| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Преводи: |
| Имена: |
| Портрет: |
| Малък разказ: |
| Писмо: |
| Беседи: |
| Око: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Имена | |
Да усетиш с кожата си порива на вятъра.
To feel the gust of wind with your skin. |
|
 СИЯ ПАПАЗОВА Георги Михов е варненец кореняк. Един прелюбопитен факт. Безценен. Той е роден на една малка уличка, която до ден днешен се нарича “Поп Харитон”. И се намира точно зад Колхозния пазар. Някога това са били покрайнините на града, населени със семействата на моряци, докери, рибари. Та в меката варненска есен на 1935 г., от скромните им къщички както винаги се е носила дивната, невероятна миризма на пържена кая, оваляна в брашънце, мастика, пресни краставички и млад, току-що откъснат копър.
А на 7 октомври, знаменателен ден, в спретнатите дворчета на “Поп Харитон” дръвчетата огъвали клони до земята, отрупани с разпукани смокини, хинап, райски ябълки и малки сладки плодчета, наричани по онова време барабонки. За съжаление сега всичките тези плодове от рая на новородения са на изчезване, както изчезнаха милите малки, варненски дворчета.
Било е толкова тихо на тази улица, че всички чули неговия вик. Толкова тихо, че се чул ударът на градския часовник. Толкова тихо, че се чула дори свирката на кораба, когато влязъл в пристанището. Корабът обикновено изсвирвал три пъти. Това означавало, че е тежко натоварен. Тогава дядото на Жоро се надигал от одърчето и казвал: “Трябва да отида там. Ще има работа, ще има хляб.”
Но този ден барабата пропуснал натоварения кораб. Естествено. И имало защо.
По-нататък събитията се развиват така: едно слабичко, изпечено от слънцето, живо и нетърпеливо момче заедно с другите хлапета от “Поп Харитон” скача от края на рибарското мостче, с главата надолу и вдига ветрила от водни пръски, размахва ръце, плува по гръб и по корем гемиджийската. Трябва ли да казвам, че и това знаменателно рибарско мостче също изчезна неизвестно къде?
Първите театрални представления, в които участва Жоро, са осъществени в училище “Кирил и Методий”, още едно легендарно място от топонимията на Варна. Неговият директор тогава, Гюндеров, има слабост към театъра. А с децата се занимава артистът Преслав Петров. Той много отговорно и мераклийски поставя “Цар Траян – Магарешките уши”…
Жоро попада в младежката студия “Стефан Йовчев” – гордостта на нашия град. Една от най-първите и най-значими форми за организиране на творческите способности на варненската младеж. Какви талантливи хора поемат пътя си от този юношески състав! Георги Робев, Васил Арнаудов, Марин Чонев, Паша Берова, Влади Симеонов… По-късно Марин Янев, Стефан Мавродиев…
С децата търпеливо, с много такт и култура, се занимава Ала Герова, един изключителен човек, чудесен театрален педагог, за когото много варненци си спомнят с преклонение, възторг и благодарност.
Георги Михов е приет във ВИТИЗ “Кръстю Сарафов” през 1956 г. Попада в класа на проф. Дановски и Моис Бениеш. “Точно тогава бяха най-горещите спорове “за” и “против” Брехт. С какво вдъхновение ни говореше Дановски за тази личност – споделя Георги Михов, за истинския народен театър, за театъра-гражданин, правдолюбец. Той ни говореше за творчеството като за висш, върховен занаят. Обичаше да казва: Един дърводелец, за да направи една маса, трябва да се съсредоточи, да помисли, да подбере материал, да го огледа, да го подготви, тънкости, тънкости, хиляди тънкости за една проста маса…”
Георги Михов започва професионалния си път в Шуменския театър с един блестящ дебют – Моска от “Волпоне” на Бен Джонсън. До ден днешен шуменските театрали помнят темпераментното, каскадно, бравурно изпълнение на младичкия тогава артист.
