Простори

     Фарът Св. Николай на Варненския пристан. Уроците не свършват...

     Дъждът е по бургаски буен. Няма и десет минути откакто почнал, а вече черни ручеи от въглища са се устремили към ръба на кея, откъдето скачат във водата, за да направят морето наистина Черно.
     Около вагона, който излезе от релсите, няма никой.
     Дъждът отмива и отми въглищата, конто така бяха настлали релсите, че колелата на вагона тръгнаха по тях след завоя и се намериха на кея...
     Корабът стои на шест-седем метра от там. Не може да прилепне плътно до кея, защото при разтоварването на всеки кораб от кошовете на крановете падат всеки път най-малко трийсет-четирийсет килограма въглища. След всяко загребване падат. И тъй, неусетно за около година се натрупват, че килът на кораба опира в тях и стои далече във водата.
     Гледам и мислите ми неусетно тръгват натам, към оня кът от остров Сардиния, където бяхме скоро. Там, на втория по големина остров в Средиземно море - Сардиния, край югозападния му бряг на атласа можете да видите две островчета, големи колкото лещени зърна. Това са островчетата Сан Пиетро и Сан Джорджо. Те пазят от югозападните и западните брегове
     Портовесме.
     Портовесме всъщност е само пристанището, флотационната фабрика и топлоелектрическата централа. За тази ТЕЦ нашият кораб “Верила” докара, по документи 9271 тона въглища, натоварени от украинското пристанище Мариупол.
     На триста метра на запад от оградата на Портовесме, малко след кръстовището на пътя, който води навътре в острова - към градовете Карбониа, в Еклессиа, табела показва, че влизаш в Портоскузо.
     От единия до другия край на това градче стигаш точно
     за двадесет и седем минути; ако тръгнеш от залива ще пресечеш
     градчето точно за тринайсет минути.
     Че не от вчера Портоскузо стои на този бряг, показват историческите му забележителности - корабостроителниците. От тринадесети до седемнадесети век тук са строени кораби – със здрави дървени корпуси и с платна. Защо по-късно тук вече не строят дървени кораби показват олиселите хълмове наоколо - до ХУП век хълмовете са били покрити с гори, от които са секли дърветата за корабите. Свършили дърветата - и за корабостроителниците напомнят паметните плочи по стените и недовършен кораб от кила на който ребрата стърчат тъй, че корабчето прилича на скелет на голяма риба.
     Има и скромна кула, строена с тукашни камъни. Тази малка крепост пазела и корабостроителниците и Портоскузо откъм чистата вода, откъдето можело да ги нападнат. На двайсетина метра от кулата - скромен паметник с изкривена самолетна перка на върха. От плочата имената на Ивано, Джовани, Адриано
     и още неколцина напомнят, че дебаркирането на съюзническите войски през 1943 г. е било едновременно на Сицилия и на Сардиния. Тук не е било главното направление на удара, но и тук са воювала и загивали хора.
     И още една забележителност има Портоскузо - в най-закътаната част на заливчето, около което се струпали къщите на Портоскузо, е малкото, гъсто населено пристанище за яхти. Всяка яхта показва колко е дълбок джобът на собственика й. А край хелинга, заобиколена от дебели и сиви като слонски крака палми и зиморничаво настръхналите иглички на туйята - божето
     дръвце - е най-личната къща в Портоскузо. Боядисана в слънчево жълто, с бели ленти около прозорците - като нимби - строга като учител, доброока като ученичка - тази най-лична къща в Портоскузо е приютила не общината или полицейския участък, а градската библиотека. Един град, който е дал най-хубавата си къща за библиотека, никога не може да се забрави!
Фото

