| Съдържание |
| Резонанс: |
| Поезия: |
| Есе: |
| Фрагменти: |
| Къси разкази: |
| Палитра: |
| Беседи: |
| Паралели: |
ВЕСТНИК “КИЛ 2024”
Вестник „KИЛ“, национален вестник за култура, изкуство и литература, се издава от Сдружение на писателите в гр. Варна повече от 30 години. В него може да се срещнете със значими съвременни литературни творби на български писатели, като особено място намират варненските творци. Представя се творчеството и на водещи съвременни автори; много млади хора дебютират с творчеството си в литературния печат, които експериментират и прокарват иновативни методи в словото и в различните видове изкуства. Отпечатват се за първи път творбите, спечелили конкурси, организирани от вестника; намират място творци от различни изкуства от град Варна с високи постижения у нас и в чужбина. 
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Вестникът се издава с финансовата подкрепа на Фонд “Култура” при Община Варна, а екипът от организатори и редактори, както и преобладаващото мнозинство от автори са от Съюза на българските писатели и Съюза на независимите български писатели – творци, които с произведенията си очертават тенденции, естетически нагласи, нови виждания. Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, ако искате да ви изненада някой творец с постиженията и предизвикателствата си в съвременния свят, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната! Четете в. „КИЛ“, за да почувствате силата на художественото слово и на другите визуални изкуства, както и да откриете едни от най-стойностните постижения в културата на Варна и страната!
Община Варна - Култура и изкуство. (varnaculture.bg), https://
https://www.instagram.com/
| Статии | |
| Фрагменти | |
Литературността и фолклорността у Вапцаров
The literariness and the folkloriness in Vaptsarov’s poetry |
|
 СИМЕОН ЯНЕВ, проф. дфнПродължение от май
Внимателният прочит на поезията на Вапцаров би показал, че и в повечето от останалите стихотворения, без да е така подчертано отношението към нечия (или даден тип) литературност или отношението към култура е много често алюзирано в силна, конфронтираща основния смисъл, позиция. Нека тук споменем само “Испания” с такава конфронтираща алюзия още в началото:
Какво бе ти за мене?
Нищо. -
Една загубена страна на рицари и на плата.
Но примерите, както ще видим по-нататък, лесно могат да бъдат умножени с цитати от най-известните стихотворения на Вапцаров, както измежду ония, които са включени в “Моторни песни”, така и от писаните по-късно.
Можем обаче да пристъпим към необичайната си задача и по обратния ред, т.е. като разгледаме най-напред ония творби, където отношението към изкуството е недвусмислено подчертано, декларирано е, така да се каже, още в самото заглавие. Те лесно биха могли да бъдат по-тясно определени в няколко групи според изкуството, към което се отнасят:
- текстове, които се отнасят (още не става дума как) към фолклора като тип словесно изкуство;
- текстове, отнасящи се към литературата като втори (друг) тип словесно изкуство;
- текстове, отнасящи се към несловесни изкуства - киното, музиката и т.н.
Една значителна част от стихотворенията на Вапцаров алюзират фолклорни мотиви, фолклорна стилистика или фолклорна образност. В други фолклорът присъства (“Доклад”) като открит или (“Майка”, “Хайдушка”) скрит цитат. При демонстративната привързаност на Вапцаровото поетическо светоусещане към сродствата и формите на една подчертано модерна, изразна система, която е категорично заявена още в програмното стихотворение “Вяра” на сбирката “Моторни песни”, подобно обръщане към фолклорното изглежда най-малко не логично. Всяко тълкуване на фолклорното в стихотворенията му като израз на дълбоко народностната им същност, на търсенето на народностния корен или като преклонение пред гения на народа е по-скоро избягване на проблема, отколкото решаваното му. В същото време безсъмнено фолклорните “репризи” във Вапцаровата поезия са израз на осъзнат стремеж към понятност на образа, простота на фразата, естественост на изказа. Това Вапцарово разбиране е намерило съвсем пряк израз във финалните стихове на стихотворението му “Доклад”:
Вятъра пее и зелените листи:
слушай и само записвай.
