Простори

     Почти 30 години Гаро Кешишян е на сцената на фотографското изкуство. Той е минал през всичките му значими прояви у нас и е получил най-високите отличия. Участвал е в престижните форуми на фотографията в почти всички страни на Европа, в САЩ и Канада. Донесъл е награди от Франция и Япония. Показал е свои самостоятелни изложби в Ла Рошел и Арл - Франция, в Лечестър - Великобритания, в Будапеща, Токио, Хюстън, Лос Анжелис, Ню Йорк, Копенхаген, Венеция. Отдавна той е сред големите във фотографията.
     "По-добре да изхвърлиш нещо полухубаво, отколкото да запазиш нещо полулошо". Вероятно този лично формулиран принцип, който Гаро Кешишян изповядва в работата и изкуството си, го е довел до неговия изключителен професионализъм като художник. Това обяснява почти "маниакалната" му взискателност към създаването и изработването на фотографиите, непонятното за мен пренебрежение към собствени и то чудесни творби или твърдението му, че едно от най- трудните неща за него е да направи истински добро копие. Когато все още не познавах добре Гаро Кешишян, си мислех, че всичко това е артистична поза. Всъщност ставаше дума за свръхпрофесионално художническо отношение. За да прилага обаче един художник подобен принцип в работата си, трябва и голям талант, и натрупан опит, и сила на характера, и много висок интелект. Това, което има Гаро Кешишян. Всеки, който опознае този мъж с посребрена вече коса и проницателни черни очи, разбира какво удоволствие е да се разговаря с него, да се слушат не само духовито и изразително поднесените вицове, но и дълбоките и оригинално изказани разсъждения за живота и изкуството. Винаги съм се учудвал на неговата поразителна жизненост, духовитост и енергия неща, които трудно оцеляват в чувствителните хора след многото тягостно преживени години в една затворена, тоталитарна обществена действителност. От нея не би могъл да остане незасегнат обаче и Гаро Кешишян, още повече, че неговият обектив го приближаваше много по-осезателно до реалните очертания на тази болна действителност. Той бе насочен постоянно към драстичните и житейски свидетелства, той запечатваше с безпощадна неоспоримост трагичните и истини. За какво друго може да говори серията фотографии, показващи набраздените с дълбоки бръчки и изцапани със сажди лица на леярите, грубоватите им фигури, странни пози и добряшки усмивки, внасящи още повече абсурдност в абсурда на почти средновековните условия на труд. Или хармоничните композиции от войници, чиито тела и изражения освен силно физическото си внушение носят и усещането за унифициране, анонимност и духовно обезличаване на човешкото същество. В подобен дух възприемам и една също известна серия от атлетични мъжки тела, излъчващи огромна сила и мощ, но и фашизираната агресивност и заплашителност на един чисто физически, бездуховен диктат. Много скръбна символика има и в няколко изключителни портретни образа - на все още стройна, но застаряваща и покрита с гъста мрежа от бръчки жена, или на полуголия старец-аскет, обърнат сякаш към неизвестността на отвъдното.
     Когато човек разгледа тези фотосерии, поразяващи с откровеното и крайно разголване на житейските сцени и роли; творби, пропити от екзистенциален дух, показващи абсурда и парадоксалността на социалните отношения, на почти непредполагаеми човешки състояния и съдби в българската и въобще в човешката реалност, тогава ще разбере болезнено- сериозните думи на иначе духовития Гаро Кешишян: "Усещах се като дънна риба. Там, на дъното, където всичко се отлага, където тинята се вдига при най-лекото движение и размътва водата, а светлината не достига, там нищо не е фотогенично. Игривите слънчеви зайчета на повърхността са разрешени и достъпни за други, привилегировани същества." Наистина много сили и внимание е отдал Гаро Кешишян на мрачното съществуване в дъното на обществото, на обезцветените и обездвижени дънни същества, които се сливат с тинята, за да не ги открият и унищожат хищните риби. Според него тоталната липса на какъвто и да е престиж на фотографията в България до 1990 г. се дължи на страха от нея, от нейната автентична неоспоримост при художественото фиксиране на живата, обществена реалност. Тя представлява своеобразна заплаха за Системата с документалната обективност на погледа си върху нейните черти и прояви. На фотографите се гледаше като на опасни, дори вредни хора, неконтролируеми и способни да проникнат под повърхността на нещата, да открият и покажат на всички нефотогеничното лице на дъното, на компрометиращите Системата и Държавата истини. Затова и най-добрите снимки почти не са били показвани, затова и репортажният подход във фотографията не бе достатъчно разбит, а натуралистичният поглед към "опъващите хомота" почти не се среща. Разбира се, Гаро Кешишян е преминал през всичко в художествената фотография, независимо че е направил първата си професионална снимка на 33-годишна възраст (вероятно пак според неговите свръхкритерии за качество).
