдечни отношения. Подаряваше ми книгите си, непринудено си говорехме, когато се срещахме, но все по-рядко, защото той започна да боледува и се усамотяваше. А и дълго време прекарваше в Боженци, където с братята си построил (или ремонтирал, не съм сигурен) къща на едно от селските възвишения. Назначаваха го и за шеф на литературни издания, но не се промени, не се възгордя. Възхищавах се и на шаржовете, които рисуваше на свои събратя по перо, находчиви, иронични, но с присъщата му добронамереност. С Иван Николов издадоха книгата „Парнас около нас”, допълвайки се двамата отлично – единият със слово, другият, Андрей, с рисунките.
И така до интервюто за Априлския пленум, което хич не го въодушеви, но склони пред настоятелността ми. Разбра ме, че е поръчка, от която нямаше как да избягам, но се договорихме, че ще се оттласнем от официозния повод и че ще засегнем непреходните неща в литературата. Доколкото това можеше да стане.
Станало е, това е впечатлението ми, когато днес чета някогашните му отговори. Още в началото на разговора ни той не крие иронията си към термина „априлско поколение”.
- Терминът влезе в обръщение лесно, много е удобен за използване. Но заковава нещата в определени граници, в конкретна политическа ситуация. А ние пишехме и не подозирахме, че ще има такъв пленум. Десет тежки години преди него. И те трябваше да се изживеят, да се изстрадат, изпътуват, да се пропилеят или да се превърнат в стихове, за да се яви критик, който изведнъж да забележи закономерността в литературната съдба на около три десетки млади поети и да я обобщи и закове в един термин. После всички ние, набедени за априлско поколение поети, сме твърде различни – и по възраст, и по духовна нагласа. И по социален статус, макар че общо взето преобладаваха бедните, на ръба на оцеляването. Едни от нас бяха чели много книги, сред тях слагам и себе си, но други нямаха най-елементарен интелектуален багаж. Владо Башев, да речем, беше пътуваща библиотека, а Усин Керим, идващ от циганските катуни, беше като птичка Божия, необременен с никакви знания. Коста Павлов, макар и той налегнат от мизерията на ония години, и с облекло, и с поведение излъчваше аристократизъм. А Пеньо Пенев пък беше с неизменната зелена ватенка и с гумени цървули.
Лично аз в тази определяна като историческа 1956 година просто не пишех, имам една папка от тогава, чак до късната есен тя е празна. Не съм писал нищо. От една страна ми пречеше да пиша голямата заетост – след като завърших руска филология и нямаше никакъв шанс да остана да работя някаква литературна работа в София, почнах работа като учител в Дългопол. Всичко беше ново за мене, изискванията бяха големи, имах за проверка много тетрадки, всеки ден трябваше да пиша планове за всеки урок. От друга страна онова, с което живееха хората в тези месеци, беше толкова остро, силно и значително, понякога съпроводено с трагедии, че аз не можех да намеря опорната точка, за да си го изясня до степен на художествено претворяване, а да пиша същите юношески студентски стихове нямах сили. Разликата между тях и онова, което ставаше наоколо ми, беше огромна. Така се раздвоих, появи се у мен един втори човек, който с насмешка наблюдаваше оня, първия, и се надсмиваше както над литературните му амбиции, така и на политическата му заслепеност и наивитет. Повече живеех с колегите, с хората от селото. Приключваше така наречената колективизация на селото, втора по ред, която аз виждах, че до нищо добро няма да доведе. Излезе наяве скритата безработица, започна тежък процес на разслояване, разправии, неуредици, миграция.
Чувствах се объркан и самотен. Приятелите ми от университета се бяха пръснали из страната. Отначало си разменяхме адреси и търсехме връзка. От онова време пазя едно писмо от Марко Ганчев. Той ми пишеше, че карал мотокурсовете, защото баща му се готвел да купи мотоциклет. Самият Марко се стягаше да стане учител в околийския град Дряново. И от сърце искаше да ми помогне. Канеше ме да отида при него. „Работа в Дряново няма да мога да ти намеря, но е сигурно, че ще можем да те настаним в някое от съседните села. В неделния ден ще идвам да те взимам с мотора, ще приказваме за литература...” И досега не е изчезнало чувството на благодарност за трогателното участие в моята съдба, човешка и литературна... Казвам литературна, но през ония месеци аз не се занимавах с литература. За мене тя се беше превърнала в една скрита рана, не я виждаше никой.
