Простори

     ЙОВО НЕДЕЛЧЕВ

     Светата Троица
     Между Ком и Черно море, от белия Дунав до зелената планина Родопа са разположени две държави - държавата на българите и държавата на гората.
     Бог е благословил двете общности да живеят в хармония.
     Народът и гората! Те си въздействат както двете страни на понятието мяра.
     И детска песничка едната ръка мие другата, а пък двете – лицето. Ръцете са добрички, мислят една за друга, грижат се за нещо, което не е на никого поотделно.
     Държавата на гората е съвършена. В своето развитие тя е изпреварила общонародната държава - квалификация от категорийния инструментариум на човешкото мислене. Достъпна, демократична, открита за приятели и врагове. На никого не казва: “Удариш ли ме и аз ще те ударя!” Нейният ответен удар закъснява, но е неизбежно смъртоносен.
     Погази ли неписания договор с държавата гора човешката държава загубва три скъпоценни дара: въздух,вода и красота. Всичко това ние разбираме, когато я няма троицата на нейната благодат...

     Смъртта - тази вразумителница
     Смъртта не е интересна, интересен е животът. Освен това той е по-голям от смъртта, много по-голям, защото я обхваща с мисълта си.
     От друга страна, смъртта е лекар, тя е безпощадният лечител на живота...
     Преди да изпие чашата с отрова, Сократ виква на своите осъдители: “Да живееш - значи да боледуваш - дължа един петел на бога Ескулап.”
     Сиреч, умирайки, той ще се излекува и за благодарност заколва на докторския бог вестителя на утрото.
     Смъртта “лекува” плътта, ала духът е безсмъртен - тялото на Сократ отдавна е пръст, но духът му е поселен в човешките души и ще се населва в тях, докато се въртим около горещото око на слънцето.
     Питаме се: Щастлив ли е човекът? Не се досещаме,че животът - горчив и радостен, е другото име на щастието.
     Старица, грохнала от преживяно и болести, във виелицата на студена гора носи на гърба си сноп дърва. Спира до изоставен кладенец и повиква дявола:
     - Ела, синко, отърви ме от мъките на живота!
     От черното дъно на кладенеца изскача повиканият, за да й вземе душата.
     - Аз те викнах да ми повдигнеш наръча - сопнала се старата жена и го изгледала кръвнишки.
     Като премисляме смъртта, ние се вглеждаме в миналото - добро или прахосано - и омъдряли - избираме пътя, който ни е останал за извървяване.
     Ето каква велика сила има смъртта - тази вразумителница!

     Осиновяване
     Един мъж получил просветление и започнал да разбира езика на животните. Но не на всички животни, а само на змиите.
     Веднъж до камъка на тревясалия си бащин гроб той заварил змия, която го заговорила:
     - Дълго те чакам, човече, изчаках се, а ти не идваш и не идваш. Баща ти, дето лежи под мен, заръча да ме осиновиш.
     - Бива. Но ако излезеш женска змия, как ще ми станеш син?
     - Аз съм мъжка змия - казала тя и се изпружила, целунала го в устата.
     - Сърцето ме заболя...
     - От целувката е. Целувката е обич, а всички знаят, който обича, страда много. Виждам, усмихваш се, ти си щастлив, много си щастлив...
     - Така е - съгласил се мъжът.
     Преди да го пуснат в гроба, от ковчега се изнизала сянката на черна змия.
     - Гледайте - викнали гробарите - единствено синът му го изпрати в отвъдното. Дай Боже, всекиму!

     Гроздобер
     Тишината над пиротските лозя беше по-страшна от громола на оръдията. В окопите - незаровени гробове, стърчаха корени и филизи с изсъхнало грозде.
     Беше дошло нареждане, който има синове във войната, се освобождава, и Йовчо Ненчев тръгна по окопите да се сбогува с приятели и земляци. Изтърбушените лозя му припомниха миналата есен, когато набра първото грозде от младото си лозе. Не взе кошницата напълни калпака си. Ощипа едно зърно, беше сладко и миришеше на тамян. Вкъщи децата го срещнаха с олелия.
     - Сега, колкото да си кусате, догодина, дай Боже, ще има и за вино... Ако се удължи войната, вие ще го точите.
     Прилича на сън, но не сънувам. На село съм. Пред портата лежи Шаро - истинска мечка. Гали се. Ще ме препънеш бе, човек! Трябва да накатраня пантите, пищят като свраки. Насред двора, с ръце под престилката ме чака Кераца. Неделчо, се държи за полата й. Гледа ме остро. Братът Киро все казва, че ми е откъснал главата.
     - Керацо, дойдох си.
     - Господ чу молитвите... Сгорещих вода, хвърли си дрехите, знам ли какво си ни донесъл...
     - Поливай, ама по-кротко!
     Смея се. Топло е. Горещо е. Огнено. Гмуркам се в реката. Камчия ме носи към морето...
     Изневиделица в глухото небе пропищя шрапнел и Йовчо Ненчев коленичи...
     В този миг видя светещото море - синьо-зелените очи на жена си.