Записвай го просто и честно,
тъй както
просто го пее народа:
“Заплакала е гората
все зарад Индже войвода...”
Но откритият цитат тук с функция на открит призив към понятност и искреност в проверен и доказан поетически модел е вложен в контрастно непоетическа форма - доклад. И в тази рамка откритият цитат загубва иманентното си звучене (запазвайки иманентния си смисъл) и именно (и едва) в тази дисхармония получава вапцаровската си оркестрация, вапцаровския си аранжимент. Именно в този аранжимент дисхармоничното се превръща в хармонично, очакваното като не логично звучене на фолклорния цитат прозвучава логично. Фолклорният елемент се оказва вън от първичната си функция и при това подчинен на една схващана определено като модерна поетика. Едва и тази подчиненост се откроява по-дълбокото - трансформационният нов смисъл на творбата, загубила заявеното си и разбирано като иманентно звучене. Фолклорното във Вапцаровата поезия в различни форми (тук го разгледахме само в рамките на открития цитат) се основава върху несъответствието на смисъл и звучене - иманетният смисъл се запазва най-често, загубвайки, както показахме, иманентното си звучене в целостта на художественото единство. Това се отнася и за случаите, когато фолклорното се явява в текста на творбата като демонстративна стилизация, защото е инкрустирана в откровено не своя тъкан. Ето един от възможно най-красноречивите примери за подобна демонстративна стилизация:
Колко всички майки си приличат в света!
И сърцата им как са еднакви?
Иди потърси на Украйна в степта
и след туй провери в Киренайка...
Имала майка,
имала син. -
Хубав бил, млад бил
и волен.
Раснал.
Над него синеел Пирин
с мури и камъни голи.
Ако стилизацията в номиналния си смисъл е подражание със силна изборност на отношение към определени елементи от една художествена система, то демонстративната стилизация е насочена враждебно към самата стилизирана автономна система. При това враждебността не се изразява в ирония, а най-често създава различно по сила полемично поле, създава, така да се каже, полемичен диалог между стиловете, смисълът на който може да бъде различен, но в рамките на една художествена система обикновено има своя общ знаменател. За Вапцаровата художествена система този общ знаменател е самото диалогично общуване в целия спектър на богати възможности, които то може да предполага - от интимно-доверителното до полемично-назидателното,
Най-после в необемното творчество на Вапцаров специално внимание заслужава едно стихотворение, което е събрало досега може би най-противоречивите тълкувания измежду всички Вапцарови творби. Това стихотворение е “Крали Марко”.
“Крали Марко” е разглеждано като израз на фолклорна
поетизация (П. Динеков, Ст. Бояджиева, П.Зарев, П.Данчев), та до пародия на фолклорен герой (Петко Тотев). Толкова различно тълкувано, това стихотворение, писано през 1941 година, в същото време съвсем не е измежду най-представителните стихотворения на Вапцаров, в смисъл, че извадено от целостта на поезията му, то едва ли би й отнело определящ белег. Но то е безусловно показателно в друг смисъл - като една от най-откровените творби на Вапцаров, свидетелстващи ролята на традиционната емблема на изкуство (вън от фолклора - традиционната литературност) чрез отношенията, към които така дълбоко се самоопределя Вапцаровата поезия. “Крали Марко” е именно отношение към изкуство, към тип изкуство, извадено от собствената си епоха в собствената си закованост. За да докажем това, ще цитираме тук цялото стихотворение и ще анализираме поетическата му стилистика.
Стани рано, Марко Кралевити,
да се биеш с тежка боздугана.
Отзарана три ята челични,
триж се роят вече над Балкана.
Я оседлай коня шарколия,
пришпори я бялата си коня -
да погледам как ли ще се биеш
боздуганно с танкова колона.
Шест сме века чакали напразно.
Чакали сме сто синджира роби!
Късай ти, а аз ще ти разказвам:
“Рожба писка в майчини утроби.”
Кой не мина - той не ни ухапа,
(А една ли мина вража орда!)