Ще припомня, че разговорът ми с поета Андрей Германов е от далечното лято на 1980 година и че беше по предстоящ официозен повод – за сборник, посветен на 25-годишнината на Априлския пленум. Размислите му, съпоставени с патетичните изявления на много негови колеги по перо и с неизменните им благодарности към ЦК на партията и лично към Тодор Живков, не могат да не направят впечатление с естествеността и искреността си.
След признанието му, че през „историческата 1956 година” е бил объркан, раздвоен и че у него се е появил втори човек, аз настоях за повече конкретност и той ми обясни, че този вътрешен процес, протичащ у него, не се е отпушил, както казват повечето от поетическите му събратя, от политическото събитие. Пишел от малък, отрано започнали и да го печатат, но нямал увереност, че има смисъл в заниманията му. Когато го приели руска филология в Софийския университет и се озовал в пъстрата компания на себеподобните, когато слушал стиховете им в четвъртъчните събирания на кръжока „Васил Воденичарски” или по бедни квартири, или на маса пред чаша вино, все повече го обхващала личната неудовлетвореност. Затова като завършил следването, не направил опит да заработи в някоя редакция, както се уредили други от поетичната му компания. Все пак си отворил устата пред влиятелния Димитър Методиев, вече удостоен и с Димитровска награда, дали вместо да заминава учител на село не би могло да се намери нещо подходящо за литератор в столицата, но той махнал с ръка: „А бе заминавай учител, ще видиш колко полезно ще ти бъде това!”
И от есента на 1955 година Андрей Германов станал учител в село Дългопол. Иначе бил разпределен за Втора мъжка гимназия в Провадия. „Помолих комисията да ме прехвърли в село Дългопол. Разликата не беше голяма, но все пак Провадия беше околийски град, имаше паваж, водопровод и две кина. Комисията ме гледа в продължение на половин минута с благоговейно мълчание и после се посипаха въпросите: как, защо? Случаят беше уникален – един млад човек сам пожелаваше да отиде на село! – и уважаемата комисия не можеше да го отмине, без да си го обясни. Казах, че съм завършил гимназия в Дългопол и между познати ще ми бъде по-леко. Всъщност и досега не зная дали съм обяснил вярно, защото аз също не знаех какво точно искам от себе си.
На 16 и 17 август изкарахме един прекрасен следобед в квартирата на Боян Ничев на улица „Оборище”. Бяхме Пеньо Пенев, Анастас Стоянов, Боян, Черемухин и аз. Разговаряхме, смяхме се, аз направих две карикатури на Пеньо в едно бележниче на Анастас, после той изчезна някъде, ние се завлякохме в ресторант „Грозд” и седнахме да вечеряме. Анастас мина със сигналния брой на своята мъничка стихосбирка „Първа любов” и отново замина нанякъде. Пеньо декламираше стихове. Една строфа ми се наби в главата и стои там и досега. По-късно я видях в неговия заклеймен като вреден и упадъчен „добруджански” цикъл:
Всеки път става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след туй и разлъка...
На 18 август събрах багажа си в едно денкче и с мама, която ни беше дошла на гости в София, се качихме на влака. Дългопол на другия ден ми се видя нисък, олющен, покрит със слама и дебел пласт прах. Пък и така си беше – беше август, време за возитба. Подписах акта за встъпване в длъжност и тръгнах да си търся квартира. Още същия ден пред мен се яви един селянин, за да пита как да се запишело „дятьету” му в гимназията. Не можех да му обясня, но независимо от това човекът стоеше със свален каскет пред мен и ме наричаше „даскале”. Нещо отколешно, нещо възрожденско ме стисна за гърлото и ме накара да се замисля – аз бях вече станал даскал и хората се отнасяха към мен със страхопочитание. Работата трябваше да се работи и място за отстъпление нямаше. Сам бях дошъл, сам бях пожелал да бъда и сред познати, и сега виждах, че от това ще ми бъде всъщност по-тежко, не би трябвало пред познати да се изложа. Така започна учителското ми всекидневие...”
