| Съдържание |
| Без рубрика: |
| Поезия: |
| Проза: |
| Преглед: |
| Майстори на разказа: |
| Български поети на ХХ век: |
| Съвременна турска литература: |
| Публицистика: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Съвременна турска литература | |
Аслъ Ердоган
Женева |
|
(Откъс от романа „Чудотворният мандарин”)
Женева е място за безцелни нощни разходки из улиците. Този град преди всичко излъчва отчайваща сигурност. Тук, където от векове банките са изворът на богатствата, дори врабчето не може да полети без полицията да е информирана за случая. При все че е голяма рядкост да видиш полицейски униформи или патрулна кола наоколо, нечия желязна ръка, скрита във велурена ръкавица, е готова по всяко време да ви улови за шията особено ако сте чужденец.
Впрочем след десет часа вечерта уличките на малкия северен град са пусти до невярване; като изключим тези от емигрантските квартали или районите на проститутките, на тях би могло да се играе дори футбол. И ако в петъчните и съботните вечери тълпи от елегантно облечени хора, банкери, делови мъже, дипломати, арабски шейхове и т.н. се струпват в петзвездните хотели и в баровете, то тротоарите, където са паркирали колите си, принадлежат изцяло на чужденците, довеяни тук като моя милост.
Навсякъде по света самотниците, бродещи по улиците след полунощ, са в по-голямата си част чужденци. Прикрити от мрака, те гледат недружелюбно страната, която не ги е посрещнала с разворени обятия, и влачат подир себе си смазващата тежест на своето минало. Собствените им страни, някога непоносими за тях, им изглеждат сега като прекрасни съновидения, като изгубен рай, ала те не вярват вече на сънищата.
Притиснати между онова мъчително минало и едно ужасно бъдеще, те са неспособни да уловят настоящето. Вярват, че са се измъкнали, а са се оказали в нов затвор. Всичко положително, което мога да кажа за емиграцията, е, че никакъв друг опит не дава на човека по-ясна визия за живота.
Започвам нощните си разходки от Стария град. Според мен това наименование е прехвалено. Мнозина се задоволяват да нарекат въпросния квартал просто градския център. С павираните си пространства, с тесните наклонени пресечки, с малките площадчета, на които излизаш неочаквано, с чешмите, водоскоците и статуите, със стръмните и спиращи дъха ви улици, тайните пасажи и тунелите си Старият град ме очарова, изтласква ме извън времето. Преминавайки от един в друг свят, аз крача по следите на рицари, свещенослужители, учени и търговци, които са дали имената си на тези улици през Средновековието. Гледам осветените витрини на антикварните магазини, и докато минавам край тях, се взирам внимателно в отражението на моето еднооко лице в стъклата; сядам до чешмите, говоря си сама, изсмуквайки цигарата си и докосвам статуите. Когато самотата и тишината започват да ме отдалечават дотолкова от реалността, че докосват точката на невъзможното завръщане, скривайки се, доколкото е възможно, под всяващата ми страх външност, влизам в някое от околните кафета или барчета, отворени чак до два на разсъмване, поръчвам си чаша кафе със сметана и започвам да пиша. Докато пиша, аз се превръщам в някакъв друг човек, ставам едно око, поглед, доближавам се до непозната друга реалност. Сънят ми е по-нетраен дори от силфидите - нали те изчезват и при най-слабия допир с тях; сънят ми се губи и чезне в мига, в който го докосна. И ето защо аз продължавам да вървя из улиците. Слизам на брега на езерото; преминавам по някой от малките мостове, които обкрачват Рона, за да направя в ранните утринни часове обиколка и по Паки, пазарът на проститутките и наркотиците. Прескачам от острова Русо в английската градина, мястото за срещи на хомосексуалните двойки, и поемам по булевардите, осеяни отново с барове, с хотели и луксозни ресторанти, които правят от Женева Женева. Имам предпочитание към мрачината, сенките, старото, нереалното. Във всеки случай предпочитам съня пред реалността, миналото пред настоящето, тъгата пред надеждата.
Когато бях на 15 или 16, годините на моите първи колебливи стъпки по житейския друм, винаги щом родителите ми излизаха вечер, аз изскачах на улицата, по която те току-що се бяха отдалечили. Не ме бе грижа нито за часа, нито пък ме притесняваше обстоятелството, че нямаше накъде да поема. Беше ми забранено да излизам по това време. В юношеството ми, изпълнено с люшкащи се между две крайни точки махала, това беше първата забрана, която ми създаваше усещането за убийство и ме караше да проливам сълзи от тъга, от съпротива и безнадеждност. Вечерите, когато се прибирах вкъщи, лишена от възможността да присъствам на слънчевия залез и да наблюдавам как бавно се разгъват магическите криле на нощта, ми се струваха най-жестоката несправедливост на света. Не изпитвах страх от тъмното, тъкмо обратното, ние с него бяхме съучастници. В моите закриляни от тъмнината бягства имах винаги някакви тайни цели. Гледах право пред себе си и крачех енергично, обзета от решителност и агресия; лицето ми носеше отпечатъка на една твърдост, рядка за момиче на моите години. Представях си, че ще извърша някакво изключително страшно престъпление, че нося скрито оръжие в ръчната ми чанта, че съм крадец самотник, запътил се да ограби нечия къща през новогодишната нощ. По онова време животът ми беше ограден с мрежа от бодлива тел, която обезкуражаващо, с риска да бъда наранена, се мъчех да разрушавам.