През 1963 г. се връща в своя град-люлка, в своята Варна. Започва да се вие неговият нелек, но достоен път на опознаване, сближаване с “чудовището” Театър. Ролите, изиграни от Михов, са като щедро разсипан от мрежата улов. И в лекотата, с която са изиграни, съзираме специфичната артистична природа на човека, роден и израснал край морето – снизходително великодушен, разточителен и някак барабски вежлив.
Но тази лекота е привидна. Тя често заблуждава. Странна, особена е дарбата на Георги Михов. Мога да я сравня със съд, изпълнен до горе с емоция, чувствителност, необикновена подвижност на духа. И всичко това грабва публиката, изтръгва аплодисменти.
Чувала съм много пъти как тя спонтанно, взривно аплодира епизод или сцена, изиграни от Михов.
Аплодира го в Пепино от “Откраднаха консула” на Мдивани. Постановка Любен Гройс.
Поп Харитон от “Събота, неделя, понеделник” на Стефан Цанев. Постановка Иван Кондов.
 Сборната мъжка роля от “100-годишно смешно театро” на Васил Стефанов. Постановка Станчо Станчев. Аплодира го съвсем основателно, защото героят възрожденец е изигран от Михов като същество неистово боготворящо театъра, коленичило пред него като пред олтар. В сърцето му си дават среща вяра и наивност, простодушие и просветление. Актьорът издига неговия мъничък, исторически ограничен свят до мироздание. Актьорът изразява същността на многострадалния Български ренесанс, роден в робство, но устремен към невероятно голяма и силна цел. Героят се повдига на пръсти, за да види и разгледа хоризонта, тънката измислена, илюзорна черта, където се събират и си дават среща най-дълбокото на морето и безкрайната вис на небето. За тази роля актьорът получава първа награда на националния преглед “Поглед към вековете”, Велико Търново. А след гастрола на театъра в град Бидгошч полските вестници пишат: “Браво, варненски артисти!” Една частица от това “Браво” се пада на артиста Георги Михов. Аплодира Петлето от “Опит за летене” на Радичков. Постановка Гриша Островски. И тук публиката спонтанно оценява това, което е Жоров специалитет – умението му да усеща и да поднася по един забележителен начин тъжното и достойното, Чаплиновата амплитуда – противоречието между малкия човек и неговата непосилно голяма мечта. Голямата мечта, над габаритите, над обема и възможностите му. И ние неволно започваме да уважаваме този неудовлетворен човек, когото нещо необяснимо и властно влече към други, по-развити духовни светове.
Висящия от спектакъла “Сако от велур” на Станислав Стратиев. Постановка Станчо Станчев. Доверчив, трогателно покорен. Търпелив. Философически отнесен. Отново хипербола, такава, че ти става жал за човека, заседнал между етажите заради чужда глупост. И в същото време те обхваща ярост от това безукорно, безумно търпеливо висене над бездната.
За ролята на Петлето и Висящия Георги Михов получава награда за мъжка роля на националния преглед на българската драма, Силистра.
Ярко и красиво е изпълнението на Георги Михов в ролята на Малък Георги от “Другата истина за св. Георги” на Милко Милков. Постановка Руси Карабалиев. Неукротим темперамент. Огромни, неподозирани, вулканично жизнени възможности, побрани по някакъв необясним и загадъчен начин в мащаба на един малък, невзрачен, безобидно нищожен човек. Отново Чаплиновото начало. Зрителите аплодират избухването, взривяването на малкия човешки съд, който не може повече да побира буйната духовна мощ, кипнала, изскочила над обема на малкия, смешен човек. За изпълнението Михов получава награда за мъжка роля на прегледа “Поглед към вековете”, Велико Търново.
Публиката аплодира вихрения танц на Булика от спектакъла “Законът на вечността” от Нудар Думбадзе. Постановка Руси Карабалиев. Аплодира даже преди да се взриви сърцето на героя. Отново един човешки съд се пръсва, неиздържал, непонесъл, непостижимия обем на съдържанието си.
Способността на човека да се взривява, да се разхубавява, да се разгръща, да постига неподозирани нравствени височини, да изненадва себе си и другите, е запазена марка на актьора Георги Михов.
