| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Есе: |
| Фрагменти: |
| Къси разкази: |
| Палитра: |
| Беседи: |
| Паралели: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Есе | |
Приказките на Андерсен
The tales of Andersen |
|
 ЯРОСЛАВ ИВАШКЕВИЧ„Между Балтика и Северно море има древно лебедово гнездо, наречено Дания; там са се раждали и се раждат лебеди, чиито имена няма никога да изчезнат...”
Така започва една от Андерсеновите приказки. И наистина тази страна, образувана от най-различни по големина острови, зелените поля и буковите гори на които сякаш потъват в морето, е родила множество неумиращи лебеди във всички области. Дали трагикът Йоленшлегср, написал в рождената година на Андерсен важното за скандинавската литература произведение „Аладин”, дали големият Ханс Кристиан - наречен така в отличие от „малкия”, автора на приказки - физикът Оерщед, създател на електромагнетизма, дали пък възкресителят на гръцките митове, фантастът в живота, скулпторът Торвалдсен, близък на полското сърце... Но най-внушителен от тези лебеди е без съмнение нашият Андерсен, сътворил безсмъртните приказки, станал най-популярният датчанин и един от най-популярните писателя в света.
Много страни на земята го наричат така — нашият Андерсен, макар че името му е свързано неразривно с Дания. За много хора неговото творчество е най-скъп спомен за детството, спомен за първата книга и първото литературно вълнение. В някои японски домове той си има малък олтар; някакъв датски пътешественик намерил в Андите, в едно крайпътно дюкянче, сред железарии и мръсни конци старо томче приказки от него, отворено на вълнуващия разказ за майката. Нищо чудно, че и за мене най-старият спомен от далечното украинско детство е книгата негови приказки, скромно варшавско издание, която за пръв път ми разказа за страната на петстотинте острова и ме застави да я обикна.
С каква радост открих няколко десетки години по-късно същия пейзаж и колорит на приказките и с каква радост ме изпълни възможността да се запозная с този удивителен език, на който старият сладкодумец е писал творбите си; с каква радост намерих отново - като детството - дивите лебеди и бърборещите по египетски щъркели в родината на малката русалка. Андерсен беше виновен да обичам Дания, преди да я познавам. За не един човек и писател Андерсен е дълбоко преживяване. Рабиндранат Тагор идва чак от Индия в Дания, за да види страната, родила големия творец.
Ханс Кристиан — Хоси Андерсен, както го наричат датчаните в отличие от безбройните андерсеновци в тази държава, се ражда в малко градче в самия център на Дания, в самия център на остров Фин-Фиона („кръгъл като роза”) - остров чисто земеделски, който и днес изглежда идилично. Улиците на Оденсе са поръбени с ниски къщички, на брега на рекичката Оденсе Аа стоят хамбари като навсякъде на Север. Стари църкви и нови хотели. Много промени има от времето на Андерсен.
Но тази идилия е само външна. Малкото, забравено от бога, градче крие в лоното си мръсотия, отчаяние, мизерия. Рядко някой писател има такова нещастно детство, каквото Ханс Кристиан. Може би затова мислите му кръжат винаги около клетите, слаби и болнави деца. Може би затова първото негово стихотворение, което обръща погледите към личността му, е посветено на умиращо дете. Затова започва да пише приказки за децата - с мечтата да украси всяко детство с дъгата на необузданата си фантазия. Живота си Андерсен описва в прочутата „Автобиография” - „Приказката на моя живот”. В нея са смесени Dichtung und Wahrheit1, както откриват по-късните изследвания. Истината е, че детството и юношеството на Андерсен са още по-горчиви, отколкото той сам ги представя.
Майка - перачка, баща - обущар и войник, петнайсет години по-млад от нея, по-голяма извънбрачна сестра, за която не знаем нищо, рано починали други деца, ето детайли от Андерсеновата мъка. Като прибавим и алкохолизма и лудостта сред най-близките и кошмарните битови условия, в които сандъчето с магданоз е цяла градина за болнавото дете, ще можем да си представим сивотата и застрашителния ужас на това детство.
