Простори

     Тихомир Йорданов е роден през 1932 г. в Нови пазар. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Бил е учител, журналист, редактор и главен редактор в книгоиздателство “Георги Бакалов”. Член е на Съюза на българските писатели. Носител е на наградата “Варна”. През 1959 г. отпечатва поемата “Земята, която сеехме”, а две години по-късно поетичната книга “Пориви”. През 1962 г. публикува новелата “Екипажът на 62”, следват книгите с новели и разкази “Очакване на прилива”, “Трудно щастие”, и “Случаен изстрел”. Следват картини от миналото “Варненски работи” (1975), “Разкази от старо и ново време” (1982), “Завеени разкази” )1998), “Кралски дандании във Варна” (2000), “Приказки от кафенето” (2005) г.

     ТИХОМИР ЙОРДАНОВ

     Събитията в този разказ могат да се нарекат исторически, защото се развиват в рамките на едно историческо време.
     Но нека да изложа фактите такива, каквито бяха те на 14 юли… - едно възхитително лятно утро, което създава чувство за лекота и за… лекомислие, както се случи с мистър… В тогавашните вестници той беше назован със събирателното име Джон.
     И така… В тази прелестна утрин уличната метачка Славка, известна с прякора Самосвала, изпълняваше донейде съвестно служебните си задължения. С някакъв остатък от оръдието на труда, наричано метла, тя бришеше крайбрежния булевард. Беше ранен час. В оранжевата си престилка Славка изгряваше досущ като слънцето, чийто огромен портокал се беше търкулнал на морския хоризонт. Все още сънена, тя лениво влачеше по земята метлата си, събирайки на купчинки всевъзможни остатъци от човешкия бит. И тъкмо в този час, когато Славка осъществяваше своето върховно конституционно право, се случи онова, което направи от уличната метачка героиня на деня и предмет на моя разказ.
     Славка подмиташе улицата почти машинално. Тази нощ тя не беше си отспала по причини, които не мога да изтъкна, без да се набъркам в частния й живот. Почти прекъснала трудовата си активност, тя се подпря на дългата дръжка на метлата и затворила очи и отворила уста, гласно се прозя.
     Кой знае, може би задокеанският господин, споменатият вече мистър Джон, да е бил поразен от гледката. И навярно чувство някакво ще да го е подсторило за онази постъпка, която сетне без колебание винаги войнстващата преса разтълкува съвсем иначе.
     Нощес в пристанището на крайморския град пристигна пътническият лайнер “Луизитания”. Той пренасяше на борда си хиляда и петстотин екскурзианти, все на почтена възраст, тръгнали за последно може би в живота си развлечение. Един от тях бе мистър Джон. И ето, че пленен от гледката, възхитен от утринния покой, подмамен от звънливото цвъртене на врабците, мистър Джон вървеше сам по виещия се булевард. Вървеше си той по улицата и с едно почти детско удивление се заглеждаше във всичко и всичко му изглеждаше провинциално мило. Вървеше си той ей така, без посока и без екскурзовод. И както си вървеше, ненадейно бе ослепен от искрящата оранжева престилка на Славка. Премигвайки няколко пъти, той забеляза удивителното оръдие на труда, което тя държеше в ръце. Тогава видя и зейналата й уста , която като на плакат в зъболекарски кабинет показваше две редици здрави зъби. Заинтригуван, мистър Джон се спря на две крачки от младата жена.
     Славка прекъсна прозявката си. Тя се усмихна свенливо и виновно провлачи метлата по тротoара. В това действие се съдържаше толкова първичност, че мистър Джон се трогна.
     - Добро утро! – рече той на чуждестранния си език, сваляйки панамената капела от побелялата си глава.
     - Хх! – отвърна Славка и се усмихна, защото й се стори, че има нещо смешно у този непознат дядко.
     Усмихна се и мистър Джон. И за да я убеди в добронамереността си, продължи едностранните си опити за диалог.
     - Извинете ме, ако съм ви попречил, мис, но бихте ли ми казали дали тази работа, която сега вършите, е ваша работа, или ви е задължение…- мистър Джон все още държеше в ръце шапката си.
     На Славка това й се стори още по-смешно, защото предположи в поведението на чуждестранния господин желание за установяване на близък контакт.
     - Ххъ! – отвърна Славка и отново се засмя, кокетливо чертаейки с метлата кръгове около себе си.