Може би не знаете, или сте позабравили, че в младостта си Георги Михов се увлича от един интересен спорт. Той е републикански първенец по ветроходство – клас “фин”. Веднъж го попитах:
- Тъгуваш ли по този спорт?
- Много.
- Какво те влечеше?
- Странен спорт. Трябва да откриеш най-малкото поривче на вятъра, както се казва на наш ветроходен език. Това са едни особени движения, които се усещат само с кожата. Дълго криволичене в търсене на порива. И страх. Страх да не попаднеш в щил. Безветрие. Ужасно е безветрието. Ветрилото се вее без посока. Ветрилото е като мъртво.
- Жоро, как може да се излезе от положението?
- Необходимо е много мъжество и търпение, Сия. На думи обаче е лесно.
Жоро някак си предчувстваше, усещаше с духовния си радар маргиналите, хората в безветрие, изхвърлените зад борда, които гъсто населиха сега нашето съвременно битие. Може би затова така точно, така топло, със съчувствие и симпатия той изигра в зрелите си години Леонида Ламана от “Чер хайвер и леща” на Скарничи и Тарабузи. Постановка Цветан Цветков. Героят издържаше мързеливото си, многолюдно италианско семейство с храна, натъпкана в джобовете от сватби и коктейли. Беше му намерил номера, цаката, както казват варненци. Имаше си специално сако с пришити от вътрешната му страна джобове. И джобчета за деликатесите, нещата по-така. Крадлив, но непадащ духом. Находчив и обаятелен.
Чудесно поднесе на публиката Съпруга от “Ах, тези непотребни” на Маорицио Констанцио. Горестно изигра в партньорство с Грациела Бъчварова, драмата на родителя, запратен в трета глуха, но горд, ироничен, великодушен, библейски опрощаващ глупостта, обърканата ценностна система, нещастната безпътица на порасналите деца.
В разцвета на силите си изигра счетоводителя Хирин в брилянтната комедия “Юбилей”. О, няма да го забравя, черничък, сополивичък, грипясал, увит като буба в огромен женски, руски шал. Та тогава отлично усети върху себе си тъжния хумор, отношението на Чехов към юбилеите.
Знаете ли как нарича Чехов склонността на хората да празнуват юбилеи? “Тайна, дълбоко засекретена, благовидна форма за приключване на сметките с човека.” Е, казал го е блестящо.
Обаче не се отнася до теб, Жоро! Ти по някакъв свой начин се измъкваш от този капан. Ние знаем, че поддържаш форма. Спортуваш. Може би още посещаваш сауна? Че редовно ходиш при морето. Много малко кореняци варненци ходят всеки ден да му се поклонят. Търсиш с кожата си най-малкия порив на вятъра. И по този начин щастливо се измъкваш от щила, от безветрието, застоя. Всеки ден инспектираш морето. Как е то, бива ли го, стои ли на мястото си, заслужаваме ли го ние, дето се суетим на брега му?
Аз знам защо всеки ден ходиш при него. О, ти търсиш рибарското мостче. Опитваш се да чуеш сирената на онзи тежко натоварен до ватерлинията кораб, дето дава хляб на хората от уличката. Опитваш се да извикаш в съзнанието си дворчето с есенно разпуканите смокини. Чуваш актьорски изнесените гласове на Идеал Петров, Ичко Динев, Венета Славчева, Ина Русева, Ана… Емил. Талантливото братче на Георги Михов. Звездният актьор от трупата на Русенския театър.
Всичко това го няма. Но морето остана. Жоро, нали?
Като се роди на онази варненска уличка с константното и устойчиво име “Поп Харитон”, съдбата ти отреди да бъдеш мост между тях и другите. И когато играеш сега на сцената и те има върху нея, това означава, че го има и Моста.
Честит юбилей, кореняко! Мореходецо! Платноходецо!
Вдигай платната. Отново имаш цел.
И мисия…
Names: The actor George Mikhov: To feel the gust of wind with your skin – a profile by Sia Papazova. |
|
|
Назад
[ 5 ]
Напред |
|