Отказала се бях да науча колко ужасно е да се страхуваш от секса и от нощта. Защото за мен те носеха символът на свободата. Бях се дефлорирала сама с пръстите си и не изпитвах необходимост да се спасявам в тъмното. Спасяваше ме лудостта като неясна сянка в сърцето на мрака. Както сенките се уголемяват в тъмнината, така и лудостта ми нарастваше в нощта и завземаше повече пространство от реалната ми личност. В моите първи женевски нощи, аз с изумление виждах 13 – 14-годишни момичета по улиците, в дискотеките и нощните заведения; те се разхождаха под ръка с гаджетата си, танцуваха, целуваха момчетата, избухваха в радостен смях. Турция открадна юношеството ми и никоя друга страна не можеше да ми го върне. С времето си дадох сметка, че освен свободата, с която събудиха чувството за някакво ограбване, тези момичета познаваха и много други радости. Те гледаха света с млад и изпълнен с надежда поглед; любовниците им ги притискаха между ръцете си, изпълнени с нежност, възхита и страст; девойките никога не бяха удряни и най-вероятно това изобщо нямаше да им се случи; почвата, на която бяха засети и покарваха, им осигуряваше хармоничен растеж и щом сезонът настъпеше, те щяха да разцъфтят като цветя. Всяка от тях беше вече богиня. Мъжката половина от моята страна не приема жените по този начин и се отнася към тях някак много по-различно. В ранния ми житейски опит пазя спомен само за връзки от типа „вземи, което можеш”, за необясними унижения от лъжци, грубияни, от клади, на които изгарят вещиците, от етикета „курва”, лепнат напосоки.
Дори в сърцето на Европа аз от пръв поглед различавам жените от Средния изток. В очите си ние всички носим страх и дълбока тъга. Никога не бихме могли да се почувстваме сигурни в самите себе си. Нашата гордост е белязана с дамги, както при Распутин. Държанието ни няма нищо общо с поведението на западнячките. Това откритие бе обсебило първите месеци от престоя ми в Европа, трябваше да платя цената за нещата, от които ме бе лишила средата, където се бях родила и израснала. И после, в случаен ден, очите ми се спряха върху етикета на някакъв незнайно как попаднал в ръцете ми флакон с одеколон от Босфора, и ето че всичко се промени. Впила поглед в невероятно грозната картинка, пресъздаваща кораб от общинските линии върху водата в агресивно синьо, аз започнах да плача. За първи път откривах онова, което наричат „носталгия”, чувството, дето в духа на добрата традиция ви смалява със снизходителна усмивка, вас безличните, чужденците с предразсъдъците, повдигайки така собствената си цена. За първи път бях противопоставена на онази Турция, която живее в мен. Колкото банално и нищожно да изглеждаше, аз изпитвах откровена, обикновена, напълно глупашка носталгия по Истанбул, по моя език, по страната ми, по хората у нас.
В края на една година на самота, на несигурност и на съжаления, гневът и омразата в мен се надигнаха като тесто; неспособна да се взема в ръце и напълно дезориентирана, аз се превърнах в съмняваща се чужденка. Притежавах достатъчно от нещата, наподобяващи стоките в супермаркетите, които, макар и под различни марки и опаковки, са си в действителност еднакви - неща на достъпни цени, обезпаразитени, стандартизирани, серийни продукти.
Мразех неистова заобикалящото ме стадо, което на всяка цена искаше да открие основание в своята жажда за живот, което страшно се страхуваше да играе според правилата, да се остави да бъде отнесено, да разголи душата си, да се почувства слабо или да доминира... Но естествено, омразата е най-лесното и приятно нещо на света; когато си накрая на възможностите си тя обсебва съзнанието и дава нови сили, позволява ти да оживееш.
Постепенно състоянието и ситуацията ми на емигрант започна да се развива и узрява, да се изразява по-изкусно и по-стройно. Запознах се с четирима-петима души, създали асоциацията “Ватан” (“Родина”), а с времето преоткрих и Истанбул, преоткрих и моето минало, родния ми език, започнах да опознавам самата себе си.
Моят ад не беше нито в родната ми страна, нито тук. Носех го в себе си, точно както и сънищата ми за рая.
Преведе от турски
Николай Стоянов |
|
|
Назад
[ 22 ]
Напред |
|