     Сънят на дядо Димитър
     - Сънувах се като Исус Христос. Глас беше, човек не видях, Христос съм, а ме нарече Димитър.
     - Димитре, вдигни този кръст, тежък е, трябва да го изнесеш на Голгота!
     На сбора в Раковец съм се борил с мечка, като умря единият вол, кола със снопи съм теглил, жената беше непразна с първия син, на ръце съм я носил до съседното село... Край мен тълпата крещи: “Разпнете го!” Едни викат: “Боже, спаси сина си!” Други се смеят, поне са на две ракии, не били виждали Христос с потури... Умерих се, но изскачих баира.
     - Сега - каза гласът - остани, както те е майка родила!
     Разсъблякох се, сякаш ще правя пехливанлък с бабата, когато беше млада. Отнякъде се взе престилка, препасах я да не плаша децата.
     Зная какво следва, нали съм Христос, лягам на кръста. Дясната ръка проточих на кръстачката, на нея казваме: “И светия дух!”, а лявата ръка над сърцето, на думата ”Амин!”
     Не виждам кой ще ме прикове.
     За всичко било помислено. Пита ме дали имам синове.
     - Двамца са, красиви като ангели.
     Той знаел, но питал така.
     Гледам, от дясната ми страна идва големият син. От ляво напира малкият син - и него виждам. Като светлина ги виждам. Клекнаха до мен, нямало да боли, гвоздеите били остри.
     - Ехе, каква ти болка, ковете, за да сбъдне предреченото!
     Големият син закова дясната ръка, а малкият син - лявата ръка.
     Едновременно ги заковаха. Опариха ме сълзи, гледам ги - плачат.
     - Синове, мои, защо плачете, мъжете не бива да плачат!
     Бабата ме ръга в ребрата, плачел съм насън.

     Поздравителен адрес
     Мила Таня, честит юбилей!
     Не искам да разсърдя бате Рачо, който ни изпълва като простор, но какво е небето без дъгата грейнала след дъжд, без звездата - веднъж вечерница, а сутрин искряща и сребърна зорница?
     Скромна и тържествена е твоята душа!
     Според баба от хляба по-сладка манджа няма.
     Бати Рачо е житено брашно. От бялото житено брашно става сладък хлаб, но ние знаем кой е омесил смляното зърно, кой е опекъл в огъня на душата си вкусния хляб.
     Скромна и красива е твоята душа!

     За хляба
     Човек притежава истински само онова, което е белег на душата. Давам простичък пример:
     Двамина държат в ръцете си хляб - единият е селянин, а другият не е селянин. На кого от двамата хлябът е по-сладък. Кажете - на селянина, и няма да сгрешите!
     Едни ядат, за да се нахранят, селянинът яде другояче. За него хлябът не е само храна... Наесен най-добрите семена от житото той засява за утрешен хляб. След белия сняг на зимата, по Гергьовден, вижда класилите жита, гали ги с очи, а през лятото се отдава на жътвата...
     Когато огладнеят децата й, селянката майка не ги кани:
     - Хайде да се храним - а им виква: - Деца, ще ядем хляб!

     Четиво без център
     Нито толкова голямо, нито толкова малко, нашето село има две махали.
     Преди време голямата махала беше на запад от железопътната линия Синдел - Старо Оряхово, а малката на изток. Сега не е така, сега малката махала е на запад, а голяма е източната. Времена!
     Поканиха ни на курбан в сегашната голяма махала, нали е за курбан - отидохме. Курбанът беше бистър, много вкусен, който го е припенвал, е знаел как се вари курбан, но не за него ни е думата.
     Боже, каква радост, колко много деца, сякаш младите майки са се надпреварвали да раждат! Ето какво правят мирът, земята и небето - раждат деца. Чудесно плодородие! Всички знаем как и кога се появяват децата, но все пак това, което споменахме като причини, оказва влияние.
     Думата не е и за железопътната линия, построена от беднотията след две национални катастрофи. Сега, на две крачки от Ханаанската земя гарите са сринати, а трасето е обрасло с бурени и драки.
     Небето излеко се облачи, но вятърът гони облаците към Стара планина - тиха и тържествена.
     Стана ли ясно, че децата приличат на бисери - весели, палави и слънчеви?
     Празникът върви към своя връх, идват малките моми - смугли и красиви. Момците се подпират на оградите, не поглеждат киприте коконки.

     Закачка някаква
     Някъде училищата отдавна са напуснати, нашето се пръска по шевовете. Трудностите ще се преодолеят, ще построим, ще ги приберем и дечурлигата, нашето бъдеще, ще се изучат.
     Майка от голямата сегашна махала преди време роди български поет и го кръсти Фикри. Едни казаха: “Не може Фикри, да се смени!” И Фикри измери с тялото си разстоянието от небето до две педи от земята...
     Край нашето село минаваше влак, с него ще стигнем до Европа.
     Някога имаше такава песен. Подобна.

     Езика на лястовичките
     Баба ми, майка на баща ми, дочака електриката, но не я проумя, както пък аз сега не разбирам нищичко от днешните чудеса.
     Седя в топлия й скут и слушам чуруликането на лястовичките, изпъстрили като ноти петолинията на електрическите жици.
     Баба гледа дяволито, пита ме разбирам ли какво пеят лещовенките.
     - Бабо, аз не зная тяхната азбука.
     - Хеее - смее се тя, - буквите им са като нашите, ти само послушай: “Колашките пости, дългите нощи, какво предахте, какво тъкахте,дайте да го скроим - кръъъц!”
     - Лещовенките, синко, са се научили да говорят от нас, българите.