     Мистър Джон изговори още много думи на своя си неразбираем език, който разсмиваше събеседничката му. И вече разяснил мотивите на своята последваща постъпка, която – ако съдим по почтената му възраст – едва ли е имала по-дълбок смисъл, той бръкна в портфейла си и извади една зелена банкнота.
     В този миг, когaто мистър Джон подаваше на Славка банкнотата и когато вероятно си мислеше, че върши благородно дело, на сцената излезе застарелият, но неуморим квартален деец, известен повече с прозвището Чеката, отколкото с името си. Неговото бдително око веднага регистрира мизансцена, в който бяха застанали Славка и мистър Джон. Винаги подозрителен, другарят Чека се застоя, издавайки явен интерес.
     Това на Славка й стигаше, за да съобрази на каква опасност се излага заради своите случайни контакти. Лицето й внезапно изобрази гримаса, устата й зейна и от този отвор рукна гневен поток:
     - Ти за каква ме смяташ бе, хей? Като ме виждаш да работя с метлата, да не си мислиш, че съм фараш? На мене ли ще се слагаш ти бе, дърт пръч?
     Усмивката на безразсъдния мистър Джон така си и застина. Макар да не разбираше езика, на който му отвърнаха, той все пак се досети, че е предизвикал недоволство. Той още не бе забелязал присъствуващия вече другар Чека. Но когато последният изостави ролята си на безучастен зрител, мистър Джон мигновено се досети, че по-нататъшното забавяне може да му донесе неприятности.
     - Какво става тук? Какво иска от тебе този… - другарят Чека без малко не го нарече “другар”, защото все още не можеше да реши към коя класова група да причисли непознатия.
     - Иска той… ама… Ще му дам аз на него, като го запукам с метлата! Домъкнал ми се тука… На, прибери си мръсните пари! Мене ли ще купуваш ти! – и Славка захвърли в лицето на мистър Джон злополучната десетдоларова банкнота.
     Този обрат смая задокеанския господин. Той се засрами от недостойното си поведение, а може би се и изплаши. Ето защо той остави благотворителната валута да се търкаля на тротоара (после тя бе прибрана като веществено доказателство) и хукна по булеварда. Скоро гърбът му се скри зад близкия завой. С това се изчерпва и ролята му в моя разказ, който обаче не свършва тука.
     Всеки град, всеки квартал, село и колиби си имат своя общественост. А всяка общественост си има дейни представители, наричани общественици. Те съставят списъци, пишат характеристики, разпределят кварталните дажби, насрочват квартални трудови дни, оглавяват най-различни манифестации и митинги, а когато му дойде времето провеждат и избори от всякакъв род. Ето такъв квартален общественик беше и назованият вече другар Чека. Сега, надявам се, ще е лесно обясним внезапният поврат в поведението на Славка.
     - Какво искаше от тебе този… господин? – другарят Чека вече не се поколеба в класификацията на побегналия чужденец.
     - Ами… знам ли? – и Славка подритна с крак бездруго отритнатата чуждестранна валута.
     - Я ми подай тази хартишка, подай ми я! – изрече другарят Чека с настояващ подчинение глас.
     Славка се наведе – тя беше привикнала – и вдигна от земята смачканата банкнота. Направи го така естествено и без да се смущава, че излага на показ целите си долни крайници. Естествено от погледа на другаря Чека не убегна и това действие, което засили интереса му.
     Така или иначе чуждестранната валута беше вече в ръцете му и тя поставяше пред него един политически въпрос, който той трябваше да реши.
     Не бих могъл определено да кажа как щеше да постъпи с вещественото доказателство другарят Чека и въобще как щеше да разреши свързаните с него политически въпроси, ако в този момент не беше се появило още едно действуващо лице – журналистът от местния вестник Дечко Дечков.
     - Другарю Чека, какво ново към вас? – попита той нехайно, подавайки ръка като на добър познат.
     Впрочем,така си беше, защото освен за някои специализирани органи, другарят Чека доставяше информация и за него.
     Другарят Чека не отговори веднага.
     - Новото е пред тебе! – рече той най-сетне, - nерегламентирани връзки с чужденци! – произнесе той, разчленявайки думите.
     - Кой? Тази метачка ли?
     - Тя е само обектът. А субектът избяга.