- За този период ли казахте, че не сте писал нищо?
- Да. И не само поради голямата заетост, както споменах. Аз преосмислях живота си, усилваше се онова съмнение още от университета какво е за мен литературата, поезията. В стиховете си дотогава аз не бях вложил нищо от себе си, от душата си. Бях безличие в общия хор. Но нека да съм по-точен. Още преди да стане Априлският пленум се помъчих в един цикъл да се измъкна от баналното, да вложа в тях нещо свое, индивидуално. Изпратих ги до едно младежко издание. Получих отговор бързо, и то твърде положителен, с намек, че стиховете ще излязат. Минаха няколко месеца – нищо. Обадих се, редакторката ме посрещна малко позачудена: „Ама не следиш ли какво става? Твоите стихове са любовни, а от два месеца любовната лирика вече не върви.”
До Априлския пленум властваше тотално догматизмът, страхът бе обхванал напълно редакторите. Трудно можеше да се появи стихотворение, в което няма звеноводка, трактор, граничар, скеле или поне нови стопански постройки. Стихове без тези задължителни компоненти просто не минаваха и помня, че аз си бях обещал да пиша, без да споменавам тези думи, някак си да ги избягвам. Понякога ще седна специално да проверя дали съм издържал на това си обещание. Един днешен именит белетрист, тогава пишещ стихове, беше напечатал следните редове:
сватба правят в новия обор
млад коняр и млада трактористка...
Затова и такава яростна дискусия предизвикаха стиховете на Иван Радоев през 1952 година – невинни и целомъдрени любовни стихове.
- И след Априлския пленум това свърши?
- Не, не. Лъжа е, както представят нещата някои, че всичко се е изменило с магическа пръчка, че пред нас широко са се отворили всички врати. Рецидивите на страха се проявяваха по различен начин. Да речем, моето стихотворение „Най-добрият човек” беше върнато от няколко редакции, понеже се възприемаше като критика на съвременния етап. Така го възприе и „Литературен фронт”, който два пъти го поисква, одобри го, държа го повече от година и не го пусна. Въобще с „Литературен фронт” отношенията ми бяха странни. Вестникът охотно одобряваше мои стихове и после не ги печаташе. Те излизаха в книги, книгите се рецензираха в същия „Литературен фронт” и в тях получаваха малко или много положителна оценка същите непуснати стихотворения. Години наред беше така, чак до четвъртата ми стихосбирка. Всъщност и досега отношенията ми с „органа” на Съюза на българските писатели, макар редакторите да се сменяват, не са идеални.
- Не ги ли респектирахте със службата си в Комсомола, а нататък сте и главен редактор...
- Макар да изкарах като инструктор в Комсомола известно време, аз не съм особено политизиран човек. Сигурно сте забелязал, че и в поезията си бягам от публицистиката. Душевното ми устройство е консервативно, неслучайно са ме укорявали, че идеализирам миналото. То у мен иде от детството, когато ценяхме корените си, пазехме традициите, изконните нравствени ценности на българския бит и душевност. Много от стихотворенията ми, като например „Диканя”, „Чираче”, „Малария”, „Тухларница”, „След харман” и други, са отзвук на неща, които съм видял и почувствал много по-рано, още в своето детство... Може би в тия моменти да съм бил по-чувствителен и тая повишена чувствителност да е изкарала на повърхността стари спомени. Въобще много неща, предчувствани в детските и юношеските ми години, стоят у мен като теми в едно латентно състояние и понякога е необходим само един малък тласък отвън, за да започне стихотворението да се кристализира. Седяхме в ресторанта „Воденицата” във Варна с моя братовчед Димитър Германов и жена му. Ставаше дума за някакво плащане на братовчеда и съпругата му се вълнуваше. Той се засмя успокоително: „След харман!” Само това изведнъж върна в съзнанието ми селската картина отпреди войната и строфите сами започнаха да се подреждат в съзнанието ми. Когато ставахме, стихотворението беше готово. Прибрах се в станцията на писателския съюз и само го записах.