В тази сивота и в клещите на нищетата грее една важна личност - баба, майката на бащата, „единствената добра”, както по-късно ще каже Андерсен за „Малката кибритопродавачка”. Разказите й са жив контакт с народа (в бележките си към по-късните издания на „Приказки” авторът често изтъква народния произход на замислите си). Неведнъж казва: „Тези съм слушал като малък.” Баба му е разказвала, обагряла с измислени приключения монотонността на детското вегетиране.
Сянката на тези години ще витае над Андерсен чак до смъртта му. Той е дете необикновено, нервно, неспокойно, склонно към сънища наяве. Какво е чувствало то, ще ни каже по-късно възрастният писател във вълнуващата автобиографична приказка „Грозното патенце”. Много е трябвало да изстрада това дете, за да може да произнесе думите в края й, станали в Дания пословични: „Дори не съм мечтал за такова щастие като грозно патенце!” Колко мъки и разочарования го чакат, докато се убеди, че е истински лебед.
Онова, което изпитва от момента на встъпване в съзнателния си живот, което напусто се мъчи да внуши дълги години на опекуни и учители - и в което те толкова дълго време не искат да повярват - става истина. Той се оглежда в пролетното огледало на своето собствено творчество и се убеждава, че е лебед. Странен е този живот - самотен, неспокоен, жаден за впечатления и признание, за овации, пътешествия и блясък на княжески дворове; пълен с незадоволени никога амбиции, незаситен никога апетит, винаги гладен от лъжливи приятелства, неприласкан никога с истинска обич и дом. Бездомен в милата си родина, самотен сред приятели - изминава своя дълъг житейски път като сянка от китайски театър. Търсил признание в пиеси и романи, твори истинските си шедьоври някак неохотно, между другото, с нежелание, прочутата поанта от „Новите дрехи на царя” - „Но той е гол!”, пише чак когато поправя приказката, а „Малката кибритопродавачка” създава като текст към някаква календарна картинка.
Много неща от биографията на Андерсен трябва да му простим, като помним колко е страдало това грозно патенце.
Пътешествието на четиринайсетгодишното момче до столицата с препоръчително писмо до примата на кралския театър от непознат провинциален поклонник е едно голямо фиаско. Разните случайни опекуни мечтаят да научат Андерсен на ум и разум. Цели осем години седи над гръцки и латински - а в главата му се разхождат драми и стихове. Писателят никога няма да забрави мъките на тези най-хубави младежки години. Най-сетне го докарват на матура - на двайсет и три години, постъпва в университет, изпълнен с надежда и радост, за да го напусне след година и да се отдаде на пътешествия. Sydpaa - на юг се стремят всички датски лебеди, натам тръгва и Андерсен, към бленуваната Италия, към романтичните пейзажи на Южна Германия, към единствената по рода си атмосфера на Гьотевия Ваймар. Дори не е мечтал за такова щастие като грозно патенце!
Нищо чудно, че този тип самота възпитава у Андерсен особен, изострен интерес към собствената личност и преживявания. Наглед разказва египетски приказки, а в същност говори непрестанно за себе си. Почти няма приказка, в която автобиографията да не играе някаква роля. Ту външни детайли, описания на мизерията и боязънта на детето, на състояния, преживени от самия него - като в „Малката кибритопродавачка”, ту автобиография на вътрешни чувства, на отношение към хората, като в „Малката русалка”. Неврастеничната, деликатна натура на Андерсен и същевременно дълбокото убеждение, че е необикновено същество, са причина всяка негова крачка сред хората да му действа болезнено като ходене по остриетата на ножове. И понякога му се струва, че единствената награда за неговите страдания ще бъде да се разбие като морска пяна о родния бряг, да се разсее като мъгла над датските фиорди. Императорският славей е Андерсен, и Оловният войник също е Андерсен, и самотният човек в старата къща, и позлатеният пумпал, и дори очарователната Палечка - Томелизе... Странни форми придобива понякога у писателите говоренето за себе си.’
Би могло да изглежда, че съществува някаква дисхармония между Андерсен и обществото. Твърде често негов единствен другар е играчката, подарена от някакво момче, „за да не е толкова ужасно самотен”. Твърде често го кълват патиците и кокошките от господарския двор - защото не прилича на патетата и пилетата. Твърде често сънува райската градина или онзи омагьосан южен край, където Палечка намира своя принц. Не се чувствува добре лебедът в компанията на гъски.
