| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Есе: |
| Имена: |
| Бележник: |
| Разказ: |
| На показ: |
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Поезия | |
Поезия от Владимир Стоянов
Poetry: pages of Vladimir Stoyanov |
|
|
Владимир Стоянов е роден през1959 г. във Варна. Негови творби (стихове, литературна критика и история, авторски песни, преводи) са публикувани в редица национални и руски вестници, списания и алманаси, по-значими от които са: “Пламък”, “Език и литература”, “Везни”, “Кольцо А”, “Литературная учеба”, “Света гора”, “Простори”, “Море”, “Знаци”. Други са излъчвани в емисиите на радио и телевизионните центрове Варна, София, Москва, Одеса, В.Търново, Шумен. Автор е на поетическите книги “Ако повярваш”(1991 г., ДФ ”Бряг принт”,Варна), “Каменно хвърчило”(1993 г., изд. ”Роял -77”, Варна), “Нашествието на тревите”(1998 г., изд. ”Български писател”,София), “Небесен пчелин” (стихотворения и преводи, билингвистична, ЛА “Московский Парнас”, Москва, 2003 г.), “Параклисът на ветровете”(2005 г., изд. ”Захарий Стоянов”, София). Със свои авторски песни (текст, музика и изпълнение) участва в компактдисковете “Славянски венец” и “Душа душе” (2001 г., 000 МИЦ “Музпром – МО”, Москва).
Снове ли, снове като звездно вретено
нощта, запокитена тук, край морето.
Не пепел, а огън във залива свети
и свързва мига на земята с небето.
А нишката въздух висока и лека
е тиха усмивка и лунна пътека,
следата от фара до мен и обратно,
от дългата зима до лятото кратко.
Към нас ли животът пробуден се връща,
щом с истинска страст вече слагаме пръсти
във чуждите рани и кръстна неволя?
Когато изстискваш последната воля
на своя продаден от други живот
за нечий блестящ фараонски възход?
И свети стъкленото око на поета:
“Но що е отечество?” Сякаш превзета
във нас е най-древната, кръвната кота,
която ни свързваше още с живота.
И всяка секунда, минута и век
залогът ни става по-труден. По-лек
е само триумфът на мръсната пяна –
дивашки вилняла и мъртвопияна.
Погребват ни хулите. Времето – също.
Циници издигат оцета към кръста
и с него докосват изпитите устни.
Палачът мечтае за дни месопусни,
за вино, жени, за живот край пчелина –
той вече съблича с очи Магдалина.
Но тя през сълзи, със косите разпуснати
избърсва нозете на кръста Иисусови
и тръгва след своята трънена сянка –
светица от днеска, довчера вакханка.
Защо все сновеш, мое звездо вретено,
затворено в мен и от Бог сътворено?
Убоден от тебе, аз тука оставам,
циклоп едноок сред житейската пяна.
И мислите само – високи и боси –
подкарват стада от стотици въпроси.
Залитат, изправят се сякаш безкрай
и търсят във ада Едемския рай.
Излита птица от утробата на звяра,
а той изстрелва тъмната си мисъл
като стрела, намазана с отрова.
Небето се оказва твърде ниско,
за да спаси заченатия полет.
И сякаш неопитомена дума
проглежда във гнездото на духа.
Превит на времето от тежестта
чета поредното проклятие,
осъдило и скрило същността ми.
Ята от сънища извиват струйки дим,
а в мен ковачът лее
най-светлата си песен.
На ореховия площад остава шумата
и в нея вятърът, приличащ на удавник.
Защо откривам младостта си
в присъствието на старицата?
Защо дочувам стъпки на спасители,
случайно взели образа на някого?
Разчупвам орехите – есенни печати.
Скривалище ли е умът,
щом вади глупостта на показ
и водевилно разпилява
забравените ни мечти.
Нима съм станал по-дълбок от зимата
и слънцето дали ще ми прости.
Тъй кратък път и тъй огромен –
със върхове, снишени като храсти,
отплували по снежната река.
Духът затваря книгата на вятъра.
Какво написа в книгата духът:
надежда, вик, рождена дата?
Крайпътни камъни по-топли от студа
прииждат под хоругвите на мрака.
Във бедност разточителна живеем.
Звездите са сапунени мехури,
замръзнали над снежната река.
Огромна тишина и сън,
и върхове,
снишени
като храсти.
|
|
|
Назад
[ 3 ]
Напред |
|