     Освен драматичния натуралистичен поглед към "опъващите хомота" и социално-философските метафори, в творчеството му се срещат и поезията на пейзажа, и шокиращата откровеност на голото женско тяло, и сюрреалната атмосфера на странни ракурси, оригинално видяни и необичайно аранжирани обстановки. В една прекрасна и известна фотосерия, наречена "Безкраен глас", Гаро Кешишян показва как фотографският образ може да бъде изведен от обвързаността си с обективната, емпирична реалност, от която произлиза, да бъде художествено абстрахиран от нея и превърнат в идеална структура с изразително символично звучене.

     Художникът винаги е отделял специално внимание на портретната фотография, чрез която като страстен ловец на състояния търси странното, необикновеното, истинското в човешкото същество. В неговата невероятна галерия от портретни образи особено място заема цикълът "Арменци". Чрез лицата на своите сънародници Гаро Кешишян иска да намери и събере родовите ценности и добродетели, да покаже одухотвореността и нравствената сила на един народ с древна и голяма култура, разпилян по света от историческите колизии.
     Този важен за Кешишян проект беше показан пред публиката В Европа благодарение на щастливата му среща с една изключителна личност - италианеца Серджо Поджанела. Като опитен галерист, куратор и културолог той оцени високо артистичната работа на варненеца и го представи с няколко изложби В Италия, както и с великолепен каталог със 100 от най-добрите му фотографии.
     Провокацията от другите изкуства - особено музиката и изобразителното изкуство, към които Кешишян има по-специално отношение, винаги го е водила към крайно отдалечаване от илюстративното в изграждането и усещането на фотографската образност. За него изкуството, каквото и да е то по вид, е инструмент за изследване на света. Колкото по-фин е „скалпелът", толкова по-лесно и по-добре може да се разголи същността на света, човека и духовността му.
     А естетичното е упойката при този разрез. За Кешишян всички изкуства съдържат и някаква странна математика. Във всеки един момент от съзерцанието на творбата човек залага собствения си хикс и чрез него търси очертанията на неизвестното в самия себе си... В портретната фотография е много трудно да се осъществи пълен контрол върху творческия процес, защото има двустранно участие - на снимащия и на снимания. Успехът идва, ако се получи резонанс между няколко съставки на този процес - между фотографа, избрания модел и ситуацията, в която двамата се намират. Ако към това се прибави и резонанс между готовата творба и зрителя, кръгът ще се затвори. Гаро Кешишян успява да сглоби този сложен кръг по най-добрия начин. Различните хора допускат до различни пластове от собственото си битие. Разбира се, никой не може да изиграе нещо, което го няма в самия него. Дълги години фотографът води най-деликатната битка с хората, които е искал да снима - за тяхното доверие, за да се отключат и покажат в истинската си същност, която е най-интересна за окото на изкуството. Защото той обича да снима не актьори и модели, а естествени хора от живота. При това се опитва да надмогне последствията от три зловещи бича, които са деформирали нормалните реакции и поведение на хората страха, насаден в тях, фалшивия срам от проявите на естествената им природа, които са ги накарали да изпитват, и ниската култура. С подобни творчески възгледи Гаро Кешишян търси и визуализира не мимолетните ситуации, а принципно важното, дълбоко същностното, типологичното в света на човека. Той обича да се взира и да прониква чрез камерата си в глъбинните му потайности, в импулсите и бесовете на онази тъмна зона на психичното, която Юнг нарича „нигредо". Привлича го преди всичко еретичното, антинормативното, екстатичното, нарушаващото официалното статукво и общоприетите правила поведение. Защото той също е своеобразен еретик в българската фотография с откровенията си за обществените и личностните абсурди в живота.
     Когато отново се вглеждам в неговите творби, в невероятните състояния и категоричната форма, когато усещам тоталното им внушение като образно изразяване, интелектуална наситеност и философски мащаб, се убеждавам, че фотографиите на Гаро Кешишян са сред най-добрите доказателства, как от "лесно постижимото" чрез обектива точно копие на реалността може да се създаде трудно постижимото духовно пространство, каквото е изкуството.