Стигат ли ти песните в земята,
или претендираш и за орден!
Би се ти, та само ти ли? Мигар
е един помела тежка брадва?
Но след дни дигни пръстта със мигли,
погледни ни и ни се порадвай...
Още първото четиристишие открива конструкцията на творбата: художествената цялост е постигана посредством паралелизирането (и в паралела противопоставянето) на два органично чужди свята с две органично чужди стилистики. Единият от световете се мисли като анахроничен редом до другия, схващан като актуален. Анахроничният свят се изразява именно чрез алюзия за фолклорна стилистика (“Стани рано Марко Кралевити/да се биеш е тежка боздугана), която би могла да се разглежда като фолклорна стилизация или дори като открит фолклорен цитат. Актуалният свят се изразява като че ли със синтагматиката на фолклорна стилизация, но я изпълва с един именно асинхронен за собственото й време смисъл, който веднага поставя под съмнение нея самата. Щом стилизацията предполага, както се знае, възпроизвеждане на главните белези на избрания стил и съзнателното изтегляне от него на нови доминанти, които не отрицават духа на оригинала, то отрицанието тук би трябвало да извежда наистина към други и коренно различни цели. А отрицанието на духа на оригинала тук е толкова осезаемо, особено вече във второто четиристишие (“...да погледам как ли ще се биеш/боздуганно с танкова колона.”), че мисленото като стилизации се оказва невъзможно като такава. Създава се веднага видима дистанция между успоредяваните светове, която може да се осмисли и като иронична, а осмислена така, още по-лесно схванатото отначало като стилизация може да се припознае и като пародия. Но нали пародията предполага маска, предполага претенция, съзнавана като неоснователна, която в отношението си към първия план (в нашия случай фолклорният герой) трябва да създаде игрова ситуация? Безусловно тук не може да става и дума нито за игрова ситуация, нито за неоснователна претенция, представяна като основателна (маската). Пародията наистина е възможна и без ирония, но тя е немислима без пародийната маска. Още повече че лирическият говорител в нашия случай по-нататък със същата категоричност, с която задълбочава дистанцията между успоредяваните светове, безусловно определя и собствената си позиция към несвоя. (Стигат ли ти песните в земята/или претендираш и за орден!)
Това е не игрова, а недвусмислена позиция, нескривана в своята враждебност, позиция не на играта на смисловите нюанси, а на безусловните оценки, с който се характеризира друг тип художествено изображение - сроден и все пак дълбоко различен от пародийното - сатиричният. Но и тази дефиниция обаче рискува да се окаже прибързана, тъй като последните два стиха на заключителното четиристишие:
Но след дни - дигни пръстта със мигли,
погледни ни, и ни се порадвай...
лирично смекчава сатиричната оценка, напълно като че ли стопява враждебността и отваря път за едно приповдигнато лирично осмисляне на лирическия сюжет. При това финали от такъв ред са типични за най-вапцаровските от Вапцаровите стихотворения. Да припомним само финала от “Песен за човека”: “Какъв ти тук ужас?!/Той пеел човека. -/Това е прекрасно, нали?/. Или от “Писмо”: Но да умреш, когато
се отърсва
земята от
отровната си плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
Едно подчертано сатирично изображение (за каквото не става дума в “Писмо” и “Песен за човека”) такова, каквото го намираме в “Крали Марко”, не изключва, разбира се, оптимистичния финал. Историята на литературата ни предлага не един и два подобни, като че несъвместими, художествено изобразителни съвместявания. Да припомним само прословутото Гоголево лирическо отклонение (за руската тройка тъкмо във финална позиция) в поемата му “Мъртви души”.