Един датски критик разделя Андерсеновите приказки на творби за лебедите и творби за щъркелите. Защото това гнездо между Балтика и Северно море освен диви лебеди ражда и щъркели.
„Колко хубаво беше на село! - започва една от приказките. - Лятото бе в разгара си, житото златееше, овесът се зеленееше, сеното по ливадите бе подредено в копи, щъркелът се разхождаше на дългите си червени нозе и бърбореше по египетски; знаеше този език от своята майка...”
А за какво толкова си бърборят щъркелите? Майката казва на децата, че е добре да се ходи из блатото и да се изяждат жабите. „Тъй!” - отвръщат щъркелчетата.
Представители на „щъркелите” в Андерсеновите приказки са не само бяло-черните птици с „червени чорапи”. Такива са и врабците, олицетворение на късогледството и глупостта - като мама врабка в „Съседи”, която смело казва на децата си, че „красота” е дума, „не означаваща нищо”. И мишките, и плъховете са такива, и новите къщи, които се надуват със своята нова мазилка. „Тъй трябва да се поставят краката - учи старата щъркелица младите. - Това ще ви помогне да се движите в света.” А полската мишка - представителка на „щъркелите”, хвали кърта годеник на Палечка, и отвръща на нейния плач: „Глупачка! Не се опъвай, че ще те ухапя! Ще имаш толкова красив мъж! Даже кралицата няма такова прекрасно черно кожено палто! Кухнята и мазето му са пълни. На бога трябва да благодариш за такъв мъж.” И макар че къртът не вижда нищо освен подземните си коридори, мишката принуждава Палечка да се омъжи за него. Към такива „щъркели” принадлежи и маршалът на китайския император. „Славей ли? - казва той. - Никога не съм чувал за такъв. Не са ми го представили в двора!” А славеят у Андерсен е също вид лебед.
Грубо може да се определи, че в едни приказки Андерсен ни представя народни легенди, пречупени през призмата на неговата романтична фантазия - феерия, поеми, в които дълбокото човешко съдържание - като в “Малката русалка”, „Снежната царица”, „Спътникът”, „Славеят” - е във формата на приказен многобагрен разказ. В други писателят става сатирик по европейски пример; в тях врабците, щъркелите и мишките са само образи на обкръжаващите поета хора. Те виждат най-често увехналия лист - като в „Съседи”, без да забележат красотата на целия розов храст. От тези хора Андерсен се изолира в своите странности и в безкрайните си пътешествия, а ако гъските и патиците го кълват твърде силно и винаги се мъчат да изскубнат по някое перо, то дълбоката любов на простите люде, на децата, работниците го възнаграждава. А за тях неговото творчество бързо става нещо просто и същевременно необходимо като дишането.
Не, това не е дисхармония с обществото въобще, а само с обкръжаващото го: с датското еснафство, което Андерсен демаскира със страст независимо от цялата си добрина и мекост на характера. Всички тези приказки за „щъркелите” и тези, където тях ги няма, са остра сатира на датската буржоазия, за която писателят всъщност никога не престава да бъде „грозно пате”.
Андерсен разбира много добре, че неговото творчество е за народа. Славеевата му песен е разбрана и любима на простия рибар и миячката, но не и в императорския двор. Целият му живот е непрекъснат конфликт с буржоазното обкръжение. Ролята на възпитаник в богатския дом на Колинови не е от най-приятните. Той понася търпеливо страха от стария Ионас Колин, който се мъчи да го направи натъпкан с науки професор; понася снизходителността на сина му Едвард, който макар негов връстник и възпитаван заедно с него, не иска да му говори на малко име — следи от това огорчение намираме в приказката „Сянката”; понася капризите на Йонас - внука, който никога не се примирява с дядовия си ученик, а по-късно - о, ирония на съдбата! - издава Дневника на Андерсен, като премахва всички драстични моменти.
Куп конфликти има Андерсен и с критиката, към която е необикновено чувствителен. А трябва да се признае, че нейната работа е била лека, докато Ханс Кристиан е автор на комедии и драми, дори и на такива романи като „Импровизатор”. Но когато се появяват първите приказки, критиката се обърква. Те са нещо толкова ново, изненадващо и дълбоко, че просто не подлежат на разбор. Пък и самият автор заедно с критиците се мами, че това са творби само за деца. Заглавието на първия сборник с тези поетични бисери звучи „Приказки за деца”. И макар Андерсен да уверява, че ги пише така, щото „и на възрастните да подхвърли някоя и друга мисъл”, читателите ги смятат за неща само за малките. И като не могат да намерят други грешки - каквито виждаме ние днес, - се хващат за техния език. Обвиняват Андерсен, че просто не умее да пише, защото е „недообразован”. „Писах ги точно така, както съм искал да ги разкажа на децата” - казва той.
