ДИМИТЪР СТЕФАНОВ

Иван Овчаров

* * *

На Атанас Стоев

Неоседланите въздишки

се умножават.

И всичко друго е излишно.

Това остава.

Като възвишена реликва –

оглозган кокал...

Да оцелееш е да свикнеш,

както –

с бинокъл.

Въздишките са уморени –

без цел, без име...

Дори морето е до време –

все по-незримо.

Не знам какво е вече път и

какво е същност –

човекът е случаен тътен

във сън несвършващ.

Неоседланите въздишки

се умножават...

Поне след тях да се подпишеш –

това остава.

* * *

Каквото има да се случи –

ще дойде мигом.

Ще ослепи като юмрук и

ще си отиде...

Необяснимо кратко,

просто –

като изригне,

а смисълът е после,

после –

в каквото смигне.

Но днес, и утре,

и докрая

отглеждаш риска –

да се взривиш,

без да узнаеш,

каквото искаш.

Пиейки с Емил Иванов

И както вятърът не може да отвее

отминалите вечери –

светът притихва между нас

като претръпнала от опити

да ни спасява

неизбежност

на разума.

Преглътнати са вече утешенията

и неудобството,

че се смалява

пространството ни до една въздишка.

Не обвинявам,

само приближавам

на чашата

последното примигване

след дългото ни взиране в пространството,

което ни събира...

Дори опашката на кучето

до нас

намери вече друга своя орбита...

И само думите ни

още

хем се лаят,

хем се търсят,

докато пием със Емил.

 

* * *

Всяка омраза към различното

не различава

никого

от никого,

а само потвърждава,

че не живеем

на един етаж

във общежитието.

Дори,

оразличени в себе си,

сме като тонове контрастни

във една хармония –

като вълни,

с които от морето

пристигат

по един и същи начин

предчувствия

за сбогом

и за среща.

БОЯН ВЪРБАНОВ

***

дали от този кей, дали от друг,

но винаги по неотменния закон

отплават овехтелите ни кораби

към пристаните в мъртвото море...

за тях отдавна никой не скърби.

А ето, че тъга душата ми сега терзае

и болка неподвластна се загнездва в мен,

когато кеят бързо опустява,

без кораби със име “Доблест”,

без кораби със име “Вяра”,

без кораби със име “Чест”.

РАЗРУХА

Села, угаснали в безвремие,

пътеки, сред треви обрасли

и домове,

ни бащини, ни майчини,

на самота обречени.

Нестихващ вятър

из пусти дворища се скита,

през забравени съдби препуска

в руините свисти,

тревожи тишината.

И нито звук, и ни следа,

че някога люляла е хорà

и раждал е песни радостта.

Дали, там някъде,

сред този свят порутен,

не е погребана и тя?

СЛЕД ВРЕМЕ

И пак сме във онази същата крайбрежна кръчма,

не знам защо наречена сега “Казино”.

Но пак ли същата най-сладка болка ни измъчва,

че пълним чашите с тъга, любов и вино?

 

СКРЕЖ

Побелели полета, потънали в скреж,

побеляло безбрежие - северна музика

в съвършените звуци на Григ

и в това спокойствие бяло -

цял шеметен свят,

закопнял за шума от крилете на птици,

за далечния тропот от лудия бяг на коне,

за онази най-прелестна песен

на разлюлени от пролетна тръпка гори.