Но стиловото разноезичие на Вапцаровата творба, успоредяването на двата фикционални свята - анахроничния и актуалния, дистанцията, създават напрежението между тях. Заличаването й в двата финални стиха, неочаквано не изключва (а напротив прави възможен) стиловия диалог. Като наподобява стилизацията и пародията в насочеността си към фолклора (като система от художествени норми) и като избира сатиричната категоричност, Вапцаров доказва стиловата непригодност на системата, невъзможността на онова, което се смята (и превъзнася) като носител на изконно народното, да бъде изразител на народно-актуалното. Така това стихотворение, което се тълкува най-често като не особено представително за Вапцаровата поетика и което несъмнено не е от най-силните му творби, се оказва, че има особена функция в структурирането на Вапцаровата поетика; то е самодоказателството (може би и несъзнателно, но това не промени същностната му функция) за естетическата неотменимост и перспективност на неговия експеримент. Продължавайки да бъде видимо скромен (“Какъв поет съм аз, аз съм чирак), големият поет е разрешавал, както подобава на действителния му поетически ранг, естетическите си въпроси. И в тяхното решаване внезапно и неочаквано главната роля поема самото слово. Така то действително се превръща в герой на поезията.
И така, както виждаме, отношението на Вапцаров към фолклора не би могло да се изрази едностранно в отношението “ученик - учител”. Любимата формула на безкраен низ от учебници, справочници и изследвания не означава само и вероятно най-първо уроци, а изконната потребност на големия талант да провери, отхвърли или вгради в сложна система от отношения един тип словесно изкуство, което без съмнение се чувствува от него като висока традиция. Към тая традиция (макар интуитивно) собственият му поетически експеримент се съзнава като едноредов (високо към високо), съзнава се като бъдеща традиция в националния поетически развой. Трансформационният механизъм у Вапцаров не действа по принципа приобщаване (подражание, стилизация) и оттласкване (пародия), а усложнение, двупосочно, двузначно; не към типовото изясняване на изображението, а на напрегнатите граници между типовете изображения - първични или вторични.
Втората група стихотворения на Вапцаров, които могат да бъдат обединени около признака отношение към изкуството, са ония няколко стихотворения, които пряко визират автори и книги. Те са малобройни - “Горки”, “Пушкин”, “Ботев”. Но в общия обем на Вапцаровите стихотворения това е една относителна малобройност. Освен това към тях в една или друга степен се приобщават и ония творби на Вапцаров, където отношението към изкуството е изразено като отношение към поетическа идея - “Романтика”, “Рибарски живот”, “Не сега, не е за поезия” и други.
Тази група стихотворения е била в достатъчна степен обект на изследователския интерес, макар и от отправни точки, които не работят пряко за нашата тема. Така например няма изследване, в което да е засегнат въпросът за влиянието на руската и съветската литература върху Вапцаров и да не са анализирани подробно стихотворенията “Пушкин” и “Горки”. Изтъквано е пристрастието на Вапцаров, документирано в много спомени, бележки и изследвания към Пушкин и Горки, към Маяковски и Багрицки, към ред други руски и съветски автори. Подчертавано е влиянието, което му оказва съветската литература в разбирането на така наречения нов художествен реализъм.
Несъмнено стихотворенията “Пушкин” и “Горки” са част от усилията на Вапцаров да преосмисли преди всичко социалната функция на литературата в едно интензивно променящо се общество. И двете акцентуват върху възможностите на изкуството да променя и въздейства нравствеността и изобщо духовния свят на човека. И двете са разработени в характерната за Вапцаров лиризирана същност. В “Горки” лирическият герой е едновременно и във функцията на лирически говорител; в “Пушкин” се срещаме само с лирически говорител. Лирическият сюжет в “Горки” е акцентувал върху писателската личност като израз на човеколюбие, състрадание, и далновидност, изведена е, така да се каже, в позицията на втори лирически герой. Лирическият сюжет на “Пушкин” е фрагментарен; главният му смисъл се съдържа в това да се илюстрира как се чете поезията на един велик класически автор в едно напълно, тотално хуманизирано общество:
Сега е друго. Ето на:
един работник
млад стругар,
през обедната си почивка
чете в книгата усмихнат
и чувства те като другар.