Като казах преди малко, че не съм политизирано същество, спомних си, че антипод в това отношение ми е Владко Башев, Бог да го прости. Тъкмо той, когато през лятото на 1956 година, във ваканцията, бях дошъл в София, с увлечение и възторг ми говореше за Априлския пленум. И с много подробности от кухнята на политическия живот, които беше научил и интересно ги тълкуваше. Иначе не съм от най-интимните му приятели. За пръв път ми го показаха, трябва да е било през първата половина на 1952 година, в редакцията на вестник „Народна младеж”. Тогава тя се помещаваше в сграда на ъгъла на „Гурко” и „6 септември”. Пред бюрото срещу Добри Жотев седеше спретнато облечено момче. Черна стригана коса, силно мургава кожа, пълнички бузи, тънка юношеска шия. Седеше спокойно и цялата му поза изразяваше внимание и доброжелателна готовност да се разбере със строгия редактор – нещо твърде рядко за поетите на тази възраст. Положението беше сериозно, стиховете бяха на бюрото, нямаше възможност да се запознаем и аз си отидох. Как после се сближихме, не помня. Помня го от кръжока в университета, от студентските стенвестници, от „Народна младеж”. Неговата звезда изгря без усилия, името му се наложи естествено. Различни бяхме като хора и като творци, аз от село, той – градско момче, но помежду ни имаше взаимно уважение и разбиране. Спомням си, че като най-същественото за литературата от Априлския пленум намираше възможността авторът да говори от свое име, да защитава правото на лична позиция. Това тогава вълнуваше и мен.
- Споменатият Добри Жотев е определян от мнозина от вашето поколение като негов баща. В смисъл, че ви е дал път в литературата, че ви е бил закрилник...
- С него подготвихме първата ми книга, беше редактор в издателство „Народна младеж”. Занесох му ръкописа. Той сметна, че може да започнем работа и ми посочи някои стихотворения, които да паднат, и други за поправки. За мен Добри беше непоклатим авторитет от студентските ми години, отнасях се с невероятна сериозност към всички негови съвети. Изпълних всички пожелания, изхвърлих даже и онези стихове, които той беше предложил само да поправя.
За две-три отивания при редактора книгата беше променена основно, но той искаше нови поправки. Нямах вече други стихотворения и аз започнах да връщам някои от изхвърлените. Така книгата започна отново да се приближава към първоначалния си вариант и в един момент, когато беше най-близо до него, Добри реши, че работата е завършена: „Ето, виждаш ли колко хубава стана, като поработихме сериозно!...”
От тази работа аз си извадих поука: авторът да слуша редактора си, но да мисли със собствената си глава. Защото никой, освен него, не може да бъде отговорен за направеното.
Нататък всяка от книгите ми е създавана мъчително. В продължение на много месеци, понякога на години. Никоя не е написана спонтанно, за кратко време, нито пък по предварително поставен план или тема. За мен писането на стихове е един непрекъснат процес, подобен на другите ми жизнени и мисловни дейности. Когато се натрупат стихове, достатъчни за ядро на книга, събирам ги на едно място и започвам един мъчителен подбор. Когато сметна, че съм относително готов, нося книгата в издателството, като едновременно я давам и на приятели да я четат за мнение. Почти всички мои книги съм споделял предварително с Първан Стефанов, Марко Ганчев, Иван Николов, Димитър Стефанов и др. Започва едно дълго пререждане, изхвърляне, допълване, полиране, при което книгата се преписва многократно, изменя се, по няколко пъти се сменя заглавието. И само влизането в печатницата спира това мъчение, а понякога то продължава и на коректури. Почти от всички книги съм си свалял стихове до последния момент.
- В името на постигнатото съвършенство?
- То при автори като мен е непостижимо. Но верността на собствената си душа можеш да търсиш докрай, да гониш лъжата, неискреността. Поне съм се старал да следвам това правило. |
|
|
Назад
[ 21 ]
Напред |
|