 Простотата на изказа, на езика, който и до ден днешен е жив като извор, е несравнима и представлява епоха в развитието на датския литературен език. За това има „вина” и характерът на самия писател: искрено казано, той остава през целия си живот едно голямо дете. Оттам и писателските му достойнства, свежият поглед към света, неправдоподобните по своята непосредственост открития, съгласуването на рационалистичния поток на мислене с детските вярвания. Но тук е и източникът на трудното общуване с хората, които се дразнят от детинските склонности, самохвалството, обидчивостта; от това, че маниерите от детската стая се пренасят в отношенията с „възрастните” филистери. В този конфликт се крият много болезнени за твореца изненади. Но за литературата се раждат множество чудесни черти: простота, непосредственост, улавяне на нюансите, най-сетне изречението, съставено толкова обикновено, всекидневно, както се изразяват... децата. Романтизмът на Андерсен се приближава повече до този на Гогол, отколкото до Байроновия.Андерсеновият начин на писане е почти непреводим и в неговия стил се крие една от най-големите магии на творбите му. Чрез този напълно естествен стил приказките се свързват дълбоко с народната разказвателна традиция. Творчеството на писателя е като розовия храст, чест негов герой: „Цъфтя радостно - казва той в една от приказките, - другояче не умея. Слънцето припичаше, въздухът беше свеж, пиех светлата роса и силния дъжд, дишах, живеех. От земята в мене се вливаше сила, чувствувах се щастлив, трябваше да цъфтя непрекъснато; това беше моят живот - другояче не можах.”
Но не само с творческия инстинкт живее и съществува изкуството на Андерсен. Щом черпи от земята сила, пропуска я през филтъра на разума и разсъдъка, на окото, отмерващо точно границата между доброто и злото, и преди всичко през сърцето, което обича унижените и оскърбените, слабите и мамените. И ако човекът Ханс Кристиан - трябва да му простим това! - се старае да компенсира униженията от тежкото си детство с пребиваване в кралските дворци и приятелство със силните на деня в света, то писателят Андерсен никога не се поддава на снобизма и остава верен на себе си и на своя народ докрай.
Ако можем да сравним Андерсен с някой близък на нас, поляците, творец, това е сигурно Шопен. Също като него датчанинът извисява народните елементи до общочовешки висоти и също тъй не загубва юношеските си връзки с народа, оставайки верен на избраната форма. И също като у Шопен под цветята се крият оръдия. Ненапразно някои Андерсенови приказки бяха забранени от хитлеристките окупатори. Ескимос ли ги чете или индианец от Андите, в тях той намира народностни, човешки черти, които вълнуват всички сърца - и същевременно те са свързани с историята, природата, характера на Дания. Чувствителността на Андерсен, лазурният колорит на приказките му, тоналността им са напълно датски. И хуморът им е специфичен - нито английски, нито френски esprit - типичен датски хумор, народен хумор с лек снизходителен оттенък.
И е ясна ролята на Андерсен в обществото: той е представител на своя народ и същевременно гражданин на света, който се противопоставя и критикува често със заядливи карикатури тесногръдието и жестокостта на еснафството и вижда дълбоките достойнства на простия народ. От него лесно би тръгнал не един писател от чудесната датска литература - да речем дори Херман Банг2. С неговото сърце и съчувствие към човека се ражда без съмнение и великият му едноименник — Мартин Андерсен, който, за да се отличава от своя велик „адаш”, добави към името си названието на своя роден град — Нексьо.
Превод Силвия Борисова
1Dichtung und Wahrheit (нем.) — ..Поезия и истина”, заглавие на автобиографично произведение на Й. В. Гьоте. Б. пр.
2Херман Банг (1857—1912) — виден датски писател, критких, театровед и режисьор. Критикува дворянската класа. В последните си години — експресионист. Б. пр.
|
|
|
Назад
[ 4 ]
Напред |
|