И вън от разкритията, които се направиха за живота в Съветския съюз през 30-те години, за постоянния страх от репресии, които ги изпълва, е явна утопичната литературност на това стихотворение. Тази именно утопична литературност напълно отсъства в “Горки”. На тази основа двете стихотворения могат да бъдат не само съпоставяни, но и разграничавани. Представяйки отношение към литература, те изразяват същевременно и два различни типа литературност, еднакво смятани от Вапцаров за същностни, за очаквания от него (в СССР вече реален) нов човек. В “Горки” литературността носи печата на ненапразно споменатите и в стихотворението произведения на Горки “На дне” и “Майка”. Това не е идеологизираната и утопизирана литературност от стихотворението за Пушкин; лирическите герои на Вапцаров са сродни на героите на Горки не само по идеи - те са типологично сродни. Такова типологично родство няма в другото стихотворение; лирическият говорител изразява не своя, а нечия (едно момиче от колхоза, един работник - млад стругар) представа за въздействието, на стиховете на Пушкин. И тия да ги наречем така “прагове на литературността” лишават стихотворението от един от най-главните белези на Вапцаровата поетика - нейната полемичност и драматичност. Така явни в “Горки” и така сродяващи това стихотворение с най-силните творби на Вапцаров като “Песен за човека”, “Писмо”, “Двубой” и т.н. Особено е мястото в тая група творби на малката поемка за Ботев. Още в началото традиционната литературна представа за Ботев не се съвместява с новия контекст:
Но ето че среда отдавна премина.
Навъсен,
аз пъшкам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
с влажната пролет
със нас
и мъглата.
Поемката е изградена именно върху това разминаване на литературност и контекст, върху търсенето на истинския смисъл на литературността. В по-широк план тя е един опит за преоценка на онова, което се мисли като традиция, което именно като висока традиция трябва да разкрие новото си дълбинно съдържание. И както видяхме, според Вапцаров ключ към разкриването му не е “мъдрият прочит”, а новият, съвременният контекст:
Повзри се в живота
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.
Тук достигаме до принцип на Вапцаровата естетика, който е толкова видим, колкото и постоянен. Защото онзи негов бунт “срещу нещата, за които Светозар Игов казва, че се изразява “и чрез бунт срещу “думите”, който мистифицират истинската същност на тези неща”, в последна сметка познава едно чистилище, един котел на очищението и този котел е “това наоколо”. Това наоколо — наречено живот, наречено Живот с голяма буква, уподобявано на звяр с “тежки лапи” или на “озъбено свирепо куче”. В този котел врат думите, за да се очистят, както и нещата, за да се изразят с пречистените думи. И ако, говорейки за присъствието и функциите на фолклорното във Вапцаровите стихове, изтъкнахме, че то съществува и е функционално само като диалог на стилове, то сега за литературното (разбирано като отношение към чужда литературност), трябва да кажем, че то живее толкова по-функционално, колкото се изразява като диалог на представи, диалог на представи естетизирани, представи литературни, диалог между типове литературности. Диалог на представи са “Горки” и “Ботев”, както и “Един сляп”, а също и стихотворенията, в които се обективизират други изкуства - “Кино”, “Антени”, “Рибарски живот”, “Романтика”... Не е диалог на представи, видяхме, “Пушкин” с неговата розова утопичност, с праговата му литературност, с монологизма му.
 Работейки с пречистени слова, връщайки на думите първозданния им смисъл, Вапцаров несъмнено е съзнавал ясно собствената си литературност като друга и различна и затова така последователно и страстно търси този диалог, за който науката остава толкова дълго глуха. Но всичко казано дотук още не ни дава право да твърдим, че този диалог, толкова громък в няколко стихотворения, специално посветени на поети, е основен принцип за поетиката на Вапцаров, още повече защото най-вапцаровските стихотворения биха останали извън него. А това значи, че ако дотук се опитвахме да видим Вапцаровото отношение към литература в творби специално посветени на литературата, сега трябва да направим това изобщо за поезията на Вапцаров. т.е. да чуем неговия нестихващ спор с клишетата в творби, които на пръв поглед не предполагат отношение към литература. |
|
|
Назад
[ 5 ]
Напред |
|