     Арх. Спиридон Ганев - хотел Мусала Палас

     В дворчето на библиотеката - лятна читалня. Момичета и момчета са винаги на разположение - на местните хора – да върнат прочетената книга и да вземат нова, на гостите, дошли да приседнат и разлистят вестник. Ако някой пожелае - момче или момиче ще притича услужливо до близкото заведение и ще му донесе разхладителна напитка - аранча (портокалка), кола или
     джинднър бира. Има вестници на италиански. А за гостите от яхтите - и на френски, немски, английски. И на руски има - даже “Спутник”, “Московские новости” - отпреди две седмици.
     Когато се смрачи, сгъваемите маси на читалнята се прибират. Малката брезентова къщичка откъм улицата вдига едната си стена - скоро от барчето полъхва омайващ дъх на кафе и приятна, тиха музика. Можеш да си купиш и грамофонна плоча или албум. Само нашенец ще се изненада, че мургавите, черните или белите като паламида немски, английски, френски или американски изпълнители звучат само на италиански. И по радиото,
     по телевизията - РАИ - държавната - се говори и пее само на италиански. И в цяла Европа, към която сме се наканили да се упътим е тъй. Няма “глобализация”, няма замърсяване на околната среда с чужд език.
     Вечерно време дворчето на библиотеката се превръща в танцова площадка, на която ние веднага бихме лепнали табелата “Дискотека” (което всъщност значи “Грамофоноплочарница”).
     Това беше първият урок от първата вечер тук, в Портоскузо, край Портовесме на остров Сарденя, както благозвучно, ласкаво наричат острова си тук, вместо бодливото Сардиния.
     В Портовесме, на неговите седем корабни места, се работи сутрин от седем и трийсет, след обяд до седемнайсет часа, с час и половина почивка на обяд. До десет часа вечерта се движи само корабчето “Портофранко”, което превозва от и до островчетата пътниците и техните автомобили.
     Корабите се разтоварват с автокранове. Преди да започне разтоварването, от всеки хамбар, от който ще се разтоварва до десетина метра навътре по кея се постилат големи брезенти. Автокрановете трупат въглищата на кея, откъдето
     фадроми ги товарят на двадесеттонни камиони. Всеки камион тръгва, след като двама млади, начинаещи докери покрият кашона и внимателно завържат покривалата тъй, че бучица въглища да не падне от камиона. Всеки час от входа на пристанището до края на кея минават камиони-цистерни, които поръсват отлетелия настрана въглищен прах и флотираната алуминиева руда.
     Спре ли разтоварването привечер, автокрановете се оттеглят към кейовата стена, фадромите внимателно обират въглищата, прибират се и въглищата, нападали по брезентите. След това по кея почват да шарят две камиончета-аспиратори (като тези, с които у нас се прибират боклуците край бордюрите на тротоарите). Те обират останалите въглища. След тях отново идват камионите-цистерни - сега вече със силни струйки вода - измиват кея. През скарите на специалните канали нечистата вода се стича в подземен утайник, в който въглищата се утаяват и прибират.
     Само половин час след свършването на разтоварването по кея можеш да вървиш по бели чорапи, без да се изцапаш.
     Само час, след като слънцето слезе към хълмовете на островчето Сан Пиетро, по кея, по вълнолома, идват на вечерна разходка местни хора и курортисти. И край кея, и зад вълнолома се виждат излезлите на вечерна разходка с хапка риби. Светлите им коремчета проблясват в хлорофиленозелената вода като ония огледалца, с които хлапаците навсякъде по света пълнят очите
     на момичетата с весела светлина.
     На стотина метра от вълнолома, на плажа, грижовни майки с вик измъкват от ласкавата вода хлапаци, които магнита на морето здраво държи.
     И тъй - три дни в Портовесме край Портоскузо.
     Три дни уроци и за нас, и за украинците - и в Мариупол, и в Южннй, и в Бердянск газим въглища или руди до глезен - също както в Бургас, ТЕЦ - Варна или Варна-запад. Жените и децата, които идват при нас на кораба или пътуват с нас, преди да слязат, обуват пластмасови торбички – от малко-малко да опазят чисти краката и обувките си. Стотици тонове въглища разнасят сухи ветрове или отнасят в морето дъждове. Като този дъжд, от който тръгнаха мислите ми към големите уроци на малкото пристанище Портовесме.