     - И какво се е случило? – попита, вече наистина заинтересован Дечко, който подушваше, че от този шубрак ще изскочи заeк.
     Едва сега се обади смутената Славка.
     - Ами.. пари ми дава…
     - Кой?
     - Този… знам ли го кой е!… Езикът му не се разбираше…
     Славка се смути още повече и поиска да си тръгне, но другарят Чека я спря с ръка:
     - Тука стой! Ще трябва да разгледаме случая.
     Славка вече разбираше, че нещата се обръщат не в нейна полза.
     - Ама аз му хвърлих парите… Какво си мисли той, а-ааа… - възнегодува тя.
     - Тези работи ще трябва да ги изясним! – строго каза другарят Чека.
     - Може да е слязъл от американския кораб, дето пристигна снощи… - досети се журналистът.
     - Вестникът съобщи ли го? – попита Чеката, като при това мисълта му работеше трескаво в нужната посока. – Какво ти каза? – обърна се той към Славка.
     - Бога ми, не знам! Приказваше ми, ама като не му разбирам! И пари ми даваше, ама аз му ги хвърлих. За каква ме смята той? Като работя на улицата, да не би пък да съм от онези? Ама хаа-а!
     В този миг у Дечко настъпи прозрение: ето тема за вестника! Репортаж: чуждестранен кораб…агент…заплаща получените сведения… И тук с помощта на доблестни граждани агентът е разобличен… Глупости! Какви сведения от една чистачка? По-добре да е публицистична статия: охранен, самодоволен чужденец подхвърля подаяние на наша честна работничка… И с каква цел? Да я унизи, да покаже превъзходство, или пък… Но той тук не си е направил сметката. Тук той се сблъсква с един достоен патриот, с един класоосъзнат работник, който гордо запраща в лицето му подхвърленото подаяние. “Кого искате да купите, мистър Джон?” – почти възкликна Дечков, намерил сполучливо заглавие за своя политически памфлет.
     А в това време другарят Чека действуваше в направление на собствената си мисъл.
     - Какви сведения искаше да му предадеш? – намръщено разпитваше той Славка, която го гледаше изумено.
     Но се намеси журналистът.
     - Слушай, според мене в случая става дума не за шпионаж, а за една идеологическа диверсия, която е намерила достоен отпор. В случая ние трябва да похвалим тази гражданка, която с възмущение и с високо класово съзнание удря плесница на самозабравилия се капиталист. В случая е важен примерът на другарката… извинете, как се казвате?
     - Славка…
     - Да… на другарката Славка.
     Другарят Чека беше разколебан.
     - Ето в такъв аспект трябва да се разглеждат нещата! – заключи Дечко.
     - И все пак ние в квартала ще разгледаме случая! – твърдо завърши другарят Чека. – А тези долари ще ги взема аз…
     Времето следва своя ход и никой не може да го спре, каквито и пръти да набутват в колелата му. Сменят се сезоните, сменят се управниците, насрочват се нови избори. Кварталната общественост получи указания да излъчи свои представители в местната управа. Съставеният списък на кандидатите претърпя на кварталното събрание незначителни промени. Добавено беше само името на известната ни вече Славка Самосвала, за която се досети не друг, а журналистът Дечко Дечков. Съображенията на другаря Чека не срещнаха разбиране на направения от него отвод. Събранието единодушно реши да включи в избирателната листа името на Славка, която за пръв път бе назована съобразно гражданския регистър. Не бих могъл да кажа дали това се дължеше на дисидентски бунт на някои съкварталци , или пък беше проява на хумор, който бездруго блика от разказаното дотук. Но така или иначе Славка Самосвала влезе в управляващия елит, който след една непредвидена промяна в структурата на общественото устройство я изтласка и по-нагоре. Но вече интимно я наричат Сладката. И няма да е чудно, ако някоя от нароените партии я включи в листата си за правителство. Журналистът Дечко Дечков пое ръководството на един независим вестник с чуждестранно участие, а другарят Чека от своя страна оглави парламентарна комисия по проверката на досиетата. Опитността му в това отношение беше зачетена. Що се отнася до мистър Джон – той се върна в страната си невредим и сега от него се очакват инвестиции за икономическото ни развитие. Какво пък, може да станем свидетели и на още нещо. Доще ден!
     Боже, какъв напредък! И всичко това за десет долара!